Джеймс Клавел
Гай-джин (14)

14.

Понеделник, 1-ви октомври

На няколко мили южно от Киото, в здрача се водеше ожесточена ариергардна схватка между бягащите войски на Сацума и силите на Господаря от Чошу, Огама, който напоследък бе заграбил от тях контрола над „Дворцовите порти“. Кацумата, майсторът на меча от Сацума, тайният шиши, подкрепян от сто самураи на коне, се сражаваше на няколко мили на юг, за да осигури оттеглянето на господаря Санджиро и на основните сили на Сацума. Те ги превъзхождаха значително по численост. Местността беше равниста, вятърът бушуваше, носеше тежка воня на човешки тор от полетата, а над главите им — зловещи буреносни облаци.

Кацумата отново поведе яростна атака, проникна през предните редици и се насочи към знамената на Огама, даймио на Чошу, чиито войски също бяха на коне, и свирепо ги отблъснаха с тежки загуби; подкрепления се втурнаха, за да защитят своя водач.

— Всички войски в атака — изкрещя Огама. Той беше на двайсет и осем, възтежък, яростен мъж, с лека ризница от бамбук и метал и с военен шлем, с изваден и окървавен меч. — Обходете тези кучета! Заобиколете ги! Искам главата на Санджиро!

Адютантите веднага се втурнаха да предадат заповедите му.

На три или четири мили оттам господарят Санджиро и останките от войските му бързаха за крайбрежието и Осака, разположени на двайсетина мили, за да потърсят лодки; те трябваше да ги отведат на южния остров Кюшу, в безопасната им столица Кагошима, на четиристотин морски мили на юг.

Общо имаше около осемстотин войни, добре въоръжени фанатични самураи, решени да се втурнат обратно и да се включат в битката, все още огорчени от своето поражение и от оттеглянето си от Киото преди седмица. Огама беше предприел внезапна нощна атака, обкръжи казармите им и ги подпали, анулирайки тържествения мораториум помежду им.

С много загуби хората от Сацума си пробиха път навън от града към селото Фушими, където Санджиро яростно ги прегрупира, а отрядите на Чошу ги следваха по петите.

— В капан сме.

Един от капитаните се обади:

— Господарю, предлагам незабавна контраатака на Киото.

Кацумата се намеси недвусмислено:

— Твърде опасно е, войските им са многобройни, ще ни смажат. Господарю, ще побъркаш всички даймио, а след това ще подплашиш Двора. Съветвам те да предложиш на Огама временно примирие — ако ни разреши организирано оттегляне.

— При какви условия?

— Като част от временното примирие ще приемеш неговите сили да пазят „Портите“ — неговите сили, а не на Тоса, и това ще посее по-нататъшни разногласия помежду им.

— Не мога да приема. — Санджиро трепереше от ярост, че Огама го е измамил. — А дори и да го сторя, той няма да се съгласи, пък и защо да го прави? Ние сме му в ръцете. Пикал е на всички ни. На негово място щях да нападна тук преди пладне.

— Да, господарю, така е, освен ако не го изпреварим. Това ще е нашата уловка — той не е истински боец като теб — неговите войски не са ревностни като нашите, нито са така добре обучени. Успя срещу ни единствено защото ни нападна нощем, чрез мръсно предателство. Помни, неговият съюз с Тоса не е надежден. Огама ще трябва да укрепи позицията си на „Портите“, а войските му не достигат, за да се справи с проблемите през следващите няколко седмици. Трябва да организира и намери подкрепления, без да предизвиква опозиция. А Бакуфу скоро ще пристигнат въоръжени да си възвърнат „Портите“, което е тяхно право.

Според указа на Торанага охраната на всички даймио, които посещаваха Киото, бе сведена до петстотин души и Огама трябваше да живее при строги ограничения в собствените си феодални казарми, построени според декрета без всякакви защитни укрепления.

Същият указ разрешаваше войските на шогуната да превъзхождат по численост всички други, взети заедно. През вековете на мир Бакуфу бяха допуснали тези закони да не се съблюдават строго. В последните години даймио на Тоса, Чошу и Сацума издържаха свои собствени армии и бяха подмамвали чиновниците да увеличат тяхната численост, докато не ги принудиха да отпратят новите си войни по родните им места.

— Огама не е глупак, никога няма да ме остави да се измъкна — рече Санджиро. — Щях да го извадя от строя, ако го бях хванал в клопка.

— Той не е глупак, но може да бъде манипулиран. — Кацумата понижи глас. — Към „Портите“ ще прибавиш и съгласието си да подкрепиш претенциите му да оглави Съвета на старейшините, ако и когато се състои събрание на даймио.

Санджиро избухна:

— Никога! Той трябва да знае, че никога няма да се съглася на това. Нима ще повярва на такива глупости?

