Габриел Гарсия Маркес
Окапалата шума (8)

7

Макар и да не беше очаквал, той беше странна личност в градчето — безучастен, въпреки очевидните му усилия да изглежда общителен и сърдечен. Живееше сред хората от Макондо, но беше далеч от тях, обзет от спомена за едно минало, срещу който всякаква съпротива изглеждаше напразна. Гледаха го любопитно, като мрачно животно, което е прекарало дълго време в мрак, а сега отново се появява, и поведението му не можеше да не се стори на градчето неестествено и тъкмо затова — подозрително.

Връщаше се от бръснарницата привечер и се затваряше в стаята си. От известно време беше престанал да вечеря. Отначало ни се струваше, че се връща уморен, ляга веднага в хамака и се събужда чак на сутринта. Но не мина много време и аз разбрах, че през нощта с него става нещо странно. Чуваше се как ходи из стаята с мъчителна и подлудяваща настойчивост, сякаш нощем му се явяваше призракът на човека, който той е бил дотогава, и двамата — предишният и сегашният човек, се вкопчваха в безмълвен двубой, в който предишният защищаваше своята яростна самота, неуязвимата си самоувереност и непримиримия си егоизъм, а сегашният — страшната си, непоколебима воля да се освободи от предишното си аз. Чувах го как се разхожда из стаята до разсъмване, докато собствената му умора не изчерпеше силите на невидимия му неприятел.

Само аз осъзнах истинските размери на промяната, настъпила у него, откакто престана да носи гамаши и започна да се къпе всеки ден и да пръска дрехите си с одеколон. А след няколко месеца толкова се беше променил, че чувството ми към него престана да бъде просто търпимостта на разбиращ човек и се превърна в състрадание. Това, което ме трогваше, не беше промяната у него извън къщата. Жал ми беше, като си представях как нощем, затворен в стаята, остъргва калта от обувките си, топи парцала в каната за миене, маже с вакса тези разнебитени от толкова години непрекъсната употреба обуща. Жал ми беше, като си мислех за четката и кутията с вакса, скрити под рогозката, потулени от хорски погледи, сякаш бяха част от таен, срамен порок, появил се на възраст, когато повечето хора стават трезви и практични. Всъщност той изживяваше едно закъсняло и безплодно юношество — грижлив в облеклото като юноша, с дрехи, изглаждани всяка вечер с хладна длан, ала не беше достатъчно млад, за да си има приятел, с когото да споделя мечтите и разочарованията си.

Градчето вероятно също беше забелязало промяната у него, защото скоро след това започна да се говори, че бил влюбен в дъщерята на бръснаря. Не знам дали е имало някакво основание за такива приказки, но истината е, че тези слухове ме накараха да осъзная страхотната му физическа самота, биологичния бяс, който сигурно го е измъчвал през тези години на мръсотии и безпомощност.

Всеки следобед го виждаха да се запътва към бръснарницата все по-грижливо облечен. Риза с колосана яка, маншети с позлатени копчета, чисти изгладени панталони, макар и все още с колан извън гайките. Приличаше на печално нагизден годеник, лъхащ на евтин одеколон; вечният злополучен годеник, невзрачният любовник, на когото винаги ще липсва букет цветя за първата среща.

Така го изненадаха първите месеци на 1909 година. Все още нямаше друго основание за сплетните в градчето освен това, че го виждаха да седи в бръснарницата всеки следобед и да разговаря с чужденците, но никой не би могъл да потвърди, че поне веднъж е видял там дъщерята на бръснаря. Аз прозрях жестокостта на тези сплетни. В градчето всички знаеха, че дъщерята на бръснаря щеше да си остане мома, след като цяла година бе страдала от преследванията на някакъв дух, на някакъв невидим любовник, който хвърлял шепи пръст в храната й, мътел водата в делвата, замъглявал огледалата в бръснарницата и я биел дотогава, докато лицето й станело зелено и неузнаваемо. Напразни бяха усилията на Палето, епитрахилът, сложното лечение със светена вода и свещени реликви, молитвите за изцеление, произнесени с трогателно усърдие. Накрая жената на бръснаря затвори в стаята урочасаната си дъщеря, пръсна шепи ориз вътре и я остави да прекара един самотен и мъртъв месец с невидимия любовник, след което дори мъжете в Макондо разправяха, че дъщерята на бръснаря била заченала.

Не беше минала една година, когато хората престанаха да чакат чудовищното събитие — раждането — и любопитството им се насочи към доктора, който уж бил се влюбил в дъщерята на бръснаря, макар всички да бяха убедени, че урочасаната ще се затвори в стаята си да чезне, много преди възможните й претенденти да станат мъже за женене.

