Джеймс Клавел
Гай-джин (56)

56.

Йокохама

Вторник, 15 януари

Анжелик бе сред ездачите, които разхождаха конете си рано сутринта на хиподрума. Галопираше леко, без да забелязва околните. Коридорите бяха претъпкани и всички я наблюдаваха. Тази сутрин заедно с нея яздеха купища пари. Бе й закъсняло. Най-малко с един ден.

— Едуард, да или не? — запита Палидар, докато яздеше успоредно с Горнт от отсрещната страна. — Хм… закъснява ли й?

— Да, сър, според датите така излиза. — Горнт отправи поглед към нея и се замисли какво да предприеме. Анжелик яздеше черния кон, подарък от Малкълм.

Бе облечена в черен прилепнал костюм за езда, носеше черни ботуши и шапка с къса воалетка. — Шивачът й си го бива. Досега не бях я виждал в тези дрехи.

— Да, а пък за стойката да не говорим — рече Палидар сухо.

Двамата се засмяха на двусмислицата.

— Все пак истината е, че язди великолепно. Хубава е като красавиците в Южните щати.

— Не, сериозно — какво мислиш? Искам да кажа — за всевъзможните слухове относно датите. Ние малко знаем… имам предвид, че малцина от нас са наясно с месечните… с неразположенията и така нататък. Ти залагал ли си?

„Толкова много, че дори не можеш да си представиш“ — помисли си Горнт.

— Вчера запитах Хоуг право, куме, та в очи.

— Боже мой, ей така направо? На мен не ми стиска, приятелче. — Палидар се приведе към Горнт: — И какво ти каза?

— Отвърна ми, че не знае повече от нас. Нали го знаеш какво е дрънкало, така че му вярвам. — Горнт сдържаше нетърпението си, присъствието на Анжелик му липсваше. Продължаваха да спазват уговорката си, че уж се избягват един друг, докато тя не установи със сигурност в какво положение е. — Очакваше се на единайсети или дванайсети, но Хоуг разправя, че можело и да закъснее… е, не кой знае колко. Ако не й дойде, значи е бременна.

— Исусе! Което ме кара да си мисля какво? Въпреки че, ако е така, горкото момиче, трудно ще й бъде, още повече като се сетя за Хонконг, за Тес и неприятностите. Но ако пък не е, още по-лошо — човек просто не знае кое е най-доброто. — Откъм носа над хиподрума се дочу тръбене — там се намираше палатковият лагер с около хиляда войници в него. — Да му се не види — изропта Палидар.

— Какво?

— Свирят „сбор“. Генералът навярно е махмурлия и се чуди с кого да се заяде.

— Ще заминеш ли утре със Сър Уилям?

— Канагава ли? Навярно. Нали, общо взето, съм му момче за всичко. Ами тогава аз да вървя. Да вечеряме ли в офицерския стол?

— Благодаря, с удоволствие. — Горнт наблюдаваше как Палидар безукорно извъртя коня си, препусна в галоп и се смеси с останалите армейски офицери, поели към лагера. Забеляза, че доктор Хоуг се задава на кон откъм Колонията. Лекарят яздеше добре за такъв едър човек. Реши да го пресрещне и сръга коня си — кафяв жребец, най-добрия в конюшните на Брокови; препусна в лек галоп, но после се отказа. Стигаше му толкова езда за днес. И така, и така скоро щяха да научат. Хоуг не бе в състояние да пази тайна за подобна новина.

Преди да си тръгне, махна на Анжелик и се провикна:

— Добро утро, госпожо, истинско удоволствие е да ви срещне човек в такъв мразовит ден.

Французойката вдигна очи, изтръгната от съкровените си мисли.

— О! Благодаря, господин Горнт.

Едуард забеляза, че е тъжна, но въпреки това му се усмихна. Успокоен, той препусна в тръс — нямаше защо да й оказва натиск. Първо да изясни как стоят нещата с нея. „За мен е прекрасно и в двата случая.“

Анжелик се зарадва, като го видя. Откритото му възхищение й доставяше удоволствие, наслаждаваше се на изискаността и мъжествеността му. Напрежението от очакването, самотата, спазването на траура, тайните започваха да й се отразяват — ранната сутрешна езда, редките и разходки, непрекъснатото четене на книги, разговорите с Варгас за коприната и копринените буби, старанието да изглежда ентусиазирана бяха единствените удоволствия, които си позволяваше. Точно тогава видя Хоуг.

„Хоуг!“ Ако продължеше в лек галоп, щеше да се изравни с него. С тръс би могла да го избегне. А най-лесно й бе да обърне и да си иде вкъщи.

— Добро утро, monsieur le docteur, как си?

— О, здравей. Добре изглеждаш.

— Но не съм. Нещо съм нервна. Но все пак ти благодаря. — Тя се подвоуми, а после небрежно добави: — Жените не се чувстват добре в определени дни от месеца.

Хоуг стреснато дръпна поводите и кобилата му навири глава, изцвили, потръпна и подплаши коня на Анжелик. Само за секунда и двете животни бяха укротени.

— Извинявай — изхриптя Хоуг. — Очаквах… очаквах обратното. — Изненадата и нейното равнодушие го обезпокоиха до такава степен, че той едва не я попита: „Сигурна ли си?“ „Навярно остарявам“ — помисли си лекарят, ядосан, че не е забелязал очевидното. Личеше си едва ли не от разстояние. — Е, сега поне вече знаеш.

— Много съм разочарована заради Малкълм, но като че ли някак си не го приемам толкова болезнено. Разбира се, изплаках си очите, но сега… — Беше толкова откровена, че му се прищя да се пресегне и да я погали.

— След всичко, което се случи, е напълно разбираемо, Анжелик. Така е по-добре. И преди ти казах, започнеш ли да плачеш, ще се спасиш. Би ли ми казала кога започна?

