Джеймс Клавел
Гай-джин (53)

53.

Вратата към кабинета на Джейми се отвори с трясък и вътре запъхтян се втурна Варгас.

— Катерът пристига, сеньор, с четирима-петима пътници. — Все още бе облечен с топлите си връхни дрехи, бе с шапка и с шал, увит около лицето му. В ръката си държеше далекоглед.

— Тя на борда ли е? — Джейми не вдигна поглед към него, а продължи да пълни сандъка с документи. Не чу отговор и запита раздразнено: — Дявол да го вземе, тя на борда ли е?

— Амии… струва ми се…

— Помолих те да ми съобщиш, след като се увериш, а не преди това!

— Извинете… извинете ме, сеньор, стоях на вълнолома, наблюдавах с далекогледа и реших, че е по-добре да ви докладвам и да попитам… да ви попитам какво да правя.

— Върни се и я посрещни, но първо провери дали всички слуги са готови, дали в покоите на тай-пана гори камината. Тя ще се настани там, а господин Макструан ще се премести.

— Но това означава, че тя ще живее в съседство с госпожа Анжел…

— Да не би да не зная, за Бога, но това са покоите на тай-пана и тя ще се настани там!

Варгас хукна. Джейми не устоя и изтича до прозореца. Катерът приближаваше брега. Виждаха се само светлините на мачтата и лекото вълнение го люшкаше. Вдигна бинокъла до очите си. В каютата съзря неясни очертания, но единият пътник с положителност бе жена. Открояваше се шапката й и човек не можеше да сбърка нито изправената й стойка, нито начина, по който стоеше на носа и се справяше с люлеенето.

— Да му се не види! — изстена Джейми. Приведе се през прозореца, за да я разгледа по-добре. Все същото. В една от фигурите разпозна капитан Стронгбоу по-скоро заради ръста и едрото му тяло. Съзря още двама, а не трима мъже, единият от които бе Макструан.

Катерът приближаваше бързо. Все още си личаха ненапълно поправените повреди от бурята. Любопитни зрители стояха под клатушкащия се фенер на пристанището. Всички бяха загърнати с шалове и носеха шапки. Трудно му бе да различи лицата им, но му се стори, че сред тях разпозна Андре и… ах, да, Вервен, „Небесния“, и… Нетълсмит. „Лешоядите се събират — помисли си Джейми, — въпреки че най-важните наблюдават от прозорците си като мен.“

Тази вечер мракът го угнетяваше. Огънят в стаята му пламтеше силно, но сякаш не го топлеше. Усети буца в гърлото си и тежест в гърдите. „Я се стегни — рече си Джейми. — Тя вече не те засяга.“

На кея пръв слезе капитан Стронгбоу. Все още не виждаше ясно, но него не можеше да сбърка. Последва го… Макструан. Двамата се обърнаха и й помогнаха да слезе. Тя бе увита в шал заради студа, гърбът й бе изправен, дрехите тъмни, тъмната й шапка бе привързана с топла вълнена кърпа. „Нейният ръст. Да му се не види!“

И останалите двама пътници се качиха на пристана. Джейми ги разпозна. Подвоуми се за момент, после излезе и отиде до кантората на тай-пана. Анжелик се взираше в тъмнината през една пролука между завесите. Огънят в камината хвърляше приятни отблясъци, лампите светеха и стаята изглеждаше уютна.

— Ах, Джейми, ти ли си? Не ги виждам ясно. Тя пристигна ли?

— Боя се, че да. — Той забеляза, че изражението й не се промени. — Заповядай — предложи й бинокъла си. — С него ще ти е по-лесно.

— Няма защо да гледам или да се страхувам, Джейми. Кой друг дойде? — Гласът й звучеше по-слабо от друг път. — Кой е с нея?

— Стронгбоу, Хоуг и Горнт.

Тя се обърна към прозореца, за да скрие изражението си, но Джейми за миг съзря радостта, изписана на лицето й. „Няма значение, че Джейми забеляза — помисли си Анжелик, зашеметена от вълнение. — Едуард и онази жена са пътували заедно? Те двамата заедно с Хоуг! Означава ли това, че Едуард е успял, че я е убедил?“

— Ще се кача горе и ще се преоблека за вечеря. Ако някой пожелае да се срещне с мен, отново ще сляза долу. Благодаря ти, скъпи Джейми. — Тя поривисто го прегърна и излезе.

Той остана втрещен. „За какво ли се радва? Щом Тес и Хоуг са тук, значи е пристигнала тежката артилерия. Нали така?“

Джейми се върна в кабинета си объркан, остави вратата открехната и продължи да събира документите и книгите си. Вършеше го машинално и мислеше за съвсем друго: за Тес, за бъдещето, за шоя, за предстоящата нощ с Неми, за Търговската къща, на която бе посветил двайсет години от живота си. „Признай си, всъщност не ти се ще да напускаш и съзнаваш, че времената са лоши, за да започнеш самостоятелна търговия.“ Мислеше за нерадостното бъдеще на Анжелик, за утрешната среща с швейцарския посланик и възможния внос от техните оръжейни фабрики. В съзнанието му се смесваха вестта за невероятното посещение на Йоши, за пътуването на Бабкот и Тайърър до Йедо, за среброто, предплатено от Бакуфу, и за горкичкия Накама.

„Горкичкият ли? Той е убиец, и то от най-страшните. Не ми е минавало през ума, нито веднъж не усетих заплака. Навярно е в Пияния град или нейде из Йошивара. Щом вестта стигна до нас, сигурно някой е успял да му съобщи и той е избягал. По дяволите! Сега ще ми се наложи да включа в играта Тайърър или Йохан.“

Разноезични гласове във фоайето го откъснаха от унеса му — Макструан, Варгас, Хоуг и суетящите се слуги.

„Няма нужда да ги посрещам. Бездруго скоро ще ме повикат.“

Унило се зае да довърши работата си.

— Джейми!

Озърна се. И се вцепени. Морийн. Неговата Морийн на прага! Морийн Рос. Носеше морскосиня зимна шапка, а изпод гънките на дебелата й вълнена кърпа надзъртаха сините й очи. Върху тъмносинята й рокля бе наметнато морскосиньо палто. Морийн Рос — на двайсет и осем, висока, малко по-висока от Тес, средна на ръст, малко над пет фута, докато самата кралица Виктория бе висока четири фута и единайсет инча.

— Всемогъщи Боже — сподавено възкликна Джейми.

— Здравей, Джейми Макфей. — Тя стоеше на прага, изправена като баща си, а гласът й звучеше жизнерадостно. — Ще ме поканиш ли да вляза? — Морийн свали кърпата си и се усмихна нерешително.

Сега Джейми можеше да я разгледа добре. Все същото открито лице, не особено красиво, но волево и учудващо привлекателно, обсипано със светлокафяви лунички. Точно каквато я бе видял за последен път преди около три години на пристанището в Глазгоу, въпреки че тогава очите й бяха пълни със сълзи заради раздялата. Бе забравил как очите й…

— Здравей, Искрице — прошепна Джейми несъзнателно прякора, с който я наричаше. — Исусе Христе… Морийн?

Смехът й огласи стаята.

— Приемам думите ти като съгласие и вече няма да богохулстваш, моето момче. Веднъж и аз да се появя като нощен дух, за да те изненадам. — Усмивката и напевният й глас я правеха по-привлекателна, отколкото бе в действителност, както и искриците в очите й и любовта, която носеше като щит. Тя затвори вратата зад себе си. — Изглеждаш великолепно, Джейми. Малко си уморен, ама си хубав както винаги.

Той се бе изправил, но все още стоеше зад бюрото, а в съзнанието му цареше неразбория. „Господи, това си ти, а не Тес. Ти, лесно може да те сбърка човек в тъмното, висока си колкото нея и имаш същата изправена стойка…“ Спомни си противоречивите си, безлични писма от изминалата година, както и последното, с което разваляше годежа им. Шепнеше наум: „Прости ми, Морийн, писах ти, че няма да се оженим, прости ми, не искам да се женя, не мога сега, когато започвам самостоятелна търговия — най-неподходящото време и защо не…“

— Ой, Джейми! — възкликна Морийн от другия край на стаята. Наблюдаваше го, чакаше и се усмихваше все по-широко: — Не можеш да си представиш колко се радвам да те видя. Най-сетне съм тук, а пък приключенията ми стигат за цял роман. — Той нито отговори, нито се помръдна и на челото и се изписа, лека бръчка. — Събери си акъла, момче!

— Тес? — изкряка Джейми. — Аз… ние те взехме за Тес Струан.

— За госпожа Струан ли? Не, тя е в Хонконг. Тя е истинска дама. Уреди пътуването ми дотук и не ми поиска нито пени. „Върви и се срещни с твоя Джейми Макфей и му предай поздравите ни“, каза ми тя и ме представи на капитан Стронгбоу. Той ми предостави самостоятелна каюта. Тес Струан ме запозна и с чудесния доктор Хоуг и с господин Самохвалко Горнт.

— А?

— Това момче си мисли, че е Божи дар за нежния пол, но на мен тия не ми минават казах му, че съм сгодена пред Бога и пред хората за господин Джейми Макфей. Пък той ми рече, че бил твой приятел, Джейми, а доктор Хоуг потвърди, че ти бил спасил живота. Тъй че се отнасях мило с него, но се държах на разстояние. Ой, момчето ми, колко неща имаме да си казваме!

— Божичко — прошепна Джейми, без да я слуша, — нищо чудно, че те сбърках с нея, с тая кърпа, дето ти скрива лицето, пък и сте еднакви на ръст, и осанката ви е една и съща…

— Пфу! — Очите на Морийн внезапно пламнаха. — Ще съм ти благодарна, ако не споменаваш напразно името Божие. Тя е малко по-ниска от мен и много по-дебела, далеч по-стара, пък и косата й е посивяла. Моята е кестенява и дори на тъмно не приличам на нея! — Тя въздъхна, тъй като закачката й не мина. Разгневена, огледа стаята. Забеляза гарафата. Стремително се запъти към нея, подуши я, за да се увери, че е уиски, сбърчи носле от отвращение, но все пак наля една чаша за него и няколко капки за себе си.

