Джеймс Клавел
Гай-джин (38)

38.

Село Саконошита

Събота, 8 декември

На Токайдо, на около четиридесет мили източно от Киото, в планините се намираше шестата пътна спирка — селото Саконошита. Падаше здрач и последните пътници, и носачи, приведени заради пронизващия вятър, бързаха да преминат бариерата, преди да бъде спусната. До един бяха грохнали и нетърпеливи да получат топла храна, затоплено саке и да се сгреят. Дори и шестимата стражи, които тропаха с обутите си в сламени сандали крака, та дано прогонят студа, и напосоки проверяваха документите им за самоличност.

— Тая нощ ще завали сняг — изропта единият. — Мразя зимата, мразя студа, мразя тоя пост.

— Ти мразиш всичко.

— Не е така. Харесва ми да ям и да се любя. В следващото си прераждане искам да съм син на лихвар, търговец на ориз от Осака. Тогава ще ям и ще пия и ще чукам само най-отбраното. И ще си стоя на топло, докато баща ми ми купи ранг на хиразамурай или поне на гоши, а не на някакъв си пиклив ашигари.

— Мечтател! Ще се преродиш в селянин без земя или в педалче от най-долнопробен бардак. Пусни бариерата.

— Още не се е стъмнило.

— Нека скитниците замръзнат или да си плащат, както е прието.

— Ако те чуе военачалникът, ще се озовеш в Северната земя, където оная работа ти измръзвала, щом се опиташ да пикаеш. — Стражникът огледа пътя, който се виеше към Киото, вече съвсем пуст под здраченото, зловещо небе. Внезапна вихрушка задърпа сламените им наметки. — Побързай, простако — провикна се той нетърпеливо към последния пътник — един полугол носач, олюляващ се под тежкия си товар. Пусна първата бариера, след нея и втората. Лицето му бе напукано от вятъра. Отправи се към заслона и топлата супа.

— Ей, я виж! — Гъста редица от ездачи се появи откъм завоя. — Вдигни бариерите!

— Да почакат. Закъснели са. — С опакото на ръката си часовият изтри вечно сополивия си нос, присвил очи заради вихрушката. Заедно с останалите хвърли поглед към ездачите. Пресметна на око, че са трийсет или четирийсет. Бе твърде уморен, за да ги брои. Не носеха знамена, значи не бяха знатни люде. Конете им бяха окаляни и плувнали в пяна. Яздеха вкупом около две жени. Жените седяха на конете си с крака от едната страна, носеха топли дрехи и шапки с була, вързани под брадичките им. Той се изсмя наум. „Няма да намерят стаи, няма да мигнат тая нощ — селото е претъпкано. Майната им.“

Военачалникът им Абе яздеше начело. Щом наближиха, той се провикна:

— Ей, вие там, отворете!

— Ида, ида — изръмжа часовият, без да си дава зор, за което тутакси съжали.

Абе мигновено скочи от седлото. От удара му часовият загуби съзнание.

— Вдигнете бариерата — дрезгаво заповяда Абе. Двама от конниците слязоха и застанаха до него.

Единият бе Йоши с увит около лицето шал, а другият Уатаки, когото той бе наградил, задето му спаси живота. Някакъв офицер излетя от караулното и зяпна, като видя своя войник проснат на земята в безсъзнание.

— Какво става? Арестувани сте.

— Вдигнете бариерата!

— Арестувани сте.

Абе заобиколи бариерата, като си даваше сметка за опасността.

— Вдигнете я. Побързайте. — Часовите се втурнаха да изпълнят командата, но офицерът се развика:

— До един си покажете документите за самоличност и…

— Слушай, маймуно такава — Абе завря лицето си до офицера, който се вцепени, — знатните гости изискват знатни обноски, а не бавене на студа, пък и слънцето още не е залязло. — С тези думи го фрасна през лицето, офицерът залитна, а при следващия свиреп удар се строполи на земята. Абе скастри втрещените часови: — Предайте на този глупак да се яви при мен на доклад утре заран, инак ще го използвам вместо чучело на ученията по фехтовка, както и всички вас! — Махна на отряда си да мине, после яхна коня си и го последва в лек галон.

