Джеймс Клавел
Гай-джин (5)

5.

Двамата младежи я видяха в момента, когато се появи на градинския праг на четирийсет ярда от тях. Бяха си избрали добра засада с изглед към цялата градина, както и към главната порта, караулното и часовите; наблюдаваха ги вече от час. Веднага пропълзяха по-навътре в листака, изумени, че я виждат, и още по-изумени от сълзите по бузите й.

Шорин прошепна:

— Какво ста…

Млъкна. Наряд от един сержант и двама войници — първият, който трябваше да падне в капана им — се появи иззад далечния ъгъл на парка; гренадирите поеха по пътеката покрай стените. Ори и Шорин се приготвиха, после застинаха неподвижно, черните им, плътно прилепнали по тялото дрехи ги правеха почти невидими; бляскаха само очите им.

Патрулът мина на пет крачки и младите шиши можеха да го нападнат лесно и безопасно от засадата. Шорин — ловецът, борецът и водачът в битката, докато Ори беше умът и стратегът — бе избрал безразсъдството, но Ори реши, че трябва да нападат само патрули от един или двама души, освен ако не се случеше нещо непредвидено или ако нещо не им попречеше да нахлуят в оръжейния склад.

— Каквото и да правим този път, трябва да сме по-тихи от водата — бе казал той по-рано. — И търпеливи.

— Защо?

— Това е легация. Според обичая им тази земя е тяхна територия — охраняват я истински войници, така че ние сме незаконно тук. Успеем ли, ще ги изплашим страшно. Ако ни хванат, загубени сме.

От мястото на засадата те наблюдаваха отминаващия патрул, направи им впечатление колко тихо и предпазливо вървят мъжете. Ори тревожно прошепна:

— Никога досега не сме виждали толкова добре обучени и дисциплинирани войници. При битка ще си имаме доста трудности с тях и с техните пушки.

Шорин отвърна:

— Ние винаги ще печелим, скоро ще се сдобием с пушки по един или друг начин; както и да е, бушидо и нашата храброст ще ги залеят. Можем да ги победим лесно. — Той беше изпълнен с увереност. — Трябваше да убием патрула и да вземем пушките им.

„Радвам се, че не го направихме — помисли си Ори; чувстваше се несигурен. Ръката го болеше силно и макар да се преструваше на безразличен, знаеше, че няма да издържи дълго на бой с меч. — Ако не бяха дрехите ни, щяха да ни видят.“ Погледът му се върна към момичето.

— Можехме лесно да убием и тримата. Лесно. Да грабнем карабините им и отново да се прехвърлим през стената.

— Тези мъже са много добри, Шорин, не като тъпите търговци. — Ори, както винаги, не издаде раздразнението си — не искаше да оскърби своя приятел или да нарани гордостта му, нуждаеше се от достойнствата му, както Шорин от неговите не бе забравил, че Шорин отклони куршума, който щеше да го убие на Токайдо. — Разполагаме с доста време. До зори има поне още две свещи време. — Това означаваше приблизително четири часа. Той махна към вратата. — Във всеки случай тя може да е вдигнала тревога.

Шорин затаи дъх и се наруга:

— Ийе, глупак! Аз съм глупак, прав си — ето пак. Толкова съжалявам.

Ори насочи цялото си внимание към нея: „Какво у тази жена ме безпокои, омагьосва ме?“ — питаше се той.

В този момент видяха, че гигантът се появява до нея. От сведенията, които им дадоха в кръчмата, знаеха, че това е прочутият английски лекар, който правеше чудеса в лечението на всеки, потърсил неговите услуги — както за собствените му хора, така и за японците. Ори би дал много, за да разбере какво каза лекарят на девойката. Тя изтри сълзите си, покорно изпи онова, което той й предложи, после я поведе към коридора, като затвори и залости вратата.

Ори измърмори:

— Чудна работа — гигантът и тази жена.

Шорин хвърли бегъл поглед, доловил в гласа му подмолни настроения, които продължаваха да го безпокоят, а все още бе ядосан и на себе си, задето бе забравил момичето, когато патрулът минаваше наблизо. Виждаше само очите на приятеля си и не можеше да прочете нищо в тях.

