Джеймс Клавел
Гай-джин (26)

26.

— Защо не спите тук тази нощ, госпожице, господин Струан? Има достатъчно място — предложа Вервен.

Наближаваше време за вечеря и те се намираха в главната приемна на Френската легация, пиеха шампанско, а Джейми току-що бе пристигнал да докладва, че пожарът е потушен, няма сериозни повреди, само поразии от водата в нейните покои и малко в покоите на Струан.

— Ако искаш, използвай моите стаи, тай-пан — рече Джейми. — Аз ще легна някъде другаде, а госпожица Анжелик може да се настани в стаята на Варгас.

— Няма нужда, Джейми — отвърна Анжелик. — Можем да останем тук, защо да разместваме всички. Така или иначе, щях да се местя тук утре. Нали, cheri?

— Мисля, че ще ми е по-удобно в собствените ми покои. Всичко наред ли е, Джейми?

— О, да, почти не е засегнато. Госпожице Анжелик, бихте ли искали да се настаните в моите стаи тогава?

— Не, Джейми, ще се чувствам добре тук тази вечер.

— Добре, тогава въпросът е решен — рече Струан, очите му гледаха особено, а той се чувстваше много уморен, опиумът бе пооблекчил болките му, но не и дълбоко загнездилия се в него гняв към Норбърт Грейфорт.

— Господин Струан, добре сте дошли, отседнете и вие при нас — обади се Вервен. — Имаме достатъчно стаи, тъй като посланикът и свитата му заминаха за Йедо за няколко дни.

— Ох! — Анжелик бе видимо поразена. Утре Андре трябваше да получи лекарството. Всички я изгледаха. — Но Андре ми каза, че ще се върнат най-късно утре рано сутринта, след днешната среща с шогуна.

— Зависи от точността на шогуна и как ще протече срещата, госпожице — а нашите домакини са международен образец на точност, нали? — Вервен се изкиска на собствената си шега, после добави важно: — Човек никога не знае как ще се извъртят държавните дела. Може да отнеме ден, дори седмица. Още бренди, господин Струан?

— Благодаря, да…

— Но Андре каза, че срещата ще се състои днес сутринта и че ще се върнат най-късно утре. — Тя се бореше със сълзите, които заплашваха да рукнат по страните й.

— Какво става, по дяволите, Анжел? — сопна се Струан. — Има ли някакво значение кога ще се върнат?

— Няма… не, но… но аз… аз просто не обичам, когато някой говори неверни неща.

— Навярно грешиш, смешно е да се разстройваш от такъв маловажен въпрос. — Струан отпи голяма глътка от повторно напълнената си чаша. — За Бога, Анжел!

— Може би ще се върнат утре, госпожице — продължи Вервен, дипломатът у него винаги бе нащрек. „Глупава крава, нищо че гърдите й са прелестни, а устните й мамят за целувка.“ — Няма значение — рече той с най-мазната си усмивка, — вечерята ще бъде сервирана до час, господин Макфей, ще се присъедините към нас, bien sur?

— Благодаря ви, не, най-добре да си вървя. — Макфей се поколеба на вратата. — Тай-пан, да се… да се върна ли за теб?

— Мога да измина двеста ярда самичък — озъби се Струан. — Съвсем сам! „И мога да дръпна шибания спусък тази вечер или някоя друга“ — дощя му се да изкрещи след него.

Точно преди Малкълм да дойде тук, Норбърт Грейфорт си бе дал почивка, „Брок“ почти бяха овладели пожара и без да го забележи, бе излязъл на улицата. Джейми застанал до Струан, наставляваше Варгас и пожарникарите, д-р Хоуг и д-р Бабкот наблизо се грижеха за изгарянията и няколко счупени крайници.

Еликсирът на А Ток както обикновено бе сторил чудото си и той се чувстваше чудесно и самоуверен, макар и някак странно и сънлив, както винаги — фантазираше си, мечтаеше, мечтаеше за любене — как обладава японското момиче или Анжелик с нарастваща страст, а те го желаеха също толкова силно и дори по-сластно. Внезапно и грубо го върнаха към проклетата действителност.

