Габриел Гарсия Маркес
Окапалата шума (6)

5

Има един миг, в който следобедната почивка свършва. Дори и тайната, скрита, недоловима дейност на насекомите секва точно в този момент; движението в природата спира; вселената се люшка на ръба на хаоса и жените се надигат с пяна на устата, с избродираното на възглавницата цвете, отпечатано върху бузата, и си казват, задъхани от горещината и злобата: „Все още е сряда в Макондо.“ И тогава отново се сгушват в ъгъла, сплитат съня с действителността и започват да шушукат — сякаш всички жени в градчето дружно тъкат огромен чаршаф.

Ако времето вътре имаше същия ритъм като времето навън, сега щяхме да стоим под лъчите на слънцето, с ковчега насред улицата. Навън щеше да е по-късно: щеше да е нощ. Душна септемврийска нощ с луна и с жени, които са насядали по дворовете и разговарят под зелената светлина, а на улицата — ние, тримата изменници, под слънцето на този жаден септември. Никой няма да осуети погребението. Надявах се, че кметът ще бъде непреклонен в намерението си да се противопостави и че ще можем да се върнем у дома — детето щеше да отиде на училище, а баща ми пак щеше да обуе налъмите си, от главата му над легена пак щеше да се лее прохладна вода, а отдясно пак щеше да стои каната с ледена лимонада. Но сега всичко се промени. Баща ми още веднъж се показа достатъчно убедителен и наложи своето намерение въпреки волята на кмета, която отначало ми изглеждаше непреклонна. Навън е градчето — кипи отдадено на безкрайното, монотонно и безмилостно шушукане, и чистата улица, без нито сянка върху праха, чист и непокътнат, откак последният вятър отвя следата от стъпките на последния вол. Едно градче без жива душа, със затворени къщи, в чиито стаи се чува само глухото клокочене на думите, изречени с омраза в сърцето. А в тази стая детето седи вцепенено и гледа обувките си: поглежда с едно око към лампата, после към вестниците и пак към обувките, и накрая обръща очи към обесения, към прехапания му език, към изцъклените му очи на куче, сега без ненаситност, без похот — мъртво. Детето гледа, мисли за обесения, изпънат под капака на ковчега; прави унило движение с ръка и тогава всичко се променя: появява се табуретка пред вратата на бръснарницата, а отзад — поставката с огледалото, пудрата и одеколона. Ръката става голяма и осеяна с лунички, вече не е ръката на сина ми — превръща се в голяма сръчна ръка, която спокойно, с премислени, пестеливи движения започва да точи бръснача, докато ухото долавя металическото свистене на стоманеното острие, а през главата минава мисълта: „Днес ще дойдат по-рано, защото в Макондо е сряда.“ И тогава те пристигат, разполагат се по столовете на сянка, на хлад до вратата, зли, кривогледи, с кръстосани крака и сплетени на коленете ръце, захапали пурите си; гледат, разговарят за едно и също, виждат пред себе си затворения прозорец, смълчаната къща, където е сеньора Ребека. Тя също е забравила нещо: забравила е да изключи вентилатора и броди из стаите с телени мрежи на прозорците, неспокойна и възбудена, рови из вехториите на безплодния си и мъчителен вдовишки живот, за да се увери дори и с осезанието си, че няма да умре, преди да е настъпил часът на погребението. Отваря и затваря вратите