— Заповядай. — Морийн го погледна — за първи път се бе озовала толкова близо до него и неочаквано засия в усмивка. — Татко ми винаги си пийваше уиски, щом се сетеше, че Шотландия е част от Британските острови.

Магията сякаш се разпадна. Джейми се разсмя, прегърна я и я притисна силно към себе си, а тя едва не разля чашите.

— По-полека, момчето ми — ахна Морийн, успя да ги сложи на масата и отчаяно се вкопчи в него. Така се освободи от дългото очакване, от безпомощното стоене на прага, смаяна от потреса му. Не бе я посрещнал, както тя се надяваше, затова се опита да се държи стоически и зряло, не знаеше какво да прави, как да му каже, че го обича и че не може да се примири да го загуби.

Тъкмо затова бе рискувала и бе напуснала своето убежище, бе се поверила в Божиите ръце, бе взела молитвеника си и Библията, както и пистолета на баща си и слепешката бе потеглила, за да прекоси десет хиляди мили, изпълнена със страх. Но само вътрешно. Външно — в никакъв случай, никога, Росови не се държат така!

— Ой, Джейми, момчето ми, момчето ми…

— Всичко е наред — прошепна й той, изгарящ от желание да успокои нервната й възбуда.

След малко Морийн престана да трепери, освободи се от прегръдката му, развърза шапката си и дългата й червеникава плитка се разви.

— Така е по-добре. Ти си чудесен, благодаря ти. — Подаде му неговата чаша, взе своята и се чукна: — Да живее Шотландия. — Отпи малко и продължи: — Ужасно е на вкус, Джейми, но страхотно се радвам да те видя, не знам как да ти го обясня.

Усмихваше се още по-нерешително и вече не бе толкова самоуверена. „Прегърна ме като брат, а не като любовник. Боже Господи, Боже Господи.“ За да скрие смущението си, Морийн се озърна наоколо, докато сваляше палтото и ръкавиците си. Бе облечена в топла и добре скроена рокля, също синя, която подчертаваше съвършената й фигура и тънкото й като на оса кръстче.

— Твоят господин Макструан ми каза, че можеш да използваш покоите си, а аз да се настаня в съседство, докато си намерим жилище. Освободил ли си стаите си, Джейми?

— Все още не. — Макфей се чувстваше объркан, не знаеше как да отвори дума, но все щеше да му се наложи. И то скоро. — Тук… Първо събрах всички документи и книги. С горния етаж ще се заловя утре. Всички мебели в кабинета и в жилището ми са на Струанови.

— Няма значение. Ще си купим свои. — Морийн седна на стола срещу бюрото му и го погледна. Ръцете й лежаха в скута. Изчакваше. Сега ще си държи езика зад зъбите и ще чака той да заговори пръв. Каквото зависеше от нея, го бе сторила — бе пристигнала. Може би бе прекалила, като пристигна, без да го извести, но бе обмислила всичко много внимателно. Бе му писала писмо и си бе представяла срещата им през всичките отвратителни месеци на плаването, докато бушуваха бури, както и веднъж в Китайско море край Сингапур, по време на бунт сред китайските пътници от трета класа, между които имаше и пирати. Метежът бе потушен и удавен в кръв. През всичките тези дни Джейми й бе служил за пътеводна звезда и ето — най-сетне тя е при него.

— Лош човек е този Джейми Макфей — бе заявила майка й, когато Морийн й съобщи за решението си. — Все ти повтарям ли, повтарям, че от това нищо няма да излезе, момичето ми. Писмата му са всичко друго, само не и обнадеждаващи, точно обратното.

— Все пак ще замина, мамичко. Дали татко ще ми даде пари на заем?

— Да, стига да го помолиш.

— Все пак ще замина. Налага се. На двайсет и осем съм. Вече съм стара, кажи-речи, стара мома. Толкова дълго чаках, че ще потърпя още три години, ако се налага, но… сега или никога. Реших се. Разбираш ли ме, мамичко?

— Да. Разбирам те. Но… ами, поне ще бъдеш заедно с него, при мъжа си, а не като мен.

Морийн съзря сълзите й и чу съвети, нечувани никога преди, и тайни, не споделяни никога преди. Накрая майка й рече:

— Бог да те благослови, момичето ми. Да кажем на татко ти.

Баща й бе майор от британската армия в Индия, сега пенсиониран. Бе служил двайсет и пет години, от които осемнайсет в новосформирания Гуркхски^[1] полк. Бе си идвал в отпуска веднъж на две-три години. Старите му рани го принудиха да се оттегли преди около десетина години, но мразеше да го смятат за пенсионер.

— Да, момичето ми, ще ти дам благословията си при две условия — рече й той. — Ако тоя Джейми те отблъсне, да му кажеш, че ще го намеря и ще го убия. Второ, ако те изнасили или обиди, отрежи му топките. Ще ти дам моя кукри, тъй като Шон не ще има нужда от него поне още десет години.

— Добре, татко.

Кукри^[2], бойният му гуркхски нож, бе неговата най-ценна вещ. Морийн бе най-голямата от трите си сестри, братчето й бе на единайсет и тя първа напускаше дома.

Децата на Британия навред по света си оставаха чеда на империята.

Джейми добави още въглища в огъня и приближи стола си към нея. Седна. Взе ръката й.

— Морийн, преди три месеца ти писах.

— Малко писма получих от тебе — заяви тя безгрижно, за да спечели време.

— Във всичките си писма от последната година се опитвах, доколкото мога, да ти изтъкна, че тук не е място за дама. Тук не е като в Индия, където полковият жив…

— Никога не съм ходила в Индия, както знаеш, Джейми. Мама беше там само веднъж. — Морийн задържа ръката му в своите. — Не го вземай присърце — и тук е хубаво, не бой се. Това е женска работа. Ще уредя живота ни.

Джейми усети как буца засяда в гърлото му. Нямаше как да й спести истината. „Кажи го, инак никога няма да го сториш, кажи й го сега! Разбира се, не е честно, но ти така и така през всичките тези години не бе справедлив към нея. Същински негодник си, задето през цялото това време я лъга. Господи Боже мой, сгодени сте от три години, а се познавате от пет и ти си наистина един негодник… признай си го и веднага й кажи. Незабавно.“

Думите му се изляха като порой:

— Писах ти преди три месеца, но навярно писмото е пристигнало, след като си тръгнала. Струва ми се най-разумно да развалим годежа си и да ме забравиш. Ужасно съжалявам, но така е най-добре за теб. Няма да се върна вкъщи, нито ще живея там, нито пък ще работя. Няма да напусна Азия, докато не ми се наложи, стига да не се разболея или… Няма да замина оттук, не мога, обичам Азия, обичам работата си, а няма надежда да ти осигуря щастлив живот. Не те заслужавам и признавам, че се възползвах от теб, но все едно няма как да се оженим, невъзможно е, особено сега, когато започвам самостоятелна търговия… — Джейми млъкна, за да си поеме дъх, и добави гърлено: — Не зная какво още да ти кажа, пък и няма какво, освен отново да ти се извиня… и толкоз.

Бе отдръпнал ръката си. Стомахът му се сви. Извади кърпичка и избърса челото си.

— Прости ми — рече Макфей неубедително, стана, отново седна и взе да върти чашата си. — Прости ми.

Нейните ръце лежаха в скута и. Гледаше съсредоточено, открито и не откъсваше очи от лицето му.

— Недей да се извиняваш — рече тя мило и едва забележимо се смръщи. — Стават такива неща, момчето ми.

Джейми зяпна.

— Значи си съгласна?

Морийн се засмя.

— Разбира се, но само с част от думите ти, не с всичко. Ти си мъж, аз съм жена и виждаме нещата по различен начин.

— А? Как така?

— Ами… първо, що се отнася до работата. Женската работа е да се грижи за мъжа, да му създаде дом, поне мен на това са ме учили. Домът и семейството са най-важното нещо на този свят. — Морийн забеляза, че Джейми се кани да я прекъсне, и бързо добави: — Моят татко смята, че империята стои на първо място, но той е мъж. Мъжете ходят на работа и се трудят, за да донесат вкъщи овесена каша, малко месо и, ах, да, малко уиски. Но за тази цел трябва да си имат дом. А без жена това не е възможно. Много е важно да имаш с кого да споделиш тайните си, докато работиш или търсиш работа, или започваш всичко отначало. На мен можеш да ми имаш вяра. Господин Горнт също иска да започне самостоятелна търговия.

— Тъй ли?

— Да, някой ден. Сега пристига тук, за да поеме ръководството на „Брок и синове“…

— Тъй ли? — премига смаяно Джейми.

— Вика, че поемал работата на оня, дето се опитал да те убие — на господин Грейфиф.

— Грейфорт. Норбърт Грейфорт. — Джейми трескаво се опитваше да се върне на темата. „Май си загубих акъла, когато ти изникна като призрак. Забравих и за Хоуг, и за Малкълм, и за Хонконг.“ — Какво стана в Хонконг? Относно Малкълм Струан? Горнт каза ли ти нещо за Морган и Тайлър Брок?

— Потърпи, момчето ми, и на това ще му дойде времето. След като сам отвори дума, нека се върнем към нас двамата, ще бъдем страхотен екип — най-добрият, обещавам ти. Сгодени сме. Ще съм ти прекрасна съпруга.

— Но, момичето ми, не виждаш ли, че това няма да го бъде? — Джейми се ненавиждаше, но бе напълно уверен в правотата си. — Тук животът е суров, няма почти никакви жени, ще ти липсват приятелите, няма какво да правиш.

Морийн се засмя.

