Джеймс Клавел
Гай-джин (39)

39.

Село Хамамацу

Понеделник, 10 декември

Сумомо се събуди доста преди да се развидели. Бе сънувала кошмари. Не пътуваше по Токайдо с господаря Йоши и с Койко, а се намираше в Киото, преследвана от войниците на Бакуфу начело с Абе и натикана в капана на горящата къща на шиши. Отвред се носеха писъци, навсякъде имаше кръв, стреляха пушки. Тя се напъха в тесния тунел след Такеда и Кацумата, едва се побра в дупката, запълзя след тях. Стените и сводовете я притискаха, дращеха я и все повече се стесняваха. Въздухът не достигаше, давеше я прахоляк. Пред очите й краката на Такеда се промъкваха напред, той пъхтеше, нещо или някой се движеше точно зад нея, после Такеда се превърна в Йоши, който я срита, спря я и изчезна — а пред нея нямаше нищо — освен този подземен ковчег.

След като сърцето й се поуспокои и очите й различиха стаята в засенчената светлина на петролната лампа, Сумомо забеляза, че един от войниците я наблюдава от съседните футони. Снощи тя бе съпроводила Койко при Абе и той й бе наредил да спи в тази обща стая. Имало достатъчно място в единия й край. Тук се бяха настанили четирима стражи — двама спяха, а другите двама бяха на дежурство. Тя си постла легло там, но не заспа. Чувстваше се объркана, защото бе чула Йоши да казва на Койко, че няма да продължат по-нататък с него. Бе дочула и как Койко предупреждава Абе:

— Господарят Йоши реши аз и моят отряд от утре да продължим по-бавно.

— Какви приготовления изисква той, госпожо?

— Струва ми се, че каза ти и още десет войници да ме придружите до Йедо; толкова съжалявам, задето създавам затруднения.

— За мен това не са затруднения, госпожо, стига той да е в безопасност.

„В безопасност и недосегаем — бе си помислила Сумомо, обезсърчена от промяната в плана. — Всичко може да се случи, докато стигнем в Йедо.“

В края на краищата девойката заспа. И засънува. Обикновено спеше без сънища. Преди да си легне и сутрин, след като се събудеше, винаги се молеше: „Наму Амида Буцу“ — просто произнасяше името на Буда Амида и това бе достатъчно, ако наистина съществуваше някакъв бог, на когото да се моли. Снощи забрави. Сега безшумно произнесе думите и затвори очи.

И след миг отново се озова в хижата на шиши.

Това бе най-страшното преживяване в живота й — това нападение без предупреждение, стрелбата през стените, мигът, в който главата на младежа до нея се пръсна, а момчето дори не успя да извика. Но останалите крещяха — къде от ужас, къде от болка, докато случайните куршуми се сипеха отгоре им. Кацумата за момент се смръзна, а после пое отбраната, нареди на едни да щурмуват отпред, а на други — отзад. И двете им нападения бяха отблъснати. Тя не знаеше къде да се скрие, разбираше, че всичко е загубено. Започна пожарът сред нови писъци и нови потоци кръв… краят: „Наму Амида Буцу, Наму Амида Буцу.“ И тогава нечии ръце я сграбчиха грубо и я натикаха в дупката след бягащия Такеда, който, бълнувайки, блъсна някого от пътя си, както бе сторил и Кацумата… и нейният спасител шиши, чието лице тя така и не видя — боецът на свой ред бе убит, завърза се схватка, която запуши отвора на тунела, и за останалите бе вече много късно да избягат.

Някак си след омразната тъмница отново се озоваха на чист въздух. Бягаха, ужасът им нарастваше, гърдите им сякаш щяха да се пръснат. Кацумата по лъкатушен път ги изведе до своето убежище, което използваше само в краен случай — през задната врата на Юакура.

Тутакси свикаха военен съвет с тамошните шиши.

— Предлагам засега да се разпръснем — бе казал Кацумата. — Ще се прегрупираме и ще се срещнем през пролетта, през третия или четвъртия месец. Тогава ще предприемем ново настъпление.

— Защо да чакаме до пролетта? — бе запитал някой.

— Защото са ни предали. Сред нас има шпионин — сред нас или сред нашите покровители. Предадени сме. За да се опазим, трябва да се разпръснем.

Така й направиха.

— А ти, Сумомо, ще идеш при Койко…

Но преди това объркването й бе огромно, без причина избухваше в сълзи, сърцето й се разтуптяваше, съвсем лесно изпадаше в паника.

— Ще ти мине, Сумомо — бе й казал Кацумата.

И отново излезе прав. Бе й дал някакво течно лекарство, което я приспиваше и успокояваше. По времето, когато се срещна с Койко, девойката се чувстваше почти здрава, но не съвсем.

— Щом усетиш, че страхът те завладява отново, просто отпий малко от настойката — бе я посъветвал Кацумата. — След седмица-две пак ще си добре. Никога не забравяй — соно-джой изисква да си във форма…

Тя излезе от унеса си. Отново плуваше в пот, заля я нова вълна страх. Все още бе нощ. Пресегна се за вързопа до главата си, в който се намираше шишенцето. Но вързопа го нямаше. Бе го забравила, когато се премести тук.

