Габриел Гарсия Маркес
Окапалата шума (7)

6

Отначало спеше до седем. Появяваше се в кухнята със закопчана догоре риза без яка, с навити до лактите измачкани и мръсни ръкави и изцапани панталони, които му стигаха чак до гърдите и бяха препасани с колан ниско под талията. Изглеждаше като че ли панталоните ей сега ще се свлекат и ще паднат, защото няма на какво да се държат. Не беше отслабнал, но на лицето му вече не се виждаше войнственото и надменно изражение от първите години и сега то беше вялото и уморено лице на човек, който не знае какво ще му се случи след миг, нито пък се интересува да узнае. След седем изпиваше чаша черно кафе и се прибираше в стаята си с неизменното безизразно „довиждане“.

От четири години живееше у дома и се ползуваше в Макондо с име на сериозен специалист, въпреки че резкият характер и небрежните му обноски будеха към него чувство, което приличаше по-скоро на страх, отколкото на уважение.

Той беше единственият лекар в градчето до пристигането на банановата компания и прекарването на железопътната линия. Оттогава започнаха да се виждат празни столове в стаичката. Хората, които го посещаваха през първите четири години след заселването му в Макондо, започнаха да се отдръпват, когато компанията организира здравна служба за своите работници. Той сигурно е съзрял новите пътеки, прокарани от окапалата шума, но не каза нищо. Продължаваше да отваря вратата към улицата и цял ден седеше в коженото си кресло. Така минаха много дни, без да го посети нито един болен. Накрая заключи вратата, купи си хамак и се затвори в стаята.

По това време Меме взе да му носи закуска от банани и портокали. Той изяждаше плодовете и захвърляше корите в един ъгъл, откъдето индианката ги измиташе в събота, когато чистеше стаята. Но ако се съди по държането му, всеки би казал, че него ни най-малко не го интересува дали някоя събота тя ще престане да чисти и стаята ще се превърне в бунище.

Сега вече не правеше абсолютно нищо. По цял ден се люлееше в хамака. През открехнатата врата се виждаше смътно в полумрака и сухото му безизразно лице, разрошената коса, болезнената живост на жестоките му жълти очи му придаваха несъмнено вида на човек, който се чувствува съсипан от обстоятелствата.

През първите години от пребиваването му у дома Аделаида се показа привидно равнодушна или привидно съгласна, или пък действително беше се преклонила пред моята воля докторът да остане у дома. Но след като той затвори кабинета и взе да излиза от стаята си само когато се хранехме, да сяда на масата с неизменната тиха и болезнена апатия, чашата на търпението преля и жена ми рече: „Истински грях е, дето още го търпим. Все едно, храним дявола.“ А аз, с вечната си слабост към него — сложна смесица от милозливост, жал и възхищение (защото няма какво да си кривя душата — много жал имаше в това чувство), настоявах: „Трябва да го търпим. Той е сам-самичък на света и има нужда някой да го разбира.“

Скоро железницата започна да обслужва селището. Макондо беше цветущо градче, пълно с нови лица, с киносалон и многобройни увеселителни заведения. Тогава имаше работа за всички, но не и за него. Той продължаваше да стои затворен и да отбягва хората до деня, в който ненадейно се появи в трапезарията по време на закуска и заговори непринудено и дори с въодушевление за прекрасното бъдеще на градчето. Същата сутрин чух думата за първи път. Произнесе я той: „Всичко това ще се забрави, като свикнем с окапалата шума.“

След няколко месеца започна често да излиза на улицата привечер. Седеше в бръснарницата до края на деня и участвуваше в сбирките край вратата, до тоалетната масичка и високия стол, които бръснарят изкарваше на улицата, за да могат клиентите му да се наслаждават на вечерната прохлада.

Лекарите на банановата компания не се задоволиха само да го лишат фактически от средства за препитание, но и през 1907 година, когато в Макондо никой не си спомняше вече за него, пък и самият той се беше отказал да чака пациенти, някой от лекарите на компанията подшушна в общината да поискат от всички практикуващи лекари в градчето да представят дипломите си. Когато един понеделник се появи заповедта, разлепена на четирите ъгъла на площада, той положително е сметнал, че това не го засяга. Аз бях този, който му намекна, че е редно да изпълни тая формалност. Но той се задоволи да отговори спокойно и равнодушно: „Мен това не ме засяга, полковник. Няма повече да се занимавам с тия работи.“ Така и не можах да разбера дали всъщност дипломата му е в ред. Не разбрах даже дали е французин, както се предполагаше, нито пък дали помни семейството си, защото сигурно е имал семейство, макар че никога не спомена нищо за него. Няколко седмици след това, когато кметът и секретарят му се явиха в къщи и поискаха да представи и зарегистрира свидетелството си за правоспособност, той категорично отказа да излезе от стаята си. Същия ден, след като цели пет години беше живял у дома и беше се хранил на нашата трапеза, си дадох сметка, че дори името му не знаем.

