Джо Витале
Очаквай чудеса (27)

Бебешки шепоти

Гласът по телефона звучеше едновременно зрял и млад, силен и предпазлив. Когато, след като чух, че е певица, споменах, че току-що съм се върнала от урок по гласова техника, тя изглеждаше доволна. И двете бяхме малко нервни, но това чувство, изглежда, изчезна почти незабавно. С нея се чувствах спокойно и удобно, и разбрах, че тя също се почувства по-спокойна след първите няколко мига. Попитах я какво смята семейството й за нейното решение и тя каза, че са се опитали да я разубедят, но че са го приели. Попита как двамата си изкарваме прехраната, и отговорът й хареса. Всяка насока на разговора се лееше като река. По-късно тя каза, че си била приготвила дълъг списък с въпроси, които да зададе (ние бяхме направили същото), но била забравила за тях почти веднага. Изглежда, не беше изненадана от увереността, че ние сме подходящите хора, а ние бяхме много развълнувани, че я открихме.

Още от самото начало този пръв контакт с биологичната майка на нашия син сякаш беше „точно както трябва“. Беше ясно, че тя почувства връзката също така силно, както и ние. Ние просто нямахме съмнения, и тя също. На другия ден излязох и купих първото миниатюрно пуловерче за нашия син. Казах на съпруга си, че се чувствам, сякаш съм скочила от скалист бряг: аз летях! Всичко това се беше случило толкова бързо след като взехме решението да осиновим дете, че понякога ни идваше да се ощипем взаимно, за да се уверим, че не сънуваме. В един момент съпругът ми каза шеговито: „Не се ли предполага, че първата стъпка трябва да предшества седмата?“ Нещата се развиваха с бързина, по-голяма от скоростта на светлината, и това, което се случваше, беше реално: невероятно и реално.

Едва бяхме казали на семействата си и на няколко много близки приятели, че искаме да осиновим дете, и ето ни сега, само две седмици по-късно, затварящи телефона след първия си разговор с младата жена, която щеше да го роди точно след три месеца, считано от настоящия момент. Главите ни бяха замаяни: имахме чувството, че са ни изстреляли от някакво космическо оръдие. Всичките ни молекули бяха подредени по нов начин, но духът ни осъзнаваше истината и реалността на случващото се. „Бебешката душа“, на която говорех по време на всекидневните си разходки от повече от година и половина насам, беше намерила начин да дойде при нас и това нямаше да стане чрез нашите тела, а чрез тялото на тази млада жена. Законът на привличането винаги намира по-добър начин, отколкото ние бихме могли! Онзи телефонен разговор беляза началото на емоционално и духовно приключение, което на нас със съпруга ми ни се струваше като квантов преход и, честно казано, прекарахме следващите няколко години, научавайки какво точно сме направили и как го направихме, за да предизвикаме такива невероятни и незабавни резултати. Толкова сме благодарни за метафизичните уроци, които хвърлиха светлина върху нашия ръководен от Закона на привличането процес, преди още да знаем, че се нарича така! От простия факт, че се намерихме взаимно така лесно и без усилия, тръпки побиваха и нас, и всички, с които споделихме историята: целите настръхвахме! Макар че и двамата сме изпитвали обичайните пристъпи на неувереност и несигурност в други области на живота си, в тази ситуация не изпитвахме никакъв страх и никаква несигурност, а само най-дълбокото доверие, което сме изпитвали някога. Знаехме, че това доверие далеч надхвърля всякакъв разум или рационални мисли. Този факт биваше често отразяван от много други хора, които ни напомняха всяка позната им история за „провалени“ осиновявания. Давахме си сметка, че те само се опитват да ни предпазят от огромно разочарование, но не се страхувахме от нищо. Въпросът не беше в това, че таяхме страха си да не би младата биологична майка да промени решението си: просто хранехме увереност, по-дълбока от самия океан, че няма да го направи. Изпитвахме огромна увереност в правилността на това, и ни беше трудно да убедим останалите, че те също не трябва да се тревожат. Нашето бебе беше на път! Бях започнала да изпитвам любов към това дете в мига, когато започнах да говоря на неговата „бебешка душа“ осемнайсет месеца по-рано, докато се разхождах в парка близо до дома ни, покрай канала, под огромното синьо небе. По онова време приемах с широко отворени обятия възможността той да дойде при нас. Казвах: „Ние сме тук, чакаме те, ако искаш и имаш нужда ние да сме твоите мама и татко. Но, ако това не е точно от каквото се нуждаеш в момента, няма проблем. Винаги ще те обичаме“. Изненадвах себе си с неегоистичната природа на мислите си. Знаех, че мога да се държа по точно обратния начин, когато наистина искам нещо. Но това беше различно. Една част от мен, изглежда, знаеше, че не става дума точно за план да имам МОЕ дете от обичания си съпруг. За мен беше по-важно какво планира за себе си душата на това дете. Смятах, че не може да има друг начин.

Сега, моля ви, разберете: този подход беше нещо, с което се борех в много други области от живота си; но в тази ситуация, цялото задъхване, страх и желание за контрол бяха изчезнали. Намирах се в състояние на благодат и блаженство. Наистина ме устройваше всеки изход: с бебе или без бебе. Но сега изглеждаше ясно: бебето идваше!

Така че щом това стана очевидно, вселената реши да се позабавлява. Например, погледнах старата зелена люлка в стаята на бебето и си помислих: „Божичко, толкова е… зелена. Хмммм…“ Буквално в следващия миг на вратата се позвъни и когато отворих вратата, жената, застанала там, една моя клиентка, каза: „моля те, покажи ми детската стая“. Заведох я в стаята на бебето, където тя отвори една чанта, която носеше, извади едно юрганче, което току-що беше изработила, и го метна върху люлката, като каза енергично: „Ето!“ и красиво покри старата люлка. През следващите няколко месеца беше като в старата поговорка: „От моите уста — в Божиите уши“, която е поетичен начин да се изрази начинът на действие на Закона на привличането. Каквото и желание да изразявах, то се осъществяваше. То се представяше веднага пред мен. Бяхме в състояние на постоянно, примесено с благодарност благоговение и знаехме, че цялото ни същество се пренастройва, или нещо такова: знаехме, че такъв се очаква да бъде животът!

Започна да се случва и нещо друго. Често отговарях на нещо, което мислех, че е казал съпругът ми, а той ме поглеждаше, сякаш току-що са ми пораснали криле, и възкликваше: „Но аз не съм казал това, само си го мислех“. В един момент се спогледахме и казахме: „Знаеш ли, дори ако по силата на някакъв безумен обрат на съдбата това бебе не дойде, той вече разтърси реалността ни, задълбочи духовността ни и ни кара да плуваме в океан от любов: той ни научи как би трябвало да се живее животът и вече ни промени завинаги“.

Три месеца след като за пръв път се свързахме с биологичната майка на сина ми, ние го донесохме у дома от болницата едва на 24 часа. Седемнайсет години по-късно, той все още разтърсва реалността ни, задълбочава духовността ни, плува с нас в океан от любов и ни учи как трябва да се живее животът, променяйки ни завинаги. Сега знаем, че това, което се случи, е Законът на привличането, а ние нарекохме това „чудо“!

Джанис Мастърс

www.EverydayJoy.com