Само за минути уреди най-хубавите квартири в най-добрата странноприемница. Хората, които ги бяха наели, се разбягаха с поклони, благодарни за привилегията да ги освободят — богати търговци, самураи. Никой от тях не бе подготвен за бой до последна капка кръв, какъвто със сигурност би избухнал, ако не се бяха махнали.

Когато вратите шоджи се затвориха зад гърба му, Йоши свали шапката и шала си. Топчестият собственик на „Кръчмата на приятните блянове“ стоеше на колене с наведена глава в очакване на разпорежданията му. В съзнанието на гостилничаря ечаха проклятия, че не е бил предизвестен за късните гости; проклинаше и тях самите, задето бяха нарушили спокойствието му и щяха да продължат да го разстройват, каквито и да бяха тези новодошли. Не бе разпознал никого от тях и му се струваше странно, че не носят знамена, че са облечени в простите униформи на Бакуфу без отличителни знаци. Бе забелязал, че дори към този самурай тук, към когото противният военачалник се отнасяше с изключителна почит насаме и на когото бе отредил най-скъпите стаи, не се обръщаха по име и по чин. И кои ли бяха двете жени? Съпруга на даймио и нейната прислужница? Или чисто и просто две високопоставени курви? Вестта за пристигането им вече бе обиколила странноприемницата. Тутакси бе предложил възнаграждение на онази от прислужниците, която разкрие самоличността на гостите.

— Как се казваш, гостилничарю? — запита Йоши.

— Ичи-джо, господарю. — Смяташе обръщението „господарю“ за най-сигурно.

— Първо искам да се изкъпя, после — масаж и накрая — храна.

— Незабавно, господарю. Ще имам ли честта сам да ти покажа пътя?

— Изпрати ми само прислужница за банята. Ще се храня тук. Благодаря ти, можеш да си вървиш.

Гостилничарят се поклони мазно-мазно, изправи се и като гъска се заклатушка навън.

Военачалникът Абе потвърди мерките за сигурност: тази осемстайна къщичка щеше да е заобиколена от часови. Стаите на Койко бяха разположени успоредно на верандата и щяха да се охраняват непрекъснато. Между нейната квартира и тази на Йоши оставаше едно свободно помещение, в което щяха да пазят двама войници.

— Добре, Абе. А сега се наспи.

— Благодаря, но не съм изморен, господине.

Йоши бе заповядал да се отнасят с него като с обикновен гоши, а насаме да го титулуват единствено с „господине“.

— Наспи се. Искам да си бодър и чевръст. Чака ни още много дни път. — Йоши забеляза искрички в очите на младежа, кървясали от изтощение. — Да?

— Моля да ме извиниш, но щом трябва спешно да пристигнеш в Йедо, за теб е по-безопасно да се движиш с охрана преди дамата — неловко отвърна Абе.

— Наспи се. Уморените войни правят грешки. Беше грешка, дето удари офицера. И часовият стигаше. — Йоши безмълвно го отпрати. Абе се поклони и излезе, като се проклинаше, че е изрекъл нещо напълно очевидно. Днес на три пъти спираха, без да има нужда. Вчера — на два. Провери всички часови и се изтегна в стаята си. След мигове вече спеше дълбоко.

След като се изкъпа, след масажа и след като се нахрани бавно, макар да умираше от глад, Йоши тръгна по коридора. Лесно се реши да вземе Койко със себе си. Хрумна му, че тя ще е прекрасна примамка, и се разпореди Акеда да разпространи вестта, че Йоши чисто и просто я отправя за Йедо с охрана, а той самият ще пътува отделно.

— Прекрасно — бе се отзовал Акеда.

