Джеймс Клавел
Гай-джин (50)

50.

Неделя, 16 декември

— Не съм съгласен, Джейми. Пред нас стои изключително сложен проблем. — Сър Уилям седеше на бюрото си с лице към тях, а Филип близо до него. Настроението в мрачния кабинет бе мъчително. — Да започнем отначало. Изглежда ти си техния говорител, затова се обръщам към теб. Аз изрично забраних каквото и да било погребение тук. Тялото трябваше да замине за Хонконг и…

— Вече замина, Сър Уилям, на „Буйният облак“ — повтори Джейми със стиснати зъби. Спореха вече половин час, и то те двамата със Сър Уилям помежду си, а останалите отговаряха предпазливо. Скай и Макфей им бяха дали указания да се обаждат само когато въпросът е адресиран лично към някого от тях, но дори и в такъв случай да не проявяват самоинициатива, а да говорят колкото се може по-простичко: Хоуг, Скай, Тинкър, огнярят и Анжелик. Хоуг несъмнено бе най-слабото звено във веригата и на два пъти без малко да се изтърве. Анжелик бе плътно забулена, облечена в черно за църква. — Това беше символично погребение…

— Зная и нееднократно ви питах, повтарям — нееднократно, щом е било само символично, защо тогава използвахте истински ковчег с истински труп, макар и на туземец, и защо го хвърлихте през борда, сякаш е официално християнско погребение в морето.

Джейми сви рамене, объркан от неизбежния въпрос. Тази заран Скай му бе казал с половин уста: „Я да не наблягаме много-много на това, най-нагло да отричаме и да си налягаме парцалите, защото той не може нищо да ни стори, само дето ще пикае газ.“

— Ковчегът ни беше подръка и ми се стори нелошо хрумване.

— Ах, значи идеята е била твоя?

— Да — упорито повтори Джейми и кръвнишки изгледа Хоуг, който бе понечил да си отвори устата. — Предложението бе мое, а останалите бяха така любезни да дойдат с мен. Такова бе желанието на тай-пана… на Малкълм и на госпожа Струан. Нямаше нищо лошо в това.

— Категорично не съм съгласен. Цялата тази работа е направо страховита. Вие умишлено сте пристъпили разумното ми становище, сякаш всички ви е налегнало изненадващо умствено разстройство и всички тук присъстващи ги е обзело желание да избягват истината и ясните обяснения, сякаш сте се наговорили да криете… какво да криете? Съгласен ли си с мен, Филип?

Тайърър чак подскочи на стола си.

— Ъъъ… да, сър, щом така казвате.

— Защо ще използват истински ковчег и истинско тяло?

Хоуг се раздвижи неловко на мястото си. Всички съзнаваха, че няма да издържи. Анжелик реши, че му е дошло времето, и се разплака.

— Защо просто не ни оставите на мира, нищо лошо не сме направили. Така ни се стори най-добре, съпругът ми го желаеше и аз заради него…

— Анжелик, моля те, не пла…

— … той така искаше, а вие ни забранихте. Вие сте виновен, Сър Уилям, смятах ви за наш приятел, но ако ни бяхте приятел и бяхте проявили търпимост… щяхме да избегнем всички тези неприятности. Естествено, не ни бе приятно да вършим такива непочтени неща, макар и да смятам, че съвсем не бяхте прав и…

— Госпожо Струан, аз сам…

— … Разбира се, че не ни бе приятно, никой от нас не искаше да го направи, но поне го сторихме чистосърдечно, като истински християни… Поне тези приятели тук, истинските ни приятели, ми помогнаха да сторя каквото съпругът ми и аз искахме… Нима искахме кой знае какво…

В един момент тя се накани да избяга от стаята, но размисли и разбра, че с това нищо няма да се реши, а другите ще останат в ръцете му. Ето защо не помръдна, потънала в още по-сърцераздирателни ридания, с пълното съзнание, че не е излъгала и е говорила само истината: вината беше негова! Негова!