Откъм носа отново засвири тръба.

— Какво става? Видях Сетри и останалите офицери да бързат нататък.

— Просто свирят „сбор“, нещо обикновено — не бой се. — Хоуг се озърна, за да се увери, че наблизо няма никого. — Благодаря ти, задето ми каза — засмя се лекарят неспокойно, — макар и малко неочаквано. Искаш ли да поговорим, докато яздим?

— Естествено — отвърна Анжелик, като много добре съзнаваше защо му съобщи. Направи го, защото бе срещнала Горнт, а и Хоуг й се оказа подръка. И защото вече искаше сражението да започне. — Дойде ми в неделя.

— Дори не зная какво да ти кажа — дали имаш късмет или не.

— Нито едното, нито другото — отговори французойката. — Такава бе волята Божия и аз се смирих. Мъчно ми е за Малкълм, а не за мен. Какво ще направиш сега: ще й съобщиш ли?

— Да, но първо съм длъжен да ти предам едно писмо.

Анжелик се сепна на свой ред.

— И през цялото това време си го държал при себе си и не си ми го дал?

— Тес ме помоли да ти го връча, ако не носиш дете от Малкълм.

— О. — Анжелик се замисли, призля й. — Ами ако чаках дете, тогава?

— Този въпрос вече е безсмислен, нали? — мило запита Хоуг.

Анжелик пребледня внезапно и това го разтревожи. „Момичето още не е вън от опасност, това е несъмнено.“

— Държа да знам.

— Помолиха ме да ти предам писмото, ако месечните започнат, Анжелик. Искаш ли вече да се прибираме? Ще ти го донеса у вас.

— Благодаря, но… ще те почакам да го вземеш… ще те почакам пред Струанови. — Французойката пришпори коня си напред, стигна до края на коридора, забравила за всички останали, но те я наблюдаваха. Внезапно й хрумна да направи още една обиколка в галоп, за да се отърси от уплахата. Пришпори, сръга го с колене и ръце и кончето пое направо навън от хиподрума.

Пред тях изскочиха двете островърхи църкви, оградата, Йошивара, сгушена зад нея, мостът и караулното. За момент спомените я върнаха към времето, когато бе препускала към тях, обхваната от паника след кървавото нападение на Токайдо, шапката й се бе загубила, дрехите й бяха разпокъсани, а тя самата — изплашена до смърт. Видението изчезна, щом задържа поводите. Сякаш всичко това се бе случило много, много отдавна. А сега се боеше от съвсем други неща. Жребият бе хвърлен.

 

 

Писмото на Тес гласеше:

„Сигурна съм, ще се съгласите, че любезностите помежду ни са напълно безсмислени.

Радвам се, че не чакате дете от сина ми. Това опростява нещата. Съвсем не приемам, нито признавам «брака», нито пък някакви законни претенции от ваша страна към моя син. Когато получите това писмо, в живота на Търговската къща ще е настъпила нова ера или пък тя ще бъде на ръба на фалита. Ако стане първото, то ще се дължи частично на това, че изпратихте при мен онзи човек.

Като възнаграждение за това ще вложа в Английската народна банка под попечителство сума, която ще ви осигури доход от две хиляди гвинеи годишно. Стига в замяна в срок от трийсет дни, смятано от днес (когато неразположението ви е било установено), да ми подпишете клетвена декларация за следните условия:

Първо: че се отказвате завинаги от всякакви претенции, които вие или ваш представител би могъл да предяви към несъществуващото имущество на сина ми. Сама разбирате, че като непълнолетен и законно неупълномощен да поеме длъжността тай-пан той не е притежавал никакво състояние.

Второ: че се отказвате от правото си и приемате никога да не използвате титлата «госпожа Малкълм Струан» или каквато и да било нейна разновидност. (Предлагам ви, за да спасите престижа си, да разгласите, че с неохота сте решили да се подписвате така, но сте осъзнали, че според вашата католическа вяра и църква не сте сключили законен брак. Аз самата бездруго не намирам церемонията за действителна.)

Трето: че кракът ви никога повече няма да стъпи в Хонконг, освен за транзитно прехвърляне на кораб, нито че ще искате да се срещаме, да ми пишете или да поддържате какъвто и да било контакт с мен и роднините ми за в бъдеще.

Четвърто: че клетвената ви декларация, официално заверена от Сър Уилям Ейлсбъри, на НВ посланик в Япония, ще ми бъде връчена тук, в Хонконг, чрез доктор Хоуг като поръчител до четиринайсети февруари — приблизително след около трийсет дни, смятано от днес, деня, в който е установено, че неразположението ви е започнало.

И последно: ако се омъжите до края на годината, възнаграждението ви ще бъде увеличено и ще възлезе на три хиляди гвинеи за първите десет години. След вашата смърт влогът ще се върне при мен или наследниците ми.

След като изтекат три седмици от прочитането на горното, моля да се изселите от къщата на Струан. Посъветвах господин Албърт Макструан в същия смисъл чрез днешната поща. Уведомих го, че смятано от днес, кредитът ви при Струанови е прекратен и че сметките, които моят син ви е дал или поне вие твърдите, че ви ги е дал, удостоверени единствено с печата му, не бива да се зачитат с изключение на подписаните лично от него и със собственоръчно поставена дата. Което означава, че са bona fide.

Ако в срок от три седмици подпишете клетвената си декларация и я приготвите за доктор Хоуг, господин Макструан е упълномощен незабавно да ви отпусне кредит от петстотин гвинеи в предплата от обещаното ви попечителство, което ще влезе в сила в течение на трийсет дни. Годишната сума ще ви се изплаща на тримесечия.

