Джо Витале
Очаквай чудеса (13)

Да стигнеш дъното

В живота ми е имало много моменти, в които съм се борил с изключително важни и тежки лични проблеми. Както може би мнозина от вас знаят, в един момент от живота си бях бездомен. Не просто нещо като бездомен, в смисъл, че съм бил в период на местене между две жилища, а живеещ на улицата, спящ в обществени тоалетни, бездомен. Най-интересното не е, че бях бездомен: а това, че ми бяха нужни години да се примиря със случилото се и да разчистя от живота си негативните остатъци от онзи период. Сигурно си мислите, че бидейки гуру по самоусъвършенстване, едва ли има стари проблеми от миналото, които още ме преследват. Но принципът не действа така, за никого. Както казах, това е същото като беленето на лук: първо се справяш с онова, което е на повърхността, а после задълбаваш по-надълбоко.

Възможно е да откриете, също като мен, че докато задълбавате все повече, достигате пластове, които може да са далече в миналото. Бях бездомен, когато бях млад. Бях пристигнал в Тексас, за да работя в областта на нефтената промишленост, горе-долу по времето, когато нефтената промишленост се срина в края на седемдесетте. Както знаят повечето хора, които живеят от заплата до заплата, във всеки момент само месец те дели от вероятността да станеш бездомен. Работа почти не се намираше и скоро се оказах без жилище, без кола и без начин да се издържам. Като се замисля за това сега, се удивявам колко бързо се случи. В един миг бях уволнен заедно с група други мъже, а в следващия подавах чек без покритие за два хамбургера, за да мога да оцелея.

Това чувство на осъзнаване, че животът ви е достигнал до невероятно падение, е смазващо. Ако някога сте гледали филма „Преследване на щастието“ с Уил Смит, сигурно имате доста ясна представа какво е. От този филм ме побиха тръпки и той ми припомни гледките, звуците и дори миризмите на бездомническото битие, сякаш беше вчера.

Когато се намирате в този кошмар, както и при много от злополучните ситуации, просто се съсредоточавате върху оцеляването и правите каквото можете, за да възпрете емоционалния срив, който се натрупва в ума ви. Но съвсем не след дълго реалността ще ви застигне. Преставате да гледате хората в очите и възможно най-упорито се опитвате да станете невидими и незабележими. Хората ви гледат, а вие се чувствате като позорно петно върху обществото, като безполезна и ненужна буца плът, която си убива времето. Всичко това се случи много преди да знам нещо за изясняването или за това как да превръщам лошите ситуации в добри. Резултатът беше, че носех в себе си унижението и смущението от този период в живота си с години.

Мога да кажа, че бях в период на отрицание. Все си мислех, че в крайна сметка нещата ще се оправят, и те наистина се оправиха, но през това време аз допълвах мислената история, която си бях създал за самия себе си. Придавах на положението си на бездомник значение, и това значение беше, че съм недостоен, не заслужавам нищо и съм неудачник. Нужни ми бяха години, не — десетилетия, да разбера случилото се и да му придам различно значение.

Не ме разбирайте погрешно: аз не мога да променя или да пресъздам миналото, нито пък вие можете. Но мога да му придам ново значение и да му позволя да допринесе полза в живота ми. Едва през 1999 г. се запознах с Марк Джойнър. Той ме насърчи да споделя с хората собствената си история. Отначало бях много против. На повърхността отново незабавно изплуваха старите емоции на срам и унижение и се боях какво ще си помислят за мен. Тук отново оставях старата история, която си бях създал за това какво значи „бездомен“ да подхранва страха ми и да ми пречи да продължа напред.

В крайна сметка наистина започнах да говоря за това и сега ми се струва, че не мога да спра. Щом веднъж се освободих от емоционалната си обвързаност с представата за моето бездомничество, границите на творческото ми мислене наистина се разшириха. Мисля също и че миналият ми опит е една от причините, поради които съм устойчив на типовете лечения за бързо поправяне на нещата чрез „позитивно мислене“, които някои хора рекламират. Те правят лоша услуга на онези, които все още не са поели по пътя на възстановяването. Това кара тези хора да изпитват повече срам и гняв. Някога и аз бях в това положение. Хората, попаднали в безизходно положение, се нуждаят от протегната за помощ ръка, а не от псевдо психологически съвети. Ето защо създадох Операция (ВИИ)^[1].