Йоши влезе във външната й стая. Беше празна, а вратата към съседната бе затворена.

— Койко? — повика я той и се настани на една от двете възглавници. Шоджи се плъзна. Сумомо, която я придържаше, за да мине Койко, бе коленичила, с поглед, забит в земята, косата й бе сресана като на господарката й, веждите й бяха оскубани и устните й бяха леко начервени.

„Желателен напредък“ — помисли си Йоши.

Щом го зърна, Койко коленичи и двете се поклониха едновременно. Той забеляза, че Сумомо се кланя съвършено, по примера и с изяществото на Койко, и това също го зарадва. Нямаше признаци, че тежката езда се е отразила на момичето по някакъв начин. Той отвърна на приветствието им. Леглото от футони вече бе застлано.

Койко влезе усмихната при него, а Сумомо плъзна шоджи зад гърба й.

— И тъй, Тора-чан, как се чувстваш? Говореше сладкогласно както обикновено, както обикновено прическата й бе съвършена, но никога досега не се бе появявала с кимоното от предишната вечер.

Притеснен, Йоши забеляза, че тя приседна малко неловко.

— Ездата май е тежка за теб?

— О, не, първите няколко дни винаги са свързани с трудности, но скоро ще съм издръжлива като… — в очите й проблесна весело пламъче — като Дому Годзен.

Йоши се усмихна със съзнанието, че е преценил грешно силите й. Вчера бяха оставили след себе си три пътни спирки, както и днес, но и през двата дни той не бе изминал разстоянието, което всъщност се надяваше да измине. Ездата я изтощаваше.

Направих грешка, която не биваше да допускам. Тя няма да се оплаче за нищо на света и ще насили себе си, може дори да си навреди.

Трябва ли да бързам? Да. Койко ще бъде ли в безопасност в паланкин с охрана от десет войници? Да. А разумно ли е да сведа личната си охрана до такъв малък брой? Не. Мога да изпратя някого тази нощ да доведе още войници от Йедо, но ще загубя пет-шест дни. Инстинктът ми подсказва да бързам: гай-джин са непредсказуеми, същото се отнася и за Анджо, а и за Огама — нали той ме заплаши: „Ако ти не се разправиш с тях, ще го сторя аз.“

— Койко-чан, хайде да си лягаме. И утре е ден.

През нощта Сумомо лежеше на топлите футони под завивките във външната стая с ръка под главата, сънлива, но без да усеща умора, и спокойна. От вътрешната стая до нея достигаше равномерното дишане на Йоши, а диханието на Койко едва се долавяше. Отвън долитаха нощни шумове: нейде лаеше куче, в шоджи се блъскаха нощни насекоми, вятър шумолеше в листака, от време на време някой часови измърморваше нещо на друг, откъм кухнята се чуваше потракване на гърнета и тигани.

Беше спала чудесно. Два дни на движение, усилени масажи и свобода, и тя усети, че пращи от здраве. Бе доволна и от похвалата на Койко — тази вечер се бе вчесала, както я бе научила Теко, и бе начервила устните си.

Всичко се развиваше по-добре, отколкото бе мечтала. Бе постигнала непосредствената си цел. Бяха я приели. Пътуваха към Йедо. Към Хирага. Бе станала част от свитата на Йоши, бе се задържала. Кацумата й бе казал: „Не действай прибързано. В никакъв случай не се излагай на опасност, ако нямаш възможност да избягаш. Близо до Йоши ти ставаш безценна. Не проваляй тази сполука и не забъркван Койко.“

— Тя нали не знае за мен?

— Само онова, което й казах. Ти знаеш какво.

— Значи вече е замесена, не е ли така? Толкова съжалявам, искам да кажа, че Йоши ще ме приеме заради нея.

— Той ще вземе решението, а не тя. Не, Сумомо, тя не е наш съучастник. Ако разкрие истинските ти връзки, особено с Хирага, и вероятните ти намерения, ще откаже — длъжна е да откаже.