В случай че не приемете горните условия (имате тържествената ми клетва, че те не подлежат на обсъждане) или не се срещна с доктор Хоуг на точно определената дата, четиринайсети февруари, на следващия ден, петнайсети февруари, моите адвокати ще предприемат съдебна процедура срещу вас за максималното наказание, което аз и те смятаме за справедливо, като първото обвинение ще е злобно, предумишлено убийство на сина ми.

И един съвет: господин Скай ще върти и ще суче, ще пледира за законна самоотбрана, че това са заплахи срещу вашата личност. Нищо подобно, моите адвокати ме увериха, че не е така, че това е щедър и законен начин да отстраним един неприятен проблем, който синът ми е предизвикал поради неблагоразумие.

Ако обичате, помолете доктор Хоуг да се завърне колкото е възможно по-бързо с вашата клетвена декларация или с отказа ви.

Тес Струан

28 декември, лято Господне 1862, Хонконг“

Горнт вдигна поглед от писмото.

— Няма да приемаш.

— Точно това ме посъветва и господин Скай. — Гневът на Анжелик незабавно се изпари. Тя седна във високия стол с високо вдигната глава и безжизнено лице. Горнт се настани срещу нея. Намираха се в будоара й.

— Радвам се, че си съгласен. Ще отговоря подобаващо на тази… тази жена още днес следобед!

— Недей. Това ще бъде грешка. Аз съм против да започваш битка с нея, не би могла да измислиш нищо по-лошо. Споразумей се с нея.

Анжелик пребледня от ярост.

— Предлагаш ми да приема тази… тази гадост?

— Просто те съветвам да се споразумееш с нея своевременно. — Мисълта на Едуард работеше безотказно и логично, макар на гърлото му да бе заседнала буца. — Уверен съм, че ще ти осигуря по-добри условия.

— Условия ли? Значи ми предлагаш по същество да се съглася? Да се съглася с това? Мислех, че никога не се предаваш и че си ми приятел, а ти ще допуснеш тя да ми натрие носа?

— Не съм забравил, че условията й не подлежат на обсъждане, но не ми се вярва в това. Ще се опитам да ги подобря. Първото й предложение за две-три хиляди само по себе си е утешително. Ако ги докараме до пет, ще станеш направо богаташка.

— Това няма да изкупи лошите й обноски, зловещите й заплахи, враждебното й и неприязнено отношение. Аз сключих законен брак. Законен — Анжелик тропна с крак. — Да не се подписвам „госпожа Струан“ ли? Кракът ми да не стъпел в Хонконг ли? Как смее да се отнася така с мен? Като че ли съм… измамница!

— Съгласен съм. Аз ще преговарям повторно от твое име.

— Jesu, искам да я видя унижена, смазана.

— Аз също, но сега не му е времето.

— Какво?

— Великият Дърк Струан наистина е злоупотребил със семейството на майка ми, с Тилманови. Не чак като Морган, но все пак се е отнесъл много зле. — На лицето му се изписа жестока усмивка. — Ако успея да разоря Брокови, защо да не съсипя и Струанови. На мен ми е безразлично. Отмъщението е ястие, което двамата бихме могли да поглъщаме бавно, залък по залък.

— Наистина ли? — Внезапна гореща вълна заля слабините й. Едуард изглеждаше толкова самоуверен, красив и силен. — Как?

— Първо ми кажи за Скай.

— Той предложи незабавно да предприемем действия и ми показа подготвени от него документи, които да подадем в Хонконг, Лондон, Париж и…

— В Париж ли? Че защо?

Анжелик му обясни, че ще я вземат под опеката на държавата.

— Скай твърди, че след като това стане факт, ние ще спечелим. Бракът ще бъде обявен за законен според френското правосъдие и тогава аз ще диктувам брачното споразумение, а не тя.

— Той спомена ли ти за хонорари, Анжелик?

Тя пламна:

— Това няма нищо общо със съвета му.

— Глупости — сопна й се Горнт. — За да оцелеем, се налага да се изправим лице в лице с истината и да си изясним кой какви игри играе. Това копеленце, прощавай, но употребявам думата съвсем умишлено, а той наистина е такъв — открих го в Хонконг, — та това копеленце мисли само за собственото си бъдеще, а не за твоето. Вече си се представя как в различни съдилища защитава тази бедна, но красива френска вдовица и въздейства на различните съдебни заседатели… и губи дело след дело.

— Не разбирам… Защо?

— Малкълм не притежава имущество.

— Но… но господин Скай твърди, че според френските закони…

— Събуди се, Анжелик! — още по-рязко й викна Горнт. От жизнена важност бе да я измъкне от това състояние на глупав, безполезен гняв.

Щом влезе в будоара й и я видя със стиснати устни, ядосана, с треперещи ръце, с които държеше някакво писмо, Едуард разбра, че тъкмо това бе писмото, за което му бе разказвал Хоуг, и следователно дете не се предвиждаше. Радостта му достигна връхната си точка.

Направи се, че не знае нищо, и понечи да я поздрави весело, но тя го отблъсна, замери го с писмото, а гневът й я правеше още по-привлекателна. „Тази страст е полезна и за двама ни — бе си помислил Едуард със задоволство, — но вече е време да вкарам тази страст в руслото и да я облагородя като своята.“

— Скай вятър го вее на бял кон. Ела на себе си!

— Аз съм си наред, ама той не е. Дори и за момент да не си си помис…

— Престани! Разсъждавай трезво, за Бога! Ти си в опасност, а не той! — За момент Горнт отново се запита какво ли съдържа третото писмо на Тес. Вече никой нямаше да научи — Хоуг му бе казал, че е обещал на Тес да го изгори, без да го разтваря, преди да връчи на Анжелик това. „Дали Хоуг наистина ще го стори, или все пак ще го прочете, преди да го изгори, макар да се е заклел в името Божие да спази волята й? Жалко, че не знам, но всъщност това са дреболии.“ — Анжелик, скъпа Анжелик… — Едуард хвърли писмото на масата, сякаш бе нещо гнусно, като всъщност го смяташе за прекрасно; изправи се, седна до нея и взе ръката й. — Париж и френското правосъдие, както и всичко останало са изгодни само за Скай, но не и за теб. Но дори и да спечели, залагам десет хиляди, че съдебното им постановление няма да важи за Тес Струан в Хонконг… Изслушай ме — повиши глас Едуард, тъй като Анжелик понечи да възрази. — Не разполагаме с много време и те моля да бъдеш разумна. Ако вземеш пари на заем, осиромашаваш или продаваш себе си, за да му плащаш разноските, неподготвена. Така по-лесно ще се спазаря. — И добави: — В твоя полза.

