Джеймс Клавел
Гай-джин (21)

21.

Четвъртъкът, 18 октомври

— Влез! О, добро утро, Андре! — възкликна Анжелик със сърдечност, която противоречеше на тревогата й. — Много си точен. Всичко наред ли е при теб?

Андре кимна, затвори вратата на малката приземна стая, свързана със спалнята й и използвана вместо будоар във Френската легация; още веднъж се учуди на самообладанието й и на способността й да разговаря. Той учтиво й целуна ръка, после седна срещу нея. Стаята изглеждаше мрачна заради старите столове, chaise^[1] и бюрото, заради измазаните с хоросан стени с няколко евтини живописни картини от модните френски художници Дьолакроа и Коро.

— Армията ме научи. Точността е на второ място след светостта.

Девойката се засмя на шеговитата забележка.

— La! Не знаех, че си бил в армията.

— Получих назначение за година в Алжир, бях на двайсет и две, след университета — нищо особено, просто помогнах да потушим един от обикновените бунтове. Колкото по-скоро разбием напълно бунтовниците и присъединим Северна Африка към френската територия, толкова по-добре. — Той разсеяно пропъди мухите и я огледа. — Изглеждаш по-красива от друг път. Твоето… твоето състояние ти отива.

Очите й загубиха цвета си и погледът й стана твърд.

Бе прекарала нощта зле, леглото тук в неподредената, овехтяла спалня бе неудобно. В мрака тревогите й бяха надвили увереността й и доста се бе притеснила от бързото напускане на покоите си при Струан и от липсата на удобства. Призори настроението й не се бе подобрило и отново я завладя всепоглъщащата мисъл: мъжете са виновни за всичките й беди. Отмъщението ще бъде сладко.

— Имаш предвид, че скоро ще се омъжа, нали?

— Разбира се — отвърна той и Анжелик раздразнена се почуди какво става с него и защо е толкова груб и хладен, както снощи, когато свиреше ли, свиреше без обикновения си плам. Андре имаше тъмни кръгове под очите и чертите му изглеждаха по-изострени от обикновено.

— Нещо не е наред ли, скъпи ми приятелю?

— Не, скъпа Анжелик, нищо, нищо няма.

„Лъжец — помисли си тя. — Защо мъжете лъжат толкова много — и другите, и самите себе си?“

— Успя ли?

— И да, и не.

Знаеше, че я върти на шиш, и внезапно му се прииска да я накара да се гърчи пред него, искаше му се да раздуха пламъците, за да я накара да пищи и да плати заради Хана.

„Луд си — помисли си Андре. — Анжелик не е виновна. Така е, но заради нея отидох снощи в Трите шарана и се срещнах с Райко; докато разговаряхме на нашата смесица от японски, английски и пиджин, внезапно усетих, че другото е било само отвратителен кошмар и че Хана ще се появи всеки момент с усмивка в погледа, а сърцето ми ще подскочи, както винаги; двамата ще напуснем Райко, ще се къпем заедно, ще си играем в банята, ще ядем насаме и ще се любим, без да бързаме. Но щом осъзнах, че с Хана е свършено завинаги, във вътрешностите и в мозъка ми сякаш плъзнаха червеи, едва не повърнах.

— Райко, трябва да зная кои са били тримата й клиенти.

— Толкова съжалявам, Фурансу-сан, казах и преди: нейната мама-сан умря, хората от Къщата се пръснаха, Кръчмата на четиридесетте и седем ронини умря.

Сигурно има някакъв начин да открием то…

— Никакъв. Толкова съжалявам.

— Тогава кажи ми истината… истината, как умря тя.

— С твоя нож в гърлото си, толкова съжалявам.

— Тя ли го е направила? Харакири?

Райко бе отговорила, със същия търпелив глас, с който му бе разказвала една и съща история и му бе отговаряла по един и същ начин на едни и същи въпроси десетки пъти:

— Харакири е древен обичай, почтен обичай, единственият, който изкупва злото. Хана предаде теб и нас, собственици, покровители и самата себе си — това беше кармата й в този живот. Няма какво друго да кажа. Толкова съжалявам, остави я в покой. Сега мина четирийсетият ден от смъртта й, нейният ками ден, когато човек се преражда или се превръща в ками. Остави нейното ками^[2], духа й, в покой. Толкова съжалявам, не заговаряй отново за нея. Е, какво друго мога да сторя за теб?“

Анжелик седеше изправена на стола, както бе научена от дете, обезпокоена го наблюдаваше, едната й ръка бе отпусната в скута, с другата отпъждаше мухите. Два пъти бе повторила:

— Какво имаш предвид, като казваш: и да, и не?

Но Андре не я бе чул, изглеждаше, сякаш е в транс.

Точно така изглеждаше и чичо й, преди тя да тръгне от Париж, а леля й бе рекла:

— Остави го, кой знае какви дяволи се въртят в главата на един разтревожен мъж.

— Какви проблеми има той, лельо?

— Ах, cherie, целият живот се превръща в тревога, когато човек печели по-малко от необходимото. Данъците ни съсипват, Париж е същински капан от данъци и алчност и е безнравствен, Франция отново тътне, франкът поевтинява всеки месец, цената на хляба се удвои за половин година. Остави го, горкичкият, той прави каквото може.

Анжелик въздъхна. „Да, горкичкият. Утре ще направя всичко, което е по силите ми, ще говоря с Малкълм, той ще уреди изплащането на дълговете му. Такъв добър човек не бива да лежи в затвора за дългове; Каква ли сума дължи? Няколко луидора…“

Тя осъзна, че Андре е дошъл на себе си и я гледа.

— И да, и не, Андре? Какво означава това?

— Да, имат такова лекарство, но не можеш да го изпиеш още, тъй като…

— Но защо, защо…

— Mon Dieu, бъди търпелива, ако искаш да чуеш какво ми каза мама-сан. Все още не можеш да го изпиеш то не бива да се взима преди тридесетия ден, после се пие отново на тридесет и петия, защото напитката — настойка от билки — трябва да е прясна.

Думите му провалиха простичкия й план: Андре трябваше да й даде напитката или прахчето, което е получил снощи, тя щеше да го изпие веднага и да си легне под предлог, че има нервен пристъп. Voila! Слаба болка в стомаха, и след няколко часа или най-много след ден всичко ще бъде превъзходно.

За момент усети, че целият й свят рухва, но успя да се овладее. „Престани! Сама си! Ти си героинята, която силите на злото са омагьосали. Бъди силна, бори се сама, може да ги победиш!“

— Трийсет дни? — Анжелик сякаш се задушаваше.

— Да, и да повториш на тридесет и петия ден. Бъди изпълнителна и…

— А какво ще стане след това, Андре? Бързо ли действа?

— За Бога, нека свърша. Тя каза, че обикновено действа веднага. Втората доза невинаги е необходима.

— Има ли нещо, което да взема незабавно?

— Не. Няма такова лекарство.

— А нейното безотказно ли действа?

— Да. — На същия въпрос Райко бе отговорила: — От десет случая девет са успешни. Ако лекарство не подейства, има и други начини.

— За лекар ли става дума?

— Да. Лекарството обикновено действа, но е скъпо. Трябва да платя на билкаря, преди да ми го даде. Той трябва да купи билки, разбираш ли…

Андре отново се съсредоточи върху Анжелик.

— Мама-сан каза, че действа ефективно, но е скъпо.

— Ефективно ли? Винаги ли? А опасно ли е?

— Винаги и не е опасно. Но е скъпо. Тя трябва да предплати на аптекаря, а той ще намери пресни билки.

— О — възкликна девойката небрежно, — тогава, моля те, плати й вместо мен, а аз скоро ще ти се отплатя тройно.

Устните му се свиха в тънка линия.

— Вече предплатих двайсет луидора. Не съм богат.

— Но колко може да струва едно лекарство, Андре, толкова, обикновено лекарство? Едва ли е скъпо?

— Тя твърди, че разходите нямат значение за момиче, изпаднало в такава беда и потърсило тайна помощ.

