Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (3)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Gai-jin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 51гласа)

Информация

Сканиране
atoslove(2010 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona(2010 г.)

Издание:

Джеймс Клавел. Гай-джин

Превод: Емилия Стаматова

Редактор: Милена Лилова

Коректор: Т. Вълевска, М. Кондова

ИК „Библиотека 48“, 1993 г.

ISBN 954-8047-28-4

 

 

Издание:

Джеймс Клавел. Гай-джин

Превод: Емилия Стаматова, Милена Лилова

Редактор: Милена Лилова

Коректор: Т. Вълевска, М. Кондова

ИК „Библиотека 48“, 1994 г.

ISBN 954-8047-28-4

 

 

Издание:

Джеймс Клавел. Гай-джин

Превод: Емилия Стаматова, Милена Лилова

Редактор: Милена Лилова

Коректор: Т. Вълевска, М. Кондова

ИК „Библиотека 48“, 1994 г.

ISBN 954-8047-28-4

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на липсваща страница

32.

Йокохама

Събота, 1 декември

— Надминахме флотата преди два дни, господин Малкълм, Джейми — жизнерадостно съобщи капитанът на клипера, като криеше потреса си от промяната в Малкълм, когото познаваше от бебе и с когото се бе майтапил и пил само преди три месеца в Хонконг — от измъченото му, хлътнало лице, чудатия отнесен поглед, от бастуните, без които не можеше да ходи и дори да стои прав. — Бяхме опънали всички платна и напредвахме стремително, а те я караха по-спокойно, и с право, защото май не искаха да загубят някоя от натоварените с въглища баржи; влачеха ги на буксир.

Капитанът се казваше Шийлинг и току-що бе слязъл на брега от кораба си „Танцуващият облак“, пристигнал съвършено неочаквано. Бе четиридесет и две годишен, брадат, обветрен човек, на служба в Търговската къща повече от четвърт век.

— Само дадохме салют и продължихме.

— Чай, капитане? — Макфей му наля машинално; от дългогодишен опит знаеше, че това е предпочитаната му напитка. По време на пътуванията си капитанът го пиеше денонощно, подсладен като шербет. Намираха се в покоите на Малкълм край голямата маса и Джейми, както и тай-панът, почти не слушаше, вперил очи в запечатаната пощенска чанта, щампована с герба на Търговската къща, притисната под лявата ръка на Шийлинг.

Шийлинг имаше кука на мястото на лявата си китка. Бе я загубил още като курсант при едно пътуване по реката Яндзъ с товар от опиум — пиратите от флотилията на Белия лотос обградили тяхната лорча[1] и в завързалата се схватка някой отсякъл китката му. По-късно получил похвала за проявената храброст. Обожаваният му идол Дърк Струан го измъкнал от пропастта, като го прикрепил към главнокомандващия търговската му флота Орлов Гърбушкото със заповед да го научат на всичко необходимо.

— Сполайти — усмихна се Шийлинг и отпи голяма глътка. — Отличен е, Джейми! Разбира се, бих предпочел едно голямо уиски, както сам се досещаш, но ще почакам до Хонолулу — възнамерявам да потегля незабавно, дойдох само да…

— Хонолулу? — възкликнаха в един глас Струан и Джейми. Това бе необичайна спирка за клиперите им по трасето през Тихия океан до Сан Франциско и обратно.

— Какъв товар караш? — запита Малкълм, като едва не прибави „чичо Шийли“, името, с което го бе наричал в доброто старо време на своето юношество.

— Както обикновено — чай и подправки за Фриско, но имам заповед първо да отнеса пощата на посредниците ни на Хаваите.

— Заповед от майка ми ли?

Шийлинг кимна и весело втренчи сивите си очи в Струан. Бе подочул поверителните клюки за някои от разногласията между майката и сина — годежът на Малкълм и нейното несъгласие бяха в устата на цял Хонконг, но бе получил строги указания да не споменава нищо.

— Как върви търговията в Хавай? — запита Малкълм, пронизан от безпокойство. — Тя каза ли ти?

— Не, госпожа Струан само ми заръча да се отбия тук.

Порив на вятъра разклати кепенците. И тримата погледнаха през прозореца. Тримачтовият клипер стоеше на котва в залива, устоявайки победоносно на големите вълни, платната му бяха готови за вдигане, скоро щеше да полети в открито море и да се понесе с бесните ветрове или пък с попътните, или с каквото там предстоеше. Тримата се издуха като платна от гордост, а Шийлинг усети прилив на нежност, че командва тази царица на морето. После отново съсредоточи вниманието върху Малкълм и разсеяно се почеса по врата с куката си.

— И тук ме изпратиха със същата задача: пощата! — Подаде му чантата. — Мога ли да получа разписка, моля?

— Естествено. — Струан кимна на Джейми и той се зае с нея. — Какво ново в Хонконг?

— Ще разбереш от писмата, но донесох и последните вестници — хонконгски и лондонски; — оставих пакета в кантората ви долу.

Шийлинг гаврътна чая, бързаше да потегли. Това щеше да е четвъртото му пребиваване в Хаваите и добре познаваше красотата на тамошните момичета, изключителната им, любвеобилна природа; парите за тях не бяха от значение — за разлика от Хонконг, Шанхай, пък и от всички други места, в които бе отсядал. „Този път тайно ще купя малко земя. Под чуждо име. Ще се установя на Хаваите догодина, като се оттегля от компанията. Ще ида там и никой няма да ме знае.“ Мисълта да отплава завинаги, да зареже жена си — тая свадлива кранта — и ненаситните си деца в Лондон („Тате, купи ми това“, „Тате, купи ми онова“), не че ги виждаше кой знае колко често, го изпълваше със задоволство.

— Имам предвид местните новини в Хонконг — поясни Струан.

— О! Ами семейството ти е в добро състояние — и госпожа Струан, и брат ти, и сестрите, макар че младият Дънкан се бе простудил бая тежко, когато заминавах. А що се отнася до Хонконг, конните надбягвания са страхотни, както винаги, и храната — и тя. Госпожа Фъдърингил все така процъфтява, въпреки рецесията Търговската къща държи курса, знаеш го по-добре от мен, но както обикновено, пълзят слухове, че нищо не е в ред, разпространявани вероятно от Брокови, ама това си е съвсем в реда на нещата и винаги е било така. — Той се изправи. — Благодаря ви най-любезно. Най-добре да вървя, искам да хвана прилива.

— Няма ли поне да останеш за обяд?

— Не, благодаря, по-добре, да отплавам…

— Какви слухове? — дрезгаво запита Малкълм.

— Не си струва да ги повтарям, господин Малкълм.

— Защо не ме наричаш тай-пан като всички останали? Струан бе раздразнен от предчувствието за съдържанието на пощата. — Аз съм тай-пан, нали?

Шийлинг не промени изражението си, обичаше момчето, възхищаваше му се и го жалеше за бремето, което му се бе стоварило.

— Така е, прав си, време е да престана с това „господин Малкълм“. Ама, ще ме извиниш, навремето баща ти ми каза същото, щом стана тай-пан няколко дни след като тайфунът уби… уби тай-пана господин Дърк. Знаеш колко ми беше скъп и помолих моя капитан, капитан Орлов, за разрешение да поприказвам с господин Кълъм и Орлов ме пусна. И тъй, рекох на баща ти, че винаги съм наричал господин Дърк тай-пан и като особено благоволение го моля да му викам „сър“ или „господин Струан“. Той се съгласи. Прояви особено благоволение. Може ли…

— Чух, че капитан Орлов наричал баща ми „тай-пан“, а дядо ми му беше също толкова скъп, може би дори повече, отколкото на теб.

— Вярно е — потвърди Шийлинг и се изопна. — Когато капитан Орлов изчезна, баща ти ме направи завеждащ флотата. Служих му от все сърце, както ще служа и на теб, и на сина ти, ако доживея дотогава. Като особено благоволение те моля, нека нещата си останат, както бяха при баща ти!

Шийлинг бе просто безценен за Търговската къща. И тримата го знаеха. Както познаваха и неговата непреклонност. Малкълм кимна, все пак засегнат.

— Безопасно плаване, капитане.

— Благодаря, сър. И… и късмет във всичко, господин Струан. И на теб, Джейми.