Тя се обърна и го изгледа:

— И в своя също.

— Да, и в моя. — Всички тези увъртания, рискове, целият този хазарт, в който всяка неточна дума беше фатална, му действаха по-възбуждащо и от най-интересната игра на покер. А залозите бяха огромни. Залогът беше тя. Нейното и неговото бъдеще вече бяха едно. „А тя държи повечето аса — помисли си Горнт, — без дори да го съзнава.“ — Благодарение на него Анжелик незабавно щеше да е приела условията на Тес и следователно Тес щеше да се превърне в негов ревностен съюзник. За бъдещето му това бе от изключително значение: петте хиляди гвинеи щяха да закрепят положението на „Ротуел-Горнт“, а омразата на французойката щеше да спомогне за краха на Тес.

— Обичам те и искам да се оженя за теб — заяви Едуард. — Моля те.

— Още е много рано за отговор.

— Не мисля — вече не си обвързана и сърцето ти не принадлежи на никого.

— Защото съм неомъжена и никога не съм била ли? — озъби се Анжелик.

— Успокой се, мила, и бъди разумна! Ние сме зрели хора и аз имам правото да те попитам, да ти се обясня в любов и да поискам ръката ти.

Анжелик сведе очи и се укроти — имаше нужда от него, той единствен бе в състояние да я предпази от Тес.

— Прости ми, да, писмото… ме обърка. Но за отговор наистина е прекалено рано.

— Не съм съгласен. Смятам, че ме обичаш, и думата ти може да си остане в тайна. Само между нас двамата — няма защо да я разгласяваме. Обичам те. Ще бъдем страхотна двойка. — Горнт наистина мислеше така. — Пред нас се открива огромно бъдеще, стига веднъж… — той посочи писмото — стига веднъж завинаги да се избавиш от тази заплаха. Много си приличаме и имаме обща цел — да съкрушим твоите и моите врагове в удобен за нас момент.

— Не те обичам, но страшно те харесвам. Навярно бих могла… може би след време ще се влюбя в теб и тогава ще се опитам… ако се оженим… не, остани си на мястото, нека свърша. — Пръстите й въртяха перлена катарама, която си бе купила от селото и която й напомняше, че след като Макструан не признае останалите сметки, това украшение заедно с годежния и нефритения пръстен е единственият накит, който все още притежава. Андре щеше да се отбие този следобед. Анжелик отложи тези тревоги за по-късно и се съсредоточи. „Учудващо е, че на Едуард му хрумват същите неща като на мен; често мислим съвсем еднакво.“ — Засега ти предлагам да поизчакаш с отговора ми. Кога заминава следващият кораб за Хонконг?

— Най-добрият и най-бързият ще отплава утре вечер. „Красавицата от Атланта“ на Купър-Тилман отива направо в Хонконг, а след това в Сан Франциско — незабавно се отзова той. Разписанието на пристигащите и заминаващите кораби бе главната грижа на всеки търговец. — Ще бъде в Хонконг преди нашия клипер „Нощната чародейка“ — той едва ли ще пристигне по-рано от три дни.

— Искаш да заминеш с „Красавицата от Атланта“?

— Да.

— Тогава, Едуард, нека да обсъдим въпроса с онази жена утре сутринта — така ще имам повече време да размисля. Ако се споразумеем помежду си, тогава замини веднага за Хонконг… и се върни възможно най-бързо.

— Добре. А как ще отговориш на предложението ми?

— Ще ти кажа, като се върнеш.

— Искам да зная, преди да замина.

— Защо?

— За собствено удоволствие — отвърна Едуард.

Анжелик забеляза все същата особена усмивка и се запита какво се крие зад нея.

— Защо? Питам те сериозно.

Той се изправи и застана до нея.

— Защото за мен е жизненоважно. Ако се оженим, вече нищо не може да ни спре. Ще се влюбиш в Шанхай — той е най-големият град в Азия и пред него Хонконг прилича на затънтена дупка. Там ти ще станеш най-прочутата хубавица на града и ще заживеем щастливо до края на живота си. Обещавам ти. А сега ми обещай и ти.

— Давам ти дума, че ще ти отговоря, когато се върнеш. Трябва да си имаме доверие. — Горнт си спомни, че бе казал същото на Тес. — Когато се върнеш.

— Извинявай, мила Анжелик, но се налага да разбера, преди да замина.

— Иначе няма да преговаряш с Тес в моя полза ли?

Едуард не отговори веднага.

— Ще преговарям. Бик искал да се оженя за теб утре, още тази вечер… това няма нищо общо с Тес. Но е невъзможно. — Хвана я за раменете и целуна връхчето на носа й. — Jollie mademoiselle, чакам отговора. Утре по залез-слънце. Тогава ще се кача на кораба.

 

 

Същия следобед вестта за Кацумата и за самоубийството на Мейкин завари Райко в жилището й. Тя падна в несвяст. Щом се посъвзе, изпрати една прислужница при Хирага, за да доведе Акимото и Такеда колкото се може по-бързо, тъй като имала да им докладва ужасни новини. Те пристигнаха веднага.