— Добър вечер, Джейми. Истинско леке, а?

— А, Норбърт — обади се Струан, еуфорията му помогна да се държи учтиво. — Съжалявам за твоята лоша джос. Мисля, че…

Норбърт преднамерено не му обърна внимание.

— За щастие, Джейми, няма повреди в канторите, склада, стоките и в бронираните помещения, което най-много ще те зарадва — а само в моите спални. — После се престори, че вижда Струан за първи път, и извиси глас подигравателно, така че всички да го чуят: — Виж ти, виж ти, не е ли това самият млад тай-пан на Търговската къща. Добра стига, момко, нещо не изглеждаш добре — млекцето ли ти се е свършило?

Добродушието на Струан изчезна. Все така замаян от опиата, все пак осъзна, че на пътя му се е изпречила беда и че врагът му стои тук пред него.

— Не е, само твоите добри обноски са изчезнали.

— Теб не те бива по обноските, момко — засмя се Норбърт. — Да, нямаме щети, момко. Всъщност, откак се нагърбихме с мините, ние сме Търговската къща в Япония, а ще превземем и Хонконг до Коледа. По-добре си докуцукай до вкъщи, Малкълм.

— Името ми е Струан — рече той, чувстваше се висок, силен и всемогъщ, не забелязваше другите край себе си, нито че Джейми и Бабкот се опитват да се намесят. — Струан!

— Харесвам те, млади Малкълм… млади Малкълм!

— Ако още веднъж ме наречеш така, ще ти кажа, че си копеле и ще ти отсека главата, без да чакам твоите секунданти, за Бога.

Край тях зейна пропаст от мълчание. Прашенето на пламъците и тихото стръвно съскане на вятъра само подчертаваха тишината. Новината за дуела се бе разпространила за минути и всички очакваха следващия ход в играта, която се мътеше още от дядото на Малкълм, Дърк Струан, умрял, преди да успее да убие Тайлър Брок, както се бе заклел.

Норбърт Грейфорт мислеше трескаво. Още веднъж пресметна бъдещето си и своето място в компания Брок, обмисляше внимателно какво да направи — залозите бяха огромни. Възнаграждаваха го добре — стига да изпълнява заповедите. Последното писмо на Тайлър Брок му бе отворило врата към рая, като направо му нареждаше: „Да тормози Малкълм Струан максимално, докато е болен, ранен и незащитен от оная фурия дъщеря ми. Господ да я прати в ада, дано! Ще получаваш пет хиляди гвинеи годишно в продължение на десет години, ако съсипеш това сукалче, докато е в Япония — предприеми каквито искаш мерки.“

Норбърт навършваше трийсет и една след шест дни. На четиридесет, обичайната възраст за оставка, средният търговец тук се смяташе за стар. Пет хиляди годишно в продължение на десет години беше наистина кралска сума, достатъчна за него и за цялото му потомство, достатъчна да си купи място в Парламента, да си осигури знатен произход, да стане земевладелец с господарска къща, да си вземе млада булка и с прилична зестра от добри земи в графство Съри.

Лесно взе решение. Приближи лицето си до лицето на Струан и радостен забеляза болката под опънатата кожа — изравнен по ръст с превития над бастуните Струан.

— Слушай, млади Малкълм, ти лисна брейди в лицето ми вместо обяд, можеш да ми целунеш задника за вечеря.

— Ти, господинчо, си копеле.

По-възрастният мъж се разсмя с жесток подигравателен смях.

— Ти си още по-голямо копеле, всъщност ти…

Бабкот застана между двамата, сравнени с огромния му ръст и двамата заприличаха на джуджета.

— Престанете — каза той ядосано. — И двамата! Тук е обществено място, а тези кавги трябва да се разрешават насаме като между джентълмени.

— Той не е шибан джент…

— Насаме като джентълмени, Малкълм — повиши глас Бабкот. — Норбърт, какво желаеш?