Докато Шийлинг се отправи към изхода, Малкълм вече бе разчупил първия печат на чантата, но преди капитанът да хване дръжката, вратата се отвори. На прага застана Анжелик. Шапка, морскосиня рокля, ръкавици и слънчобран. И тримата мъже притаиха дъх пред нейната лъчезарност.

— О, извини ме, cheri, не знаех, че си зает…

— Няма нищо, заповядай. — Малкълм с мъка се изправи на крака. — Да ти представя капитана на „Танцуващият облак“ — Шийлинг.

— La, господине, великолепен кораб, късметлия сте.

— Да, да, така е, госпожице. Благодаря ви — отвърна Шийлинг с усмивка. „Господи — помисли си, — не бях я виждал досега, кой ще посмее да обвинява Малкълм?“ — Довиждане, госпожице. — Капитанът отдаде чест и излезе, а не му се искаше да си отива точно сега.

— Извини ме, че ви прекъснах, Малкълм, но ми бе заръчал да те взема за обяда със Сър Уилям… не си забравил, че имам урок по пиано с Андре следобед, пък и уредих в пет да ни направят дагеротип. Здравей, Джейми!

— На нас ли?

— Да. Спомняш ли си забавния италианец, който пристигна с предишния пощенски кораб от Хонконг за известно време. Той ги прави и гарантира, че ще изглеждаме много добре!

Безпокойството на Малкълм се разсея донякъде, усещаше присъствието й с цялото си същество, душа даваше за нея, макар да я бе видял едва преди час — пиха кафе в покоите му в единадесет: тя бе въвела този обичай, а той му се наслаждаваше от все сърце. Струваше му се, че през последните две-три седмици любовта й към него бе разцъфтяла още повече, макар Анжелик да прекарваше повечето си време в яздене, стрелба с лък, уроци по пиано, в подготовка на соарета, писане на писма и водене на дневника си — така живееха всички те. Но щом останеше с него, бе по-грижлива и по-нежна от която и да било жена. Любовта му и неговата потребност от нея нарастваха с всеки изминал ден с непреодолима сила.

— Обядът е в един, скъпа, а сега едва минава дванадесет — отвърна той и тъй като не му се искаше тя да си отива, добави: — Ще ни отделиш ли няколко минути?

— Разбира се. — Тя грациозно, сякаш с танцова стъпка, го доближи, целуна го и се отправи в покоите си. Парфюмът й остана да витае в стаята като очарователен спомен.

Струан разчупи последния печат с треперещи пръсти. Вътре имаше три писма: едно от майка му до него, едно — пак от нея за Джейми. Третото беше от Гордън Чжан, компрадор на компанията и негов чичо.

— Ето — подаде на Джейми адресираното до него писмо, сърцето му блъскаше лудо. Щеше му се Шийлинг да не бе идвал. Двете писма сякаш изгаряха пръстите му.

— Ще те оставя сам — рече Джейми.

— Недей. Лошите вести не бива да се четат насаме. — Малкълм вдигна очи към него: — Отвори своето.

Джейми се подчини и го прочете набързо. Лицето му пламна.

— Лично ли е, Джейми?

— Гласи следното: „Скъпи Джейми — за пръв път от дълго време насам използва предишното обръщение, — можеш да го покажеш на сина ми, ако пожелаеш. Ще изпратя Албърт Макструан от шанхайската ни кантора при вас веднага, щом успея да го уредя. Ще го направиш свой наместник и ще го обучиш на всичко в дейността ни в Япония, така че, освен ако не се случат две неща, той да е в състояние да те замести достойно, след като напуснеш компанията ни. Първото: синът ми да е в Хонконг по Коледа. Второто: ти да го придружиш.“

Джейми се втренчи в Малкълм безпомощно:

— Толкова. Следва само подпис.

— Нищо подобно. — Малкълм също бе пламнал.

— Щом Албърт пристигне, нека върви по дяволите.

— Голяма работа, ако поостане някой и друг ден и се огледа наоколо. Не е лошо момче…

— Майка ми е… Не съм предполагал, че е толкова жестока: значи, ако не се подчиня й не проявя раболепие, ти ще изхвърчиш. Е? — Очите на Малкълм блуждаеха по бюрото. През последните няколко седмици бе положил нечовешки усилия да ограничи приемането на лекарството до веднъж дневно. На няколко пъти не бе издържал.

— Пий го с мярка, Малкълм — бе го посъветвал доктор Бабкот, — само когато имаш болки. — Бе настоял да погледне шишенцето не за да му го отнеме, а просто да установи съставките му. — Доста е силничко. Запомни, настойката не е лек и някои хора се пристрастяват.

— Не и аз. Необходимо ми е против болките. Ти облекчи болките, а аз ще спра лекарството.

— Съжалявам, приятелю, де да можех. Вътрешните ти органи са сериозно увредени, е, не чак толкова сериозно, но е нужно време, докато заздравеят.

„Прекалено много време — мислеше си Малкълм. — Дали пък не съм по-зле, отколкото Бабкот признава? — Загледа се в двете писма, нямаше охота да ги отваря. — Отвратително е от нейна страна да използва уволнението на Джейми като сопа.“

— Долно е!

— Госпожа Струан има някои права — напомни му Джейми.

— Тя не е тай-пан, а аз. Волята на баща ми беше от ясна по-ясна. — Говореше с глух глас, мислите му се мятаха в безпорядък. — Ами ако чичо Шийлинг е прав, че тази титла трябва да се заслужи, а?

— Ти си тай-панът — любезно вметна Джейми, макар да знаеше, че не е вярно. — Странно, дето отвори дума за Орлов, години не се бях сещал за него. Какво ли го е сполетяло?

— Да — личеше си, че Малкълм е разсеян. — Горкият Орлов беше белязан, след като срази любимия син на У Фан Чой. Ама че глупак — да слезе сам на брега в Макао. Навярно пиратите на Белия лотос са го опекли. Макао е ужасно място, оттам е лесно да стигнеш до Китай, а Белия лотос има съгледвачи навсякъде. Не бих искал да попадна в черния им списък… — Гласът му заглъхна. Наведе очи към писмата, потънал в размисъл.

Джейми изчакваше. После рече:

— Викни ме, ако ти дотрябвам. Ще прегледам останалата поща. — Макфей излезе.

Малкълм не го чу как затваря вратата след себе си. В края на писмото имаше постскриптум „С обич“, значи майка му не изпращаше тайно съобщение:

„Мой любими, но блудни синко,

Възнамерявах да пристигна с «Танцуващият облак», но се отказах в последния момент, тъй като Дънкан бе много зле и отново има круп. Може би дори е по-добре да ти напиша това, което искам да ти кажа, та да не стават грешки.

… Научих от твоите прибързани и необмислени писма какво искаш или не искаш да правиш за «годежа» ти, за Джейми Макфей, госпожица Ришо и т.н. — и за петте хиляди пушки. Незабавно писмено отмених разточителната ти поръчка.

Дойде време за конкретни и явни решения. Тъй като не си тук и отказваш да сториш каквото те моля, ще ги вземам аз. За твое лично сведение — имам право, на това.

Докато горкият ти баща беше на смъртно легло и нямаше за кога да чакаме завръщането ти, точно преди да издъхне, той де факто ме направи тай-пан според всички условия на волята и завещанието на Дърк — а някои от тях са ужасни. Всички условия се приемат пред лицето на Бога, скришом, и се препредават тайно от тай-пан на тай-пан. Очаквахме, че ти незабавно ще се завърнеш и аз ще ти предам мантията. Едно от условията на Дърк гласи: «Дълг на тай-пана е да се закълне, че напълно вярва в почтеността на своя приемник.» Не бих могла да дам подобна клетва за теб в дадения момент. Всичко това, както и по-долу написаното е само за твое лично сведение — ще навреди на компанията, ако стане публично достояние, така че унищожи писмото, след като го прочетеш.

С днешната поща за Шотландия предложих поста тай-пан на братовчед ти Локлин Струан, сина на чичо ти Роб, с четири уговорки: първо — незабавно да пристигне в Хонконг и три месеца да се обучава тук — както знаеш, той е далеч по-опитен от теб във великобританските ни дела, макар ти да си много по-подходящ и по-обучен от него; второ — да приеме да пази всичко в пълна тайна; трето — в края на изпитателния срок пред лицето на Бога ще направя окончателен избор между двама ви и решението ми, естествено, е задължително; четвърто — ако се вразумиш, той да приеме, че съм длъжна да избера теб, но пък Локлин ще е следващият тай-пан. В случай че ти останеш бездетен, братовчед ти ще те наследи, а Дънкан — него.