— Нека минем към оръжейния склад — прошепна той нетърпеливо — или да нападнем следващия патрул, Ори.

— Чакай! — Като внимаваше да не прави внезапни движения, които можеха да се забележат, Ори вдигна ръката си в черна ръкавица, по-скоро, за да я облекчи, отколкото да попие потта си. — Кацумата ни учеше на търпение, тази вечер Хирага ни съветваше същото.

 

 

Когато преди това бяха пристигнали в кръчмата „Среднощните цветя“, за своя радост намериха там приятеля си Хирага, дълбоко почитан водач на всички шиши от Чошу. Новината за нападението им вече беше достигнала и до него.

— Нападението е станало точно навреме, макар да не сте знаели това — рече им топло Хирага. Беше красив двайсет и две годишен мъж и доста висок за японец. — Сякаш сте бръкнали с пръчка в това гнездо на оси — Йокохама. Сега на гай-джин ще им се наложи да действат срещу Бакуфу, които не могат, не са в състояние да направят нещо, за да ги успокоят. Дано само гай-джин си отмъстят на Йедо! Ако го сторят и го разрушат, това ще е сигналът за нас да завземем „Дворцовите порти“. Щом веднъж освободим Императора, всички даймио ще въстанат срещу шогуната, ще го съборят, а с него — и онези от рода Торанага. Соно-джой!

Те вдигнаха наздравица за соно-джой и за Кацумата, който бе обучил повечето от тях и служеше на соно-джой тайно и мъдро. Ори прошепна на Хирага плана им да откраднат оръжия.

— Ийе, Ори, идеята е добра и е напълно осъществима — каза замислено Хирага, — ако си търпелив и избереш най-подходящия момент. Техните оръжия може да се окажат ценни при някои операции. Мен лично пушките ме отвращават — въжето, мечът или ножът ме удовлетворяват повече — по-безопасни, тихи и много по-плашещи, каквато и да е мишената — даймио или варварин. Ще ви помогна. Ще ви дам план на парка и дрехи на нинджа.

Ори и Шорин засияха:

— Можеш ли да ни ги намериш?

— Разбира се. — Нинджите бяха строго секретни бойни групи от блестящо обучени убийци, които действаха почти изключително нощем; специалните им черни облекла подхранваха легендата, че са невидими. — По едно време щяхме да подпалим сградата на Легацията. — Хирага се изсмя и изпразни ново шишенце със саке, греяното вино, което развързваше езика му повече от обикновено. — Но решихме да не го правим, беше много по-полезно да я държим под око. Често съм ходил там предрешен като градинар или нощем като нинджа — учудващо е колко може да научи човек дори с оскъдния си английски.

— Ийе, Хирага-сан, не подозирахме, че говориш английски. — Ори бе изумен от откритието. — Къде го научи?

— Откъде може човек да усвои способностите на гай-джин, освен от самите гай-джин? От един холандец от Дишима, лингвист — говореше японски, холандски и английски. Моят дядо написа молба до нашия даймио, в която му предлагаше да позволи на един такъв човек да дойде в Шимоносеки на техни разноски, за да преподава пробно холандски и английски една година, а търговията щеше да дойде после. Благодаря ти — каза Хирага, когато Ори учтиво напълни повторно чашата му. — Всичките гай-джин са толкова наивни — но такива поклонници на мръсните пари. Това е шестата година на „експеримента“ и ние търгуваме само с онова, което искаме, когато можем да си го позволим — пушки, оръдия, амуниции, куршуми и някои книги.

— Как е почитаемият ти дядо?

— Радва се на много добро здраве. Благодаря за въпроса. — Хирага се поклони в знак на благодарност. Те му отвърнаха с по-нисък поклон.