— Ще повярва, защото е Огама. Защото е укрепил проливите Шимоносеки с дузина оръдия от своята не дотам тайна, построена от холандците фабрика за оръжие и вярва, и то основателно, че може да спре корабите на гай-джин, когато му скимне, и да му се размине току-тъй. Мисли си, че самичък ще осъществи желанието на Императора да прогони гай-джин, че сам може да възстанови отнетата императорска власт — защо да не претендира за голяма награда, за тайро — диктатор?

— Страната ще се разцепи преди това.

— Той ще приветства едно възможно примирие, защото, господарю, никога преди не е властвал над „Портите“. И не е ли той едно парвеню, узурпатор, не е ли от долен произход — подметна саркастично Кацумата. — Не е древен и благороден като твоя. Има и още една причина: ще приеме примирието ти, защото ще му го предложиш за постоянно.

Объркан от смайване и гняв, Санджиро гледаше съветника си, поразен от прекомерните отстъпки, предлагани от Кацумата. Без да го разбира, но познавайки го много добре, той отпрати останалите.

— Какво се крие зад всичките ти бръщолевения? — запита нетърпеливо. — Огама трябва да знае, че всяко примирие е добро само докато аз съм на сигурно място зад моите планини, където ще мобилизирам мъжете от Сацума, и после ще се отправя към Киото, за да си възстановя правата, да отмъстя за оскърблението и да му взема главата. Какви са тези твои глупости?

— Ти си в смъртна опасност, както никога досега, господарю. В капан. Сред нас има шпиони. Нуждая се от време да събера лодки в Осака и имам план за битката.

Санджиро дълго мълча.

— Много добре. Преговаряй.

Преговорите продължиха шест дни.

През това време Санджиро кротко си седеше във Фушими, но бе изпратил шпиони по всички пътища до и от Киото. Като проява на взаимно доверие Санджиро се съгласи да се премести в по-незащитената позиция, а Огама изтегли войните си, с изключение на една символична група, разположена на възможния път за бягство.

После двамата започнаха да се дебнат кой пръв ще направи грешка.

С превъзхождащи сили в Киото, макар и поразредени, Огама, подкрепян от повече от хиляда самураи, изглежда, беше доволен да затегне хватката си на „Портите“, като обработи даймио и най-вече симпатизиращите му придворни. Убеди ги да се обърнат към Императора да издаде „воля“ за незабавното оттегляне на Анджо и на Съвета на старейшините, да свика среща на даймио, която ще бъде овластена да назначи нов Съвет на старейшините — и него за тайро. Съветът ще управлява, докато шогунът Нобусада стане пълнолетен, и с един удар ще отстрани всички привърженици на Торанагите в Бакуфу.

За удоволствие на Огама новината, че оръдията му са обстрелвали кораби на гай-джин, бе доставила огромна наслада на Императора, а предложеното от Санджиро примирие и извънредните отстъпки допринесоха за по-нататъшно утвърждаване на влиянието му в двореца.

— Примирието се приема — високомерно бе заявил той на Кацумата вчера. — Ще утвърдим договора след седем дни, смятано от днес, тук, в моята главна квартира. После ти можеш да се оттеглиш в Кагошима.

Но тази сутрин пристигна смайващото съобщение, че шогунът Нобусада възнамерява да ги посети. Санджиро веднага изпрати за Кацумата.

— Какво е принудило Анджо и Йоши да се съгласят? Те луди ли са? Каквото и да стане, ще загубят.

— Съгласен съм, господарю, но това прави твоята позиция още по-опасна. Огама държи „Портите“ и следователно има достъп до Императора. А значи всеки враг на Огама е враг на Императора.

— Очевидно! Какво мога да направя! Какво предлагаш?

— Незабавно изпрати писмо на Огама за среща след три дни, за да обсъдите визитата — той навярно е не по-малко смаян от всеки даймио.

— Не можем да избягаме, без Огама да знае, наоколо гъмжи от шпиони, а войските му са наблизо. Щом чуе, че вдигаме лагера си, ще ни нападне.

— Да, но ще оставим лагера непобутнат. Ще си вземем само оръжието — мога да го надхитря, добре го познавам.

Санджиро се ядоса:

— Щом е така, защо не надуши неочакваното нападение, а?

„О, щях — можеше да каже Кацумата, — но за мен е по-добре, че Огама временно държи «Портите». Не се ли измъкнахме от клопката му без особени проблеми? Огама никога няма да се справи с Двора, с враждебно настроените даймио, с Тоса, с визитата на шогуна Нобусада или с принцеса Язу — не че Нобусада наистина ще пристигне, ще го убият и Огама ще отговаря за смъртта му.“

— Толкова съжалявам, господарю — престори се, че се извинява той. — Разбирам защо вашите шпиони се провалиха. Ще се търкалят глави.

— Добре.