— Вероятните ми намерения? Моля, какво е основното ми задължение?

— Да бъдеш нащрек. По-добре изчакваща сабя, отколкото труп.

„Нямам сабя — мислеше си тя. — Навярно ще мога да измъкна една от някой часови, стига да го изненадам. Имам три шурикена с отровни шипове, скрити във вързопа до главата ми, и, разбира се, винаги нося ножа си в моя оби. Повече от достатъчно, ако ме изненадат. Ийе, странно нещо е животът. Странно, че предпочитам да действам самостоятелно по своя собствена задача. Това е толкова чуждо за нашия начин на живот, където винаги си част от подразделение, мислите като един човек, решавате като един — там цари пълно единодушие. Харесваше ми да съм в подразделението на шиши и все пак…

И все пак, честно казано, бъди винаги честна пред себе си, Сумомо — бе й повтарял баща й непрекъснато — това е твоят път към бъдещето ти на водач… Честно казано, трудно ми е да обуздая подтика си да ги ръководя, дори и шиши, и да ги насочвам по правилния път на действие и мислене.

Това ли е кармата ми — да бъда водач? Или пък да умра неосъществена, защото наистина е глупаво за жена в света на Нипон да желае да стане водач? Странно е да мечтаеш за невъзможното. Защо съм такава? Защо не съм като останалите жени? Дали защото баща ми нямаше синове и се отнасяше с нас, с дъщерите си, като със синове: учеше ни да сме силни и издръжливи и никога да не се страхуваме? Дори ми разреши по съвета на майка да последвам Хирага и неговата също невъзможна звезда.“

Тя седна и разроши косата си, за да проясни мислите си и да предпази разума си от толкова многобройни, нови и волни разсъждения, после отново си легна. Но сънят не идваше. В съзнанието й се смесваха образите на Хирага и Койко, и Йоши, и Кацумата с нейния собствен.

„Странна работа с Йоши: Трябва да убием него и шогуна — бе повтарял Кацумата години наред, — а също и Хирага, и то не заради тях самите, а заради всичко, на което са представители. Докато са живи. Императорът никога няма да си възвърне властта. Затова се налага да умрат и най-вече Йоши — той е лепилото, което споява шогуната. Соно-джой е пътеводната ни светлина и за да го постигнем, са нужни жертви!“

Жалко, ако убият господаря Торанага. Още по-жалко, защото е добър човек и не е противен като Анджо. Пък може и Анджо да е мил човек и всички слухове за него да са най-обикновени лъжи на завистливи глупаци.

За толкова кратко време видях Йоши такъв, какъвто е: енергичен, мил, силен, мъдър и пламенен. Ами Койко? Прекрасна е, но е тъжно, тъй тъжно, че е обречена.

Спомни си какво каза тя: „Проклятието на нашия свят е, че колкото и да се задължаваш и опитваш по всякакъв начин да останеш твърда и непоколебима и да се отнасяш с клиента си просто като с клиент, току-виж, се появил някой, който превръща мозъка ти в пихтия, решителността и съпротивата ти в празни приказки, а слабините ти в огнена топка. Случи ли се, то е и страшно, и весело. Загубена си, Сумомо. Ако боговете са благосклонни, умирате заедно. Или пък жената умира, когато той си иде. Или остава жива, но все едно е мъртва.“

— Аз няма да допусна да ми се случи такова нещо, когато порасна — бе се обадила тогава Теко, тъй като ги бе подслушала. — Аз не. А ти ставала ли си на пихтия, господарке?

Койко се бе засмяла:

— Множество пъти, дете, а ти си забравила един от най-важните уроци: да си запушваш ушите, докато другите разговарят. Хайде бързо в леглото.

Ставала ли е главата на Койко на пихтия наистина?

Да.

Като жена тя смята господаря Йоши за много повече от клиент, както и да се опитва да го скрие. И как ли ще свърши? Тъжно, много тъжно. Тя никога няма да му стане законна съпруга.