Да се вразумиш, синко, означава веднага да се завърнеш в Хонконг най-късно по Коледа, и то съвсем сам, като изключим Джейми Макфей (и доктор Хоуг, стига да ти е приятна компанията му), за да обсъдим бъдещите ти планове, да поемеш неотложните си задължения и да се приготвиш за поста, за който си се обучавал цял живот. Окажеш ли се достоен, ще те направя тай-пан на двадесет и първия ти рожден ден на двадесет и първи май.

Показах писмото си на Гордън Чжан и го помолих да ти го разтълкува, ако се налага — нашият компрадор е задължен според устава на Дърк, задължен да присъства като страна в предаването на властта.

Твоя предана майка

P.S. С обич

P.P.S. Благодаря ти, че ме извести за новата глупост на Парламента (по чудатия канален ред на нашия лют враг Грейфорт. Внимавай с него, замисля нещо лошо, но ти си по-наясно и от мен). Да, и до нас стигнаха слуховете, че губернаторът се правел, че уж нищо не знае.

Вече писах на нашите парламентаристи още щом плъзна мълвата, да престанат с глупостите си, ако наистина е така; а също и в Бенгалия, за да ги предупредя. В отговор на писмото ти им писах повторно. Наистина е крайно време да се прибереш и да поемеш дълга си и трупащите се проблеми.“

— Дълга си! — изкрещя Малкълм на стената смачка писмото и го запрати по нея. Буйният жест му причини болка. Изправи се със залитане и се запрепъва към бюрото. Шишенцето съдържаше вечерната му доза. Пресуши го, строши го о дъбовия плот, проклинайки; пипнешком се добра до стола си и се строполи в него.

— Тя няма право! Няма! Тази… тази кучка не може да го направи… няма! „Върни се съвсем сам“ означава единствено — без Анжел, „за да обсъдим“… Няма да го направя, тя няма да се бърка… — Малкълм продължи да измисля и изрича проклятия, докато най-сетне опиатът проникна в жилите му и му донесе своята смъртоносна утеха.

След време забеляза писмото на компрадора Гордън Чжан — природения брат на баща си, едно от множеството извънбрачни деца, които Дърк Струан бе наплодил.

— Ние знаем за три — високо изрече Струан.

„Скъпи племеннико,

Вече ти изпратих съболезнованията си за твоята клета джос, за раните и произшествието. Но съм още по-разтревожен от охладняването, настъпило между майка ти и теб. То обещава да се превърне в опасност и да подкопае основите на нашата Търговска къща — следователно мой дълг е да те наставлявам и съветвам. Тя ме запозна с писмото си до теб. Не съм й показал моето, нито се каня да го правя. В своето ще се огранича само до въпросите, свързани с тай-панството, ала ще ти дам и личен съвет относно твоето момиче: постъпвай по китайски.

Ето фактите: макар и да си официален наследник на природения ми брат, майка ти е напълно права, че не си преминал през задължителните церемонии, изпитания, клетви и подписи, установени от завещанието и устава на почитаемия ми баща, необходими, за да станеш тай-пан. За да бъдат валидни, е нужно личното им засвидетелстване и писмена клетва, приложени от сегашния компрадор, който по произход да е от моята родова линия на династия Чжан. Само тогава избраникът е тай-пан.

Преди да умре, баща ти фактически назначи твоята майка за тай-пан. Процедурата бе изпълнена точно до последната подробност. Аз бях свидетелят. Тя е законният тай-пан и държи властта на Търговската къща. Вярно е, че родителите ти се надяваха скоро да ти прехвърлят поста, но е истина и че едно от задълженията на тай-пана е да засвидетелства писмено пред Бога почтеността на своя приемник. Вярно е също, че Търговската къща се ръководи само от решенията на тай-пана, бил той мъж или жена, особено при избора на приемник и на определяне момента за предаване длъжността.

Едничкият ми съвет е: постъпи мъдро, преглътни гордостта си, върни се незабавно, дръж се раболепно, раболепно и пак раболепно, приеми «изпитателния» срок стани отново предан син, достоен за своите предци, за да добрува Къщата. Подчини се на тай-пана. Постъпвай по китайски.“

Малкълм Струан се бе вторачил в писмото: бъдещето му рухваше, миналото му рухваше, всичко се променяше. И тъй, тя е тай-панът! „Майка ми! Щом го казва чичо Гордън, значи е вярно! Значи ме е лишила от рожденото ми право тя, моята майка.

А може би тъкмо към това се — бе стремила цял живот? Нали все се подмазваше, умоляваше, хленчеше, интригантстваше, вършеше всичко необходимо, за да вземе надмощие над татко, над мен и над всички нас. Ами нейните влудяващи ежедневни семейни молитви, ами литургиите по два пъти в неделя — и ние се влачехме на църква, нищо че една неделна литургия е напълно достатъчна. Ами пиенето! «Пиянството е мерзост», и по цял ден цитираше Библията до умопомрачение, никакви забави нямаше в живота ни. Великите пости се съблюдаваха от край до край, само пост и молитва, завинаги бе заклеймила бляскавия начин на живот на Дърк Струан — «Господ да го прокълне», — все повтаряше колко жалко било, дето умрял, толкова млад… ама никога не отваряше дума, че е загинал в тайфуна в прегръдка с китайската си любовница, обстоятелство, което до ден-днешен е големият скандал на Азия — само проповеди за греховността на плътските желания, а татко бе нерешителен, сестричката ми умря, после близнаците…“

Малкълм се изопна на стола си с висока облегалка. „Умопомрачение? Това е то! — помисли си. — Бих ли могъл да я натикам в лудницата? Може и наистина да е умопобъркана. Дали чичо Гордън ще ми помогне да… Аййиая! Аз съм лудият. Аз съм този, който…“

— Малкълм! Време е за обяд.

Той вдигна поглед и установи, че разговаря с Анжелик, че й прави комплименти, но не би ли могла да отиде без него, имало някои сериозни неща да решава, да напише някои писма — не, нищо, което да я засяга, просто търговски дела, а през всичкото време „върни се сам“ и „прояви раболепие, тя е тай-панът“ се набиваше в съзнанието му.

— Моля те, Анжелик!

— Разбира се, щом така искаш, но сигурен ли си, че си добре, любов моя? Нали нямаш треска?

Остави я да пипне челото му, улови ръката й и притегли Анжелик в скута си, целуна я и тя го целуна, разсмя се весело, затегна корсажа си и му напомни, че ще се върне след урока по пиано, той да не се тревожел, а за дагеротипа да си сложел вечерно облекло и о, новата ми бална рокля ще те… А после Малкълм отново остана насаме с мислите си и пак същите думи се набиваха в мозъка му: „Върни се сам… Тя е тай-панът.“ Как е посмяла да отмени поръчката за пушките — какво знае тя за тукашните пазари?

„Законен тай-пан. Значи наистина тя е господарката. И ще командва и мен, със сигурност поне докато не навърша двадесет и една, пък и винаги по-нататък. Освен ако…

Ах, това ли бил ключът? Това ли е имал предвид чичо Гордън, когато е написал: постъпвай по китайски. Как да постъпя по китайски? Как би се справил един китаец с всичките ми затруднения?“

Точно преди да потъне в своя особен сън, Малкълм се усмихна.

 

 

Тъй като бе събота и следобедът бе приятен, на носа бе организиран футболен мач. По-голямата част от Колонията се бе събрала да гледа. Не минаваше без обичайните сбивания и истерия, втурване и оттегляне от терена, когато едната или другата страна отбелязваше гол. Армията играеше срещу флотата — по петдесет мъже на всяка страна. Резултатът бе 2:1 за флотата, а първото полувреме още не бе свършило. На играчите бе разрешено да се ритат, да се карат, почти всичко им бе разрешено с единствената цел да забият топката в противниковата врата.

Анжелик седеше на централното място заедно със Сър Уилям и генерала, заобиколена от останалите гости на обяда — Сьоратар и другите посланици, Андре и Филип Тайърър: бяха решили групово да посетят мача. Около тях се тълпяха и ревниво си съперничеха за вниманието й британски и френски офицери — Сетри Палидар и Марлоу — единственият британски военноморски офицер сред тях, а Джейми се бе разположил наблизо. Тя бе изтичала при Малкълм да му съобщи, че отменя урока си по пиано, още едно извинение да не остава насаме с Андре, но Струан все още спеше и нямаше как да я придружи до игрището. Ето защо бе помолила Джейми.