„Няма значение — помисли си Сумомо, — не се нуждая от лекарство, ще мина и без него.“

Повтори си тези думи няколко пъти, докато се въртеше в леглото. Юрганът й бе овлажнял и лепкав. После забеляза, че войникът продължава да я наблюдава.

— Лоши сънища, а? — прошепна й с мил глас.

Тя безмълвно кимна.

— Ще ти осигуря хубави сънища — мъжът приканващо отметна юргана си. Девойката поклати отрицателно глава. Той вдигна рамене, извърна се и я забрави, сметнал я за глупачка, задето отказва такова удоволствие. Без да се обижда, тя също му обърна гръб, леко развеселена. Провери с ръка ножницата на колана си. Докосването до ножа й възвърна тъй необходимия покой. Най-сетне! Наму Амида Буцу.

Сумомо затвори очи и заспа без сънища.

Койко се събуди с приятно усещане. Още не бе се развиделило. Йоши мирно спеше до нея. Бе толкова хубаво да си лежи така бездейна и да знае, че не й се налага да търпи неудобства в паланкина, да се удря насам-натам заради бързането, което не й подхождаше. А и прекара нощта спокойно. Йоши спеше дълбоко. От време на време носово прохъркваше и се размърдваше, но това не я безпокоеше. „Калявайте ушите си, дами — беззъбо и непрестанно хихикаше куртизанката в оставка на всички мейко в училището, — ще прекарвате работното си време със стари мъже. Всички мъже хъркат, но старите — най-вече, но пък и плащат — младежите само ще обират каймака ви и все едно ще захъркват.“

От всички мъже, с които бе спала, Йоши бе най-спокоен и най-тих насън. А буден — най-вироглавият. Най-труден да го изпревариш. Да го удовлетвориш. Не физически. Физически той бе силен и опитен и също като нея бе научен да не се забравя по време на любене. Водеше нещата така, че през повечето вечери и тя да постигне блясъка на удоволствието.

Кацумата навремето приличаше повече на вълшебник. Той ласкаеше въображението и разума й, подтикваше я да надминава и най-дръзките си представи. Оставаше доволен, когато тя усвояваше някое ново умение — като например да долавя неизречените думи: „Тъкмо в това се състои истинското познание — да усетиш най-важното, признаците за опасност, за сигурност, да се добереш до най-потайното кътче на човешката душа. Запомни, всички ние тук, жени и мъже, имаме по три сърца: едно, което целият околен свят вижда, едно — за своето семейство и едно — единствено за нас самите. Някои мъже притежават по шест сърца. Йоши е от тях. Той е твоята цел, превърни се в негово огледало“.

Тя се подсмихна, като си спомни как бе отговорила, че господарят Йоши е напълно недостижим за нея, а Кацумата се бе засмял с неговата особена усмивка и й бе заръчал да прояви търпение:

— Имаш време. На осемнайсет си и почти не остана на какво да те уча. Започни да развиваш сама себе си. Като всеки сериозен ученик следвай най-главния закон за всички ученици: отплати се на учителя си, като го надминеш! Търпение, Койко, в подходящия момент твоята мама-сан и аз ще се погрижим господарят Йоши да научи за теб…

Така и стана. Още същата година. За пръв път Койко бе поканена в замъка преди шест месеца и пет дни. С разтуптяно сърце и изпълнена със страх, че няма да оправдае надеждите, тя все пак съзнаваше, че няма да се провали. Бе подготвена и изпълни дълга си към своя учител.

И все пак ставам ли за съветник на Йоши? Зная, че той се наслаждава на мен, на присъствието и ума ми. Но накъде да го насочвам? Кацумата така и не ми каза, само ми повтаряше, че с времето ще се изясни: „Соно-джой обобщава всичко. Привържи Йоши към себе си. Помогни му да се промени. Постепенно все повече ще го скланяш на наша страна. Никога не забравяй — той не е враг, напротив — Йоши е от жизнено значение за нас. Той ще оглави като тайро новия Бакуфу от предани самураи, тъй като тогава няма да има нужда нито от шогун, нито от шогунат. А нашият нов и постоянен Съвет на самураите ще го подпомага…“

„Чудя се как ли ще изглежда това ново време, ако доживея дотогава — мислеше си Койко, както си лежеше в уютното легло. — Така, а сега — за Сумомо.“

Нямаше никаква необходимост да я отпраща в друга стая. Какво от това, че девойката ще се намира в съседство — нали нямаше да слуша виковете и мятането им. Не бе там причината. Докато Йоши й бе разказвал, че на другия ден ще продължи сам без нея, на Койко й се стори, че долавя движение в съседната стая, сякаш Сумомо се бе долепила до шоджи и се опитваше да подслуша разговора им. Това бе смайващо нахлуване в интимната им уединеност и проява на лоши обноски.