— Съгласна съм, скъпи Андре. — Анжелик сърдечно и приятелски смени темата. Но в душата си се ожесточи от неговото користолюбие. — След тридесет дни ще платя каквато и да било цена от месечната сума, обещана ми от Малкълм, и съм сигурна, зная, че ще можеш да го уредиш, ти си добър и умен. Благодаря ти, скъпи ми приятелю. Моля те, кажи й, че имам осемдневно закъснение. Кога ще получиш лекарството?

— Вече ти казах, в деня преди тридесетия. Можем да го вземем или да изпратим някого предишния ден.

— А… ами неразположението? Колко ще продължи?

Андре се почувства много изморен, бе му неловко и се ядоса, задето позволи да го замесят въпреки вероятните бъдещи изгоди от ситуацията.

— Райко каза, че зависи от момичето, от възрастта му, дали го е правило преди. Ако не е, ще стане лесно.

— А колко дни ще трае неразположението?

— Mon Dieu, тя не спомена, пък и аз не я попитах. Не я попитах. Ако имаш някакви специфични въпроси, запиши ги и ще се опитам да получа отговор. Сега, ако ме извиниш… — Той се изправи.

Очите й се напълниха веднага със сълзи.

— О, Андре, благодаря ти, извини ме, ти беше така любезен да ми помогнеш, извини, че те разстройвам — изхлипа Анжелик и с удоволствие забеляза как той омеква.

— Не плачи, Анжелик, не ме разстройваш, ти не си виновна, това… Прости ми, сигурно се чувстваш ужасно, но, моля те, не се безпокой: ще донеса лекарството навреме и ще помогна с каквото мога, само ми напиши въпросите и след няколко дни ще имаш отговорите. Извини ме, аз… Не се чувствам добре напоследък…

Тя се престори, че го успокоява, но след като Андре излезе, Анжелик претегли наум чутото от него, загледана през оплютите от мухите завеси към Хай стрийт, без да вижда нищо.

„Тридесет дни? Няма значение. Закъснението по нищо няма да си личи — премисляше девойката отново и отново, за да убеди сама себе си. — Още двадесет и два дни не са от значение.“

За да се увери, извади дневника си, отключи го и започна да пресмята. Повтори още веднъж и стигна до същия резултат. Девети ноември. Петък. Денят на свети Теодоро. „Кой ли е бил той? Ще му паля свещ всяка неделя. Няма да си отбелязвам деня — помисли си тя, потръпвайки. Но въпреки това сложи малко кръстче в ъгъла. — Ами изповедта?

Бог разбира. Той разбира всичко.

Мога да изчакам… ами ако не?…

Ами ако не ми подейства, ако Андре се разболее, изчезне или го убият, ами ако тази мама-сан ме подведе или възникне някоя друга трудност?“

Тези въпроси я терзаеха. Те подкопаха решителността й. Истински сълзи навлажниха страните й. После внезапно си спомни какво бе казал баща й веднъж, преди много-много години, точно преди да изостави нея и малкия й брат в Париж…

— Да, той ни изостави — произнесе Анжелик на глас, за първи път изричаше истината. — Наистина. Mon Dieu, както разбирам сега, точно това е направил. Сигурно ни е продал, разбира се, че отдавна ме е продал.

Баща й бе цитирал своя идол, Наполеон Бонапарт: „Мъдрият генерал винаги предварително планира пътя за отстъпление, от който да насочи съкрушителния удар на победата.“

„Какъв е моят път за отстъпление?“

После й дойде наум нещо, което Андре Понсен бе споменал преди седмици. Тя се усмихна, всичките й безпокойства изчезнаха.

 

 

Филип Тайърър съчиняваше последните щрихи към черновата за отговора на Сър Уилям до роджу с най-съвършения си калиграфски почерк. За разлика от предишните съобщения Сър Уилям изпращаше оригинала на английски и копие на холандски, изготвено от Йохан.

— Ето, Йохан, готов съм. — Той довърши със засукана извивка опашката на „Б“ към титлата на Сър Уилям Ейлсбъри, КОБ^[3].

— Scheiss in mein Hut!^[4] — засия Йохан. — Това е най-красивият почерк, който съм виждал. Нищо чудно, че Дребосъка Уили те кара да пишеш всичките му писма за Лондон.

— Шигата га най! — изстреля Тайърър, без да мисли. — Няма значение.

— Ти май наистина работиш над японския, а?

— Да, да, и между нас да си остане, не казвай на Уили, доставя ми огромно удоволствие. Какво мислиш за тоя номер, дето го скрои Сър Уилям?

Йохан въздъхна.

— Не мисля, че ще мине пред японците. Смятам, че японската префърцуненост му е размътила мозъка.

Съобщението гласеше:

„До Негово височество господин Нори Анджо, Глава на роджу. Получих вашето съобщеше вчера и ви информирам, че го отхвърлям изцяло. Ако не платите уговорената вноска от обезщетението за убийството на двамата британски войници навреме, дължимата сума ще бъде умножена по четири за всеки ден от закъснението.

Със съжаление установявам, че не владеете собствения си календар. Веднага ще поправя грешката Ви. След дванадесет дни, броени от днес, ще тръгна за Киото с моя флагман и придружаваща ме ескадра и ще хвърля котва в Осака. После с конен ескорт и задължителното шестфунтово оръдие за кралски салюти на конната Кралска артилерия аз и другите посланици незабавно ще продължим за Киото да изискаме компенсацията си лично от Негова светлост, младия шогун Нобусада, или ако той отсъства, лично от Негово Императорско величие император Комей, като обещаваме пълни кралски почести с двадесет и един оръдейни салюта. Моля, осведомете ги за нашето предстоящо пристигане.

Посланик на Нейно кралско величество, Сър Уилям Ейлсбъри, КОБ…“

— Император ли? Какъв император? — попита Йохан с отвращение. — Има само един Мидако, Микадо, нещо такова, и той е някакъв си низш свещеник без власт, не е като папа Пий Девети, който се меси, затваря си очите и върти нечестни политически игри, както всички Gottverdampt^[5] католици иска да ни качи пак на кладата!

— Хайде-хайде, Йохан, не всички са толкова лоши. Сега английските католици могат да гласуват и дори да се кандидатират за Парламента като всички други избиратели.

— Шарката да ги тръшне католиците! Аз съм швейцарец, а ние не забравяме.

— Тогава защо личната охрана на папата е само от швейцарци?

— От користолюбиви католици — вдигна рамене Йохан. — Дай ми грубата чернова на писмото и се залавям за работа.

— Сър Уилям спомена, че няма да подновиш договора си.

— Време е да се махна и да отстъпя попрището на някой по-млад и по-умен. — Йохан внезапно засия. — На теб.

— Не е смешно. Моля те, изпрати ми Накама, мисля, че е в градината.

— Не се доверявай на това копеле. По-добре го дръж под око, Филип.

Тайърър се почуди какво ли щеше да каже Йохан, ако знаеше истината за японеца. Хирага отвори вратата:

— Хай, Тайра-сан?

— Икимашо, Накама-сенсей, старче, хай! Нека да вървим, наред ли е всичко? — Тайърър засия, все още възхитен от промяната.

Когато Хирага се върна призори, мръсотията и дрипите му бяха изчезнали, както и самурайската му прическа — с късата си коса сега приличаше на обикновен човек. В спретнатото си, колосано, но скромно кимоно, с новата сламена шапка, преметната на връзките си на гърба му, с новите таби и ремъци той изглеждаше като син на преуспяващ търговец.

— Господи, изглеждаш страхотно, Накама — избухна Тайърър, — много ти отива прическата.

— Ах, Тайра-сан — започна колебливо Хирага с престорена смиреност според номера, който той и Ори бяха скроили, — аз мислил, ти какво казал, че помогнеш да се откажа от самурай, да не съм самурай. Скоро ще върна в Чошу, стана земеделец като дядо или варя бира, или саке.

— Да се откажеш от самурайството? Възможно ли е?

— Хай. Възможно. Моля, не искай казвам повече, а?

— Добре. Но това е разумно решение. Поздравявам те.

Хирага неволно прекара ръка по главата си, която от ниско подрязаните му коси го сърбеше.

— Скоро коса порасне, Тайра-сан, като твоя.

