Джеймс Клавел
Гай-джин (36)

36.

Сряда, 5 декември

Хирага зърна отражение в прозореца на месарницата и не се разпозна. Минувачите по Хай стрийт не му обръщаха внимание. Той се върна обратно и се втренчи в смътния си образ и в новата си маскировка: цилиндър, висока яка и копринено шалче, втален редингот от тъмно сукно с подплънки на раменете, жилетка от синя коприна, кръстосана с верижката от неръждаема стомана на джобния му часовник, прилепнали панталони и кожени ботуши. Всичко това бе подарък от правителството на НВ, с изключение на часовника — даде му го Тайърър като отплата за услугите. Хирага свали цилиндъра си и се огледа от всички страни. Косата на темето му растеше бързо — е, не бе дълга като на Филип Тайърър, но достатъчно, за да го смятат за европеец. Бе току-що избръснат. Качеството и евтината цена на британските бръсначи го бяха впечатлили много дълбоко — още един слисващ пример за успеха на промишлеността.

Той се усмихна на образа си, доволен от своята лъжлива външност, извади часовника си, възхити му се за пореден път и видя, че е единайсет и шестнайсет. „Като че ли някакви си шестнайсет минути са от значение — помисли си презрително, макар да се радваше, че е усвоил толкова бързо умението на гай-джин да измерват времето. — Доста понаучих. Не е достатъчно, но все пак началото е сложено.“

— Не щеш ли да купиш тоя страхотен замразен бут от австралийско овнешко, ей сегичка го стовариха от ледника на пощенския кораб, господине? Ами мъничко първокласен тлъст бекон, пушен в Хонконг? — Месарят бе шкембест, плешив, с ръце като бурета и опръскана с кръв престилка.

— О! — Хирага чак тогава забеляза месата, дреболиите и дивеча, изложени от другата страна на прозорците, сред рояк мухи. — Не, не, благодаря. Аз само гледа. Довиждане, сър — отвърна японецът, като се опитваше да скрие погнусата си. Нафукано килна цилиндъра си, както правеше Тайърър, и продължи по Хай стрийт към Пияния град и към селото. Любезно повдигаше цилиндъра си пред другите пешеходци и ездачи, които му отвръщаха със същото. Това го зарадва още повече, защото от тяхно гледище означаваше благосклонен прием. Бе толкова различно от японските обичаи и от гледната точка на цивилизования човек.

„Глупаци! Смятат, че съм се променил само защото използвам дрехите им и свиквам да ги нося като тях. Те си остават врагове за мен, дори и Тайра. И той е едно диване — защо ли промени решението си за Фуджико, какво му става? Това въобще не ми влизаше в плановете.“

Хирага забеляза как Струан закуцука вън от къщата си заедно с Макфей. Жената на Ори вървеше между тях. Бяха потънали в оживен разговор. Спомни си за срещата с втория човек в Търговската къща. Още му се виеше свят от западняшките факти и цифри и не можеше да се съвземе заради сведенията, които Макфей бе им изтръгнал от него — всичко за лихварите и търговците с ориз като например Гиокояма.

— Джами-сан, може ти срещнеш един такъв човек тайно — бе му предложил отчаяно само и само за да се отърве. — Аз превежда, ако пази тайна.

Шоя го очакваше. Хирага усети нетърпението му да научи всичко от него и реши да го разиграе. Прие предложението за масаж. После, поотпуснат в истинска юката и пред изискания обяд от ориз, сушена сепия, уловен сутринта морски костур, нарязан тънко като хартия, със соя, дай куп — хрян — и саке, заяви, че се е срещнал с много важни гай-джин и те отговорили на въпросите му. Пийваше си от сакето и си траеше. Съществените сведения предполагаха поощрение. Взаимност.

— Има ли новини от Киото?

— Много са странни — отвърна шоя, доволен, че му се е паднал удобен случай. — Моите господари ми съобщиха, че шогунът и принцеса Язу са пристигнали благополучно и се намират в двореца. Патрулите на Огама устроили още три засади на шиши… не, толкова съжалявам, още няма подробности колко души са избити. Господарят Йоши и господарят Огама почти не напускат стените… Но сега, както някога, самураи на шогуната охраняват Портите.

Хирага се ококори:

— Така ли?

— Да, Отами-сама. — Шоя се зарадва — рибата клъвна. — Странното е, че недалеч от Портите тайно са разположени поделения от самураи на Огама и от време на време враждуващите военачалници се съвещават помежду си.

— Любопитно — изсумтя Хирага.

Шоя кимна и тъй като бе добър рибар, засече рибата с въдицата:

— Ах, да, сигурно за теб не е от значение, но моите повелители са сигурни, че двамата шиши, за които ти бях споменал, Кацумата и Такеда от Чошу, успели да избягнат залавянето в Киото и пътуват по Токайдо.

— За Йедо ли?

— Моят господар не ми съобщи. Очевидно тази вест не е важна. — Шоя отми малко саке, та да прикрие колко се забавлява с опитите на Хирага да не се издаде, че изгаря от любопитство.

— Всичко, свързано с шиши, е много съществено.

— А, в такъв случай… макар да е неразумно да разправям слухове — шоя се правеше на объркан, като по този начин преценяваше кога да извлече улова си на брега, — но из кръчмите в Киото се чува, че от първата засада успял да се спаси и трети човек. Жена, жена самурай, веща в умението да борави с шурикен… Какво има, Отами-сама?

— Нищо, нищо. — Хирага се мъчеше да си възвърне самообладанието, хиляди въпроси се рояха в главата му. В училището на Кацумата само една жена бе придобила това умение. — Та за какво говорехме, шоя? Жена от самурайско потекло била избягала?

— Слухове, Отами-сама. Глупости. Още саке?

— Благодаря. Има ли още нещо за нея?

— Не. Не си струва да говорим за тая безсмислена мълва.

— Може би ще ти се удаде да… да проучиш дали в тези глупости няма някаква истина. Ще ми се да зная. Моля те.

— В такъв случай… — Шоя отбеляза наум отстъплението, скрито в „Моля те“, и със сладникав глас, който съдържаше нотка на покорство, продължи: — Гиокояма смята за чест да услужи по всякакъв възможен начин на такива уважавани клиенти като теб и семейството ти.

— Благодаря. — Хирага допи сакето. „Сумомо е била в Киото с Кацумата… Къде ли е сега, защо не си е отишла в Шимоносеки, както й наредих, какво ли е правила? Щом е избягала, къде е?“

За отплата, макар и да му струваше усилие, отложи въпросите си за по-късно и се съсредоточи. Извади сноп бележки и заобяснява, като отчасти рецитираше наизуст какво му бяха говорили „Тайра“ и „Мъкфей“ в продължение на часове. Шоя го слушаше напрегнато, благодарен, че жена му тайно ги подслушва и записва всичко.

Мисълта на Хирага скачаше ту към заемите, ту към финансирането, ту към банкерството, без да е наясно с повечето от чутите неща. Шоя остана впечатлен от паметта му, способна да попива напълно чуждата материя, и сериозно го похвали:

— Забележително, Отами-сама.