Само за секунди всички до един се струпаха около нея, опитваха се да я успокоят, чувстваха се ужасно, с изключение на Скай, който благоговееше пред блестящо избрания от нея момент, и на Сър Уилям, който пък тайничко се забавляваше, но за пред хората също се преструваше на разстроен. Наблюдаваше и изчакваше, все още погнусен от всичките тях заради измамата, която съвместно криеха. „Какво ги е прихванало и кой е истинският виновник? Със сигурност не е Джейми. Ама че глупост са свършили, направо е смешно. Как може да рискуват живота си по този начин?

Дълбоко в себе си хората съвсем не са добри. Дори и Анжелик. О, но каква дама, какво съкровище и каква актриса. Откъде, Боже Господи, й идва всичко това?

Образованието й е оскъдно, както на повечето нейни връстнички, а пък тя се е учила в манастир, което е още по-лошо. Нима Хевънли я подготвя за процеса на века? Или аз съм просто един циничен стар глупак? И в двата случая наистина ще ми е много мъчно да я загубя.“

Часовникът върху полицата на камината удари и половина. „Време е за църква — помисли си дипломатът, — време е да привършваме. Днес на литургията аз ще чета откъса от Библията, а дори не съм го прегледал бегло.“

— Стига, стига, госпожо Струан — рече Сър Уилям като добър, но строг баща. — Няма защо да плачеш, моето момиче, достатъчно плакахме напоследък. Все пак признавам, че категорично осъждам лудорията ви — много грозна постъпка, но като се има предвид емоционалното ви състояние, нека спрем дотук засега. — Той отново се престори, че не забелязва очевидното им облекчение и заглъхващите й хлипания. — И тъй, време е за църква, а после за пощенския кораб и за нашите благопожелания за лек път и дълъг живот, с които ще те изпратим. Искрено ще съжаляваме и ще скърбим, че напускаш нашите брегове.

— Аз… още не ви напускам. Сър Уилям.

— А? — слисаха се Сър Уилям и Тайърър.

Все още разхлипана и с наведена глава, Анжелик им съобщи:

— Доктор Хоуг ме посъветва да не пътувам поне още една седмица.

Хоуг бързо се намеси:

— Така е, от медицинска гледна точка не се препоръчва, Сър Уилям, съвсем не се препоръчва. — Тази заран Скай с поддръжката на Джейми бе настоял тя да не заминава още известно време. „Анжелик има нужда от медицинско свидетелство, докторе, за пред Тес Струан. След всички преживени от нея потресения тя наистина не бива да пътува, нито да се разстройва, докато още не е закрепнала.“ Хоуг с готовност се бе съгласил и сега заяви на Сър Уилям: — Както сам виждаш, Анжелик се разстройва лесно и й издадох медицинско, макар и да не е нужно. — За секунда Сър Уилям направо не знаеше какво да мисли. От една страна, тя оставаше при тях, но, от друга — тя вече се бе превърнала в дразнител, ала все пак, когато гневът на Тес Струан се изсипеше отгоре й и върху всички тях, момичето, слава Богу, все още щеше да е под негова юрисдикция.

— Наистина би следвало да отидете, госпожо. Смятах, че е изключително важно да присъствате на погребението.

— Искаше ми се, но… — Гласът и секна и я разтърси ново ридание. — Вместо мен заминава доктор Хоуг. Наистина не се чувствам в състояние да… най-добре…

— Джейми, но ти ще заминеш, нали?

— Не, сър. Госпожа Тес Струан ми нареди да свърша някои неща тук.

— И таз хубава! — Сър Уилям направи вял опит да разубеди Анжелик, но после въздъхна: — Е, щом доктор Хоуг казва така, въпросът е изчерпан, той е семейният лекар на Струанови. — Дипломатът стана. Те му благодариха с видимо облекчение и взеха да се разотиват. — Един момент, доктор Хоуг. Може ли да разменим две думи? — С едва прикрито удоволствие Сър Уилям забеляза, че Джейми и Скай пребледняха като платно, и тъй като се подвоумиха, той многозначително произнесе: — Довиждане, Джейми, довиждане, господин Скай. Филип, няма защо да оставаш.