— Защо не? — Естествено чупливата коса на Тайърър стигаше почти до раменете. За разлика от повечето мъже държеше на чистотата й, над леглото му висеше избродирано от майка му ковьорче с надписа „Чистотата е на второ място след набожността“. — Как са контузиите ти?

— Забравил ги.

— Забравих ги.

— О, благодаря ти, забравих ги. Малко добра новини, Тайра-сан. — Хирага подробно му разказа как отишъл до Йошивара и му уговорил Фуджико за довечера. — Тя твоя за цяла нощ. Добре, а?

Тайърър си глътна езика. Импулсивно сграбчи ръката на Хирага.

— Благодаря ти. Мой скъпи приятелю, благодаря. — Облегна се, извади лулата си и предложи тютюн на Хирага. Японецът отказа, като с усилие сдържа смеха си. — Това е великолепно. — Мисълта му отхвръкна към срещата им, сърцето му заби, усети, че се възбужда. — Боже мой, великолепно!

С усилие отхвърли внезапните еротични видения и се съсредоточи върху работата за деня.

— Уреди ли къде да отседнеш в селото?

— Да. Моля идем сега, а?

По времена разходката им из японския квартал край минувачите внимаваха да говорят тихо и само на японски. Тайърър продължи да проучва Хирага, сякаш копаеше за диаманти, и сред тях проблясваха имената на шогуна и Императора. В жилището на шоя той огледа магазина и мрачната стаичка, в която уж бе отседнал Хирага. После го върна в Легацията, напълно доволен и успокоен.

— Видя ли, че на улицата остана незабелязан дори от войниците, тъй като вече не приличаш на самурай!

— Да, Тайра-сан. Ти можеш помогнеш, моля?

— Винаги. Какво още?

— Искам пробвам ваши дрехи, стана по като гай-джин, а?

— Великолепно хрумване!

Когато се върнаха в Легацията, Тайърър побърза да се срещне със Сър Уилям, развълнувано му съобщи имената на шогуна и Императора.

— Сметнах, че незабавно ще поискате да ги научите, сър. И още малко сведения: мисля, че правилно го разбрах: той твърди, че всички японци, дори даймио, трябва да получат разрешение, за да посетят Киото. Там живее Императорът.

— Какви са даймио?

— Така наричат своите крале, сър. Но всички, дори и те, не могат да посетят Киото без разрешение — Накама казва, че Бакуфу, което е другото име на шогуната — нещо като гражданска служба, — се боят от свободен достъп до града на когото и да било. Тайърър се опитваше да запази самообладание, но думите сами се изливаха от устата му. — Ако е така и шогунът е там сега, а Императорът пребивава там постоянно и ако цялата власт е съсредоточена там — щом отидете в Киото, сър, няма ли с това да пренебрегнете Бакуфу?

— Съвсем логично — рече любезно Сър Уилям и въздъхна от удоволствие, че сам се е досетил, без да дочака обясненията на преводача. — Филип, мисля, че ще съставя нова чернова. Върни се след час — справил си се много добре.

— Благодаря ви, сър. — После той му разказа за „новия“ Накама и новата прическа. — Струва ми се, че ако съумеем да го склоним за европейските дрехи, той ще става все по-кротък и по-кротък. Разбира се, докато ми преподава японски, а аз на него английски.

— Чудесно хрумване, Филип.

— Благодаря, сър. Ще го уредя незабавно. Мога ли да изпратя сметката на нашия сараф?

Доброто настроение на Сър Уилям леко спадна.

— Нямаме излишни фондове, Филип, пък и Министерство на финансите… Много добре. Но само един кат дрехи. Погрижи се сметката да е скромна.

Тайърър си тръгна забързано и щом приключеше със съобщението, възнамеряваше да заведе Хирага при китайския шивач.

По това време на деня Хай стрийт пустееше, в късния следобед повечето мъже си седяха в канторите, почиваха си или бяха в клуба. Няколко пияни лежаха на завет на кея. Вятърът все още връхлиташе на пориви. По-късно щеше да се състои футболен мач между флотата и армията на парадното игрище и Тайърър го очакваше с нетърпение, не както срещата си с Джейми Макфей, която бе принуден да приеме след посещението при шивача.

— Той е управител на компания Струан тук, Накама-сан, някак си е разбрал за теб, знае, че говориш малко английски. Можем да му се доверим.

— Со ка? Струан? Мъжът, който ще ожени?

— О, слугите ли са ти разказали за годежа? Не, Макфей е само главният им търговец. Ще се жени господин Струан, тай-панът. Това е неговата сграда: склад, кабинети и апартаментите му.

— Со ка? — Хирага огледа сградата. „Трудно ще е за нападение или за проникване вътре“ — помисли си той. Прозорците на първия етаж бяха залостени. — Този Струан, също и негова жена там ли са?

Мислите на Тайърър отскочиха към Фуджико и той отвърна разсеяно:

— Струан живее тук, за нея не съм сигурен. В Лондон тази сграда ще изглежда нищожна в сравнение с обикновените къщи. Лондон е най-богатият град в света.

— По-богат от Йедо?

Тайърър се засмя.

— Двадесет, петдесет пъти по-богат от Йедо, как е на японски?

Хирага му каза, зорките му очи поглъщаха всичко — не вярваше на думите за Лондон и на повечето разкази на Тайърър, смяташе ги за лъжи, с които англичанинът се стреми да го обърка.

Вървяха покрай различните здания, които служеха за легации, проправяха си път през разпръснатия навсякъде боклук.

— Защо различни знаме, моля?

Тайърър искаше да упражнява японския си, но всеки път, щом започнеше, Хирага му отвръщаше на английски и тутакси задаваше нов въпрос. Въпреки това му, обясни, като сочеше:

— Това са легации: това е Руската, Американската, ей там е Френската, а онази е Пруската. Прусия е важна нация на континента. Ако исках да кажа, че…

— Ах, толкова съжалявам, имаш карта на твой свят, моля?

— О, да. Ще се радвам да ти я покажа. Приближи се отряд войници, мина край тях, марширувайки, без да им обръща никакво внимание.

— Това хора на Прусия — Хирага произнесе думата внимателно, — те също война срещу Франция?

— Понякога. Те са войнолюбиви, винаги се бият с някого. Имат си нов крал, той поддържа най-вече един принц, инатчия, на име Бисмарк, който се опитва да обедини всички немскоговорещи в една велика нация и…

— Моля, толкова съжалявам, Тайра-сан, не така бързо, а?

— А гомен насай. — Тайърър повтори казаното по-бавно, отговори на още въпроси, смаян от многобройността и обхвата им, както и от любопитната мисъл на своето протеже. Отново се засмя. — Ще сключим споразумение, един час ще ти разказвам за моя свят на английски, един час ти за твоя на английски и после един час ще говорим на японски. Хай?

— Хай. Домо.

Четирима конници, поели към хиподрума, ги настигнаха, поздравиха Тайърър и огледаха Хирага с любопитство. Тайърър отвърна на поздрава им. В далечния край на Хай стрийт до бариерата редица носачи със следобедната доставка на стоки и храни от корабите започнаха да се стичат през Митницата под зоркото око на охраната от самураи.

— Най-добре е да побързаме, не искам да се смесваме с тази тълпа — заяви Тайърър и пресече пътя през купчините конска тор, после рязко спря и махна. Минаваха край Френската легация, Анжелик стоеше на своя приземен прозорец, завесите бяха дръпнати настрани. Тя се усмихна и му махна в отговор. Хирага се престори, че не забелязва как го оглежда критично.

— Това е дамата, за която господин Струан ще се жени — обясни Тайърър и продължи пътя си. — Красива е, нали?

— Хай. Това нейна къща?

— Да.

 

 

— Лека нощ, господин Макфей. Всичко е заключено.

— Благодаря, лека, Варгас. — Макфей, сподави прозявката си и продължи да пише в книгата за текущите сметки, последната му работа за деня. На бюрото му нямаше нищо, но от две седмици вестниците лежаха непрочетени. Подносът с пристигащата поща бе празен, а другият — за заминаващата — преливаше от писма, вече попълнени и подписани ордери и товарителници, готови за изпращане, щом слънцето изгрее и трудовият ден започне.