— И още един много важен въпрос. — Хирага си пое дълбоко дъх. — Мъкфей рече, че гай-джин имат нещо като пазар, шоя, фондов борс. Там не се продават и купуват стоки, а само малки напечатани хартийки, наречени книжа или акции, които по някакъв начин представляват пари, огромни суми пари, всеки акции е дял от компани.

Пийна малко чай. Забеляза, че шоя май не схваща за какво става дума, и отново си пое дълбоко дъх.

— Да речем, че даймио Огама даде цяла Чошу, цялата й земя и реколтата от нея, на Чошу компани и постанови чрез документ, че компани се разделя на десет хиляди равни части, на десет хиляди акции, разбираш ли?

— Мисля… да, продължавай.

— По този начин фонд на Чошу компани е десет хиляди акции. После даймио от името на компани предлага всички или само част, или известен брой акции на някого с пари. За своите пари мъжът или жената получават тези хартийки, които показват колко акции от Чошу компани са купили. Значи този човек става собственик на такава част от компани и следователно на пропорционален дял от богатството й. Парите им се превръщат в кайпитая, мисля, че така го нарече гай-джин Мъкфей, нужен за ръководенето и увеличаването на богатството на компани — да се изплащат възнаграждения, да се обработва земята, да се купуват оръжия и семена, да се ремонтират рибарските лодки, да се плаща за всичко необходимо за обогатяването и процъфтяването на Чошу, та цената на Чошу компани да се вдигне.

Мъкфей ми обясни, че… На всеки пазар цените се променят, нали, шоя? По време на глад дори всеки ден? Същото е и на този ежедневен фондов борс със стотици различни компани — купуващи и продаващи. Ако в Чошу има изобилна реколта, всеки дял от Чошу компани поскъпва, ако не — обезценява се. И стойността на всеки акции се променя. Разбираш ли?

— Май да — отвърна шоя вяло, но всъщност бе съвсем наясно и скришом изгаряше от задоволство и любопитство.

— Добре. — Хирага се бе изморил, но новите представи го увличаха, макар и навремени да се изгубваше из техния лабиринт. Никога не бе се пазарил нито на тържищата, нито в кръчмите. Просто плащаше, когато и каквото му искаха, никога не бе спорил за цена или за размера на някоя сметка. Започна да го прави чак когато стана ронин. Ако си самурай, сметките се изпращат винаги на онзи, който получава възнаграждението ти. Ако не си женен, обикновено на майка ти. Пазаруването и боравенето с пари беше женска работа. Мъжът никога не се занимаваше с това.

Ядеш каквото тя — майката, лелята, бабата, сестра ти или жена ти — купи срещу възнаграждението ти, обличаш се и се въоръжаваш по същия начин. Без възнаграждение ти и семейството ти гладувате или ставаш ронин, или пък доброволно се отказваш от самурайския си ранг и ставаш земеделец, работник, а в най-лошия случай търговец.

— Шоя — намръщи се Хирага, — цените на храната и на рибата се променят. Но кой определя цените?

„Гилдиите на рибарите и земеделците — би му отговорил шоя — или по-скоро търговците, които всъщност са собственици на произведеното, тъй като са им отпуснали нари, за да закупят мрежи и семена.“ Но се стараеше с всички сили да прояви предпазливост, тъй като повечето му енергия отиде, за да прикрие възбудата си от такова голямо количество неоценима, макар и непълна информация.

— Ако рибата е много, поевтинява и обратното. Зависи от улова, от реколтата.

Хирага кимна. Шоя съвсем очевидно криеше или изопачаваше истината. „Но това е съвсем нормално за търговците и лихварите“ — помисли си той и внезапно реши да държи за запас срещата между този човек и Макфей, а също и да запази за по-късно най-важното сведение за компани, което го интересуваше най-много, макар да не бе в състояние да го проумее: ако ти основаваш компани, ти решаваш колко акции да запазиш за себе си, без да заплащаш, а ако числото им е над петдесет и едно и повече на всеки сто, ти се сдобиваш с власт над компани. „Но защо…“

Главата му едва не се пръсна от внезапното откритие: „Без всякакви разходи ставаш шогун на компани, колкото по-голяма е тя, толкова по-голям шогун си ти… Без въобще да се охарчваш!“

„Щом соно-джой победи — помисли си Хирага, напълно изтощен, — ние — съветът на самураите — ще препоръчаме на Императора само нашият съвет да основава компани и по този начин най-сетне ще контролираме тези паразити — търговците и лихварите!“

— Отами-сама — започна шоя, без да забележи промяната у Хирага, самият той възбуден от чудесните сведения, които старателно и късче по късче бе събрал, — моите повелители ще ти бъдат безкрайно благодарни. И аз също. Щом из основи проучим блестящите ти хрумвания и идеи, може би ще получим възможност да ти зададем още няколко незначителни въпроса?

— Разбира се — отговори Хирага, ликуващ от мисълта за светлото бъдеще. „Колкото повече въпроси, толкова по-добре. Така аз пръв ще разбера всичко.“ — Стига да понаучиш още за Огама и Йоши, за шиши и за оная жена. Шурикен ли каза?

— Ще направя всичко, което е по силите ми. — Шоя разбираше, че е ударил кьоравото. После мисълта му го върна към липсващото, най-същественото късче от мозайката. — Моля, може ли да те попитам какво е това компани! Какво представлява?

— Не зная — призна си Хирага, не по-малко озадачен.

 

 

— Браво за точността ви, господин Струан — кисело го поздрави адмирал Кетърър. — Доста е необичайна за един… ъъ… търговец. — Щеше да каже „търгаш“, но реши, че има достатъчно време за предизвикателства. — Седнете. Шери?

— Малко сук херес, благодаря ви, адмирале.

Дневалният му наля една чаша, напълни отново и чашата на адмирала с ром и излезе. Вдигнаха наздравица, макар че не можеха да се понасят. Върху бюрото нямаше нищо, освен един официален документ, разпечатан плик и писмо с почерка на Тес Струан.

— Какво мога да направя за вас?

— Знаете ли, че някои от моряците ми бяха избити от китайски пирати, които ни обстрелваха с британски оръдия по време на схватката в залива Мирс. Британски оръдия!

— Четох дописките, но не съм сигурен, че са произведени във Великобритания.

— Аз пък съм сигурен. Уверих се със собствените си очи. — Адмиралът сърдито взе документа. — Първоначалното разследване на губернатора сочи за предполагаеми виновници Струанови или Брокови.

Малкълм безстрашно се взря в червендалестия мъж.

— Губернаторът може да предполага каквото си иска, адмирал Кетърър, но всяко официално обвинение следва да бъде подкрепено с доказателства, иначе ние ще се разстроим неимоверно много, а Брокови направо ще получат удар. Не съм чувал за подобна сделка и при всички случаи продажбата на оръжие не е забранена от Парламента. Какво смята Норбърт Грейфорт? — Джейми го бе предупредил, че Грейфорт също е бил поканен от адмирала за десет и половина, но пристигнал чак в единайсет. И срещата им траяла не повече от три минути.

Кетърър пламна, като си спомни за бунтарското държание на Грейфорт.

— Този… този безочлив тип отказа да обсъди въпроса с мен. А вие?

— Не зная какво желаете да обсъдим, адмирал е.

— Вносът и продажбата на оръжие на тукашните туземци. И на военни кораби. И на опиум.