Вратата се затвори подире им. Хоуг приличаше на заек, хипнотизиран от кобра.

— А сега, докторе, спокойно ми кажете цялата истина — как е Анжелик?

— Много е добре, но само външно. Сър Уилям — незабавно се отзова Хоуг. — Мога да прилагам само повърхностно лечение. Никой не знае какво се крие дълбоко в нея. Така може да продължи дни, седмици, година и дори повече. Но все някога кошмарът ще се върне. А какво ще се случи тогава… — лекарят сви рамене.

— Ще се срещнеш ли с Тес Струан?

— Да, веднага щом пристигна. — Хоуг чакаше разтреперан, ужасен от предстоящия разпит, защото съзнаваше, че ще се издаде.

Сър Уилям замислено се изправи, наля му уиски и му го подаде. Докато се обърне, чашата бе празна.

— Ще отсъстваш известно време, може би дори завинаги. Ще ми се да ми съобщиш под пълна тайна какви са изгледите от медицинска гледна точка Анжелик да чака дете от Малкълм.

Хоуг се ококори. Питието и неочакваната любезност го успокоиха; не бе и подозирал, че разпитът ще вземе такава насока. Отговори най-чистосърдечно:

— Всичко е в Божиите ръце, сър. Малкълм бе здрав, тя също, и двамата бяха прекрасни хора, но за нещастие — родени под лоша звезда. Бих казал, че има голяма вероятност, тъй като тяхното не бе случайно хрумване, а най-истинската любов, която съм виждал в живота си, и навярно са се любили изключително страстно.

Сър Уилям се намръщи.

— Добре. Когато се срещнеш с Тес Струан… Струва ми се, че нашата тукашна госпожа Струан ще се нуждае от цялата ни подкрепа. Нали?

— Бъди сигурен, че ще се застъпя за нея.

Сър Уилям кимна и бръкна в чекмеджето си. Пликът бе запечатан и адресиран „Лично, поверително, по пратеник за Сър Станфорд, губернатор на Хонконг, от Сър Уилям Ейлсбъри, посланик в Япония.“

— Имам за теб служебно поръчение, и то секретно. Искам да връчиш това писмо лично на губернатора веднага, щом пристигнеш.

Дипломатът надраска най-отдолу на плика „Да се връчи от личния ми пратеник доктор Хоуг“. Бе го решил още щом разбра, че Джейми няма да пътува с пощенския кораб, а на борда на „Буйният облак“ нямаше на кого да се довери.

— Наложително е да го предадеш лично, а не на някого другиго и никой не бива да знае, че си кралски куриер. Ясно ли е?

— Да, Сър Уилям, разбира се, Сър Уилям — гордо рече Хоуг.

Дипломатът съзнаваше, че сега Хоуг е омекнал като восък и можеше да измъкне от него всичко, което поиска: кой е инициаторът на лудорията, за какво са си мислили в морето и защо са го извършили, какво всъщност се е случило в Канагава. Усмихна се наум, забавляваше се от положението и по свои лични подбуди реши да отложи въпроса за друг път.

— Приятно пътуване. С нетърпение очаквам да се срещнем в Хонконг.

— Благодаря, сър.

Хоуг излетя от стаята, изпълнен с възторг, че не е опетнил честта си. Джейми и Скай тревожно го очакваха на Хай стрийт.

— Честна дума, нищичко — възкликна лекарят възбудено. — Просто ми зададе няколко медицински въпроса от лично естество.

— Сигурен ли си?

— Честен кръст, инак да пукна на място. Да побързаме да пийнем по едно преди църква. Още съм като пребит. — И тримата поеха щастливи, без да забележат, че Сър Уилям ги наблюдава от прозореца си.