Варгас разсеяно почеса ухапаното от бълха — такъв е животът в Азия — и остави ключа от трезора на бюрото.

— Светлината достатъчна ли ти е?

— Да, благодаря, почти свърших. Ще се видим утре.

— Утре ще дойдат от Чошу за пушките.

— Да. Не съм забравил, лека нощ.

Като остана сам в тази част на приземния етаж, Макфей се почувства по-щастлив, винаги се радваше на самотата и вкъщи му се струваше по-безопасно. С изключение на Варгас всички чиновници, сарафи и останалият персонал имаха своя стълба и стаи чак зад склада. Свързващата двете крила врата се заключваше през нощта. Само А Ток и личната им прислуга оставаше в предното крило с канторите, трезора, където се пазеха всички пушки, главни счетоводни книги, сейфове със звонкови пари в мексикански сребърни долари, златни таели и японски монети, а отгоре се намираха покоите им.

Денят на пощата винаги беше претрупан с работа и продължаваше до късно през нощта, а тази вечер до още по-късно: щом получи последната част на „Големите надежди“ от Нетълсмит, Макфей се втурна нагоре и прекара свободния един час с Малкълм Струан, наслаждавайки се страница след страница на текста, после слезе възхитен и удовлетворен, че нещата се бяха развили в полза на Пип и момичето и че новият роман на Дикенс ще бъде публикуван в следващото месечно издание.

Стоящият на пода часовник тиктакаше приятно. Той пишеше бързо с хубавия си четлив почерк:

„М. С. се ядоса от днешното писмо на майка си (параходът «Бързият вятър» закъсня с един ден; един мъж паднал от борда в бурята край бреговете на Шанхай, трябвало също да си проправи път през Проливите Шимоносеки, бреговите батареи го обстреляли поне двайсет пъти, минало без поражения, слава Богу!). Моят отговор на артилерийския огън на госпожа Струан беше сладникав (тя още не е чула вестта за празненството, която ще предизвика взрив от Хонконг до Ява), но писмото ми едва ли ще заглади нещата.

Съобщих й, че А. се е преместила във Френската легация, но госпожата май не дава пукната пара за това. М. С. беше раздразнителен през целия ден, задето А. не го е посетила, и отново наруга А Ток, това пък й скърши настроението и тя си го изкара на всички останали прислужници — аййиая!

Трябва да отбележа, че при такива болки М. С. е много по-разумен, отколкото си представях, има отличен поглед върху търговията като цяло, международната търговия, и вече приема моето становище, че тук се крие огромен потенциал. Обсъдихме проблема с Брок и се съгласихме, че оттук не можем да направим нищо, но щом Малкълм се върне в Хонконг, ще се занимае с тях. Той отново отказа да обмисли завръщането си с пощенския кораб — Хоуг седи на два стола и не ми е съюзник; настоява, че колкото по-дълго Малкълм си почивал тук, толкова по-добре — едно лошо пътуване за него щяло да е убийствено.

Срещнах се за първи път с японеца Накама (това ще да е фалшиво име), който със сигурност се представя за по-незначителен, отколкото е. Самурай, ронин извън закона, говорещ малко английски, решил да си подстриже косата, защото щял да се откаже от самурайството, едва ли е обикновен и следва да бъде наблюдаван внимателно. Ако половината от думите му са истина, значи сме направили крачка напред — благодарение на Тайърър. Бог да го благослови — в разузнаването. Жалко, че Накама не знае нищо за търговията; единствените му ценни сведения са, че Осака, а не Йедо е главният търговски център на Япония. Налице са всички причини да настояваме да отворят този град колкото може по-скоро. Накама, разбира се, се нуждае от облагородяване и…“

Нещо изтропа по един от капаците. Макфей погледна часовника — почти десет. „Един час по-късно. Няма значение, азиатското време е различно от нашето.“

Без да бърза, се изправи; пъхна малкия револвер в страничния джоб на редингота си, отиде до вратата и я отключи. Отвън стояха две жени, загърнати в наметала с качулки, и един прислужник. И тримата се поклониха. Макфей махна на жените да влязат, даде няколко монети на мъжа; слугата му благодари, отново се поклони и пое надолу по страничната пътека към Йошивара. Макфей заключи вратата.

— Хей, Неми, все така си красива, а? — Усмихна се и прегърна едната от тях.

Девойката засия под качулката, очите му заискриха, беше негова мусуме от година, а от половин година я бе наел само за себе си.

— Хей, Джами-сан, ти добре, хей? Това мусуме моя сестра, Шизука. Хубава, а?

Другото момиче нервно свали качулката, насили се да се усмихне. Той пое дъх — и Шизука беше млада като Неми, също толкова привлекателна и свежа.

— Хай! — отвърна Макфей и двете си отдъхнаха, че Шизука е издържала първоначалния оглед. Джейми за първи път уреждаше момиче за другиго. Неловко бе помолил Неми да втълпи на мама-сан, че момичето е за тай-пана и затова трябва да е първокласно. И двете момичета бяха малко над двадесетте, едва стигаха до рамото му, и двете се поуспокоиха, макар добре да знаеха, че истинското препятствие тепърва предстои.

— Шизука, приятно да те видя. Тай-пан най-голям човек — рече Макфей любезно, после се обърна към Неми и потупа хълбока си там, където бе ранен Струан. — Тя разбрала за раната, нали?

Неми кимна, белите й зъби просветнаха.

— Хай, аз обясня, Джами-сан! Додзо, остави палто тук или горе?

— Горе.

Той ги поведе нагоре по централната стълба, добре осветена от петролните лампи. Неми бъбреше с новото момиче, което цялото бе слух и зрение. Макфей имаше навика от време, на време да изпраща за Неми, която прекарваше нощта тук; мъжът прислужник се връщаше точно преди зазоряване, за да я придружи обратно до малката къщичка, която шотландецът бе купил за нея в парковете на нейната къща — Кръчмата на Сочната радост. Десет златни лири му струваше петгодишен наем за къщата след многодневен пазарлък. Още десет за договора й за същия период плюс допълнителни суми за ново кимоно всеки месец, прическа, лична прислужница и всичко това, обилно полято със саке.

— Но мама-сан, ако пожар изпепели къщичката, а? — бе попитал Макфей, ужасен, че приема такава огромна цена. Изключително изгодният обменен курс им носеше печалба от четиристотин процента през повечето месеци — това означаваше, че почти всеки можеше да поддържа един-два коня, да пие шампанско на воля и най-важното — гарантираше, че разноските по издържането на Неми нямаше да възлизат на повече от няколко лири годишно. Мама-сан се възмути:

— Постройка като нова. Ти плаща половин, цена, честно, а?

Неми присъстваща на окончателните преговори, се бе засмяла.

— Много пламък в къща, Джами-сан, много насам-натам, а?

Макфей изкачи стълбата и отново я прегърна щастливо, защото тя му бе доказала, че си струва парите до последния петак, доставяше му толкова много удоволствие и покой. На площадката стоеше голям стол с висока облегалка. Неми свали наметалото и качулката, посъветва и другото момиче да стори същото и ги метнаха там. Носеха фини и красиви кимона, косите им бяха добре фризирани — пашкулите се превърнаха в пеперуди. Доволен от себе си, Макфей почука на вратата.

— Влез.

Малкълм Струан седеше на стола си, между пръстите му тлееше пура, изглеждаше елегантен в халата си, но бе неспокоен.

— Здравей, Джейми.

— Добър вечер, тай-пан. — И двете момичета се поклониха много почтително, Макфей нямаше и най-малка представа, че почти всичко около Малкълм Струан — както и около него самия, а и за повечето гай-джин — беше всеобщо достояние и предмет на постоянни и ненаситни клюки в Йошивара, огромното богатство на Малкълм, как скоро е станал тай-пан, обстоятелствата около раняването му и предстоящата му женитба. — Това е Шизука, тя ще остане с теб. Прислужникът ще пристигне точно призори, както ти казах. Аз ще ти почукам пръв. Тя може да е малко свенлива, но няма страшно. Това е моята мусуме, Неми. Аз… аз сметнах, че е най-добре първия път… да взема и нея тук, за да улесня нещата.

