Джеймс Клавел
Гай-джин (19)

19.

Четвъртък, 16 октомври

Празненството по случай годежа беше в пълен разгар под петролните лампи, които осветяваха претъпканата централна зала на клуба — цялата сграда бе ангажирана от Малкълм Струан и бе пищно украсена. Всички уважавани членове на Колонията бяха поканени и присъстваха, както и всички офицери, свободни от задълженията си във флотата и армията — а отвън, на Хай стрийт, патрули от двете служби бяха готови да задържат пияни или нежелани посетители от Пияния град.

Анжелик никога не бе изглеждала по-хубава — с кринолин, с перо от райска птица в косата и с ослепителен годежен пръстен. Танцът беше един вълнуващ валс от Йохан Щраус-младши, съвсем нов и току-що пристигнал от Виена с дипломатическата поща; Андре Понсен с удоволствие го изпълняваше на пианото, акомпанираше му военноморският оркестър, чиито музиканти бяха с пълна парадна униформа за случая. Партньор на Анжелик беше Сетри Палидар — избирането му като представител на армията бе посрещнато с шумно одобрение и всеобща ревност.

Виктория Лънкчърч и Мейбъл Суон също танцуваха, този път със Сър Уилям и Норбърт Грейфорт, картите им за танци бяха попълнени с кандидати за партньори още в момента, в който бе обявено празненството. Въпреки че бяха дебели, и двете танцуваха добре, носеха кринолини, макар и да не можеха да се сравнят с роклята на Анжелик нито по пищност, нито по дълбочината на деколтето.

— Ти си направо отвратителна скръндза, Барнаби — изсъска Виктория на съпруга си. — Мейбъл и аз възнамеряваме да си купим нови дрънкулки, ако ще да струват три пъти повече от цялата компания, за Бога! И ние искаме украшения като нейните, за Бога!

— К’во?

— К’во ли? Капели… шапки! — Перото на Анжелик беше последният coup de grace^[1] за двете жени. — Това е война между нея и нас. — Но ги търсеха за танците, а това надделя над ревността им и те закръжиха унесено.

— Върви му на копелето — измърмори Марлоу, вторачен единствено в своя съперник. Синята куртка на военноморската му униформа блестеше с допълнителните златни ширити на адютант, беше обут с панталони и чорапи от бяла коприна и черни обувки със сребърни катарами.

— На кого? — попита Тайърър, който минаваше край него с нова чаша шампанско, зачервен и възбуден от вечерта и от своя успех в тайното измъкване на самурая Накама от Йедо, когото бе настанил в дома си като учител по японски с одобрението на Сър Уилям. Кой е копеле, Марлоу?

— Питаш — сякаш не знаеш! — Марлоу се ухили. — Слушай, аз съм представител на флотата и следващият танц е за мен; ще покажа на негодника на какво съм способен или ще умра на дансинга.

— Истински късметлия! Какъв ще е танцът?

— Полка!

— О, Боже — ти ли го уреди?

— Заклевам се, не! — Полката, съдържаща в основата си чешки народен танц, беше нововъведение на дансинга в Европа и най-модното увлечение, макар все още да се смяташе за рискован танц. — Полката е по програмата! Не си ли забелязал!

— Не, твърде много неща са в главата ми — рече щастлив Тайърър, изгаряше от нетърпение да сподели с някого колко е бил хитър и че тая вечер, щом стане възможно, ще прекоси Моста към рая и ще се озове в прегръдките на любимата — съжаляваше обаче, че се е заклел да пази в тайна отношенията си със самурая и с Фуджико. — Тя танцува великолепно, нали?

— Хей, младият Тайърър… — Беше Дмитрий Сибородин, добре зализан и запотен, с халба ром в ръката си. — Помолих капелмайстора да обърне на канкан. Ги каза, че аз съм петият, който го моли.

— Господи, ще го направи ли? — попита ужасен Тайърър. — Веднъж в Париж видях как се танцува — няма да повярваш, но момичетата не носеха изобщо гащи.

— Вярвам ти! — закикоти се Дмитрий. — Но нашето ангелче е с гащи тази вечер и не се бои да ги покаже, за Бога!

— Слушай… — започна Марлоу разгорещено.

— Е, хайде, Джон, той само се шегува. Дмитрий, ти си невъзможен! Бас държа, че капелмайсторът няма да посмее!

— Не, освен ако Малк не му кимне!

Те погледнаха през стаята. Малкълм Струан седеше с д-р Хоуг, Бабкот, Сьоратар и няколко от посланиците, наблюдаваше дансинга и виждаше единствено Анжелик, тя се носеше и въртеше очарователно, а омагьосващата смела модерна музика бе развеселила гостите. Ръката на Малкълм стоеше отпусната върху здрав бастун, златният пръстен с герб блещукаше на пръста му, когато си тактуваше; беше с лъскави копринени вечерни дрехи, обърната яка, кремава връзка и диамантена карфица, с фини кожени ботуши от Париж.

— Жалко, че е толкова немощен — измърмори Тайърър, искрено го съжаляваше и благославяше собствения си късмет.

Струан и Анжелик пристигнаха късно. Той вървеше с огромна трудност, прегърбен, колкото и да се опитваше да се държи изправен, подпираше се на два бастуна, Анжелик го държеше сияеща под ръка. С тях беше д-р Хоуг, внимателен и винаги наблюдателен. Имаше аплодисменти за Струан и повече за нея. Когато седна, Малкълм ги приветства, покани ги да се угощават с лакомствата, подредени по масите.

— Но най-напред, приятели мои, вдигнете чашите си за най-красивото момиче на света, госпожица Анжелик Ришо, моята бъдеща невеста.

Аплодисменти и още аплодисменти. Прислужници китайци в ливреи донесоха изстудено за случая шампанско. Джейми Макфей добави няколко думи и празненството започна. Вина от Бордо и Бургундия, специално шабли^[2], харесвано много в Азия, бренди, уиски — всичките изключително от вноса на Струан, — джин, бира от Хонконг.

Австралийско печено говеждо, няколко цели агнета, пилета, бутове осолено студено свинско, шунка, шанхайски картофи, печени и пълнени със солени парченца свинско и масло, също пудинги и шоколадови бонбони, нова доставка от Швейцария. След вечерята всичко бе почистено, а седем пияни — изнесени. Андре Понсен зае мястото си и оркестърът засвири.

С огромно уважение към Малкълм Сър Уилям помоли за първия танц. Последва го Сьоратар, после останалите посланици — с изключение на Фон Хаймрих, който беше на легло с дизентерия — адмиралът и генералът, всички се изредиха. След всеки танц зачервени и сияещи лица заобикаляха Анжелик и тогава, веейки си с ветрилото, тя си проправяше път до Малкълм, любезна с всички, но напълно завладяна от него, отказваше поредния танц, оставяше се Малкълм дълго да я увещава.