Това е програма, която помага на хората да си помогнат сами, а парите отиват за благотворителност. Винаги съм бил голям поддръжник на договорките, в които всички страни печелят, а в тази програма печалбата е тройна.

ВИИ побеждава по три начина:

1. Хората, включили се в програмата, получават информация, необходима да променят живота си.

2. Бездомните получават помощ чрез благотворителност.

3. Хората, които подпомагат проекта, получават лични и емоционални облаги.

През изминалите няколко десетилетия никога не признах кой и какъв съм като бездомник, но сега го признавам. Заявявам го и съм го превърнал в нещо положително, което помага и на други хора. Безспорно нямам желание да се върна обратно и да преживея онова време от живота си, но сега разбирам ролята, която това изигра в оформянето на личността, в която се превърнах, и това, което мога да направя, за да помогна на други. В действителност през цялото време имах властта да се освободя от това преживяване, но ме спираше историята, която си разказвах. Историите, които събирате в течение на живота си, ограничават това, което можете да постигнете. Само помислете: ако бях продължил да отричам преживяното от мен и да го крия от света, никой нямаше да има полза! Със сигурност, аз не бих могъл да имам. Щях да продължа да тая тези истории в подсъзнанието си, и те щяха да ми попречат да продължа напред в собствения си опит.

Възможно е да преживявате трудни времена в собствения си живот. Без значение какъв е проблемът или множеството проблеми, тези техники могат да бъдат първата стъпка към истинската промяна. Пол разказва следната история за продължителната си борба с кредиторите: история, с която много хора ще се почувстват свързани точно сега.

Преди десет години бях на ръба на банкрута. Сутрините ми започваха с „обаждане за събуждане“ от кредиторите, които бяха достатъчно любезни да изтъкнат какъв неудачник съм, задето не мога да си плащам сметките навреме. Не бях лош човек, нито пък мързелив, просто изпаднах в тежък период, след като поех няколко риска в няколко бизнес начинания, които бях започнал. По онова време си мислех, че не съм богат просто защото не върша правилната работа или не съм попаднал на подходящата бизнес възможност, и обвинявах за провалите си в живота несвързани с мен обстоятелства, например шефовете или клиентите си. Светът ми беше пълен с негативност и всичко шеметно излизаше от контрол. Един ден крушката в мен най-сетне светна и аз си помислих: „Достатъчно!“ Бях стигнал до прага на възможностите си и за първи път започнах да осъзнавам, че трябва да поема пълната отговорност за всичко в живота си. Носех отговорност за абсолютно всичко, което се случваше в живота ми. Бях приключил с положението на вечната жертва и с това, да обвинявам външния свят: Осъзнах, че възможностите бяха навсякъде около мен, но по някаква скрита причина аз не извличах полза от тях. Това нямаше нищо общо с мързела: имаше обаче общо с негативното обосноваване, страха и липсата на саморазбиране.

Започнах задълбочено да изучавам материали за личностното развитие и след по-малко от пет години бях разчистил напълно дълговете си. Бях президент и съсобственик на бизнес, носещ милиони долари. Притежавах къща и карах хубава кола. Въпреки това обаче отново откривах, че съм в раздразнително, тревожно състояние на ума, което наистина ме безпокоеше. Защо? Защото работните ми часове се състояха от събуждане сутрин в осем, отиване в офиса до девет, работа до пет следобед, излизане на вечеря със съпругата ми, и тръгване отново на работа, и пак работа, до полунощ, излизане за едно бързо хапване в местния „7/11“, връщане на работа до два сутринта, после прибиране вкъщи, за да успея да поспя пет часа, преди да започна работния си ден на другата сутрин. Карах работни смени от по 12–16 часа, шест дни в седмицата, и въпреки това по някакъв начин след всичката тази работа и след като притежавах собствен бизнес, доходът ми никога не надминаваше повече от три хиляди долара на месец, след като изплатяхме всичките си разходи, платях на служителите си, и т.н. Отново изпитах безсилен гняв. Какво друго се предполагаше да направя? Не постигах напредък, а в денонощието просто нямаше повече часове! После животът ми отново се промени. Чрез поредица от многозначителни съвпадения и случайни срещи, моят труден път на личностно развитие ме поведе в посоката на духовността и невидимите страни на личностното развитие. Вече се справях страхотно с мотивацията и предприемането на действия и с всички видими сили на развитието, но все още не бях изпробвал нищо от сферата на невидимите неща. Започнах да привличам поредица от книги и аудиопрограми, които не можех да оставя. Духът ми мигновено разбра, че през цялото това време именно това е липсвало в живота ми. Доходът ми моментално се повиши на шестцифрена сума за по-малко от година. Книжните ми лавици започнаха да се пълнят с книги, в които се говореше за Закона на привличането, „Факторът привличане“ и филмът „Тайната“.

