Габриел Гарсия Маркес
Окапалата шума (3)

2

Наистина, Меме не е в къщата и никой не би могъл да каже точно кога е изчезнала оттам. Видях я за последен път преди единайсет години. Все още държеше дрогерията на ъгъла, която нуждите на клиентите неусетно бяха превърнали в дюкянче с всевъзможни стоки. Всичко беше много спретнато, много подредено благодарение на педантичното и неуморно старание на Меме, която по цял ден шиеше за съседите на една от четирите Domestis, които имаше тогава в градчето, или стоеше зад тезгяха и обслужваше клиентите с онази типична за индианките любезност, която запази докрай и която беше едновременно непринудена и сдържана, сложна смесица от простодушие и недоверчивост.

Не бях виждала Меме, откакто напусна нашата къща, но всъщност вече не бих могла да кажа точно кога бе отишла да живее с доктора в къщата на ъгъла, нито пък как е могла да падне толкова ниско, че да стане любовница на един човек, който бе отказал да й помогне, въпреки че и двамата живееха в къщата на баща ми — тя като храненица, а той като постоянен гост. От мащехата си узнах, че докторът бил лош човек, че дълго спорил с татко, за да го убеди, че на Меме й нямало нищо особено. И го казал, без да я види, без да мръдне от стаята си. Така или иначе, дори и да е било само леко неразположение, трябвало е да й окаже помощ поне заради уважението, проявявано към него през осемте години, които прекара в нашия дом.

Не знам какво се е случило. Знам само, че една сутрин и двамата изчезнаха от къщата ни. Тогава мащехата ми нареди да заключат стаята на доктора и заговори за него едва преди дванайсет години, когато шиехме венчалната ми рокля.

Три или четири недели, след като напусна къщата ни, Меме се появи в черквата на службата в осем с крещяща импримена рокля и смешна шапка с букетче изкуствени цветя. Винаги съм я виждала у дома толкова скромна, повечето време боса, и затова, когато влезе в черквата онзи неделен ден, ми се стори съвсем друга Меме. Застана напред, сред дамите, изправена и превзета, с този куп неща, които я правеха неузнаваема, непозната и пищна, окичена с дрънкулки. Коленичи отпред. И дори набожността, с която слушаше литургията, беше непривична за нея; дори и в начина, по който се кръстеше, имаше нещо от онази подчертана, помпозна предвзетост, с която влезе в черквата сред изумлението на тези, които я знаеха като слугиня в нашата къща, и изненадата на онези, които я виждаха за първи ПЪТ.

Аз (тогава трябва да съм била най-много на тринайсет години) се питах на какво ли се дължи тази промяна; защо Меме беше изчезнала от нашия дом и се беше появила в черквата този неделен ден, окичена по-скоро като коледни ясли, отколкото като дама, натруфена с неща, които биха стигнали да се пременят три жени, за да присъствуват на великденска служба, и пак биха останали по нея финтифлюшки и мъниста за още една жена. Когато службата свърши, мъжете и жените се спряха на вратата, за да я видят как излиза; застанаха в притвора, в две редици срещу главния вход, и дори си мисля, че имаше нещо заговорническо в ленивата и насмешлива тържественост, с която чакаха безмълвно, докато Меме се запъти към вратата, затвори очи, а после ги отвори едновременно със седемцветното си чадърче. Тръгна така между двете редици мъже и жени, смешна, натруфена като паун, с високи токове. Тогава един от мъжете започна да затваря кръга и Меме се озова в средата, засрамена, унизена, опитвайки се да се усмихне с почтителна усмивка, която излезе толкова пресилена и фалшива, колкото и външността й. Когато Меме тръгна към вратата и отвори чадърчето си, татко беше до мен и ме повлече към групата. Така че, когато мъжете започнаха да затварят кръга, баща ми си беше пробил път до мястото, където Меме, посрамена, се мъчеше да се измъкне. Татко я хвана за ръка, без да поглежда към тълпата, и я поведе през площада с онзи надменен и предизвикателен вид, който добиваше, когато вършеше нещо против волята на другите.

Мина доста време, преди да узная, че Меме е станала държанка на доктора. По това време беше отворила дюкянчето и продължаваше да ходи на черква като най-почтена дама, без да се интересува какво говорят или мислят за нея, сякаш беше забравила какво стана първата неделя. И все пак след два месеца престана да ходи на черква.