— Но, Анжелик, харесва ми да те гледам как танцуваш, скъпа, толкова си грациозна.

Сега Малкълм я наблюдаваше, разкъсван от щастие и чувство на безсилие, обезумял, задето куца.

— Не се тревожи, Малкълм — казал му бе Хоуг, искаше да го успокои, обличането бе предизвикало кошмарна болка и разкрило непохватността му. — За първи път си на крака. Само месец е минал от инцидента, не се безп…

— Кажи ми го още веднъж, и ще плюя кръв.

— Не е само от болката. Това е от цялото лечение и от днешната поща. Получи писмо от майка си, нали?

— Да — отвърна напълно нещастен Малкълм и седна на края на леглото, полуоблечен. — Тя… ами тя е бясна, никога не съм знаел, че може да бъде толкова ядосана… Тя е изцяло против годежа ми, против брака… Ако я слушам, Анжелик е въплъщение на дявола. Тя… — Думите се изляха от него. — Тя е отхвърлила писмото ми, отхвърлила го и пише, ето прочети го:

„Полудял ли си? Няма шест седмици от смъртта на баща ти, още не си навършил двайсет и една, тази жена те преследва заради парите и нашата компания, тя е дъщерята на един избягал от банкрут, племенница на друг престъпник и, Господ да ни е на помощ, католичка и французойка! Да не си се побъркал? Казваш, че я обичаш? Глупости! Ти си омагьосан. Ще спреш тази глупост! Ще я спреш! Тя те е омагьосала. Очевидно си забравил, че трябва да управляваш компанията! Трябва да се върнеш без тази личност веднага щом д-р Хоуг разреши.“

— Когато ти разреша да се върнеш, Малкълм, ще направиш ли, както майка ти казва?

— За Анжелик, изключено. Нищо от това, което майка ми пише, не е важно, нищо! Ясно е, че не е прочела писмото ми, не дава пет пари за мен. Какво, по дяволите, мога да сторя?

Хоуг сви рамене.

— Вече си решил: ще се сгодиш и след съответния срок ще се ожениш. Ще се оправиш. Ще трябва много да почиваш, да изядеш много питателни супи и каши и да се откажеш от приспивателните и успокоителните. Следващите две седмици ще останеш тук, после ще се върнеш и ще се изправиш… — той се бе усмихнал мило — пред бъдещето с увереност.

— Имам късмет, че си ми лекар.

— А аз съм щастлив, че си ми приятел.

— Но получи също писмо от нея?

— Да. — Сух смях. — Май наистина получих.

— Е?

Хоуг завъртя очи.

— Не казах ли достатъчно?

— Да. Благодаря ти.

Сега, като я наблюдаваше как танцува, център на всеобщо възхищение и страст, гърдите й доста открити по модата, тънките глезени съблазняващи очите да продължат нагоре по издутите обръчи, покрити с коприна, Малкълм усети, че се възбужда. „Слава Богу — помисли си той, повечето от гнева му се изпари, — най-после ми става, но, Господи, няма да й устоя до Коледа. Няма.“

 

 

Беше почти полунощ. Анжелик отпи от шампанското и се скри зад ветрилото си, вееше си с отработени движения, дразнейки мъжете край себе си, после подаде чашата си, сякаш правеше подарък, извини се и се върна на стола си до Струан. Наблизо стоеше оживена група — Сьоратар, Сър Уилям, Хоуг, други посланици и Понсен.

— La, г-н Андре, свирите превъзходно. Не е ли така, скъпи Малкълм?

— Да, превъзходно — отвърна Струан; изобщо не се чувстваше добре, опитваше се да го прикрие.

Хоуг му хвърли бегъл поглед.

Анжелик продължи на френски:

— Андре, къде изчезна през последните няколко дни? — Погледна го над ветрилото. — Ако бяхме в Париж, щях да се закълна, че си отдал сърцето си на някоя нова приятелка.

Понсен небрежно отвърна:

— Просто работа, госпожице.

После Анжелик продължи на английски:

— О, колко тъжно. Париж през есента е особено красив, почти толкова поразителен, колкото и пролетта. О, само почакай, аз ще ти го покажа, Малкълм. Можем да прекараме един сезон там, нали? — Тя стоеше близо до него и усещаше как ръката му шари по кръста й, полека постави ръка на рамото му и си поигра с дългата му коса. Беше й приятно от допира, лицето и дрехите му бяха красиви, пръстенът, който й подари сутринта, с един диамант, заобиколен от малки диаманти, я очароваше. Погледна го, повъртя го, обожаваше го, чудеше се колко ли струва. — О, Малкълм, ще ти хареса Париж, наистина е великолепен. Нали ще идем?

— Защо не, щом искаш.

Въздъхна, пръстите й дискретно галеха врата му; после възкликна, сякаш внезапно се бе сетила:

— Всъщност, мислиш ли, cheri, мислиш ли, че бихме могли да прекараме там медения си месец — ще танцуваме цели нощи.

— Вие танцувате прекрасно, госпожице, където и да сте — намеси се Хоуг; бе изпотен и се чувстваше неудобно в прекалено тесните си дрехи. — Да можех да кажа същото и за себе си. Мога ли да предлож…

— Изобщо ли не танцувате, докторе?

— Когато бях в Индия преди години, танцувах, но спрях след смъртта на съпругата си. Тя наистина обичаше да танцува толкова много, че сега аз изобщо не мога да го направя. Великолепно празненство, Малкълм. Но ще трябва да пожелаем лека нощ?

Анжелик го погледна, усмивката й посърна, забеляза загрижеността, изписана на лицето му, погледна и Малкълм и видя изтощението му. „Колко ужасно, че е болен — помисли си тя. — По дяволите!“

— Още е рано — заяви смело Малкълм, макар че копнееше силно да си легне, — нали, Анжелик?

— Признавам, че и аз съм много изморена — рече тя тутакси. Затвори ветрилото си, остави го на стола, усмихна се на него, на Понсен и на останалите, готова да си тръгне. — Може би ще се измъкнем и ще оставим празненството да продължи…

Те тихо се извиниха на хората около тях. Всички други се преструваха, че не забелязват, напускането им, но веднага след това се усети празнота. Отвън на вратата Анжелик спря за момент.

— О, la la. Забравих си ветрилото. Ще те настигна, скъпи.

Бързо се върна. Понсен я пресрещна и започна на френски:

— Госпожице, смятам, че това е ваше.

— Колко сте любезен — прие ветрилото, поласкана, че тактиката й сполучи и че французинът я е наблюдавал, както и се бе надявала. Когато се наведе над ръката й, за да я целуне, Анжелик му прошепна на френски:

— Трябва да те видя утре.

— В Легацията по обяд, попитай за Сьоратар, той няма да е там.