— Да, по-добре е да поспи — ще му оставя бележка — съгласи се Джейми: Радваше се на всяка възможност да отвлече вниманието си от надвисналото бедствие. — Жалко, дето няма да види мача. Малкълм е запалянко, както знаеш — великолепен плувец, също и добър играч на крикет, пък и тенисист, разбира се. Мъчно ми е… ами, че не е какъвто беше.

Анжелик забеляза, че и Джейми е унил като Малкълм, но не обърна особено внимание на обстоятелството — мъжете обикновено винаги се правят на важни, пък и й бе приятно да си има придружител като преграда срещу останалите. От оня забележителен ден, когато се освободи от растящото в нея същество и си възвърна предишното здраве и енергичност, тя се чувстваше по-добре от всякога и бе сметнала за неразумно да остава насаме с когото и да било от мъжете. С изключение на Андре. Слава Богу, той се бе променил, не я заплашваше вече и не се позоваваше на помощта, която й бе оказал — как искаше да забрави за всичко това, — вече не я заглеждаше с бруталните си полупритворени очи, жестокостта в тях бе някак прикрита. Но девойката знаеше, че тя се спотайва в душата му.

„Много е важно да съхраня дружелюбието му — помисли си Анжелик с ясното съзнание за собствената си уязвимост. — Слушай го, но бъди нащрек с него. Понякога говори разумни неща: «Забрави станалото, все едно че никога не се е случвало.»

Андре е прав. Нищо не се е случило. Нищо, освен, че то е мъртво. Аз наистина обичам Малкълм, ще му народя синове, ще бъда съвършена съпруга и домакиня, а салонът ни в Париж…“

Силен рев я отвлече от мислите й. Играч от отбора на военните моряци бе насочил топката към вратата на армейците, но защитата я бе избила. Вдигна се всеобща врява, моряците твърдяха, че топката е избита зад головата линия, войниците оспорваха. Десетина матроси изскочиха на терена и се присъединиха към мелето, пехотинците ги последваха и се започна групово сбиване. Търговците и останалите зрители надаваха одобрителни възгласи, кикотеха се и се наслаждаваха на представлението, а реферът, Лънкчърч, правеше отчаяни опити да се измъкне от схватката и да въведе поне някакъв ред на полето.

— Ох, вижте… едва не убиха онзи нещастник с ритници.

— Не се тревожи, Анжелик, само се майтапят, очевидно е, че не беше гол — самонадеяно заяви генералът. Пострадалият бе моряк и следователно случилото се можеше да се омаловажи. От другата й страна Сър Уилям се вълнуваше като всички — нищо не разведрява духовете така, както една добра кавга. Все пак джентълменът се съобрази с присъствието на Анжелик и се наведе към генерала:

— Май е време играта да продължи, Томас, нали така?

— Точно така. — Генералът махна на Палидар. — Прекрати тая каша, моля те — вразуми ги.

Палидар изскочи на игрището, измъкна револвера си и стреля във въздуха. Участниците в конфликта застинаха на местата си.

— Слушайте, хора — изкрещя драгунският офицер. Погледите бяха приковани в него. — Всички, освен играчите да напуснат терена. Генералът заповяда: „Още едно сбиване, и мачът се отменя, а виновниците ще си понесат наказанието.“ Хайде! — Полето започна да се разчиства, мнозина накуцваха, други извличаха пострадалите. — Е, господин рефер, имаше ли гол или не?

— Ами, капитане, и да, и не…

— Да или не?

Настъпи гробна тишина. Лънкчърч съзнаваше, че каквото и да отговори, ще сгреши. Реши, че най-добре е да каже истината:

— Гол за флота!

Гръмнаха радостни възгласи и закани, а Палидар — висок и много доволен от себе си — се запъти към мястото си.

— О, Сетри, колко си храбър! — Анжелик го изрече толкова мило, че Марлоу и останалите се скъсаха от ревност.

— Добре се справи, друже — поздрави го с неохота Марлоу.

Играта — по-скоро битката — се възобнови не на шега сред одобрителни викове, заглушавани от дюдюкания и псувни.

— Бива си го мачът, Томас, а? — запита Сър Уилям.

— Съвсем очевидно е, че не беше гол, реферът е…

— Дрънканици! Залагам пет гвинеи за победата на флотата.

Вратът на генерала бе придобил още по-тъмен оттенък на червеното, а това достави удоволствие на Сър Уилям и му помогна да се избави от лошото си настроение. В Колонията и в Пияния град непрекъснато избухваха разправии, от Бакуфу и Митницата пристигаха досадни писма, пък и все още не бе простил глупавото поведение на генерала по време на неразборията.

Не му стигаха тези злочестини, ами с последната поща пристигнаха още по-отвратителни вести и прогнози от Външното министерство: липсата на финансова поддръжка от Парламента щяла да предизвика ново отзоваване на част от дипломатическия персонал и „макар хазната на Империята да е претъпкана, тази година заплатите няма да се повишат. Американската война ще се окаже най-жестоката в цялата история на човечеството заради новоизобретените гранати, бронзови патрони, пушки със задно зареждане, оръдия със задно зареждане и картечници. След разгрома на съюзните войски при Шайлоу и след втората битка при Бул Рън очакванията са, че конфедератите ще спечелят войната; повечето учени глави в Сити са отписали президента Линкълн като нерешителен и некадърен, но, скъпи ми Уили, политиката на НВ си остава все същата: да залагаме и на двете страни, да си заравяме главите в пясъка и да не се забъркваме в тая скапана касапница…“

От Европа също идваха лоши новини: руски казашки войски пак бяха извършили кърваво клане на поляци във Варшава след демонстрации против руското господство; принц Фон Бисмарк бе станал министър-председател на Прусия и пълзяха слухове, че се готвел за война с Франция; Австро-Унгария и Русия май пак се намираха на ръба на въоръжения конфликт; предстояха неизбежни сражения на Балканите…

„И така нататък, ad nauseam[2] — помисли си Сър Уилям начумерено. — Всичко си е все същото! Проклет да бъда, ако повярвам, че Бакуфу ще си изпълнят обещанията, а това означава пак да правя официални визити. Ще ги науча тия японци, че обещанието си е обещание, щом е направено пред британските власти, за Бога, пък и ще напомня същото на Сергеев, Сьоратар и останалите.

Обстрелът на Йедо ще е най-простото и лесно решение — на бърза ръка ще ги принудя да се подчинят. Обаче какво ще правя с Кетърър… може би пък набезите в историческата литература да са го променили. Пфу! Ама че надежди…“

— Бих дал една рубла само да науча за какво мислите — усмихна се граф Сергеев и му предложи сребърна манерка с изгравиран върху нея златен фамилен кръст. — Водката подпомага мисленето.

— Благодаря. — Сър Уилям отпи и усети как топлина се плъзна по хранопровода му. Спомни си прекрасните времена, в посолството в Санкт Петербург, когато бе двадесетгодишен, в центъра на света, а не в тоя аванпост Йокохама; спомни си пиенето и гуляите, баловете, балета и дачите, нощния живот и разкоша — само за избраните, — възбудата, интригите, прекрасните обеди и Вертинска, за която никога не бе забравял.

През пет от седемте му прекарани там години Вертинска му бе любовница, най-малката дъщеря на един фаворизиран дворцов златар, и тя художничка като баща си, който се отнасяше благосклонно към тяхната връзка. Майката на Уилям, също рускиня, душа даваше за момичето и искаше те да се оженят.

— Съжалявам, мила майчице, няма никакви изгледи, колкото и да го желая. Министерството никога няма да одобри такъв брак. Дъщерята на сър Роджър ще ми стане съпруга. Съжалявам…

Той отпи отново, все още страдаше от раздялата им.

— Мислех за Вертинска — каза го на руски.

— Ах! Да, момичетата в матушка Русия са много особени — отговори му съчувствено Сергеев на същия език. — Любовта им, ако излезеш щастливец, трае вечно.