„Само една непристойна «лепка» би сторила подобно нещо — помисли си Койко тогава. — Или някой съгледвач. Ах! Дали Кацумата не играе някоя от своите заплетени игри, като използва мен, за да вмъкне шпионин, който да ни наблюдава — мен и Тора-чан? Ще се разправя със Сумомо утре, а междувременно да спи, където ще, само не тук.“

Уреди въпроса, като заяви на Сумомо единствено, че господарят Йоши предпочита да се уедини. Върна се и бързо прерови вързопа на девойката, без сама да знае защо. Всъщност не бе убедена, че тя наистина се е опитала да ги шпионира.

Вързопчето не съдържаше нещо необичайно. Малко дрехи, шишенце с някакво лекарство и нищо друго. Изрядно сгънатото дневно кимоно заслужаваше, само бегъл поглед. Койко с облекчение отново завърза нещата й. Що се отнася до шишенцето… дали пък не беше някаква отрова?

Преди да се върне при Йоши, вече бе решила да се увери, че не става дума за отрова. Ще накара Сумомо да отпие от съдържанието му. Винаги се налага да вземаш предпазни мерки срещу възможна скрита опасност. Йоши й бе казал: „Тъкмо това погуби Утани. Не бе поставил доверени часови.“

„Толкова съжалявам, Утани го уби вестта за тайната му среща, прошепната на моя прислужница от самурайските казарми, а аз допуснах тази новина да бъде предадена на Мейкин, която на свой ред я съобщи на Хирага. Какво ли прави Хирага? Като клиент, а той дважди ми бе клиент, когато бях на седемнайсет, не беше нито по-добър, нито по-лош от останалите безлични посетители, но като шиши е най-добрият. Любопитно…“

Йоши изсумтя насън, но не се събуди. Койко нежно го докосна с ръка, привлечена от топлината му. „Спи, скъпи мой, ти ми доставяш такава радост, че дори не смея да си призная пред самата себе си“ — помисли Койко, а после се върна отново към миналото.

„Любопитно е, че си спомням само две лица сред всички други: единствено Кацумата и Хирага. Любопитно, че ме подготвиха да стана дамата на господаря Йоши — за известно време. Какъв късмет извадих! След година-две, но не повече от три ще се омъжа. Тора-чан ще ми избере съпруг. Който и да е той, обезателно ще е самурай. Ийе, колко ли синове ще имам? Старата врачка каза, че ще са трима синове и две дъщери, а китайският монах — двама синове и две дъщери.“

Койко се усмихна наум.

„О, ще водя стопанството на мъжа си разумно, ще съм добра със синовете си и взискателна към дъщерите, но те все едно ще се омъжат изгодно.“

Събуди се няколко мига преди Йоши. Той стана тутакси — все още спеше, а ето го — вече готов за новия ден. Тя му помогна да си облече ватираната юката, плътно се уви в своето кимоно, отвори вратата шоджи, после и другата и му помогна да нахлузи сламените си пантофи. Часовият понечи да се поклони, навреме се усети и се озърна на всички страни, докато Йоши прекосяваше двора.

Сумомо бе коленичила до вратата и търпеливо чакаше. До нея седеше прислужница с мангал, горещ чай и подноси със закуска.

— Добро утро, господарке. Тази заран е студеничко, нека аз ти приготвя чая!

— Да, добре, Сумомо, и то мигом. Затвори вратата, мразовито е. — Койко забърза към спалнята, като се провикна: — Тръгваме към обяд, Сумомо. Тогава ще си облечем пътните дрехи.

— Да, господарке. — Девойката все още стоеше до външната врата и се опитваше да се овладее. Веднага бе забелязала, че някой е местил вързопа й, възелът на копринения квадрат бе завързан не така, както го правеше тя. Дневното й кимоно все така си лежеше сгънато отстрани, но си личеше, че също е било пипано.

Със секнал дъх изчака, докато прислужницата си иде, и го разгъна. Напипа скритите шурикени в тайния джоб на ръкава и си отдъхна.

„Чакай, чакай — помисли си девойката и лицето й пламна, — това, че все още са тук, не означава, че никой не ги е открил. Не изпадай в паника! Мисли! Кой ще претърсва вързопа ми и защо? Крадец? Никога! Абе? Някой от войниците? Койко? Йоши? Ако е бил някой от тях, досега щях да съм вече мъртва или поне завързана и разпитвана…“

— Сумомо, готов ли е чаят?

— Да, идвам, господарке…

Бързо нахлузи кимоното върху нощната си йоката. Вече се бе измила, бе си почистила зъбите и бе сплела косата си на традиционната плитка. Върза своя оби и премести ножа, а съзнанието й работеше с пълна сила: „Някой от тях ли го е направил? Може би не е внимавал. Навярно не ги е забелязал, тъй като не е очаквал да са скрити там. Може да е бил неопитен? Койко? Защо ще претърсва нещата ми тъкмо сега?“ Естествено, останалите прислужници бяха сторили това още когато пристигна за пръв път в жилището на Койко. Тогава шурикените си бяха у нея.