 

 

Тя си разресваше косата с четка пред огледалото, още си тананикаше последния изтанцуван валс. „Кой беше най-добрият? — питаше се Анжелик. — Най-хубавият танц? Лесно е да се отговори, Марлоу и полката, по-добре беше от Палидар и валсовете — човек трябва да танцува валс само с любимия си, да се остави музиката да му завърти главата с обожание и копнеж, да го отнесе в облаците, трептящ и желаещ, както бях аз тази вечер; най-хубавият ден в живота ми — сгодена за един прекрасен мъж, който ме обича безумно.

Трябваше да бъде най-хубавият ден, но не е.

Странно, че се забавлявах вечерта, а мога да действам и мисля спокойно. Ето, денят мина; закъснява ми, вероятно съм бременна от насилника — трябва да сложа край на това.“

Девойката гледаше отражението си в огледалото, сякаш там имаше друг човек, разресваше се с четката по-силно, бодлите я гъделичкаха по главата и прочистваха мисълта й; бе учудена, че все още е жива и външно същата след толкова много страдания.

„Любопитно. Всеки ден след първия изглежда по-лесен. Защо е така? Не зная. Е, няма значение. Утре ще се справя с това закъснение, макар че може да ми почне и през нощта и няма да има нужда да се страхувам и да плача, да плача и пак да се страхувам. Десетки хиляди жени са се хващали като мен в подобен капан и са оцелявали без поражения. Само малко лекарство, и всичко ще е както преди и никой нищо няма да узнае. Само ти и Бог! В краен случай само ти и лекарят или акушерката, или знахарката.

Стига вече, Анжелик. Вярвай в Бога и се довери на пресветата майка. Пресветата майка ще ти помогне, ти си невинна. Ти си публично сгодена за чудесен мъж, някак си все ще се омъжиш и ще заживееш щастливо. Утре… утре ще намериш къде и как…“

Зад нея А Со оправяше леглото, събра бельото и чорапите й. Кринолиновата рокля вече висеше на закачалка редом с други две рокли, а половин дузина нови дрехи все още стояха неразопаковани от оризовата хартия. През отворения прозорец се чуваше смях и пиянско пеене, както и музиката от клуба, която въобще не стихваше.

Анжелик въздъхна, искаше и се да се върне на танците. Четката се движеше по-силно.

— Госп’жица иска нещо, да?

— Не. Искам да спя.

— Лека нощ, госп’жица.

Анжелик залости портата подире й. Свързващата врата със стаята на Струан беше затворена, но незалостена. Беше й станало навик, когато се приготви, да почука, да влезе и целуне Малкълм за лека нощ, евентуално да побъбри малко с него и да се върне отново, оставяйки вратата открехната, в случай че му стане лошо. Сега не получаваше често пристъпи; ала бе спрял приспивателното преди седмица и беше много неспокоен, трудно спеше, но никога не искаше нищо.

Анжелик седна отново пред огледалото и се полюбува на образа си. Пеньоарът й беше копринен и с дантели, парижки — тук й бяха ушили същия по модела, който бе донесла…

„И ти не можеш да повярваш на майсторлъка, Колет, или на бързината, с която китайският шивач ми го уши, писа този следобед за сутрешния пощенски кораб.

Сега може да ми шият всичко. Моля те, изпрати ми няколко модела или кройки от Ла Паризиен или Л’от Кутюр с най-новата мода, или нещо друго интересно — моят Малкълм е толкова щедър и толкова богат! Казва, че мога да си поръчам каквото поискам!

А пръстенът ми!!!! Диамант с четиринайсет по-малки диаманта около него. Попитах го откъде, за Бога, го е намерил, а той само се усмихна. Наистина трябва да съм по-внимателна и да не задавам глупави въпроси. Колет, всичко е толкова прекрасно, освен че се безпокоя за здравето му. Подобрява се бавно и едва-едва крета. Но става все по-пламенен, горкичкият, и трябва да внимавам… Ще се обличам за празненството сега, но ще ти пиша още, преди да тръгне пощата.

С вечна обич.“

„Колко е щастлива Колет, нейната бременност е дар от Бога.

Спри! Стига толкова, иначе сълзите и ужасът ще се върнат отново. Забрави тревогите си. Вече реши какво ще правиш. Добре, бременна съм, значи, остава другият план — какво още?“

Напарфюмира се разсеяно зад ушите и по гърдите, леко оправи дантелата. Нежно почука на вратата му.

— Малкълм?

— Влез — сам съм.

Неочаквано не го завари в леглото, седеше във фотьойла. С червен копринен халат, погледът му беше странен. Инстинктивно Анжелик застана нащрек. Залости вратата както обикновено и се приближи до него.

— Не си ли уморен, любов моя?

— Не и да. От теб ми спира дъхът. — Протегна ръце и Анжелик се приближи, сърцето й щеше да изхвръкне. Ръцете му трепереха. Приласка я по-близо и целуна ръцете и гърдите й. За момент Анжелик му се остави, наслаждаваше се на неговото обожание, искаше го, наведе се и го целуна, позволи му да я гали. После, цялата пламнала, застана на колене до стола, сърцето й биеше като неговото, и се поотдръпна от прегръдката.

— Не бива — прошепна тя, останала без дъх.

— Зная, но аз трябва. Искам те толкова много… — Устните, му туптяха, пламтяха и търсеха; наведе се напред, нейните им отговориха. Ръката му милваше бедрото й, запалваше пожар в слабините й, издигаше се все нагоре и нагоре, и тя искаше още, но се овладя и отново се отдръпна.

— Не, cheri. — Този път Малкълм се оказа изненадващо по-силен, ръката му я задържа като любовно менгеме, гласът и устните му станаха още по-настойчиви, все по-близки и по-близки и тогава, без да мисли, Малкълм се изви твърде рязко и болката го прониза.

— О, Господи!

— Какво стана? Добре ли си? — попита изплашена Анжелик.

— Да, добре съм. Всемогъщи Боже! — Трябваха му секунда-две, за да се съвземе; острата болка пресече неговия плам, остана копнежът, който страданието сякаш подсилваше. Ръцете му все още я държаха, все още трепереха, но вече без никаква сила.

— Господи, съжалявам.

— Няма за какво, скъпи. — Анжелик с облекчение възстанови дишането си, изправи се и наля малко от студения чай, който той държеше до леглото; чувстваше слабините си неспокойни, парализирани и нервни, сърцето й биеше; и на нея не й се искаше да спре, но се налагаше: още няколко минути; и нямаше да може. „Намери начин да се опазиш, да опазиш него, да опазиш и двамата“ — гласът на майка й крещеше като молитва в главата й: „Мъжът никога не се жени за своята любовница, не му давай нищо преди сватбата, след нея е разрешено всичко.“ Този глас се бе запечатал в съзнанието й в момента, когато порасна достатъчно, за да разбира.

— Заповядай — измърмори Анжелик, като му подаде чашата.

