Джеймс Клавел
Гай-джин (44)

44.

Клиперът „Буйният облак“ се олюляваше на котва при промяната на вечерния прилив.

— Добре е закотвен, сър — каза първият помощник-капитан. Капитанът Стронгбоу кимна и продължи да дими с лулата си.

Намираха се на квартердека. От вятъра мачтите и макарите скърцаха. Стронгбоу имаше ясни очи, бе пълен, як мъж на петдесет.

— Ще бъде приятна нощ, господине, свежа, но не студена. — Той се усмихна и тихо добави: — Добра за гостите ни, а?

Първият помощник-капитан, също висок, як и обветрен, но наполовина на годините му, също ги наблюдаваше и се ухили:

— Да, да, сър.

Анжелик и Малкълм стояха долу, на главната палуба, облегнати на планшира един до друг, загледани в светлините на Йокохама. Малкълм носеше редингот над обикновена риза, панталони и меки обувки и за първи път доста успешно се подпираше само с един бастун. Тя бе наметнала дебел червен шал около раменете си над дълга свободна рокля. Двамата стояха близо до палубата с оръдията. Корабът носеше десет трийсеттонни топа на бакборда и на щирборда, на носа и на кърмата и техните артилеристи бяха добри като военноморските. Това бе гордостта на Стронгбоу. То не се отнасяше за всичките им клипери, търговски кораби и параходи.

— Красиво е, нали, моя скъпа женичке? — Малкълм бе искрено щастлив, както рядко му се бе случвало.

— Тази вечер целият свят е красив, mon amour. — Тя се сгуши по-близо до него. Беше след вечеря и те очакваха отделната кабина, която заемаха, да бъде почистена от съдовете и приготвена за нощта. Каютата беше просторна и заемаше цялата кърма, обикновено това бяха покоите на капитана, освен ако тай-панът не е на борда — един от многото закони, утвърдени от Дърк Струан преди трийсет години; флотата все още се ръководеше от повелите му, които се спазваха до последната подробност: най-добро заплащане, чистота, подготовка и бойна готовност.

Стронгбоу наблюдаваше прилива, преценяваше го. В тукашните води промяна в прилива можеше да е предвестник за идваща часове по-късно гигантска вълна цунами, възникнала може би на хиляди мили разстояние от подводно океанско земетресение, която помиташе всичко по пътя си в морето, както и крайбрежните градове, щом връхлетеше на сушата.

Когато капитанът почувства, че всичко е нормално, погледна пак към Струан. Радваше се, че Малкълм е на борда, както и на новите заповеди да отплават рано сутринта с пълна сила за Хонконг; той знаеше, както и всички, че Тя е изкомандвала младежа да се върне у дома още преди седмици. Но Стронгбоу се тревожеше, че ще вземе и момичето.

„Боже мой, проклет да съм, ако мога да я нарека госпожа Струан — има само една госпожа Струан — мислеше си той. — Младият Малкълм женен? Въпреки Нейните заповеди? Сигурно се е побъркал! Дали венчавката е законна? Според морския закон да, ако и двамата са пълнолетни, но те не са. Дали ще я анулират? Обзалагам се на пукнато пени срещу една златна гвинея, че Тя ще намери двайсет начина да я обяви за незаконна, без да й мигне окото! Господи!

Какво ще стане с момичето тогава? Какво ще му се случи? А на младока Малкълм? Как, по дяволите, ще я надвие? Радвам се, че не ги венчах аз, слава Богу. Щях ли да го направя, ако той ме бе помолил? За нищо на света! Никога!

Тя направо газ ще пикае, и с право — не са пълнолетни, а момичето е католичка. Майката ще започне борба до смърт срещу сина без никакви правила, а всички знаем, че става фурия, когато се разбеснее — по-лоша е от моята чума, — макар че Малкълм се е променил, по-твърд е от всякога, по-решителен. Защо? Заради момичето ли? Един Бог знае, но ще ми е добре дошло отново да имаме истински тай-пан, мъж.