— Дуелът не е по мой избор, но това копеле настоява — така да бъде! Довечера, утре, колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Нито тази вечер, нито утре, нито някой друг ден, дуелирането е противозаконно, но ще дойда в кабинета ти в единайсет. — Бабкот погледна Струан със съзнанието, че никой не може да предотврати дуела, щом го желаеха взаимно. Видя разширените му зеници, домъчня му за него, а същевременно му се ядоса. И той, и Хоуг отдавна бяха установили пристрастеността му към опиата, но нищо сторено или казано от тях не му бе направило впечатление, нито можеха да прекратят достъпа му до наркотика. — Ще те видя по пладне, Малкълм. Междувременно, тъй като главният британски чиновник е все още в Йокохама, заповядвам и на двама ви да не се обръщате един към друг, да не се нападате нито насаме, нито на обществено място…

„Няма значение, какво дрънка тоя проклет Бабкот — помисли си Струан още по-самоуверено: брендито успешно се бе смесило с опиата. — Утре или вдругиден ще изпратя Джейми… не, ще изпратя Дмитрий да се срещне с Норбърт — не Джейми, на него вече не мога да се доверя. Ще го направим близо до хиподрума и Търговската къща ще осигури на Норбърт почетно погребение — и на шибания Брок също, ако някога стъпи тук, за Бога! И двамата са забравили, че ти беше най-добрият стрелец с револвер в Итън и се дуелира с оня педал Пърси Куил, задето те нарече китаец. Уби го и те изключиха, макар че татко потули цялата работа за няколко хиляди гвинеи. Норбърт ще си получи заслуженото…“

Движение в стаята го откъсна от мислите му. Сьоратар току-що бе влязъл, останалите го заобиколиха и поздравяваха. Андре Понсен стоеше зад него. През своята мъгла Струан чу Сьоратар да казва, че срещата в Йедо е приключила бързо, след като „намерихме изход и френските компромиси бяха приети, така че нямаше нужда да оставаме…“

Той престана да го слуша, а погледът му се съсредоточи върху Андре. Стегнатият, с остри черти, с изправена стойка красив французин се усмихваше на Анжелик, която му отвръщаше с щастлива усмивка, не бе го правила от много дни. Задави го ревност, но я отпъди. „Не е нейна вината — помисли си изтощено, — нито на Андре, тя заслужава да й се усмихва човек, а аз не ставам за компания, не съм на себе си, примрял от болки и безпомощен. Господи, но аз обичам тази жена до смърт и се нуждая от нея.“

Той се изправи с труд, извини се и благодари за гостоприемството. Сьоратар беше чаровен, както винаги.

— Но сигурно ще останете? Толкова съжалявам за пожара — не усетихме земетресението в морето, нямаше дори вълни и помен от подобно нещо. Не се безпокойте за годеницата си, компанията й ще ни достави удоволствие, господине, докато ремонтирате апартаментите си. Разбира се, вие сте добре дошли по всяко време. — Той ги изпрати до вратата. Анжелик настояваше да хване Струан под ръка и да го заведе до вкъщи.

— Добре съм, Анжел — рече Струан с любов.

— Разбира се, любими, но това е удоволствие за мен — каза тя, преливаше от доброжелателство, защото Андре се бе върнал. „Само няколко часа, и ще съм свободна.“

Вечерята мина великолепно — Анжелик сияеше, Сьоратар бе изпълнен с гордост от своя успех в Йедо, забавляваше ги с подвизите си в Алжир, където беше отговорен чиновник на разположение преди назначението си в Япония. Вервен през цялото време се стараеше да привлече вниманието й с героични разкази за онова, което бе постигнал по-рано; всички бяха въодушевени от присъствието й и от виното, което се лееше в изобилие — бутилка бордо на човек и шампанско преди за отваряне на апетита, а после — за да успокоят стомасите си. Тогава Андре Понсен заразказва пикантни истории от Хонконг, Шанхай и Дзилун^[1], където селяните от време на време наистина решаваха, че Петнистата Чума пак ги е нападнала и този придатък ще се скрие в телата им; ето защо всички мъже си го връзват с канап, закрепват го здраво към врата си, за да предотвратят катастрофата.