„Чудя се дали тези нехранимайковци щяха да изглеждат толкова щастливи, ако можеха да прочетат писмото ми до губернатора — начумери се Сър Уилям. — Още не са отървали кожата и това се отнася за всички ни. Като че ли някакъв си ковчег е от значение, след като наближава свършекът на света. Русия отново клони към война, Прусия също си точи зъбите за Централна Европа, да не говорим пък за франция, за тези надути войнствени петли, а нашите индийски и азиатски колонии са изложени на опасност заради ония заблудени тъпаци в Парламента; на всичко отгоре тук в Япония ни предстои да ни ликвидират.“

На пръв поглед писмото изглеждаше безобидно. Разшифровано, то гласеше: „Настойчиво изисквам всевъзможни военноморски и армейски подкрепления, тъй като Колонията всеки момент може да бъде нападната от самурайските отряди на Бакуфу и ще ни се наложи да напуснем своята база.“

 

 

Католическата църква бе осветена със свещи, олтарът сияеше, богомолците не бяха се събрали и затова отец Лео почти привършваше монотонната молитва на литургията. Плътният му мелодичен баритон се носеше сред познатото ухание на тамян. Този път службата бе по-кратка от обикновено, тъй като неколцина трябваше да хванат пощенския кораб.

Анжелик бе коленичила молитвено пред пейката, до нея бе Сьоратар, а Андре — няколко реда отзад. Вервен се намираше най-отзад заедно с останалия състав на Легацията. Имаше още неколцина търговци, един евразийски португалец и няколко офицери и матроси от френските кораби, които бяха в брегови отпуск. Основният състав от френски моряци присъстваше на други по-ранни или по-късни служби. За щастие на всички екипажи във флота нямаше свещеници. На всички кораби и под всички флагове това се смяташе за зла поличба.

Отец Лео се поклони пред олтара — помоли се и благослови паството. Анжелик си пое дълбоко дъх и спокойно довърши молитвата си, изчаквайки Сьоратар да стане.

Вече се бе изповядала. В тясната изповедалня тя бе казала:

— Прости ми, отче, защото прегреших.

— В какво прегреши тази седмица, чадо мое?

Анжелик бе усетила едва сдържаното му нетърпение да узнае всички нейни помисли и дела. Това бе първата й изповед, откак започнаха нещастията.

— Една вечер забравих да помоля Дева Мария да опрости греховете ми. — Изрече го напълно спокойно съгласно договора им и плана, който бе замислила. — Дойдоха ми много лоши мисли и сънища и аз се уплаших, забравяйки, че съм в Божиите ръце и не бива да се боя.

— Да, и какво друго?

Бегло се усмихна, усетила нетърпението му.

— С това съгреших, макар бракът ми да е законен според сънародниците, законите и църквата на съпруга ми. Не ми остана време да получа съгласие на Истинната църква.

— Но… това, сеньора, това не е… само по себе си не е грях, ти не си отговорна за това, съпругът ти си отиде без време. Какви… в какво друго си прегрешила?

С помощта на едно парфюмирано шалче Анжелик се предпазваше, доколкото можеше, от вонята му на чесън, прокиснало вино и непрани дрехи.

— Съгреших, задето не успях да получа разрешение от Сър Уилям да погреба съпруга си, както той, а следователно и аз желаехме.

— Това… само по себе си не е грях, чадо мое. Какво друго?

— Съгреших като не убедих съпруга си да приеме католицизма, преди да се оженим.

— И това не е грях, сеньора. Какво друго?

Гласът му започваше да звучи раздразнено. Както и бе очаквала. „Странно, че вече не се ужасявам от него и долавям всички нюанси, които той се опитва да скрие. И това ли е Божи дар?“

— Прегрешила ли си… съгрешила ли си плътски?

Анжелик присви очи, усмивката й замръзна и тя започна да го презира още повече, но в същото време донякъде му прощаваше заради великодушието му да благослови другия ковчег.