Няма никакво съмнение, че Малкълм си е изгубил ума по девойчето и кой ли би го осъдил! Не и аз! Аз също бих се оженил за нея, стига да имам възможност, но, за Бога, за първи път няма да бързам да се представя, да се нахвърлям да пия и да се любя с моето Котенце.“ Той се изкиска. Котенцето му беше любовница от години, шанхайско момиче, чийто нрав и ревност бяха пословични, но по страстност тя нямаше равна на себе си.

— Какво ще кажете за промяната в заповедите, сър?

Стронгбоу сви рамене. Разбира се, нямаше никаква нужда Малкълм да бърза на брега преди изгрев, та след това да се върне отново, след като едва вървеше — с един или с два бастуна — няма значение. Макфей можеше да донесе на борда всякакви възникнали въпроси и документи за подпис. „Ах, да, Джейми, какво ли крие пък той? Май ми мирише на нещо — защо е цялата тая тайнственост и защо забрани на екипажа да слиза на брега?“

Капитанът бе чул слухове за някакъв предстоящ дуел. „Ама че дяволски глупава лудория — съвсем в духа на Струановата гордост. И ще го направи преди отплаването, само и само да унижи Брокови, след като всички са наясно, че трябва да сключим примирие. Враждата между семействата продължава твърде дълго, а те са в разцвет и ни удариха в земята. Дали ще вдигнем знамето им преди Коледа? За Бога, надявам се, че не.

Младият идиот не се е метнал на баща си, а на дядо си. Господи, какъв мъж!“ Стронгбоу бе плавал с него няколко пъти по търговия с опиум край китайското крайбрежие като флотски курсант, помощник-артилерист, после като трети помощник-капитан при Страйд Орлов Гърбушкото — капитан на флотата от клипери след тай-пана.

Той видя, че Малкълм прегърна девойката, а тя се притисна още по-близо до него, и го заболя за тях. Тежко бе да пораснеш, тежко бе да си тай-пан или почти тай-пан на Търговската къща при такъв дядо — и такава майка. Той многозначително прекоси квартердека и се загледа в морето. Първият помощник-капитан го последва. И двамата се втренчиха във вантите, по които няколко отпочиващи морски птици прелитаха с грак. После едната се гмурна от върха на внушителната мачта и те я наблюдаваха как потъва в мрака за нощен риболов. Още една я последва безшумно.

Малкълм и Анжелик не бяха помръднали, потънали в собствения си мир. Пясъчният часовник на мостика, отмерващ половин час, се изпразни. Дежурният веднага го обърна и звънна шест пъти, 23,00 часа, дочу се звън и от другите плавателни съдове в залива. Двамата излязоха от своя унес.

— Време е да слезем долу, Анжел!

— Още малко, скъпи. Чен рече, че ще ни съобщи, когато кабината ни бъде готова. — Тя се бе замислила над това, откакто той й бе казал: „Ще ти хареса ли да се оженим днес…“ — Анжелик се усмихна и го целуна по брадичката, подготвена и умиротворена. — Здравей, любими съпруже, животът ни ще бъде великолепен отсега нататък, обещавам ти, вече няма да изпитваш болка и ще станеш по-здрав от всякога. Обещаваш ли?

— Хиляди пъти… моя скъпа женичке.

Още морски птици отлитаха от такелажа, а Чен се приближи и съобщи, че всичко е готово, както тай-панът е наредил.

Малкълм добави на кантонски:

— А сега запомни, не събуждай тай-тай, когато будиш мен. — Тай-тай означаваше Върховна господарка на Върховния господар, Първа съпруга, която представляваше най-висшият и основен закон във всяко китайско домакинство, докато Съпругът беше най-висш извън него.

— Наспи се, господарю, добре, десет хиляди синове, госп’жице.

— Тай-тай — поправи го Малкълм. — Десет хиляди синове, тай-тай.