Двете момичета отново се поклониха.

— Хей, тай-пан — поде Неми, напълно овладяна, беше й приятно да се запознае с него и беше уверена в избора си. — Шизука моя сестра, добра мусуме, хей? — Тя кимна енергично и леко побутна Шизука. Момичето се приближи до него колебливо, коленичи и пак се поклони.

— Ще бъда в апартамента си, ако ти дотрябвам.

— Благодаря, Джейми.

Макфей тихо затвори вратата и продължи по коридора. Неговите покои бяха подредени спартански, но уютни. Три стаи, гостна, спалня, допълнителна спалня, във всички имаше камина и баня. Върху бюфета бяха наредени студено нарязано месо, пресен хляб и нейният любим току-що изпечен сладкиш с ябълки — внос от Шанхай, — саке в съд с гореща вода и уиски „Лох Вей“ от собствената спиртоварна на Струан, което тя обожаваше.

Щом той залости вратата, момичето се вдигна на пръсти и го целуна жадно.

— Не те вижда шест дни, първо в легло, после баня! — рече тя, нарушавайки обичайния ред. Сърцето му подскочи, макар да не бързаше.

Неми го хвана за ръка, поведе го към спалнята и леко го бутна върху леглото, коленичи, за да свали ботушите му и започна да го разсъблича; през цялото време бъбреше на нейния полуразбираем пиджин, че Йошивара ври и кипи от работа, Свободният свят процъфтява, той да не се безпокои за Шизука, тя е скъпа, но превъзходна, и какво чуват — щяло да има война, ама, моля: те не искат война, само работа; тя си имала ново кимоно с шаран за късмет на него, което излязло… е, малко скъпо.

— … Но ичибан, Джами-сан, ти много харесаш. В легло?

Той покорно се качи на леглото с балдахин. Нощта беше великолепна, нито гореща, нито хладна. Тя развърза своето оби, остави кимоното да се свлече, после долните си дрехи и комбинезона. Съвсем гола, без свян или вина за голотата си, както всички мусуме — една от многото особености, с която се отличаваха и която Макфей и всички гай-джин намираха за толкова удивителна и завидна, — свали иглите от косата си, разтърси я и я остави да се спусне до кръста, после тържествено се запъти към банята и към първото удоволствие на вечерта.

Седна на тоалетната чиния, протегна ръка към веригата на клозета и я дръпна. Водата избуча надолу в порцелановото гърне и както винаги тя запляска весело с ръце.

Когато за първи път го видя, не повярва на очите си.

— Къде върви вода? — попита подозрително.

Той й бе обяснил и начертал картинки, но тя все още отказваше да му повярва, та се наложи да й покаже тръбите и да я заведе в градината при капака на септичния резервоар — всички тръби, водни резервоари, бойлери, тоалетни чинии, мивки за ръце, умивалници, кранове и три вани, внесени от Англия, Хонконг и Шанхай. Там вече се произвеждаха много предмети за необятните пазари в Индия и Азия.

Тя го помоли за разрешение да ги покаже на приятелите си. Макфей прие с гордост — това беше първата подобна инсталация в цяла Япония, предизвикала огорчение у Сър Уилям и ярост у Норбърт Грейфорт, и модел за дузина и повече действащи и недействащи копия, макар не всички да бяха с топла и студена вода: чисто и просто най-доброто и най-модерното и следователно британско беше за Струан.

Така организираните посещения на неколцина привилегировани японци в хигиеничното помещение на Джами-сан стана една от най-търсените забележителности на гай-джин в Йокохама, бъбрещите мусуме като екзотични птички се кланяха, сдържаха дъха си и дърпаха веригата, което предизвикваше учудени ахкания и ръкопляскане.

Неми си изми ръцете. С въздишка на задоволство се плъзна под чаршафите до него.

 

 

Филип Тайърър беше изтощен и почти заспал. Фуджико понасяше тежестта му спокойно, после започна да се измъква.

— Аийе мацу. Не, не мърдай… чакай — измърмори Филип.

— Искам да донеса кърпа, Тайра-сан. Кърпа, разбираш?

— Аха, да. Разбирам, кърпа. Ти стой, аз ще взема…

— О, не, ще ме обидиш, това е мое задължение. Нека да ида, моля… хайде, бъди послушен и не създавай мъчнотии.

Тя се подсмихна, когато той се сгуши в нея и я задържа, но беше ловка, добре си познаваше занаята и изчака. Сега в малката стая царуваше покой. Нощта беше ясна. Вятърът шумолеше в дърветата и храстите. Откъм плъзгащите се прозорци полъхна топло и приятно. Петролната лампа мъждукаше.

След миг Фуджико се измъкна, без да наруши спокойствието му, и отиде в малката баня с висока дървена вана, напълни я до ръба с гореща вода; ваната беше поставена върху дървена решетка — така водата изтичаше, щом се измъкне чепът. Там имаше ароматичен сапун, гърне и чисти кърпи. Тя бързо се подсуши с влажна кърпа.

На връщане донесе гореща кърпа, изтри го, после го избърса. През това време Тайърър здраво стискаше очи и почти стенеше от удоволствие, едновременно смутен, че тя се грижи за него, а не той за нея.

— Ах, Фуджико-чан, ти си чудесна!

— Не, удоволствието е мое — отвърна тя, отдавна преодоляла учудването и объркването си от странните навици на чужденците: рядко се къпеха, бяха изпълнени със срам и чувство за грях пред креватните удоволствия, отнасяха се поразително собственически към жените и обикновено побесняваха, че тя приема и други клиенти — глупаци, та те не бяха нищо повече от клиенти, — или се извръщаха изчервени, когато се събличаше за тяхно удоволствие, или се прикриваха още несъблечени, предпочитаха да се любят на тъмно, а всеки знае, че най-вълнуващото е да виждаш, оглеждаш и наблюдаваш, или се — изчервяваха до смърт, когато тя опитваше обикновени пози, за да ги предпази от скуката и да подсили Миговете с Боговете — времето на Облаците и дъжда.

„Не, гай-джин не са като нас. Те обичат главно позата «Първа позиция» с неотложност, от време на време позата «Примамване на кокошката» или позата «Времето на черешовия цвят» и не ми дават никаква възможност да демонстрирам своите умения; когато пък на светло се наглася да играя с Еднооката маймуна различните игри за възбуждане — като «Близо и Далеч», «Над дракона», «Пролетно засаждане», «Открадване на меда», които дори най-неопитният младеж желае и оценява, гай-джин рязко се отдръпват, здраво, но нежно ме издърпват до себе си, целуват шията ми, притискат ме плътно до себе си и мърморят неразбрано.“ Тя прошепна:

— Сега ще те масажирам, за да заспиш.

— Не разбирам. Мъсардж?

— Масаж, Тайра-сан. Ето така.

— А, сега разбирам. Масаж, благодаря ти.

Пръстите й бяха нежни и великолепни, той се унесе, не можеше да повярва на щастието си, гордееше се от представянето си и от това, че тя свърши три пъти в екстаз от един негов опит — и нямаше значение съобщението на Райко, че утре Фуджико трябва да посети селото си край Йедо, за да види своя болен дядо… „Но само за няколко дни, Тайра-сан.“

— О, толкова съжалявам, Райко-сан. Колко дни отсъства?

— Колко дни ще отсъства ли? Само три.

— О, благодаря, колко дни ще отсъства? — Тайърър бе помолил и Райко, и Фуджико винаги да го поправят.

„Три дни. Ще имам време да се възстановя. Господи, днес беше върхът. Чудя се какво ще стане, когато роджу получи нашето съобщение. Сигурен съм, че съветът ми беше правилен и че Накама ми казва истината — Господи, трябва добре да си помисля за него, Сър Уилям просто сияеше, а що се отнася до Фуджико…“

Приспано от докосването й, съзнанието му скачаше ту към Накама, ту към нея и живота в Япония, всичко беше толкова различно, а пък този японски — непрестанен поток от думи и фрази — безпорядъчно се завъртя в главата му. Футоните бяха твърди и трудно се свикваше с тях, но се чувстваше удобно, легнал по корем, наслаждаваше се от близостта на Фуджико. „Господи, колко съм изморен. Не мога да понеса мисълта за «други клиенти» — помисли си Филип. — Трябва да я направя моя, само мря. Утре ще помоля Андре да ми помогне.“

Без да се обръща, Тайърър се пресегна и сложи ръка върху бедрото й. Прекрасна копринена кожа.