„Колко е хубаво да имаш такъв дядо — помисли си Ори, — такава защита за всичките ти поколения — не като нас, дето непрекъснато трябва да се борим, за да оцелеем, гладуваме ежедневно и полагаме отчаяни усилия да си платим данъците. Какво ли ще си рекат сега за сполетялото ме баща ми и дядо ми: ронин и лишен от толкова необходимото едно коку.“

— Ще бъде чест за мен да се срещна с него. Нашият шоя не е като него.

Дядото на Хирага, знатен селски земеделец от околностите на Шимоносеки и таен поддръжник на соно-джой, беше шоя от дълги години. Шоя, назначен или наследствен предводител на едно или на няколко села, много влиятелен, със съдийски правомощия и отговорен за размера на данъците и за събирането им, беше в същото време единственият буфер и защитник на селяните и земеделците срещу всякакви нечестни интриги на самурая господар, в чието феодално владение се намираше.

Земеделците и някои селяни притежаваха и обработваха земята, но по закон не можеха да я напускат. Самураите притежаваха цялата реколта и изключителното право да носят оръжия, но по закон не можеха да притежават земя. Така всеки зависеше от другия в една неизбежна, безкрайна спирала от подозрение и недоверие — балансът между количеството ориз или реколта, вземани като данък година след година, и удържаната част винаги представляваше някакъв невероятно деликатен компромис.

Шоя трябваше да поддържа това равновесие. Понякога неговият непосредствен господар или някой по-високопоставен, дори самият даймио, търсеше съвета на най-добрия и по проблеми, несвързани със селото. Дядото на Хирага беше такъв шоя.

Преди няколко години му бе разрешено да купи самурайски чин „гоши“ за себе си и за своите потомци при поредното от даренията на даймио — един от обичайните „номера“ на всички даймио, по правило затънали в дългове, за да събират извънреден годишен доход от приемливи молители. Даймио на Чошу не правеше изключение.

Хирага се засмя, виното вече го бе ударило в главата.

— Аз бях определен за училището на холандеца и много пъти съжалявах за тази чест, английският език звучи толкова противно и е труден.

— Имаше ли много като теб в училището? — попита Ори.

През мъглата на алкохола трепна някаква тревога и Хирага разбра, че неволно е съобщил твърде много поверителна информация. Колко бяха учениците от Чошу в училището, си беше работа и тайна само на Чошу и макар да харесваше и да се възхищаваше от Шорин и от Ори, те все пак бяха от Сацумата, другоземци, които невинаги бяха съюзници, а по-често противници и винаги потенциални врагове.

— Само трима учехме английски — промълви тихо, вместо да назове истинската цифра — трийсет. Вътрешно нащрек, добави: — Слушайте, сега, след като сте ронини като мен и повечето ми другари, трябва да заработим по-задружно. Планирам нещо за след три дни, в което можете да ни помогнете.

— Благодаря ти, но ние трябва да чакаме нареждане от Кацумата.

— Разбира се, той е вашият водач в Сацума — добави Хирага учтиво. — Но в същото време, Ори, не забравяйте, че сте ронини и ще бъдете ронини, докато не победим, не забравяйте, че сме разпространителите на соно-джой, ние сме извършителите. Кацумата не рискува нищо. Ние трябва… трябва… да забравим, че аз съм от Чошу, а вие двамата от Сацума. Трябва да си помогнем взаимно. Добре е да продължите своето нападение тази вечер и да откраднете пушки. Убийте един-двама от охраната в Легацията, ако можете — това ще е огромно предизвикателство! Ако успеете да го направите напълно безшумно и да не оставите следа, още по-добре. Каквото и да е, стига да ги предизвика.

 

 

Със сведенията на Хирага им беше лесно да се промъкнат в храма, да преброят драгуните и другите войници и да си намерят идеалната бърлога. После неочаквано се появиха момичето и гигантът, прибраха се вътре и оттогава и двамата шиши изцъклено се взираха в градинската порта.

— Ори, какво ще правим сега? — някак раздразнено попита Шорин.

— Ще се придържаме към плана.

Минутите минаваха неспокойно. Малко по-късно капаците на първия етаж се отвориха и те я видяха на прозореца; от този момент и двамата разбраха, че нещо ново навлиза в бъдещето им. Сега тя си решеше косата с четка със сребърна дръжка. Движенията й бяха някак механични.