Скоро след мръкване Кацумата изпрати специално обучени мъже, които безшумно очистиха повечето от нищо неподозиращите войни на Чошу, дошли да ги шпионират. После, като следваха военния план на Кацумата без самия него и конния му отряд от сто човека, Санджиро и дружината му препуснаха на юг, с поръчението да оставят по сто войници на всеки три ри, които да се присъединят към Кацумата, когато той отстъпи след тях. Кацумата самоуверено се разположи в засада край пътя за Киото. Беше сигурен, че ще оцелее до съмване, подмамвайки хората от Чошу да отстъпят с бой, тъй като те вероятно щяха да прекратят битката и да се върнат в Киото за подкрепление, и да оставят само символично отделение за преследване. Ширеха се слухове, че съюзниците на Огама вече се разцепват, а лъжите, разпространявани от тайни съюзници на Кацумата, доразширяваха пукнатините.

Смая се, че Огама предвожда гонитбата и че са ги настигнали толкова бързо.

Карма.

— В атака! — изкрещя Кацумата и отново извъртя коня си в привидно бягство. Веднага неговите уж разпръснати конници се построиха в непобедими фаланги и разкъсаха редиците на своите противници, които хукнаха безредно назад; студеният влажен въздух, пропит с миризмата на пот, страх и кръв, жегна ноздрите му. Мъже умираха отляво и отдясно, свои и чужди, но той си проправи път и сега пътеката до Огама беше почти чиста. Отблъснаха го, отказа се и побягна — този път наистина в отстъпи, останалите живи го последваха. От стоте бяха оцелели само двайсет.

— Доведи резервите! Петстотин коку за главата на Кацумата — изкрещя Огама, — хиляда за господаря Санджиро.

— Господарю! — Един от най-опитните му капитани сочеше напред. Незабелязани в суматохата, буреносните облаци почти бяха покрили небето и синкави светкавици се стрелкаха към луната. — Много съжалявам, но обратният път до Киото е труден и не знаем дали тези коварни кучета не са ни устроили друга засада.

Огама размисли за момент.

— Не викай резервите. Вземи петдесет конници и им строши краката от бързане. А ако ми донесеш една от двете глави, ще те направя генерал с десет хиляди коку възнаграждение. Преустанови битката!

Капитаните му незабавно хукнаха, закрещяха заповеди. Огама кисело се втренчи в сгъстяващия се мрак, в който бяха потънали Кацумата и хората му.

— В името на дедите ми — измърмори той. — Когато стана тайро, ще превърна Сацума в протекторат на Чошу, ще анулирам споразуменията и нито един кораб на гай-джин няма да припари в моите проливи! — После обърна коня си и с личните си телохранители радостно пришпори към Киото. И към съдбата си.

 

 

Същата вечер във Френската легация в Йокохама празненството концерт, което Сьоратар даваше в чест на Анжелик, премина с голям успех. Главният готвач беше надминал себе си: пресен хляб, подноси със задушени стриди, студени омари, скариди, печена местна риба, подправена с джинджифил и чесън, сервирана с праз от собствената му градина, и сладкиш с ябълки, сушените ябълки от Франция се използваха само за специални случаи, шампанско „Ла дусет“ и „Марго“ от родното му село, с които той много се гордееше.

Подир вечерята и пурите силно ръкопляскане накара Андре Понсен, съвършен, макар и немного ентусиазиран пианист, да засвири. Всяко изпълнение бе изпращано с нови ръкопляскания и сега, почти в полунощ, след като бе изкарван три пъти на бис и му бяха аплодирали на крака, замря прекрасният последен акорд на Бетовеновата соната.

— Великолепно…

— Съвършено…

— О, Андре. — Анжелик бе останала без дъх на почетното място до пианото, мисълта й се пречисти от прикритата тъга на неговата музика. — Беше толкова красиво, благодаря ти много. — Ветрилото й се вееше около очарователните очи и съвършеното й лице, нов кринолин се спускаше на пристегнатата й фуста, раменете й бяха разголени, фината зелена коприна падаше на дипли, като подчертаваше извивката на талията.

— Merci, mademoiselle — отвърна Понсен. Изправи се и вдигна чашата, очите му бяха премрежени. — A toi.^[1]

— Merci, monsieur — благодари тя и после се обърна още веднъж към Сьоратар, заобиколен от Норбърт Грейфорт, Джейми Макфей, Дмитрий и други търговци, всичките във вечерно облекло с копринени ризи, ярки рединготи и шалчета, някои нови, но повечето стари, намачкани и набързо изгладени, защото тя щеше да е там. Някои френски офицери от армията и флотата с униформи, обшити с ширити, с лъснати саби, се чувстваха непривично сред това великолепие, британските военни също изглеждаха като пауни.