Малкълм стана предпазлив:

— Струанови търгуват в Китай и спазват британските закони. А никоя от споменатите стоки не е забранена.

— Опиумът скоро ще бъде — озъби се Кетърър.

— Е, тогава ще спрем търговията.

— Но тя е неправомерна според китайските и тукашните закони!

— Повтарям, Струанови не търгуват с опиум тук, а и така да беше, пак повтарям, че това не е в нарушение на британските правни норми.

— И все пак ще признаете, че тази търговия е вредна и безнравствена.

— Да, само че за момента е одобрена от правителството на НВ и за нещастие е единствената стока, която разменяме срещу китайски чай. А от чая Парламентът извлича огромни данъци.

— Добре съм запознат с китайския проблем. Бих желал вие и вашата компания да изпреварите приемането на закона и доброволно да се съгласите никога да не внасяте опиум в Япония.

— Не търгуваме с опиум тук.

— Добре. Ако открия някой кораб с опиум, възнамерявам да конфискувам и него, и товара му.

— Ще кажа само, че ще действате на свой риск, адмирале. Сър Уилям одобрява ли намерението ви?

— Още не сме разговаряли. Ще ми се вие и останалите търговци… и останалите търговци да го сторят на драго сърце. Същото се отнася и за пушките със задно зареждане, патроните, оръдията и военните кораби.

— Грейфорт прие ли удивителното ви предложение?

Вратът на адмирала стана пурпурночервен.

— Не.

Малкълм се замисли за момент. Те двамата с Джейми предварително бяха заключили, че Кетърър има наум точно това. Освен писмото от майка му.

— Ще имаме среща със Сър Уилям след няколко дни — съобщи Струан. — Ще ми окажете чест, ако присъствате като мой личен гост. Всички търговци ще ви изслушат.

— Моите възгледи вече са добре известни. Вие, търговците от различните националности, би следвало да знаете къде са ви интересите — ако флотата не охранява вас и търговските ви пътища, загубени сте. Щом снабдявате туземците с оръдия, заплашвате Кралската флота, спомагате вашите кораби да бъдат потопени и отгоре на това — да избиват съотечествениците ви!

— Може би вземате за пример Индия или някоя др…

— Не разбирате най-същественото! — сръфа го адмиралът. — Ако местните хора не притежаваха от нашите оръжия, нямаше да има и метеж; по-бързо щяхме да потушаваме бунтовете тук и там; щеше много по-лесно и по-добре да се обучават и цивилизоват всички диваци по света; щяхте мирно да си въртите доходна търговия и световният порядък щеше да процъфтява с благоволението на Великобритания. И разни нищожни шибани пиратчета нямаше да имат с какво да обстрелват моя флагман, дявол да го вземе! А без Кралската флота, която контролира океаните, няма британския ред, Британска империя, търговия и, току-виж, сме се върнали в средновековието!

— Между нас казано, вие сте напълно прав, адмирале — рече Малкълм с престорена пламенност, следвайки съвета на чичо си Чжан:

„Когато някоя важна клечка ти се ядоса, каквато и да е причината, бързо приемай, че «между вас казано» той е прав; винаги можеш да го убиеш по-късно, докато спи.“

През годините и армията, и флотата, и правителствените чиновници го бяха въвличали все в същия спор. А ставаше и свидетел на кавгите между родителите си. Баща му защитаваше свободната търговия, а майка му — нравствеността; баща му беснееше от ярост заради неразрешимия проблем с опиумния триъгълник, а майка му още по-енергично се противопоставяше на продажбата на опиум и оръжия. И двамата бяха прави за себе си, и двамата оставаха непреклонни. Разправията винаги свършваше с това, че баща му се напиваше до безсъзнание, а майка му се подсмихваше с нейната безжизнена, влудяваща усмивка, която нищо не бе в състояние да прогони. Баща му винаги подхвърляше като последна язвителна забележка:

— Моят Старец — и твой Очарователен принц — Великият зеленоок дявол Дърк, със собствените си ръце започна тази търговия и ние преуспяхме благодарение на нея, така че Господ да ни е на помощ!

Много пъти Малкълм се бе съмнявал, но никога не бе посмял да запита — дали пък тя всъщност не бе обичала бащата, а не сина, дали не се бе примирила да приеме сина, тъй като бащата не й бе отвърнал с взаимност? Знаеше, че никога няма да се реши да зададе такъв въпрос, пък и да го стореше, тя просто щеше да се усмихне с онази нейна безжизнена усмивка и да каже:

— Малкълм, не ставай смешен.

— Между нас казано, прав сте, адмирале — повтори той.

Кетърър шумно изгълта рома си и си наля още.

— Е, все пак и това е нещо, за Бога! — Взря се в очите на Малкълм. — С една дума, ще се погрижите Струанови да не участват в продажбата на оръжие тук, така ли?

— Ще имам предвид препоръките ви и ще се консултирам с моите събратя търговци.

Кетърър извади носна кърпа и се изсекна, взе щипка енфие, кихна и отново си издуха носа. Мозъкът му се изясни и адмиралът впи злите си очички в младежа, раздразнен, че не забелязва и следа от отстъпчивост.

— Тогава нека се изразя другояче. Между нас казано, вие сте съгласен, че е глупост да помагате на японците да се сдобиват с оръдия, с британски оръдия, с каквито и да е проклети оръдия и с британски военни кораби?

— За тях да придобият подобна флота е…

— Това ще бъде катастрофа, господинчо! Пълна катастрофа и потресаваща глупост!

— Съгласен съм.

— Добре. Ще ми се да внушите това свое мнение и на останалите търговци: никакви оръжия тук, особено пък оръдия, и разбира се, никакъв опиум. Като това, естествено, ще си остане в пълна тайна.

— Ще се радвам да се позова на подобно мнение, адмирал е.

Кетърър изпухтя. Малкълм понечи да стане. Не искаше да го хванат натясно.

— Един момент, господин Струан, преди да си тръгнете, да обсъдим още нещо. — Адмиралът махна към плика и писмото върху бюрото си. — Ето това. От госпожа Струан е. Знаете ли за какво ми пише?

— Да, зная.

Кетърър бутна писмото в средата на писалището си.

— Смята се, че вашата Търговска къща е първа в Азия, макар да чувам, че Брокови вече ви изпреварвали. Няма значение кои са по-силни. Вие бихте могли да станете проводник на доброто. Искам вие и компанията ви да ми помогнете в тази справедлива кауза. Справедлива, господин Струан.

Малкълм изгуби търпение и премълча. Смяташе, че е отговорил достатъчно подробно, и не бе подготвен за нова нотация.

Кетърър забеляза многозначително:

— Между нас казано, обикновено не признавам такива писма от цивилни граждани. От само себе си се разбира: уставите и правилниците на Кралската флота важат само за Кралската флота. — Отпи глътка ром и приглушено се оригна. — Младият Марлоу бил поканил вас и… и годеницата ви на „Пърл“ за изпитанията. Във вторник. За цял ден. — Загледа го изпитателно. — Така ли е?

— Да, сър — измърмори Струан сащисан. Не вярваше на ушите си.