— Бях примерна съпруга в съответствие с учението на църквата.

— Да, но… но съжителствала ли си с него преди бра…

— Омъжих се съгласно законите на страната на моя съпруг и действах в съответствие с учението на Истинната църква — повтори Анжелик и добави още по-раздразнено: — А сега искам да получа опрощение, отче.

Това бе в разрез с общоприетата практика и тя чакаше, стаила дъх, готова да избяга, ако той продължи да я разпитва въпреки всичко.

— Тъй като… днес заминаваш, за да ти дам опрощение, сеньора, трябва да съм сигурен, че…

— Не заминавам с пощенския кораб, отче.

— О, нима оставаш? — Анжелик долови въодушевлението и облекчението му. — Значи… значи ще можем да поговорим, чадо мое, да поговорим най-сетне пред лицето на Господа. О, неведоми са пътищата Господни. — Бе й дал опрощение и й бе наложил покаяние. Тя излезе и службата започна. Беше преодоляла това препятствие и се наслаждаваше на литургията.

Сякаш не бе на себе си, но това й се стори нормално. Вече можеше да се отпусне и бе доволна от себе си. Бе постигнала желаното: Малкълм бе погребан тук, както тя искаше, Горнт бе поел нещата в свои ръце, Хоуг заминаваше, а Тес бе обезвредена — и всичко това с Божията помощ.

„Бог е на моя страна, уверена съм. Той одобрява, сигурна съм. Да не беше умирал Малкълм, ах, Малкълм, моя любов, моя любов…“

— Ще разрешиш ли да те придружа до вкъщи, Анжелик? — Сьоратар прекъсна бляновете й.

— Благодаря, Monsieur — отвърна Анжелик официално, — но май не ставам за събеседник. И предпочитам да се разходя самичка, на спокойствие.

— Налага се да обсъдим доста неща, преди да заминеш.

— О, смятах, че вече знаеш. Не заминавам с пощенския кораб. Доктор Хоуг ми забрани и това ме натъжава.

Сьоратар разцъфтя в усмивка.

— Великолепно! От много време насам не съм чувал такава добра новина. Имаш ли нещо против да вечеряме на спокойствие в Легацията — само двама-трима?

— Не, благодаря ти. Може би към края на седмицата, ако се почувствам по-добре.

— В четвъртък или петък, когато поискаш — Сьоратар й целуна ръка и тя излезе на чист въздух.

Вятърът духаше още по-силно. Анжелик се радваше, че воалетката прикрива изражението й. Не се налагаше да се преструва. Минувачите я поздравяваха тъжно. Натъкна се на Нетълсмит.

— Наистина съжалявам, че ни напускате, госпожо.

— Благодаря, господин Нетълсмит, но няма да отплавам с пощенския кораб. — Лицето му светна, щом чу новината, и това я развесели. — Доктор Хоуг ми забрани да пътувам и това ме натъжава.

— О! Разбира се. Не заминавате, значи! Ами разбирам ви, ще ме извините ли, госпожо? — Нетълсмит се втурна към клуба. Само след броени минути вестта щеше да обиколи Колонията и нямаше да й се налага да я повтаря.

Анжелик съзря Андре. Чакаше я.

— Здравей, Андре.

— Радвам се, че оставаш — простичко каза той.

— Ах, новините се разнасят бързо.

— Добрите новини. Искам да поговорим насаме.

— За пари ли?

— За пари. Колко си се променила, Анжелик.

— За добро, надявам се. Как си, стари приятелю?

— Стар съм. — Днес Андре изглеждаше мрачен и изморен. Бе се срещнал с Хиноде миналата нощ. Помежду им бяха възникнали недоразумения. И насилие. Докато Хиноде го масажираше, Андре се бе надигнал, бе се пресегнал към деколтето на кимоното й, за да я целуне по гърдите. Желаеше я до полуда. Но тя рязко се бе отдръпнала и бе загърнала кимоното си.