— О, това е невъзможно, Андре, и невъзпитано от твоя страна! — каза Анжелик, докато вееше с ветрилото си, сред смях и неговите уверения, че това било самата истина; бе сигурна, че й е време да си върви. Допи втората си висока чаша шампанско, която й дойде добре след предишните три чашки „Шато д’арсен“: вече бе на градус — от облекчение, че Андре се върна, както бе обещал, и от удоволствието да говори френски през цялата вечер; всичко заедно надделя над обичайната и предпазливост. — Сега ще ви оставя с вашите пури и бренди — и непристойни историйки!

— Но след малко — заяви Сьоратар — Андре ще ни посвири.

— Тази вечер не — отвърна Андре прекалено прибързано. — Ако не възразявате, има някои документи, които трябва да подготвя за утре, извинете.

— Всичко може да почака, удоволствието стои преди работата — възрази Сьоратар и жизнерадостно се разпореди. — Тази вечер ще завършим вечерта с музика… нещо романтично за Анжелик.

— Нека го оставим малко на спокойствие, Анри — намеси се Анжелик, от виното страните й бяха порозовели, доволна бе, че Андре явно е загрижен да й достави обещаното лекарство. — Ти го отдели от работата му доста за дълго, в края на краищата той не е чиновник.

— На Андре ще му е приятно да ни посвири.

— О, значи на Андре винаги може да се заповяда, така ли? Тогава аз ще изкомандвам теб, господин посланик, да го извиниш този път… и мен също, време е да си лягам. — Тя се изправи, коленете й бяха омекнали. Те я заобиколиха с гръмки протести. — Но аз ще съм тук утре и поне още три дни. — Тя подаде ръка на Андре с особена усмивка. — Сега си свободен да вървиш, нареждам ти да защитаваш нашите интереси.

— Можеш да разчиташ на това, Анжелик.

— Последна чаша…

Тя се остави да я убедят и я взе със себе си, а те я придружиха, за да се уверят, че резетата на прозорците и новите капаци на будоара и спалнята са сигурни.

— Решихме да подменим всички кепенци, след като нощувахте тук за последен път — повтори Вервен това, което по-рано вече й бе съобщил, рядката му коса бе разрошена, хилеше се пиянски. — Дори при бурята миналата седмица нямаше никакви потропвания. — Всички забелязаха ефирния зелен пеньоар и нощницата на леглото, оправено съблазнително от едрата прислужница, която наблюдаваше и чакаше покорно. Мъждивите петролни лампи и тяхното алкохолно опиянение правеха стаята още по-примамлива, а нея самата — по-предизвикателна.

Последваха неохотни пожелания за лека нощ и сладки сънища и най-сетне Анжелик остана сама с А Со, вратата към коридора бе залостена. Прислужничката я съблече и среса косата й, прибра кринолина в дълбокия закачен на стената долап при другите й дрехи, а бельото й — в скрина с чекмеджетата. През това време Анжелик си тананикаше щастлива, доволна, че е тук, на спокойно място за утре, ликуваше, че е сама и че пожарът и земетресението не са навредили на никого от тях и не са попречили на плана й, напротив — бяха го улеснили.

„Ще сдобря Малкълм и Джейми, за тях е лошо да странят един от друг — помисли си тя въодушевена; все още бе жадна, но успокоена и доволна от виното. — Благодаря на Бога за Андре, чудя се как ли изглежда Йошивара и неговото момиче. Ще го насърча да ми разкаже за нея и ще се посмеем заедно…“

— Лека нощ, госп’жица — прекъсна мислите й А Со.

Отправи се тромаво към кушетката в будоара. Последния път, когато прислужницата й бе спала там, дори през затворена врата се чуваше оглушителното й хъркане.

— Не, А Со, недей да спиш там! Върви си, ела бърже-бърже с кафе — а, на сутринта, нали?

Жената вдигна рамене.

— Лека нощ, госп’жица.