— Джейми, Джейми, не си чул и дума от това, което ти казах. Ето за какво…

Прекъсна я почукване на вратата. Тя се провикна:

— Само секунда! — Стана и продължи със същия мил, но твърд глас: — Това ще да е доктор Хоуг, той настояваше незабавно да се срещне с теб, но аз го помолих да ме изчака няколко минути. Нямах търпение да те видя. Оставям те насаме с него. — Морийн взе шапката, ръкавиците, палтото и шала си. — Не се безпокой за мен, ще се преоблека много бързо. Ще ти чукна на вратата. Вечерята е в девет, да не забравиш.

— А? — попита Джейми слисано.

— Оня руски граф Сергеев или нещо такова ни покани на вечеря. Господин Макструан ми разказа всичко. — Морийн тържествено се запъти към вратата. Благодари на Хоуг и преди Джейми да успее да си отвори устата, Хоуг вече бе затворил. Спусна се към него и запъхтяно започна:

— Всичко мина като по вода, Джейми. Малкълм бе погребан с всички почести в морето, както те двамата с Анжелик искаха!

— Той какво!

Хоуг се изкиска:

— И аз се сащисах. Тес Струан бе избрала Шек-О, едно от най-любимите му места на този свят, още няколко дни, преди да пристигна. С пълни почести, Джейми, със знамената, спуснати до средата на мачтите, корабите отдаваха салют със сваляне на знамена, с оръдейни изстрели, с гайди, с една дума — погребение на тай-пан, макар Малкълм да не бе такъв. Вестниците отразиха всичко, нося ти изрезките. В Хонконг е обявен едномесечен траур. Губернаторът нареди да отслужат литургия в нашата църква на хълма в Хепи Вали в прослава на Кълъм. Гордън Чжан устрои най-грандиозното шествие с факли и бдение над мъртвец в историята на Китайския квартал, като се изключи това на Дърк. Естествено, запали обичайните огньове по склоновете и скатовете и разправят, че няколко бедняшки хижи се превърнали в пепел. И не само това — като се видях с Тес… Може ли да пийна, изгарям от жажда!

— Естествено. Продължавай, не спирай. — Джейми наля и на двамата. Отдавна бе изпразнил собствената си чаша. Забеляза, че пръстите му треперят. „Господи, защо ли Тес се е решила на погребение в морето и от къде на къде Морийн ще приема покани за вечеря, след като имаме сериозен разговор?“ — Продължавай, за Бога!

Хоуг първо отпи.

— Боже мой, бива си го! — Свали си палтото и седна. Пое дълбоко дъх и се почувства по-добре. — Боже мой, така се радвам да те видя. Докъде бях стигнал? Ах, да! Като видях Тес за пръв път, толкова се разстроих заради нея. Беше ужасно. Прие ме в стария кабинет на Кълъм и ми рече: „Роналд, кажи ми лошата новина с всички подробности, как се случи.“ Тя стоеше до огромното бюро, изправена като мачта и бледа, никога не съм я виждал толкова бледа, Джейми. Портретът на Дърк ме гледаше от стената със зелените си предизвикателни очи и ме приканваше да я излъжа. Разправих й колкото можах. Тя естествено бе научила това-онова от Стронгбоу. Спомняш си, че му заръчах да й предаде, че ще пристигна с пощенския кораб, че съжалявам, задето не мога да се кача на „Облака“, но уж ми предстояла операция.

Тес Струан дори не трепна, нито веднъж не трепна, Джейми, само слушаше, докато й разказвах за Токайдо, за годежа, за сватбата и за смъртта му колкото можех по-спокойно. За дуела, за Норбърт, за теб и Горнт. Всичко се изля отведнъж, не си спомням точно думите си, но й го разказах, както се бе случило. — Хоуг млъкна за момент, бе се поуспокоил. — Знаеш я каква е — винаги прикрива чувствата си, сдържа се, никога не пада духом, каквото и да стане. Просто ми благодари, съобщи ми, че е получила смъртния акт и документите по следствието от Стронгбоу. Забележителна жена. Необикновена. Ами горе-долу това е… А, да, щях да забравя. Благодари ми, че съм уредил нещата с погребалното бюро. Там всичко мина по мед и масло, слава Богу.

— А?

Очите на Хоуг светнаха.

— Естествено, не исках да отваряме ковчега, наредих на Стронгбоу незабавно да го отнесе при „Блор, Кристънсън, Хърбъртс, Хърбъртс и Крик“, имал съм си често работа с тях. Заръчах „от медицински съображения“ незабавно да положат ковчега в някой от техните, който да е от най-скъпите, със сребърни дръжки, и да го завинтят тутакси. Да не го излагат за поклонение и да не го отварят. Препоръчах им го във връзка с разлагането и т.н. Писах и на Тес най-изрично в този смисъл. Радвам се, че от наша гледна точка всичко мина чудесно. — Хоуг отново напълни чашата си. — Радвам се, че отидох. Иначе казано, всичко е добре, когато свършва добре.

— А каза ли й за другото… за нашето погребение?

— Боже мой, не, да не съм идиот! Да не си си загубил акъла, Джейми?

— Просто исках да се уверя — оправда се Джейми, недоволен, задето му припомнят, че Морийн бе използвала същата дума. „Май наистина натам вървят нещата. Какво, по дяволите, ще я правя?“ — Тес попита ли нещо за Анжелик?

— Какво се кани да прави ли? Не, въпреки че ми зададе десетки въпроси. Как е Анжелик?

— Добре, поне външно така изглежда. Спокойна е, повече от времето си прекарва в стаята си, рядко слиза за вечеря. Тази вечер ще гостува на Сергеев по молба на Сър Уилям. И помен няма от предишната й оживеност — тогава сякаш пръскаше искри… — „Пак тази дума“ — помисли си Джейми. — Но… ами… по-красива е от всякога. За какво те пита Тес?

— Нищо особено, само за нещата, както аз ги знам. Казах й, че — да, сигурен съм, че се обичаха, че Малкълм буквално я преследваше, а не обратното, че я обожаваше, а тя прие предложението му и се съгласи да ги венчаят на „Пърл“.

— Не те ли пита какво се кани да прави Анжелик?

— Не, и тъкмо това е най-странното. Очаквах да се разгневи, да поиска мнението ми, та да се ориентирам, но не. В края на краищата от години съм им семеен лекар, на работа съм при нея, при Струанови, и я познавам по-добре от всички други. Тес не обсъди нищо с мен, дори неволно не изтърва и дума, само задаваше въпроси, за да изясни подробностите, за които бях забравил да спомена. Много необикновено.

— Да — отзова се Джейми. — Тя сигурно е замислила нещо.

— Съгласен съм. Разбира се, цялата история се появи във всички вестници — от жълтата до официалната преса — с най-сензационни подробности.

ТАЙ-ПАН УМИРА В ПЪРВАТА СИ БРАЧНА НОЩ

— Ей такива едни заглавия, макар че Тес се опитваше да потули нещата. Събрал съм всички изрезки за теб, заедно с това — очите на лекаря заблестяха странно. Той подаде на Джейми някакъв плик.

Макфей разпозна почерка на Тес: „До г-н Дж. Макфей лично по пратеник.“

— И преди да си ме попитал, ще ти кажа, че не зная какво пише. Просто ме помоли: „Предай го на г-н Макфей веднага, щом пристигнеш.“

Джейми го сложи на бюрото си.

— Защо се върна?

— Преди да съм забравил, има още нещо. Старият Брок и неговият също толкова противен син Морган довтасаха на погребението.

— Какво? Неканени?

— Произведоха същински фурор! Ето какво стана. Тес уреди погребението да се извърши на „Китайският облак“. По главната улица преминаха оръдейни лафети и бяха качени на клипера. Поканени бяха четиридесет гости, губернаторът, всички важни клечки, адмирал Сър Винсънт-Синдъри, генерал Скефър — новият главнокомандващ в Азия, страхотен левент, идва направо от британската армия в Индия, всички тай-панове и Гордън Чжан. Никакви вестникари. „Китайският облак“ тъкмо се извъртя срещу вятъра край Шек-О, службата тъкмо да започне, и ето ти ги Стареца Брок и Морган с техния клипер „Стремителната чародейка“. Спряха на около стотина метра. Целият кораб бе украсен със знаменца, флагът — спуснат до средата на мачтата, а те двамата с Морган стояха на квартердека целите в траурна премяна, с цилиндри, с жаба. Когато ковчегът потъна в морето, копелето даде оръдеен салют и отвори бутилка шампанско — всички на борда на нашия кораб твърдят, че са чули как тапата е гръмнала. Онези там вдигнаха тост, хвърлиха чашите и бутилката в морето, отправиха поздрав с цилиндрите си и шумно отплаваха.

— Копелета! Мръсни копелета!

— Нали? По-късно и двамата твърдели, че „беше, за да почетем горкото мъртво момче“! Губернаторът стоеше до Тес, та той ми рече, че тя нито казала нещо, нито направила нещо, а стояла, сякаш е глътнала бастун. Чул я само как въздъхнала от ярост и бил потресен до такава степен, че чак топките му подскочили, познато ти е това усещане, нали… ох, забравих да спомена, че и Горнт беше с Брокови.

— Според Морийн той поемал ръководството им тук.

— Да. Въпреки това младежът ми се струва свестен. Призна ми, че му било наредено да се качи на „Стремителната чародейка“ и… Дявол да го вземе, как забравих за Морийн! Джейми, голям си късметлия.

— Благодаря.

— Голям късметлия си. — Хоуг му протегна ръка: — Приеми поздравленията ми.

— Благодаря. — Джейми се ръкува с него и се престори на доволен, макар да бе унил и мрачен. — Помислихме си… взех я за Тес. Как да не сбърка човек, като гледа през бинокъл в тая тъмница, пък и тя бе увита в шал.

— Стига бе, че тя изобщо не прилича на нея!

— Зная, но са почти еднакви на ръст, пък и осанките им са почти еднакви — с високо вдигната глава — раздразнено възрази Джейми.