— Какво каза той, Малкълм? — усмихна се Анжелик.

— Желае ти щастлив брак.

— До дже, Чен — отвърна тя, — благодаря ти.

Чен почака, докато двамата пожелаят лека нощ на офицерите и се спуснат долу. Малкълм се подпираше само с един бастун, беше се облегнал на нея. „Айа — помисли си Чен, докато се спускаше по пасарела към помещението в носовата част, — всички богове, малки и големи, пазете господаря и го дарете с нощ, която да изкупи всичките му болки — минали и бъдещи, — но първо се погрижете за мен и моите неприятности и обяснете на Славния Чжан и на тай-тай Тес, че аз нямам нищо общо с тази сватба.“

От квартердека Стронгбоу наблюдаваше как Чен слиза надолу.

— Всички ли ще спят долу? И слугите ли?

— Опънахме хамаци в стаята на щирборда. Ще им е добре, стига да не започне буря.

— Добре. Сега ли ще пиете чай, господине?

— Да. Благодаря. Ще се върна бързо.

Тази вечер първият помощник имаше нощна вахта до 4,00 сутринта и тихо се спуска по пасарела. В края на коридора на кърмата се намираше самостоятелната каюта. Вратата бе затворена. Той чу как резето се плъзна в жлебовете. Усмихнат, като тихичко си подсвиркваше джига, той се насочи към камбуза.

 

 

Малкълм се бе облегнал на вратата, изгарящ от нетърпение, решен да иде до брачното ложе без ничия помощ. Тя бе спряла до леглото и го гледаше. Каютата бе добре подредена. И топла. Голямата маса за вечеря и столовете бяха захванати за пода. Както и широкото легло, предостатъчно за двама — още един от законите на тай-пана. Беше високо, обърнато срещу преградата към кърмата; отстрани бяха привързани брезентови платнища, за да предпазват от клатушкането при насрещен вятър или при промяна на курса с вдигнати платна. Сега бяха навити. Отляво имаше малка баня и тоалетна. Сандък за дрехите отдясно. От гредите петролна лампа хвърляше приятни сенки.

И двамата се двоумяха, чувстваха се неуверени.

— Анжел?

— Да, cheri?

— Обичам те.

— Аз също, Малкълм. Толкова съм щастлива.

Все още никой не се помръдваше. Шалът леко се бе смъкнал и откриваше раменете й и бледозелената рокля в стил ампир с висока талия, диплите на меката коприна се събираха под деколтето. Анжелик дишаше в такт с ударите на сърцето му. Роклята беше в тон с най-напредничавата hante couture^[1] от последния брой на „H’Illustration“, който Колет й бе изпратила, дръзка в простотата си. Когато Анжелик се бе появила в нея на вечеря, Стронгбоу им беше гост; въпреки усилията си и двамата мъже ахкаха.

Очите й отразяваха неговите и вече неспособна да устои на очакването и желанието му, което сякаш се пресягаше към нея, обгръщаше я и я задушаваше, тя се втурна в прегръдките му. Страстно. Шалът й незабелязано се свлече на пода.

Леко замаяна, тя измърмори:

— Ела, cheri — и го хвана за ръка, като пое и част от тежестта му, изрече още една безгласна молитва за помощ, заличи миналото и бъдещето, отдавайки се на настоящето, и го поведе към леглото — решена да стори всичко, което той желае, и очаква. От днешната неочаквана и невероятна церемония бе обмисляла този момент, ролята си, собствените си представи и онова, което Колет й бе споделила — как някои от великите дами в Двора са се държали през първата си нощ: „Анжелик, важно е, да го направляваш, да удържаш жребеца, както правят добрите ездачи, със здрава ръка и стегната юзда, твърдо, но нежно да възпреш първоначалната невъздържаност дори и у най-послушните съпрузи, за да намалиш болката. Подготви се…“

Нетърпението на Малкълм бе огромно, големите му ръце я опипваха, устните му станаха настойчиви.