— Естествено, необходимо е моето разрешение. — Адмиралът остави фразата му да повитае във въздуха и сетне продължи: — Между другото, господин Струан, този дуел, дето сте го замислили, наистина е неблагоразумен. — Малкълм премига пред подобна непоследователност и се опита да се съсредоточи, тъй като Кетърър продължи: — Колкото до това, тоя Грейфорт заслужава да пукне в най-скоро време. Дуелите са противозаконни и неблагоразумни деяния, могат да станат и грешки, на всичкото отгоре — лоши… Ясен ли съм?

— Да, сър, благодаря ви за съвета, но вие каза…

— Благодаря на вас, господин Струан — рече ласкаво адмиралът и стана. — Благодаря ви, че ме посетихте. Всичко добро.

Смутен, Малкълм се изправи с усилие — не беше сигурен дали го е разбрал правилно.

— Имахте предвид, че мога…

— Имах предвид само това, което казах — гласът му долетя от квартердека, ясен и смразяващ: — Както сам се изразихте, под най-строга тайна вие ще вземете под внимание моите думи. В замяна ви уверявам под най-строга тайна, че аз ще взема под внимание вашите думи и действия — още преди полунощ в понеделник. Довиждане.

Навън въздухът бе благоуханен, чист и ведър и Малкълм задиша дълбоко, докато пулсирането в главата и гърдите му престана. Изтощен и обнадежден, той се отпусна тежко на първата попаднала му пейка и се втренчи във флотата, без да я вижда.

„Дали разбрах правилно думите на Кетърър — питаше се Струан отново и отново, заслепен от надежда, — че е готов чисто и просто да пренебрегне писмото от майка ми и да разреши на Марлоу да ни качи на кораба и да не му забрани да ни ожени?“

„В най-строга тайна“, повтаряше Кетърър непрекъснато — помисли Малкълм — и „между нас казано“, и „в отговор“. Означава ли това, че той ще си мълчи, ако аз изпълня дълга си към него? Какво, за Бога, мога да сторя и кажа преди полунощ, в понеделник, за да убедя тоя мръсник, защото той наистина е такъв — педераст без всякакви задръжки!

Глупости! Това е сделка — Кетърър ми предложи сделка, а quid pro quo^[1] — и тя е прекрасна за мен и нелоша за него. Ще трябва да внимавам, останалите търговци едва ли с охота ще приемат каквото и да било доброволно ембарго. Не бива да има нещо скрито-покрито, защото тоя мръсник е хитър и няма да се задоволи само с обещания.

На кого да се доверя за този нов завой в объркания ми живот? На „Небесния“? На Джейми? На Марлоу? Не, на него в никакъв случай. Анжел? Не. Не и на нея. Ако чичо Чжан беше тук, друга работа, но след като го няма — на кого? На никого. Най-добре да не казваш на никого.

„Ще трябва да го понесеш сам — нали мама разправяше, че Дърк все това повтарял на баща ми: «Да си тай-пан означава да си самотен и сам да носиш отговорността — в това е радостта и болката на тай-панството.» Какво да правя с оръдията и оръж…“

— Здравейте, господин Струан.

— О! Здравейте, господин Горнт.

— Изглеждате толкова тъжен, че реших да ви прекъсна.

— Не, не съм тъжен — изнурено възрази Малкълм, — просто размишлявах.

— Извинете, сър, в такъв случай ще ви оставя на спокойствие.

— Не, седнете, моля. Говорехте: „срещу определена цена“…

Едуард Горнт кимна.

— Моля да ми простите, че не ви се обадих по-рано, сър, но господин Грейфорт не бива да вижда… да схване. Вече се съгласи на пистолети — на двуцевни револвери за дуел и на един или два изстрела от двайсет крачки.

— Това е добре. Друго?

— Опитах се да го разубедя, но той заяви: „Докато Малкълм Струан не ми се извини публично, никога“, или нещо в този смисъл.

— Добре. Но аз, впрочем, попитах за другия въпрос. Тук няма ни врати, ни стени — Малкълм махна към почти пустата улица. — Срещу каква цена?

— И аз прецених, че тук е най-подходящото място, ала не бива да оставаме прекалено дълго заедно и се налага да бъдем предпазливи — господин Грейфорт може да ни наблюдава с бинокъла си.

— Дали наистина ни наблюдава?

— Не съм сигурен, сър, но бих се хванал на бас.

— Тогава да идем нейде другаде. Или да се видим по-късно?

— Не, и тук става, при все че той е много хитър и не бих желал да заподозре нещо. Цената ще ви кажа, ако чрез моите сведения попречите на намеренията на Морган да ви ликвидира и разорите Брокови.

— Запознат ли сте с подробности?

Горнт тихо се изсмя.

— О, да, и дори нещо повече — нито Морган, нито Стария Брок, нито господин Грейфорт подозират, че зная. — Едуард снижи още повече гласа си, устните му се движеха едва забележимо. — Всичко това ще си остане между нас. Ето и цената: вие разорявате Морган Брок, докарвате го до фалит или до затвора, стига да успеете. Ако се наложи да разорите и Тайлър, ще ми е все едно. Но след като ги съсипете, ми гарантирате, че получавам техния дял от петдесет процента в „Ротуел“, свободен от задължения и тежести; освен това ще ми помогнете да изкупя половината на Джеф Купър от банка „Виктория“. Десет години няма да се домогвате до мен, освен в качеството си на обикновен конкурент, като ми осигурявате права на най-облагодетелствана страна във всички търговски връзки. Всичко това ще залегне в писмен договор и вие ще сложите подписа си под него. А като изтекат десетте години, се гответе за ожесточена борба.

— Дадено — отвърна тутакси Малкълм; бе очаквал по-сурови условия. — Но негодниците от „Виктория“ не са ни приятели — Брок основа банката и те никога не са ни допускали, тъй че едва ли ще можем да ви помогнем кой знае колко там.

— Скоро ще ви станат приятели, сър. Скоро целият им съвет ще пърди, стига да им наредите да пърдят. Но, естествено, се налага всичко да се запази в пълна тайна. Какво ще правите след дуела?

Малкълм дори не се подвоуми, макар да му изглеждаше странно, че незабавно се е доверил на този човек… Каза му как ще се качи на борда на „Буйният облак“.

— Това предполага, че ще победя и няма да съм тежко ранен. Щом веднъж се озова в Хонконг, ще уталожа духовете — заяви той самонадеяно.

— Ами как ще стреляте? Искам да кажа, че бастуните ще ви пречат.

— Един ще ми е достатъчен, за да се задържа нрав през необходимото време. — Малкълм се подсмихна: — Вече тренирах.

— Така, а сега да ви предложа една заблуда за избягване на правните усложнения. Вършеше ни добра работа във Вирджиния и би следвало да помогне и тук, в случай че някой от двама ви бъде убит: и двамата написвате писмо до противника си, което да носи датата и да бъде изпратено в нощта преди дуела. В него ще изложите общото си съгласие да отмените дуела на „утрешната си среща в Ничията земя и да приемете като истински джентълмени взаимните си и едновременни извинения“. — Горнт се усмихна. — Ние, свидетелите, ще заявим под клетва, че докато сте си показвали един на друг пистолетите, единият е гръмнал. Трагична случайност.

— Прекрасно хрумване. Норбърт прие ли?