„Докъде бях стигнал? О, да, роджу. Ще им дадем да разберат на негодниците. Дяволски зле е, че са обстрелвали пощенския кораб — трябва да разчистим Шимоносеки и ако проклетите Бакуфу не го направят, значи ние ще отстраним тези батареи. Да не забравя — по-предпазливо с Накама, и той е от Чошу. Дали ще мога да го използвам като посредник? А ако роджу не пожелаят да се разправят с тези дяволи от Сацума, ще се наложи сами да ги разбием. Проклет безочлив даймио — да твърди, че не можел да открие убийците на Кентърбъри, та нали тия мръсници излязоха от собствените му редове, за Бога. Видях как отсичат ръката на Кентърбъри и кръвта рукна…“

Пръстите й се заковаха на едно място.

— Какво има, Тайра-сан?

Преди да се усети, той вече я прегръщаше, искаше да отпъди спомена за Токайдо. Когато треперенето му спря, легна на гръб, привлече я до себе си и я притисна, обожаваше топлото гъвкаво тяло до себе си, толкова бе благодарен, че е с нея, изчакваше лошият спомен да отзвучи.

Фуджико лежеше тихо, също чакаше, не мислеше за него — само дето гай-джин още веднъж бе доказал, че наистина е особен, неразбираем. Беше й приятно да си отдъхне до него, радваше се, че първото му свършване бе минало благополучно, клиентът бе задоволен и тя бе сигурна, че си е заслужила допълнително заплащане.

Сутринта, когато Райко определяше техните срещи, й съобщи, че ще й повиши таксата: „само с Тайра-сан, защото ще имаш извънредна работа. Помни, че той може да стане едра риба за теб, Фуджико, господар за дълго време, много по-добър от Кен-тър-бъри-сан, ако сме внимателни и ако ти му доставяш удоволствие. Французинът разправя, че бил важна клечка, така че се помъчи да го удовлетворяваш. Само говори на японски, не на пиджин, стани му учителка, окуражавай го и помни, че той е изключително свенлив, не знае нищо, но никога не му споменавай за Кентърбъри. Ще се престорим, че заминаваш за няколко дни — но не се безпокой, имам двама клиенти за утре, един гай-джин за следобеда и един цивилизован мъж за през нощта…“

„С щедър господар за година-две бързо ще си изплатя дълговете и животът ще стане много по-хубав, вместо да приемам случайни клиенти“ — мислеше си тя, после със задоволство се прехвърли в бъдещето, както правеше винаги, когато бе с клиент. В мечтите си живееше щастливо с богат съпруг земеделец и четирима или петима синове. Виждаше къща сред множество оризови полета, изобилие от зелени стръкове на зимни и пролетни посеви, обещаващи още една богата реколта, мила и доволна от нея свекърва, един-два вола, впрегнати в плуг, цветя в малката градинка…

— О, Фуджико. Благодаря ти, ти си чудесна.

Тя се намести по-близо и го похвали колко е силен и мъжествен.

— Какво? — попита Филип сънливо. Една от ръцете й отговори интимно и той се изви. — Не, Фуджико, моля, първо да поспим. Не… моля, по-късно…

— Ах, но силен мъж като теб… — измърмори тя, скри отегчението си и покорно продължи.

 

 

Ори се прозя и отдели поглед от тайния отвор.

— Стига ми толкова — прошепна той. — Потресаващо.

— Съгласен съм. — Хирага също говореше шепнешком. — Ужасно. Представянето на Фуджико беше най-лошото, което някога съм виждал. Бака!

— На мястото на Тайра щях да си поискам парите обратно.

— Така е. Бака! Часове ще минат, докато пак го приготви, а колкото до него… само „Първа позиция“, и то веднъж, а да не говорим за бързането! Десет пъхвания и пфу, „Към Луната като патица“.

Ори сложи ръка на устата си, за да удържи смеха си, после внимателно залепи малки парченца хартия и скри дупките, които бяха пробили в най-далечния ъгъл на шоджи. Промъкнаха се заедно в храстите през комшулука в плета до стаята на Ори.

— Саке!

Сънената прислужница постави подноса пред тях, наля им и се затътри навън, все още й беше трудно да не се вторачва в прическите им. Те вдигнаха наздравица един за друг и напълниха повторно чашите. Стаята беше малка и уютна, осветена със свещ, в съседната бе застлано легло от футони. Мечовете лежаха на ниски, лакирани рафтове — Райко се подчиняваше на правилото в Йошивара, забраняващо носенето на оръжия: те бяха шиши, портретът на Хирага бе разпространен, а и двамата се бяха заклели в соно-джой да не използват оръжия срещу когото и да било в Къщата, още повече срещу някой гост — само в случай на защита.

— Не мога да повярвам, че Тайра се подведе от нейния лицемерен Миг с Боговете, Хирага, и така — три пъти! Тя се преструваше ужасно. Толкова ли е глупав?

— Очевидно — засмя се Хирага и зверски разтри отзад и отстрани главата си. — Ийе, с размера на оръжието си можеше да я накара наистина да вие — всички ли гай-джин имат такива?

— Кой ли го е грижа — поне да беше го използвал, както трябва.

— Никакъв финес, Ори. Да взема да му дам креватна книжка като на девствена булка, а?

— По-добре да убием него и всички тях и да подпалим Колонията.

— Бъди търпелив, ще го направим, има много време.

— Той е идеална мишена, още една прекрасна възможност — рече Ори, в гласа му се промъкна острота. Хирага го наблюдаваше, цялата топлота помежду им внезапно се стопи.

— Да, но не сега, той е от голямо значение за нас.

— Ти самият каза, че ако успеем да ги разярим, те ще обстрелят Йедо и това ще бъде чудесно за нашата кауза.

— Да, правилно, но имаме време. — Хирага с нищо не показа безпокойството си, укротяваше го, искаше да го държи под контрол. — Тайра отговаря на всички мои въпроси. Така например никой не ни беше казал, че гай-джин се бият помежду си като побеснели кучета, по-лошо от даймио преди Торанага — холандците скриха това от нас, нали?

— Те всички са лъжци и варвари.

— Да, но трябва да съберем стотици късчета от знания като тези, благодарение на които ще научим как да ги изиграем и да ги подчиним. Трябва да узнаем всичко, Ори, и когато станем част от новите Бакуфу, ще насъскаме германците срещу Русия, срещу Франция, срещу Англия, срещу Америка…

Хирага потрепери при спомена какво му бе разказал малкият Тайърър за гражданската война, за битките и нещастните жертви, за цялото съвременно оръжие, за хилядите въвлечени въоръжени мъже и за невероятно обширните страни на гай-джин.

— Тази вечер ми разправи, че английската военна флота владее световните океани, че според техните закони е два пъти по-голяма от останалите две флоти, взети заедно, със стотици войници, хиляди оръдия.

— Лъжи. Преувеличава, за да те стресне. Той и всички останали искат да ни сплашат, и теб като всички други. А иска и да изкопчи нашите тайни!

— Разкривам му само онова, което смятам за нужно. — Хирага раздразнено избълва: — Ори, трябва да научим всичко за тях! Тези кучета са завоювали по-голяма част от света — унижиха Китай и изпепелиха Пекин, а тази година французите станаха господари на Кочин-Китай и са на път да колонизират Камбоджа.

— Да, но французите насъскаха един местен принц срещу друг местен принц, както британците в Индия. Ние сме Япония. Ние сме различни. Тук е Страната на боговете. Дори с всичките оръдия на света те никога няма да ни завоюват. — Лицето на Ори се сви някак особено. — Дори ако привлекат някои даймио на своя страна, останалите от нас ще ги изколят.

— Само с оръдия и познания.

— И без оръдия, Хирага-сан.