Оттогава насам осъзнах, че да учиш и да се усъвършенстваш в невидимия свят е точно толкова важно, ако не и по-важно, отколкото цялото личностно развитие, което предприемаме във видимия свят. Научих и напълно си изясних важността на бариерите, които си налагаме чрез невидимите си ограничаващи убеждения. В края на 2006 г. се записах в програмата на Джо Витале за лекции за изпълнителни директори и започнах да работя с личен инструктор, за да си изясня истински своята цел и страст в живота и да започна да унищожавам скритите ограничаващи убеждения, тайно спотайващи се в дълбините на подсъзнанието ми. Разчистването на тези ограничаващи убеждения отвори шлюзовете на творческото мислене и изобретателността и аз започнах новия си проект, наречен Money Maker. Написах няколко електронни книги и продължавам да пиша статии, чиято цел е да помогнат на хора по целия свят да станат вдъхновени печелещи хора и да печелят пари, като вършат онова, което обичат. Чувствам се толкова благословен, задето най-накрая открих истинското си призвание и за това, че научих как да правя пари и уча хората как и те да го правят, вършейки онова, което обичат.

Пол Пьотровски

inspiredMoneyMaker.com

Пол изтъква, че обичта към това, което правите, е много важна част от привличането на чудеса. Спомняте ли си, когато говорихме за божественото намерение и егоистичното намерение? Това е добър пример. Пол искаше да бъде в бизнеса, и беше, с ограничен успех. Но когато откри какво обича истински, какво действително го вълнува като негово истинско призвание, неговата изобретателност и факторът на чудесата се засилиха по един показателен начин.

Знам, че това важи и за собствения ми живот. Буквално през целия ми живот мечтата ми беше да стана писател, и аз станах писател. Дълго време нямах финансов успех и едва след като намерих начин написаното от мен да помага на другите, наистина потръгна. Прехвърлих се от егоистичното намерение „да бъда писател“ и книгите ми да бъдат издавани, към божествено намерение да помагам на другите с това, което пиша. Именно това ме вълнува всеки ден и това е причината да обичам това, което правя. Вие също можете да имате всичко това.

Ще има моменти, в които животът ви изглежда абсолютно мрачен и безрадостен. Саймън ми изпрати история за поредица от събития, от които би излязъл страхотен филм, но, за нещастие, той е трябвало да ги преживее. Може да ви се стори познато отчаянието, което предава той.

Вярата често е определяна като пълна липса на съмнения: по този начин заявявате ясно онова, от което се нуждаете, когато то ви е нужно. Трябва да не храните абсолютно никакви съмнения. Има обаче и още нещо. Необходимо е също да решите точно какво искате, да правите точно каквото ви подсказва вселената, и, разбира се, никога, абсолютно никога да не позволявате да се промъкне някакво съмнение.

Никога.

Не чак толкова отдавна, живеех в търговската част на града и бях напълно разорен. По цял ден вървях по горещи, павирани улици между горещи, бетонни сгради с прозорци, в които се отразяваше още повече от горещината на ранното лято и отскачаше към мен, в отчаяно търсене на работа: каквато и да е работа. Ако не бях разорен до такава степен, определено щях да взема обществения транспорт, вместо да вървя по тези горещи градски улици, а след това отново пеша да се прибера вкъщи; топях се от горещина в костюма и вратовръзката си.

Още с пристигането вкъщи ме посрещна купчината с поща от ада. Работодателите изпращаха отказ след отказ: „Благодаря, но не, благодаря.“ „Вие сте твърде квалифициран“, „Недостатъчно квалифициран“, или просто „Не наемаме нови служители“. Имаше дори едно „Проявяваме интерес. Обадете ни се другия месец“. Другия месец ли?! Имам нужда от работа сега; точно както имах нужда и вчера!

