Габриел Гарсия Маркес
Окапалата шума (2)

1

За първи път виждам мъртвец. Сряда е, но на мен ми се струва, че е неделя, защото не отидох на училище и ми облякоха този кадифен костюм, който ме стяга. Мама ме е хванала за ръка и вървим зад дядо, който почуква с бастуна си на всяка крачка, за да не се спъне в някой предмет (не вижда добре в полумрака, пък и куца). Минавам пред огледалото в гостната и се виждам в цял ръст, облечен в зелено и с тази колосана бяла джуфка, която ме убива на врата. Виждам се в кръглото мръсно огледало и си казвам: „Ето ме, сякаш днес е неделя.“

Пристигнахме в къщата, където е мъртвецът.

В затвореното помещение горещината е непоносима. Чува се как слънцето жужи на улицата — и нищо повече. Въздухът е неподвижен и осезаем, сякаш може да се докосне като стоманен лист. В стаята, където са сложили тялото, мирише на сандъци, но сандъци не се виждат никъде. В ъгъла виси хамак, окачен на халката за единия край. Мирише на отпадъци. И ми се струва, че разнебитените, полустрошени предмети, които ни заобикалят, приличат на ония неща, които трябва да миришат на отпадъци, макар в действителност да имат друга миризма.

Винаги съм си мислил, че мъртъвците трябва да са с шапка. Сега виждам, че не е така. Виждам, че са гологлави, с кърпа, вързана под челюстта. Виждам, че устата им е полуотворена и зад посинелите устни се виждат мръсни неравни зъби. Виждам, че са с прехапан настрани език — подпухнал и мек, малко по-тъмен от лицето, което има цвят на пръсти, стегнати с връв. Виждам, че очите им са отворени — много повече, отколкото на жив човек, неспокойни и опулени, и че кожата сякаш е от влажна сбита пръст. Мислех, че мъртвият прилича на спокоен спящ човек, а сега виждам, че е тъкмо обратното. Виждам, че прилича на буден човек, разгневен от някаква кавга.

Мама също се е облякла така, сякаш е неделя. Сложила си е старата сламена шапка, която й закрива ушите, и затворена черна рокля с дълги ръкави. Понеже днес е сряда, изглежда ми далечна и непозната и ми се струва, че иска да ми каже нещо, докато дядо става да посрещне мъжете, които носят ковчега. Мама седи до мен, с гръб към затворения прозорец. Диша тежко и постоянно си поправя кичурите коса, които се подават изпод набързо сложената шапка. Дядо заповядва на мъжете да поставят ковчега до кревата. Чак сега виждам, че мъртвецът действително може да се побере в него. Когато мъжете донесоха ковчега, стори ми се, че е прекалено малък за тяло, което заема цялата дължина на леглото.

Не знам защо ме доведоха тук. Никога не бях влизал в тази къща и дори си мислех, че в нея не живее никой. Къщата е голяма, ъглова и вратите й, мисля, никога не са били отваряни. Винаги съм си мислил, че къщата е празна. Чак сега, когато мама ми каза: „След обяд няма да ходиш на училище“, но аз не се зарадвах, защото ми го каза със сериозен и сдържан глас, и я видях да се връща с кадифения ми костюм — сложи ми го, без да продума, и се упътихме към вратата, където ни чакаше дядо, и отминахме трите къщи, които я делят от нашата — чак сега разбрах, че някой живее в ъгловата къща. Някой, който е умрял, и това трябва да е човекът, за когото спомена мама, когато ми каза: „Трябва да бъдеш много послушен на погребението на доктора.“