на стаите, докато чака старинният часовник да се отърси от следобедния сън и да зарадва слуха й с три звънки удара. Всичко това става, докато детето спре да движи ръката си и отново застане изправено и неподвижно, и трае дори по-малко, отколкото е нужно на една жена, за да направи последния бод на машината и вдигне покритата си с ролки глава. Преди детето отново да се изправи замислено, жената вече е дръпнала машината в единия край на чардака и мъжете са смукнали два пъти от пурите си, проследявайки едно движение на бръснача напред и назад по каиша. Агеда, сакатата, прави върховно усилие, за да събуди мъртвите си колене, а сеньора Ребека превърта още веднъж ключа и си казва: „Сряда в Макондо. Хубав ден, за погребение на дявола.“ Но тогава детето пак се раздвижва и настъпва нова промяна във времето. Докато нещо се движи, можем да разберем, че времето тече. Преди това не. Преди да е почнало да се движи нещо, цари вечното време, потта, мократа риза върху кожата и невъзмутимият вкочанен мъртвец с прехапан език. Затуй времето не тече за обесения: защото, дори да се движи ръката на детето, той не знае това. И докато мъртвецът е в неведение (защото детето продължава да движи ръката си), Агеда сигурно е прехвърлила още едно зърно от броеницата си; сеньора Ребека, изтегната в сгъваемия стол, се смайва, като вижда, че часовникът е спрял на косъм от неизбежния миг; но Агеда е имала време (макар по часовника на сеньора Ребека да не е изтекла нито секунда) да прехвърли още едно зърно от броеницата и да си каже: „Ето какво бих сторила, ако можех да отида при отец Анхел.“ После детето отпуска ръка и бръсначът побързва да се плъзне по каиша, а един от мъжете, седнал на хлад до вратата, казва: „Трябва да е към три и половина, нали?“ Тогава ръката престава да се движи. Часовникът пак замира на прага на следващия миг, а бръсначът застива в пространството на собствената си стомана. Агеда чака следващото движение на ръката, за да протегне крака и нахълта в ризницата с разперени ръце и отново подвижни колена, като вика: „Отче, отче!“ А отец Анхел, отпуснат, докато детето стои неподвижно, облизва устните си, за да усети лепкавия вкус на кошмарните кюфтета, и като вижда Агеда, изрича: „Това несъмнено трябва да е чудо.“ А после, все още мятайки се в тежката следобедна дрямка, скимтейки в унеса си, облян в пот и със слюнки по брадата, мърмори: „Само че, Агеда, сега не е време да се отслужва литургия за душите от чистилището.“ Ала следващото движение се осуетява, баща ми влиза в стаята и раздвоеното време се слива в едно; двете половини прилепват, спояват се и часовникът на сеньора Ребека разбира, че е бил раздвоен между мудността на детето и нетърпението на вдовицата. И тогава се прозява объркан, потапя се в чудесния покой на мига, а после изплува и времето отново почва да тече сверено и точно, а часовникът се накланя напред и изрича с церемониално достойнство: „Часът е точно два и четиридесет и седем минути.“ И баща ми, който, без да знае, е задвижил спрялото хода си време, казва: „В облаците витаеш, дъще.“ „Мислиш ли, че може да се случи нещо?“ — питам го аз. А той ми отвръща потен и засмян: „Сигурен съм, че най-малкото в много къщи ще загори оризът и ще изкипи млякото.“