Мислите й се въртяха с бясна скорост из съзнанието й, докато поставяше оризовата каша да се топли, правеше чая и отнасяше една чаша в банята при Койко, която вече се бе изкъпала с топлата, ухаеща на цветя вода от ведрата. Бяха донесли водата призори през малък капак на пода така, че да не разлеят нито капка по татамите и да не обезпокоят отседналите гости. По същия начин бяха отнесли и нощните гърнета.

— Ще си облека кафявото кимоно с шарана — каза Койко и изискано отпи от чая. Кожата й бе настръхнала от студа, колкото и да се правеше, че не забелязва мразовитата утрин — и ще си сложа златистия оби.

Сумомо побърза да изпълни нарежданията й. Сърцето й все още бе свито, докато вземаше дрехите и помагаше на господарката си да се облече.

След като оби бе завързан, както Койко изискваше, куртизанката коленичи на един от футоните. Сумомо коленичи зад нея и се зае да разресва лъскавата й, дълга до кръста коса.

— Добре се справяш, Сумомо, понаучила си се, но, моля те, прави по-плавни и продължителни движения.

Навън разбудената странноприемница вече кипеше от живот. Прислужници, войници и обикновени хора високо разговаряха помежду си. Чуха се гласовете на Абе и на Йоши. Двете жени се заслушаха, но не можаха да различат думите им. Гласовете на мъжете се отдалечиха.

— Още двадесет разресвания и ще закуся и ще изпия още една чаша чай. Ти гладна ли си?

— Не, господарке, благодаря ти, но вече хапнах.

— Май не си се наспала? — запита Койко, като забеляза, че момичето е изнервено.

— Не, господарке. Толкова съжалявам, задето ви споменавам за моите трудности, но понякога имам безсъние, а като заспя, сънувам лоши сънища — отговори Сумомо находчиво, все още разстроена. — Лекарят ми даде някакво успокоително лекарство. Забравих да го взема със себе си, като отидох в друга стая.

— Ах, така ли? — Койко прикри облекчението си. — Я си вземи малко сега.

— О, това може да почака и…

— Моля те, настоявам. Много е важно да си спокойна.

Покорно и с благодарност Сумомо намери шишенцето. Не беше пипано. Отпи и отново го запуши. Почти веднага усети как по жилите й се разлива топлина.

— Благодаря ти, господарке. — Девойката продължи с ресането.

След като хапна топлата оризова каша с туршия, малко студена печена змиорка с кисело-сладък сос и оризов кекс, Койко рече:

— Сумомо, седни, моля те, и си налей чай.

— Благодаря ти, господарке.

— Господарят Йоши реши да не го придружавам, а да го последвам с паланкина с по-умерена скорост.

— Войниците споменаха нещо, докато те чаках. Всичко ще е готово, щом решиш да потеглим.

— Добре. — След като узна истината за съдържанието на шишенцето, Койко се поуспокои, но не промени решението си да постъпва благоразумно. Бездруго бе изпълнила дълга си към Кацумата. — Вече си далеч от Киото и в безопасност — рече тя тихо и стомахът на Сумомо се сви. Ако не бе пила от лекарството, щеше да изпадне в паника. — Време е да се разделим с теб, Сумомо. Днес. Имаш ли пари?

— Не, господарке. — Сумомо се постара гласът и да звучи естествено. — Не е ли възмож…

— Не се безпокой. Ще ти дам. — Койко се усмихна, тъй като изтълкува погрешно смущението на девойката, и продължи твърдо: — Документите ти в ред ли са?

— Да, но не може ли да ост…

— Така ще е най-добре и за двете ни. Обмислих всички възможности. Предпочитам да продължа пътуването сама. Ти можеш да останеш тук или да се завърнеш при родителите си в Сацума, съветвам те да направиш второто. А можеш и да продължиш сама до Йедо. Както пожелаеш.

— Но, моля, нека остана с теб!

— По-разумно е да продължиш сама. Ти, разбира се, се досещаш, че като те приех при себе си, направих изключителна услуга на настойника ти. Сега си в безопасност — мило изрече Койко.

— Но… но ти как ще се справиш, нали нямаш прислужница? Аз искам да ти служа и…

— Да, и се справяше много добре, но винаги мога да си наема някого. Моля те, не се безпокой за това. Е, ще се върнеш ли в Киото? — Сумомо не отговори, само я гледаше вцепенено и Койко мило запита: — Какво ти каза да правиш твоят настойник, след като ме напуснеш?

— Той… той не ми заръча нищо.

Койко се намръщи.

— Но ти сигурно имаш някакви намерения.

— О, да, господарке — стресна се Сумомо и се обърка още повече. Не се сдържа: — Нареди ми да остана при теб, докато стигнем в Йедо. Тогава… тогава да те напусна, ако такова е желанието ти.

— И да отидеш… къде?