Спомнях си доктора у дома. Спомнях си черните му засукани мустаци и начина, по който гледаше жените с похотливите си и гладни кучешки очи. Но си спомням, че никога не се бях приближавала до него, може би защото той беше за мен онова странно животно, което сядаше на масата, след като всички бяха станали, и което се хранеше със същата трева, която ядат и магаретата. Когато татко се разболя преди три години, докторът не беше излизал от къщата на ъгъла нито веднъж след онази нощ, когато отказал да помогне на ранените, тъй както шест години преди това беше отказал да помогне на жената, която след два дни щеше да му стане държанка. Дюкянчето бе затворено, преди градчето да произнесе присъдата над доктора. Но аз знам, че Меме остана да живее там още няколко месеца или години след затварянето на магазина. Трябва да е изчезнала много по-късно или поне тогава, когато се разбра, че е изчезнала, защото така се казваше в пасквила, който се появи на вратата. Според този пасквил докторът убил любовницата си и я заровил в градината, страхувайки се, че градчето ще я използува, за да го отрови. Но преди да се омъжа, аз бях видяла Меме. Преди единайсет години, когато се връщах от вечерната служба, индианката се показа на вратата на дюкянчето си и ми каза с веселото си, малко иронично изражение: „Чабела, щяла си да се жениш, а не си ми казала нищо.“

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

— Да — казвам му аз, — така трябва да е било. — И опъвам въжето. На единия му край още личи мястото, където е било прерязано с нож. Правя наново възела, който моите хора отрязаха, за да свалят тялото, и мятам единия край през гредата, докато въжето увисне, закрепено достатъчно здраво, за да осигури не една такава смърт. Като си вее с шапката измененото от жегата и ракията лице, кметът разглежда въжето, преценява здравината му и казва: „Не е възможно едно толкова тънко въже да е издържало тялото му.“ Аз отвръщам: „Същото това въже е крепяло хамака му години наред.“ А той примъква един стол до въжето, подава ми шапката си и се увисва на ръце, почервенял от усилието. После пак стъпва на стола и гледа висящия край. „Не е възможно — повтаря. — Това въже не може да се увие около шията ми.“ Сега разбирам, че го прави нарочно, че измисля нелепи пречки, за да осуети погребението.

Поглеждам го право в очите, наблюдавам го изпитателно и питам: „Не сте ли забелязали, че той беше най-малко с една глава по-висок от вас?“ Той се извръща, поглежда към ковчега и казва: „И все пак не съм сигурен, че се е обесил с това въже.“

Уверен съм, че е било така. И той го знае, но цели да печели време от страх да не си навлече неприятности. Страхът му си личи по това, как се движи напред-назад из стаята. Един двойствен и противоречив страх: да попречи на погребението и да заповяда да се извърши. Като стига до ковчега, завърта се на токовете си, изглежда ме и казва: „Би трябвало да го видя обесен, за да се убедя.“

Аз бих го сторил. Бих позволил на хората си да отворят ковчега и да окачат обесения на въжето, така както е висял до преди малко. Но това не би било по силите на дъщеря ми. Не би било по силите на детето, което тя не биваше да води. Макар и да ми е противно да се отнеса така към един мъртвец, да се поругая с беззащитната му плът, да смутя покоя на един човек, за първи път почиващ в своята черупка; макар че да раздвижа едно тяло, което лежи спокойно и заслужено в своя ковчег, противоречи на принципите ми, бих го окачил още веднъж на въжето, за да видя докъде е способен да стигне този човек. Но това е невъзможно. И аз му го казвам: „Можете да бъдете сигурен, че няма да заповядам такова нещо. Ако искате, окачете го сам и поемете отговорността за последствията. Спомнете си, че не знаем от колко време е мъртъв.“

Кметът не мърда. Все още стои до ковчега и ме гледа; после поглежда към Исабел, към детето и пак към ковчега. Внезапно лицето му добива мрачно и заплашително изражение. Казва ми: „Би трябвало да знаете какво може да ви се случи заради това.“ И аз успявам да схвана доколко е реална заплахата му. Отвръщам му: „Разбира се, че знам. Мога да отговарям за постъпките си.“ А той ми казва, кръстосал ръце, потен, приближавайки се към мене с премислени, смешни движения и въобразявайки си, че ме заплашва: „Бих могъл да ви попитам как разбрахте, че този човек се е обесил снощи.“