Ами аз? И с мен ли ще бъде същото? Да, струва ми се. Казах истината на господаря Йоши: не ще имам друг съпруг, освен Хирага.

— Вярно е… — прошепна Сумомо на глас и се измъкна от тоя омагьосан кръг. — Стига — промърмори девойката, като си спомни как в детството майка й все й натякваше: „Мисли само за хубави неща, малката ми, че скоро ще навлезеш в Света на сълзите. Помислиш ли за нещо лошо, ще се озовеш в черната яма на отчаянието, преди да успееш да мигнеш. Мисли за хубави неща…“

Девойката се насили и си рече: „Животът има смисъл само с Хирага.“

И изведнъж я побиха тръпки — с разтърсваща сила я връхлетя нова представа за действителността: „Каква глупост е това соно-джой Само някакъв си възглас. Като че ли ще промени нещо. Ще се сменят неколцина водачи, и толкоз. А новите ще бъдат ли по-добри? Не, освен ако Хирага не стане един от тях и, да, може би ако Кацумата също стане водач. Но, ах, толкова съжалявам, те няма да го доживеят.

Тогава защо да ги следвам?“

Една сълза се търколи по страната й. „Защото Хирага превръща мозъка ми на пихтия, слабините ми…“

Призори Йоши се измъкна от леглото и прекоси външната стая. Юката му бе запретната. Дъхът му излизаше на струйки в студения въздух. Койко се размърда, видя го, че е добре, и отново задряма. Във външната стая Сумомо вече бе скатала завивките и ги бе прибрала в стенния шкаф, ниската масичка вече бе подредена за закуската им, а двете им възглавнички спретнато бяха поставени на място.

Навън бе още по-мразовито. Той нахлузи сламените си сандали и по верандата се отправи към домакинската постройка. Кимна на чакащите прислужници, избра си едно свободно ведро в редицата и се зае да се облекчи. Пусна силна струя и това го удовлетвори. Край него стояха други мъже. Нито той им обърна внимание, нито те на него. Лениво насочи струята към неизбежния рояк мухи, но не очакваше да удави някоя от тях.

Свърши и се придвижи към другия край. Там клекна над свободна дупка в дървената пейка. От двете му страни клечаха мъже и няколко жени. Сумомо бе между тях. В съзнанието си той се чувстваше сам. Ушите, очите и ноздрите му бяха плътно затворени за тяхното присъствие, както и техните — за всички останали.

От най-ранно детство усърдно бе развивал тази наложителна способност: „Трябва да работиш над това, малкият ми, повече от всичко друго, иначе животът ти ще стане непоносим.“ Втълпяваха му го непрекъснато, както на всяко дете. „Тук живеем рамо до рамо: родители, деца, дядовци, баби и прислуга във всяка микроскопична къщица. Стените са от хартия, уединението ще се вкоренява само в мозъка ти и може да съществува единствено там. По този начин ще изразяваш към околните крайно необходимата учтивост. И само по такъв начин ще бъдеш спокоен, цивилизован и няма да полудееш.“

Йоши разсеяно пропъди мухите. Някога като дете се бе ядосал на две-три, които го тормозеха, и се бе опитал да ги смачка. Незабавно му зашлевиха плесница. Бузите му пламнаха от болка, но повече от срам, че е причинил мъка на майка си и я е принудил да го накаже.

— Толкова съжалявам, синко — тихичко му бе казала тя. — Мухите са като изгрева и залеза — неизбежни. Но могат и да се превърнат в мъчение, ако ги оставиш. Научи се да не ги забелязваш. Всеки ден за известно време, докато е необходимо, моля, заставай там и ги оставяй да пълзят по лицето и ръцете ти, без да мърдаш. Докато не се превърнат в нищо. Мухите трябва да се превърнат в нищо за теб — калявай волята си, нали за това ти е дадена. Нека се превърнат в нищо за теб и тогава няма да нарушаваш спокойствието си и което е най-важно, спокойствието на другите…

И сега, докато клечеше, усещаше несметни рояци мухи отзад и по лицето си. Те не го дразнеха.