— При… при Ода-сама.

— Да, разбира се, но къде ще отседнеш в Йедо? — учудена запита Койко.

— Не зная точно. Може ли да ви налея о…

— Не знаеш точно ли, Сумомо? — Койко се намръщи още повече. — Има ли някое семейство, при което да отседнеш, ако него го няма?

— Ами… да, има една странноприемница. Там ще знаят къде да го намеря или ще имат съобщение за мен. Но, кълна се, няма да ти бъда в тежест при пътуването, ни най-малко, ти ме учиш на толкова неща…

Колкото повече слушаше Койко как момичето напира („Безразсъдно — помисли си тя, — тъй като очевидно вече съм решила въпроса“), толкова по не й харесваше чутото, нито възбудата на Сумомо, нито начинът, по който говореше, свела очи.

Престана да я слуша и се зае да подреди мислите си. Всичко й се стори още по-зловещо.

— И настойникът ти ли ще бъде в Йедо?

— Не зная, толкова съжалявам. Моля, нека ти налея нещо…

— Този твой Ода-сама от Сацума ли е, в сацумския гарнизон ли служи?

— Не. — Сумомо се прокле наум — трябваше да отговори с „не зная“. — Сац…

— Тогава какво прави в Йедо?

— Не зная, господарке — неубедително произнесе Сумомо; не съобразяваше достатъчно бързо и се ужасяваше все повече. — Не съм го виждала почти цяла година, тоест… Казаха ми, че щял да бъде в Йедо.

Койко я пронизваше с очи. Заговори раздразнено:

— Настойникът ти ми каза, че този Ода-сама бил шиши, така че… — Гласът й заглъхна, след като произнесе думата високо. Заля я цялата чудовищност на престъпното деяние, на опасността, на която се бе изложила, съгласявайки се да приеме това момиче при себе си. — Шиши смятат господаря Йоши за свой главен враг — завайка се тя, — а щом им е враг, те…

— Не, госпожо, не е така, не го смятат за такъв. Само шогунатът и Бакуфу са врагове, а той стои над тях, той не е — възрази енергично Сумомо; лесно изрече лъжата, а после добави, преди да успее да се спре: — Кацум… моят настойник внушаваше това на всички ни.

— На всички ви? — Койко пребледня като платно. — Наму Амида Буцу! Ти си от неговите последователи! — Кацумата й бе разказал, че е подготвил сам няколко подбрани девойки за членове на своята бойна група. — И теб ли е обучавал?

— Аз съм само смирена привърженичка, госпожо.

— Сумомо се мъчеше да се овладее и да изглежда простодушна.

Койко се озърна наоколо — не вярваше на ушите си. Разумът й отказа да съобразява. Блаженият свят, в който съществуваше, се бе разпаднал.

— И ти си от тях, и ти!

Сумомо се втренчи в нея: Не знаеше как да се отърве от преизподнята, която внезапно бе зейнала пред краката им.

— Господарке, моля те, нека мислим разумно. Аз… аз не представлявам заплаха за теб, нито пък ти за мен. Нека всичко си остане така. Заклех се, че ще те пазя, и ще удържа на думата си. Ще пазя и господаря Йоши, ако се наложи. Нека продължа заедно с теб. Кълна се, че ще те напусна, щом пристигнем в Йедо. Моля те! — Погледът й внушаваше на Койко да се съгласи. — Никога не ще съжалиш за любезността си. Моля те. Моят настойник ти поиска услуга за цял живот. Моля те, ще ти служа…

Думите й едва достигаха до Койко. Девойката я хипнотизираше, както кобрата хипнотизира мишка. В главата й се въртеше само една мисъл — как да избяга, как да превърне действителността в лош сън. „Сънувам ли? Бъди разумна, животът ти виси на косъм, нещо повече от живота ти. Събери цялата си съобразителност.“

— Дай ми ножа си.

Сумомо й се подчини, без да се колебае. Ръката й се плъзна към нейния оби и й подаде ножа с калъфа. Койко пое острието така, сякаш бе нажежено. Като не знаеше какво да прави с него, тъй като никога не бе държала, притежавала, нито се бе нуждаела от такова нещо преди, защото в Свободния свят всички оръжия бяха забранени, тя го затъкна в своя собствен оби.

— Какво искаш от нас? Защо си тук? — говореше едва чуто.

— Просто пътувам заедно с теб, господарке — успокояваше я Сумомо, сякаш Койко бе дете, без да съзнава, че и нейното лице е мъртвешки бледо. — Просто пътувам заедно с теб, няма друга причина.

— И ти ли участва заедно с убийците, които нападнаха шогуна Нобусада?

— Разбира се, че не. Аз съм само смирена привърженичка, приятел…

— Но ти издаде моя господар Йоши, когато напусна казармите, за да се срещне с Огама! Ти беше!

— Не, господарке, кълка ти се. Казах ти, той не ни е враг. Онзи е бил някакъв самотен луд, не е от нашите. Повтар…

— Трябва да се махнеш, трябва — с изтъняло гласче настоя Койко. — Моля те, върви си. Веднага, моля те. Бързо.