— Нека ти помогна — рече дрезгаво Анжелик; тя също желаеше да започнат. Свали му палтото, после ризата и се сепна, като видя големия разрез на кръста му. — Mon Dieu, бях забравила колко зле си ранен.

Възбудата му се стопи. Но сърцето му продължи да тупка. Изпита желание да се загърне с ризата или чаршафа, но се сдържа. Белегът беше част от него.

— Съжалявам.

— Не съжалявай, mon amour. — Анжелик го загледа в очите и го притисна към себе си. — Аз съжалявам, толкова ми е жал за теб и за целия този ужас… толкова съжалявам.

— Недей, моя скъпа. Това е джос. Скоро всичко ще се превърне само в лош сън и за двама ни, обещавам ти.

— Да, мой скъпи, прости ми, беше глупаво от моя страна. — Все още го прегръщаше. След миг спря да се терзае заради него и се ядоса на себе си за тази своя грешка, избърса сълзите си — а с тях и моментната си тъга, — целуна го бързо, сякаш нищо не се бе случило. — Извини ме, любими, много съм глупава! Седни там за малко.

Той се подчини.

Докато го наблюдаваше с премрежени, но сияещи очи, развърза копринения колан, после откопча копчетата отзад и остави роклята си да се свлече, както бе намислила. Остана само по къс комбинезон и тесни долни панталонки. Той посегна към нея, но тя се изкикоти, изплъзна се и отиде до сандъка, където бяха огледалото, помадите и парфюмите й. Без да бърза, си сложи парфюм зад ушите и после на всяка гърда. Закачаше се, играеше си.

Но той не възразяваше, погълнат от нея, очарован. Нали тя му бе обяснявала много пъти по различен начин, че „ние, французите, сме различни от вас, скъпи ми Малкълм, ние сме откровени в любовта, едновременно сдържани и несдържани, съвсем различни от англичаните. Вярваме, че любовта е като великолепно ястие — нещо, което вълнува сетивата, всички сетива, а не както са научени бедните ни английски сестри и братята им: че трябва да става набързо, на тъмно, с убеждението, че сношението е нещо долно, а телата срамни. Ще видиш, когато се оженим…“

И вече бяха женени. Тя бе негова съпруга, кокетничеше, за да му достави удоволствие, а той усети как го изпълват радост и възбуда. „Слава Богу за това“ — помисли си той с огромно облекчение. Седмици наред се бе тревожил и бе преживявал отново и отново случая с момичето от Йошивара, когато нищо не се бе получило.

— Анжел — повика я гърлено.

Тя свенливо свали бельото си, отиде при лампата и намали фитила, като остави достатъчно светлина; бе по-прекрасна, отколкото той си я бе представял — голото й тяло приличаше на сън и в същото време бе до болка живо и действително. Без да бърза, тя се качи от другата страна на леглото и легна до него.

Зашепнаха си любовни слова, ръцете му я докосваха, изучаваха я, той задиша учестено, премести се по-близо, изохка, когато се премести, устните му бяха горещи, а целувките страстни. Нейните ръце бяха нерешителни, предпазливи и овладени, цялото й съзнание бе съсредоточено върху представата за щастлива, невинна първа любов, която й се искаше да му даде — отчаяно желаеше да му достави удоволствие, но и малко се боеше.

— О, Малкълм, о, Малкълм… — шепнеше Анжелик и го целуваше силно и с обич — молеше се да е вярно онова, което Бабкот й бе казал: „Не се безпокой, за известно време той няма да може да язди, нито да танцува полка блестящо, но няма значение, може да кара карета с четири коня, да командва кораб, да ръководи Търговската къща, да наплоди много деца — и да стане най-добрият съпруг на света…“

Вече го желаеше силно. Но се пригодяваше, сдържаше страстта си, вярна на своя замисъл, помагаше му и го ръководеше. Внезапно рязко изохка, но без дори за миг да се подвоуми, го обгърна още по-силно, оказвайки му уж съпротива, докато той много скоро извика, цялото й тяло се разтърси от гърчовете на неговото облекчение и виковете, които продължаваха ли, продължаваха. А после усети безпомощното му, задъхано дишане, безжизнената тежест на тялото му, сякаш я смаза — но и не я смаза.