Коленичи и го загледа, очите му бяха затворени, пот се стичаше по лицето и халата му. За миг собственото й безпокойство и тревога изчезнаха. Тя сложи ръка на коляното му и той я взе в своята.

— Опасно е… опасно е да се прегръщаме така, Малкълм — рече тя тихо; харесваше го много, обичаше го, но не беше сигурна дали това е любовта. — Трудно е и за двама ни, cheri. Аз също те желая и те обичам.

Измина време, докато той успя да проговори; гласът му беше нисък и остър:

— Да, но… но ти може да ми помогнеш.

— Само че ние не можем, не преди да се оженим, не още, не можем, не сега.

Внезапно болката и безпомощността му го прекършиха; трябваше цялата вечер да седи и да търпи другите мъже да танцуват с нея, да копнеят по нея, докато той едва можеше да върви, макар само преди месец да беше далеч по-добър танцьор от всичките.

Прииска му се да й изкрещи: „Защо не сега? Какво значение имат месец или два? За Бога… Но, добре, приемам, че преди сватбата порядъчната девойка трябва да остане девствена, иначе ще се смята за пропаднала. Приемам, че джентълменът не бива да влиза в грях с нея преди сватбата. Приемам! Но, мили Боже, нали има и други начини.“

— Зная, ние, ние не можем сега — рече той гърлено. — Само че… Анжелик, моля те, помогни ми, моля те.

— Но как?

Малкълм отново сподави думите си: „За Бога, както момичетата в Къщите го правят, целуват те, галят те и ти свършваш — да не мислиш, че да правиш любов означава само да си разтвориш краката и да лежиш като парче месо — има най-обикновени неща, които момичетата вършат, без да го правят на въпрос или да се срамуват, и се чувстват щастливи заради теб. Хей, ти можеш да ме облекчиш така, нали?“

Но Малкълм знаеше, че не е в състояние да й го каже. Възпитанието не му позволяваше. Как да обясниш на една дама, която обичаш, ако е твърде млада и неопитна или егоистка, или просто неосведомена. Внезапно от истината му загорча. Нещо в него се пречупи.

С променен глас той рече:

— Напълно си права, Анжелик, трудно е и за двама ни. Съжалявам. Може би ще е най-добре да се върнеш във Френската легация, докато тръгнем за Хонконг. Вече се оправям и трябва да пазим името ти.

Тя втренчено го погледна, обезверена от промяната.

— Но, Малкълм, удобно ми е тук, а и съм наблизо, в случай че почувстваш нужда от мен.

— О, да. Нуждая се от теб. — Устните му се изкривиха в едва загатната иронична усмивка. — Ще помоля Джейми да уреди всичко.

Анжелик се поколеба; не беше сигурна как да продължи.

— Щом така искаш, cheri.

— Да, това ще е най-доброто. Както ти самата каза: опасно е да се прегръщаме така. Лека нощ, любов моя. Толкова се радвам, че ти хареса празненството.

Студена тръпка премина през нея, дали бе вътре в душата или по кожата й, Анжелик не разбра. Целуна го, готова да разпали страстта му, ала Малкълм не реагира. „Какво ли го промени?“

— Наспи се хубавичко, Малкълм. Обичам те. — Никаква реакция.

„Няма значение — помисли си Анжелик, — мъжете са на настроения и са трудни.“ Усмихна се, сякаш всичко беше наред, махна резето от вратата, изпрати му въздушна целувка и влезе в своята стая.

Той остана загледан подире й. Вратата бе леко открехната. Както обикновено. Но всичко в техния свят не беше вече както преди. Вратата и нейната близост вече не го изкушаваха. Чувстваше се променен, някак си преправен. Не знаеше защо, ала беше много тъжен, много остарял, някакъв инстинкт му подсказваше, че колкото и да я обичаше, колкото и да се стараеше физически, тя никога нямаше да го задоволи напълно през целия им съвместен живот.

С помощта на бастуна се изправи и закуцука колкото можеше по-тихо до бюрото. В горното чекмедже държеше малко шишенце с лекарство; скрил го бе за нощите, когато му бе невъзможно да заспи. Изгълта го. С мъка се дотътри до леглото. Скръцна със зъби, легна и въздъхна, когато болката понамаля. Това, че бе изпил последното количество успокоително, ни най-малко не го тревожеше. Чен, А Ток, който и да е от прислужниците можеше да го снабди с още, стига да поиска. Та нали компания Струан снабдяваше с опиати част от Китай?

А щом се прибра в стаята си, Анжелик се облегна на стената; мислите й бяха в безпорядък, не беше сигурна дали трябва да се върне, или да го остави сам. Чу го как отиде до бюрото и отвори чекмедже, ала не знаеше защо; чу как пружините на леглото изскърцаха, чу неговата дълга въздишка на облекчение.

„Така е, защото го боли и защото не можем да го направим, не и сега — помисли си Анжелик, окуражавайки се, като сподави нервна прозявка. И още, защото трябваше да седи на танците, след като е най-добрият танцьор, с когото някога съм танцувала — нали точно това ме привлече най-напред у него в Хонконг?

Не е грешно, че иска да се любим — и не съм аз виновна, че е ранен. Горкичкият Малкълм, просто нервите му са опънати. До утре ще е забравил за случилото се и всичко ще е чудесно… пък и по-добре да се преместя, имам да решавам онзи проблем. Нещата ще бъдат наред.“

Вмъкна се в леглото си и бързо заспа, но сънищата й скоро се населиха със странни чудовища с изкривени бебешки лица, те пищяха, смееха се и я дърпаха. „Мама… мама“ — изписваше собствената й кръв по чаршафите; тя течеше от връхчето на пръста й, който използваше вместо писалка, преповтаряше ли преповтаряше онези букви — буквите от кувертюрата, запечатали се трайно в мозъка й, за които не бе имала смелостта да попита Андре или Тайърър.

Нещо я измъкна от съня. Кошмарите изчезнаха. Тревожно разбудена, Анжелик погледна вратата, почти очакваше да види Малкълм там. Но насреща й нямаше никой, различи дълбокото му равномерно дишане, така че се разположи на възглавниците и си помисли: „Трябва да е бил вятърът или се е затръшнал някой капак.

Mon Dieu, изморена съм, но колко хубаво прекарах на танците. И какъв прекрасен пръстен ми подари той.“

 

 

Като си тананикаше полката и завиждаше на успеха на Джон Марлоу, макар да беше съвсем сигурен, че може да се справи с танца също толкова добре като него, Филип Тайърър почти танцуваше към вратата на Къщата на трите шарана по малката пуста пътечка. Почука с финес. Йошивара изглеждаше потънала в сън, а недалеч в постройките и баровете на Главната улица животът кипеше; нощта бе пълна с мъжки смях и дрезгаво пеене; смесваха се случайният остър звук на шамисен^[3], смях и пиджин.