Приключи бързо. Оризовата хартия бе от най-високо качество. Почувства се много ободрен и свеж. Протегна ръце слугите да му полеят. Когато изми ръце, обля лицето си с вода от друг съд, потръпна, пое малка кърпа и се избърса. Върна се на верандата и съзнателно разтвори сетивата си.

Около него странноприемницата кипеше, малкото коне бяха оседлани и натимарени, мъже, жени, деца и носачи вече се хранеха и шумно бъбреха, други потегляха към следващата спирка от пътуването си за или от Киото. В пустеещото пространство до входната порта Абе проверяваше войниците и снаряжението. Видя Йоши и отиде при него.

Заради хората наоколо не му се поклони, но това му се стори изключително трудно. Униформата му бе изискана и изглеждаше освежен.

— Добро утро. — Абе с усилие преглътна „господарю“. — Готови сме да потеглим, когато кажеш.

— След закуска. Приготви паланкин за господарката Койко.

— Незабавно. За коне или за носачи?

— За коне.

Йоши се прибра в стаите и съобщи на Койко, че днес тя няма да язди. Щял да види как напредват и довечера да вземе решение. Сумомо щеше да язди както обикновено.

До вечерта едва-едва преодоляха две спирки.

 

 

Село Хамамацу

За нощувка Йоши избра кръчмата на Жеравите — нито най-добрата, нито най-лошата в селото. Хамамацу бе приятно селище от къщи и от странноприемници покрай Токайдо, прочуто със своето саке. Тук пътят извиваше надолу и се спускаше към морето.

След като се навечеря самичък, както обикновено, Йоши отиде при Койко. Ако се хранеха заедно, неизменно, според обичая, тя щеше да хапва едва-едва, а умишлено щеше да яде предварително, та да е в състояние да се съсредоточи върху неговите нужди. Тази вечер той за свое удоволствие щеше да поиграе с нея го. Това бе сложна стратегическа игра с пулове, подобна на дамата.

И двамата я играеха добре, но Койко бе виртуоз до такава степен, че почти винаги можеше да печели или губи според капризите си. Това правеше играта двойно по-трудна за нея. Йоши й бе заръчал никога да не губи умишлено, но самият той не умееше да губи спокойно. Ако тя спечелеше в някой от лошите му дни, Йоши се цупеше. А победа в такъв ден премахваше раздразнението му.

Тази вечер той спечели. Едва-едва.

— О, господарю, ти ме унищожи! — възкликна Койко. — А пък си мислех, че съм те била!

Седяха във вътрешната й стая с крака в малката вдлъбнатина под ниската маса, където бе поставен мангал с дървени въглища. Бяха се увили с дебела ватирана покривка, затъкната около тях да ги пази от течението и да задържа топлината.

— Достатъчно ли ти е топло?

— Да, благодаря ти, Койко. А как са твоите болежки и синини?

— О, нищо ми няма. Тазвечерната масажистка беше много добра. — Койко се провикна: — Сумомо, донеси саке и чай, моля.

Във външната стая Сумомо взе манерката и чайника за запарка от мангала, плъзна шоджи и ги внесе. Сервира и двете много добре и Койко кимна удовлетворено.

— Учила ли си чайната церемония, Сумомо? — запита Йоши.

— Да, господарю — отвърна девойката, — но… но се боя, че ми липсва майсторство.