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

Сега ковчегът е затворен, но аз си спомням лицето на мъртвеца. Толкова точно се е отпечатало в паметта ми, че като погледна към стената, виждам отворените очи, кожата на бузите, опъната и сива като влажна пръст, прехапания настрани език. Това предизвиква у мен парещо безпокойство. И панталонът май няма да престане да ме стяга.

Дядо е седнал до майка ми. Когато се върна от съседната стая, премести стола и сега седи до нея, без да продума, опрял брада на бастуна си и изпънал куция си крак. Дядо чака. Мама, също като него, чака. И мъжете, които престанаха да пушат и седят неподвижно един до друг на кревата, без да поглеждат към ковчега — те също чакат.

Дори и да ми вържат очите, да ме хванат за ръка и да ме накарат да обиколя двайсет пъти градчето, а после да ме доведат отново в тази стая, пак ще я позная по миризмата. Никога няма да забравя, че в тази стая мирише на отпадъци и на струпани сандъци, макар да виждам само един сандък, в който бихме могли да се скрием с Абраам и при това да остане място и за Тобиас. Познавам стаите по миризмата им.

Веднъж миналата година Ада ме сложи на скута си. Аз бях затворил очи, но я виждах през миглите си. Виждах я смътно, сякаш не беше жена, а само едно лице, което ме гледаше, поклащаше се и блееше като овца. Вече наистина заспивах, когато усетих миризмата.

В къщата няма миризма, която да не познавам. Когато ме оставят сам на чардака, затварям очи, протягам ръце и вървя. Казвам си: „Като усетя миризма на ром и камфор, значи, съм пред дядовата стая.“ Продължавам да вървя със затворени очи и протегнати ръце. Мисля си: „Сега минавам покрай мамината стая, защото мирише на нови карти. После ще замирише на катран и нафталин.“ Продължавам да вървя и усещам миризмата на нови карти и в същия миг чувам гласа на майка си, която пее в стаята. После усещам миризма на катран и нафталин. Мисля си: „Сега ще продължи да мирише на нафталин. Тогава ще завия вляво от миризмата и ще усетя другата миризма — на хасе и затворен прозорец. Там ще спра.“ После правя три крачки, усещам новата миризма, заставам неподвижен, със затворени очи и протегнати ръце и чувам гласа на Ада, която вика: „Дете, пак ли вървиш със затворени очи!“

Тази нощ, тъкмо когато вече заспивах, усетих някаква миризма, която не идва от никоя стая в къщата. Беше силна и прохладна, сякаш някой бе разклатил жасминов храст. Отворих очи и взех да душа тежкия жарък въздух. Попитах: „Усещаш ли?“ Ада ме гледаше, но като я заговорих, затвори очи и се обърна на другата страна. Пак я попитах: „Усещаш ли? Като че ли някъде наблизо има жасмин.“ Тогава тя каза:

— Това е миризмата на жасмина, който се виеше по стената преди девет години.

Седнах на скута й. „Но нали сега го няма?“ Тя отвърна: „Да, но преди девет години, точно преди ти да се родиш, до зида на двора имаше жасминов храст. Нощем беше горещо и миришеше също както сега.“ Аз се облегнах на рамото й. Гледах я в устата, докато говореше. „Но това е било още преди да се родя“, казах. А тя отвърна: „Работата е там, че по това време се случи тежка зима и трябваше да почистим градината.“

Миризмата си стоеше там, прохладна, почти осезаема, заглушавайки останалите миризми на нощта. „Искам да ми разправиш за това“ — помолих Ада. Тя помълча, после погледна към белия варосан зид, облян в лунна светлина, и каза:

— Като пораснеш, ще разбереш, че жасминът е цвете, което броди.

Аз не разбрах, но усетих странен трепет, сякаш някой ме бе докоснал. „Добре“ — казах, а тя продължи: „С жасмина става същото като с хората, които след смъртта си излизат нощем да бродят.“

Аз стоях облегнат на рамото й, без да кажа нищо. Мислех си за други неща — за продънения стол в кухнята, на който дядо си суши обувките, когато ги намокри дъждът. Отдавна знаех, че в кухнята всяка вечер идва един мъртвец, сяда, без да си сваля шапката, и съзерцава пепелта в изгасналото огнище. След малко казах: „Това трябва да е като мъртвеца, който седи в кухнята.“ Ада ме погледна, опули очи и попита: „Какъв мъртвец?“ Аз й обясних: „Оня, дето всяка нощ сяда на стола, където дядо си суши обувките.“ А тя каза: „Там няма никакъв мъртвец. Столът стои до огнището, защото вече не служи за нищо друго освен за сушене на обувки.“

Това беше миналата година. Сега е друго, сега видях мъртвец и стига само да затворя очи, за да продължавам да го виждам в мрака на очите. Искам да кажа на мама, но тя пита дядо: „Мислиш ли, че може да се случи нещо?“ А дядо вдига брада от бастуна и клати глава: „Сигурен съм, че най-малкото в много къщи ще загори оризът и ще изкипи млякото.“