Изчаквам да застане срещу мене. Стоя неподвижен и го гледам, докато ме блъсва в лицето горещия му и тръпчив дъх; докато се спира, все още с кръстосани ръце, клатейки шапката под мишницата си. Тогава му казвам: „Когато ми зададете официално този въпрос, ще ми бъде много драго да ви отговоря.“ Той продължава да стои срещу мене в същата поза. Думите ми нито го изненадват, нито го смущават. Отвръща ми: „Разбира се, господин полковник. Питам ви официално.“

Готов съм да го изтърпя докрай. Сигурен съм, че колкото и да го усуква, ще трябва да отстъпи пред едно непреклонно, но търпеливо и спокойно поведение. Казвам му: „Тези хора свалиха тялото, защото не можех да допусна да виси на въжето, докато вие се наканите да дойдете. Повиках ви преди два часа и толкова време ви трябваше, за да изминете двеста метра.“ Все още стои неподвижен. Застанал съм срещу него, опрян на бастуна си, наведен напред. Добавям: „Освен това ми беше приятел.“ Преди да свърша да говоря, той се усмихва ехидно и без да променя позата си, бълвайки в лицето ми тежкия си кисел дъх, казва: „Най-простото нещо на света, нали?“ И изведнъж престава да се смее. „Значи, вие сте знаели, че този човек ще се беси.“

Спокоен, търпелив, уверен, че единствената му цел е да обърка нещата, му казвам: „Повтарям ви, че първото нещо, което направих, като разбрах, че се е обесил, беше да дойда у вас, а оттогава има повече от два часа.“ И той ми отговаря, сякаш не му давам обяснение, а му задавам въпрос: „Обядвах.“ — „Знам — казвам аз. — И дори ми се струва, че сте имали време и да си подремнете.“

Този път той не знае какво да отговори. Дръпва се назад. Поглежда Исабел, седнала до детето. Поглежда към мъжете и накрая към мен. Но сега изражението му се е променило. Като че ли се решава на нещо, което обмисля от известно време. Обръща ми гръб, приближава се до полицая и му казва нещо. Полицаят маха с ръка и излиза от стаята.

Кметът се връща до мен и ме хваща за лакътя. „Бих искал да поговоря с вас в другата стая, господин полковник.“ Сега гласът му е съвсем друг. Сега е напрегнат и смутен. И докато се упътвам към съседната стая, усещайки плахия допир на ръката му до лакътя си, ме учудва мисълта, че знам какво ще ми каже.

Тази стая, за разлика от другата, е широка и прохладна, окъпана от светлината на двора. Виждам смутения му поглед, усмивката, която не отговаря на израза на очите. Чувам гласа му: „Господин полковник, тая работа бихме могли да я уредим по друг начин.“ Но аз не го оставям да свърши и питам: „Колко?“ И тогава той става съвсем друг човек.

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

Меме беше донесла чиния със сладко и две хлебчета, които се беше научила да прави от майка ми. Часовникът беше ударил девет. Меме седеше срещу мен в стаичката зад дюкяна и ядеше с неохота, сякаш сладкото и хлебчетата бяха само удобен повод да ме покани. Така ми се струваше и затова я оставих да се лута в своите лабиринти, да се потапя в миналото с онова носталгично и тъжно въодушевление, което при светлината на газената лампа, поставена на тезгяха, я правеше да изглежда много по-стара и повехнала, отколкото в деня, когато влезе в черквата с шапка и обувки с висок ток. Личеше си, че тази вечер на Меме й се иска да се отдаде на спомени. И докато си спомняше, имах чувството, че през изтеклите години времето е било спряло за нея, а тази вечер чрез спомените отново започваше да тече и я надвиваше дълго отсрочваната й старост.