— Беше ми обещал да не… — изохка Хиноде.

Подобни нарушения на споразумението им предизвикваха у нея гузност и скръб, от което Андре обезумяваше още повече. Тогава яростта, която бе изпитал към самия себе си, се насочи към нея и той бе изръмжал:

— Престани да ме гледаш така, престани! Бака!

Очите й дори не се навлажниха, тя само повтаряше непрекъснато и унижено:

— Гомен-насай, Фурансу-сан. Гомен-насай, гомен-насай, гомен-насай — и така до безкрайност.

Андре съвсем се вбеси и й изкрещя!

— Млъкни, за Бога!

Тя млъкна. Остана на колене със сведени очи, а ръцете й лежаха в скута; бе съвършено неподвижна — само от време на време потръпваше като пребито куче.

Андре поиска да й се извини и да я вземе в обятията си с безкрайна любов. Но това нямаше да му помогне, а само щеше да го унижи. Ето защо навъсено стана, облече се и без дума да каже, си отиде. Щом се озова извън Йошивара и прекоси моста, той се спусна до брега, ритна най-близката рибарска лодка и я руга, докато се изтощи. После седна на студения чакъл, задушавайки се от безсилие, тъй като знаеше, че тя ще плаче. Гневеше се, задето Хиноде не се бе справила по-ловко с провинението му. Утре пак щяха да се държат, като че ли нищо не се бе случило, но Андре бе уверен, че под приветливото й и ласкаво поведение се крие дълбока омраза. Към него.

— И защо не — прошепна той.

— Какво „защо не“, Андре? — запита го Анжелик.

— О! Нищо. Просто бълнувах.

— Виж, ей там има свободна пейка. Да седнем и да поговорим.

Пейката гледаше към морето. Пощенският кораб привлече вниманието им и Анжелик се запита какво ли би се случило, ако се бе качила на него. „Само щях да се навра в леговището на лъвицата по-рано от необходимото. Няма защо да му мисля. Просто ще улеснявам новото си съществувание, ще проверявам издръжливостта си и ще чакам.“ От димохода взе да излиза пушек. Пощенският кораб вдигаше котва. Само няколко обслужващи катера стояха край пасарела му.

— Прости ми, но днес не ме бива за разговори.

— Ще ми дадеш ли някакви пари?

— Останали са ми съвсем малко. Колко искаш?

— Хиляда гвинеи.

— Господи, за какво са ти?

Андре пое дълбоко дъх.

— Тя се казва Хиноде. — Разказа й как се е влюбил и желае японката само за себе си, но не спомена нищо за истинската причина — за болестта си. — Естествено, трудно е да ти разкажа всичко, но не мога да живея без тази жена. А парите са ми нужни за договора й. Трябва да ги получа. Трябва.

— Не мога да намеря такава сума, Андре. — Анжелик бе искрено потресена, но и трогната. — Ами Анри няма ли да ти осигури някакъв заем?

— Отказа ми, отказа ми дори аванс срещу заплатата ми. Струва ми се, че се наслаждава на моята зависимост.

— Нека аз поговоря с него и…

— В никакъв случай. Ще е крайно неразумно. — Андре я погледна с нови очи. — Щом получиш брачното си обезщетение — моля се това да стане бързо, ще се погрижа да го ускоря, — искам от теб да ми заемеш хиляда.

— Ще ти помогна, стига да мога, Андре.

— Можеш ли да ми дадеш още сега? Сто — така цяла седмица ще държа мама-сан настрана. Тя ти помогна навремето — добави Андре, така, сякаш забиваше още един гвоздей в ковчега й.

Анжелик подмина думите му с пълното съзнание колко много й е помогнал и как бе обещал никога да не споменава за това. Мислите й изпревариха събитията и я доведоха до нов извод: „Хиноде ще ми осигури допълнителна защита.“

— Ще помоля Джейми за аванс.

— Ами парите, които Сър Уилям ти позволи да задържиш — онези двеста шейсет и три гвинеи от сейфа?