Следващото писмо в купчината не беше толкова любезно. То гласеше: „Драги получателю, ще ви прекъснем телефона“. Страхотно. А какво ще кажете за плик с пари, поне достатъчни за плащането на телефонната сметка? Последното писмо не беше последната надежда: то беше последната капка, която преля чашата: уведомление за отнемане на имуществото ми по съдебен път. Нямах пари за наема, за телефона или за храна. Нещата бяха прехвърлили границите на отчаянието.

Спомних си, че приятелката ми, Лайза, беше казала, че в един дневен лагер сервират безплатен обяд и търсят помощници. Бях се поколебал, защото мястото се намираше на около сто и двайсет мили северно от града, но това беше всичко, което бях разбрал за мястото: по онова време не бях толкова заинтересуван. Сега ме интересуваше много. Обадих се на Лайза бързо, преди от телефонната компания да ми прекъснат телефона. Да, имало такова нещо като безплатен обяд, всеки ден; да, от лагера плащали на персонала в брой; всеки четвъртък.

Лайза бързаше, затова просто ми каза на кой автобус да се кача в осем и половина на другата сутрин. Автобусът щеше да ме откара до лагера, за да огледам мястото и може би да кандидатствам за работа. Тя щеше да ми съобщи подробностите, като се видим.

На другата сутрин се събудих след един от онези сънища, които непременно трябва да се запишат. Докато траках по клавиатурата, времето неумолимо летеше, приближавайки ме до момента, в който трябваше да се кача на онзи автобус. Всъщност, те бяха три, стандартни жълти училищни автобуси, всичките потеглящи по шосето, докато аз тичах на зигзаг към тях през лабиринт от паркирани коли: закъснял и задъхан, умолявайки с викове поне един от тях да ми спре. Но нито един не спря. С тези автобуси заминаха и надеждите ми за работа и телефонът и апартаментът ми. Който дори не беше мой: грижех се за него вместо един приятел. Телефонната сметка също беше негова.

Имах химикалка и план. С големи букви написах върху парче картон МОЛЯ и оцветих отвътре буквите. Щом застанах край пътя, вдигнах табелата си, вдигнах палец и предположих, че правя каквото трябва. Струваше ми се правилно и това беше достатъчно добро за мен. Никой, съгласил се да ме качи, не можеше да види нищо смислено в онова, което се опитвах да направя: да стигна до лагер, чието име не знаех, някъде на около сто и двайсет мили, но къде точно, нямах представа. За мен обаче пътуването на автостоп на север беше единствената логична постъпка. Имах нужда от работа в този дневен лагер. Щях да я получа. В това нямаше съмнение. Така че именно по тази причина се чувствах в беда и изключително жаден на около седемдесет мили северно от града край удивително пуста магистрала. По това време на уикенда тя обикновено беше пълна с коли, отправили се на север към вилите в провинцията или потеглящи на юг към ярките светлини и нощния живот на големия град.

Но точно тук, точно сега, в сухата горещина, от която ми пресъхваше гърлото, и в ослепителната слънчева светлина, нямаше абсолютно нищо. Никакъв трафик в нито една посока. Освен това цареше пълна тишина, ако не се брои вятърът, който свистеше тихо в тревата зад мен. Все още ли правех каквото трябва?

Абсолютно. Не се съмнявах. Затова чаках и чаках и чаках. Тогава чух един-единствен автомобилен двигател. Звукът беше мек и плътен и идваше от нещо, което проблясваше безформено в далечната мараня.

Беше в бяло, черно, сребърно и златисто. Вдигнах табелата си и изпънах палец нагоре. Сигурно имаше шофьор в униформа и фуражка с козирка: колата беше от този тип. Имаше черен покрив, бяла каросерия, хромирани тръби отстрани в предния край и месингови осветителни тела за непряко осветление, и избоботи доволно, когато спря точно пред мен. Вратата откъм страната на пътника се отвори отвън навътре, защото пантите бяха отзад, и шофьорът ми даде знак да вляза.

— Е — каза той дружелюбно. — Накъде сте се запътили?

— Добър въпрос. Трябва да стигна до един дневен лагер.