Решетката на вратата се отвори.

— Госп’дар, какво?

— Моля говори японски. Аз съм Тайра-сан и имам среща.

— А, така ли? — рече едрият слуга. — Тайра-сан, а? Ще съобщя на мама-сан. — Решетката се затвори.

Докато чакаше, Тайърър барабанеше с пръсти по старото дърво. Вчера и снощи трябваше да прекара цялото си време със Сър Уилям в обяснения за Накама и Легацията, в уреждане на Modus vivendi^[4] за своя новооткрит учител, с чувство на вина, задето не може да открие жизненоважната истина, че японецът говори английски. Но беше се заклел, а думата на англичанина е закон.

Накрая Сър Уилям се съгласи, че Накама може да се представя открито за самурай — синове на самурайски фамилии бивали аташирани към Френската и Британската легация за кратки периоди от време в миналото точно както Бабкот имаше японски помощници. Но Сър Уилям заповяда японецът да не носи или да не притежава мечове на територията на Колонията. Същото разпореждане се прилагаше към всички самураи, с изключение на охраната на Колонията и наказателните патрули. Още: Накама не можеше да се облича показно или да се приближава до Митницата или караулното на охраната и доколкото е възможно, да се пази да не го видят. Защото, ако го откриеха, Бакуфу щяха да изискат предаването му.

Тайърър извика Накама и му обясни какво е разпоредил Сър Уилям. По това време вече се чувстваше твърде уморен за Фуджико.

— А сега, Накама, трябва да изпратя едно съобщение и искам ти да го занесеш. Моля те, напиши буквите на „Моля, уредете…“

— Уреди, моля?

— Определи или направи. „Моля, уредете ми среща за утре вечер с…“, остави празно място за името.

Малко време бе нужно на Хирага да разбере точно какво се иска от него и защо. Отчаян, Тайърър се видя как му дава името на Фуджико и на Къщата на трите шарана.

— А, три шаран? — рече Хирага. — Со ка! Даде съобщение на мама-сан, уреди тебе видиш мусуме утре, а?

— Да, моля.

Накама му показа как да напише буквите и Тайърър ги прекопира, беше много доволен от себе си; после подписа съобщението внимателно с подписа, който Хирага му измисли, и ето, сега стоеше тук на вратата.

— Хайде, побързай — измърмори той, изпълнен с желание и готовност.

След време решетката на вратата се отвори отново. Беше Райко:

— А, добър вечер, Тайра-сан, иска да говорим японски, разбира се — рече тя с усмивка и лек поклон и продължи с поток от леещ се японски; той не разбра нищо от него, освен че няколко пъти се повтори името Фуджико, Райко завърши с: — Толкова съжалявам.

— Какво? О, съжаляваш? Защо съжалява Райко-сан? Добър вечер, аз имам среща с Фуджико… Фуджико.

— О, толкова съжалявам — повтори тя търпеливо, — но Фуджико не е свободна тази вечер и не ще се освободи скоро. Толкова съжалявам, но няма какво да направя, тя изпраща своите съжаления, разбира се, и се извинява, но всички мои дами са също заети. Много съжалявам.

Той пак не разбра кой знае колко от обясненията й. Но същността стигна до него. На Тайърър му стана ясно, че Фуджико я няма, но не и причината за това.

— Но писмото, вчера… моят пратеник, Накама, той го донесе, нали?

— О, да! Накама-сан го донесе и аз му казах, че всичко ще бъде наред, но толкова съжалявам, сега не е възможно да те подслоня. Толкова съжалявам, Тайра-сан, благодаря, че ни помниш. Лека нощ.

— Почакай — изкрещя Тайърър на английски, когато решетката започна да се затваря, после помоли: — Казваш, че я няма тук… т.е. там, нали? Почакай, моля, Райко-сан. Утре… извини ме… утре, Фуджико, да?

Райко тъжно поклати глава.

— О, толкова съжалявам, утре също не е възможно, наскърбява ме, че трябва да го кажа. Надявам се, че разбираш, толкова съжалявам.

Тайърър се ужаси.

— И утре ли, а вдругиден?

Тя се поколеба, усмихна се и отново леко се поклони.

— Може би, Тайра-сан, може би, толкова съжалявам, че не мога да обещая нищо. Помоли Накама-сан да дойде тук през деня и аз ще му кажа. Разбираш ли? Изпрати Накама-сан. Лека нощ.

Тайърър глупаво зяпна вратата, изруга горчиво, сви юмруци, искаше му се да смачка нещо. Нужно му беше време да се съвземе от огромното разочарование, после унило се обърна и тръгна обратно.

 

 

Хирага наблюдаваше през една дупка в оградата. Когато Тайърър изчезна зад ъгъла, се върна по криволичещата, застлана с камъни пътека през градината, потънал в мисли. Градината беше измамно просторна, с малки къщички, всичките с веранди, сгушени сред собствени тревни площи с храсти.

Но Хирага избягна къщичките, влезе в малката градина и почука на оградата. Тя се отвори безшумно. Прислужникът се поклони, а той кимна и продължи по пътеката към близката постройка. Повечето кръчми и Къщи имаха тайни изходи и скривалища или се свързваха с комшулуци, а онези, които се осмеляваха да обслужват шиши, обръщаха специално внимание на сигурността — за своя собствена безопасност. Тази част от Къщата на трите шарана беше за много важни гости с отделна кухня, прислужнички, но със същите куртизанки. На верандата Хирага срита своите гета — налъми — и дръпна шоджи.

— Какво направи той? — попита Ори.

— Кротко си отиде. Странно. — Хирага поклати глава в почуда и седна срещу Ори, кимна на дълбокия поклон на Фуджико. Вчера, след като донесе писмото на Тайърър — за забава на Райко, — той бе наел Фуджико за тази вечер.

— Мога ли да попитам, защо Хирага-сан? — учуди се Райко.

— Само за да ядосам Тайра.

— Ийе, мисля, че той остави девствеността си тук, със Сако. После пробва с Мейко, после с Фуджико. Фуджико му събра очите.

Хирага се засмя заедно с Райко, харесваше я, но когато видя Фуджико, се смути, че врагът му намира момичето за привлекателно. Фуджико беше обикновена, с обикновена коса, всичко по нея бе семпло, с изключение на очите; те изглеждаха безформено големи. Хирага обаче прикри впечатлението си и направи комплимент на Райко, че се е сдобила с такова цвете, дето изглежда на шестнайсет, макар да бе на трийсет и една и куртизанка вече петнайсет години.

— Благодаря, Хирага-сан — усмихна се Райко. — Да, тя е безценна, гай-джин много я харесват. Но, моля те, не забравяй, че Тайра е наш клиент и че гай-джин не са като нас. Те са склонни да се прикрепят само към една дама. Моля те, насърчи го, гай-джин са богати, а аз чувам, че той е важен чиновник и може да остане тук за няколко години.