— Господарят Йоши е майстор — заяви Койко и с радост отпи от сакето. Хълбоците и гърбът я боляха от целодневното друсане в паланкина, бедрата — от двудневната езда, а главата — от усилието да загуби, а да изглежда така, сякаш ламти за победа. Тя умело прикриваше всичко това, както и потиснатостта си, че днес почти не бяха напреднали в пътуването. Това очевидно бе разочаровало Йоши. „Ала и двамата знаехме, че не бе възможен още един усилен преход — помисли си тя. — Той трябва да продължи сам, а аз ще го последвам. Ще ми се отрази добре да остана насаме за известно време. Такъв живот, колкото и да е прекрасен, изтощава.“

— Утре рано ще продължа с трийсет войници, а на теб ще оставя десет под командата на Абе. Ще ме последваш до Йедо без бързане.

— Разбира се. Разрешаваш ли ми да пътувам колкото се може по-бързо?

Той се усмихна:

— Това само ще ме зарадва, но единствено в случай, че пристигнеш с бодър дух и тяло, а не измъчена.

— Дори и да се измъча, усмивката ти незабавно ще ме излекува. Да изиграем ли още една игра?

— Да, но не го.

Тя се засмя:

— Е, тогава се налага да се поприготвя. — Койко се изправи и излезе във външната стая, като притвори шоджи зад себе си. Чу я как говори на Сумомо, но вниманието му бе заето с утрешния ден, с Йедо и с гай-джин.

Гласовете на жените заглъхнаха. Бяха излезли. Йоши допи сакето си с наслада и влезе в най-вътрешната стая. Там футоните и ватираните завивки бяха разстлани върху безупречни татами. Главната украса се състоеше от зимни пейзажи. Той свали ватираната си юката, потрепери и се плъзна под пухения юрган.

Койко се върна. Йоши я чу как се разтакава в съседната стая. После влезе и се запъти направо към банята, където имаше гърнета за през нощта, ако стане нужда, кани с вода за пиене и съдове за миене.

— Отпратих Сумомо да спи в друга стая тази нощ — извика му Койко оттам — и помолих Абе да постави един войник на пост отвън със заповед да не те безпокои до заранта.

— Защо го направи?

Койко се върна в спалнята.

— Това ще е последната ни нощ за известно време. Споменах му, че няма да продължа с вас утре. Сега те искам изцяло и само за себе си.

Тя спокойно се измъкна от кимоното и се гушна до него.

Макар Йоши да я бе виждал гола многократно, макар тя да го бе вълнувала многократно, макар да бе спал с нея многократно, тази нощ бе многократно по-хубава от всички други.

В двореца в Киото един от съгледвачите на дворцовия управител почука на вратата на спалнята му, разбуди го и му връчи миниатюрно цилиндърче от пощенски гълъб.

— Току-що го заловихме, господарю.

Бе адресирано до Сайто, главния дворцов съветник на Бакуфу, и носеше личния печат на тайро Нори Анджо. Дворцовият управител се поколеба, после разчупи печата с лакирания си нокът.

Анджо бе изпратил съобщението призори:

„Водачът на гай-джин безочливо отказа да се подчини на императорската заповед да напусне Йокохама и те се готвят да ни завладеят. Съставете заповед за гражданска мобилизация за подпис от Императора. С този документ аз официално моля Императора да я подпише незабавно. След това спешно разпратете преписи до всички даймио. Уредете шогунът Нобусада тутакси да се завърне в Йедо, за да оглави войските ни. За предпочитане е принцеса Язу да остане в Киото. Официално каним господаря Йоши да се завърне веднага.“

Дворцовият управител помисли-помисли и реши самодоволно да вземе връх над Сайто, а Императорът никога да не подпише заповед за мобилизация. Много внимателно върна съобщението на мястото му и запечата тубичката с тайния си запасен печат.

— Върни го на гълъба и се увери, че ще пристигне!

Щом остана сам, се разхихика:

„Война! Добре. Анджо бе възможно най-добрият избор за тайро. Те до един ще се издавят в собствената си пикня заедно с всички гай-джин и с Йоши — до един.

С изключение на принцесата. Тя ще остане тук и ще бъде вдовица. Колкото по-скоро, толкова по-добре.“