Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La hojarasca, 1955 (Пълни авторски права)
- Превод отиспански
- Анна Златкова, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2010–2011 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe(2011 г.)
Издание:
Габриел Гарсия Маркес
Избрани творби, том II
Окапалата шума
Разкази
Есента на патриарха
Превод от испански
Съставителство © Фани Наземи
Превод © Анна Златкова, Валентина Рафаилова, Румен Стоянов, Евдокия Кирова, Емилия Юлзари
Gabriel García Márquez
Obras escogidas en dos volúmenes
vol. II
Redactor: Simeón Vladimirov
Editorial Narodna kultura
Sofía 1979
Редактор: Симеон Владимиров
Художник: Владислав Паскалев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Олга Стоянова
Коректори: Наталия Кацарова и Грета Петрова
Дадена за набор: 28. II. 1979 г.
Подписана за печат: май 1979 г.
Излязла от печат: юни 1979 г.
Формат 84×108/32
Печатни коли 34. Издателски коли 28,56
Цена 4 лв.
ДИ „Народна култура“, София, 1979
ДПК „Димитър Благоев“ — София
История
- —Добавяне
4
У дома в кухнята има стар, издънен стол от дялано дърво, без пречки, на който дядо си суши обувките до огнището.
Тобиас, Абраам, Хилберто и аз излязохме от училище вчера по това време и тръгнахме към плантациите с прашка, голяма шапка за убитите птици и нов джобен нож. По пътя си спомних за непотребния стол, захвърлен в един ъгъл, който някога са предлагали на гостите, а сега всяка нощ на него сяда мъртвецът с шапка на главата, за да съзерцава пепелта в изгасналото огнище.
Тобиас и Хилберто крачеха напред под тъмния свод. Понеже сутринта беше валяло, обувките им се хлъзгаха по изкаляната трева. Единият от тях свиреше с уста и силният равен звук ехтеше в тунела от растителност, както когато пееш в буре. Абраам вървеше отзад с мене. Той — с прашката и готовия за мятане камък. Аз — с изваден нож.
Внезапно слънцето проби покрива от гъсти твърди листа и петно светлина падна в тревата, пърхайки като жива птица. „Видя ли я?“ — попита Абраам. Аз погледнах напред и видях Хилберто и Тобиас там, където свършва сводът. „Не е птица — отвърнах. — Това е слънцето, което изскочи стремително.“
Като стигнаха до брега, започнаха да се събличат и да се пръскат обилно с тази полутъмна вода, която сякаш не мокреше кожата им. „Няма нито една птица днес“ — каза Абраам. „Когато вали, няма птици“ — отвърнах аз. И тогава си мислех, че е така. Абраам се разсмя. Смехът му е глупав и наивен и напомня шум на струйка вода в коритото на чешмата. Съблече се. „Ще се гмурна с ножа във водата и ще наловя пълна шапка риба.“
Абраам стоеше гол срещу мене, с разтворена длан, и чакаше да му дам ножа. Аз не му отговорих веднага. Стисках ножа и усещах в ръката си чистата калена стомана. Няма да му дам ножа, си помислих. И му казах: „Няма да ти дам ножа. Едвам вчера ми го дадоха и ще си го държа цял следобед.“ Абраам продължаваше да стои с протегната ръка. Тогава му казах:
— Неизмоляк.
Абраам ме разбра. Само той разбира моите думи. „Добре“ — рече и тръгна към водата през душния тръпчив въздух. „Хайде, събличай се. Чакаме те на камъка.“ Докато говореше, той се гмуркаше и изплуваше, лъскав като огромна сребриста риба, а водата сякаш беше станала течна от допира с тялото му.
Аз останах на брега, излегнат в хладната тиня. Когато отново отворих ножа, престанах да гледам Абраам и вдигнах очи право към другия бряг, над дърветата, към яростния залез, където небето пламенееше с чудовищната величественост на горяща плевня.
„Побързай!“ — извика Абраам откъм другия бряг. Тобиас си свиреше седнал на края на камъка. Тогава си казах: Днес няма да се къпя. Утре.
На връщане Абраам се скри зад трънките. Понечих да тръгна след него, но той ми каза: „Не идвай с мен! Имам работа.“ Аз останах отпред, седнал сред сухите листа на пътя, и се загледах в единствената лястовица, която кръжеше в небето. Казах:
— Днес има само една лястовица.
Абраам не отговори веднага. Мълчеше скрит зад трънките, сякаш не ме чуваше, сякаш четеше. Мълчанието му беше дълбоко и напрегнато, изпълнено със скрита сила. Накрая, след като дълго мълча, въздъхна и каза:
— Лястовици.
Аз повторих: „Има само една днес.“ Абраам продължаваше да стои зад трънките, но не се виждаше какво прави. Беше мълчалив и вглъбен, но неподвижността му не беше застинала. Беше отчаяна и бурна. След малко каза:
— Само една ли? А, да. Разбира се, разбира се.
Този път аз замълчах. А той се размърда зад трънките. Седнал в листата, долових откъм мястото, където стоеше, шумоленето на други сухи листа под краката му. После пак стана тихо, сякаш си беше отишъл. След малко Абраам вдъхна дълбоко и попита:
— Какво казваше?
Аз повторих: „Казвам, че днес има само една лястовица.“ И докато говорех, виждах извитото крило, което описваше кръгове в невероятно синьото небе. „Високо лети“ — казах аз.
Абраам тозчас отговори:
— А, да, разбира се. Затова ще да е, значи.
Показа се иззад трънките, като си закопчаваше панталона. Погледна нагоре, натам, където лястовицата продължаваше да кръжи, и все още без да ме гледа, каза:
— Какво ми разправяше за лястовиците преди малко?