Меме седеше неподвижна и мрачна и разказваше за живописния феодален разкош на семейството ни през последните години на миналия век, преди голямата война. Спомняше си майка ми. Спомни си я тази вечер, когато се връщах от черквата и тя ми каза с веселото си, малко насмешливо изражение: „Чабела, щяла си да се жениш, а не си ми казала нищо.“ Беше точно по онова време, когато копнеех за майка си и най-усилено се мъчех да я върна в паметта си. „Одрала си й кожата.“ И аз действително вярвах в това. Седях срещу индианката, която говореше и ясно, и неразбираемо, сякаш това, което си спомняше, приличаше много на легенда, но сякаш тя си го спомняше добросъвестно и дори с убеждението, че времето бе превърнало легендата в далечна, но почти незабравима действителност. Разказа ми за пътешествието на родителите ми по време на войната, за мъчителните странствувания, които завършили с установяването им в Макондо. Родителите ми бягали от злините на войната и търсели някое цветущо и спокойно кътче, където да се установят, чули да се говори за златния телец и дошли да го търсят тук, в едно зараждащо се градче, основано от няколко семейства бежанци, чиито членове се грижели усърдно както за опазването на традициите и религиозните си обреди, така и за угояването на свинете си. Макондо било за моите родители обетованата земя, мирът и благоденствието. Тук те намерили подходящо място, за да си построят наново дом, който след няколко години щял да се превърне в голяма селска къща с три конюшни и две стаи за гости. Меме си спомняше тия подробности без съжаление и говореше дори за най-чудноватите неща с неудържимото желание да ги изживее още веднъж и с болката, че вече няма да ги изживее. По време на пътуването не страдали от лишения. Дори конете спели с мрежи срещу комарите — не защото баща ми бил прахосник или побъркан, а защото майка ми имала странно схващане за милосърдие и човечност и смятала, че на господ му е еднакво угодно да се предпази от санконите^[1] както човек, така и животно. Навсякъде носели чудноватия си и обременителен багаж; сандъци, пълни с дрехите на хора, умрели преди още те да се родят, на прадедите им, които не биха могли да се намерят и на двайсет разтега под земята; кутии, пълни с допотопни кухненски прибори, собственост на отдавна измрелите роднини на родителите ми (те бяха първи братовчеди) и дори един сандък, пълен с изображения на светци, с които стъкмявали домашния олтар навсякъде, където отсядали. Било любопитно зрелище — с коне и кокошки и четиримата индианци (другари на Меме), отраснали в нашия дом, които следвали родителите ми из цялата област като дресирани животни от цирк.

Меме си спомняше с тъга и сякаш възприемаше хода на времето като лична загуба, сякаш чувствуваше, с изтерзано от спомените сърце, че ако времето не беше отминало, тя все още щеше да изживява дните на онова странствуване, което трябва да е било истинско наказание за родителите ми, но пък за децата — нещо, подобно на празник с необичайни зрелища, като покритите с мрежи срещу камарите коне.

После всичко тръгнало наопаки. В последните дни на века в зараждащото се градче Макондо пристигнало едно разорено, съсипано от войната семейство, все още вкопчено в едно недалечно бляскаво минало. Индианката си спомняше как майка ми пристигнала в градчето седнала напреко на едно муле, бременна, с позеленяло, измъчено от малария лице и неподвижни подути крака. Може би в съзнанието на баща ми е започвало да покълва семето на озлоблението, но той пристигнал с намерението да пусне корени тук, каквото ще да става, и чакал майка ми да добие това дете, което растяло в утробата й по време на пътуването и което постепенно я убивало, докато наближавал часът на раждането.

Лампата осветяваше профила й. С острите си индиански черти и правата коса с груб косъм като конска грива или конска опашка Меме приличаше на седящ идол, зелен и призрачен в душната стаичка зад дюкяна, и говореше като идол, който си спомня някогашното си земно съществуване. Никога не съм била близка с Меме, но тази вечер, след внезапния и изблик на интимност, почувствувах, че с нея ме свързва нещо по-силно от кръвта.