Хоуг се намръщи и измърмори:

— Не ми е идвало на ум. Сега, като те слушам, май си прав. Но Морийн съвсем не прилича на Тес — по-млада е от нея поне с десет-петнайсет години, косата й е червеникава и сякаш цялата искри.

— Господи, престани! И без теб го зная. Колко му е да сбърка човек.

— И слава Богу. — На Хоуг чак му призля. — Майчице, да не дава Господ да пътувам с Тес! Твоята Морийн е истинска хубавица! Каза ми, че ти писала за пристигането си.

— Да, но в Хонконг, а не тук. И без да съобщи точната дата.

— Ах! Очевидно не е имала време, тъй като „Буйният облак“ щеше да отплава веднага, а тя тъкмо бе пристигнала. — Хоуг се усмихна под мустак: — Дръж я под око, че инак ще ти я отмъкнат. Горнт май доста я хареса.

Джейми пламна от ревност въпреки желанието си:

— Благодаря за съвета. Как са децата на Тес? Видя ли ги?

— О, да. Здрави са, само дето Дънкан изкара още една тежка простуда. Всичките присъстваха на погребението. Тъжна гледка. — Дънкан се опитваше да се държи, Елайза и Роналда плачеха, а Тес бе плътно забулена — до един съзнаваха, че това е краят на цяла епоха. Така се прекъсва родът на Дърк по права линия, като се изключи Дънкан, но детето е само на десет и ще минат години, докато го наследи. Това не вещае нищо добро за Търговската къща. По цял Хонконг е плъзнал слухът, че Брокови са погнали Търговската къща.

— Изключено! — Джейми се опита с всички сили гласът му да прозвучи убедително. — Новият тай-пан ще бъде от рода на Роб Струан, природения брат на Дърк. Единият от неговите синове или внуци ще стане тай-пан.

— Сигурно си прав, но вече няма да е същото. Язък за Малкълм, цялата надежда на Тес беше в него. Докато бях в Хонконг, все си мислех за тукашното ни погребение. Май беше ненужно, а? Виж какво, дай да го забравим веднъж завинаги. Да смятаме, че Малкълм е бил погребан там, край Шек-О.

— И на мен така ми се иска, и на Сър Уилям, пък и на всички останали. — Тази нощ Джейми отново бе сънувал все същия кошмар как боцманът му разправя, че трупът се издига към повърхността с отворени очи. Побиха го тръпки. — Направихме каквото можахме. И тъй, защо се върна?

Хоуг стана.

— Тес ме помоли да… ъъъ… да връча пощата на Макструан, на теб и на… да се срещна с Анжелик и да й предам едно писмо. — Разбра въпросителния поглед на Джейми и се заоправдава: — Не зная какво пише в тях.

— В тях ли? — сопна се Джейми. — Ти каза „едно писмо“?

Хоуг се изчерви.

— Ох, ами да. Да… едно. Не зная какво пише в него. Най-добре да тръгна…

— Я стига, за Бога!

— Тес ме помоли да й предам едно… едно писмо, това е всичко.

— Я стига, добре те познавам!

Хоуг се ядоса:

— Най-добре да ида да видя Анжелик: тя ще иска да нау…

— Седни! Какви писма, дяволите да те вземат?

— Не зная…

— Такива не ми минават! За какви писма става дума?

Хоуг се подвоуми и изтърси:

— Ако се закълнеш в майка си, ще… ще ти кажа.

— Дадено!

Лекарят седна.

— Тя… Тес ми каза само: „Предай това писмо на онази жена, изчакай седмица-две и после й дай едно от тези две писма.“ Връчи ми общо три, но кълна се в Бога, не зная какво пише в тях.

— Седмица-две ли? Искаш да кажеш, докато й дойде ли? Едното от двете писма значи? Едно, ако е бременна, и другото, ако не е?

— Трябва да й дойде на единайсети, но не се знае със сигурност. Ще изчакаме поне две седмици, а най-добре цял месец и тогава ще видим дали… ще й дойде. Може да й закъснее. Особено в нейния случай, след всичките тези потресения. Тес ми нареди да изчакам, докато съм напълно сигурен. — Лекарят въздъхна. — Ето, вече знаеш всичко.

— Значи Тес те е помолила да изчакаш, за да я прегледаш?

— Ами да, за да съм сигурен.

— Значи, едното писмо ще й го дадеш, ако е бременна, а другото — ако не е?

— Да… нали ти казах.

— На кого още си казал? — Джейми го пронизваше с очи.

— На никого.

— На кого?

— Върви по дяволите! — извика Хоуг и изплю камъчето: — На Горнт.

— Исусе Христе, защо на него?

— И сам не зная, той сякаш се досети. Стигнал е до извода, до който ще стигнат и всички останали. Щом се връщам, то е повече от ясно. Казах го на Тес, но тя не ми отговори нищо, само ме изгледа с особените си сиви очи. Лесно ти е на тебе, Джейми — кипна лекарят. — Лесно ти е на теб и на всички отракани горнтовци — вие сте силни и сте свикнали да се пазарите, а нали пазарлъкът в по-голямата си част е надлъгване? Пък ние докторите не сме. — Отвратен от своята неспособност да пази тайни, Хоуг изпухтя: — Няма да се променя на тия години. Тес ми заръча, като пристигна, да го кажа на Сър Уилям, на Албърт и на теб, и на никого другиго.

— Хич да не те е грижа, напълно си прав. Всички мъже в Йокохама ще се сетят защо си се върнал. Горкичката Анжелик! За кого още носиш писма от Тес?

— Ами… за Сър Уилям.

— За кого другиго? За кого още, дяволите да те вземат?

— За Хевънли Скай.

 

 

Като се преструваше на спокоен, Хоуг подаде на Анжелик плика с печата на Търговската къща. Сърцето й бе свито от момента, в който Джейми й съобщи кой пристига с „Буйният облак“, макар да се преструваше на незаинтересована. Не се успокои дори след като Варгас почти веднага й донесе вестта, че е пристигнала годеницата на сеньор Макфей, а не Тес Струан. А несвързаният разказ на лекаря за погребението на Малкълм я обърка още повече. Върху плика с калиграфски почерк бе написано: „За Анжелик Ришо, по пратеник“.

— Прочети го, докато съм при теб — посъветва я Хоуг, разтревожен от избилата по лицето й червенина.

— Боиш се, че ще припадна ли? — сряза го Анжелик, седнала с изправен гръб във високия стол до огъня — стола на Малкълм, който бе донесла от покоите му, преди да ги освободи за Албърт Макструан.

Хоуг се отзова любезно:

— Освен че съм лекар, аз съм също и приятел. — От кабинета на Джейми той се бе втурнал право при нея, доволен, че се измъква от мъчителния разпит. Бе я поздравил, прегърнал и пренебрегнал незабавния й въпрос „Какво стана в Хонконг?“ с думите: — Почакай малко, нека първо те видя. — Бе я огледал най-напред като лекар, после като приятел. И в двата случая остана доволен. — За всеки случай.

— Писмото не е адресирано правилно. Следва да пише „За госпожа Анжелик Струан“ или „За госпожа Малкълм Струан“. — Тя му го върна стеснително.

— Тес предполагаше, че така и ще направиш. — Изрече го много мило.

— Като е толкоз умна, защо не го е адресирала, както си му е редът?

— И на нея й е трудно, не само на теб. Тя е майка и е загубила сина си. Прояви търпение, Анжелик.

— Търпение? Аз? След като съм едва ли не в обсадно положение само защото се омъжих и обичах един прекрасен човек, който… Ти си на нейна страна, нали Струанови ти плащат.

— Така е, но всъщност съм неподкупен; постъпвам, както смятам за справедливо, дори и с теб. — Хоуг добродушно се настани на стола си. В стаята беше топло, усещаше се женско присъствие, но и напрежение. Лекарят видя, че вената на шията й пулсира усилено, а пръстите й треперят. — Помогнах на теб и на Малкълм, но само защото сметнах за правилно. За твое лично сведение, докато бях в Хонконг, подадох оставка. Сега изпълнявам последното си поръчение за Търговската къща.

Анжелик се сепна:

— Защо го направи?

Хоуг отново се усмихна особено:

— Ще се върна в Индия. Ще се опитам да си възвърна загубеното. Колкото се може по-скоро.

— Ах, Арджуманд! — Анжелик се почувства по-добре, приведе се и го докосна. — Прости ми, извини ме за думите ми, не бях права. Съжалявам. Просто… прости ми.

— Не го взимай присърце. Не забравяй, че съм лекар и наистина разбирам какво ти се струпа на главата. Бях се подготвил да ме посрещнеш по-зле. — Хоуг разчупи печата и отвори писмото: — Тес ми нареди да постъпя така. — Вътре имаше още един плик. На него пишеше само: „Анжелик“. — Става, нали? Аз предложих този компромис.

— Ти?

— Да.

— Знаеш ли какво ми пише?

— Не. Кълна се в Бога. Да изляза ли?

Анжелик не можеше да откъсне очи от писмото. След малко поклати отрицателно глава и той отиде до прозореца, за да не я притеснява, дръпна завесите и се загледа навън в нощта. Собственото му сърце биеше лудо.

Анжелик се подвоуми, но накрая отвори писмото. Никакви поздрави. Никакво име.

„Не мога да ви простя това, което сторихте на сина ми. Сигурна съм, че по повеля и насърчение от баща си сте хвърлили око на моето момче и сте го подмамили да се ожени за вас, по какъвто и да е начин. Уверена съм, че «бракът» ви със сина ми е невалиден. «Тази венчавка» ускори смъртта му, уверена съм в това — смъртният акт го доказва. В същия момент адвокатите на компания Струан подготвят писмена заповед за спешно завеждане на дело пред Върховния съд в Хонконг. Дори да носите дете от сина ми, това няма да промени хода на делото и детето ще бъде обявено за извънбрачно.