Хирага вдигна рамене и наля на двамата. Имаше мнозина шиши, които споделяха увлеченията на Ори и бяха забравили Сун Цзъ: „Опознай врага си, както познаваш себе си, и ще спечелиш стотици битки.“

— Надявам се, че си прав, междувременно ще изкопча от него колкото мога повече; Обеща утре да ми покаже карта на света — той я нарече „атлас“.

— Откъде знаеш, че няма да е фалшива, подправена?

— Едва ли, няма да е фалшива. Може би дори ще успея да получа копие, можем да го преведем, както и някои от техните учебници. — Вълнението на Хирага нарасна. — Тайра твърди, че имали нови начини за броене, които се преподават в обикновените училища, астрономически мерки, наречени географски ширини и дължини — Хирага с трудност произнесе английските думи — и те някак си ги водят с фантастична точност из океаните, на хиляди ри от сушата. Бака, че зная толкова малко! Бака, че не мога да чета английски!

— Ще се научиш — рече Ори. — А аз никога. Ти ще участваш в нашето ново правителство, — а аз никога.

— Защо казваш това?

— Аз съм се заклел в соно-джой, вече съм съчинил предсмъртното си стихотворение и го рецитирах на Шорин в нощта на нападението. Бака, че се самоуби толкова рано. — Ори пресуши чашата си, наля си последните капки и нареди да донесат нова манерка. Погледна Хирага втренчено. — Чух, че твоят господар Огама щял да прости на всички шиш и от Чошу, ако публично се отрекат от соно-джой.

Хирага кимна.

— Баща ми ми писа. Това не означава нищо за нас — за шиши от Чошу.

— Според слуховете Огама контролира „Портите“, изолирал е всички останали — дори, че се водят нови битки между неговите войски и на Сацума.

— Много даймио се подвеждат от време на време — изрече равнодушно Хирага, не му харесваше как потръгна разговорът, забеляза, че с всяка изпита чаша Ори става все по-сприхав. Тази вечер Райко пак го бе предупредила, че Ори е димящ вулкан. — Всички отдавна сме приели, че нямаме нищо общо с делата и престъпленията на нашите наследствени вождове.

— Ако Огама задържи „Портите“, може да възвърне властта на Императора и да превърне соно-джой в свършен факт.

— Може би ще успее, може би вече го е сторил.

Ори пресуши чашата.

— Ще се радвам да напусна Йокохама. Покварата витае във въздуха. По-добре да дойдеш с мен в Киото. Това гнездо на лъжци може да те опорочи.

— За теб ще е по-безопасно да идеш в Киото без мен. Дори и без коса могат да ме разпознаят.

Внезапен вихър премина по сламения покрив и един отворен капак на прозореца изтрака. Те му хвърлиха поглед за миг, после пак се заеха с пиенето. Сакето ги бе отпуснало, но не бе разпръснало подмолните им настроения, мислите за смъртта и за затягащата се около тях примка, за планираната засада на шогуна Нобусада, за Шорин и Сумомо и най-вече — какво ще стане с момичето гай-джин? Хирага още не бе споменал нищо за нея, нито Ори бе попитал, но и двамата чакаха, и двамата заобикаляха това основно разногласие помежду им, и двамата изгаряха от нетърпение и нерешителност. Ори наруши тишината:

— Когато Акимото пристигне утре, какво ще споделиш с него?

— Всичко, което знаем. Той ще пътува с теб до Киото.

— Не, по-добре да остане, ще ти е нужен боец тук.

— Защо?

Ори отново вдигна рамене.

— По-добре двама, отколкото един. И тъй — произнесе равнодушно, — кажи ми, къде е тя?

Хирага описа сградата. Подробно.

— Доколкото можах да видя, нямаше никакви резета на прозорците или странична врата. — Хирага цял ден се бе чудил какво да прави с Ори — ако Ори проникнеше в къщата и я убиеше, независимо дали ще остане жив или не, в цялата Колония щеше да се вдигне страшна врява и тяхната жлъч щеше първо да се излее върху всички тукашни японци. — Съгласен съм, тя е идеалната мишена за соно-джой, но още е рано, първо нека ме приемат и науча тайните им.

— Трябва да се справим веднага с тази идеална мишена. Кацумата ни предупреди, че колебанието води до загуба. Можем да измъкнем тайните им от книгите.

— Вече казах: не съм съгласен.

— В същия момент, в който я убия, тримата ще подпалим Йошивара, а по този начин и Колонията, и ще се оттеглим в бъркотията. Ще го направим след два дни.

— Не.

— Казах да! Два или три дни, не повече!

Хирага обмисли и това, и проблема с Ори много внимателно. Хладнокръвно. И реши същото:

— Забранено е!

Безпрекословните му думи поляха с вряла вода Ори. За втори път през последните няколко дни. И все заради нея.

В стаята цареше тишина. И двамата седяха невъзмутими. Чуваха как вън духа вятърът. Беше постихнал. От време на време изпукваше пергаментовата хартия на шоджи. Ори сръбна, кипеше вътрешно, но не го показваше с нищо. Осъзнаваше, че ако и двете му ръце бяха силни като по-рано и че ако бе подвижен като преди, щеше да се втурне за меча си, за да предотврати нападението, което беше неизбежно, освен ако не отстъпи.

„Както и да е. В открита битка, дори и да съм съвсем здрав, Хирага винаги ще ме победи още при първия удар. Затова трябва да го отстраня от пътя си по друг начин!“

За да се покаже достоен за новия си враг, предопределен да му пречи, Ори тържествено си обеща да не нарушава пръв тишината и да не се унижи. Напрежението помежду им нарасна. След секунди стана непоносимо, надигна се…

Чуха, че някой тича. Шоджи се плъзна. Райко бе пребледняла като тебешир.

— Наказателни патрули на Бакуфу стоят на моста и на Портата. Трябва да си тръгнете. Бързо!

И двамата се ужасиха, забравиха всичко друго. Тръгнаха за мечовете си.

— Ще дойдат ли в Йошивара? — запита Ори.

— Да, по двойки и по трима, и преди са идвали, избягват гай-джин, но не и нас. — Гласът и ръцете й трепереха.

— Има ли сигурен път през оризището?

— Навсякъде и никъде, Ори — отговори Хирага вместо нея, вчера бе ги огледал като възможни пътища за бягство. — Земята е равна, без прикритие около ри. Ако блокират портата и моста, същото ще направят и там.

— Какво ще кажеш за района на гай-джин, Райко?

— Колонията ли? Те никога не са стъпвали там. Вие тряб… — Тя се завъртя още по-изплашена. И двамата измъкнаха мечовете си наполовина, тъй като пребледняла прислужница се втурна в стаята.

— В сокака са, претърсват къща по къща — изхленчи тя.

— Предупреди другите.

Момичето хукна. Хирага се опита да измисли нещо.

— Райко, къде е твоето скривалище, твоето тайно мазе?

— Нямаме никакво — закърши тя ръце.

— Трябва да има някъде.

Ори рязко се нахвърли отгоре й и тя отстъпи ужасена.

— Къде е подземният проход до Колонията? Бързо!

Райко едва не припадна, когато той здраво сграбчи дръжката на меча и макар в действителност да не я бе заплашил, тя знаеше, че стои на прага на смъртта.

— Аз… в Колонията ли? Не… не съм сигурна, но преди години ми бяха казали… бяха казали… забравила съм — рече разтреперана. — Не съм сигурна, но, моля, последвайте ме тихо.

Те се движеха плътно след нея, навлязоха в храстите, без да обръщат внимание на клоните, които им препречваха пътя, луната все още бе ярка и високо над леките облаци, вятърът ги раздухваше. Райко стигна до притулената част на оградата между нейната къща и следващата и натисна някакъв чеп в дървото. Една част се отвори със зловещо скърцане, пантите бяха ръждиви.

Без да безпокои пируващите, тя прекоси градината до далечния й край, отвори комшулука към следващата градина и заобиколи отзад, мина край ниска, тухлена, пожароустойчива постройка, използвана като сейф за ценности, и стигна до огромните водни резервоари, или водоеми — пълни с дъждовна вода и с ежедневните запаси от водните кули.