— Да. Ще ви донеса неговото писмо във вторник. Изпратете вашето по Макфей, но най-добре е да запазите в тайна факта, че то е само една хитрина.

„Във вторник“ — ечеше в съзнанието на Малкълм, но той се насили да не обръща внимание. В това време Горнт сухо добави:

— След дуела — най-хубаво ще е да го убиете, а не просто да го раните — ще дойда с вас на клипера. Вие ще ми връчите писмения договор, а аз ще ви изложа подробностите, с които напълно да съсипете финансовата система на Брок, заедно с пакет заверени копия от писма и документи, достатъчни, за което и да е съдилище. Ще ви връча също и други книжа, които да използвате в качеството на сопа срещу „Виктория“.

Малкълм усети, че се разгорещява.

— Защо не веднага, защо да изчакваме до сряда?

— Господин Грейфорт може да ви застреля — спокойно обясни Горнт — и тогава сведенията ми ще отидат напусто, а аз ще се изложа на безпричинна опасност.

Малкълм помълча и каза:

— Да речем, че ме убие или ме рани тежко, как тогава ще постигнете отмъщението си?

— Незабавно ще се обърна към госпожа Струан, сър. На бас се хващам, че няма да ми се наложи. Залагам на вас, а не на нея.

— Чух, че не залагате на комар, господин Горнт.

— На карти за пари — никога, сър. Видях колко е безсмислено от пастрока си. На живота? Всичко. — Горнт усети нечий поглед върху себе си и тихо добави: — Някой ни наблюдава — и се озърна. Беше Анжелик. Тя излизаше от къщата на Струан и пресичаше улицата. Махна им с ръка. Малкълм й отвърна и стана. Младежите я наблюдаваха как се приближава.

— Здравей, Анжел — топло я посрещна Малкълм, а думите на адмирала не му излизаха от ума. — Разреши ми да ти представя господин Едуард Горнт от „Ротуел“ в Шанхай. Годеницата ми госпожица Ришо.

— Госпожице! — Горнт пое ръката й и галантно я целуна. — Щастие е за мен, че ви срещнах.

— Господин Горнт — прошепна тя, загледана в очите му. Между тримата неочаквано настъпи странна тишина, а после без видима причина те прихнаха да се смеят.

— Какво става? — запита французойката с разтуптяно сърце.

— Joie de vivre^[2] — отвърна Горнт.

Анжелик го погледна и го хареса. Понрави й се сърдечната му усмивка. После девойката хвана Малкълм под ръка, като вече мислено разказваше за неочакваната среща в писмото, което бе прекъснала: „Признавам, скъпа ми Колет, че ги проследих на стъргалото. Така че си сложих новата шапка и ги заварих неподготвени. Хванах своя Малкълм под ръка (като предпазна мярка), защото новодошлият е висок и красив, с непристоен блясък в очите, който аз забелязах тутакси, а Малкълм навярно не го е усетил, иначе щеше да изревнува повече от всякога, горкичкият! Исках да срещна високия непознат уж случайно. Има съвсем лек южняшки акцент, широки рамене, тънък е в кръста, навярно е фехтовач и великолепен танцьор. Много се надявам да ми стане приятел, такава нужда от приятели имам тук…“

— La, cheri — възкликна тя, като си вееше с ветрилото срещу незабавно и приятно избилата я отвътре жар — подсъзнателна и лукава реакция на мъжествеността на Горнт — извини ме, нямах намерение да прекъсвам важния ви разговор…

— Не ни прекъсна, Анжел — успокои я Малкълм.

— Тъкмо си тръгвах — побърза да добави Горнт. Нямаше защо да скрива огромното си възхищение. — Радвам се, че се запознахме, госпожице. — Той се поклони. — Довиждане, сър, ще поддържам връзка с вас.

Анжелик и Струан го наблюдаваха как се отдалечава.

— Какъв е този господин Горнт?

Малкълм й отговори, без въобще да й съобщи истината за него. В съзнанието му се въртеше единствено мисълта за вторник.

 

 

— Още свинско с черен боб, По-млада ми сестрице? — запита А Ток, продължавайки да дъвче парче риба.

— Благодаря ти — А Со се пресегна с пръчиците си да напълни отново паничката си и грабна отдавна избраната добре изпържена скарида, към която хвърляше влюбени погледи. — Моля те, продължавай. По-стара ми сестрице.

Двете жени се намираха в стаята на А Ток. Пред тях обедът бе сервиран в многобройни съдове, а чайник с току-що запарен жасминов чай бе поставен на две крачки.

— Аййиая, толкова е трудно. Славният Чжан не дава никакви точни указания.

— Колко несвойствено за него. — А Со си взе още от сочното говеждо в сос от стриди. — Хич не му прилича, ама никак.

— Тъй, тъй, обаче новата му наложница, тая пачавра от Суджоу, изцяло е завладяла мислите му.

— Аййиая, вярно ли, че била на четиринайсет и не била окосмена?

А Ток си взе още едно парче от рибешката глава и одобрително я осмука.

— Само Избраният народ на чесъна не е окосмен. — Тя изплю костите на пода и си подбра ново късче. — Интересно. Те дали ядат само чесън? Може ли да препрочета писмото му, По-стара ми сестрице?

То гласеше:

„Приветствам те. Шеста братовчедка на втори братовчеди, много добре постъпи, като се посъветва незабавно с мен. Тапата на шишето ясно разкрива следи от Тайната на луната, което сигурно е Очистителят на Кучешката земя в Източното море. Аборт! Тая блудница е постъпила хем разумно, хем неразумно, като го е използвала, а господарят е бил хем разумен, хем неразумен да я защити. Не прави нищо, докато не научим дали той е взел решението, или тя го е сторила без негово знание. Братовчедке, слушай го, докато спи — той от дете говори насън и може да спомене нещо. Нареди на А Со да прави същото и двете се дръжте като прилепи. Подчинете се незабавно.“

— Аййиая, какво иска да каже с това да се държим като прилепи? — запита А Со раздразнено. — Прилепите летят безшумно, но пък писукат. Летят нощем, но са слепи денем. Невидими са през нощта, ала са безпомощни през деня. Техният тор е ценен, макар че вони до Небесата. Какво иска да каже, а?

— Дръж си очите, ушите и ноздрите отворени като прилеп и внимавай къде си изхвърляш тора — изкикоти се А Ток. — Дано Чжан от Търговската къща живее още десет хиляди лета. Без него нямаше да знаем, че нейната Нефритена порта не се отделя от вратата на сина ми!

— Откъде да знаем дали е бил той? — оригна се силно А Со. — Откъде да знаем дали е бил господарят или някой друг? — Тя снижи глас и се озърна, сякаш се боеше от чужди уши, а клечките на А Ток замръзнаха във въздуха. — Дали не е някой като Дългия нос, също такъв чуждоземски дявол като нея, а? Тия двамата са неразделни подобно бълхите в чатала на просяка. Та нали той хвърли шишенцето в морето, основната улика, спомняш ли си?

Старата А Ток престана да се смее.

— Фан-пи! — изруга първокласно тя. — Значи за това ни е предупреждавал Славния Чжан! Прилепите тъкат, докато летят, и не кацат на първото попаднало клонче, а и като кацнат, то е с главата надолу. Той ни нарежда да издирим кой мъжкар е обладал тази женска! Аййиая, да, съгласна съм, че може би Дългия нос е сложил рога на сина ми!