Не зная как да ви се отблагодаря за скъпоценните сведения, предадени ми по ваша подбуда от един общ познат. Ако се окаже, че документите му са действителни, в което не се съмнявам, аз и Търговската къща ще бъдем задължени на вас и на този човек за неоценимата ви в известен смисъл помощ. Това, че той определи една приемлива цена, като се има предвид скъпоценната информация, не ви засяга — вие не поискахте нищо и няма да получите нищо. Но вашият жест към паметта на сина ми и към бъдещето на Струанови заслужава отплата.

Как да излезем от това безизходно положение?

Ако има някакво решение, то следва да си остане тайна между нас — две неприятелки, каквито сме и ще бъдем, две жени.

Първо: ще ви помоля да окажете съдействие на доктор Хоуг, като му позволите да ви прегледа в необходимия момент, за да установи очаквате ли дете или не. Естествено доктор Бабкот или някой друг лекар по ваш избор също може да ви прегледа и да потвърди диагнозата.

Второ: нека изчакаме още един месец, за да сме сигурни, и тогава ще действаме. По това време адвокатското досие вече ще е пълно и готово за представяне в съда — не ви заплашвам, само ви уведомявам. Дотогава доказателствата на нашия познат частично ще бъдат приведени в действие. Понастоящем не виждам причини за несполука. Както вече ви писах по-горе, аз и Търговската къща сме ви задължени, тъй като вие сте го убедили да се срещне с мен.

Надявам се до това време с Божията помощ да излезем от затрудненото положение.

Тес Струан

Хонконг 30 декември 1862“

Мисълта на Анжелик се мяташе между щастието и ужаса, между победата и поражението. Спечелила ли бе, или бе загубила? Тес Струан не й обещаваше нищо, но май размахваше маслинова клонка. Адвокатско досие ли? Съдилище ли? Свидетелска ложа ли? Анжелик пребледня, като си спомни предупреждението на Скай колко лесно ще бъде за противниковата страна да я обрисува като развратница без пукната пара, дъщеря на углавен престъпник и какви ли не още ужасяващи, изопачени истини. „Безизходно положение“ и „решение“ ли? Нима това не означаваше, че е спечелила частична победа?

„Едуард! Днес или утре Едуард ще ми каже! А също и господин Скай — той е умен и ще разбере. О, Господи, надявам се да разбере.“

Анжелик вдигна очи и видя, че Хоуг я наблюдава.

— О! Прощавай, бях забравила… — Тя машинално усукваше крайчето на ръкава си и неспокойно потропваше с крак. — О, искаш ли нещо за пиене? Ще звънна на А Со… извинявай, изглежда, че… — Анжелик с усилие изричаше думите, а той забеляза промяната и се запита дали не започва нервното й разстройство, което бе предвидил. Всички признаци бяха налице, пръстите й и нозете й се движеха неволно, лицето и бе придобило пепелив оттенък, зениците й се бяха разширили.

— Какво ти пише? — запита я нехайно.

— Ами… нищо особено, само да чакам, докато… — Думите й заглъхнаха и Анжелик втренчи поглед в пространството.

— Докато? — запита Хоуг, за да я върне към действителността, като прикриваше безпокойството си.

Но тя бе погълната от прочетеното. И тъй, бойните редици бяха строени. За добро или за зло. Врагът бе направил първата крачка и бе разкрил намеренията си. Сега беше ред на Анжелик. Тя щеше да поставя условията. Почувства се по-добре. Гаденето й премина и тя пламна. Мисълта, че тя е изложила толкова хладнокръвно отвратителните перспективи, изпълни французойката с гняв: не бе й оставила никаква възможност, не бе проявила загриженост за нея, ни най-малка отстъпка заради любовта, страданията и болката, причинени от смъртта на Малкълм. Нищо. Нищо. А най-лошото бе това „извънбрачно дете“, след като се бяха венчали според британските закони… „Уверена съм!“

„Не бой се — кипеше вътрешно Анжелик, — всичко това е жигосано в паметта ми с нажежено желязо.“ Разтреперана, вдигна очи към Хоуг.

— Пише, че искала да почакам… да почакам, докато ние с теб разберем дали ще имам дете от Малкълм или не. Иска да бъде сигурна, това е.

— А после?

— Не пише. Тя… желае да изчака и кара и мен да чакам. Има неясен… Струва ми се, че намеква за възможно примирие, реш… — Треперенето престана, тъй като й хрумна неочаквано решение, и гласът й злобно изсъска:

— Надявам се на примирие, защото… защото в името на Пресветата Майка аз съм вдовицата на Малкълм Струан, а не някой друг, и нито съдът, нито дори проклетата Тес Струан са в състояние да променят нещата!

Хоуг прикри безпокойството си. И вметна предпазливо:

— Всички сме уверени в това. Само бъди спокойна и не се тревожи. Ако рухнеш, тя ще спечели, а ти ще загубиш, независимо от истината. Няма защо…

Вратата с трясък се отвори. А Со се заклатушка като гъска в стаята.

— Госп’жица тай-тай?

— Аййиая! — кимна Анжелик. — Вън! Защо не чукаш?

А Со застина като вкопана в земята, скришом удовлетворена, че чуждоземската дяволица се е ядосала и по този начин се е унизила.

— Б’лежка, искаш, хея? Б’лежка, госп’жица тай-тай?

— Каква бележка?

А Со се дотътри до нея, поднесе й пликчето, подсмръкна и излезе. Анжелик разпозна почерка на Горнт. Спусна се от висините на своята ярост.

В пликчето имаше визитна картичка с изгравираните букви Е. Г. Съобщението гласеше: „Най-топли поздравления. Изключително любопитно посещение в Хонконг. Ще ме приемете ли утре заран? Ваш покорен слуга: Едуард Горнт.“

Внезапно Анжелик отново се почувства здрава и невредима, силна, изпълнена с решимост и надежда, готова за битка.

— Прав си, докторе. Но няма да рухна, кълна се — заради Малкълм и заради себе си, заради теб, Джейми и господин Скай. Ти си ми чудесен приятел и вече съм добре. Няма повече смисъл да обсъждаме онази жена.

— Анжелик му се усмихна и Хоуг осъзна, че това е хем лошо, хем добро, опасните признаци все още бяха налице. — Ще чакаме и ще видим какво ще ни донесе бъдещето. Не се тревожи, ако се почувствам зле, веднага ще те повикам. — Тя стана и целуна Хоуг по двете бузи. — Още веднъж ти благодаря, скъпи приятелю. Ще дойдеш ли на вечерята у граф Сергеев?

— Може би, не зная. Чувствам се малко уморен. — Лекарят си тръгна, като запази лошото предчувствие за себе си.

Анжелик отново препрочете визитната картичка. „Едуард е предпазлив — това е добър знак — помисли си тя. — Ако някой отвореше и прочетеше писъмцето, нямаше да разбере нищо. «Любопитно» е добре подбрана дума, а и «ваш покорен слуга» също е предпазливо обмислена. Като думите на онази жена. Господ да я убие.

Какво да правя?

Преоблечи се за вечеря. Обедини приятелите и съюзниците си, привържи ги към себе си. Осъществи кроежите си и превърни Йокохама в непревземаема крепост срещу онази жена.“

 

 

— Не мисли за войниците гай-джин, които те търсят, Хирага, и забрави за Акимото. — Кацумата бе възмутен от неочакваната пречка. — Тримата ще се справим. Ще нападнем утре, ще подпалим църквата и ще потопим кораба. Такеда, ти ще се заемеш с църквата.

— С удоволствие, Сенсей, но защо да не се възползваме от плана на Ори и да не подпалим Йокохама? Хирага е прав, да оставим кораба — той е прав, толкова съжалявам. — Такеда клонеше на негова страна — в крайна сметка Хирага бе водачът на Чошу и знаеше как да се оттеглят. — Съгласен съм с него, че при това море и такъв вятър трудно ще се доближим до някой кораб, без да ни видят. Вместо това нека се възползваме от плана на Ори и да изпепелим цялото гнездо на гай-джин.

— За това ни е нужен южен вятър. Този замисъл наистина е по-добър. Нека да почакаме — подкрепи го Хирага.

— Не — възрази дрезгаво и грубо Кацумата. — С малко повече храброст ще се справим и с двете неща, само с храброст! Можем. И двете! С храбростта на шиши!

Хирага все още не бе се съвзел от непредвидената поява на войниците и не съобразяваше бързо. Бе сигурен, че е убил скитника, но това никак не го безпокоеше.

Човекът лежеше все така неподвижно в мръсотията, когато той по-късно се бе прокраднал към кладенеца и слепешката се бе спуснал в противния тунел с ледена вода.

— Само трима не сме достатъчни — заяви той — и до утре вечерта не ще смогнем, каквото и да решим. Ако ще взривяваме Колонията, ще ни трябват три дни, за да разположим експлозива. Аз съм против да се бърза.

Бе увит в някакъв юрган, съвсем гол, като се изключи набедрената препаска. Прислужничките сушаха дрехите му, прогизнали от вода в тунела. В малката къщичка бе студено, вятърът виеше зад шоджи и бе необходима цялата му воля, за да не трепери открито. Трудно му бе да се съсредоточи. Все още не разбираше за какво го издирват войниците. Още с пристигането си Кацумата ядосано бе наредил на Райко да разпрати съгледвачи из Колонията, които да изяснят какво се бе случило, а те тримата обсъждаха как да се измъкнат от Трите шарана, в случай че преследвачите навлязат в Йошивара.

Наблюдаваше как Кацумата си налива още саке. Гневът бе изопнал бездруго резките му черти и така изглеждаше още по-опасен:

— Хирага, според мен трябва да нападнем утре.

— А според мен — също толкова твърдо му отвърна Хирага — ще започнем, когато имаме изгледи за успех, а не преди това — винаги така си ни съветвал. Стига само да не ни хванат на открито и да не ни заловят живи. Такеда, какво смяташ ти?

— Преди всичко ми се ще да науча твоето мнение. Ти познаваш селището като никой друг. Какво предлагаш?