— В дипломатическите кръгове се бяха подсмивали на връзката между англичанина и Вертинска, а тайната царска полиция я бе документирала изцяло като част от досието на Сър Уилям; Сергеев, разбира се, го бе чел. „Глупачка — помисли си той, — защо се самоуби?“ Така и не разбра бе ли научил англичанинът за самоубийството й, станало малко след като негова милост се бе завърнал в Лондон. „Това въобще не ни влизаше в плановете, нито пък се чувствам длъжен да му кажа. Защо ли го стори тя? Заради тоя дебелак? Изключено, но каквато и да е била причината, жалко. Беше полезна и на двама ни и така би могло да продължи години наред.“

— Не допускаш ли, че вашето Министерство на външните работи ще те назначи отново при нас — там има и други като Вертинска.

— Боя се, че вероятността не е голяма.

— Да се надяваме все пак. Да се надяваме и на още нещо, mon ami: че вашият лорд Палмерстон ще схване логиката, според която ние трябва да получим Курилите. Както и Дарданелите — и едните, и другите трябва да станат руски.

Сър Уилям забеляза искриците в чудноватите дръпнати очи на графа; повтори машинално:

— Боя се, че вероятността не е голяма.

Прозвуча сигналът за края на първото полувреме; резултатът си оставаше два на един. Звукът потъна във взаимни обвинения, похвали и закани за страховита разправа с губещите. Марлоу незабавно се приближи до Джейми.

— Смятате ли, че господин Струан и… ъъ… госпожица Ришо ще приемат покана за обяд с мен на борда на „Пърл“ за еднодневно пътешествие? — Запита го така, сякаш идеята току-що му бе хрумнала. — Щом флотата се завърне, предстоят някои изпитания и ще се радвам да ме посетят сега.

— Надявам се да се зарадват, защо не попитате него?

— Кога е най-удобно?

— Всеки ден около единадесет… или точно преди обяда.

— Благодаря, много ви благодаря. — Марлоу разцъфтя в усмивка и едва тогава забеляза колко е блед Джейми. — Ох, добре ли сте?

— Да, благодаря. — Макфей се насили да се усмихне и отмина.

Бе обмислял бъдещето си. Преди няколко седмици бе писал на Морийн Рос, годеницата си в Шотландия, да не го очаква — минаха пет години от годежа им и три, откак я видя за последен път; много съжалявал, знаел, че било мерзост от негова страна да й губи времето толкова години, но се бил напълно, окончателно убедил, че Изтокът определено не е подходящ за дами, и бил също толкова сигурен, че мястото му е в Азия — в Йокохама, Хонконг, Шанхай, където и да е, само не и в Шотландия; нямал никакво намерение да си замине оттук. Да, разбирал, че постъпва непочтено, но с годежа им било свършено. Това било последното му писмо до нея.

Цели четири дни му призляваше — преди да й напише, след като й написа и когато видя как пощенският кораб отплава. Но беше сигурен — тази глава от живота му приключи.

А ето че и главата, свързана със Струанови — толкова обещаваща, с осигурено повишение през следващата година, — също отиваше към края си. „Всемогъщи Боже! Няма начин Малкълм да се върне, значи разполагам само с няколко седмици да реша какво ще правя — а да не забравям, че и Норбърт ще се появи дотогава. И какво? Дали наистина ще се дуелират? Ако го сторят, това е джос, но ти все още си длъжен да предпазваш момчето, доколкото е възможно.

И тъй, нова работа! Къде? Бих искал да остана тук, при Неми, тук се живее нелошо и се откриват добри перспективи за търговия. Хонконг и Шанхай са почти изцяло разпределени — на богаташите морето навсякъде им е до колене. Страхотно е, ако си от Струанови, Брокови или Купърови и тъй нататък, ама е дяволски трудно да пробиеш сам.

Първо ще се поогледам на място. При кого? При Дмитрий в Купър-Тилман ли? Дали ще ме вземат? Да, ама не като високопоставен. А Брок? Да, естествено. И то само заради чудовищната нелоялност на госпожа Струан. Само че и при Норбърт няма изгледи да ме ангажират за висш служител. Но ако Малкълм го убие, какъв удар би било, какво отмъщение! Лънкчърч? Да, със сигурност ще ме приеме, макар че кой ще тръгне да работи за недодяланото леке? Ами ако опиташ самостоятелно? Това би било най-добро, но и най-рисковано; някой трябва да те спонсорира. Ще са ми нужни пари, имам заделени, ала не са достатъчно. Необходими са страшно много, за да започна, за да си стъпя на краката, за акредитиви и застраховки; иска се време да подбера представители в Лондон, Сан Франциско, Хонконг, Шанхай и из цяла Азия, в Париж… и в Санкт Петербург. Не забравяй — руснаците купуват на едро чай и продават много изгодно самурени и други кожи, а ти имаш толкова връзки в Руска Аляска и във всички търговски пунктове в Югозападна Америка. Добро хрумване, но е рисковано. Доста време минава между покупката, продажбата и печалбата, куп опасности за корабите, множество загуби в моретата, а и пиратите…“

Малко по-нататък Филип Тайърър също се взираше в далечината. Мислеше за Фуджико и едва не изстена на глас. Снощи взе приятеля си Накама-Хирага да му помогне в преговорите за отделянето й. Мама-сан Райко зарея поглед и поклати глава:

— О, толкова съжалявам, съмнявам се, че ще бъде възможно. Момичето се цени много и повечето знатни гай-джин я желаят, знатни гай-джин — намекваше, че дори самият Сър Уилям посещава Фуджико от време на време, макар и да не спомена неговото име нито веднъж. Думите й объркаха и разстроиха Тайърър и усилиха копнежа му.

Райко заяви, че преди да обсъдят финансовата страна на нещата, както и останалите подробности първо ще помоли Фуджико да си помисли. За негова неприятна изненада мама-сан добави, че е най-добре да не се среща с момичето, докато не сключат договора. Отне му още цял час да постигне компромиса, предложен от Накама: междувременно, когато се среща с Фуджико, въобще да не й споменава за случая — това било задължение и отговорност на мама-сан.

„Благодаря на Господа за Накама — помисли си Филип в нов пристъп на тревога, едва не обърках всичко. Ако не беше той…“

Погледът му се спря на Сьоратар и Андре Понсен, потънали в поверителен разговор, а недалеч от тях Ерлихер, швейцарският посланик, говореше също толкова поверително на Йохан. Йохан поглъщаше всяка негова дума.

„Какво толкова важно и неотложно имат да си споделят — запита се той, — та го обсъждат дори на футболния мач?“ Това му припомни, че е крайно време да престане да витае из облаците, а да се държи като зрял мъж и да осъзнае, че в Япония не всичко върви добре, да изпълнява дълга си към Короната и към Сър Уилям — Фуджико нека почака до тази вечер, пък може и отговор да получи най-сетне.

По дяволите тоя Йохан! Лукавият швейцарец напускаше поста си на преводач и стоварваше още по-голямо бреме на неговите плещи — нямаше да му остава време да спи и да се забавлява. Днес сутринта Сър Уилям бе кипнал. „Съвсем несправедливо“ — помисли си Тайърър с горчивина.

— За Бога, Филип, работи повече. Колкото по-скоро овладееш свободно японски, толкова по-добре за Короната; колкото по-бързо Накама научи английски, толкова по-добре за Короната. Печели си хляба ежедневно, стига си хайлазувал. Само на Накама ли ще се уповаваш! Накарай го и той да си изкарва хляба всеки ден или да се маха!

 

 

Хирага се намираше в Легацията и четеше на глас писмото, написано от Тайърър по заръка на Сър Уилям. Той му бе помогнал да го преведе и утре щеше да бъде връчено на Бакуфу. Не разбираше доста думи, но напредваше бързо с четенето:

— Имаш дарба да учиш английски, Накама, друже — му бе повторил Тайърър няколко пъти.

Японецът изпита задоволство, макар обикновено похвалата или критиката на гай-джин да не беше от значение за него. Седмици наред бе прекарвал почти цялото си време в зубрене на думи и изрази, повтаряше ги отново и отново до такава степен, че дори сънуваше и на двата езика.

— Защо си блъскаш главата, братовчеде? — попита го Акимото.

— Трябва да науча английски колкото е възможно по-бързо. Няма много време, главният на гай-джин е груб и раздразнителен и не съм сигурен още колко ще мога да остана при тях. Но ако умеех да чета, Акимото, сигурно щях да събера доста сведения. Не можеш да си представиш — така глупаво пазят тайните си. Стотици книги, брошури и документи се въргалят навсякъде, имам достъп до всичко, бих могъл да чета всичко, а оня Тайра отговаря и на въпроси от най-секретен характер.