В претъпканата, осветена от петролни лампи и свещи стая присъстваха две от другите три жени в Колонията — Мейбъл Суон и Виктория Лънкчърч. И двете бяха дебелани, малко над двайсет и без деца, съпруги на търговци и разногледи от ревност; мъжете им бяха като забодени за тях.

— Време е, г-н Суон — кисело подсмръкна Мейбъл Суон. — Време е за молитвите в леглото с чаша хубав английски чай.

— Ако си изморена, моя скъпа, ти и Вик…

— Е!

— Ти също, Барнаби — нареди Виктория Лънкчърч, йоркширският й акцент бе груб като устните й. — Изхвърли мръсните мисли от главата си, момко, преди да съм свалила колана.

— Какво, аз ли? Какви мисли?

— Онези мисли за тая чуждоземната безсрамница ей там, може би Господ ще ти ги прости — рече тя жлъчно. — Навън!

Никой не ги забеляза или пък разбра, че са си отишли. Вниманието на всички бе насочено към почетната гостенка, опитваха се да се доберат близо до нея или ако се намираха в кръга, с лакти да спрат другите.

— Прекрасна вечер, Анри — възкликна Анжелик.

— Това е само благодарение на теб. Ти правиш всичко с такава грация. — Сьоратар подаде галантно подноса, докато си мислеше: „Колко жалко, че не си вече омъжена и узряла за любовна връзка с културен мъж. Бедното момиче, трябва да търпи оня незрял муден шотландец, който обаче е богат. Иска ми се да съм ти първият любовник. Ще бъде удоволствие да те науча на някои неща.“

— Защо се усмихваш, Анри? — Анжелик внезапно осъзна, че е по-добре да внимава с този мъж.

— Само си мислех колко ще бъде прекрасно бъдещето ти и че това ме прави щастлив.

— О, колко си мил!

— Мисля, че…

— Г-це Анжелик, мога ли да се осмеля да ви прекъсна, тази събота ще има надбягвания — намеси се в разговора им Норбърт Грейфорт, ядосан, че Сьоратар я е обсебил; отвратен, че има нахалството да й говори на френски, език, който той самият не разбираше, мразеше го, както и всичко френско, с изключение на Анжелик. — Та ще има ново надбягване в… ъъ, във ваша чест. Решили сме да го наречем Купата на Анжел, нали Джейми?

— Да — потвърди Джейми Макфей, и двамата бяха управители на Джокей клуб, и двамата еднакво очаровани от нея. — Ние, ами, ние решихме, че това ще е последното надбягване на деня и компания Струан ще осигури паричната награда: двайсет гвинеи за купата. Ще връчите ли наградата, г-це Анжелик?

— О, да, с удоволствие, само ако г-н Струан одобри това.

— Да, разбира се. — Макфей вече бе поискал разрешение от Струан, но той и мъжете наоколо се почудиха на намека в забележката, макар че всички залози за годежа бяха вече разиграни. Дори насаме Струан не му даваше никаква улика, въпреки че Макфей се бе почувствал задължен да докладва за слуховете.

— Това не е тяхна работа, Джейми. Не е. Макфей се съгласи, но безпокойството му нарасна.

Капитанът на един пристигащ търговски кораб, негов стар приятел, му бе донесъл писмо от майката на Малкълм, като го молеше за поверителен доклад: „Искам да знам всичко, което се е случило, откакто пристигна в Йокохама тая Ришо, Джейми. Всички слухове, факти, клюки и няма нужда да подчертавам, че това трябва да си остане сериозна тайна между нас двамата.“

„По дяволите — помисли си Джейми, — аз съм се заклел да служа на тай-пана, който и да е той, а сега майка му иска… но майката все пак има права, нали? Има, освен това е г-жа Струан и ти си свикнал да правиш всичко, което тя иска. Не си ли изпълнявал нейните заповеди, молби и предложения от години?

В името на Бога, престани да се правиш на глупак, Джейми, не управлява ли тя Кълъм и компанията от години и нито ти, нито някой друг някога са поискали да се изправят срещу този факт открито?“

— Точно така — измърмори той, шокиран, че се е страхувал да изрече това открито. Внезапно се почувства неудобно, бързо скри грешката си, но всички все още бяха вторачени в Анжелик.

С изключение на Норбърт.

— Какво става, Джейми? — попита той сред бръмченето на разговорите с широка усмивка.

— Всичко е наред, Норбърт. Велика вечер, а? — За огромно негово облекчение Анжелик ги подмина и двамата.

— Лека нощ, лека нощ, Анри, господа — надвика тя общите протести. — Съжалявам, но трябва да видя пациента си, преди да си легна. — Подаде ръката си с отработена елегантност, Сьоратар я целуна, Норбърт, Джейми го последваха несръчно и преди някой да успее да го изпревари, Андре Понсен рече:

— Може би ще мога да те придружа до вкъщи?

— Разбира се, защо не? Твоята музика ме прониза.