Хирага изпи горещия си чай, загърна се още по-плътно с юргана, като се преструваше, че размишлява. Бе благодарен на Такеда, задето клони към собственото му гледище.

— Де да имах обичайния си достъп там! Акимото и аз щяхме да поставим експлозивите на местата им за три дни. Вече съм приготвил четири и съм ги скрил в селската си къща — рече той. — Имаме нужда от шест, а най-добре — от осем: по един в двете двуетажни сгради — те са дървени, гредите им са гнили и сухи и едва не изгоряха при последното земетресение; в къщата на водача на гай-джин, в съседната къща, три-четири в Пияния град и по един във всяка църква. В бъркотията ще успеем да избягаме с лодката си в Йедо.

— И колко време ще отнеме това? — запита Кацумата сопнато. — Двамата самураи се размърдаха неспокойно. — Колко дни, след като нямаш „обичайния си достъп“?

— Ще ти отговоря веднага, щом разбера за какво ме издирват войниците — напрегнато отвърна Хирага. Мечовете на Кацумата се намираха на сантиметри, а неговите също му бяха подръка. Още като дойде, бе помолил Райко да му върне скритото при нея оръжие, ако се наложи ненадейно да избягат през зидовете и оризището отвъд Йошивара. И тримата бяха решили, че е много опасно да се крият в тунела. — Такеда?

— Аз предлагам да изчакаме, докато не разберем нещо за твоите неприятности. Тогава ще се спрем на окончателния ти план, Сенсей. Аз съм за предложението на Хирага.

— Нападаме утре. Такъв е окончателният ни план.

Хирага вече бе събрал мислите си и му хвърли примамка:

— Най-добре е да направим и двете — да потопим един кораб и да подпалим Колонията. — С това искаше да предразположи Кацумата в своя полза. — Напълно е възможно, но ще имаме нужда от още няколко бойци, Сенсей — добави Хирага, използвайки почетното обръщение, което досега бе избягвал, за да поласкае слуха му още повече. — Нека доведем трима от Йедо. Да иде Такеда — него не го познават и ще се върне с тях след три-четири дни. Аз съм белязан и не бива да мърдам преди нападението. Ти ще ни поведеш срещу кораба, а аз ще покажа на останалите къде да сложат експлозива, ще ги насоча къде да отидат и как да го направят.

— Не е лошо, Сенсей. — Такеда се бе вкопчил във възможността да избяга с лодката. Дори не си и помисляше за самоубийствено нападение. — Ще ида в Йедо и ще доведа хората.

— Ще те заловят. — Кацумата стисна устни. — Никога не си ходил там и не познаваш улиците, нито знаеш къде да отидеш. Ще те заловят. — Бе вече готов да избухне от гняв, тъй като нямаше да се справи сам и имаше нужда от тези двамата, а без взаимно съгласие нямаше да постигне нищо. Ако някой трябваше да иде, това бе той. Тази мисъл му хареса, тъй като тук му се струваше опасно: нямаше достатъчно пътища за бягство, нито скривалища. Чувстваше се в безопасност само в Киото, Осака, Йедо или у дома в Кагошима. „Ийе, ще ми се отново да видя дома си и семейството си. Но засега ще почакат — помисли си той и се ожесточи: — Соно-джой трябва да напредне, Йоши ще бъде унижен…“

Зад шоджи се мярнаха сенки. И тримата едновременно се хванаха за мечовете си.

— Кацумата-сама — чу се гласът на Райко. — Водя една прислужница със себе си.

— Заповядайте.

Щом я видяха, те се отпуснаха. Тя се поклони, момичето също, те им отвърнаха.

— Разкажи им, Цуки-чан — нареди Райко на слугинчето.

— Бях при шоя. Той ми каза, че завели Акимото-сама при водача на гай-джин и след малко го пъхнали в затвора. Още никой не е говорил с него, но един от нашите ще му отнесе първата гозба и тогава ще научим повече.

— Добре. Били ли са го? — попита Кацумата.

— Не, господарю.

— Сигурна ли си, че не са го били?

— И шоя беше учуден, господарю. Акимото-сама си подсвирквал и тананикал, уж че пее народна песен: „Някой е предал някого.“

— И в селото викаше същото. Какво друго каза шоя? — обади се мрачно Хирага.

— Много съжалявам, но още не знае защо те търсят войниците. Охраната си стои там. Щом научи причината, ще ти прати вест.

— Благодаря ти, Цуки-чан — отпрати я Райко.

— Щом не са го били, значи им е казал каквото искат и са го затворили, за да го пазят от теб — обади се Кацумата.

— Не. Той няма да им каже нищо — отвърна Хирага, а мислеше за друго: „Кой е предателят?“ Хвърли поглед към Райко.

Тя казваше:

— Ще се опитам да открия. Всеки момент ще пристигне един клиент гай-джин, който може би ще знае. Със сигурност би могъл да разбере.

 

 

Андре влезе в стаята й с пресилена усмивка.

— Добър вечер, Райко-сан. — Бе отвратен от собствената си слабост. Тя го поздрави хладно и му предложи чай. След като го изпиха, Андре й подаде кесийката с монетите: — Ето следващата вноска, съжалявам, че не е цялата, но засега е достатъчна. Искала си да се срещнем?

— Справедливо е приятелите да се изчакват малко, Фурансу-сан — рече с досада Райко. Като усети тежестта на кесията, скришом остана доволна от количеството. Засега. Първият важен въпрос бе уреден. Но все пак добави, за да го държи в напрежение — нещо толкова важно за клиентите: — Малко, да, но много не е почтено, никак.

— Обещавам ти още след един-два дни.

— Много съжалявам, но изоставаш с вноските.

Андре се подвоуми и свали златния си пръстен с печат:

— Заповядай.

— Не го искам — рече Райко. — Ако освободя Хиноде и я пусна да си върви, ти…

— Недей. Моля те, недей… Слушай, имам сведения…

Андре не се чувстваше добре, от една страна, заради хладния й прием, а, от друга — защото мигрената му, започнала по време на срещата с Йоши, не минаваше. И заради Анжелик. И защото се оказа, че Тес Струан не е на борда на „Буйният облак“. Инак щеше да му е по-лесно да преговаря за сметките си и да се сдобие с нужното благосъстояние. Нямаше желание да отиде в Хонконг и да отправи предизвикателство към нея там, в самата бърлога на Търговската къща.

„Анжелик е последната ти възможност“ — тази мисъл натрапчиво се въртеше в главата му. Сьоратар отново се бе съветвал с Кетърър, със Сър Уилям и дори със Скай относно законността на брака. Те бяха убедени, че всеки съд ще го потвърди.

— В Хонконг ли? Не съм много сигурен — бе се присмял Кетърър.

Останалите говореха същото, макар и с различни думи и в различна степен, с изключение на Сър Уилям:

— Прекалено много негодници има там, съдиите не са като в Лондон — те са жители на колониите, продажни, шмекери. Няколко сребърни таела… Не забравяй, че Струанови са Търговската къща…

Райко се приведе към Андре:

— Сведения ли, Фурансу-сан?

— Да. — „Сега или никога… с Райко и с Хиноде.“

— Особени. За тайната среща на Йоши с гай-джин.

— Со ка — Райко наостри уши. — Продължавай, Фурансу-сама.

Андре й разказа подробно за случилото се, а тя прояви огромна заинтересованост, вдишваше дълбоко въздух и съскаше възклицания. А когато той внезапно спомена, че Йоши изисква Хирага, пребледня. Неговата тревога се изпари, но той прикри радостта си и захлопна капана.

— Значи Хирага ти е приятел?

— Не, съвсем не, той е клиент на моя приятелка — побърза да го увери Райко, докато си вееше с ветрилото, оживена от прекрасните сведения, които щеше да предаде на шоя и на Гиокояма. Така щяха да й станат длъжници за цял живот. И на Мейкин. „Ах, Мейкин! — помисли си Райко между другото. — Колко ли ти остава да живееш? Толкова съжалявам, ще се наложи да си платиш по един или друг начин. Йоши вложи прекалено много в твоята покойна Койко, но ти и сама го знаеш. А това ме навежда на мисълта за моя неотложен проблем — в името на всички богове и на Амида Буда, как да се отърва от Хирага, Кацумата и другите двама. Станаха твърде опасни и…“

Чу променения глас на Андре:

— Значи Хирага е клиент на твоя приятелка мама-сан в Йошивара? И сега е при нея?

Райко си възвърна бдителността:

— Не го зная къде е. Сигурно е в Колонията както обикновено. Защо го дири господарят Йоши?

— Защото Хирага е шиши. — Андре употреби думата за първи път. Бе си изяснил значението й от разкритията на Йоши. — И защото е убил даймио. Даймио Утани. И за други убийства.

По изражението на Райко не си пролича колко е изплашена.

— Ужасно. Шиши ли казваш? Чувала съм за тях. Във връзка с тези сведения, стари приятелю, да те питам…

— Хирага е изчезнал, Райко. В Колонията го няма. Търсят го много войници. Претърсват навсякъде.

— Ийе, скрил се е. Войници ли? Къде ли се е скрил?

— Тук. При твоята приятелка. Къде е твоята приятелка?

— Ах, толкова съжалявам, съмнявам се, че ще е там — рече Райко съвършено искрено и категорично поклати глава. — Навярно са го предупредили и е избягал в Канагава или нейде другаде. Толкова съжалявам, стари приятелю, но не е хубаво да ми задаваш такива въпроси. Сведенията ти са много интересни. Имаш ли още?

Андре въздъхна. Знаеше, че го е разбрала. Сега бе в ръцете му. За известно време.

— Самураите на Йоши ще дойдат утре за твоя Хирага. — Каза й го, без да се страхува. Една негова дума, и патрули — японски или британски — щяха да направят къщата на Трите шарана на пух и прах. Преди това той щеше да отведе Хиноде на сигурно място. — Ако гай-джин не получат Хирага до утре, ще има големи неприятности, Райко. За гай-джин, за Йошивара, за всички. — Тонът му я накара да потрепери. — Навярно гай-джин ще изпратят наказателни отряди тук, там — навсякъде. — Андре остави думите му заплашително да висят във въздуха.

