Габриел Гарсия Маркес
Окапалата шума (4)

3

Зад черквата, от другата страна на улицата, имаше двор без дървета. Това беше в края на миналия век, когато дойдохме в Макондо и още не бяха започнали да строят черквата. Имаше само голи и сухи буци пръст, където децата си играеха след училище. После, когато започна строежът на черквата, забиха четири кола в единия край на двора и се оказа, че заграденото място може да се пригоди за помещение. Така и стана. В него сложиха строителните материали.

Когато черквата беше готова, някой вароса стените на помещението и проби в задната стена врата към голото каменисто дворче, в което не растеше дори и стрък агава. След една година помещението беше готово и можеше да подслони двама души. Вътре миришеше на негасена вар. Това беше единствената приятна миризма, която дълго се усещаше в заграденото място, и изобщо единствената приятна миризма, която щеше да се усеща там. След като стените бяха варосани, същата ръка, която беше довършила строежа, залости вътрешната врата и сложи катинар на вратата към улицата.

Помещението нямаше собственик. Никой не се опита да узакони правата си върху мястото, нито върху строителните материали. Когато в Макондо пристигна първият енорийски свещеник, настани се у едно от заможните семейства. После го преместиха в друга енория. Но по това време (а може би още преди да си замине първият свещеник) една жена с кърмаче се беше настанила в помещението, без никой да разбере кога е дошла и как е успяла да отвори вратата. В единия ъгъл имаше черна глинена делва, позеленяла от мъх, и кана, окачена на гвоздей. Но варта вече беше опадала от стените. По камъните на двора се беше образувала кора от засъхнала кал. Жената си направи навес от клони, за да й пази сянка. И тъй като нямаше средства да го покрие с палмови листа, керемиди или ламарина, посади до навеса лоза, а над пътната врата окачи торбичка с алое и един хляб против урочасване.

Когато през 1903 година съобщиха за пристигането на новия енорийски свещеник, жената с детето все още живееше в помещението. Половината градче излезе на главния път да посрещне свещеника. Духовата музика свиреше сантиментални мелодии, когато дотърча едно уморено и запъхтяно момче и каза, че мулето на енорийския свещеник било зад последния завой на пътя. Тогава музикантите застанаха мирно и засвириха марш. Натовареният да произнесе реч за добре дошъл се изкачи на импровизирания подиум и зачака да се появи свещеникът, за да го поздрави.

Но след малко маршът секна, ораторът слезе от подиума и смаяната тълпа видя, че минава един чужденец, яхнал муле, на чиято задница се клатушкаше най-големият сандък, който бяха виждали в Макондо. Човекът отмина към градчето, без да погледне никого. Дори свещеникът да е пътувал в цивилни дрехи, на никого не би му дошло наум, че този мургав странник с гамаши на военен е облечен цивилно свещеник.

И наистина не беше той, защото в същото време по прекия път на другия край на градчето видяха да се задава един странен свещеник, изумително слаб, с длъгнесто сухо лице, яхнал муле, със запретнато до коленете расо и избелял разнебитен чадър. Близо до черквата той попита къде е къщата на свещеника, но вероятно запитаният е бил някой съвсем неосведомен човек, защото му отговори: „Помещението зад черквата, отче.“ Жената беше излязла някъде, но детето си играеше зад притворената врата. Свещеникът слезе от мулето, дотътри до помещението един издут полуотворен куфар без закопчалки, стегнат само с ремък, който се различаваше от самия куфар, и след като разгледа помещението, вкара мулето в двора и го върза на сянка под лозата. После отвори куфара, извади един хамак, вероятно толкова стар и износен, колкото и чадъра, окачи го по диагонал в помещението, от единия до другия кол, събу се и се опита да заспи, без да обръща внимание на детето, което го гледаше с кръгли ужасени очи.