— Няма никаква причина да се безпокоиш и да се боиш. Никаква.

— О, но аз се страхувам, ужасена съм. Ужасявам се, че някой ще те разкрие, Йоши ще го направи… — Думите й сякаш увиснаха във въздуха помежду им. Погледите им се преплетоха. Сумомо внушаваше, заставяше я, а Койко се почувства безпомощна и клюмна пред силата на отсрещните очи. И двете изглеждаха остарели. Койко се терзаеше, задето бе постъпила толкова наивно, а нейният идол я бе използвал така пагубно. Сумомо се гневеше на собствената си глупост — трябваше да се съгласи незабавно, още в мига, когато тая натрапничава кучка й бе предложила да си иде. „Глупачка, глупачка“ — повтаряха си наум и двете.

— Ще постъпя, както искаш ти — прошепна девойката. — Ще те оставя, макар…

Шоджи се отвори. Йоши оживено влезе и се запъти към вътрешната стая. И двете се съвзеха от унеса си. Побързаха да се поклонят. Йоши спря насред стаята, всичките му сетива го предупреждаваха за опасност.

— Какво има? — запита той рязко. Бе зърнал страха в израженията им, преди да успеят да се поклонят.

— Ни… нищо, господарю — отвърна Койко, овладявайки се, докато Сумомо се втурна към мангала, за да донесе горещ чай. — Искаш ли чай, а ще закусиш ли?

Погледът му се местеше от едната към другата.

— Какво има? — бавно произнесе Йоши. Думите му пронизваха като ледени иглички.

Сумомо смирено коленичи.

— Ние… съжаляваме, толкова съжаляваме, че няма да продължим с теб, господарю, само това… само дето господарката Койко тъгува. Мога ли да ти сервирам чай, господарю?

Настъпи напрегната тишина.

Йоши сви юмруци на хълбоците си, лицето му изглеждаше безжизнено, стоеше на босите си крака като вкопан в пода.

— Койко! Веднага ми кажи!

Койко раздвижи устни, но от гърлото й не излезе нито звук. Сърцето на Сумомо замря, а после заблъска в ушите й, тъй като Койко се затътри на колене, в очите й се появиха сълзи и тя запелтечи:

— Виждаш ли, Тора-чан, тя… Тя говори истината, но не е такава, каквато…

Сумомо тутакси скокна, дясната й ръка се метна към ръкава на кимоното й и измъкна един шурикен. Йоши го видя и стисна зъби. Девойката изви ръка назад, за да го хвърли, а той не бе въоръжен, бе беззащитна мишена — сабите му се намираха във вътрешната стая. Незабавно се приведе наляво с надеждата, че лъжливото му движение ще я обърка и ще отвлече вниманието и. Бе готов да се метне отгоре й. Не откъсваше очи от ръката й. Сумомо невъзмутимо се прицели в гърдите му и с все сила запрати шурикена.

Стоманеният кръг с шипове засвистя през стаята. Йоши неистово изви тялото си в дъга и се извъртя настрани. Един от шиповете закачи края на кимоното му и сряза плата, без да се докосне до плътта му; колелото продължи полета си и изчезна отвъд шоджи. Заби се в един от лостовите във вътрешната стая. Той изгуби равновесие поради изключително силния удар, блъсна се в стената, преви се на две и се строполи.

За един миг всичко заприлича на забавено съновидение…

Сумомо безкрайно дълго бъркаше в ръкава си за друг шурикен, а пред очите си виждаше единствено големия враг, проснат безпомощно на пода, и неговата оглупяла кучка, станала причина за този ненужен край, която се бе вторачила в нея, вцепенена от страх. Но самата тя не усещаше страх, а само въодушевление. Бе сигурна, че това е нейният връх, моментът, заради който се е родила и подготвяла през целия си живот; че сега тя — непобедимият герой на шиши — ще надвие и умирайки, завинаги ще остане в легендите.

Койко стоеше вдървена, ужасена, че нейният богоподобен гуру я е измамил и предал, че й е говорил само лъжи, че момичето също се е оказало измамница и заради тях двамата се е случил този чудовищен заговор: нейният покровител щеше да загине, но дори и да не умреше, тя бе опозорена и щяха да я убият — или той със собствените си ръце, или охраната му. Животът й бе погубен, никога нямаше да се омъжи за нейния самурай, никога нямаше да роди синове, не и в това прераждане. По-добре да приключи всичко сама със свои ръце, а не да си отиде, довършена подло от техните, но как, как… и точно тогава си спомни за ножа на Сумомо…

Йоши бе проточил шия от пода и се озърташе обезумяло в очакване на следващото нападение. Придърпа крака под себе си, за да щурмува или да загине. Всичко ставаше толкова бавно. Мозъкът му се пръскаше при мисълта, че бе сгрял змия в пазвата си. Тогава съзря ръката на Сумомо с втория шурикен — колко ли й остават още? Устните на девойката се бяха разтегнали от напрежение и разкриваха снежнобелите й зъби…

Моментното вцепенение свърши.