„Колко чудно, че не ми тежи, сякаш сме създадени един за друг“ — помисли си Анжелик, докато шепнеше ласкави и нежни слова, успокоявайки задъханите му стонове, доволна, че първото му съвкупление е минало толкова задоволително.

Малкълм бе изпаднал в унес, залутан в някаква чудновата равнина, безтегловен, изпразнен от усещания, но заситен от любовта на това невероятно създание, което голо представляваше пределът на бляновете му, дори повече. Уханието й, вкусът й, цялото й същество. Чувстваше се удовлетворен до последната си фибра. Бе изпаднал в еуфория. „Вече е моя. Бях мъжествен, а тя женствена, и, о, Боже, надявам се да не съм я наранил.“

— Добре ли си, Анжел? — попита Малкълм дрезгаво, сърцето му се успокояваше, но все още едва имаше сили да говори. — Не те нараних, нали?

— О, не, скъпи… Толкова те обичам.

— И аз… и аз, Анжел, не мога да ти кажа колко много. — Той я целуна и се повдигна на лакти.

— Не, не се мърдай, не още, моля те, харесвам те така… Какво има, скъпи? — попита тя притеснено и го прегърна по-здраво.

— Нищо, няма нищо — измърмори той, преодолявайки внезапната болка в слабините, която го прониза чак в основата на черепа, щом се помръдна. Предпазливо повтори опита си — този път бе по-добре. И сдържа стенанието си.

— Не мърдай, Малкълм — рече тя нежно, — остани, отдъхни си, mon amour. Харесва ми да лежиш така, моля те… моля те.

Малкълм се подчини с благодарност и зашепна колко много я обича, колко му е добре, колко е погълнат, спокоен, напълно удовлетворен, докато бавно потъна в дълбок сън. Корабната камбанка удари веднъж: половин час след полунощ. Но Малкълм не помръдна и тя си лежеше успокоена, облекчена и задоволена — бъдещето й бе започнало. Наслаждаваше се на спокойствието в каютата, гредите изскърцваха от време на време, вълните се плискаха в корпуса, сякаш и те вкусваха насладата от осъществяването.

Без да го буди, тя се измъкна изпод него, отиде в банята и се изми. Въздъхна и помоли за прошка. Направи си лек разрез с малкия нож, както й бе казал. Андре: „Трудно е, почти е невъзможно един мъж да различи дали момичето е девствено или не през първата брачна нощ, освен ако няма причина да я подозира. Малко престорен страх, вик в необходимия момент, малко кръв като необорим аргумент, и на сутринта всичко ще е спокойно и както следва да бъде.“

„Какъв ужасен циник е Андре — помисли си Анжелик. — Боже, опази ме от него и прости греховете ми. Радвам се, че съм омъжена и че скоро ще тръгнем за Хонконг, така че няма да се налага да мисля за него повече, само за моя Малкълм…“

Девойката стигна до леглото едва ли не с танцова стъпка. Тихо се пъхна, хвана го за ръката и затвори очи, а в съзнанието й се носеха прекрасни въображаеми картини на бъдещето им. „Толкова го обичам.“

Анжелик внезапно се събуди. Стори й се, че е усетила земен трус. В каютата бе тъмно, само слабият пламък на лампата се олюляваше леко. После си спомни, че я засенчи, преди да заспи; осъзна, че я бе събудила корабната камбанка, а не ехтежът на камбаните в катедралата в присънилия се земен трус — просто се бе люшкал корабът. Видя го до себе си и усети любовен плам, неизпитван досега, проумяла, че са женени и че това също не е сън.