— Е, и? — запита Райко. По горната й устна избиха капчици пот. Боеше се от предстоящото и бе забравила за всичко друго.

— Имам предложение: ако ти… толкова съжалявам — сладникаво каза Андре, — ако твоята приятелка укрие Хирага за няколко дни на сигурно място и в нужния момент го предаде на нашия водач… навярно ще получи много пари — достатъчни за теб и Хиноде, а? — Пронизваше я с очи и Райко се опита да не трепне. — Или пък твоите хора да го предадат на Йоши. Хирага е шиши, по-ценен от обиците. — Видя как отново я побиха тръпки. — Много пари дават за шиши, нали?

Щом сърцето й се поуспокои и овладя гласа си, Райко събра сили за възможно най-спокойната си усмивка, Андре бе сигурен, че Хирага се крие при нея и ако го предизвикаше, щеше да изложи себе си и Трите шарана на смъртна опасност.

— Ще попитам приятелката си дали го е виждала и знае ли къде е, после ще поговорим. — Гласът й звучеше помирително и вече бе решила незабавно да прекъсне всяко вземане-даване с шиши. За предпочитане — още тази вечер. — Какви прекрасни сведения си открил, колко са ценни, добре е да знае човек толкова много — без съмнение от това ще извлечеш облаги! Ах, Фурансу току-що, за да отвлече вниманието му, — чухме, че тази вечер била пристигнала от Хонконг една дама гай-джин. Тя ли е прочутата майка на тай-пана?

— А? Не — отвърна Андре разсеяно. — Тя ще се жени за търговец. Защо питаш?

— За някой от моите клиенти ли, стари приятелю?

— Не. Струва ми се, че около година и повече посещава къщата на Сочната радост — Джейми Макфей.

— Джами-сан ли? Джами-сан от Струан? — „Ийе — оживи се Райко, — трябва бързо да съобщим на Неми. Тя ще се представи на тази дама в голямата къща на Струанови, ще й се поклони и ще я поздрави с добре дошла. Ще я увери, че докато е споделяла леглото с Джами-сан, изкусно се е грижила за него. Много е важно любовницата — нее-го-сан — да поддържа добри отношения със съпругата — оку-сан, тъй като съпругата плаща всички сметки. А после ще я покани в къщата на Джами в градините на Сочната радост. Ийе, великолепно, така ще можем всички да я разгледаме добре.“ — Фурансу-сама, носят се слухове, че тази вечер гай-джин са затворили един японец.

— Какво? Нямам представа. Ще се опитам да разбера по-късно. Това не е от значение. Сега за Хиноде.

Райко живо го прекъсна:

— Хиноде ме попита дали ще я удостоиш с посещение тази вечер. Тя ще се радва, ако дойдеш — много те почита.

Андре усети тежест в гърдите си. Сега, след като Райко му бе в ръцете, щеше да я помоли, не, да я принуди да накара Хиноде да се откаже от условията за светлината. Но внезапно се изплаши.

— Какво има?

— Нищо — измърмори Андре. — Ох, отивам при Хиноде.

След като той си тръгна, Райко пийна малко коняк, за да поотпусне нервите си. Сдъвка няколко уханни чаени листа, за да премахне мириса му. После загрижено се отправи към тримата шиши и им разказа част от сведенията на Андре за Йоши, който изисквал Хирага, и за войниците му, които утре щели да го вземат.

— Толкова съжалявам, най-добре е тази нощ да си отидете, по-сигурно е за вас — посъветва ги тя, а гласът й трепереше от страх. — Кацумата-сама, клиентът ми се закле, че наказателните отряди и войниците на гай-джин ще пристигнат всеки момент и ще претърсват навсякъде.

И тримата посрещнаха новината мълчаливо. Като чу за тайните дела на Йоши с гай-джин, Кацумата реши на всяка цена да предизвика недоразумение помежду им.

— Благодаря ти, много ми услужи, Райко-сан. Може да си тръгнем, може да се наложи да останем, но и в двата случая богато ще те възнаградим.

— Наистина смятам, че е най-добре да напуснете…

— И в двата случая ще те възнаградим богато. Междувременно ще обсъдим как най-добре да те защитим — сопна се Кацумата.

На Райко не й се тръгваше, но се поклони, благодари му и излезе. Щом се озова на сигурно място, взе да кълне и Кацумата, и шиши, и Андре, докато в същото време решаваше по кого от доверените пратеници да предаде сведенията на Андре за Мейкин.

— Запалете лампите — нареди Кацумата. Повечето бяха изгаснали, когато Райко отваряше и затваряше вратата и вятърът бе нахлул в стаята. — Слушайте — рече им той така, че никой отвън да не го чуе: — Хирага, ще взема още бойци и ще ги доведа след три дни. Крий се тук — така е по-безопасно, отколкото да идваш с мен. Предреши се и се скрий в тунела. Ако си разумен, нищо няма да ти се случи.

— Да, Сенсей.

— След три дни ще опустошим Йокохама, ще унищожим кораба, ще избием колкото се може повече гай-джин и ще избягаме. Ще донеса със себе си униформи на Бакуфу. Такеда, помогни на Хирага със запалителните вещества. Да са готови, докато се върна.

— Нека дойда с теб, Сенсей. Ще те защитавам откъм тила, ако те проверят или ти препречат пътя — предложи Такеда.

— Не, ще останеш с Хирага. — Кацумата не искаше да го обременяват. Чувстваше се извънредно неудобно в Йошивара. — Ще тръгна веднага, щом вдигнат бариерите.

— Така е най-добре. Соно-джой — извика Хирага. Призля му и се чувстваше замаян и ужасен от мисълта, че войниците на Йоши или наказателните отряди пристигат утре. Щяха да го заловят, бе неизбежно, след като лично Йоши го дебнеше. Съзнаваше, че Сенсей отново се оказа прав: зидовете на Колонията и стоборите на Йошивара бяха същински капани.

В същото време изпитваше огромно облекчение. След като краят му бе неизбежен, защо да не се хвърли всеотдайно в нападението?

„Три дни се равняват на цял живот. Кой знае какво може да се случи, след като Кацумата си замине. При всички случаи няма да се дам жив.“

 

 

— Боже мой, Джейми, погледни! — възкликна Дмитрий.

Джейми хвърли поглед към вратата. Същото сториха и останалите двайсетина гости, пръснати из приемната на Руската легация. Разговорите замряха и пак се възобновиха. Анжелик влизаше под ръка със Сър Уилям. Бе облечена в семпла черна рокля с дълги ръкави, която подчертаваше бледността, но и блясъка на кожата й и откриваше съвършената й шия. Кройката подчертаваше безукорното съвършенство на тънката й талия и умерено разкриваше прекрасната й гръд. Бе възможно най-подходящата за траур, но и под нея си личеше вълшебният бюст. Косата й бе вдигната високо. Не носеше бижута — само тънко златно колие и венчалния си пръстен с печата на Малкълм, вече стеснен.

— Тя е същински диамант.

— Да — отвърна Джейми. Усети раздвижване в залата и се озърна. От отсрещния ъгъл му се усмихваше Морийн, заобиколена от мъже, сред които беше и Палидар. Джейми й отвърна с усмивка. Харесваше я, но все още бе втрещен от внезапното й пристигане и от смелостта й да предприеме такова страховито пътуване сама. „Какво, по дяволите, да я правя?“

— Чак да не повярва човек за погребението на Малкълм в Хонконг, а?

— Прав си, Дмитрий. Бих се обзаложил, че Тес нямаше да го стори. — „Какво ли крои тази жена? — запита се Макфей отново. — И какво ли е писала на Анжелик? Все още не съм имал възможност да я попитам, а по вида й не си личи нищо.“

Писмото на Тес до него хвърляше известна светлина.

„Скъпи Джейми,

Господин Горнт подробно ми разказа какъв добър приятел си бил за сина ми. Благодаря ти от все сърце. Но все едно, не мога да ти простя, че не се подчини на волята към задълженията му и не го придума да се откаже от ухажването на онази жена. Или поне да я сложи на място и да се върне тук; не мога да ти простя, че си му помогнал и поощрявал в тази глупост, особено след като изтъкнах най-подробно като причина неговото непълнолетие и че е тай-пан само на думи, но няма право да упражнява властта, докато официално не бъде въведен в длъжност. И че за мое голямо съжаление аз временно върша това.

От господин Горнт научих, че възнамеряваш да основеш собствена компания. Желая ти късмет и ти благодаря за дългогодишната всеотдайна служба. Що се отнася до търговията, Струанови няма да застанат на пътя ти. Прилагам полица за пет хиляди гвинеи. Предай най-сърдечните ми пожелания на твоята годеница. За мен бе удоволствие да се запозная с нея.

Тес Струан“

Лицето му светна при мисълта за толкова много пари. С тях можеше да основе компанията си, макар несъмнено да бяха недостатъчни, но пък му даваха необходимото време и облекчаваха по-нататъшната му работа с шоя. Но как ли щеше да процъфти дружеството без Накама-Хирага? Макфей го жалеше, а също и Тес. Разбираше я и й прощаваше, и то не заради парите.

— Какво казваш, Дмитрий?

— Имаш основание да си вириш носа. Твоята Морийн е изумителна.

— О, да! Така е.

— Ами Неми? — запита Дмитрий.

Усмивката на Макфей се стопи, отново го обзе безпокойство и той се обърна с гръб към вратата.

— Проклета история, Дмитрий. Уговорил съм си среща с нея тази вечер.

— Исусе, у Струанови ли?

— Слава Богу, не. В нашата… къщичка.

— Исусе, това се казва късмет. Ще отидеш ли?

— Да, защо не? Всемогъщи Боже, не зная… Когато Морийн изникна изневиделица… не че не я харесвам, ами още не мога да се съвзема.