— Аха?

— На около сто и двайсет мили северно от града е.

— Аха.

— Трябва да стигна там, защото провеждат интервюта с хора за работа през лятото. Хубава кола, между другото.

— Благодаря. Я повторете, как се казваше този лагер?

— Ъъ… не знам.

— А къде казахте, че се намира?

— Не съм казал. И това не знам.

Той си пое дълбоко дъх:

— Добреее…

— И търсят хора, и в търговския център имаше паркирани автобуси, и аз трябваше да се кача на един от тях, но отидох там твърде късно и…

Той свали едната си ръка от волана и я повдигна, за да ме спре:

— Няма проблеми — знам мястото.

— Наистина ли?

— Да. Всъщност, точно натам съм тръгнал сега.

— Наистина ли?

— Наистина: просто по една случайност това място е мое.

Саймън Карек

www.thewritestuff.org.uk

www.salespagediagnostics.com

Саймън е изправен пред безнадеждна ситуация, но не остава да си седи в апартамента и да изпитва ужас от неизбежното: той следва интуицията си, придържаше се към целта си и пътят става ясен. Дори и в най-мрачния си момент и в най-лошите обстоятелства, предприемането на стъпка с вяра ще ви разкрие варианти и възможности, които иначе никога не бихте съзрели. Той получил работата и тя много му харесала.

Дори и да не сте в бедствено положение, може да се появи чудо, което да ни напомни, че вселената е безкрайно могъща и нашите мисли и намерения, дори онези, които си поставяме мимоходом, могат да получат проявление в живота ни. Колин живее в Шотландия, и беше планирал да лети до Лейкуей, Тексас, за някакъв семинар.

Чудесата могат да се случват в най-странните моменти и на най-странни места. Намирах се на три хиляди мили от къщи, сам в празен хотел и изтощен, когато ми се случи чудо.

Двайсет и четири часа по-рано, докато приготвях багажа си да прелетя половината свят, за да посетя първия си семинар по интернет маркетинг, набързо взех един екземпляр от „Наръчника за писане на писма на Робърт Колиър“, за да го чета в самолета. Това е класическа книга върху писането на писма за продажби, написана още през 1937 г. от безспорно най-добрия автор на рекламни текстове за всички времена.

В самолета, след като се нахраних чудесно със салата от пушена сьомга, последвана от филе миньон, измъкнах „Наръчника за писане на писма на Робърт Колиър“ от чантата си и запрелиствах страниците. Едно от рекламните писма за привличане на клиенти, написано от Колиър, беше за „Харвард Класикс“: метър и половина лавица с класически литературни произведения. Докато седях в самолета, си спомних кога прочетох за пръв път тази книга. Бях си помислил: „Няма ли да е страхотно да успея да се добера до оригиналните «Харвард Класикс»“? Досега вече съвсем бях забравил за това. По-късна пъхнах книгата обратно в чантата си, отпуснах се и загледах как под мен се нижат покритите със сняг полета на Нова Англия. След тричасово забавяне на вашингтонското летище „Дълес“ и три и половина часов полет до Остин, много след полунощ пристигнах във „Винтидж Вилас“, малък хотел до Лейк Травис. В пустото фоайе намерих ключа си в малко, старинно ковчеже за скъпоценности. Горе в стаята си стоварих багажа си и проверих удобствата. Отворих един шкаф в стил „рустик“ и намерих телевизора. Натикани между телевизора и стената на шкафа видях три стари книги. Измъкнах ги с усилие и погледнах гръбчетата им.

Бях зашеметен. Застанал в една хотелска стая в Лейкуей, Тексас, аз държах в ръце три книги от колекцията на „Харвард Класикс“. Същите книги, за които бях прочел в „Наръчника за писане на писма на Робърт Колиър“. Същите книги, до които си помислих, че ще е „страхотно“ да се добера. Сега се бях добрал.

Научих един урок в онази нощ, докато стоях уморен и сам в непозната хотелска стая в Тексас. Не ми трябваха табла като онези, на които хората изписват или рисуват намеренията и целите си, или тетрадка, изписана от край до край с намерения, за да подтикнат Закона на привличането. Беше нужна само една проста, магическа фраза: „Няма ли да е страхотно…“

Колин Джос

www.1HourEbook.com