Шорин почти изгуби гласа си:

— Не изглежда чак толкова грозна на лунна светлина. Но от тези гърди, ийе, на човек му идва да подскочи.

Ори не отговори, погледът му бе прикован в нея.

Внезапно тя се поколеба и погледна надолу. Право към тях. Макар да нямаше никаква вероятност да ги бе видяла или чула, сърцата им подскочиха. Почакаха почти без да дишат. Друга прозявка. Тя продължи да се реши, после за момент остави четката, изглеждаше така близо, та Ори изпита чувството, че може да се пресегне и да я докосне; в светлината на стаята виждаше подробности от копринената бродерия, набъбналите под плата зърна на гърдите й и отнесеното изражение, което бе зърнал вчера — нима бе едва вчера? — изражението, спряло удара, дето можеше да я довърши.

Последен продължителен поглед към луната, друга сподавена прозявка и тя дръпна капаците. Но не ги затвори изцяло. Нито пък ги залости.

Шорин наруши мълчанието и изрече онова, което се въртеше в главите и на двамата:

— Ще бъде лесно да се покатерим там.

— Да. Но ние дойдохме тук за пушки и за да предизвикаме хаос. Ние… — Ори млъкна, озарен от мисълта за нов и чудесен шанс, по-сполучлив от първия.

— Шорин — прошепна той, — ако един от нас я накара да мълчи, ако я обладае, но не я убие, а само я остави в безсъзнание, за да разкаже за обладаването; ако оставим знак, който да подскаже, че имаме връзка със случката на Токайдо, а после заедно убием един-двама войници и изчезнем със или без техните пушки — и всичко това в тяхната собствена легация, — няма ли да побеснеят от ярост?

Шорин подсвирна, възхитен от хрумването.

— Да, да, така ще е, но по-добре да й прережем гърлото и да напишем „Токайдо“ с кръвта й. Ти върви, аз ще пазя тук, по-безопасно е. — А когато Ори се поколеба, добави: — Кацумата каза, че не бива да се колебаем. Последния път ти се поколеба. Защо се колебаеш?

Ори взе решение за част от секундата и се затича към сградата — една нова сянка сред многото други. Дотича и започна да се катери.

Пред караулното един от войниците тихо рече:

— Не се оглеждай, Чарли, но ми се струва, че видях някой да тича към сградата.

— Господи, доведи сержанта, бъди внимателен.

Войникът се престори, че се протяга, после тръгна към караулното. Бързо, но предпазливо разтърси сержант Тауъри, за да го събуди, и повтори какво е видял или поне онова, което му се струваше, че е видял.

— Как изглеждаше негодникът?

— Усетих само движение, сержант, поне така си мисля, не съм сигурен, може да е бил някой шибан таласъм.

— Добре, момко, нека поогледаме. — Сержант Тайъри събуди ефрейтора и още един войник и ги постави на пост. А заедно с другите двама излязоха в градината.

— Беше ей там нейде, сержант.

Шорин ги видя да идват. Нямаше никакъв начин да предупреди Ори; той вече почти бе стигнал прозореца, все още добре прикрит от дрехите си и от сенките. Наблюдаваше го как изпълзява до перваза, пооткрехва един от капаците малко по-широко и се вмъква вътре. Капакът бавно се върна на мястото си. „Карма“ — помисли си Шорин и се зае със собствените си затруднения.

Сержант Тауъри спря по средата на пътеката и внимателно заоглежда околността и сградата. Повечето капаци на горния етаж бяха отворени и незалостени, та не се обезпокои много-много, че един от тях поскръцва от лекия вятър. Градинската порта беше заключена.

След малко нареди:

— Чарли, хвани тази страна — като посочи към засадата. — Ногър, ти иди отсреща, подплаши ги да излязат, ако има някой там. Дръж си зъркелите отворени! Заради байонетите!

Заповедта му бе изпълнена мълниеносно.

Шорин измъкна меча си от ножницата, острието му също бе почернено, готово за нощен набег, после със свито гърло зае положение за атака.