Анжелик залости вратата след нея и в топлата светлина, останала най-после съвършено сама, мързеливо се завъртя в такт с тананикания валс. В този момент ушите й доловиха приглушени звуци на пиано. „О, това е Анри — помисли си тя, разпознала тушето му. — Той е добър пианист, по-добър от Вервен, но не може да се мери с Андре. Шопен, тих, деликатен, романтичен.“

Повъртя се малко в такт е чудесната мелодия, после се зърна във високото огледало. За момент се огледа, първо от едната страна, след това от другата, после повдигна гърдите си, както правеха с Колет, завъртя се насам-натам да види дали стават по-привлекателни или не.

Глътка шампанско, мехурчетата я гъделичкаха, музиката и алкохолът се смесваха. Възбудена от внезапен порив, тя остави пеньоара си да се смъкне, после бавно привдигна нощницата си по-високо и още по-високо кокетирайки с образа в огледалото, възхитена от краката, слабините, ханша и гърдите си и от вече напълно голото отражение, заставаше ту така, ту иначе, като се прикриваше и разкриваше с нагънатата си нощница.

Още една глътка шампанско. После топна пръст в чашата и навлажни набъбналите си зърна, както бе чела, че правят големите парижки куртизанки, като понякога използват сладкото „Шато д’Икем“ по зърната и другаде. „Любопитно е, че двете най-известни куртизанки в центъра на света са англичанки.“

Тя се подсмихна, погълната от нощта, музиката и виното. „Когато ще съм родила един-двама синове и ще съм, да речем, на двайсет и една, а Малкълм си има любовница, ще съм подготвена за своя много скъп любовник и точно така ще правя — за неговото и за мое удоволствие, а преди това — за Малкълм.“

Още една глътка и още една и шампанското свърши, тя бавно близна последната капка, после, докато се оглеждаше в огледалото, облиза с език чашата, поигра си с нея. Отново се подсмихна, остави чашата на тоалетката, откъдето тя незабелязано се търколи на килима; заслушана единствено в Шопен и в неговите спотаени страсти — не откъсваше очи от огледалото, сега отражението бе станало сърдечно, безсрамно интимно.

Анжелик лениво се наведе напред и намали фитила, сенките станаха по-приветливи, после се дръпна малко назад, образът от огледалото все още бе там, прекрасен, сладострастен. Пръстите й водеха свой собствен живот, блуждаеха, галеха, сърцето й биеше все по-бързо, възбудено от нарастващото удоволствие. Очите й се притвориха, представи си Малкълм, висок, силен, много силен, ухаещ приятно, как я води в спалнята, полага я върху завивките, ляга до нея, гол и той като нея, пръстите му я галят, милват.

 

 

Ори отвори вратата на шкафа в съседната стая и тръгна безшумно, сега стоеше в дълбоките сенки близо до полуотворената врата и я гледаше, сърцето му бумтеше в ушите. Лесно се бе скрил сред кутиите и окачените дрехи и кринолини, да се промъкне по-навътре, за да не го види прислужницата, когато отвори шкафа и пак го затвори. Чу звъна на резетата в жлебовете и прецени кога Анжелик наистина остана сама.

В полуосветената спалня тя лежеше върху чаршафите със затворени очи. Леко потрепваше от време на време, лицето й бе в сянка, част от тялото й — също, сенките танцуваха на въздушните течения. Струваше му се, че е чакал цяла вечност. Той безшумно пристъпи от мрака към прага. Вратата щракна зад гърба му. Далечната музика замлъкна. Тя отвори очи и го видя.

Някакво чувство й каза, че това е той — убиецът от Токайдо, бащата на детето, което никога нямаше да се роди, който я бе изнасилил, но не бе оставил спомен за болка и бруталност, само еротични полусънища, заспиване, пробуждане — и че е беззащитна и тази вечер той ще я убие.

И двамата едва дишаха. Не помръдваха. Изчакваха другият да направи първото движение. Все още стъписана, Анжелик забеляза, че той е млад, съвсем малко по-възрастен от нея, по-висок, в ножницата на колана му бе затъкнат къс меч, дясната си ръка държеше върху дръжката му, брадата и косата му бяха добре подстригани, с широки рамене и тесен ханш, с измачкана блуза, провиснали панталони, силни прасци и крака и селски сандали. Лицето му бе скрито в сянка.