Нощта беше хладна и облачна, но беше много приятна, вълненият й шал бе пристегнат около раменете й, воланът на широката й пола се влачеше по мръсотията на дървения тротоар — тъй необходим през лятото, дъждовете превръщаха всички пътища в тресавища. Почти не забелязваше това.

— Андре, твоята музика е великолепна, о, как ми се иска да можех да свиря като теб — каза тя.

— Всичко е само упражнение, просто упражнение.

Вървяха към ярко осветената сграда на Струан, говореха си приятелски на френски. Андре улавяше завистливите погледи на мъжете, които крачеха по улицата към клуба, чувстваше се привлечен от нея, но не от страст или желание, просто от нейната компания и радостно бъбрене, което не се нуждаеше от отговор.

Снощи на „френската“ вечеря на Сьоратар в една от приемните в хотела в Йошивара той седеше до нея и тогава откри младостта, лекомислието й изглеждаше освежаващо, любовта и познанията й за Париж, ресторантите, театрите, разговорите за приятелките й, разходките или язденето в Булонския лес, цялото вълнение около Втората империя го изпълни с носталгия, напомни му за неговите дни в университета и колко много му липсва родният дом.

Твърде дълго се бе задържал в Азия, Китай и Япония.

„Любопитно е колко много прилича това момиче на дъщеря ми, Мари е на нейните години, родени са в един и същи месец — юли, — еднакви на възраст, и двете светли…“

Той се поправи: „Може би като Мари. Колко години изминаха, откакто скъсах с Франсоаз и ги оставих двете в нейния семеен пансион близо до Сорбоната, и се качих на кораба? Седемнайсет. Колко години, откакто ги видях за последен път? Десет. Merde, не трябваше никога да се женя, независимо че Франсоаз беше бременна. Аз бях глупакът, не тя, тя поне се омъжи повторно и си разработи пансиона. Ами Мари?“

Шумът на вълните отнесе неговите спомени в морето. Самотна чайка изкряска над главите им. Недалеч от брега се виждаха светлинките на закотвения им флагман и това го извади от унеса и му напомни да се съсредоточи.

По ирония на съдбата девойката сега става важна пионка в Голямата игра на Франция срещу Британия. По ирония на съдбата, но и животът й върви към това. „Да я изоставя ли до утре, или до вдругиден, или да извадя картите, както се уговорихме, Анри и аз?“

— О! — възкликна Анжелик, ветрилото потрепна в ръката й. — Чувствам се толкова щастлива тази вечер, Андре, твоята музика ми даде толкова много, заведе ме в операта, издигна ме така, че сякаш усетих мириса на Париж…

Въпреки задачата си той се залъгваше. „Заради нея, или защото тя ми напомня каква може да е Мари? Не зная, но няма значение, Анжелик, тази вечер ще те оставя в твоето щастливо неведение. Утрешният ден наближава.“

После ноздрите му уловиха ненатрапчивия мирис на парфюма „Ви дьо Камий“, напомни му за стъкленичката, получена от Париж с толкова труд за неговата мусуме Хана-Цветето, и внезапен гняв помете порива му за любезност.

Наоколо нямаше никого, който да ги чуе, по-голямата част от Хай стрийт беше пуста. Въпреки това той снижи глас:

— Съжалявам, но трябва да ти съобщя една лична новина. Няма никакъв начин да ти я поднеса по-леко, но твоят баща посети Макао преди няколко седмици, заложи много пари и загуби. — Той видя незабавното й пребледняване. Сърцето му се сви, но продължи, както бяха планирали със Сьоратар. — Съжалявам.

— Залагал много? Какво означава това? — Думите й едва се долавяха и Андре видя, че тя го гледа с широко отворени очи, застинала до сградата.

— Той е загубил всичко, своята търговия, твоите средства.

Анжелик зяпна:

— Всичките ли? И моите средства? Но той не може да го е направил!

— Съжалявам, но е така, направил го е. Той има право, ти си негова дъщеря, неомъжена си, още си непълнолетна. Той ти е баща, има права над теб и над всичко, което притежаваш, но, естествено, ти го знаеш. Съжалявам. Имаш ли други пари? — попита я, макар да знаеше, че няма.

— Съжаляваш? — Тя се опитваше да накара мозъка си да заработи ясно, разбираше, че това е секундата на най-огромния й ужас. Всичко беше реалност, общоизвестна истина. — Откъде знаеш това? — заекна, като се опитваше да си поеме дъх. — Моите пари, моите… Той обеща!

— Променил е плановете си. А Хонконг е село, в което няма никакви тайни, Анжелик. Няма тайни там или тук. Днес пристигна съобщение от Хонконг, донесе ни го наш търговски партньор. Той изпраща подробностите — бил в Макао по същото време и станал свидетел на загубата му. — Гласът му беше приятелски и загрижен като на добър приятел, но й казваше само половината истина. — Той и аз, ние… ние притежаваме някои от документите на баща ти, има още неплатени заеми от миналата година.