Задъхана, Райко отиде до дървения капак на един кладенец.

— Мисля… мисля, че е там.

Хирага премести капака настрани. Груби, ръждясали железни пречки служеха за стъпала и ръчки, забити в калните тухлени стени, отдолу не се виждаше вода. Все още изплашена, Райко прошепна:

— Бяха ми казали, че води до тунел… не съм сигурна, но май минавал под канала, ала не зная къде излиза. Бях забравила… трябва да се връщам…

— Почакай! — Ори пристъпи към нея, вдигна камък и го пусна в кладенеца. Чу се шумно плясване, сякаш цопна нейде във водата нейде дълбоко долу. — Кой го е изкопал?

— Бакуфу, когато са строили Колонията.

— Кой ти каза?

— Един от прислужниците — забравих кой, но ги бил виждал… — И тримата се озърнаха към главната улица. Оттам се чуха ядосани гласове. — Трябва да се връщам… — Тя изчезна по пътя, по който дойдоха.

Самураите разтревожени надникнаха.

— Ако са го построили Бакуфу, може да е капан за хора като нас, Ори.

От близката къща се разнесоха ругатни на английски.

— Какво по дяволите искаш… изчезвай!

Ори пъхна дългия меч в колана си. Несръчно поради раната си се прехвърли през ръба и започна да се спуска. Хирага го последва, но върна капака на място.

Тъмнината се сгъсти и точно тогава краката на Ори пипаха почва. — Внимателно, мисля, че е перваз. — Гласът му прозвуча сподавено и отекна зловещо.

Хирага пипнешком се спусна при него. В джоба на ръкава си пазеше няколко кибритени клечки. Запали една.

— Ийе — развълнува се Ори, — откъде ги взе?

— Има ги навсякъде из Легацията — тези кучета са толкова богати, че ги захвърлят навред. Тайра ми предложи да си взема. Виж там! — На светлината от догарящата клечка съзряха устието на тунела. Беше сух и на височина колкото човешки бой. Водата пълнеше водоема на десет крачки под нозете им. В някаква ниша имаше стара свещ. Хирага изхаби три клечки, за да я запали. — Хайде.

Тунелът се спускаше надолу. След петдесетина крачки стана влажен, подът бе покрит с локви и на места плуваше във вода. Воняща тиня се процеждаше по нескопосните подпори и от стените, прогнилото дърво криеше опасност. По-нататък въздухът стана по-тежък, дишаха трудно.

— Можем да изчакаме тук, Ори.

— Не, да продължим.

Бяха се изпотили от страх и от застоялия въздух. Пламъкът премигна и угасна. Хирага изруга, запали свещта и обгърна пламъка с ръка; фитилът на свещта бе на свършване. Той нагази напред, водата се покачваше. Спускаха се все по-надолу, вече им стигаше до бедрата. Ори се подхлъзна, но успя да се задържи. Още двайсет или трийсет крачки. Водата се покачи до кръста им, таванът се сниши над главите им. Напред светлината отслабна. Все напред и напред.

Хирага наблюдаваше свещта и ругаеше.

— По-добре да се върнем и да изчакаме на сухо.

— Не, ще вървим, докато свещта изгасне. Напред тунелът се виеше в мрака, сводът се снижаваше почти до водата. Хирага с отвращение отново нагази в тинята, дъното бе хлъзгаво. Опря с глава в тавана. След няколко крачки сводът леко се издигна.

— Нивото на водата пада — рече той, едва не му стана лошо от облекчение, заджапа по-бързо във вонящия мрак. След завоя таванът се издигна още. Все напред. Точно когато свещта изпука и угасна, те зърнаха суха почва и края на тунела, една шахта водеше нагоре, друга — надолу.

Хирага пипнешком пое напред, нищо не се виждаше.

— Ори, стоя на ръба. Слушай, ще хвърля камък надолу. — Секунда след секунда камъкът се удряше в стените и най-сетне цопна глухо. — Ийе, трябва да има хиляда крачки и повече. — Стомахът му се сви.

— Запали още една клечка.

— Останали са само три. — Хирага запали едната. Успяха да видят ръждиви ненадеждни подпори, които водеха нагоре, нищо друго. — Как разбра, че Райко знае за тунела?

— Хрумна ми ненадейно. Трябваше да има тунел — на тяхно място и аз бих го построил. — Ори говореше дрезгаво, дишаше с мъка. — Може да са горе в засада. Ще ни блъснат назад или ще се наложи да скочим.

— Да.

— Побързай, не ми харесва тук. Катери се!

И Хирага се чувстваше неловко, разхлаби дългия меч на колана си. Ори се извърна нервно, сграбчил дръжката на своя меч. Двамата се изправиха един срещу друг, близо до избавлението може би, но без нищо да е решено помежду им.

Кибритената клечка изгасна.

В мрака вече не се виждаха. Неволно и двамата бяха отстъпили към стената на тунела, далеч от ръба. Хирага, по-опитен във военното изкуство, застана на едно коляно с ръка върху дръжката на меча, готов да съсече краката на Ори, ако той го нападне, напрегнато заслушан дали мечът ще се плъзне вън от ножницата.

— Хирага! — Гласът на Ори застърга мрака далеч нататък в тунела. — Искам я мъртва, ще я потърся — заради соно-джой и заради себе си. Ти искаш да останеш. Решавай.

— Ти го реши — изсъска Хирага и веднага безшумно промени позицията си.

— Не мога, не мога да реша, опитах се.

Хирага се поколеба, боеше се от уловка.

— Първо остави мечовете си на земята.

— А после?

— Тъй като мислиш за нея повече, отколкото за соно-джой, не можеш да останеш въоръжен близо до мен в Йокохама. Утре ще тръгнеш за Киото и ще кажеш на Кацумата, той е твоят водач от Сацума. Като се върнеш, ще направим всичко, както настояваш.

— Ами ако не се върна?

— Тогава ще го направя аз — ще избера кога.

Гласът застърга още по-силно:

— Но тя може да си тръгне, да избяга, нали? Ами ако си тръгне, преди да се върна?

— Ще гледам да науча и ще ти съобщя. Ако не успееш да дойдеш тук навреме, аз ще реша. Тя и нейният съпруг — ако дотогава са се оженили — ще идат само до Хонконг. Ти или ние можем да я последваме там. — Той чу тежкото дишане на Ори и зачака, нащрек за внезапно нападение; знаеше, че не може да разчита на Ори, докато тя е жива и е наблизо, но това изглеждаше най-добрият план за момента. „Да го убия ще е напразно — нужна ми е неговата мъдрост.“ — Съгласен ли си?

Хирага чакаше ли, чакаше. После дочу:

— Да. Има ли друго?

— Накрая: ще хвърлиш кръста в кладенеца. — Хирага долови внезапно гневно вдишване.

— Съгласен съм, Хирага-сан. Моля, приеми извиненията ми.

С острия си слух Хирага усети леко шумолене от дрехи, нещо мина край него, лек звънтеж от метал в стената на кладенеца зад гърба му, който веднага потъна надолу. Звън на мечове, поставени на земята.

Хирага запали кибритена клечка. Ори наистина стоеше беззащитен. Хирага тутакси се втурна напред, Ори стъписано се дръпна, но Хирага само взе мечовете. Преди клечката да угасне, му остана време да ги хвърли във водата.

— Моля те, Ори, подчинявай ми се. Няма от какво да се боиш. Аз ще тръгна първи, почакай, докато те извикам.

Стъпалата бяха разядени от ръжда, някои — разхлабени. Изкачването беше рисковано. Но високо горе той с облекчение съзря отвора на кладенеца, небето, нашарено от звезди през облаците. Нощни звуци, вятър и море. Закатери се още по-предпазливо. Остана без сили, докато се изкачи до каменната балюстрада, и надникна наоколо.

Изоставеният кладенец се намираше в близост до оградата на канала, сред пустош, покрита с бурени и захвърлени отпадъци. Ето го морския бряг. Руини, дълбоки ями по мръсния път. Бездомно куче ръмжеше недалеч. Носеше се дрезгава песен. Хирага най-после се ориентира. Бяха се озовали в Пияния град.