Това ни забави. Когато се прибрахме в градчето, светлините вече бяха запалени. Аз влязох тичешком у дома и се сблъсках в коридора с дебелите слепи жени, с близначките Сан Херонимо, които всеки вторник идват да пеят на дядо — още преди да се родя, както каза мама.
Цяла нощ си мислех как днес пак ще излезем от училище и ще идем на реката, но без Хилберто и Тобиас. Искам да ида само с Абраам, за да гледам лъскавия му корем, докато той се гмурка и изплува като метална риба. Цяла нощ си мечтаех как ще се връщам с него, само заради мрака в зеления тунел, само за да докосвам бедрото му, докато вървим. Винаги, когато го правя, чувствувам, сякаш някой лекичко ме хапе и от това кожата ми настръхва.
Ако човекът, който отиде да говори с дядо в другата стая, се върне скоро, може би ще успеем да се приберем в къщи преди четири. Тогава ще ида на реката с Абраам.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Остана да живее у дома. Настани се в една от стаите, които излизат на чардака — тази към улицата. Реших, че така ще е най-добре, защото знаех, че човек с неговия характер не би могъл да живее в хотелчето на градчето. Сложи табелка на вратата (до преди няколко години, когато варосвахме къщата, още си стоеше там, написана с молив с полегатия почерк на доктора) и следващата седмица трябваше да се донесат още столове за многобройните му пациенти.
След като ми връчи писмото от полковник Аурелиано Буендия, разговорът ни в кабинета се проточи толкова дълго, че Аделаида, окончателно убедена, че гостът е висш военен служител, изпратен с важно поръчение, беше успяла да подреди масата като на празник. Разговаряхме за полковник Буендия, за дъщеря му, която беше седмаче, и за вятърничавия първороден син. Не мина много време и аз си дадох сметка, че този човек познава добре главния интендант и че достатъчно го уважава в отплата за доверието му. Когато Меме дойде да ни каже, че масата е сложена, аз си помислих, че жена ми е приготвила набързо едно-друго, за да посрещне госта. Но разкошната трапеза с нова покривка и с китайския порцеланов сервиз, предназначен изключително за семейните вечери на Коледа и Нова година, никак не приличаше на нещо, приготвено набързо.
Аделаида седеше тържествено изпъчена в единия край на масата, облечена в затворената си кадифена рокля, която, преди да се оженим, носеше при официални случаи. Аделаида имаше по-изтънчени обноски от нас и известен опит в обществото, който след женитбата ни повлия върху навиците в моя дом. Беше си сложила семейния медальон, който носеше в изключителни случаи, и цялата тя, както трапезата, както мебелите, както и въздухът в трапезарията, оставяше впечатление за благоприличие и чистота. Когато влязохме в салона, самият доктор, винаги тъй небрежен в облеклото и обноските си, трябва да се е почувствувал неловко в чуждата за него обстановка, защото заоправя копчето на яката си, сякаш носеше вратовръзка, и леко смущение се долови в безгрижната му и енергична походка. Нищо не си спомням така точно, както мига, в който влязохме в трапезарията, и дори аз самият се почувствувах облечен прекалено подомашному, за да седна на приготвената от Аделаида трапеза.
В чиниите имаше говеждо и дивечово месо. С една дума, ястията си бяха същите, както в обикновени дни; но поднесени в новия порцеланов сервиз, сред наскоро излъсканите свещници, те представляваха необичайна гледка. Макар да знаеше, че гостът е само един, жена ми беше сложила осемте прибора, а бутилката вино в средата на масата издаваше прекаленото усърдие, с което се бе подготвила да почете човека, когото още от първия миг беше взела за изтъкнат военен служител. Никога не бях виждал в къщата си по-нереална обстановка.
Облеклото на Аделаида би могло да се стори смешно, ако не бяха ръцете й (те действително бяха красиви и извънредно бели), които заглаждаха с истинското си изящество впечатлението от неестествения й, нагласен вид. Точно когато той взе да оправя копчето на ризата си и се спря нерешително, аз побързах да кажа: „Втората ми жена, докторе.“ Тъмен облак премина през лицето на Аделаида и то стана мрачно и съвсем друго. Тя не мръдна от мястото си, с протегната ръка, но вече без превзетото и високомерно изражение, с което ни посрещна, когато влязохме в трапезарията.
Гостът удари токове като военен, докосна слепоочието си с върха на изпънатите си пръсти, а после тръгна към Аделаида.
— Госпожо — рече, без да произнесе никакво име.
Едва когато го видях да стиска ръката на Аделаида и неловко да я тресе, разбрах колко грубо и просташко е държането му.
Седна на другия край на масата, заобиколен от порцелан и свещници. Нелепото му присъствие се открояваше като мазно петно върху покривка.
Аделаида наля вино. Първоначалното й вълнение беше преминало в сдържана нервност, която сякаш означаваше: Добре, всичко ще стане, както беше решено, но ми дължиш едно обяснение. След като наля виното, седна на другия край на масата. Меме тъкмо се готвеше да сервира, когато докторът се облегна на стола, опря ръце на покривката и каза, усмихвайки се:
— Вижте какво, госпожице, сварете малко трева и ми я донесете вместо супа.
Меме не мръдна от мястото си. Опита се да се усмихне, но не можа и се обърна към Аделаида. Тогава тя, също усмихната, но явно смаяна, го попита: „Каква трева, докторе?“ А той отговори с ленивия си глас на преживно животно:
— Обикновена трева, госпожо; каквато ядат магаретата.