— Сигурно, но изненадата е приятна, ти си късметлия. Виж какво, ние сме стари авери и можем да си говорим направо. Ако… ако решиш да се разделиш с Неми, да сложиш точка, ще ми съобщиш ли? Тя е добро момиче, забавна е и ни разбира приказката.

— Добре, ама… — Около Морийн избухна смях и отвлече вниманието им натам. А сетне — към Анжелик. — Хубавица е, нали? — обади се Джейми. — Имам предвид Анжелик.

Анжелик и Сър Уилям изчакваха Сергеев да се присъедини към тях. Тазвечерната й рокля и прическа бяха премислени отрано, съобразени с Тес и тази вечеринка, която щеше да стане първото им полесражение. Въпреки че нейната неприятелка не пристигна, Анжелик реши да не променя намеренията си, а въздействието върху околните й достави удоволствие. Бе решила да си сложи великолепния нефритов пръстен, който Малкълм бе поръчал от Хонконг. Украшението бе пристигнало с пощенския кораб една седмица след смъртта му и тя отново тайно бе избухнала в сълзи. Ако Тес присъстваше тук тази вечер, Анжелик нямаше да се двоуми. Но без нея не бе редно да го носи.

„Всъщност се радвам, че нея я няма — рече си французойката. — Слава Богу, че Варгас ме предупреди. Имам нужда от повече време да се подготвя за такъв двубой лице в лице… ах, време… Нося ли, или не нося дете от Малкълм…“

— Добър вечер, граф Сергеев — поздрави го Анжелик с любезна усмивка. — Благодаря ви за поканата.

— Винаги сте добре дошли. Вечерта излезе успешна благодарение на вас. Добър вечер. Сър Уилям. Познавате всички мои гости, освен новодошлата. — Настъпи внезапно затишие, всички ги наблюдаваха и сравняваха. Сергеев повика с ръка Морийн от кръга на обожателите й, сред които бе и Марлоу. — Госпожица Морийн Рос от Единбург, годеница на Джейми. Мадам Анжелик Струан.

Още щом влезе, Анжелик бе забелязала Морийн и незабавно я бе огледала от хубавата глава до прекрасните обувки и бе решила, че тя не представлява заплаха за нея. Между другото зърна Горнт, но отложи разговора си с него за по-късно.

— Добре дошли в най-Отдалечения британски преден пост на света, мадмоазел Рос — любезно я приветства Анжелик, докато се питаше на колко ли години е и си мислеше: „Да, нощем и увита в шал, тази лесно може да бъде взета за онази жена — същата внушителна осанка, същия прям поглед.“ — Джейми е голям късметлия.

— Благодаря.

Когато Анжелик влезе в приемната, Морийн я огледа от блестящата глава до миниатюрните крачета, призна й красотата и докато несъзнателно й се любуваше, тутакси реши, че тя представлява заплаха за нея. Отправи поглед към Джейми и видя откритото му възхищение, както и на околните. Как да не забележи всеобщото им оживление при вида на тази красавица! И Морийн се приготви за бой.

— Радвам се да се запозная с вас и ужасно съжалявам за нещастието ви. Толкова съм… всички съжаляват. — Морийн чистосърдечно се приведе и докосна с бузата си страната на Анжелик. — Искрено се надявам да се сприятелим. — Отправи й предназначена само за нея усмивка. — Нека станем приятелки. Джейми ми разказа, че за него сте били чудесен приятел.

— Разбира се, Морийн. Мога ли да те наричам Морийн, а ти мен Анжелик? — запита французойката с усмивка, предназначена само за шотландката. Бе осъзнала и разбрала предупреждението на Морийн, изразено любезно и без да си показва ноктите, че Джейми е нейна лична собственост и с него не бива да се флиртува. — Чудесно, ще бъде чудесно да си имам приятелка жена. Искаш ли да пием чай утре?

— Ой, ще се радвам. Анжелик, какво хубаво име и каква хубава рокля. — „Прекалено строга рокля и все пак твърде предизвикателна за траур.“

— Твоята също е прекрасна, цветът й превъзходно подхожда на косата ти. — „Зелена коприна, скъпа, но английска, а не парижка, пък и кройката е старомодна. Няма значение. Ако станем близки приятелки, ще оправя това.“ — Джейми беше голям приятел на мъжа ми и на мен, когато отчаяно се нуждаех от него. Провървяло ти е — искрено изрече Анжелик. — А къде е хубавият ти годеник? Ах, ето го.

Пред погледите на всички Анжелик хвана Морийн под ръка. Всички светнаха пред това Entante cordiale^[3].

И сред всеобщото възхищение тя я поведе към годеника и.

— Внимавай, Джейми. От пръв поглед си личи, че тази дама е прекалено красива, а в Йокохама гъмжи от пирати.

Околиите се разсмяха. Анжелик ги остави и се върна при Сър Уилям, като пътьом поздрави Кетърър. Отправи му специално приветствие и усмивка. След малко стори същото с Марлоу и със Сетри Палидар, който съперничеше по блясък на казашката униформа на Сергеев.

— La, Сър Уилям — възкликна Анжелик. — Голям късмет имаме.

— Че сме… — Сергеев замълча навреме. Едва не изтърва: „че сме живи ли?“. Вместо това взе чаша шампанско от един сребърен поднос в ръцете на прислужник в ливрея и възкликна: — Имаме късмет, че се намираме в присъствието на две толкова прекрасни дами. За ваше здраве. — Всички отпиха и продължиха да сравняват жените, но Сергеев бе твърде разтревожен, за да последва примера им. Бе по-загрижен от отвратителните вести, пристигнали с „Буйният облак“, особено от сведенията до другите посланици.

Бе получил спешна зашифрована телеграма от Петербург, изпратена преди три месеца. В нея се описваха обичайните неприятности с Прусия, която струпваше войски на западната им граница; там бяха изпратени шест армии. Очакваха се скорошни трудности с Отоманската империя и мюсюлманите от юг — там бяха изпратени три армии; навред върлуваше глад, а интелектуалци като Достоевски и Толстой призоваваха към промени и либерализация. Нареждаха му да притисне японците да преместят рибарските си селища от Курилите и Сахалин под заплаха от „сериозни последствия“. И, трето — предстояха му лични неприятности: „Назначен сте за главен губернатор на Руска Аляска. Напролет ще пристигне военният кораб «Цар Александър», който ще докара заместника ви в Япония, а вас и вашия антураж ще отведе в столицата на нашата част от Аляска Ситка, където ще се настаните в резиденцията ни поне за две години с цел подобряване на дружествените ни взаимоотношения.“

— Какво си се начумерил? — запита го Сър Уилям на руски.

Сергеев видя, че Анжелик отново е заобиколена от обожатели, затова го дръпна настрана и му съобщи за новото си назначение. Но не и за „дружествените отношения“. Това бе кодово название на един строго поверителен държавен план за подпомагане на насилственото, мащабно заселване на жилавите сибирски племена из обширните територии на Американска Аляска, които се простираха стотици мили навътре в сушата, граничеха с Канада и по крайбрежието на юг достигаха до американско-канадската граница. Това бяха жилави, издръжливи, войнствени народи, които щяха след две-три поколения постепенно да се придвижат на юг и на изток към обширните прерии и топлите екзотични земи в Калифорния и в крайна сметка да завладеят Америка. Този план бе предложен от негов чичо преди около двайсет и пет години.

— Две години! Същинска каторга!

— Съгласен съм. — Сър Уилям също се чувстваше несигурен заради превратностите в Министерството на външните работи на Британия, заради склонността им към внезапни назначения и заради не по-малкото им високомерие. — Аляска ли? Уф! Нищо не знам за нея. Ходил ли си там? Миналата година корабът, на който пътувах, спря във Ванкувър, тамошната ни колония. Това е просто един преден пост и ние не продължихме на север.

— И Ситка е наблизо. Като момче ходих веднъж там. Вече имаме постоянни колонии, много търговци и неколкостотин хижи — кисело съобщи Сергеев. — Кожи, мразове, беззаконие, неграмотност, индианци, пияници и никакво светско общество. Това място е една отвратителна пустош, открита от Беринг и Чириков преди около стотина години… Отначало помислили, че е просто част от северните ни територии на около петдесетина мили отвъд тесен проток, без да разберат, че това е пролив, кръстен по-късно на името на Беринг. Преди около шейсет години един мой чичо спомогнал да се основе руско-американска компания за кожи — тя държи монопола на търговията ни с кожи — и назначил един деспотичен кучи син, мой братовчед на име Баранов, за директор, та тъкмо той преместил столицата в Ситка. Тя се намира на остров, недалеч от брега: едно жалко място, наречено — сети се как: остров Баранов. За мое нещастие тъкмо семейството му привлече вниманието към Аляска. Оттук и назначението. Мамицата им и на двамата!

Сър Уилям се разсмя и Анжелик се обърна към тях:

— Не бихте ли споделили шегата си с мен?

— Ъъъ… Тя не беше много забавна, мила — отвърна й Сър Уилям, като междувременно наум намисляше как да предаде в Лондон извънредно важните данни. — Просто руска шега.

— Английски хумор, Анжелик — засмя се Сергеев. — И след тази радостна забележка нека отидем да вечеряме.

Любезно се поклони, отиде до Морийн и я поведе към трапезарията. Сър Уилям и Анжелик ги последваха, след тях и останалите. Масата се огъваше от сребърни прибори, зад всеки стол стояха прислужници в ливреи, а други внасяха огромни количества месо, борш, цвекло, пирожки, кани с ледена водка, шампанско, френски вина и шербет. Развличаха ги цигански оркестър от руския военен кораб и танцьори казаци от свитата на графа.

Всички разговаряха тихо и продължаваха да сравняват: дребничката с високата, французойката с една от нашите, очарователното френско произношение с приятното шотландско. И двете бяха съблазнителни, но Анжелик малко повече; и двете бяха добра партия за женене, но Морийн малко повече.