Райко плачеше, без да се срамува, и кършеше ръце. Разказа им как Йоши е заловил Кацумата, за смъртта му и за самоубийството на Мейкин, мама-сан на Койко, но не им спомена, че тъкмо тя е предала Сенсей.

— Това е краят… Щом Йоши е научил за Кацумата и Мейкин, значи е разбрал за мен и за вас. Някой е предал всички ни. Кой е изменникът? Само въпрос на време е… — Ужасът отново я завладя. — Налага се незабавно да напуснете, преди наказателните отряди да ви открият. Трябва да напуснете…

— Престани! — изсъска й Хирага с пребледняло лице. Вече не бе предрешен като кухненски слуга. Носеше обикновено кимоно и бе готов всеки момент да хукне към убежището си в тунела. На наблюдателите можеше да се разчита, бяха станали надеждни поради заплаха от смъртно наказание. Акимото и Такеда също изглеждаха ужасени. Струваше им се немислимо Кацумата да загине като страхливец.

„Чак не ми се вярва, че Сенсей се е оставил да го заловят жив — мислеше си Хирага. — А е направо отвратително, че Йоши е оставил Мейкин да извърши с Кацумата подобно нещо, колкото и да си го е заслужил. Бака, че са го заловили жив!“

— Остави ни, Райко. Ще се видим по-късно.

Райко излезе, залитайки, доволна, че се е отървала от тях. Мразеше всички шиши, но мъдро прикриваше ненавистта си.

— На Йоши му липсва благородство, щом е допуснал такова нещо. Трябва да отмъстим за Кацумата — гневно избълва Такеда.

Акимото, също толкова отвратен, хвърли поглед на Хирага.

— Какво ще правим, братовчеде? Тази вещица е права. Ще започнат да претърсват все по-ревностно. Да се измъкнем още тази нощ, поне да опитаме, а?

— Вие сте бака, натикани сме в миша дупка. — Всъщност Хирага, макар и да се преструваше на вбесен, бе изпитал голямо облекчение. След като Кацумата бе мъртъв, не се налагаше да предприемат нападение. Отново поемаше собствената си съдба в свои ръце. — Не бива да правим грешки.

— Тук наистина сме като мишки в капан. Значи ще нападнем, както бе предвидил Сенсей. Бомбите ни вече са готови. Соно-джой — извика Такеда.

— Не, засега не ни застрашава нищо.

— Хирага — запита Акимото, — щом Йоши е оставил Кацумата на тази Мейкин, значи й се е отплатил за нещо, нали? За това, че го е предала? Райко ще стори същото с нас. Може пък тя първа да е разкрила и двамата на Йоши?

Такеда скочи на крака.

— Да я убием и да започваме.

— Седни — изръмжа му Хирага. — Имаме нужда от Райко. В миналото тя имаше много заслуги към нас, а и не забравяй, че на никоя мама-сан не може да се вярва напълно. Седни, Такеда, и мисли трезво. Райко няма да ни издаде — тя е просто една алчна брантия като всички останали мама-сан. Ако ги остави човек, ще ти изстискат пари като за третокласна куртизанка, когато момичето всъщност е просто някоя уличница, която не струва повече от един меден моме. Някога и от Мейкин получавахме важни сведения, благодарение на нея пипнахме педераста Утани. Тя самата е била предадена. Йоши и Бакуфу имат хиляди съгледвачи.

— Тук не сме на сигурно място — потръпна Акимото. — Тук не ми харесва. Тази Йошивара на гай-джин е заразена с тяхната чума. Съгласен съм с Такеда. Нападаме, избягваме или загиваме.

— Не сега. Нека да помисля!

Такеда го изгледа втренчено.

— Ти познаваше ли Мейкин?

— Преди много години… — Хирага едва не добави: „И Койко.“ Блазнеше го мисълта да им разкрие истинските причини за предателството, но се отказа. Харесваше му начинът, по който бе умрял Кацумата. „Така му отмъстиха за смъртта на Сумомо и на Койко. Сега духовете им ще се превърнат в ками или пък те отново ще се преродят на трийсет и четвъртия ден, стига боговете да решат така, ако има богове. Вече мога да ги забравя, макар че легендите за тях ще останат вечно живи.

Значи Сенсей е молил за милост? А аз толкова години го боготворях и му се подчинявах? Ама че сме будали — с отвращение си помисли Хирага. — Както и да е, този страхливец ще бъде осмян и оплют, а скоро съчинителите ще разнесат навред легендата как е предал Сумомо и Койко, как му е отмъстила мама-сан и какво е било предсмъртното й желание. Ах, колко изтънчена беше тя!“

Хирага неволно се изкикоти и наподоби пронизителния глас на омагаки — актьор, който играе женски роли, защото на сцената допускаха само мъже:

— „Баня и чисти дрехи“. Кабуки^[1] и театрите с марионетки ще събират многобройни зрители поколения наред.

— И кабуки бака — разяри се Такеда. — Ще отмъстим за Сенсей. Ще измием позора от името му. Тази нощ ще нападнем според плана си, ти ще се заемеш с кораба, а аз с двете църкви и ще претрепя всички гай-джин, които срещна, докато не падна мъртъв. Какво ще кажеш, Акимото? — Изправи се и надникна през прозореца. Свечеряваше се. Неочаквано забеляза как вятърът шуми в храсталака. — Вижте, боговете ни пращат знак! Вятърът се усилва. И е южен!

Акимото изтича при него.

— Вярно е, Хирага!

За момент Хирага се обърка. Наистина ли беше знак?

— Никакво нападение тази нощ. Никакво!

Такеда се извърна.

— Казах да нападнем — изгледа кръвнишки Акимото. — Съгласен ли си! Соно-джой, соно-джой.

Акимото се двоумеше. Както гневът, така и самоувереността на Такеда бяха заразителни.

— Огънят ще прикрие бягството ни, Хирага.