Ето защо разбирах, че това е по-скоро жестока, злоумишлена сплетня, отколкото основателно предположение. В края на 1909 година докторът продължаваше да ходи в бръснарницата, а хората все още си приказваха и гласяха сватбата, макар че никой не би могъл да каже, че момичето е излязло поне веднъж в негово присъствие, нито пък че двамата са имали случай да си разменят по една дума.

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

Преди тринайсет години, през един зноен и мъртъв септември като сегашния, мащехата ми започна да шие венчалната ми рокля. Всеки следобед, докато баща ми си почиваше, сядахме да шием до саксиите с цветя на парапета, до жаркия пламък на розмарина. Септември винаги е бил такъв, от тринайсет години и много преди това. Тъй като сватбата ми щеше да се празнува в тесен кръг (защото така бе наредил баща ми), шиехме бавно, със старателната педантичност на човек, който не бърза, защото е намерил в незабележимия си труд най-добра мярка за времето си. Докато шиехме, разговаряхме. Аз продължавах да си мисля за стаичката към улицата, събирайки кураж, за да кажа на мащехата си, че най-добре е там да се настани Мартин. И този следобед най-сетне й го казах.

Мащехата ми шиеше дългия шлейф от крепон и сред ослепителния блясък на този непоносимо светъл и звучен септември сякаш беше потънала до раменете в един облак на същия този септември. „Не може“ — каза тя. А после, залавяйки се пак за работа, усещайки как през главата й минават осем години горчиви спомени, рече: „Да не дава господ някой да влезе пак в тази стая.“

Мартин се бе завърнал през юли, но не се беше настанил у дома. Обичаше да се обляга на парапета със саксиите и да гледа навън. Обичаше да казва: „Бих останал в Макондо за цял живот.“ След обяд ходехме с мащехата ми до плантациите. Връщахме се чак за вечеря, малко преди да запалят светлините в градчето. Тогава той ми казваше: „Дори да не беше ти, пак бих останал да живея в Макондо.“ И по начина, по който го казваше, също изглеждаше истина.

По това време докторът беше напуснал къщата ни от четири години. И тъкмо оня следобед, когато започнахме да шием венчалната ми рокля — онзи душен следобед, когато й казах да дадем стаичката на Мартин, — мащехата ми за пръв път заговори за странните навици на доктора.

— Преди пет години — каза тя — все още живееше там, затворен като животно. И не само че беше животно, ами на туй отгоре тревопасно, преживно животно, като прост впрегатен вол. Ако се беше оженил за дъщерята на бръснаря, оная вода ненапита, дето накара градчето да повярва на голямата й лъжа — че била заченала от духовете след тайнствен меден месец, — може би нищо нямаше да се случи. Но той престана да ходи в бръснарницата най-неочаквано и дори в последния момент стана съвсем друг, ала това беше само нова страница от методичното осъществяване на ужасния му план. След това, което се случи, само на баща ти можеше да му хрумне да остане у дома един толкова долен човек, който живееше като животно, скандализираше градчето и даваше повод да се говори за нас като за хора, които непрестанно оскърбяват морала и добрите нрави. Върхът на това, което кроеше, щеше да бъде промяната с Меме. Но дори тогава баща ти не осъзна тревожните размери на грешката си.

— Не съм чувала нищо за това — казах аз.

Щурците стържеха с триони на двора. Мащехата ми говореше, без да спира да шие, без да вдига очи от гергефа, извезвайки символи, бродирайки бели плетеници. „Една вечер седяхме на масата (всички освен него, защото, откакто престана да ходи в бръснарницата, изобщо не вечеряше), когато Меме влезе да сервира. Беше неузнаваема. «Какво ти е, Меме?» — попитах я аз. «Нищо, госпожо. Защо?» Но ние виждахме, че не й е добре, защото се олюля до лампата и изобщо имаше болезнен вид. «За бога, Меме, на теб не ти е добре!» — възкликнах аз. И тя действително едва се държеше на крака, когато се обърна и тръгна с подноса към кухнята. Тогава баща ти, който през цялото време я наблюдаваше, й каза: «Ако не ти е добре, легни си.» Но тя мълчеше. Продължаваше да стои с подноса с гръб към нас, докато чухме трясъка на строшения порцелан. Меме стоеше в коридора, впила нокти в стената. Тогава баща ти отиде да го повика от стаята, за да се погрижи за Меме.

През осемте години, които прекара у дома — продължаваше мащехата ми, — никога не бяхме го безпокоили за нещо сериозно. Ние, жените, отидохме при Меме, разтрихме я със спирт и зачакахме да се върне баща ти с доктора. Но докторът не дойде, Исабел. Не дойде да види Меме, макар че човекът, който го беше хранил цели осем години, беше му дал подслон и чисто бельо, отиде лично да го повика. Всеки път, като си спомня, си мисля, че идването му у дома е било божие наказание. Мисля, че всичката тази трева, която му давахме в продължение на осем години, всичките грижи, всичките ни усилия са били божие изпитание, урок за благоразумие и недоверчивост към хората. Като че ли бяхме взели осем години подслон, храна, чисти дрехи и ги бяхме хвърлили на свинете. Меме умираше (поне така ни се струваше), а той продължаваше да си седи там, като отказваше да стори нещо, което не беше проява на милосърдие, а на благоприличие, на признателност, на най-елементарно уважение към неговите благодетели.