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

Не беше нужно да съм на седемнайсет години (на колкото бях аз тогава), за да забележа — след като видях Меме нагиздена в черквата, а после говорих с нея в дюкянчето, — че у дома стаичката към улицата е заключена. По-късно узнах, че мащехата ми сложила катинара и забранила да се пипат нещата в стаята: леглото, на което докторът спеше, преди да си купи хамака, шкафчето с лекарствата, от което отнесе в къщата на ъгъла само парите, натрупани през най-добрите му години (трябва да са били много, защото у дома не бе имал никакви разходи, и стигнаха, за да отвори Меме дюкянчето си), и сред купчина вехтории — старите вестници, написани на родния му език, каната за миене и някои вече непотребни лични вещи. Сякаш във всички тези неща се таеше, както казваше мащехата ми, зловеща, демонична сила.

Трябва да съм забелязала, че стаята е заключена, през октомври или ноември (три години след като Меме и докторът бяха напуснали къщата), защото в началото на следващата година бях почнала да си мечтая да се настани в нея Мартин. Искаше ми се да живея там след женитбата си; постоянно се въртях пред стаята и дори намеквах пред мащехата си, че е време да се махне катинарът и да се вдигне нелепата забрана, която ни отнемаше едно от най-уютните и любими места в къщата. Но преди да почнем да шием венчалната ми рокля, никой не ми беше говорил открито за доктора, нито пък за стаичката, която продължаваше да бъде нещо негово, като частица от личността му, която не може да се отдели от нашия дом, докато в него живее някой, който го помни.

Аз щях да се оженя до края на годината. Не знам дали заради обстоятелствата, при които беше преминало детството и юношеството ми, имах по това време неточна представа за неща и събития. Но истината е, че през тези месеци, когато напредваха приготовленията за сватбата ми, все още не бях разгадала тайната на много неща. Една година преди да се оженя за Мартин, си го представях през смътна пелена. Може би тъкмо затова исках да е наблизо, в стаичката, за да се убедя, че е човек от плът и кръв, а не годеник, видян насън. И все пак не смеех да заговоря пред мащехата си за своите планове. Колко естествено би било да кажа: „Ще махна катинара. Ще сложа масата до прозореца, а леглото — до вътрешната стена. Ще сложа саксия с карамфили на полицата и китка алое над вратата.“ Но към моето малодушие, към абсолютната ми липса на решителност се прибавяше и нереалността на моя жених. Представях си го като смътен изплъзващ се образ, чиито единствени осезаеми черти сякаш бяха лъскавите мустаци, главата, наклонена малко настрани, и вечното сако с четири копчета.

Беше се появил у дома в края на юли. Прекарваше деня с нас и разговаряше с баща ми в кабинета, разисквайки някаква тайнствена сделка, която така и не можах да разбера. След обяд Мартин и аз ходехме с мащехата ми до плантациите. Но когато на връщане го виждах сред теменужения здрач, когато беше тъй близо до мен и вървеше до рамото ми, тогава ми се струваше още по-отвлечен и нереален. Знаех, че никога няма да мога да си го представя като човек от плът и кръв или да намеря необходимата твърдост, та мисълта за него да ми вдъхне смелост и сили да кажа: „Ще подредя стаята за Мартин.“

Дори и това, че щях да се женя за него, ми изглеждаше невероятно една година преди сватбата ни. Бяхме се запознали през февруари, на бдението при детето на Палокемадо. Няколко момичета пеехме и пляскахме с ръце, стараейки се да се възползуваме докрай от единственото позволено ни развлечение. В Макондо имаше киносалон, обществен грамофон и няколко увеселителни заведения, но баща ми и мащехата ми бяха против ние, момичетата на моята възраст, да се забавляваме там. „Това са развлечения за шумата“ — казваха те.

През февруари по пладне беше горещо. Мащехата ми и аз седяхме на чардака и шиехме чеиза ми, докато баща ми си почиваше. Шиехме дотогава, докато той минеше, влачейки налъмите си, и отидеше да си облее главата с вода от каната. Ала февруарските нощи бяха прохладни и дълбоки и из цялото градче се носеха гласовете на жените, които пееха на бдения при умрели деца.