Прониза я още по-силен страх.

— Баща ми… не… не ми е казал, че не е платил сметките!

— Боя се, че е така.

С тревога Анжелик си мислеше за писмото на леля си и сега вече бе сигурна, че заемът на чичо й също не е върнат и че той е в затвора заради… „може би заради мен“, искаше да изкрещи, опитваше се да запази вътрешното си равновесие, искаше й се всичко това да е сън: „О, Боже, о, Боже, какво да правя?“

— Искам да знаеш, ако мога да ти помогна с нещо, просто ми кажи.

Внезапно гласът й стана писклив.

— Да ми помогнеш? Защо ми казваш всичко това сега, защо… защо… защо, когато съм толкова щастлива?

— По-добре е да го научиш веднага. По-добре аз да ти го кажа, отколкото някой враг.

Лицето й се сви.

— Враг ли, какъв враг? Защо да имам врагове? Не съм направила никому нищо. Нищо… нищо… нищо… — Сълзите й потекоха.

Насилвайки се, той я задържа състрадателно, после сложи двете си ръце на раменете й и я разтърси.

— Престани — извика й рязко. — Боже мой, престани, не разбираш ли, аз се опитвам да ти помогна! — От другата страна на улицата се приближаваха няколко мъже, но той видя, че се клатушкат и са заети само със себе си. Нямаше никого наблизо, само мъжете, които отиваха към клуба по улицата зад тях, двамата бяха скрити в сянката на сградата. Андре отново я разтърси и тя изпъшка:

— Причиняваш ми болка! — но сълзите й спряха и тя дойде на себе си.

„Само отчасти е на себе си“ — помисли си той студено, същото се бе повтаряло стотици пъти преди: преиначаване на истината и насилие над невинни, но му се налагаше да действа така за добруването на Франция, справяше се по-лесно с мъжете, отколкото с жените. Мъжете само ги сритваш в топките или ги заплашваш, че ще им ги отрежеш, или че ще ги промушиш с куки за плетене… — А жените? Отвратително е да се отнасяш така към жените.

— Анжелик, заобиколена си от врагове. Мнозина не искат да се омъжиш за Струан, майка му ще се бори срещу теб с всички средства, които тя…

— Никога не съм казвала, че ще се оженим, това… това е слух, това е всичко!

— Merde! Разбира се, че е истина! Той те е помолил да се омъжиш за него, нали? — Разтърси я, пръстите му бяха груби. — Нали?

— Нараняваш ме, Андре. Да, да, той ме помоли.

Подаде й носната си кърпа, съзнателно го направи нежно.

— Ето, изтрий си сълзите, няма много време.

Тя хрисимо се подчини, заплака, после спря.

— Защо си толкова ужасен?

— Аз съм единственият ти истински приятел тук… Аз съм единственият ти приятел, кълна се в това, единственият, който може да ти помогне. — Обикновено той добавяше пламенно „кълна се в Бога“, но прецени, че е лапнала въдицата и си го запази за по-късно. — По-добре е да чуеш истината скришом. Сега ще имаш време да се приготвиш. Новината няма да пристигне поне до седмица. Това ще ти даде време да обявиш своя годеж тържествено и официално.

— Какво?

— Струан е джентълмен, нали? — С усилие прикри подигравката си. — Английски, о, съжалявам, шотландски, британски джентълмен. Те не се ли гордеят с тази дума? Е? Щом обещанието е направено публично, не може да го оттегли независимо дали ти си голтачка, или не, дали баща му е умрял, или не и каквото и да казва майка му.

„Зная, зная — искаше да изкрещи тя. — Но съм жена и трябва да чакам, чаках и сега е вече твърде късно. Късно ли е наистина? О, пресвета Дево, помогни ми!“

— Аз не… не мисля, че Малкълм ще ме обвини заради баща ми или… или ще слуша майка си.

— Страхувам се, че ще трябва да го направи, Анжелик. Забрави ли, че Малкълм Струан е непълнолетен, независимо че е тай-пан. Ще навърши двайсет и една чак през май догодина. Дотогава тя може да му налага всякакви правни ограничения и ще го лиши от родителско съгласие за годеж според английските закони. — Той не беше съвсем сигурен в това, но то звучеше убедително и беше истина според френските закони. — Тя може да наложи ограничения и върху теб, може да те предаде на съда — добави много натъжен. — Семейство Струан са могъщи в Азия, тя се е превърнала, кажи-речи, в тяхно владение. Майка му може да ви закара на съд, за да те обвини, че си кокетничила и си го мамила повече или по-малко заради парите му. Може да обрисува отвратително грозна картина пред съдията, ти на подсъдимата скамейка и беззащитна, баща ти комарджия, фалирал лентяй, чичо ти в затвора за дългове, без пукната пара, просто една авантюристка.