— Господарят — рогоносец! — А Со вдигна очи към небето. — Вярно, че Дългия нос прекарваше доста време в стаята й, та да… — Тя ахна: — Аййиая! Я си спомни, преди седмици тя ме отпрати, а после изпищя, защото помислила, че някой се катери отвън към прозореца й, пък то само вятърът лашнал кепенците! Сега се сещам, че долетях при нея по-бързо от прилеп, но Дългия нос ме бе изпреварил и те двамата… като си помисля сега, и двамата бяха по-бели от петдневен труп! Тогава ли неговата мъжественост…

— Кога стана това. По-млада ми сестрице? Помниш ли кой ден беше? Кога?

— Стана в нощта… в нощта, след като господарят спа с оная местна пачавра от бардака отвъд Канала.

И двете запресмятаха, мозъците им щракаха като сметала. Днес беше петият ден от дванадесетия месец.

— Ще да е било на… на осемнайсетия или деветнайсетия ден от десетия месец. По-стара ми сестрице.

— Малко е; малко е раничко, освен ако не е погълнала Тайната на луната преждевременно. — А Ток разсеяно осмука още едно парче от рибешката глава, после изплю костите и убедено заяви:

— Сигурно са спали и преди това. Тая никаквица имаше големи възможности, нали? Беше отседнала във варварската къща още преди вие двете да се настаните тук.

— Както обикновено, си права, По-стара ми сестрице! Трябва веднага да съобщим на Славния Чжан.

— Но защо ще пуска такъв грозен чуждоземски дявол през Нефритената си порта, щом синът ми въздиша по нея?

А Со енергично сви рамене.

— Варвари! Знае ли ги човек какво мислят. Съобщи на господаря!

Разтреперана от възбуда, А Ток погледна към барчето си. Мадейра, уиски, бренди.

— Ще имаме нужда от сили! — Тя избра уискито и наля две бая големшки глътки. — За нашата работа! Ще кроим планове, ще заговорничим и ще измислим как да принудим никаквицата и любовника й да разкрият истината!

— Добре, много добре! Щом сме заедно, ще се справим!

— Но нито думица на сина ми, няма защо да разнасяме гнусни вести. Трябва да сме сигурни. — Те се чукнаха. — В името на всички богове, малки и големи, никой, който мами сина ми и му слага рога, няма да живее дълго и щастливо!

 

 

— Добър вечер, отче Лео — любезно поздрави Анжелик, коленичи и му целуна ръка. Едва сдържаше погнусата си от силната му миризма. Бяха сами в малката църква. Нефът бе осветен мъждиво само от няколко вощеници, залязващото слънце се процеждаше едва-едва през мизерните стъклописи на прозорците. Католиците в Колонията бяха малко, постъпленията — скъпернически, ала въпреки това олтарът и разпятието бяха разкошни. Навън, в залезния сумрак, Варгас я чакаше, за да я придружи до вкъщи.

— Искали сте да ме видите? — запита невинно французойката, макар добре да си спомняше, че пак е пропуснала неделната литургия. Грижливо бе подбрала розовата си шапка, както и дългия кашмирен шал, метнат върху най-скромната й дневна рокля от тъмна коприна. — Изглеждате много добре, отче.

— Радвам се да те видя, сеньорита, чадо мое — отговори й той със силното си португалско произношение. — Пак те нямаше на неделната литургия.

— Заради лекарствата е, отче. Все още не съм се възстановила от неразположението си… Доктор Бабкот ме посъветва да си почивам — отвърна тя, а съзнанието й бе заето с дрехите й за тазвечерния банкет по случай рождения ден на руския посланик и как ще забавлява Малкълм цяла вечер. — Надявам се да се оправя до следващата неделя.

„Радвам се, моя млада и доста умела измамнице — помисли си Лео, отвратен от коварството на човешкия род. — Нечестиво е да танцуваш цяла нощ, да се веселиш и да показваш разголените си крака.“

— Както и да е, ще те изповядам сега.

Анжелик без малко да се прозине — толкова беше предсказуем отецът. Тя хрисимо го последва в изповедалнята, коленичи машинално, доволна, че помежду им има преграда. Повтаряше молитвата си като папагал, успокоена от договора, който бе сключила с Дева Мария. Пламенно както винаги прошепна паролата им: „… освен това, отче, забравих да поискам прошка в молитвите си от Пресветата майка“.

Бързо получи опрощение на греховете си, няколко пъти сдържано повтори „Аве Мария“ и се почувства по-добре. Понечи да се изправи…

— А сега един личен въпрос, чадо мое. Преди два дни господин Струан ме повика скришом при себе си и ме помоли да ви венчая.

Тя ахна и се усмихна възхитено.

— Ах, отче, колко хубаво!

— Да, чадо мое, така е. „Моля ви да ни венчаете колкото се може по-бързо“, каза младият господин Струан, но това наистина ще е доста трудно. — Денонощно се бе борил с проблема. Още същия ден изпрати настойчиво писмо до епископа на Макао, духовен водач на католиците в Азия, като също толкова настойчиво го молеше за съвет. — Много ще ни е трудно.

— Защо, отче?

— Защото той не е католик и…

— Но той се съгласи децата ни да се възпитават в Правата църква, обеща ми.

— Да, да, чадо мое, така е, така е, и на мен ми каза същото, но още е непълнолетен, трябва му разрешение, както и на теб. Ала исках да ти съобщя на четири очи, че независимо от това помолих Негово високопреосвещенство да проведе церемонията во славата Божия въпреки всичко — със или без съгласието на… баща ти. Чувам, че той бил избягал някъде във Френски Индокитай или в Сиам, а може и да е другаде. — Подробности за мошеничествата и бягството на баща и бързо обиколиха Колонията, но от уважение към нея и към Струан всички си мълчаха. — Ако Негово превъзходителство се съгласи сигурен съм, че господин Сьоратар in loco parentis^[3] също ще приеме, независимо от всичко.

Нещо сякаш я душеше.

— Кога да очакваме отговора, съгласието на Негово преосвещенство?

— Някъде около Коледа, преди Коледа, ако той е в Макао и не е на път да посети правоверните в Китай и ако такава е волята Божия. — Както обикновено отец Лео седеше в профил към преградата с ухо, опряно, до нея, за да чува прошепнатите тайни, но сега хвърли поглед през мрежата и видя смътните й очертания. — Ще ми се насаме да обсъдим въпроса за приемането на сеньора в лоното на католицизма.

Тя отново ахна.

— Той ли каза, че ще приеме католицизма?

— Не, не, той все още не е получил просветление, тъкмо затова искам да си поговорим.

Отец Лео се сведе по-близо до преградата, вкусвайки с наслада близостта й, задавен от въжделение, за което знаеше, че е нечестиво и изпратено от Сатаната, с което денем и нощем се бе борил на колене — същото, срещу което се бореше мъчително още откак бе станал Божи служител.

„Господи, дай ми сили, прости ми. Боже — мислеше той, едва сдържайки сълзите си, изгарящ от желание да се пресегне и да погали гърдите й и цялото й тяло, защитено от преградата, от шала, от дрехите й и от гнева Господен.“

— Ти трябва да му помогнеш… да му помогнеш да прегърне Правата вяра.