Сумомо се поколеба, предвкусвайки убийството му. Беше се забавила прекалено много. Видя, че Койко излиза от вцепенението си и в ръката и се появява ножът. Сумомо инстинктивно се прицели в нея, сепна се, подвоуми се, отново се прицели в Йоши и понечи да метне стоманения кръг, но в този миг Койко залитна напред, препъна се в края на дрехата си и се просна на пода по очи.

Въртящият се шурикен се заби в гърдите на Койко, тя извика и това даде възможност на Йоши да се метне към момичето. Той я сграбчи за глезена и я повали, потърси с ръце гърлото й, но тя се изплъзна гъвкаво като змиорка и бръкна за последния си шурикен. Преди да успее да го измъкне, железните пръсти на мъжа се вкопчиха в кимоното й, откъснаха половината ръкав и я забавиха. Тя отново се извъртя от хватката му и скочи на крака, но и той бе сторил същото.

Сумомо нададе смразяващ боен вик, сви ръка и хвърли. Йоши би трябвало да е пронизан, мъртъв… но дланта й всъщност бе празна, а мятането бе просто лъжливо движение за отвличане на вниманието му — последният шурикен така си и остана заклещен в неотпраната част от ръкава.

Докато го търсеше опипом, шоджи зад гърба й рязко се отвори.

— Бързо — извика Сумомо на влезлия войник и посочи към Койко, която се извиваше и стенеше на пода. По този начин хем го обърка, хем го упъти в неправилна посока. Той се втурна напред, а тя изтръгна сабята от ножницата му, издигна я и го съсече, като в същия миг се извърна към Йоши. Но той бе отскочил назад, рипна над проснатото, гърчещо се тяло на Койко и направо през затворения шоджи хукна към вътрешната стая за сабите си. Сумомо свирепо се завтече по петите му.

Сабята му със съскане се изплъзна от ножницата. Той се обърна, с все сила отби първия удар и се извъртя в затвореното пространство. Сумомо отново го нападна безстрашно и той пак парира удара. Преценяваха се един друг. Последва вихрушка от удари — тя въртеше сабята безупречно, той също.

Сега пък нападна Йоши и бе отблъснат. Двамата обиколиха в кръг и девойката гърбом се стрелна през шоджи, за да спечели пространство. Той я следваше неотстъпно и двамата отново взеха да обикалят в кръг и да търсят пролука в защитата на другия. Отвън долетяха викове. Охраната се струпваше на прага, препречен от ранения самураи. Осъзнала, че няма никакво време, Сумомо усили натиска, впусна се напред, завъртя се, за да застане с гръб към вратата. Нахвърлиха се един срещу друг, нападаха и отбиваха ударите, пак нападаха и отново отбиваха ударите. Йоши се изви, та да я принуди да си сменят местата, но загуби инициативата.

Видя как Абе се втурва откъм гърба й с издигнат меч и изръмжа:

— Не! Остави я на мен! — и едва не бе обезглавен. Отстъпи.

Абе покорно се отдръпна. Последва нова бясна схватка и Йоши си възвърна равновесието точно навреме. Двамата със Сумомо бяха равни в боя — той далеч по-силен, но не толкова опитен като нея.

Дръжките на сабите им се преплетоха. Девойката бързо отскубна своята — при такова вкопчване той щеше да я надвие. Тя отстъпи, направи подлъгващо движение и се впусна в безразсъдно светкавично нападение. Острието на сабята й засегна рамото му. По-неопитен фехтувач би излязъл от строя, но Йоши очакваше удара и бе ранен съвсем леко. Въпреки това извика и престана да се пази, преструвайки се, че е пострадал сериозно. Тя лекомислено се насочи да го довърши. Но не го намери на мястото, където очакваше. Сабята му свирепо се изви откъм пода, завари я неподготвена, отсече лявата и китка и я отхвърли заедно със сабята. Пръстите на отсечената ръка все още стискаха дръжката.

Тя се вторачи в отрязаната си ръка, сякаш не вярваше на очите си. Кръвта шуртеше като река. Не усещаше болка. С другата си длан притисна отрязаното и спря бликащата кръв. Войниците се втурнаха да я заловят, но Йоши отново ги изруга да се дръпнат. Гърдите му се вдигаха и спущаха — опитваше се да си поеме дъх, докато я наблюдаваше внимателно.

— Коя си ти?

— Сумомо Фуджахито… шиши — задъха се девойката. Храбростта и силите й бързо гаснеха. Със сетен напън изскимтя „соно-джооой“, пусна отсечената си китка, пипнешком намери последния шурикен, мушна един от отровните му шипове в раната си и залитна към Йоши, за да го прободе. Но той се бе приготвил.