Разговорът им се бе състоял миналата нощ в сигурната им къща в селото. Хирага бе увил главата си със студена мокра кърпа — имаше главоболие. Вече можеше да напуска Легацията. Можеше да нощува в селото, ако пожелае, но често вечер се изморяваше до такава степен, че оставаше да преспи на свободното легло в къщичката, която Тайърър делеше с Бабкот. По необходимост им се наложи да разкрият пред лекаря кой е Хирага.

— Великолепно! Накама ще помага и на мен да уча японски и да попълня речника си! Великолепно! Аз ще организирам уроците и начина за зазубряне!

Подходът на Бабкот се оказа крайно изчерпателен. Обучението се превърна в наслаждение и скоро стана едва ли не игра, жизнерадостна надпревара кой запомня по-бързо — нещо напълно ново за Хирага и Тайърър, за които училището се свързваше с представата за задълбоченост, за втълпяване на наизустени знания, повторение и бой.

— Да знаеш как напредвам с уроците, Акимото! Всеки ден става все по-лесно — така ще правим и в нашите училища, когато соно-джой победи.

Акимото се изсмя:

— Внимателни и любезни учители, а? Никакви юмруци, никакви пръчки? Няма да стане. Я кажи по-важното — за фрегатата?

Хирага бе разказал на Акимото за обещанието на Тайърър, че ще помоли свой приятел капитан да качи и двама им на борда; Хирага ще представи братовчед си за син на преуспяващо семейство корабостроители от Чошу, дошъл да го посети за няколко дни, и като бъдещ ценен приятел на гай-джин.

През отворения прозорец до ушите му достигнаха радостни възгласи от футболния мач. Той въздъхна и благоговейно взе в ръце писания на ръка речник на Бабкот. За пръв път виждаше речник, да не говорим пък за английско-японски или японско-английски. Докторът бе съставил списък на думи и изрази, събрани от него самия, от търговци и свещеници, както католици, така и протестанти, а също и преведени от холандско-японски източници. Засега книжката беше малка. Но ежедневно набъбваше и обстоятелството очароваше японеца.

Според легендите преди около два века един йезуит на име Цуку-сан съставил нещо като португалско-японски речник. Преди това не съществувал никакъв друг. След време се появили няколко холандско-японски, но били ревностно пазени.

— Няма нужда да го заключваш, Накама — бе му казал Бабкот вчера за негово изумление, — британците постъпват другояче. Разпространявай знанията, нека всеки да научи; колкото по-образовани са хората, толкова по-добре за страната. — Лекарят се бе усмихнал. — Естествено не всички са съгласни с мен. Във всеки случай следващата седмица с помощта на печатарската ни машина ще…

— Печатарска машина, моля?

Бабкот му бе обяснил:

— Скоро ще започнем да печатаме и ако ти ми обещаеш, че ще напишеш историята на Чошу, аз ти обещавам да ти подаря екземпляр от моя речник.

Преди седмица и нещо Хирага бе показал на Акимото брой на „Йокохама Гардиън“.

— Това са последните новини от цял свят. Те изготвят нов всеки ден в колкото екземпляра си поискат — хиляди, ако се налага…

— Невъзможно! — бе възкликнал Акимото тогава. — И най-добрите ни дървени щеги не м…

— Виждал съм как ги правят! Машини вършат работата, Акимото! Те ми показаха машините си! Нареждат всички думи в един ред. Четат от ляво на дясно, обратно на нас — не от дясно на ляво надолу колонките с йероглифи, колонка след колонка. Невероятно. Видях как човекът на машината прави думи от отделни знаци, наречени латински букви. Казват, че всички думи на различните езици се състоят от двадесет и шест такива знака и се изписват чрез тях…

— Невъзможно.

— Слушай! Всяка буква, тоест всеки знак, обозначава един и същ звук, така че различните хора могат да разчитат отделните букви в думите. За да правят този „вестник“, печатарите използват съчетания от железни парченца, върху които са изрязани знаците… извинявай, не са железни, а от някакъв вид желязо — викат му олово или нещо подобно. Човекът нарежда буквите в една кутия, намазва ги по някакъв начин с мастило, хартията минава върху тази кутия и ето ти току-що отпечатана страница с нещо, което бях написал малко преди това. Тайра го разчете съвсем точно! Истинско чудо.

— Ийе, ами как да го правим на нашия език — всяка дума се изписва със специален йероглиф и се изговаря по пет до седем различни начина, а и пишем другояче, пък и…

— Доктор Гигант слуша, докато казвам японска дума, записва я с техните латински букви, а после Тайра я произнася, като просто ги чете!

На Хирага му се наложи още дълго да обяснява на Акимото.

— Ийе — въздъхна изтощен, — толкова нови неща, нови мисли, на мен самия ми е трудно да разбера, камо ли да обяснявам. Голям глупак излезе Ори, дето не искаше да се учи.

— За нас е добре, че е мъртъв, погребан и забравен от гай-джин. Дни наред си мислех, че сме загубени.

— И аз.

Хирага откри английската дума, която търсеше — „репарации“. Японският превод гласеше: „Пари, които се изплащат за установено престъпление.“ Това го обърка. Бакуфу не бяха извършили престъпление. Двамата сацумци Ори и Шорин чисто и просто убиха един гай-джин, но бяха вече мъртви — двама за смъртта на един гай-джин бе повече от справедливо. „Защо ще изискват ре-па-ра-ции“ — изрече той гласно и колкото се може по-близко до английското звучене.

Стана от бюрото, та да му отпочинат коленете, трудно му беше да седи като гай-джин по цял ден; отиде на прозореца. Носеше западни дрехи, но меки таби на краката — английските ботуши му се струваха все още твърде неудобни. Денят бе хубав, корабите стояха на котва, рибарските лодки и разни други плавателни съдове кръстосваха залива на длъж и шир. Фрегатата го зовеше. Възбудата му нарасна. Скоро щяха да се спуснат в недрата й, да видят грамадните парни машини, за които му бе разправял Тайра. Зърна някаква снимка, изрязана от списание и окачена на стената — на грамадния кораб — огромен железен параход, построен в столицата Лондон, най-големия досега, двадесет пъти по-голям от фрегатата в залива. Прекалено бе огромен, за да си го представи — дори и „снимка“ не можеше да си представи — това беше нещо тайнствено, едва ли не някаква магия. Потръпна и забеляза, че вратата към коридора е открехната, а отсреща се намираше кабинетът на Сър Уилям. Доколкото знаеше, в Легацията нямаше жива душа, всички бяха отишли на футболния мач и нямаше да се върнат по-рано от привечер.

Хирага безшумно отвори вратата на Сър Уилям. Върху префърцуненото бюро лежаха купища книжа, петдесетина книги бяха пръснати безредно по лавиците, на стената висеше портрет на тяхната кралица редом с други рисунки. На скрина имаше нещо ново. Фотография в сребърна рамка. Стори му се от грозна по-грозна: странно облечена жена гай-джин с три деца — съобрази, че това ще да е семейството на Сър Уилям. Тайра бе споменал, че ги очакват в най-скоро време.

„Какъв късмет, че съм японец и цивилизован човек. Че майка ми, баща ми, братята и сестрите ми са хубави, а и Сумомо, за която ще се оженя, ако е карма да се оженя“. Сгря го мисълта, че тя е на сигурно място у дома. Както си стоеше до бюрото, добрите чувства се превърнаха в озлобление. Спомни си колко пъти бе стоял тук, притеснен и отвратен, пред седналия водач на гай-джин, как бе отговарял на въпросите му за Чошу, Сацума, Бакуфу, Торанагите. Въпросите изясняваха всяка страна от неговия живот и от живота в Нипон, това се бе превърнало в почти ежедневно явление, рибешките очи тършуваха из душата му и изтръгваха истината, колкото и да предпочиташе да ги лъже и обърква.

Пазеше се да не докосне нещо, подозираше, че са му подготвили клопка — поне самият той би сторил така, ако оставеше някой гай-джин самичък в толкова важно място. Слухът му долови ядосани гласове навън и Хирага хукна, за да надникне през прозореца на Тайра. За негово изумление Акимото стоеше на портата, кланяше се на часовия, а оня му бе препречил пътя с байонета си и му крещеше. Братовчед му бе облечен в работнически гай-джин дрехи и очевидно изглеждаше притеснен.