 

 

В момента, в който се плъзна в стаята, Ори провери единствената врата и видя, че е залостена и че девойката спи, извади от ножницата късия си меч и приближи до леглото. То имаше четири колони, за пръв път виждаше такова; всичко по него беше необичайно — височината и помпозната му стабилност, краката, балдахинът, чаршафите и завивките — и за секунда той се почуди какво ли е да спиш в подобно легло, тъй нависоко от земята, а не като японците, които спяха на футони^[1] — леки квадратни сламеници, постилани през нощта и прибирани за през деня.

Сърцето му биеше бясно и Ори се опита да сдържа дишането си, тъй като все още не искаше да я буди, а не можеше да знае, че е дълбоко упоена. Стаята беше тъмна, но лунната светлина се просмукваше, през капаците. И той видя дългата й руса коса, разпусната по раменете й, и издутинките на гърдите и крайниците й под завивката. От нея се излъчваше благоухание, което го възбуди силно.

После се чу щракване на байонети и приглушен шепот откъм градината… За част от секундата Ори се вцепени. Замахна наслуки с ножа, за да я довърши, но жената не помръдна. Дишаше все така равномерно.

Той се поколеба, после пристъпи безшумно до капаците и надникна навън. Различи войниците. „Дали са ме видели, или са забелязали Шорин? — запита се, обзет от внезапна паника. — Ако е така, значи съм в капан, но няма значение, все още мога да изпълня това, за което дойдох, а може би ще се махнат — имам два изхода, вратата и прозореца. Търпение, винаги съветваше Кацумата, напрегни мозъка си, изчакай спокойно, после я прободи без колебание и избягай в удобен момент — винаги ще се намери такъв. Изненадата е най-доброто ти оръжие!“

Стомахът му се сви. Един от войниците се насочи към скривалището им. Макар да знаеше къде точно е Шорин, Ори не можеше да го различи в тъмното. Притаил дъх, зачака да види какво ще стане. Може би Шорин щеше да се измъкне. „Каквото и да се случи, тя ще умре“ — обеща си той.

 

 

Шорин наблюдаваше как войникът се приближава, безнадеждно се опитваше да измисли как да се измъкне от клопката и ругаеше Ори. „Сигурно са го забелязали! Ако убия това куче, няма никакъв начин да се добера до останалите, преди да ме застрелят. Не мога да стигна до стената, без да ме видят.

Глупаво беше от страна на Ори да промени плана, разбира се, че са го забелязали, казах му аз, че с тази жена ще берем ядове. Трябваше да я убие още на пътя… А може би варваринът ще ме подмине и ще имам достатъчно време да изтичам до стената.“

Дългият байонет проблесна на лунната светлина, докато войникът безшумно проверяваше листака; разтваряше го тук-там, за да разгледа по-добре.

Все по-близо и по-близо. Шест крачки, пет, четири, три…

Шорин остана неподвижен, маската върху лицето му сега покриваше практически и очите; затаи дъх. Войникът почти го блъсна пътьом, после продължи, спря за момент на няколко крачки, провери пак и отново продължи и Шорин тихичко пое въздух. Усещаше потта по гърба си, но знаеше, че сега е в безопасност и че след няколко мига ще се озове зад оградата.

От своето място сержант Тауъри можеше да наблюдава и двамата войници. Държеше заредена пушка в ръцете си, но бе неуверен като тях, тъй като не искаше да вдига фалшива тревога. Нощта беше чудесна, с лек ветрец и ясна лунна светлина. „Като нищо можеш да вземеш сенките за врагове в това скапано място — помисли си Тайъри. — Господи, иска ми се да сме си в добрия стар Лондон.“

— Добър вечер, сержант Тауъри, какво става?

— Добър вечер — поздрави учтиво Тауъри. Беше драгунският офицер Палидар. Тауъри обясни за подозренията на войника. — Може да е било сянка, но по-добре да се презастраховаме, та после да не се тюхкаме.