Когато жената се е върнала, сигурно се е смаяла от странното присъствие на свещеника, чието лице е било толкова безизразно, че по нищо не се е различавало от череп на крава. Жената сигурно е прекосила на пръсти помещението. Довлякла е сгъваемото легло до вратата, събрала е във вързоп своите дрехи и парцалите на детето и е излязла от помещението, без дори да се сети за делвата и каната, защото след един час, когато тълпата посрещачи обиколи градчето в обратна посока, предшествувана от духовата музика, която свиреше марш сред куп хлапета, избягали от училище, завариха свещеника сам в помещението, излегнат безгрижно в хамака, бос и с разкопчано расо. Сигурно някой бе донесъл новината до главния път, но на никого не му дойде на ум да пита какво прави свещеникът тук. Сигурно са си помислили, че жената му е роднина, както и тя сигурно е напуснала помещението, защото е помислила, че свещеникът има нареждане да се настани в него или че е собственост на църквата или пък е избягала просто от страх да не я попитат защо е живяла повече от две години в едно помещение, което не й принадлежи, без да плаща наем и без ничие разрешение. На посрещачите не им дойде наум да искат обяснение нито тогава, нито след това, защото свещеникът не прие никакви речи, сложи даровете на пода и се задоволи да поздрави студено и набързо мъжете и жените, понеже, както каза, „не бил мигнал цяла нощ“.

Посрещачите се разпръснаха, объркани от хладното държане на най-странния свещеник, когото бяха виждали през живота си. Забелязаха, че лицето му наподобява череп на крава, че косата му е посивяла, съвсем късо подстригана и че вместо уста има един хоризонтален отвор, който сякаш не е съществувал, когато се е родил, а е направен по-късно с един-единствен внезапен удар с нож. Но още същия следобед намериха, че прилича на някого. И до вечерта всички знаеха на кого. Спомниха си, че са го виждали с прашка и камък, гол, но с обувки и шапка по времето, когато Макондо беше бедно колибарско селище на бежанци. Ветераните си спомниха участието му в гражданската война през осемдесет и пета година. Спомниха си, че е станал полковник на седемнайсет години, че беше храбър, упорит и яростен противник на правителството. Само че в Макондо не бяха чували нищо повече за него до деня, в който се върна да поеме енорията. Малцина помнеха кръщелното му име. Затова пък повечето ветерани си спомняха прякора, който му беше дала майка му (защото беше буен и вироглав), същия, с който по-късно го знаеха бойните му другари. Всички му викаха Палето. И така и продължиха да му викат в Макондо до смъртта му:

— Пале, Паленце.

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

Така че този човек дойде у дома в същия ден и почти в същия час, в който пристигна в Макондо Палето. Той — по главния път, когато никой не го чакаше и изобщо не се знаеше кой е и с какво се занимава, а свещеникът — през прякото, докато на главния път го чакаше цялото градче.

Аз се прибрах у дома след посрещането. Току-що бяхме седнали на масата — малко по-късно, отколкото обикновено, — когато Меме се приближи и ми каза: „Господин полковник, господин полковник, в кабинета ви чака един чужденец.“ Аз рекох: „Покани го тук.“ А Меме отвърна: „В кабинета е и казва, че трябва незабавно да ви види.“ Аделаида престана да храни Исабел (тогава тя нямаше и пет години) и отиде да види какво иска посетителят. След малко се върна явно разтревожена:

— Разхождаше се из кабинета — каза тя.

Видях я, че минава зад свещниците. После пак седна да храни Исабел. „Да го беше поканила тук“ — казах аз, без да преставам да ям. А тя отвърна: „Така и щях да направя. Но когато влязох и му казах добър ден, той се разхождаше из кабинета и не ми отговори, защото разглеждаше балеринката на полицата. А когато се канех да му кажа още веднъж «добър ден», той я нави, сложи я на писалището и взе да гледа как танцува. Не знам дали музиката му попречи да чуе, когато го поздравих повторно и застанах неподвижно до писалището. Той се беше навел над него и разглеждаше балеринката, която още дълго щеше да танцува.“ Аделаида хранеше Исабел. Аз й казах: „Сигурно играчката го е заинтригувала.“ А тя продължи, като хранеше Исабел: „Разхождаше се из кабинета, а после, като видя балеринката, я свали от полицата, като че ли знаеше за какво служи, като че ли знаеше как работи. Тъкмо я навиваше, когато му казах «добър ден» за първи път, преди да засвири мелодията. Тогава той я сложи на писалището и се загледа в нея, без да се усмихва, сякаш не го интересуваше самата балеринка, а механизмът й.“