Хирага изтича навън, изобрази усмивка на лицето си и вдигна шапка за поздрав.

— Добър ден, господин часовой, този мой приятел. Часовият познаваше Хирага по лице, знаеше, че е нещо като преводач и че има постоянен пропуск за Легацията. Отвърна му хапливо с непонятни думи, махаше на Акимото да си върви и нареждаше на Хирага „да каже на тая маймуна да се разкара, инак ще му пръсна шибаната глава“.

Усмивката на Хирага не трепна.

— Ще го отведа, толкова съжалявам. — Взе Акимото под ръка и забързано го отведе по една уличка към селото. — Ти да не си полудял? Да дойдеш тук…

— Прав си. — Акимото още не се бе съвзел от уплахата при вида на байонета, забит в гърлото му. — Прав си, но шоя, старейшината на селото, ме помоли спешно да те повикам.

Шоя махна на Хирага да се настани от отсрещната страна на ниската масичка. Собственото му жилище зад умишлено мрачния и разхвърлян дюкян светеше от чистота, татами и хартията на шоджи бяха първокласни. Котката се бе настанила удобно в скута му, очите й злобно се взираха в натрапника. Край малък железен поднос стояха наредени светлозелени порцеланови купички за чай.

— Моля, малко чай, Отами-сама, толкова съжалявам, задето ти причиних главоболия.

— Наля му чай. Бе използвал името, с което се наричаше Хирага, после погали котката. Ушите й мръднаха неспокойно.

— Моля да ме извиниш, че те прекъснах.

Чаят бе ароматичен и добре направен. Хирага любезно го похвали. Чувстваше се неудобно пред шоя заради европейските си дрехи, трудно му беше да седи с тях, а пък и му бе неловко без мечове. След обичайните любезности шоя кимна, повече на себе си, и се взря в госта със суровите си очи върху любезната маска на лицето му.

— Дойдоха новини от Киото. Допуснах, че се налага да научиш незабавно.

Безпокойството на Хирага се усили.

— Е?

— Изглежда, десет шиши от Чошу, Сацума и Тоса са нападнали шогуна Нобусада при Оцу. Опитът за убийство се е провалил и те са мъртви.

Хирага се престори на безучастен, но изпита дълбоко разочарование. „Кои десет и защо не са успели?“

— Кога е станало?

Шоя не забеляза нищо, което да издава дали Хирага знае за нападението или не.

— Преди осем дни.

— Как си научил толкова бързо?

За негово изумление шоя бръкна в ръкава си и измъкна мъничък цилиндър. В цилиндъра бе навита изключително тънка хартия.

— Пристигна днес. Нашата Гиокояма дзайбацу притежава пощенски гълъби за важните новини. — Всъщност бе го получил вчера, но му трябваше време, за да реши как да се държи с Хирага. — От голямо значение е да те осведомяват бързо и точно, нали?

— Споменават ли се имена?

— Не, няма имена, толкова съжалявам.

— Това ли са всичките ти вести?

В очите на шоя блеснаха искри. Хирага се смая, като го чу да добавя:

— През същата нощ в Киото господарят Йоши и господарят Огама със своите войски нападнали главната квартира на шиши, заловили ги нищо неподозиращи, убили ги и сринали постройката. Набучили на кол четиридесет глави пред руините. — Старият човек продължаваше да се усмихва. — Отами-сама, четиридесет човека голяма част от нашите храбри шиши ли представляват?

Хирага сви рамене и отговори, че не знае, с надеждата шоя да не забележи лъжата. Заболя го главата да мисли кой е загинал и кой е оцелял, кой ги е предал и възможно ли е враждуващите Йоши и Огама да действат в съгласие.

— Защо ми разказваш всичко това?

За миг шоя сведе глава към котката, очите му омекнаха, почеса я между ушите. Животното примижа от удоволствие, започна да вади и прибира нокти от възглавничките на крачетата си напълно безобидно.

— Май не всички от засадата са заловени — тихо съобщи старейшината. — Двама избягали. Водачът им, наричан понякога Гарвана, чието истинско име е Кацумата, довереният съветник на Санджиро от Сацума, и един шиши от Чошу на име Такеда.

Хирага бе потресен до мозъка на костите си, че се знае толкова много — мускулите му се напрегнаха, готов бе да се пресегне и да убива с голи ръце, ако се наложи. Отвори уста, но нищо не рече.

— Познаваш ли този Такеда, Отами-сама?

Хирага се разяри от подобна наглост, усети как лицето му пламна, ала успя да се овладее до известна степен.

— Защо ми разказваш всичко това, шоя?

— Моят повелител от Гиокояма ми заръча, Отами-сама.

— Защо? За какво ми е да зная? А?

Шоя реши да успокои собствените си нерви, макар да криеше малък, зареден пистолет в джоба на ръкава си, наля още чай и на двамата със съзнанието, че играе опасна игра и с този шиши шега не бива. Но заповедите са си заповеди, а според устава на Гиокояма дзайбацу всичко необичайно в някой от стоте им клона се докладваше незабавно. И най-вече от клона в Йокохама, по-важен дори и от Нагасаки, тъй като тук бе главната база на гай-джин, а специално него бяха избрали за старши. По необходимост бе изпратил с пощенски гълъби вестта за пристигането на този човек, за смъртта на Ори и всички последвали събития, както и за предприетите от него действия — бяха одобрили държанието му.

— Гиокояма… — започна шоя според инструкциите, и то много предпазливо, тъй като виждаше колко кипнал и обезкуражен е Хирага от разкритията — а тъкмо такава бе тяхната цел. Повелителите му в Осака пишеха: „Незабавно изкарай от равновесие този шиши с истинско име Резан Хирага. Опасността е голяма. Въоръжи се и разговаряй с него, когато той не е въоръжен…“ — Моите господари сметнаха, че могат да ти бъдат от полза, а и ти ще си изключително ценен за тях.

— От полза — на мен? — Хирага скръцна със зъби; готов бе да избухне, дясната му ръка нервно диреше меча — не си беше на мястото. — Не мога да облагам с данъци. Нямам коку. С какво ще съм полезен на паразитите, каквито са лихварите, каквато е дори великата Гиокояма! А?

— Вярно така мислят самураите и винаги са мислили по този начин. Но се чудим дали Сенсей Тайра не би приел.

— А? — Все така неуравновесен, Хирага запелтечи: — Какво Тайра? Какво за него?

— Саке — извика на прислужницата шоя и пак се обърна към събеседника си: — Моля те да ме изслушаш търпеливо, моите висшестоящи господари… Аз съм стар човек — добави той смирено с видимо неодобрение към самия себе си, но съзнаваше, че властта му в дзайбацу е значителна, а мъжествеността му е все така превъзходна и ако се наложи ще застреля този човек или ще го осакати и ще го предаде на наказателните отряди на Бакуфу, които все още дебнеха на портите им. — Стар съм, а и живеем в опасни времена.

— Да, за вас са опасни — процеди Хирага през зъби. Сакето пристигна бързо, прислужничката им наля и изчезна. Хирага гаврътна своята чаша, остана доволен, макар да се преструваше, че няма такова нещо, позволи да му налеят още и пак го пресуши. — И тъй — Тайра? Изясни се.

Шоя пое дълбоко дъх, преди, да предприеме това, което би могло да се окаже най-големият шанс живота му и от голямо значение както за дзайбацу, така и за неговите бъдещи потомци. — Откак си тук, Отами-сама, не си спрял да се учудваш как и защо английските гай-джин управляват по-голямата част от света извън нашите брегове, след като са малка островна нация, доколкото разбирам — по-малка от нас… — Шоя замълча, развеселен от озадачения вид на Хирага. — Ах, толкова съжалявам, но сигурно знаеш, че са подслушвали разговорите ти с мъртвия ти приятел и с братовчед ти, толкова съжалявам. Уверявам те, тайните ти се пазят, твоята цел, целите на Гиокояма и целта на шиши съвпадат. Навярно е важно за теб… Смятаме, че знаем един от основните им секрети, които ти търсиш.

— А?