Изведнъж, когато Меме млъкна за миг, чух го да кашля оттатък, в същата тази стая, в която съм сега с детето и баща си. Изкашля се сухо и кратко, прочисти си гърлото, а после съвсем ясно се чу как се обръща в леглото. Меме веднага замълча и тъмен облак помрачи лицето й. Бях забравила за него. Докато седях тук (беше около десет часа), имах чувството, че с индианката сме сами в къщата. После обстановката стана напрегната. Усетих умора в ръката, в която държах недокосната чинията със сладкото и хлебчетата. Наведох се напред и казах: „Не спи.“ Сега спокойна, студена и съвсем равнодушна, Меме отвърна: „Ще заспи чак на разсъмване.“ И внезапно си обясних разочарованието, което се забелязваше у Меме, когато си спомняше за миналото на нашия дом. Животът ни се беше променил, времената бяха добри и Макондо се бе превърнало в шумно градче, където парите стигаха дори за да се пилеят в събота вечер, но Меме живееше вкопчена в едно по-добро минало. Докато навън стрижеха златния телец, тук, в стаичката зад дюкяна, животът й беше безсмислен и безлик — денем зад тезгяха, а нощем с един човек, който не спеше до зори, който през цялото време се въртеше в леглото или се разхождаше, гледайки я жадно с похотливите си кучешки очи, които още не мога да забравя. Жал ми беше да си представя Меме с този човек, който една вечер беше отказал да й помогне и който си беше останал същото жестоко животно, непознаващо горест и състрадание, което по цял ден неуморно снове из къщата и може да изкара от кожата и най-уравновесения човек.

След като си възвърнах способността да говоря, понеже вече знаех, че той е оттатък, буден, отваряйки може би гладните си кучешки очи всеки път, когато думите ни отекваха в стаичката зад дюкяна, опитах се да променя темата на разговора.

— Ами как ти върви търговийката? — попитах аз.

Меме се усмихна. Усмивката й беше тъжна и мрачна, сякаш не беше предизвикана от едно живо чувство, а Меме я криеше дълбоко и я показваше само в краен случай, но си служеше с нея съвсем неуместно, като че ли бе отвикнала да се усмихва естествено тъкмо защото рядко се усмихваше. „Горе-долу“ — отвърна, клатейки неопределено глава, и отново замълча умислена. Тогава разбрах, че е време да си вървя. Подадох чинията на Меме, без да й обясня защо не съм се докоснала до нея, и я видях как отиде да я сложи на тезгяха. Погледна ме оттам и повтори: „Одрала си й кожата.“ Аз седях с гръб към лампата, засенчена от светлината зад мен, и докато говореше, Меме очевидно не виждаше лицето ми. После, като стана да сложи чинията на тезгяха, иззад лампата ме е видяла в лице и затова ми каза: „Одрала си й кожата.“ И пак седна.

Тогава започна да си спомня за времето, когато майка ми пристигнала в Макондо. Щом слязла от мулето, отишла да седне на люлеещия се стол и прекарала там цели три месеца, без да мръдне, хранейки се без желание. Понякога, когато й донасяли обяда, седяла до здрач с чинията в ръка, вцепенена, без да се люлее, с вдигнати на един стол крака, усещайки как смъртта набъбва в тях, и седяла така, докато някой не влезел да вземе чинията от ръцете й. Когато настъпил денят, родилните мъки я изтръгнали от унеса и тя се изправила сама, но се наложило да й помогнат да измине двайсетте крачки от чардака до спалнята, измъчвана от присъствието на смъртта, която се била загнездила в нея през деветте месеца безмълвно страдание. Пътят от люлеещия се стол до леглото й причинил всички мъки, горчивини и страдания, които не била изпитала по време на пътуването преди няколко месеца, но тя стигнала дотам, докъдето знаела, че трябва да стигне, преди да стори последното нещо в живота си.

Баща ми изглеждал отчаян от смъртта на майка ми. Но както казал после, когато останал сам в къщата, „никой не може да вярва в честта на един дом, в който мъжът живее без законна жена“. Понеже бил чел някъде, че когато умре любим човек, трябва да посадиш жасминов храст, за да си го спомняш всяка нощ, посадил жасмина, който се вие по зида на двора, и след една година се оженил повторно за Аделаида, мащехата ми.

От време на време ми се струваше, че Меме ще се разплаче, докато говори. Но тя остана твърда, доволна, задето изкупва вината, че е била щастлива и е загубила щастието си по своя воля. После се усмихна. Облегна се на стола и доби съвсем спокоен вид. Сякаш мислено бе премерила своята болка, наведе се напред, видя, че все още й остава нещо хубаво — добрите спомени, и тогава се усмихна с някогашната си непринудена и насмешлива доброта. Каза, че другото започнало пет години по-късно, когато влязла в трапезарията, където баща ми обядвал, и му казала: „Господин полковник, господин полковник, в кабинета ви чака един чужденец.“