„Това отново е сън, сигурно е сън, няма защо да се страхуваш.“ Слисана, тя подпря глава на едната си ръка, махна му да излезе на светло.

Потънал бе и той в същото нереално, подобно на сън състояние; краката му се подчиниха; девойката видя изваяните му черти, толкова особени и чужди, тъмните очи, изпълнени с копнеж, отвори уста да попита: „Кой си ти, как се казваш.“ А той си помисли, че тя ще се разпищи, така че се наведе напред, обхванат от паника, притисна оголеното острие в гърлото й.

— Не, моля — ахна тя, облегна се на възглавницата, но той не я разбра и тя поклати глава ужасена, очите й умоляваха, всяка част от съществото й пищеше: „Ти ще умреш този път, няма да избягаш!“ — Не… моля.

Уплахата се смъкна от лицето му, наведено над нея, сърцето му биеше силно като нейното, той постави пръст на устните си, предупреждаваше я да мълчи и да не пищи, да не мърда.

— Айе — прошепна дрезгаво и добави: — Не! — Капка пот се плъзна по бузата му.

— Няма… няма… няма да вдигам шум — измърмори Анжелик, ужасът я объркваше. Издърпа чаршафа над слабините си. Той веднага го дръпна. Сърцето й спря. Но на секундата разбра — някакъв прастар инстинкт я тласна в други измерения и се усети във властта на неразкрито, новоосъзнато познание. Ужасът й започна да намалява. Сякаш вътрешни гласове й шепнеха: „Внимавай, ние ще те водим. Гледай го в очите, не прави резки движения, първо ножа…“

С разтуптяно сърце го гледаше в очите, сложи пръст на устните си, както бе направил той, кротко посочи острието и го отмести.

Той приличаше на навита пружина, очакваше я всеки момент да се втурне към вратата и да запищи — знаеше, че лесно може да я накара да млъкне, но това не съвпадаше с неговия план: тя трябваше да изтича към вратата, когато той пожелае, и да пищи ли, пищи, докато събуди врага; щеше да я съсече отведнъж и после щеше да чака, а когато те пристигнеха, щеше да изкрещи: Соно-джой, да забие ножа в себе си, да ги заплюе в лицата и да умре. Това беше планът му — един от многото, които бе обмислил: да я обладае диво и да я убие, а след това и себе си или просто веднага да я убие тихо, както трябваше да стори преди, колкото и силно да я желаеше, да изпише на чаршафа буквите на Токайдо, както тогава, и да избяга през прозореца. Но тя не реагираше според очакванията му. Очите й не трепваха, ръката й отмести острието, небесносините й очи изискваха, не молеха, бяха напрегнати, но в тях нямаше ужас. Тайнствена полуусмивка. Защо? Острието не помръдна.

„Бъди търпелива“ — шепнеха й гласовете…

Тя отново му направи знак да махне ножа, не бързаше, желаеше го. Очите му се присвиха още повече. С усилие се откъсна от нейните, изправи се над нея, но нещо неумолимо го притегли обратно. Какво замисляше тя? Предпазливо сведе камата и зачака, готов да нанесе удар.

Стоеше плътно до леглото. Ръцете й спокойно започнаха да разкопчават ризата му и се вцепениха. Кръстчето на шията му просветна на пламъчето, нейното кръстче. Изненадата, че загубеното завинаги се намери отново като по някакво чудо, странно я ободри и като насън наблюдаваше как го докосва с леко треперещи пръсти, изпитваше необикновено удоволствие, че го е взел и го носи, че носи част от нея със себе си завинаги, както част от него завинаги бе останала в нея, но дори кръстчето, нейното кръстче, не я отклони от намеренията й.

Нежно смъкна ризата му, свлече ръкава по дясната му ръка, над ножа, здраво стиснат — една постоянна заплаха. Напрегнатият й поглед се плъзна по тялото му, по раната на рамото му, прясно заздравяла, по мускулестото тяло. Върна се към раната.

— Токайдо — промълви тя тихо не като въпрос, макар че той го възприе така.

— Хай — измърмори японецът, гледаше я, чакаше я, задавен от страст. — Хай.