Тя го попита с измъчено лице:

— Откъде знаеш за чичо Мишел? Кой си ти?

— Няма никакви номера, Анжелик — каза той нехайно. — Колко са френските граждани в Азия? Не са много. Няма друга като теб, а хората обичат клюките. Аз… аз съм Андре Понсен. Търговец в Китай, търговец в Япония. Не искам нищо, освен твоето приятелство, доверието ти и да ти помогна.

— Как? Никой не може да ми помогне.

— Може — рече той меко, като я наблюдаваше внимателно. — Нали го обичаш? Ти би станала най-добрата съпруга, ако мъжът ти ти даде възможност, нали?

— Да… да, разбира се…

— Тогава го притисни, подмами го, убеди го с всички средства, за да направиш официален годеж. Бих могъл да те направлявам навярно. — Сега най-сетне той видя, че тя наистина го чува, наистина го разбира. Нежно й нанесе coup de grace^[2]. — Една умна жена, а ти си умна и красива, трябва да се омъжи бързо. Много бързо.

 

 

Струан четеше, петролната лампа бе на масичката до леглото му и осветяваше добре стаята, вратата на нейната стая бе открехната. Леглото му беше удобно, а той бе потънал в разказа, копринената му нощна риза подсилваше цвета на очите му, лицето му бе все още бледо и слабо, нямаше помен от предишната му сила. Върху масичката стоеше приспивателното, лулата му, тютюн, кибрит и вода с малко уиски.

— Добро е за теб, Малкълм — бе казал Бабкот. — Това е най-доброто приспивателно, пий го разредено. По-добро е от тинктурата.

— Без него ще съм буден цялата нощ и ще се чувствам ужасно.

— Седемнайсет дни след нападението, Малкълм, време е да го спрем. Наистина да го спрем. Не е хубаво да разчиташ на лекарството, за да можеш да заспиш. Най-добре е да го спрем.

— Опитах се, но не става. Ще го спра след ден или два…

Завесите бяха спуснати за през нощта, стаята бе уютна, чуваше се само тихото тиктакане на инкрустирания швейцарски часовник. Беше почти един. Той лежеше с книгата „Убийствата на улица Морг“, която Дмитрий му донесе сутринта с думите:

— Мисля, че ще ти хареса, Малк, това се нарича детективска история — Едгар Алън По е един от нашите най-добри писатели, жалко, че умря през 1849, годината след треската за злато. Имам сбирка от негови книги и поеми, ако ти хареса тази.

— Благодаря, много си любезен. Добре е, че наминаваш толкова често. Но защо си така начумерен, Дмитрий?

— Новините от къщи са лоши. Моите хора… всичко е зле, Малк, всичко се е объркало, братовчеди, братя, чичовци са застанали от двете страни. По дяволите, сигурно не ти се слуша това. Чуй, имам още много книги. Всъщност цяла библиотека!

— Разкажи ми за семейството си, моля те — отвърна той, започваха дневните му болки. — Наистина искам да чуя.

— Ами добре. Ами когато моят дядо и семейството му дошли от Русия, от Крим — казах ли ти, че нашето семейство е казашко, — се настанили в малко градче, наречено Фар Хилс в Ню Джърси и се занимавали със земеделие там до войната от 1812. В нея моя дядо го убили. Фар Хилс било великолепно място и за отглеждане на коне, така че ние сме преуспели. Семейството отседнало в Ню Джърси, макар че двама от синовете тръгнали на юг, до Ричмънд, Вирджиния, когато бях в армията, преди петнайсетина години, имаше само Съюзна армия, нито Северна, нито Южна. Постъпих в кавалерията и изкарах пет години, прекарах повечето от службата си на Юг и на Запад, в индианските войни, така да се каже. Прекарах част от времето в Тексас, една година, докато той все още беше самостоятелна република, като им помагах да отблъснат индианците, после, след няколко години, Тексас се присъедини към Съюза през 1845, ние бяхме разквартирувани извън Остин, там срещнах жена си Емили — тя също е от Ричмънд, — баща й беше полковник по продоволствията. Ето това е моята красива страна около Остин, но повече около Ричмънд. Емили… да ти дам ли нещо?

— Не, благодаря, Дмитрий, болката ще премине. Продължавай, ще… твоят разказ ми помага много.

— Дано да е така. Моята Емили, Емили Клем се нарича тя, е далечна братовчедка на съпругата на По, Вирджиния Клем, който не разбирах до неотдавна, но затова пък имам сбирка от произведенията му — засмя се Дмитрий. — По беше велик писател, но още по-голям пияница и женкар. Изглежда, всички писатели са безделници, пияници и си падат по тънката част — вземи Мелвил, — може би това ги прави писатели, аз… аз не мога да напиша едно писмо, без да се изпотя. А ти?