— Ами… един малък пожар — навярно — раздразнено рече Хирага, — не и опит да изпепелим цяла Йокохама. — Колебаеше се и си оставаше на предишното мнение, но не можеше да постигне своя окончателен план без помощта на Тайра и без да охлаби хватката на Йоши, затегната около врата му. — Утре или вдругиден бихме мог…

— Тази нощ — настоя Такеда, който едва се владееше. — Тази нощ ни е дар от боговете!

— През този сезон вятърът още дълго ще духа от юг, трябват ни още хора, за да подпалим Колонията. Един от нас ще иде в Йедо да ги доведе. Такеда, иди ти.

— И как? Казваш, че наказателните отряди били навсякъде. Как?

— Не зная, Такеда. — Хирага колебливо се изправи.

— Почакай ме, докато се върна, и тогава ще решим. Ще отида при Райко да й кажа, че утре си тръгваме. Няма да си идем, само ще я залъжа.

— Тя вече не е надежден човек.

— Колко пъти да ти повтарям, че никога не е била.

Хирага излезе и я намери.

— Добре, Хирага-сан, останете. — Райко бе преодоляла страха си. Бе пийнала коняк и вяло се бе оставила в ръцете на съдбата.

— Тайра ще идва ли тази вечер?

— Не, нито пък утре. Фурансу-сан ще дойде. Сигурна съм.

— Повикай Тайра. Можеш, нали?

— Да. Но щом пристигне, какво да му кажа? — запита Райко с безразличие, но тутакси дойде на себе си, тъй като Хирага процеди през зъби:

— Ще му заявиш, че Фуджико вече не желае да подпише договор, че друг гай-джин се е обърнал към теб с по-добро предложение.

— Но уговорената с него цена е направо фантастична, а той не е глупак — ще сравни сумите и ще иде в друга Къща. Вече е посещавал някои от тях. Ще го загубя.

— Ще си загубиш главата, ако не оправиш кашата, в която си се забъркала — кисело заяви Хирага, — а добре охраненият ти труп ще нахрани рибите.

— Да я оправя ли? — Райко цялата се превърна в слух. — Нима е възможно, Хирага-сама? Има ли начин? Знаеш ли как?

— Прави каквото ти казвам, и ще се опитам да те спася. Веднага изпрати да повикат Тайра. — Хирага я изгледа студено и се върна при другите двама. Те стояха на верандата и наблюдаваха как вятърът превива храстите. — Отървахме кожата още за ден-два.

Такеда се усмихна подигравателно:

— Тя и хабер си няма, че с нея е свършено, а тази нощ от Йокохама няма да остане помен заедно с цялата й паплач.

— Ще изчакаме още един ден. Утре вечер е най-добре.

Такеда отново избухна:

— Защо?

— Нали трябва да избягаме някак? Нима не искаш да нанесеш смъртоносния си удар, но да останеш жив и да му се насладиш? Както и всички ние? Съгласен съм с теб, че времето е дошло. Прав си, Такеда. Но ако го отложим за утре, ще имам време да обмисля всичко.

Такеда помълча и запита:

— Акимото?

— Нека изчакаме, та да успеем да избягаме… Хирага е мъдър, Такеда, нали?

Настана мъртва тишина.

— Добре. Още един ден. Съгласен съм. — Такеда се изправи и се запъти към укритието си в съседната чайна.

След малко Хирага рече:

— Акимото, иди и остани при него. Увещавай го.

— Той е от Сацума, братовчеде. И Кацумата беше от Сацума.

Хирага хвърли поглед към шубрака, превит под южния вятър.

— Постой при него. Убеди го.

 

 

Тайърър се ужаси.

— Не договор, Райко-сан?

— Не, толкова съжалявам, Фуджико промени решението си. Получи много по-добро предложение, толкова съжалявам, но е непреклонна.

— Моля? — запита Филип, тъй като не бе схванал повечето японски думи.

Райко повтори същото и добави:

— Ето защо исках спешно да се срещна с теб. Толкова съжалявам, Фуджико няма да те приеме тази вечер и никога повече.

На Тайърър му причерня пред очите. Той се опита да я разубеди на възможно най-любезния си и добър японски език, но Райко поклати отрицателно глава.

— Толкова съжалявам — решително му отказа тя и се поклони, за да го отпрати. — Лека нощ, Тайра-сама.

Филип излезе на верандата, залитайки като пиян. Зад гърба му шоджи се плъзна и се затвори. Запрепъва се по градинската пътека и изруга, като се сети, че си е забравил обувките. Замаян, седна на верандата и ги нахлузи.

— Какво, по дяволите, се е случило?

Преди три дни, когато се върна с Бабкот от Йедо, всичко бе минало прекрасно. Бяха се споразумели относно договора, с изключение на една незначителна точка. Трябваше да плати в разстояние на една седмица. Предишните му сметки бяха уредени с усмивки и поклони. През онази нощ Фуджико бе по-любвеобилна и по-ласкава от всякога. Днес вечерта, щом получи по слуга настоятелната молба на Райко да се срещнат незабавно, с радост си бе помислил, че тя просто иска да подпишат документа. Беше й оставил бележка, че по всяка вероятност тази вечер и утре не ще успее да се отбие, защото му се налагало да замине за Канагава.

А то ето какво излезе.

— Не разбирам.

Вятърът въртеше листата в нозете му. Дълбоко нещастен, Филип се сгуши в палтото си. Нощта му се стори още по-тъмна отпреди. Въздъхна тежко и пое по виещите се пътеки. Неочаквано някакъв самурай едва не се сблъска с него.

— Всемогъщи Боже, Накама! — извика Тайърър.

Хирага посегна към меча си и Филип реши, че с него е свършено. Но мечът си остана наполовина прибран в ножницата, а очите на самурая се вторачиха в него над мушката на пистолета…

— Недей — спря го Тайърър със задавен от вълнение глас, — не съм… не съм въоръжен.