С един замах я разряза точно от мястото, където шията й се сливаше с тялото, през гръдния кош и сабята му излезе изпод мишницата й. Околните затаиха дъх до един със съзнанието, че са станали свидетели на събитие, което ще се предава от уста на уста през вековете и което доказва, че този мъж е достоен наследник на великия шогун и с право носи неговото име. Но всички бяха разтърсени при вида на толкова кръв. Абе се окопити пръв:

— Какво стана, господарю?

— Спечелих — сурово рече Йоши, докато оглеждаше раненото си рамо. По кимоното му избиваше кръв. Болеше го, а сърцето му сякаш щеше да се пръсне. — Намери лекар… тръгваме веднага.

Охраната се разтича да изпълни повелите му. Абе откъсна поглед от трупа на Сумомо. Койко стенеше и се гърчеше окаяно, впиваше нокти в татамите и ги разцепваше. Запъти се към нея, но Йоши го спря:

— Внимавай, глупако! И тя е участвала в заговора! — Абе предпазливо изрита ножа на Сумомо. — Обърни я по гръб!

Военачалникът го стори с крак.

Почти не се виждаше кръв. Шурикенът бе приковал кимоното към плътта на Койко и това бе спряло кръвотечението. Почти целият стоманен кръг бе се забил в тялото й. Като се изключат пристъпите на агонията, които на вълни изкривяваха лицето й, тя бе красива както винаги.

Йоши бе изпълнен с ненавист.

За първи път се озоваваше толкова близо до смъртта си. Предишното нападение беше нищо в сравнение с това. Сам не разбираше как е устоял на яростния и неочакван пристъп. На няколко пъти умишлено бе предизвикал съдбата и ужасът да си на ръба се оказа съвсем различен от очакванията му. „Този ужас би могъл да превърне всекиго в нищожество“ — мислеше си Йоши с намерението да насече Койко на парчета, вбесен, задето го е предала, или пък да я остави на мъките й.

Ръцете й безсилно се впиваха в гръдта й. Тя се опитваше да изтръгне оттам оръжието, което й причиняваше кошмарната болка. Но не можа. Прониза я конвулсия и това я изтощи. Отвори очи, видя Йоши да стои над нея, свали ръце от гърдите си и ги вдигна към главата си, та да оправи прическата си за него.

— Помогни ми, Тора-чан — изхлипа Койко. Думите излизаха от устата и едва разбираеми. — Моля те, помогниии… болиии…

— Кой те изпрати при мен? А нея? Кой?

— Помогни мини… о, моля, боли, боли… аз исках да спася… спася… — Гласът й заглъхна и тя отново се видя с ножа в ръка героично да изпълнява дълга си към него, беззащитния, видя се как се втурва да го предпази, да му предаде ножа, с който тя самата не умееше да борави, и да попречи на изменницата да го рани с летящата стомана, да я пресрещне вместо него и да му спаси живота, тъй че той да й благодари и да й прости. Не че бе се провинила в нещо — само му служеше, доставяше му удоволствие, обожаваше го…

— Какво ще правим с нея? — гнусливо запита Абе, уверен, както и всички останали, че шурикенът е бил намазан с отрова и тя все едно ще умре. Някои от отровите бяха безмилостни.

„Хвърли я на бунището — мина тутакси през съзнанието на Йоши, а стомахът му се изпълни с отвратителна сладникава жлъч — и я остави на кучетата и на болката й.“ Той се навъси; терзаеше се, като виждаше, че тя все още е красива, дори желана, и само лигавите й стонове подчертаваха противната, горчива мисъл, че цяла епоха от живота му е свършила.

Отсега нататък и завинаги щеше да остане самотен. Тя бе унищожила доверието му. Щом тази жена, която щедро бе обсипвал с толкова обич и привързаност, можа да го предаде, всеки друг би го сторил. Никога вече нямаше да се довери на жена и да сподели с нея толкова много. Никога. Тя бе разрушила това у него. Изражението му се ожесточи.

— Хвърли…

И тогава си спомни за нейните глупави стихчета, за нейните щастливи стихотворения, за веселието и удоволствието, с които го бе дарявала, за добрите й съвети и за удовлетворението. Внезапно го връхлетя тежка тъга пред жестокостите на живота. Все още стискаше сабята в ръката си. Вратлето на Койко бе толкова крехко. Ударът бе лек.

— Соно-джой, а? — прошепна Йоши, обезумял от загубата й.

„Проклетите шиши! Те са виновни за смъртта й.

Кой ли е изпратил Сумомо? Кацумата! Той ще да е — същият стил на фехтуване, същото коварство. На два пъти неговите убийци без малко да ме очистят. Трети път няма да има. Ще ги изтрия от лицето на земята. Докато съм жив, Кацумата ще бъде враг, всички шиши са врагове. Проклети шиши… проклети гай-джин!

Тяхна е вината — на гай-джин. Те са чума. Ако не бяха те, всичко това нямаше да се случи, нямаше да ги има мръсните споразумения, нито шиши, нито соно-джой, нито гнойната язва Йокохама.

Проклети да са гай-джин. Сега вече ще си платят.“