Анжелик се бе отдръпнала колкото се може по-далеч от преградата. Тя усърдно отмести завесите, за да намали клаустрофобията, която тясното като кутийка помещение предизвикваше у нея. „Никога не съм се чувствала така в изповедалня — помисли си разтреперана. — Едва откакто… откак се случи онова, което уж не се е случило.“

— Ще му помогна, отче, правя каквото мога. — Ставаше все по-нервна и отново понечи да тръгне.

— Чакай!

Гласът му прозвуча неистово и я слиса.

— Отче?

— Моля… почакай, почакай, чадо мое — този път го каза любезно, но любезността му бе насилена и това я изплаши. Вече не говореше свещеник, свят човек в свято място, а някакъв непознат. — Трябва да поговорим за вашия брак, за него, чадо мое. Нека се предпазваме от греховни влияния, да, длъжни сме; приемането на католицизма е крайно наложително, задължително — като подготовка за… за Вечността.

— „Крайно наложително“ ли, отче? — прошепна Анжелик. — Май искахте да кажете, че е „задължително — като подготовка за брака“?

— За… за Вечността — обади се гласът.

Анжелик се взря в силуета зад преградата, уверена, че той лъже и едновременно с това ужасена, задето дори си е помислила подобно нещо, камо ли пък да го повярва.

— Ще направя всичко, което е по силите ми. — Девойката се изправи и излезе на чист въздух зад завесите.

Но свещеникът стоеше на пътя й. Забеляза капки пот по челото му. Беше се надвесил над нея — висок и едър.

— Заради… заради собственото му спасение. Заради него, чадо мое. По-добре… по-добре преди венчавката.

— Искате да кажете, че той трябва да приеме католицизма, преди да ни ожените ли? — запита Анжелик уплашена.

— Не аз налагам условията, ще се ръководим от напътствията на Негово преосвещенство, ние сме предани слуги!

— Църквата на моя годеник не изисква от мен да стана протестантка, а и, разбира се, не мога да го насилвам.

— Но ще направим така, че той да познае Истината! Този брак… е Божи дар. Протестантка ли? Тази ерес? Това отстъпничество? Немислимо, ти ще се погубиш завинаги, ще бъдеш обречена, отлъчена от църквата, безсмъртната ти душа ще попадне във вечния огън на Ада, ще гориш, ще гориш!

Тя гледаше в земята и говореше почти несвързано:

— Аз да, да, но той… милиони хора са друговерци.

— Те всичките са побъркани, погубени, обречени и вечно ще горят в Пъкъла! — Отецът се ожесточи още повече: — Това ги чака! Трябва да покръстим езичника. Малкълм Струан ще се по…

— Ще се опитам, отче, довиждане, благодаря… Ще опитам — бърбореше Анжелик, докато го заобикаляше и бързаше към вратата. Там се спря и се обърна за миг, преви коляно и излезе на светло. Отецът стоеше на пътеката между редовете с гръб към олтара, а гласът му ечеше под сводовете:

— Стани оръдие в ръцете на Господа, покръсти езичника; ако обичаш Бога, спаси този човек, спаси го от Чистилището; ако обичаш Бога, спаси го, помогни ми да го спася от Адския огън, в името Господне, ти си длъжна… преди да се омъжиш, го спаси, нека го спасим, да го спасим…

 

 

Същата вечер от караулното до Северната порта излезе патрул от самураи: десет войници, напълно въоръжени с мечове и с леки бойни доспехи, предвождани от офицер. Той ги преведе по моста и през бариерата навлезе в Колонията. Един от войните носеше високо тясно знаме с йероглифи. Предводителят издигаше факли в ръцете си и те хвърляха странни сенки.

Хай стрийт и кеят все още бяха претъпкани в приятната вечер. Търговци, войници, моряци, дюкянджии правеха редовната си разходка или стояха на групички, бъбреха и се смееха, тук-там започваха импровизирани концерти и се клатушкаха пияници или се мяркаха ловки мъжки проститутки. Долу на брега неколцина моряци бяха напалили огън и танцуваха пиянски около него. Сред тях имаше някакъв травестит. От далечината се носеше приглушеният тътен на Пияния град.

Всички забелязаха зловещото присъствие на новодошлите. Хората се заковаха на място. Разговорите стихнаха по средата на думата. Обърнаха погледи на север. Най-близкостоящите се отдръпнаха заднишком. Неколцина се заопипваха за револверите си и се проклеха, че не са си ги взели. Други се разстъпиха, а един войник в отпуск хукна презглава да повика нощния матроски караул.

— Какво има, сър? — запита Горнт.

— Засега нищо — отвърна навъсено Норбърт.

Двамата стояха сред групичка на стъргалото, все още доста далеч от самураите, които не обръщаха никакво внимание на стихналата тълпа и според обичая си се влачеха не в крак.

Лънкчърч боязливо се промъкна при тях.

— Въоръжен ли си, Норбърт?

— Не, ами ти?

— Не.

— Аз съм въоръжен, сър — Горнт извади миниатюрния си пистолет, — но едва ли ще има полза от това, ако са настроени враждебно.

— Винаги съм казвал, млади човече — дрезгаво се намеси Лънкчърч, — че щом се двоумиш, най-добре да си плюеш на петите. — Подаде ръка на Горнт, преди бързо да се отдалечи: — Барнаби Лънкчърч, господине, радвам се, че се запознахме. Добре дошли в Йокопоко, ще се видим в клуба — чух, че играете бридж.

Наоколо всички тихичко се измъкваха. Пияните мигновено изтрезняха. Всеки бе нащрек. Добре познаваха скоростта на стремителните самурайски нападения и вършеещите им саби. Норбърт вече си бе набелязал път за отстъпление, ако се наложеше. И в този миг съзря незабавната поява на матроския нощен караул от страничната улица с готови пушки. Начело крачеше сержант. Заеха внушителна, но не и предизвикателна позиция и Грейфорт си отдъхна.

— Вече няма страшно. Винаги ли носиш това нещо, Едуард?

— О, да, сър, винаги. Мисля, че ви бях казал.

— Не, не си — рязко отвърна Норбърт. — Може ли да го видя?

— Разбира се. Зареден е, да знаете.

Пистолетът беше мъничък, но смъртоносен. Двуцевен. С два бронзови патрона. Дръжката му бе обкована със сребро. Норбърт го върна на младежа, като го изгледа сурово.

— Бива си го. Американски ли е?

— Френски. Татко ми го подари, когато заминавах за Англия. Каза ми, че го бил спечелил от един комарджия на някакъв речен параход. Това е единственото, което съм получил от него през живота си. — Горнт се изсмя тихичко. И двамата наблюдаваха приближаващите самураи. — Не се разделям с него дори насън, сър, ала съм стрелял само веднъж. По една дама, която се измъкваше посред нощ с портфейла ми.

— Улучи ли я?

— Не, сър, дори не се и опитвах. Само й разделих косата на прав път, за да я сплаша. Една дама не бива да краде, нали, сър?

Норбърт изсумтя и пак се вторачи в самураите. Бе видял Горнт в нова, опасна светлина.