Баща ти се върна чак в полунощ. Каза вяло: «Да я разтрият със спирт, но да не й дават очистително.» И аз се почувствувах така, сякаш ми бяха ударили плесница. Меме се беше посъвзела след разтривките. Разярена, извиках: «Да, със спирт, точно така. Вече я разтрихме и е по-добре. Но за това не ни беше нужно да сме живели осем години на чужд гръб.» А баща ти, все така снизходителен, с тази своя глупава примирителност: «Няма нищо страшно. Един ден сама ще се убедиш в това.» Като че ли оня беше пророк.“

Разгорещена, говорейки възбудено, този следобед мащехата ми сякаш отново изживяваше събитията от онази далечна вечер, когато докторът бе отказал да се погрижи за Меме. Розмаринът сякаш изнемогваше от ослепителната септемврийска светлина, от вцепенението на щурците, от пъхтенето на мъжете, които наблизо се мъчеха да откачат една врата от пантите й.

„Но скоро след това Меме отиде на неделна служба нагиздена като знатна дама. Спомням си, сякаш и сега я виждам, че носеше чадърче с преливащи се цветове.

Меме, Меме. Това също беше божие наказание. В това, че я взехме от родителите й, които я моряха от глад, че се грижехме за нея, че й дадохме подслон, храна и име, също виждам ръката на провидението. Когато на другия ден я видях на вратата да чака някой от индианците да й отнесе сандъка, и аз самата не знаех къде отива. Беше променена и сериозна (като че ли и сега я виждам), стоеше до сандъка и разговаряше с баща ти. Всичко стана, без да се посъветват с мене, Чабела. Сякаш аз бях някакво плашило, нарисувано на стената. Преди да успея да попитам какво става, защо се случват странни работи в собствената ми къща и без мое знание, баща ти ми каза: «Няма какво да разпитваш Меме. Тя си отива, но може би ще се върне след известно време.» Аз го попитах къде отива, но той не ми отговори. Отиде си, влачейки налъми, сякаш аз не му бях жена, а някакво си плашило, нарисувано на стената.

Чак след два дена разбрах, че оня си беше отишъл на разсъмване, като дори не беше проявил благоприличието да се сбогува. Беше влязъл като у дома си и след осем години си излизаше ей така, без да се сбогува, без да каже нито дума. Същински крадец. Аз си помислих, че баща ти го е изпъдил, задето отказа да помогне на Меме. Но като го попитах още същия ден, той се задоволи само да каже: «Ние двамата трябва надълго и широко да говорим за това.» А ето че изминаха цели пет години, без да засегне този въпрос.

Само с баща ти и в една безредна къща като тази, в която всеки прави, каквото си иска, можеше да се случи такова нещо. В Макондо се говореше само за това, а аз все още не знаех, че Меме се появила в черквата нагласена, сякаш бе станала дама, и че баща ти имал наглостта да я поведе за ръка през площада. Тогава именно разбрах, че не е толкова далеч, колкото си мислех, а живее с доктора в къщата на ъгъла. Бяха отишли да живеят заедно, като свине, без дори да прекрачат прага на черквата, макар че Меме беше кръстена. Веднъж казах на баща ти: «И този грях ще бъде наказан от бога.» Но той не каза нищо. Беше си все същият спокоен човек, след като беше подкрепил откритото съжителство и скандала.

И все пак сега се радвам, че стана тъй, защото в замяна на това докторът напусна къщата ни. Ако не се беше случило, още щеше да живее в стаичката. Когато разбрах, че е напуснал дома ни и е отнесъл в къщата на ъгъла вехториите си и оня сандък, който не можеше да мине през пътната врата, се почувствувах по-спокойна. Това беше моята победа, отсрочена с осем години.

След две седмици Меме беше отворила дюкянчето си и дори си имаше шевна машина. Беше купила нова Domestic с парите, които той натрупа у дома. За мене това беше оскърбление. Така и казах на баща ти. Но макар и да не реагираше на възмущението ми, личеше, че е по-скоро доволен от постъпката си, отколкото разкаян, сякаш беше спасил душата си, противопоставяйки на благоприличието и честта на нашия дом пословичната си търпимост, своето разбиране и великодушие. И дори известно неблагоразумие. Казах му: «Ти хвърли на свинете най-хубавото от убежденията си.» А той, както винаги, ми отвърна:

— И това ще проумееш някой ден.“