— Тогава вземете допълнително хора, за да сме сигурни, че…

В този момент младият войник, който се намираше най-близо до скривалището, застана нащрек с насочен мускет.

— Сержант — извика той, развълнуван и ужасен. — Копелето е тук!

Шорин се втурна в атака с високо вдигнат дълъг меч, но обученият войник се оказа по-бърз и байонетът изкусно задържа нападателя, докато другите притичаха. Палидар измъкна револвера си. Шорин отново се засили, но дългата пушка и байонетът го препънаха, той обаче се изплъзна, изпълзя извън досега на байонета и хукна през листака към стената. Младият войник се втурна подире му.

— Внимаваааай! — изкрещя Тауъри, напълно овладял гласа си, когато младежът се блъсна в шубрака, обзет от желанието да убива. Но войникът не чу предупреждението, навлезе между листата и загина; късият меч потъна дълбоко в гърдите му. Шорин го измъкна, съвсем сигурен, че вече няма как да избяга — останалите бяха по петите му.

— Наму Амида-Буцу — В името на Буда-Амида, — изпъшка той и надвивайки собствения си страх, предаде духа си на Буда; изкрещя: — Соно-джой! — не за да предупреди Ори, а за да изрече последната си дума. После с отчаяна сила заби ножа в гърлото си.

Ори видя почти всичко без края. В момента, когато войникът извика и нападна, той се втурна презглава към нея, като очакваше тя да се сепне и събуди, но за негово учудване девойката не бе помръднала, нито пък дишането й се беше учестило, така че постоя над леглото с разтреперани колене, чакаше я да си отвори очите, да види него и ножа му, преди да го забие в тялото й. После чу предсмъртния „соно-джой“ и разбра, че с Шорин е свършено; последва друг шум. Но тя все още не помръдваше. Зъбите му се оголиха, задушаваше се. Изведнъж усети, че не може повече да издържа на напрежението, разтърси я ядно с ранената си ръка, без да усеща болката, опря ножа в гърлото й, готов да заглуши писъка.

Девойката все още не помръдваше.

Всичко му изглеждаше като насън — сякаш се виждаше отстрани как я разтърсва отново и пак нищо, после си спомни, че лекарят й бе дал да пие нещо, и си помисли: „Един от онези опиати, новите опиати, за които Хирага ни разказа“ — и зяпна, като се опитваше да проумее това откритие. За да се увери, разтърси я отново, ала тя само промърмори нещо и се зарови по-дълбоко във възглавницата.

Ори се върна до прозореца. Мъжете пренасяха тялото на войника на алеята. После ги видя да изтеглят Шорин на открито за единия крак като труп на животно. Телата останаха да лежат едно до друго, и двете странно еднакви в смъртта. Надойдоха още мъже и той чу викове откъм прозорците. Над тялото на Шорин се надвеси офицер. Един от войниците разкъса черната маска, която покриваше главата и лицето му. Очите на Шорин бяха все още отворени, чертите му изкривени, дръжката на ножа стърчеше. Чуха се нови гласове и надойдоха и други мъже.

Усети раздвижване в къщата и в коридора. Напрежението му нарасна. За десети път провери дали вратата е добре залостена и дали не може да се отвори отвън, после се скри зад балдахина на леглото, достатъчно близо, за да я достигне, каквото и да се случеше.

Стъпки и почукване на вратата. Лъч светлина от петролна лампа или светилник се промуши под процепа. Почука се по-настойчиво и гласовете станаха по-силни. Ножът му бе приготвен.

— Госпожице, добре ли сте? — Беше Бабкот.

— Госпожице! — извика Марлоу. — Отворете вратата! — Пак се заудря още по-силно.

— Това е от моето приспивателно, капитане. Тя беше много разстроена, горкичката, и се нуждаеше от сън. Съмнявам се, че ще се събуди.

— Ако не се събуди, ще разбия проклетата врата, за да съм спокоен. Нейните капаци са отворени, за Бога!

Чукането премина в думкане на юмруци. Анжелик поотвори премрежено очи.

— Qu’est-ce qui se passe? Какво става? — измърмори тя по-скоро сънена, отколкото будна.