— Соно-джой.

— Това ти трябва да го уредиш. Ти ще им вземеш главите, но обещай ми, че няма да го направиш тук, а междувременно аз ще им взема богатството.

— Ще разрешиш ли на Ори да остане?

— Ори-сан е странен младеж — рече тя колебливо, — много силен, много гневен, много неспокоен — кибритлия човек е. Боя се от него. Мога да го скрия за ден-два, но… но, моля те, обуздай го, докато е мой гост! Достатъчно са грижите във Върбовия свят, не е нужно, да търсим нови.

— Добре. Имаш ли някакви новини от братовчед ми Акимото?

— Той е в безопасност в Ходогая, в Чайната на Първата луна.

— Изпрати да го повикат. — Хирага измъкна един златен обан от тайния си джоб. Забеляза как очите й светнаха. — Това ще стигне за пратеника и за разноските, докато Акимото и Ори са тук, и за услугите на Фуджико утре, разбира се.

— Разбира се. — Монетата, доста щедро заплащане, изчезна в ръкава й. — Ори-сан може да остане, докато не сметна, че му е време да си върви; тогава ще си тръгне, съгласен ли си?

— После, толкова съжалявам, шиши, но ще ти кажа, че за теб е много опасно тук. Това е разпратено до всички бариери. — Райко разгъна обява, отпечатък от дърворезба. На нея имаше портрет. Неговият. Надписът гласеше: „Бакуфу предлагат две коку награда за главата на този убиец роши от Чошу, който има много прозвища, едно от които е Хирага.“

— Бака! — процеди през зъби Хирага. — Прилича ли на мен? Как е възможно? Никога не са ми рисували портрет.

— И да, и не. Художниците имат дълга памет. Това е може би един самурай в битка? Освен ако някой твой приближен не е предател. Лошо е също, че те търсят важни люде. Анджо естествено, а сега и Йоши Торанага.

Побиха го тръпки, почуди се дали куртизанката Койко е предадена, или е предателка.

— Той пък защо?

Райко сви рамене.

— Той е главата на змията независимо дали ти харесва или не. Соно-джой, Хирага-сан, но не води враговете Бакуфу тук. Искам главата ми да си остане на раменете.

Цяла нощ Хирага не мигна заради обявата и се чудеше как да постъпи; Прие Фуджико да му сипе саке отново.

— Този Тайра ме учудва, Ори.

— Защо си губиш времето с него? Убий го.

— По-късно, не сега. Да ги наблюдавам, него и останалите, да пробвам да отгатна реакциите им е като игра на шах, където правилата се менят постоянно, очарователно е… щом веднъж човек преодолее вонята им.

— Тази вечер трябваше да направим онова, което исках да направим: да го убием и хвърлим тялото му до караулното и да оставим да обвинят охраната. — Ори раздразнен прекара дясната си ръка по наболото си обръснато теме, после стори същото и по брадата. Лявото му рамо бе превързано, а ръката все още окачена на превръзка. — Утре ще се избръсна гладко и ще се почувствам пак като самурай — Райко има бръснар, може да му се довери. Но, Хирага, това принудително бездействие ме подлудява.

— А рамото ти?

— Раната е чиста. Сърби ме, но е на добро. — Ори вдигна наполовина ръката си. — Повече не мога, всеки ден се опитвам по малко. Трудно ще я използвам в битка. Карма. Но ако бяхме убили този гай-джин Тайра, нямаше да има никакъв риск за нас или за Къщата; казваш, че бил толкова потаен, че навярно не е споделил с никого за идването си тук.

— Да, но може и да е казал. Те са непредсказуеми. Променят си намеренията, твърдят едно, а после вършат точно обратното, но не с пресметливост, не както го правим ние, не са като нас.

— Соно-джой! Убийството му би подлудило гай-джин. Ще го направим следващия път, когато отново дойде тук.

— Ще го убием, само че по-късно — твърде е ценен за момента. Ще открие тайните им, как да ги унищожим, как да избием стотици, хиляди гай-джин — но чак след като сме ги използвали, за да унижим и разбием Бакуфу. — Хирага пак протегна чашата си. Фуджико я напълни веднага, като му се усмихваше. — Бях дори в кабинета на водача на всички англичани, на пет крачки от него. Аз съм в центъра на властта на гай-джин! Ако можех да говоря по-добре езика им! — Беше много предпазлив и не разкри на Ори доколко всъщност знае езика или как е убедил Тайърър да го измъкне тайно — още повече пред това момиче.

Докато Фуджико пълнеше чашите им, се усмихваше съвсем внимателно и не ги прекъсваше, слушаше жадно, без да се издава, искаше й се да попита за стотици неща, но беше твърде добре обучена, за да го направи. „Само слушай, усмихвай се и се преструвай на тъпа и че си само играчка — обучаваше ги мама-сан, — скоро те ще ти кажат онова, което искаш да научиш, без да ги подтикваш. Слушай и се усмихвай, наблюдавай и ги ласкай, прави ги щастливи, само тогава стават щедри. Никога не забравяй, че щастието им се равнява на златото, което е твоята единствена цел и защита.“

— В Йедо — говореше Хирага — Тайра беше наистина храбър, а тази вечер се държа като страхливец. Фуджико, как е той в леглото?

Тя с усмивка прикри изненадата си, че някой може да е толкова нетактичен.

— Като всеки младеж, Хирага-сан.

— Разбира се, но как е? Каква е големината му — той е висок мъж, голямо ли е копието му?

— О, съжалявам — Фуджико сведе очи и кротко продължи: — но на дамите от Върбовия свят им се заповядва никога и с когото и да било да не обсъждат клиент.

— Нашите правила се прилагат и за гай-джин ли? А? — учуди се Хирага.

Ори се изкиска.

— Нищо няма да измъкнеш от нея или от някоя от тях, аз вече се опитах. Райко-сан дойде и ме нагълча, че разпитвам! „Гай-джин или не, прилага се древното правило на Йошивара — рече ми. — Можем да говорим най-общо, но не и за някой клиент конкретно. Бака не! — беше наистина ядосана.“

Двамата мъже се засмяха, но Фуджико видя, че очите на Хирага не се усмихваха. Като се преструваше, че не забелязва това, загрижена да го успокои и в същото време зачудена как да го обслужи през нощта, тя промълви:

— Толкова съжалявам, Хирага-сан, но моят опит е оскъден с млади и със стари или на средна възраст. Повечето опитни дами твърдят, че големината не гарантира задоволяването на мъжа, както и на жената, но че младите мъже са винаги най-добрите и най-задоволяващите клиенти.