Той вдигна ръце, като че се предава, и застина на мястото си. Проклинаше се за собствената си глупост и примря, когато Хирага отново тикна меча в ножницата.

— Тайра-сама, няма раня теб. Аз мисли враг. Ти си приятел. — Хирага се усмихна и му протегна ръка.

Объркан, Тайърър се ръкува с него и чак тогава избухна:

— Какви ги вършиш? Мислехме, че си избягал в Йедо. Какви са тези приказки, че си бил ронин? Налага ни се да те предадем на Йоши. Знаеш ли, че той те дебне — господарят Йоши?

— Не тук! — предупреди го Хирага и го хвана под ръка. Тайърър усети желязната му хватка. — Ела с мен.

Направи му знак да мълчи и го поведе из цял лабиринт от пътеки, до такава степен преградени една от друга с жив плет, че Тайърър напълно загуби представа къде се намира. Най-сетне се озоваха пред малка къща. Вятърът злобно ръфаше тръстиковия покрив и виеше в гредите.

Хирага му даде знак да се качи на верандата, изу си обувките, изчака, докато Тайърър стори същото, и го набута вътре.

— Влиза, моля.

Плувнал в пот и безропотен, Тайърър се подчини. Нямаше как да избяга. Забеляза, че Хирага предпазливо се озърна да види дали не са ги проследили. Шоджи се затвори зад тях. Една притулена свещ мъждиво осветяваше вътрешността на най-обикновена едностайна къща с мъничка баня. Свещта закана и едва не угасна от течението.

— Седни! Моля. Сега кажи отново, но не бързо, с глас тих. — Хирага заплашително измъкна късия меч от пояса си и го сложи на татамите до себе си. — Така?

Тайърър се опита да прикрие уплахата си и въпреки умората му разказа за Йоши и Абе, за убийството на Утани и как те всички смятали, че Хирага отдавна е избягал някъде другаде.

— Длъжни сме да те предадем на Йоши, на стражите при портата. Капитан Абе се върна в Йедо, и… как да те наричам — Накама или Хирага?

— Както иска, Тайра-сама.

— Значи Хирага тогава, нали това е истинското ти име?

— Така ми викат. Но японците имат много имена — едно при раждане, друго на седем, трето като възмъжеем и си вземаме още някое, ако искаме. Аз съм Накама или Хирага, твой приятел.

— Приятел ли? — горчиво рече Тайърър, забравил за страха си. — Тогава защо не си ми казал, че си убиец. Ти си убил Утани, убил си го, нали?

— Да, той мишена, много лош човек. Йоши друг. Тук не Англия, Тайра-сама, не Англия. Тези лоши хора Бакуфу крадат власт от Император, те потисници.

Хирага сериозно се зае да обясни, доколкото може, за шиши и тяхната борба да премахнат тираничните управници. Искреността му бе очевидна.

— Ние иска дадем Нипон пак на Император, направи управление справедлив за цял народ.

Под „цял народ“ Хирага имаше предвид самураите, но Тайърър реши, че става дума за цяла Япония. И докато го разпитваше, запленен от уникалната възможност да надникне в потайните дела на Нипон и на японската душевност, все повече се убеждаваше, че доводите на Хирага имат основание. Трябваше просто само да си припомни английската история и народната борба за отхвърляне на „свещеното право“ на кралете, както и управлението на деспотите, за да изпита все по-силно и по-силно съчувствие. Без труд си припомни с цената на колко човешки живота бе създаден парламентът и управлението на народа за народа: една кралска глава, убийства, революции, метежи, смърт, преди да разцъфтят Британското кралство и британският мир.

Филип си спомни и какъв дълг има към този човек и унило рече:

— Въпреки това не виждам какви са изгледите ти за спасение. И моите, и твоите хора ще те заловят веднага, щом те видят. С нищо не мога да го предотвратя.

— Едно нещо, да, можеш направи, помогнеш мен. Помогни на кораб, на кораб за Англия.

Филип го зяпна с отворена уста:

— А? Ти си се побъркал!

— Моля, пази тихо, много врагове тук — предупреди го Хирага, възбуден от потресаващата неочаквана мисъл, която го бе връхлетяла, сякаш спусната направо от самата Богиня на слънцето. — Моля, слушаш. Много пъти казал, аз науча за гай-джин, за твоя страна най-добре, нали? Иде там с мой братовчед. Йоши прав за флот и армия. Но аз мисля, много най-добре, науча банки и търговия. Трябва знаем най-добър начин, нали? Ваш начин, английски начин, нали?

Хирага сладкодумно продължи да плете паяжината си, а напрежението го правеше още по-красноречив. Това бе окончателният му план, единствената му възможност да избегне клопката на Йоши. Бе уверен, че ако прекара година-две при гай-джин и се запознае с когото трябва, ще допринесе изключително много за соно-джой.

„Само така ще се спася от сигурна смърт — възбудено си бе рекъл той. — След година-две ще се завърнем, ще владеем съвършено английски, претъпкани с техните тайни за продукции и стоки борс, пушки, оръдия, тактика и стратегия, как завладяват света и дори унижиха Китай!

Тук е Земята на боговете! Китай трябва да стане наш, а не на гай-джин. Преди да заминем, ще разкрия плана си на нашите шиши водачи от Чошу и все някак ще поддържам връзка с тях чрез писма.“

— Много прост, Тайра-сама. Ти говориш с капитан, ние промъкваме на кораб, никакъв проблем. Няма защо някой знае.

— Сър Уилям никога няма да се съгласи.

— Навярно няма защо казва него. — Хирага се приведе към Филип и без да е уверен в себе си, му предложи възможния изход: — Или ако говори, аз говоря също, мисля той съгласи? Много важно за англичани имат японски приятели. Аз добър приятел. Джами-сама също помогне, ако помоли.