— Добре ли сте?

— Mais oui, bien sur… Pourquoi? Qu’y a-t-il?^[2]

— Отворете вратата за момент. Ouvrez la porte, s’il vous plait, c’est moi, аз съм капитан Марлоу.

Мърмореща и объркана, тя седна в леглото. Почти изненадан от себе си, Ори се наблюдаваше как й позволи да се измъкне от леглото, да се доклатушка до вратата. Отне й известно време да издърпа резето и да открехне тежката порта, като се подпираше на нея за равновесие.

Бабкот, Марлоу и един моряк държаха свещници. Пламъците премигнаха от течението. Те я зяпнаха с широко отворени очи. Нощницата й беше много френска, много фина и прозирна.

— Ние, ъъ, ние само искахме да видим дали сте добре, госпожице. Хванахме, ъъ, един мъж в храсталака — измънка притеснено Бабкот, — нищо особено. — Беше ясно, че тя едва схваща какво й говори.

Марлоу откъсна погледа си от тялото й и надникна в стаята.

— Excusez moi, Mademoiselle, s’il vous plait — рече той объркано с доста добър акцент и мина край нея, за да огледа. Под леглото нямаше нищо, като се изключи нощното гърне. В завесите откъм външната страна нямаше никого… „Господи, каква жена!“ Не виждаше къде другаде би могъл да се скрие човек, никакви врати или шкафове. Капаците изскърцаха от вятъра. Той ги отвори широко:

— Палидар. Нещо ново там долу?

— Не! — отвърна Палидар. — Няма други следи. Много е възможно да е бил съвсем сам и войникът да го видял как се промъква. Но проверете всички стаи откъм тази страна.

Марлоу кимна, изруга и добави:

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правя?

Зад него слабият бриз разлюля балдахина и се показаха краката на Ори, обути в черни таби, японски терлици. Ала свещта на Марлоу закапа и угасна. Той плъзна резето на капаците на място и се обърна отново, без да забележи таби или каквото и да било в дълбоките сенки край леглото; различаваше се само силуетът на сънената Анжелик на прага, очертан от свещите в коридора. Така всяка част от тялото й изпъкваше ясно и от гледката дъхът му секна.

— Всичко е наред — заключи той, още по-объркан, защото я бе разглеждал подробно и с наслада, а тя бе беззащитна. Като се разбърза някак престорено, Марлоу наведе глава: — Моля, пуснете резето на вратата и… ами, спете спокойно — изрече той с желанието да остане.

Още по-объркана, Анжелик измърмори нещо и затвори. Те почакаха да чуят, че резето стърже обратно в жлебовете. Бабкот додаде колебливо:

— Съмнявам се дали ще си спомни, че е отваряла вратата.

Морякът изтри потта си, видя, че Марлоу го гледа, и не можа да скрие циничния блясък в очите си.

— Защо, по дяволите, сте толкова щастлив? — запита Марлоу, макар че много добре знаеше отговора.

— Аз ли, господине? Нищо, господине! — тутакси отвърна морякът, а циничните пламъчета изчезнаха и в очите му се изписа наивност. „Мамичката им и офицерчета, от един дол дренки са — помисли си той отегчено. — Марлоу е коцкар като нас, очите му щяха да изхвръкнат и малко остана да я лапне, дребна и къдрава, и без нищо отдолу, и с най-хубавите цици, дето някога съм мечтал да видя! Момчетата няма да ми повярват за циците.“ — Да, господине, ще си затварям устата, да, господине — обеща той целомъдрено, когато Марлоу му заръча да не казва нищо за видяното. — Прав сте, господине, да, господине, нито думичка няма да излезе от устата ми — увери го той и се повлече към следваща стая, като си мислеше за нейните прелести.