Кръстчето отново проблесна.

— Канагава?

Той кимна, едва дишаше омагьосан, а тя се радваше, че не се е излъгала в първия момент, и сега, когато бе почти разсъблечен, беше по-уверена в плана, завладял съзнанието й. Протегна се и докосна колана му, без да откъсва очи от неговите, и усети, че той леко потръпна.

Полъх премина през нея при тази победа.

„Не се страхувай — говореха й гласовете. — Продължавай…“

Пръстите му намериха токата. Откопча я. Коланът падна, и ножницата с него. Панталоните му се свлякоха. Отдолу носеше препаска. С мъчително усилие остана неподвижен, стъпил здраво на леко раздалечените си крака, тялото му туптеше с ударите на сърцето, стисна очи.

„Продължавай — шепнеха гласовете, — не се бой…“

Внезапно представата за него, оплетен в паяжината, която неизброими поколения жени преди нея — беззащитни в същия мъжки капан — й помогна да изтъче, накара въображението й да полети, направи я част от нощта и независимо от това я застави да наблюдава себе си и него, пръстите си, развързващи препаската, и тялото му — както го е майка родила.

Никога не бе виждала мъж така. Като се изключи белегът, той бе безукорен. Както и тя.

Той продължи още миг да владее страстта си, после желанието му надделя; хвърли ножа на леглото и легна върху нея, но тя се затвори като мида и се изви; той стори същото, сграбчвайки ножа преди нея, но тя не се бе помръднала заради оръжието, просто лежеше, наблюдаваше го коленичил на леглото с насочено острие — още един фалос, устремен към тялото й.

В полузабрава Анжелик поклати глава да остави ножа, да го забрави, да легне до нея.

— Няма защо да бързаш — каза му тихо, макар да знаеше, че той не разбира думите, а само жестовете. — Легни тук. — Показа му къде. — Не, бъди нежен. — Показа му как. — Целуни ме… не, не така грубо… Нежно.

Анжелик му показваше какво иска тя, какво иска той, настъпваше, отдръпваше се, та по-скоро да се възбудят, и когато най-сетне се сляха, тя избухна отвътре, издигна го на върха на щастието и двамата потънаха в бездната.

Когато дишането й се поуспокои, ушите й доловиха музиката, която сякаш се носеше някъде отдалеч. Никакви признаци на опасност, само неговото дишане в такт с нейното, телата им — леки, създадени едно за друго. Принадлежаха си един на друг. Ето това не можеше да разбере — как и защо той й принадлежеше. И как и защо е толкова наелектризирана, погълната от такъв екстаз. Той понечи да се надигне.

„Не — бързо се обадиха гласовете, — задръж го, не му давай да се движи, бъди нащрек, опасността не е отминала, придържай се към плана…“

И ръцете й го обвиха още по-здраво.

Спаха около час й, когато тя се пробуди, младежът още лежеше до нея, дишаше тихо, спящото му лице бе младо и спокойно, едната му ръка здраво стискаше ножа, другата докосваше кръстчето й, което той носеше с такава лекота.

Това бил първият ми подарък, ми каза мама, в първия ден от живота ми, и оттогава го носех винаги, само смених верижката. То сега негово ли е, мое ли е или наше?

Той отвори очи и тръпка я прониза.

За момент не можа да се ориентира къде се намира, дали това не е сън, тогава я видя, все така красива, все така желана, все така до него, странната й полуусмивка го обсеби. Очарован, протегна ръка към нея, тя му отвърна; отново се сляха, но сега без гняв и бързане. Просто продължиха.

След това, почти заспал, той поиска да й каже колко огромни са били Облаците и дъждът, колко много й се възхищава и й благодари — обзет от голяма печал, че трябва да прекъсне живота и — този живот. Но не тъгуваше, че наближава собствената му смърт. Сега благодарение на нея щеше да умре удовлетворен, а нейната смърт бе посветена на справедливата кауза на соно-джой.