„Четири удара? Два часът. Или шест? Не, глупаво е, не може да бъде. Щеше да се развиделява през люка, а Малкълм каза, че ще слиза на брега, преди да вдигнем котва към цивилизацията, та да дръпнем Дракона за опашката в собственото му леговище — не, а за да поздравя свекърва си, която ще очаровам и залъжа. Тя бързо ще ме обикне и ще стане прекрасна любвеобилна баба.“

Анжелик го загледа в полумрака. Той спеше настрани с глава върху дясната си ръка, лицето му изглеждаше безгрижно, дишаше тихо, тялото му бе топло, с приятната, чиста миризма на мъж. „Това е моят съпруг и аз го обичам и съм единствено негова, а другото никога не се е случвало. Какъв късмет имам!“

Посегна да го погали. Той се размърда. Ръката му също се пресегна към нея. Все още сънен, Малкълм рече:

— Здравей, Анжел.

— Je t’aime.

— Je t’aime aussi.^[2]

Ръката му я потърси. Тя откликна. Изненадан, той трепна и се обърна към нея, сдържа дъх от болка. Тя премина и той си отдъхна.

— Je t’aime, cheri. — Анжелик се наведе и го целуна, а между целувките прошепна: — Не, не мърдай, стой си така, лежи си спокойно — и добави с лек смях и с дрезгав от желание глас: — Лежи спокойно, mon amour.

След малко страстта ги погълна. Възбудени и пулсиращи, забравили всичко друго, еднакво чувствени. Анжелик се движеше бавно-бавно, после по-бързо и отново бавно и все по-дълбоко; тя го подтикваше с гърлен глас, той й отвръщаше по-силно и по-силно, всичките му жили, мускули и копнежи се съсредоточиха в едно, докато тя се приближаваше, идваше съвсем близо, после се отдръпваше и пак се приближаваше, а той я придържаше, помагаше й, навлизаше в нея, докато тя усети, че тялото й изчезна, стана безтегловно, всичко изчезна и Анжелик се отпусна върху него. Гърчовете и стоновете й го накараха да проникне по-дълбоко в нея, мускулите му се опънаха до крайност за последното проникване. Пак и пак — и той също извика и се усети безтегловен, тялото му се движеше само по себе си, сякаш свършваше без негово участие, докато настъпи последният неистов, но толкова очакван спазъм и той застина.

Остана само задъханото им съвместно дишане, общата им пот, съвместното биене на сърцата им.

След време той дойде на себе си. Тя спеше на гърдите му и той не усещаше тежестта й. Лежеше учуден, трептящ, възхитен, придържаше я с една ръка, осъзнал, че тя е най-хубавата съпруга на света. Диханието й охлаждаше страните му — продължително, спокойно и дълбоко. Съзнанието му се проясни и бъдещето му се стори просто, без капка съмнение. Бе напълно сигурен, че правилно се е оженил за нея, убеден бе, че вече ще приключи конфликта с майка си и те заедно ще довършат Брокови, както той щеше да довърши Норбърт, да спре продажбите на опиум и оръжия и да убеди Джейми да остане. Щеше да ръководи компания Струан, както трябва — както тай-панът би искал. Докато изпълни своя дълг и изведе Търговската къща отново начело в Азия и я предаде на следващия тай-пан, първородния му син, когото щяха да кръстят Дърк — първия от многото им синове и дъщери.

Не знаеше колко дълго бе лежал така, изпълнен с вяра в най-висша степен, изпълнен с радост и с възторг; прегърнал я бе с двете си ръце, обичаше я, дишаше в такт с нея, по-щастлив от всякога. Устните му шепнеха колко я обича, съзнанието му се унасяше в блажената топлина на съня и далеч от спомена за този внушителен, великолепен, мъчителен, сгърчващ, последен изблик на безсмъртие, който сякаш го бе разкъсал на две.