Анжелик се подпираше на вратата, опитваше се да проумее случилото се — трудно й беше да подреди мислите си, някакъв мъж в градината, каква градина, но Малкълм беше в градината на Голямата къща, не, той е долу ранен, не, това е сън, а той й разправяше, че щели да живеят в Голямата къща, и за сватба… „Малкълм, той ли беше мъжът, който ме докосна? Не, той ми каза, че щял да умре. Глупости, лекарят ме увери, че бил наред, всички казват, че бил наред, защо наред, защо не добре или отлично или сносно? Защо?“

Страстното й желание за сън надделя. Луната грееше през процепите на капаците и като се запрепъва през сноповете светлина до леглото, тя се строполи признателно на мекия дюшек. С дълбока въздишка на задоволство се зави с чаршафа до кръста и се обърна настрана. След секунди спеше дълбоко. Ори безшумно се измъкна от скривалището си, удивен, че все още е жив! Макар да се бе залепил с мечовете си към стената, ако бяха претърсили истински, щяха да го открият. Видя, че резето на вратата е на мястото си, капаците също бяха залостени; девойката дишаше дълбоко, с една ръка под възглавницата, а другата — върху чаршафа.

„Добре. Тя може да почака. Първо, как да се измъкна от този капан? През прозореца или през вратата?“

Тъй като не виждаше през процепите, дръпна леко резето, открехна единия капак, после другия. Войниците все още се въртяха долу. До съмване оставаха още цели три часа. Облаците се сгъстяваха и се носеха към луната. Тялото на Шорин лежеше сгърчено на пътеката като мъртво животно. За момент се изненада, че не са му отсекли главата, после си спомни, че гай-джин нямат обичай да взимат главите на убитите за излагане на показ или за преброяване.

„Трудно ще избягам оттук, без да ме видят. Ако войниците не се махнат, ще се наложи да избягам през вратата.

Това означава да я оставя отворена. По-добре да мина през прозореца, при положение че изобщо успея.“

Проточи внимателно шия и видя малкия перваз на стената; спускаше се под другия прозорец, а после завиваше към оттатъшната страна — това беше ъглова стая. Вълнението му нарасна. „Скоро облаците ще скрият луната. Тогава ще избягам. Ще избягам! Соно-джой! А сега дойде и нейният ред.“

Без да вдига шум, той нагласи резето така, че капаците да останат леко отворени, после се върна до леглото.

Дългият му меч беше още в ножницата и той го извади да му е подръка върху смачканата бяла копринена завивка. „Бяло — помисли си Ори. — Бели чаршафи, бяла плът, бялото е цветът на смъртта. Подходящо. Идеално за писане. Какво да напиша? Името си?“

Без да бърза, издърпа чаршафа от нея. Нощницата беше нещо непознато, чуждо, скроено да скрива всичко и нищо. Крайниците и гърдите й бяха толкова големи, не като на няколкото момичета, с които бе споделил леглото си, краката й бяха дълги и стройни, без елегантната извивка, която беше свикнал да вижда у жените от дългогодишното присядане на колене. И пак този неин парфюм. Докато очите му я изучаваха, усети, че се възбужда.

С предишните бе ставало много по-различно. Почти без вълнение. С много закачки и умел професионализъм. На бърза ръка и обикновено замаян от саке, за да не забелязва възрастта им. Сега времето беше неограничено. Тя беше млада и от друг свят. Болката му се засили. И пулсирането.

Капаците изскърцаха от вятъра, но вече не очакваше никаква опасност оттам, нито пък от къщата. Всичко беше тихо. Девойката лежеше на една страна. Умело, леко побутване, и още едно, и тя послушно се обърна по гръб, с глава, удобно извърната на една страна, с разпилени буйни коси. Въздишка, дълбоко сгушена в прегръдката на дюшека. С малко златно кръстче на шията.

Наведе се над нея и подпъхна върха на острия си като бръснач къс меч под фината дантела около шията, повдигна я леко и намести острието под изпънатата дреха. Платът поддаде охотно и се свлече в краката й. Ори не беше виждал толкова разголена жена. Нито толкова стегната. Туптенето се засили, беше някак съвсем ново и необичайно. Мъничкият кръст проблясваше. Неволно ръката й помръдна едва-едва, плъзна се между краката й и спокойно остана да лежи там. Той я отмести, после раздалечи двата глезена. Ласкаво.