Фуджико се изсмя в себе си на изтърканата лъжа. „Иска ми се да ти кажа истината поне веднъж: че вие, младите мъже, сте най-лошите клиенти, най-много искате, най-малко ни задоволявате. Безнадеждно нетърпеливи сте, имате сила в излишък, искате много пъти, наливате се с алкохол, но почти не ни задоволявате после… и рядко сте щедри. Най-лошото от всичко е, че момичето, макар и да се опитва, се увлича по някой млад мъж и това води до още повече нещастие, болка и в доста случаи — до самоубийство. Старите са двайсет пъти по-добри.“

— Някои младежи — продължи тя като че ли безадресно — са невероятно свенливи, обаче са добре надарени.

— Интересно. Ори, още не мога да повярвам, че този Тайра просто хрисимо се обърна и си тръгна.

Ори вдигна рамене.

— Хрисим или не, трябваше да го убием тая вечер и аз щях да спя по-добре. Какво друго е можел да направи?

— Всичко. Трябваше да рита вратата — срещата си е среща, а че Райко нямаше друга свободна за него, беше още по-голяма обида.

— Вратата и оградата са твърде здрави дори за нас.

— Тогава Тайра трябваше да излезе на главната улица, да събере пет, десет или двайсет души от хората си и да ги доведе да разбият оградата — Тайра е важен чиновник, офицерите и всички войници в Легацията му се подчиняват. Това, разбира се, щеше да накара Райко да раболепничи пред него година-две и да му гарантира, че ще получи услугите, които иска и когато поиска. А ние щяхме да офейкаме. Ето какво щях да направя, ако бях важен чиновник като него. — Хирага се усмихна, а — Фуджико потисна треперенето си. — Това е въпрос на чест. А те разбират много добре какво е въпрос на чест. Те щяха да защитават своята глупава Легация до последния човек, после флотата щеше да погуби Йедо.

— Нима не искахме същото?

— Да. — Хирага се засмя. — Но не когато човек е без оръжие и е преоблечен като градинар — аз наистина се чувствах гол! — Фуджико отново му наля, а Хирага я погледна. Обикновено дори момичето на вечерта да не беше особено привлекателно неговата мъжка потентност и сакето го възбуждаха. Тази вечер беше някак различно. Тази беше Йошивара на гай-джин, тя спеше с тях, така че беше развалена. „Може би Ори би я харесал“ — помисли си Хирага и й се усмихна за кураж. — Поръча ли храна, а, Фуджико? Най-добрата, която къщата може да предложи.

— Веднага, Хирага-сан. — Жената бързо излезе.

— Слушай, Ори — прошепна Хирага, така че никой да не го чуе. — Много е опасно тук. — Той извади сгънатата обява.

Ори ококори очи.

— Две коку? Те ще съблазнят всеки. Може и да прилича на теб, не съвсем, но охраната на някоя бариера ще те спре.

— И Райко каза същото. Ори го погледна.

— Джун беше художник, и то добър.

— И аз мислих за това, чудех се как са го заловили и пречупили. Той знае много тайни на шиши, знае плана на Кацумата да устрои засада на шогуна.

— Отвратително е, че е позволил да го заловят жив. Изглежда, сме издадени. — Ори му върна картината. — Две коку ще съблазнят всеки, дори и най-ревностната мама-сан.

— И на мен ми мина същото през главата.

— Пусни си брада, Хирага, или мустаци, това ще ти помогне.

— Да, ще ми помогне. — Хирага се зарадва, че Ори отново разсъждава както преди, съветите му винаги бяха ценни. — Странно усещане — да знаеш, че това е разпространено навсякъде.

Ори наруши тишината:

— След ден или два, щом мога, ставам все по-силен с всеки изминал ден, ще ида до Киото и ще се свържа с Кацумата, за да го предупредя за Джун. Трябва да го предупредим.

— Да, добра мисъл, твърде добра.

— А ти какво ще правиш?

— Аз съм в безопасност сред гай-джин, в по-голяма безопасност отвсякъде другаде — стига да не ме предаде някой. Акимото е в Ходогая, изпратих да го повикат, тогава можем да решим.

— Добре. Не, за теб ще е по-безопасно, ако се опиташ да стигнеш Киото, преди тези картини да бъдат разпратени по целия Токайдо.

— Не. Тайра представлява твърде добра възможност, за да я пропусна. Ще скрия мечовете там за всеки случай.

— Вземи револвер, по-малко бие на очи. — Ори бръкна с дясната ръка в юкатата и почеса превръзката.

Хирага се изуми, като видя малкия златен кръст на тънка златна верижка около шията му.

— Защо носиш това? Ори вдигна рамене:

— Приятно ми е.

— Махни го. Ори… кръстчето издава връзката ти с убийството на Токайдо, с Шорин и с нея. Кръстът е ненужна опасност.

— Много самураи са християни.

— Да, но тя може да познае кръста. Безумство е да поемаш такъв риск. Ако искаш да носиш кръст, сложи си друг.

След малка пауза Ори повтори:

— Този ми е приятен.

Хирага видя, че Ори е непреклонен, изруга го наум, но реши, че е негов дълг да пази движението на шиши, да пази соно-джой, и сега беше моментът.

— Свали го!

Кръвта нахлу в лицето на Ори. Полуусмивката му не се смени, но разбра, че Хирага му заповядва. Изборът му беше прост: да откаже и да умре или да се подчини.

Един комар свиреше около лицето му. Не му обърна внимание, не искаше да прави внезапни движения. Дясната му ръка бавно дръпна верижката, скъса я. Кръстът и верижката изчезнаха в джоба на ръкава му. После постави ръцете си на татамите и се поклони ниско.

— Прав си, Хирага-сан, това крие ненужна опасност. Моля те, приеми моите извинения.

Хирага мълчаливо се поклони. Едва сега се отпусна, а Ори се изправи. И двамата мъже знаеха, че тяхното приятелство се е променило. Завинаги. Не бяха станали врагове, просто нямаше да са приятели, щяха винаги да са съюзници, но никога повече приятели. Никога. Ори взе чашата си и я вдигна за наздравица; почувства се добре, усети, че контролира вътрешния си гняв дотолкова, та пръстите му не треперят.

— Благодаря ти.

Хирага пи с него, наведе се и отново наля и на двамата.

— Сега за Сумомо. Моля те, разкажи ми за нея.

— Не помня почти нищо. — Ори отвори ветрилото си и отпъди комара. — Мама-сан Норико ми каза, че Сумомо пристигнала като дух с мен на носилка, почти нищо не й казала, освен че лекар гай-джин ме е оперирал и зашил. Платила половината дългове на Шорин и я убедила да ме скрие. Докато чакаше, Сумомо почти не говореше, само попита какво се е случило с Шорин. Щом пратеникът се върна от Йедо със съобщението ти, тя веднага тръгна за Шимоносеки, Единствената новина, която съобщи, е, че Сацума се мобилизира за война и вашите батареи от Чошу отново са стреляли по кораби на гай-джин в Проливите; обърнали са ги в бягство.