— О, аз мога да пиша писма и си водя дневник, както повечето хора. Какво казваш за този По?

— Ще ти разкажа как се оженил за Вирджиния Клем, когато била едва на тринайсет. — Но му била и братовчедка, представи си! И живели щастливо дори и след като вестниците писаха, че е чукач, изглежда, тя нямаше нищо против. Моята Емили не беше на тринайсет, а на осемнайсет и с южна красота. Оженихме се, когато напуснах армията и постъпих в Купър-Тилман в Ричмънд. Те искаха да развиват износ на оръжия и амуниции за Азия, както и търговия с коне. Старият Джеф Купър смяташе, че пушки и други стоки от Норфък, Вирджиния, ще вървят добре срещу опиум от Китайското крайбрежие, сребро и чай, които да внася в Норфък… Но ти познаваш Джеф. Купър-Тилман и семейство Струан са стари приятели, нали?

— Да, и се надявам да останем приятели. Продължавай.

— Няма нищо друго, после семейството ми се премести на юг и се пръснахме. Майка ми беше от Алабама, имам двама братя и една сестра, всичките са по-малки от мен. Сега Били е със Севера в 1-ви кавалерийски полк на Ню Джърси, а по-малкият ми брат Джани Сибородин, наречен на дядо ми Джанов Сибородин, е също кавалерист, но в 3-ти вирджински полк. Играят си с огъня — знаят, че войната и битките не са шега и че ще бъдат убити. Мамицата му.

— Ти… ти ще се върнеш ли?

— Не зная, Малкълм. Всеки ден мисля да се върна, всяка нощ съм за прибиране у дома, на сутринта — не… не искам да убивам близките си независимо на чия страна съм.

— Защо дойде в тая забравена от Бога част на света?

— Умря Емили. Разболя се от скарлатина — тогава имаше епидемия. И тя бе една от жертвите й. Това се случи преди девет години. Тъкмо очаквахме дете.

— Какво нещастие!

— Да. И ти, и аз, и двамата носим своя кръст…

 

 

Струан така се бе зачел в мистериозната книга, че не чу как тя отвори вратата на стаята си и я затвори, запали лампите, не усети ходенето й на пръсти, не забеляза, че тя надникна за миг и после изчезна. Чу се съвсем тихо, кратко щракване и вратата на спалнята й се затвори.

Малкълм вдигна поглед. Заслуша се внимателно. Анжелик му бе казала, че ще се отбие при него, но ако е заспал, няма да го безпокои. Или ако е изморена, ще си легне веднага, тихо като мишка, и ще го види на сутринта.

— Не се безпокой, скъпа — бе й казал учтиво. — Забавлявай се, ще те видя на закуска. Наспи се добре и знай, че те обичам.

— И аз те обичам, cheri. Спи спокойно.

Книгата остана в скута му. Той с усилие седна, спусна краката си от двете страни на леглото. Дотук беше поносимо. Но не и изправянето. Да се изправи му беше трудно. Сърцето му биеше, чувстваше се задъхан и си легна. „Все пак малко по-добре от вчера. Утре ще се опитам отново, три пъти. Може би ще успея. Искам да остана при нея. Господи, помогни ми. Трябва да го направя.“

Когато се почувства по-добре, той почете още малко от книгата, но историята сега не го погълна както преди, мисълта му бродеше, смесваше разказа с нея, как ще я убият, и трупове, и той се втурва да я защити, следващите видения ставаха по-еротични.

Най-сетне той остави книгата настрана, отбеляза докъде е стигнал с лист, който тя му бе откъснала от дневника си. „Чудно, за какво ли пише в него, след като е най-трудолюбивият човек, когото познавам! Дали пише за себе си и за мен? За мен и за себе си?“

„Много съм изморен сега.“ Ръката му посегна към лампата да намали фитила, после спря. Малката винена чаша с приспивателното. Пръстите му трепереха.

„Бабкот е прав, не се нуждая от него повече.“

Той уверено загаси светлината и затвори очи. Молеше се за нея и своето семейство, за майка си, която да ги благослови, и накрая за себе си. „О, Господи, помогни ми да се оправя — боя се, много се боя.“

Но сънят не идваше. Въртеше се и се опитваше да си намери по-удобно местенце. Спомняше си Токайдо и Кентърбъри. Полузаспалото му съзнание се носеше около мрачния сюжет на книгата. Как ли ще свърши? Добавяше всякакви картини. И още, и още. Някои бяха лоши, други красиви, някои съвсем живи.

Времето минаваше, още час или минути, и после той изпи екстракта и се отпусна доволен, знаеше, че скоро ще се понесе в сънищата; с ръката й върху неговата, с ръката му върху нейната, после върху гърдите й и навсякъде, нейната също толкова позната, също толкова желана, и не само ръката.