Никога не ми съобщаваха, че някой е дошъл. Почти всеки ден имахме гости — пътуващи познати, които оставяха мулетата си в яхъра и влизаха с пълна увереност, с непринудеността на хора, които винаги очакват да намерят свободно място на трапезата ни. Казах на Аделаида: „Сигурно трябва да ми предаде нещо.“ А тя отговори: „И все пак странно се държи. Той гледа балеринката, докато тя спре да танцува, а пък аз стоя до писалището, без да зная какво да му кажа. Знаех, че няма да ми отговори, докато не спре музиката. После, когато балеринката подскочи и спря, той продължи да я гледа с любопитство, наведен над писалището, но без да седне. Тогава ме погледна и аз разбрах, че е знаел, че съм в кабинета, но не ми обърна внимание, защото искаше да види колко време ще танцува балеринката. Само че този път не му казах добър ден, а му се усмихнах, когато ме погледна, и видях, че има огромни очи с жълти зеници, които те обгръщат от главата до петите с един поглед. Когато му се усмихнах, той остана сериозен, но кимна много сдържано и каза: «А полковникът? Трябва ми полковникът.» Гласът му е дълбок, като че ли може да говори със затворена уста. Като че ли е вентрилок^[1].“

Аделаида хранеше Исабел. Аз продължих да обядвам, защото си помислих, че е дошъл само да ми предаде нещо, защото не знаех, че този следобед започваше това, което приключва днес.

Аделаида продължи да храни Исабел и каза: „Отначало се разхождаше из кабинета.“ Тогава разбрах, че чужденецът й е направил необикновено силно впечатление и че държи на всяка цена да го приеме. Въпреки това продължих да обядвам, докато тя хранеше Исабел. „После, когато каза, че искал да види полковника, аз му казах: «Ако обичате, влезте в трапезарията», но той остана на мястото си с балеринката в ръка. Вдигна глава, изправен и неподвижен като войник, така ми се стори, защото е с ботуши, костюм от прост плат и закопчана до шията риза. Не знаех какво да му кажа, след като той не ми отговори нищо и застана неподвижен с играчката в ръка, сякаш чакаше да изляза от кабинета, за да я навие пак. Изведнъж ми се стори, че прилича на някого и разбрах, че е военен.“

Аз казах: „Значи, мислиш, че е нещо сериозно.“ Погледнах я над свещниците. Тя не ме гледаше. Хранеше Исабел.

— Работата е там, че когато влязох, той се разхождаше из кабинета, така че не можах да видя лицето му. А после, когато застана в дъното, беше с толкова високо вдигната глава и така беше втренчил очи, че ми заприлича на военен и му казах: „Искате да видите полковника насаме, така ли?“ Той кимна. Тогава дойдох да ти кажа, че прилича на някого или по-точно, че е човекът, на когото прилича, макар че не мога да си обясня как е дошъл.

Аз продължавах да обядвам, но я гледах над свещниците. Тя престана да храни Исабел и каза:

— Сигурна съм, че не е дошъл да ти предаде нещо. Сигурна съм, че не прилича, а е този, на когото прилича. Тоест сигурна съм, че е военен. Има черни заострени мустаци, а лицето му е като от бакър. Ботушите му са високи и съм сигурна, че всъщност не прилича, а е този, на когото прилича.

Аделаида говореше с равен, монотонен и настойчив глас. Беше горещо и може би затова взе да ме хваща яд. Казах й: „Е, и на кого прилича?“ А тя отговори: „Когато се разхождаше из кабинета, не можах да видя лицето му, но после…“ Раздразнен от настойчивите й монотонни думи, казах: „Добре, добре, ще го видя, щом се наобядвам.“ Аделаида отново взе да храни Исабел и каза: „Отначало не можах да видя лицето му, защото се разхождаше из кабинета. А после, когато му казах: ако обичате, влезте, той застана неподвижен до стената, с балеринката в ръка. Тогава се сетих на кого ми прилича и дойдох да те предупредя. Очите му са огромни и нахални, а като се обърнах да си изляза, почувствувах, че ме гледа право в краката.“

Изведнъж Аделаида замълча. В трапезарията отекна металическият звън на лъжицата. Нахраних се и затиснах салфетката под чинията.

В това време откъм кабинета се чу веселата мелодийка на механичната играчка.