— Добре. Ти каза ли й всичко за Шорин?

— Да. Тя ме разпита сериозно и после, след като й разказах заяви, че ще отмъсти за него.

— Сумомо остави ли някакво съобщение или писмо на мама-сан?

Ори вдигна рамене:

— На мен не остави нищо.

„Може би има у Норико — помисли си Хирага. — Няма значение, ще почака.“

— Добре ли изглеждаше?

— Да. Аз й дължа живота си.

— Да. Един ден тя ще поиска да си прибере дълга.

— Да платя на нея значи да платя на теб и за честта на соно-джой.

Двамата седяха мълчаливи, всеки се чудеше за какво мисли другият, за какво наистина си мисли. Внезапно Хирага се усмихна:

— Тази вечер в Колонията имаше голямо празненство, с отвратителна музика и много пиене, това е техният обичай, когато някой мъж се съгласи да се жени. — Той гаврътна чашата си наведнъж. — Това саке е добро. Един от търговците — гай-джин, когото ти съсече на Токайдо — ще се жени за онази жена.

Ори се втрещи.

— Жената с кръста ли? Тя тук ли е?

— Видях я тая вечер.

— Така ли! — измърмори Ори повече на себе си, после пресуши чашата си и наля и на двамата. Малко от виното капна на подноса. — Тя ли ще се омъжва? Кога?

Хирага сви рамене:

— Не зная. Видях него и нея заедно тая вечер, той вървеше с два бастуна като сакат — твоят удар го е ранил жестоко, Ори.

— Добре. А… а жената как изглеждаше?

Хирага се разсмя:

— Чуждоземски, Ори, напълно като палячо. — Хирага описа кринолина й. И прическата й. Изправи се и изимитира походката й. Скоро и двамата почти се търкаляха от смях на татамите. — … Гърдите й оголени дотук, пфу, покварена! Точно преди да дойда при теб, надникнах през един прозорец. Мъжете я стискаха открито, тя и някакъв се прегръщаха, въртяха се в нещо като танц пред всички под музиката на онези ужасно звучащи инструменти; ако изобщо това е музика! Вдигаше си полите, така че можеха да й се видят наполовина краката, обути в тесни гащи до глезените; никога не бих повярвал на това, ако не го бях видял с очите си, но тя преминаваше от мъж на мъж като обикновена курва и те до един я окуражаваха. Само глупакът, който ще се жени за нея, седеше на един стол и сияеше, представяш ли си! — Той понечи да налее, но бутилката бе празна. — Саке!

Вратата се отвори тутакси, прислужница влезе на колене с две шишета, наля и изчезна. Хирага се оригна, сакето започваше да го хваща.

— Те се държаха като животни. Без своите оръдия и кораби са достойни за презрение.

Ори хвърли поглед навън през прозореца към морето.

— Какво има? — Хирага внезапно застана нащрек.

— Опасност ли?

— Не, нищо няма.

Хирага се намръщи обезпокоен, спомни си какъв усет има Ори за външни присъствия.

— Имаш ли мечове тук?

— Да. Райко ми ги пази.

— Мразя да съм без мечове на колана.

— И аз.

Известно време пиха мълчаливо, а после пристигна храната — малки съдове с печена риба, ориз, суши и сашими и португалско ястие, наречено темпура — риба и зеленчуци, потопени в оризово брашно и доста препържени. Преди да пристигнат португалците около 1550 година — първите европейци край бреговете на Япония, — японците не познавали приготвянето на храната чрез пържене.

Когато се натъпкаха, повикаха Райко и й направиха комплименти, отказаха да ги забавлява гейша, така че тя се поклони и ги остави сами.

— Ти можеш да дойдеш утре, Фуджико. Ще бъда тук по някое време след залез-слънце.

— Да, Хирага-сан. — Фуджико се поклони много ниско, доволна, че я отпращат без по-нататъшна работа; Райко вече й бе казала, че щедро са й заплатили. — Благодаря за честта.

— Разбира се нищо от това, което чу или видя, няма никога да споменаваш пред Тайра или някой гай-джин, пред когото и да било.

Вдигна глава изненадана:

— Разбира се, че няма, Хирага-сама. — А щом видя очите му, сърцето й се сви. — Разбира се, че не — повтори Фуджико, гласът й едва се долавяше, поклони се с чело до татамите и силно изплашена, излезе.

— Ори, поемаме риск с тая жена, тя ни слушаше.

— Така е с всяка от тях. Но тя никога не би се осмелила, нито пък останалите. — Ори разгони комарите с ветрилото си. — Преди да си тръгнем, ще уговорим цената с Райко, като се разберем да настани Фуджико в долнопробна къща; там ще бъде прекалено заета и няма да й остане време да създава неприятности; пък и ще бъде достатъчно далеч от гай-джин и Бакуфу.

— Добре. Това е ценен съвет. Може да ни струва скъпо. Райко твърди, че Фуджико била изключително харесвана от гай-джин по някаква си причина.

— Фуджико ли?

— Да, странно е, нали? Райко казва, че те са твърде различни от нас. — Хирага видя, че усмивката на Ори се изкриви. — Какво има?

— Нищо. Можем да поговорим повече утре.

Хирага кимна, пресуши последната чаша, изправи се, свали юкатата, която всички Къщи и кръчми набавяха за своите клиенти, и се облече отново в най-обикновено кимоно на селянин, с груб тюрбан и островърха сламена шапка; после сложи на раменете си празната кошница.

— В безопасност ли си така?

— Да, докато не се наложи да се съблека, а имам и това — Хирага посочи два документа, издадени от Тайърър, единия за японците, другия за англичаните. — Охраната на портата и на моста е бдителна, както и военният патрул на колонията през нощта. Няма никакво ограничение в часовете, но Тайра ме предупреди да внимавам.

Ори замислено разгледа документите. Хирага ги скри в ръкава си.

— Лека нощ, Ори.

— Да, лека нощ, Хирага-сан. — Ори го изгледа особено. — Ще ми се да зная къде живее жената.

Хирага присви очи:

— Така ли?

— Да. Искам да зная къде е. Със сигурност.

— Мога да разбера навярно. А после?

Тишината нарасна. Ори мислеше: „Не съм сигурен тази вечер, а ми се иска да съм, но всеки път, щом се отпусна, си спомням оная нощ и своето безкрайно проникване в нея. Ако я бях убил тогава, всичко щеше да е свършило. Но знам, че е жива, и се чувствам като омагьосан. Тя ме омагьосва. Глупаво е… глупаво е, ала съм омагьосан. Тя е дявол, отвратителна е, зная го, но все още съм омаян и съм сигурен, че докато е жива, мисълта за нея винаги ще ме спохожда.“

— А после? — повтори Хирага.

Ори не се издаде за какво мисли. Погледна назад и сви рамене.