— Кой?

— Джами — голяма брада мъж, по-голям от тебе. Джами.

— Джейми? Джейми Макфей ли?

— Да, Джами Мъкфей.

Идеята се бе просмукала в съзнанието на Тайърър и мисълта му най-сетне започна да работи по-бързо. Предложението на Хирага криеше огромни перспективни възможности. Британия винаги бе обучавала или дообучавала добре подбрани чуждестранни студенти — по-знатни или много надарени. Мнозина от тях бяха радикално настроени или революционери в собствените си страни, особено индийците. Хирага бе изключително интелигентен и въпреки че бе враг на Йоши, бе от голямо значение. „Съди за човека по враговете му“ — бе казал веднъж баща му.

И докато премисляше предложението на Хирага, се питаше как ли са майка му, баща му и приятелите му.

Тъгуваше, че не може да се види с тях и че скоро няма да посети Лондон — домашен отпуск му се полагаше чак след две години. В същото време се гордееше, че работи за дипломатическите служби и че е някаква опора, макар и съвсем незначителна, за Британската империя.

Хрумването на Хирага бе чудесно. От него щеше да излезе нещо. Но как да го изведе оттук и как да накара Сър Уилям да му помогне? Уили бе ключът към разрешаването на загадката.

Колкото повече разсъждаваше за това, толкова повече угасваха надеждите му. Беше глупаво дори да си помисли за такова нещо — нямаше съмнение, че Сър Уилям ще откаже подкрепата си за подобна измама. Този човек бе признат убиец и само пионка в далеч по-голяма борба на Йоши. За Сър Уилям Хирага не беше quid pro quo — не беше компенсация, нито причина да си навлече враждебността на Йоши — този бъдещ властелин, каквото и да утвърждаваше Хирага.

— Ще се опитам. — Филип се преструваше на уверен, тъй като не бе забравил, че все още е пленник на Хирага, а мечът на самурая му е подръка. — Не ти обещавам нищо, но ще опитам.

Хирага също остана доволен. Бе поел огромен риск, но си бе оставил възможност за хитри ходове.

— Пазиш тайна?

— Естествено.

— Прати вест Райко. Мога срещна в село или тук. Ти кажеш къде, Тайра-сама. Мисля, по-бързо, по-добре. За кораб — нали?

— Да. Ще ти изпратя съобщение утре или ще дойда самият аз. — Тайърър предпазливо понечи да се изправи.

Лицето на Хирага грейна в усмивка.

— Отиваш при Фуджико?

Меланхолията незабавно заля Тайърър.

— Фуджико вече я няма.

— Какво? Какво казваш, моля?

Филип му обясни и лицето на Хирага пламна.

— Но ти имаш обещание, Тайра-сама. Мен… аз говоря… уредил с Райко, нали?

— Да, но с договора вече е свършено. Райко казва… — Тайърър млъкна, изплашен от изражението на Хирага.

— Чакай, моля!

Хирага излетя навън. Тайърър се взря през един люлееше клоните и донасяше солен мирис на море. „Бягай, докато все още имаш възможност“ — рече си той, но внезапно изпита непреодолимо желание да се облекчи. Възползва се от ведрото в банята и се почувства по-добре. Усети глад. И жажда. Озърна се. Нито чайник, нито кана. Гладът и жаждата го терзаеха, както и предложението на Хирага. Не можеше да удовлетвори нито едното, нито другото. Без благоволението на Сър Уилям Хирага оставаше на произвола на съдбата. Дори и Джейми едва ли щеше да му помогне особено, след като вече бе напуснал Струанови. Пък и защо ли му е да помага? Нямаше quid pro quo.

Отново се взря през прозорчето.

„Махай се оттук, докато все още можеш“ — рече си Филип и се запъти към вратата. Точно в този момент долови стъпки и се хвърли към възглавничката си. Шоджи рязко се отвори. Райко се строполи на колене пред него, а Хирага заплашително стърчеше на прага.

— Ох, толкова съжалявам, Тайра-сама — запъваше се Райко, унизено бързаше да се извини и да го предразположи. — О, толкова съжалявам, направих ужасна грешка…

Думите й бликнаха като фонтан. Тайърър схващаше съвсем малко от тях, но напълно осъзна смисъла им.

— Стига — твърдо каза той. — Донеси договора веднага. Ще го подпиша.

Райко покорно измъкна свитъка от ръкава си и му го подаде.

— Чакай — заповяда Хирага. — Дай ми го!

Райко незабавно се подчини и отново сведе глава.

Самураят набързо прегледа краткия документ и изсумтя:

— Това както уговорил, Тайра-сама; подпишеш по-късно — премина на английски той. — Тази тук… — посочи сърдито към Райко — казва грешка, казва Фуджико моли чест да види теб, толкова съжалява за грешка. Нейна грешка. Бака — озъби се самураят на Райко и добави на японски: — Отнасяй се с този господар, както се полага, иначе ще направя Къщата ти на пух и прах. Направи всичко възможно Фуджико да е готова, съвсем готова. Веднага.

— Хай, Хирага-сама — Като смотолеви разточителни извинения, Райко избяга, доволна от себе си. И от номера на Хирага. А също и че сделката бе сключена.

Тайърър въодушевено благодари на Хирага. Бе твърде щастлив, за да се запита как уж беззащитният му приятел изведнъж я бе накарал да се промени толкова бързо. „Има неща, които никога няма да разберем у този народ.“

— Ще подпиша договора вкъщи и ще го донеса утре.

— Не бързай, карай жена-куче чака. — Хирага се усмихна и му подаде свитъка. — Сега ще те заведа при Фуджико. Икимашо.

— Домо аригато годзиемашита — Тайърър се поклони така, както се кланя японец на човек, оказал му изключителна услуга.

— Приятел помага приятел — простичко отвърна Хирага.