Вечерта, когато бяхме на бдение при детето на Палокемадо, гласът на Меме Ороско сигурно се е чувал по-добре от всякога. Тя беше слаба, грубовата и кокалеста като метла, но умееше да пее както никой друг. В първата пауза Хеновева Гарсия каза: „Навън седи някакъв чужденец.“ Мисля, че всички освен Ремедиос Ороско престанахме да пеем. „Със сако е, представяш ли си! — каза ми Хеновева Гарсия. — През цялото време говори, а всички го слушат със зяпнала уста. Носи сако с четири копчета, кръстосал е крака и се виждат чорапи с жартиери и високи обувки с капсули.“ Меме Ороско все още пееше, когато ние изпляскахме с ръце и казахме: „Ще се оженим за него.“

По-късно, когато си го спомнях у дома, не намирах никаква връзка между тия думи и действителността. Те сякаш бяха казани от няколко въображаеми жени, които пляскаха с ръце и пееха в къща, където беше умряло едно несъществувало дете. Някакви жени пушеха до нас. Сериозни и дебнещи, изпънали към нас дългите си шии на лешояди. Отзад, на хлад до вратата, една жена, увита в голям черен шал, чакаше да заври кафето. Изведнъж към нашите гласове се присъедини мъжки глас. Отначало беше смутен и неуверен, но после стана мощен и звънлив, сякаш мъжът пееше в черква. Вева Гарсия ме сръга в ребрата. Тогава го погледнах за първи път. Беше млад и спретнат, с колосана яка и закопчано сако с четири копчета. Гледаше ме.

Чувах да говорят, че ще се върне през декември, и си мислех, че няма по-подходящо място за него от заключената стаичка. Но вече не можех да си го представя. Казвах си: „Мартин, Мартин, Мартин“. И това име, изречено, вкусено, разглобено на съставните си части, губеше за мен цялото си значение.

Когато си тръгвахме от бдението, той сложи една празна чаша пред мен и рече: „Познах ви бъдещето на кафе.“ Аз вървях към вратата заедно с другите момичета и чувах гласа му, дълбок, убедителен и спокоен: „Пребройте седем звезди и ще ви се явя насън.“ Като минавахме край вратата, видяхме детето на Палокемадо в мъничкия ковчег, с напудрено лице, с роза в устата и отворени очи, закрепени с клечици. Февруари ни изпращаше хладния лъх на смъртта. В стаята се носеше уханието на изгорелите от жегата жасмин и теменужки. И при безмълвието на мъртвото гласът звучеше натрапчив и единствен: „Добре запомнете. Само седем звезди.“

През юли беше у дома. Обичаше да се обляга до саксиите на парапета. Казваше: „Спомни си, че никога не съм те гледал в очите. Това е тайната на мъжа, който е започнал да се страхува, че ще се влюби.“ И аз наистина не си спомнях очите му. През юли не бих могла да кажа какви очи има мъжът, за когото щях да се оженя през декември. И все пак, шест месеца преди това февруари беше само дълбока тишина по пладне, двойка стоножки — мъжка и женска, сплетени върху пода на банята, просякинята, която идва всеки вторник да моли за стръкче маточина, и той, важен и усмихнат, със закопчано догоре сако: „Ще ви накарам да мислите за мене непрекъснато. Сложих портрета ви зад вратата и забих карфици в очите.“ А Хеновева Гарсия, превивайки се от смях, отсича: „Това са глупости, които мъжете учат от индианците.“

В края на март щеше да се разхожда из къщата. Щеше да прекарва цели часове в кабинета с баща ми, убеждавайки го колко важно е нещо, което никога не можах да разгадая. Сега са минали единайсет години от сватбата ми и девет, откакто го видях да ми маха за сбогом от прозореца на влака, карайки ме да обещая, че ще се грижа много добре за детето, докато той се върне да ни вземе. Тези девет години щяха да минат, без да чуем нищо повече за него, без баща ми, който му помогна да се приготви за това безкрайно пътуване, да е казал една дума за връщането му. Но дори и през трите години на нашия брак той не стана по-действителен и разбираем, отколкото беше на бдението при детето на Палокемадо или в онзи мартенски неделен ден, в който го видях за втори път, когато с Вева Гарсия се връщахме от черква. Той стоеше до вратата на хотела, сам, с ръце в страничните джобове на сакото с четири копчета. „Сега цял живот ще мислите за мен, защото карфиците паднаха от портрета“ — каза той. Гласът му беше толкова глух и напрегнат, че изглеждаше истина. Но дори и тази истина беше по-различна и странна. Хеновева си твърдеше своето: „Това са индиански измишльотини.“ Три месеца след това тя избяга с директора на куклена трупа, но този неделен ден все още изглеждаше много порядъчна и сериозна. Мартин каза: „Спокоен съм, като зная, че някой ще ме помни в Макондо.“ А Хеновева Гарсия го изгледа с изкривено от гняв лице и възкликна:

— Леле божке! Ще изгние на гърба му туй сако с четири копчета.