Самураите се движеха по средата на улицата. Часовите пред Британската, Френската и Руската легация — единствените с постоянна охрана в Колонията — полека вдигнаха пушките си, вече предупредени.

— Свали предпазителите! Никой да не стреля, момчета, докато не ви кажа — изръмжа сержантът. — Граймс, върви да предупредиш „Негова светлост“, той е при русите — третата къща ей там, само че тихичко.

Войникът се подчини. Уличните лампи по стъргалото премигваха. Всички изчакваха напрегнато. Напереният японски офицер приближаваше невъзмутимо.

— Жестоко копеле, а, сержанте? — прошепна един от часовите, а ръцете му погладиха пушката.

— Те до един са жестоки копелета. Кротко сега!

Самураят се изравни с Британската легация и изрева някаква команда. Хората му спряха и се строиха с лице към портата, а той пристъпи тежко и гърлено заговори сержанта на японски. Настъпи тревожна тишина. Последваха нови, нетърпеливи, надменни думи, очевидно заповеди.

— Какво искаш, човече? — запита сержантът с изтънял глас, стърчейки половин метър над японеца.

Последваха още по-страховити и ядосани фрази.

— Някой знае ли какво казва? — провикна се сержантът.

Никой не се обади. После преводачът Йохан предпазливо се отдели от тълпата, поклони се на офицера, който му отвърна нехайно, и му заговори на холандски. Японецът му отвърна, несигурно подбирайки холандските думи.

— Носи съобщение, писмо за Сър Уилям, трябва да му го връчи лично — преведе Йохан.

— Не зная какво да правя, господине, като ги гледам с тия проклети мечове на хълбоците.

Японецът се насочи към портата на Легацията и предпазителите изщракаха. Той спря. Отправи гневна тирада към сержанта и часовите. Самураите изтеглиха една четвърт от мечовете си от ножниците и заеха отбранителна стойка. Изотдолу матроският караул се придвижи безразборно. Всички изчакваха кой ще направи първата грешка.

В същия момент откъм Руската легация забързаха Палидар и още двама драгунски офицери във вечерни парадни униформи и с парадните си саби на кръста.

— Аз поемам командването, сержант — каза Палидар. — Какво става?

Йохан му обясни. Палидар вече бе наясно с японските обичаи, ето защо приближи към офицера, поклони се и изчака, докато му отвърнат със също толкова вежлив поклон.

— Кажи му, че аз ще приема писмото. Аз съм адютантът на Сър Уилям — подчерта той.

— Той се извинява, но има заповед да го връчи лично.

— Кажи му, че съм упълномощен…

Прекъсна го гласът на Сър Уилям:

— Капитан Палидар, един момент! Йохан, от кого е писмото?

Посланикът стоеше на прага на едноетажната Руска легация, а Сергеев и останалите се тълпяха на входа около него.

Офицерът посочи знамето и грубо и отсечено отговори, а Йохан се провикна:

— Разправя, че било от тайро, но ми се струва, че има предвид роджу, старейшините. Наредено му било да го връчи незабавно и лично на вас.

— Така да е, ще го приема. Кажи му да приближи.

Йохан преведе. Офицерът надменно махна на Сър Уилям той да дойде, ала посланикът извика още по-рязко и съвсем нелюбезно:

— Кажи му, че съм канен на вечеря. Ако не ми го предаде веднага, може да ми го връчи утре.

Йохан бе достатъчно опитен, за да не превежда точно, а само да наблегне върху смисъла на думите. Японецът притаи дъх от гняв, но прекрачи тромаво портата на Руската легация, бързо мина покрай двамата часови с огромни бради и се изстъпи пред Сър Уилям, като очевидно изчакваше да му се поклонят.

— Кирей! — изрева Сър Уилям. „Отдай чест!“ бе една от малкото думи, които си бе направил труда да научи. — Кирей!

Офицерът пламна, все пак машинално се поклони. Поклонът бе като за пред равен, но японецът кипна още повече, тъй като Сър Уилям само му кимна като на по-низш. „Но пък — помисли си самураят — това отвратително дребно човече е водач на гай-джин и говорят, че гневът му бил толкова гнусен, колкото и вонята му. Като ги нападнем, аз лично ще го убия.“

Извади свитъка, приближи се и го връчи, отстъпи, поклони се безупречно, изчака да му отвърнат, макар и с груб поклон, напълно удовлетворен, че е надвил врага. За да се разтовари от яда си, изруга своите и закрачи, все едно че те не съществуваха. Самураите го последваха, кипнали заради грубостта на гай-джин.

— Къде, по дяволите, е Тайърър? — запита Сър Уилям.

— Ще пратя да го потърсят — отговори Палидар.

— Не, помоли Йохан да ме последва, ако обичаш!

— Няма нужда, Сър Уилям — обади се швейцарският посланик Ерлихер, — ако е на холандски, ще ви го преведа.

— Благодаря, но Йохан знае и малко японски. — Сър Уилям не искаше да споделя предварително каквото и да било с някого от чужденците, особено пък с такъв представител на малка, но процъфтяваща, високоспециализирана оръжейна промишленост, горяща от нетърпение да изнася, чиято репутация се основаваше на изключителната и неповторима вещина на техните часовникари — една от малкото области, в която британските производители не можеха да ги конкурират.

В трапезарията, най-голямото помещение в Руската легация, имаше маса за двадесет души, отрупана с изискано сребро и посребрени сервизи. Присъстваха всички посланици, с изключение на фон Хаймрих, все още болен; Струан и Анжелик бяха седнали начело на трапезата; бяха поканени и някои френски и британски офицери. Зад всеки стол стоеше прислужник в ливрея, а други сервираха гозбите.

— Ще разрешите ли да използвам вестибюла ви, граф Сергеев? — запита Сър Уилям на руски.

— Разбира се — графът отвори вратата.

Изчакаха, докато Йохан влезе и я затвори зад себе си.

— Добър вечер. Сър Уилям. — Йохан бе доволен, че са извикали него. Пръв щеше да научи за какво е целият този шум и в своя изгода щеше да продължи да служи на собствения си посланик. Разчупи печата на свитъка и също седна.

— На датски и на японски е. Съвсем кратко. Бегло и набързо прегледа посланието, намръщи се, препречете го, после още веднъж и нервно се изсмя.

— Адресирано е до вас, британския посланик, и гласи: „Свързвам се с вас чрез депеша. По заповед на шогуна Нобусада, получена от Киото, всички пристанища ще бъдат незабавно затворени, а всички чужденци отблъснати и прогонени, тъй като…“

— Прогонени? Прогонени ли казахте? — Ревът на Сър Уилям проникна отвъд вратата.

Гостите усетиха неловкост и тревога. Йохан потръпна.

— Да, сър, извинете ме, сър, но така пише: „… прогонени, тъй като нямаме нужда и не желаем да има никакви сношения между тях и нашия народ. Изпращам ви настоящото, преди да заповядам незабавна среща, на която да приключим с подробностите около неотложното ви изтегляне от Йокохама. Почтително…“

— Почтително? За Бога, каква наглост…

Сър Уилям продължи да вилнее. Щом млъкна, за да си поеме дъх, Йохан завърши:

— Следва подпис: „Нори Анджо — Тайро.“ Доколкото разбирам, Сър Уилям, това е нещо като Диктатор — издигнал се е.