„Ах — помисли си той с внезапна топлота, — в замяна на такъв подарък може би трябва да отвърне с равностоен подарък, със самурайски подарък — самурайска смърт: никакви писъци, никакъв ужас, в един момент си жив, в следващия — мъртъв. Защо не?“

Преизпълнен с покой, с ръка върху извадения нож, той се отпусна и потъна в дълбок сън без съновидения.

Пръстите й го докоснаха. Тутакси се събуди, нащрек, с пръсти, вкопчени в ножа. Видя я да сочи към прозореца със спуснатите завеси и залостените капаци с пръст на устните. Отвън се носеше подсвиркване. Звукът отмина, после се отдалечи.

Тя въздъхна, наведе се над него, сгуши се и го целуна по гърдите, после щастливо посочи към часовника на тоалетката си, който показваше 4,16 ч., и отново към прозореца. Плъзна се от леглото и със знаци го накара да разбере, че трябва да се облече, да си тръгне и да се върне през нощта, кепенците нямаше да се залостени. Той поклати глава, уж че я закача, тя изтича назад — полуздрачът и видът и го очароваха, коленичи до леглото и шепнешком го заувещава:

— Моля… моля…

Храбростта му бе подложена на изпитание. Никога преди не бе виждал такова изражение върху женско лице, толкова открита дълбока страст, непозната му досега — нито дума за любов, по не на японски. Това го зашемети, но не го отклони от решението му.

Лесно беше да се престори, че одобрява, че е съгласен да си иде и да се върне с падането на нощта. Докато се обличаше, тя стоеше много близо до него, помагаше му, не й се щеше да го пуска, искаше и се да остане тук в пълна безопасност. Сложила пръст до устните си съвсем по детски, тя дръпна завесите, отвори безшумно прозорците, махна резето на капаците и надникна навън.

Въздухът беше чист. Наближаваше зазоряване. Небето бе изпъстрено с облаци. Морето бе спокойно. Нито звук, нито признак за опасност. Само вълните въздишаха върху пясъчния бряг. По Хай стрийт тънки струйки пушек напомняха за пожарите. Наоколо нямаше никого. Колонията мирно спеше.

Той застана зад нея и разбра, че това е най-подходящият момент. Ръката му наклони острието, кокалчетата му побеляха от стискане. Но не я намушка, защото тя се обърна; нежността и всеотдайността й заличиха решимостта му, а и страстта все още го владееше. Тя бързо го целуна, после отново се наведе и надникна и в двете посоки, за да се увери, че всичко е наред.

— Не, не още — измърмори разтревожено, накара го да изчака, обвила с ръка кръста му.

А когато се увери, жената се обърна и пак го целуна, после му махна да побърза. Той тихо се прехвърли над перваза, но щом се озова в градината, тя затръшна капаците, дръпна резето и писъците й прорязаха нощта.

— Помооощ…

Ори се вцепени. Но само за миг. Заслепен от гняв, се вкопчи в капаците, но писъците й не секнаха; съзнанието, че го е измамила, го разяри. Пръстите му като нокти на хищна птица изтръгнаха единия капак, едва не го изкъртиха от пантите. В тази секунда един от френските часови профуча край ъгъла със заредена пушка. Ори го видя, бе по-бърз, измъкна пистолета и дръпна спусъка, но не улучи, никога преди не бе стрелял с пистолет, куршумите изсвистяха над зидарията и потънаха в нощта.

Часовият го уцели от първия път и още веднъж, и още веднъж. В стаята Анжелик трепереше, запушила с ръце ушите си, тържествуваща, отчаяна, не знаеше какво да мисли, какво да прави, дали да се смее или да плаче, само знаеше, че е спечелила, че е спасена и отмъстена, през цялото време вътрешните й гласове ликуваха. „Ти победи, браво, беше чудесна, великолепна, точно следваше плана, спасена си, избави се от него завинаги.“

— Дали? — прошепна тя.

„О, да, спасена си, той е мъртъв, разбира се, винаги трябва да се заплати, но не се безпокой, не се бой…

Каква цена… Каква… О, Боже, забравих кръстчето, той все още носи моето кръстче!“

Сред засилващата се врява отвън и думкането по вратата й тя се разтрепери. Неудържимо.