— Да, смятаме, че главният им секрет е в техния начин на заемане на пари, банковото им дело и финанс…

Едва не оглуша от пристъпа на неудържим подигравателен смях, който обзе самурая. Котката се стресна и заби нокти в тялото на шоя направо през кимоното. Той предпазливо отстрани ноктите й и се зае да я успокоява, сдържайки гнева си. Щеше му се да втълпи поне малко разум в главата на дръзкия младеж. Но това в крайна сметка би му струвало живота — щеше да си има работа с Акимото и с останалите шиши. Твърдоглаво зачака; задачата, с която го бяха натоварили повелителите му, криеше куп опасности: „опипай този младеж, установи какви са истинските му цели, истинските му намерения, желания и преданост, използвай го, от него ще стане превъзходно оръдие…“

— Ти си луд! Така е само защото имат машини и топове, богатства и кораби.

— Правилно. Ако и ние ги притежавахме, Хирага-сама, бихме могли… — Щом умишлено използва истинското му име, самураят престана да се смее и в очите му се появи заплаха. — Моите повелители ми заръчаха да използвам истинското ти име само веднъж, и то само за да разбереш, че сме надеждни.

— Те откъде го знаят?

— Ти спомена навремето за сметката на Шинсаку Отами, зашифрованото име на почтения ти баща Тодо Хирага. То, разбира се, фигурира в най-поверителните им тефтери.

Хирага бе обзет от ярост. Никога не му бе хрумвало, че лихварите имат доверителни тефтери, и тъй като всички, от най-бедните до най-богатите, се нуждаят от услугите им от време на време, значи имат достъп до всички тайни сведения, записани сведения, опасни сведения, които да използват като натиск или сопа, за да се сдобият с всевъзможна информация, непредназначена за тях. „Иначе как щяха да научат за нашето шиши движение, освен с долни средства, както и това куче посмя да използва името ми! С право презираме и не се доверяваме на търговците и лихварите, трябва да ги смажем! Когато соно-джой победи, първата ни молба до Императора ще е за заповед да ги разори.“

— Така значи!

Шоя бе подготвен, съзнаваше, че тънката нишка между внезапното, необуздано нападение и здравия разум е опъната до скъсване, на шиши човек не може да има вяра. Държеше едната си ръка съвсем близо до тайния джоб на ръкава. Продължи с тих глас, в който ясно се открояваха и заплахата, и обещанието:

— Моят повелител ми нареди да ти съобщя, че тайните ти, както и тези на баща ти, на двама наши почтени клиенти, макар и записани, се пазят в пълна секретност… само между нас.

Хирага въздъхна и се отпусна, опасността го пречисти от безполезния гняв и той се замисли над всичко, казано от шоя — за заплахата или обещанието, както и за всичко останало, за опасността, надвиснала над човек като него, за Гиокояма и подобните им, претегли избора си — наследството и подготовката му висяха на косъм.

Изборът бе прост: да убие или да не убие, да слуша или да не слуша. Когато беше още малчуган, майка му бе казала: „Внимавай, сине мой, и запомни: да убиеш е лесно, да върнеш убития — невъзможно“.

За миг мисълта му се задържа на нея — винаги мъдра, винаги готова да го посрещне с отворени обятия, дори през болките в ставите, които я тормозеха, откак той се помнеше, и с всяка изминала година я превиваха все по-силно.

— Така да бъде, шоя, ще те изслушам по изключение.

На свой ред въздъхна и шоя — бяха преодолели сериозно препятствие.

— За соно-джой и за шиши!

Пиха. Старейшината пълнеше чашите от време на време.

— Отами-сама, прояви малко търпение към мен — можем да имаме всичко, което имат гай-джин. Както знаеш, в Нипон оризът служи вместо пари, търговците на ориз са банкери, те заемат пари на земеделците срещу бъдещи реколти, за да могат стопаните да си купят семена, и така нататък. Без тези пари през повечето години нямаше да има реколти и следователно — данъци за събиране; те заемат на самураите и даймио срещу бъдещо заплащане, бъдещи коку, бъдещи данъци. Без тези пари няма как да се живее до следващата реколта, която да се обложи с данъци. Парите правят живота възможен. Под формата на злато, сребро, ориз или коприна, та дори и тор парите са колелото на живота, а печалбата е неговата смазка и…

— Мини към същността. Към тайната.

— О, толкова съжалявам, същината е в това, че по някакъв начин, направо невероятен, лихварите и банкерите гай-джин — а при тях тези две професии са много почетни са намерили способ да финансират цялото производство, машиностроенето, корабостроенето, оръдията, строителството, войската, абсолютно всичко, при това с печалба, и то без да използват злато. Не е възможно да съществува такова количество истинско злато в целия свят. Някак си дават огромни заеми срещу обещание за злато, или привидно злато и единствено това ги прави силни. На всичкото отгоре очевидно не им се налага да понижават стойността на парите, както правят даймио.

— Привидно злато? За какво ми говориш? Бъди по-ясен!

Доста възбуден, шоя избърса капчица пот от устната си; сакето му развързваше езика, но най-вече надеждата, че този хлапак ще им помогне да решат загадката.

— Прости ми, ако ти говоря объркано, но проблемът е там, че ние знаем какво правят те, но не знаем как го постигат. Може пък Тайра, този извор на сведения, от които ти толкова хитро черпиш познания, ще съумее да ни обясни тайната, секрета, а ти ще го споделиш с нас и тогава Нипон ще стане силна като Англия. Когато постигнете целите на соно-джой, ние ще се обединим с останалите лихвари, за да финансираме всички кораби и въоръжения, от които Нипон се нуждае.

Той предпазливо доразви своята тема, сладкодумно отговори на въпросите, направлявайки Хирага, помагайки му, ласкаейки го. Благоразумно го наливаше с ракия и знания, впечатлен от неговата интелигентност, часове наред впримчваше въображението му и така — до залез-слънце.

— Парите, значи? Да ти призная, шоя… — колебливо започна Хирага, натежал от пиенето, главата му се пръскаше от множеството нови и обезпокояващи идеи, които бяха с разрез с повечето му вкоренени убеждения — да ти призная, парите никога не са ме интересували. Никога не съм разбирал много-много от тях — само от липсата им. Оригна се и едва не се задави. — Предполагам, че ще успея, да, Тайра ще ми разкаже. — Опита се да стане, но не можа.

— Да ти предложа първо баня, а, а после ще повикам масажистка? — Шоя с лекота го убеди, извика един прислужник на помощ и предаде Хирага в силни, но грижливи ръце и скоро самураят захърка й потъна в забрава.

— Браво, Ичи-чан — прошепна съпругата му, когато останаха насаме, и го озари с усмивка. — Превъзходно се държа, нали?

Той също й отвърна с усмивка и също тихичко рече:

— Момчето е опасно, винаги ще си остане такова, но започнахме, това е важното.

Тя кимна, доволна, че е послушал съвета й да извика Хирага този следобед, да се въоръжи и да не се бои да го сплаши. И двамата осъзнаваха опасността, „но пък — напомни си тя, докато сърцето й все още тупкаше при спомена за натиска и съпротивата между събеседниците — боговете ни пратиха тази прекрасна възможност и печалбата си заслужава риска. Ийе — изкикоти се жената, — ако успеем, ще се сдобием с положението на самураи, потомците ни ще бъдат самураи, а моят Ичи ще стане повелител на Гиокояма“. — Много мъдро от твоя страна да не споменеш, че бегълците са трима, а не двама, и да не разкриваш всичко, което знаем.

— Много е важно да си оставиш нещо за резерва. Така ще го държа под контрол и по-нататък.

Жената майчински потупа мъжа си по рамото, пак му повтори колко умно се е държал, без да му припомня, че и това е било нейно предложение. Мислите й се отклониха към двамата шиши, тръгнали за Йедо и поели огромния риск да бъдат заловени или издадени. А най-учудващото беше защо тази девойка Сумомо, бъдещата съпруга на Хирага, се бе присъединила към прислугата на Койко, най-прочутата куртизанка на Йедо, в момента любимка на господаря Йоши. Голяма загадка наистина.

Споходи я чудновата мисъл.

— Ичи-чан — поде тя отдалеко, — ти спомена нещо одеве, та искам да те попитам: щом тези гай-джин са толкова ловки и могъщи банкери, може би ще е разумно предпазливо да се захванеш с някого от тях, внимателно, много внимателно. — Тя забеляза как погледът му се съсредоточи и върху устните му се появи ангелска усмивка. — Тоши е на деветнайсет и е най-умният сред синовете ни, защо не го използваш за подставено лице, а?

Бележки

[1] Плавателен съд с европейски корпус и китайски платна. — Б.пр.

[2] Ad nauseam (лат.) — до втръсване, до призляване. — Б.пр.