— Да, от тях е останало това-онова. — Анжелик погледна към морето, за да избегне очите му и тяхната обезпокоителна изпитателност. Питаше се откъде ли е научил, а и искаше да скрие погнусата си от този тъй различен Андре с неговата подмолна, приглушена истерия. „Глупаво е да се държи така, нима не разбира, че съдбите ни са обвързани? Но пък е влюбен, така че мога да му простя.“ — Изпратих част от тях вкъщи.

— Всеки ден ходатайствам за теб пред Анри, Анжелик. Сигурен е, че държавата трябва да те вземе под опеката си. Анри е от голямо значение за твоето бъдеще. Те двамата с посланика ще те закрилят в предстоящите битки, уверявам те. Много разумно от твоя страна да останеш тук и да чакаш — така е по-сигурно, по-добре. — Анжелик си спомни как съвсем неотдавна той й бе казал, че за нея е жизненоважно да замине.

Андре я наблюдаваше, но му бе трудно да я разгледа през воалетката. Спомни си как бе депозирал клетвена декларация относно завещанието си в сейфа на британския посланик, тъй като не се доверяваше на Сьоратар, в случай, че го сполети „нещастие“. В нея бе описал интимната й връзка с убиеца от Токайдо, аборта й — кога и как го е направила и как са укрили доказателствата, а също и смъртта на убиеца. Освен това бе приложил втората страница от писмото на баща й, което бе скъсал пред нея, но след това отново бе слепил парчетата. С тази страница щеше да прати по дяволите каквото и да било брачно споразумение, което Тес би могла да приеме, ако й окажат някакъв натиск. Щеше да използва всичко това, ако се наложи. Само Анжелик бе в състояние да му осигури Хиноде и обезпечено бъдеще.

„Райко, Мейкин и продажба и покупка на поверителни сведения ли? Въздушни кули — горчиво си рече Андре. — Аз им предадох целия план на военната ни кампания и какво получих в замяна? Голи обещания и никакво частично покритие на дълга ми.“

— Сто — повтори Андре, прекалено уморен и ядосан, за да добави „моля“.

Анжелик не откъсна очи от морето.

— Колко ще ни се наложи да чакаме, докато Тес предприеме нещо?

— Зависи как ще посрещне новината, как ще приеме Хоуг и какво ще направи на погребението. Тя ще те изчака трийсет дни, за да разбере дали си бременна, преди да реши. — Изрече го сухо, набивайки в главата й миналите събития, та отново да я направи зависима. Анжелик го погледна, доволна, че воалетката я прикрива. На него му се стори, че очите й излъчват дружелюбие — може би се страхуваше, а може би — не.

— Като добавим десет дни, докато вестта стигне до кея, десет дни да размисли и десет, докато отговорът пристигне — получават се около два месеца, вероятно по-малко.

— Какъв ли ще е отговорът?

— Злобен. Но имам някои хрумвания и идеи. Ще ти помогна да станеш богата жена. Ще чакаш, известно време няма да предприемаш нищо. Просто ще чакаш. Търпение, Анжелик. С търпение и с малко късмет… намислил съм нещо.

„Аз също, Андре изнудвачо. И то много неща. За Тес, за теб и за бъдещето.“

Тя се наведе към него и нежно го докосна:

— Много се радвам, че си толкова влюбен. Ти си щастливец — заяви Анжелик напълно искрено. После, съвсем по женски, завинаги се отказа от тази нежност и отново се върна към своите планове. — Парите ще получиш в шест, Андре. Радвам се, че си ми приятел.

— Аз също… Благодаря за заема.

— Значи и двамата да сме търпеливи и да чакаме, така ли? Това ли трябва да направим? С малко късмет и търпение ли? Аз умея да проявявам търпение. Добре. Така да бъде.

Андре я наблюдаваше как си тръгва — изправена и самоуверена. Независимо от разкошната й дребна фигурка тя изглеждаше някак висока.