Когато влязох, не видях мъртвеца. Видях на вратата, че дядо разговаря с мъжете. Видях го и след това, когато ни заповяда да влезем. Тогава си помислих, че в стаята има някой, но като влязох, ми се стори тъмна и празна. Горещината ме блъсна в лицето още в първия миг и усетих тази миризма на отпадъци, която отначало беше силна и натрапчива, а сега, както и горещината, идва на бавни вълни и изчезва. Мама ме поведе за ръка през стаята и ме сложи да седна до нея в един ъгъл. Чак след известно време започнах да различавам предметите. Видях как дядо се мъчи да отвори един прозорец, който изглеждаше залепнал за дървото на касата, и го видях как удря с бастуна по резетата. Сакото му беше покрито с прах, който се сипеше при всяко сътресение. Обърнах лице натам, където отиде дядо, след като се отказа да отвори прозореца, и чак тогава видях, че на кревата лежи някой. Един тъмен, изпънат, неподвижен човек. Тогава извърнах глава към мама, която беше все така далечна и сериозна, загледана в друга посока. Понеже краката ми не стигаха до земята, а висяха във въздуха на една педя от пода, пъхнах си ръцете под бедрата, опрях длани на стола и започнах да си клатя краката, без да мисля за нищо, докато си спомних, че мама ми беше казала: „Трябва да бъдеш много послушен на погребението на доктора.“ Тогава усетих нещо хладно зад гърба си, обърнах се да погледна, но видях само дървената суха и напукана стена. Ала сякаш някой ми беше казал от стената: „Не си клати краката, защото човекът в леглото е докторът и е мъртъв.“ И когато погледнах към кревата, вече не го видях такъв, както преди. Вече не го видях легнал, а мъртъв.

Оттогава, колкото и да се старая да не го гледам, чувствувам, сякаш някой държи лицето ми обърнато натам. И макар че се мъча да гледам другаде, все пак го виждам навсякъде, с опулени очи и мъртвешко зелено лице в мрака.

Не знам защо никой не дойде на погребението. Дойдохме само дядо, мама, аз и четиримата индианци, които работят при дядо. Мъжете донесоха торба вар и я изсипаха в ковчега. Ако майка ми не изглеждаше толкова странна и разсеяна, щях да я попитам защо правят това. Не разбирам защо трябва да ръсят вар в ковчега. Когато торбата се изпразни, един от мъжете я изтръска над ковчега — паднаха още няколко парченца, които по-скоро приличаха на стърготини, отколкото на вар. Вдигнаха мъртвеца за раменете и краката. Той носи прост панталон, стегнат на кръста с широк черен каиш, и сива риза. Обут е само левият му крак. Както казва Ада, с единия крак е цар, а с другия — роб. Дясната обувка е захвърлена на единия край на леглото. Там на мъртвеца като че ли не му е било добре. В ковчега, изглежда, му е по-удобно, по-спокоен е и лицето му, което напомняше лице на жив и буден човек след кавга, е придобило успокоен и уверен израз. Профилът му се е смекчил. Сякаш там, в ковчега, се чувствува вече на мястото, което му се полага като на мъртвец.

Дядо ходи из стаята. Взема няколко предмета и ги слага в ковчега. Отново поглеждам към мама с надеждата, че ще ми каже защо дядо хвърля разни предмети в ковчега. Но майка ми стои невъзмутимо в черната си рокля и сякаш се мъчи да не гледа към мястото, където е мъртвецът. И на мен ми се иска да не гледам, но не мога. Гледам го втренчено, изучавам го. Дядо хвърля някаква книга в ковчега, прави знак на мъжете и трима от тях слагат капака върху тялото. Едва сега се чувствувам освободен от ръцете, които държаха главата ми обърната насам, и започвам да разглеждам стаята.

Отново поглеждам към майка си. За първи път, откакто дойдохме в къщата, тя ме поглежда и се усмихва с пресилена, нищо неказваща усмивка. В далечината чувам свирката на влака, който изчезва зад последния завой. Долавям някакъв шум откъм ъгъла, където е мъртвецът. Виждам как един от мъжете повдига единия край на капака и дядо пъха в ковчега обувката на умрелия, тази, която бяха забравили на кревата. Влакът отново изсвирва, все по-далеч, и внезапно си казвам: „Два и половина е.“ И си спомням, че по това време (докато влакът свири от последния завой) момчетата се строяват в училище и започва първият час.

„Абраам“ — мисля си аз.

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

Не биваше да водя детето. Не е за него тази гледка. И мен самата, дето скоро ще навърша трийсет години, ме потиска тази обстановка, толкова странна поради присъствието на мъртвеца. Сега вече бихме могли да излезем. Бихме могли да кажем на татко, че не се чувствуваме добре в тази стая, където цели седемнайсет години са се трупали вехториите на един човек, откъснат от всичко, което може да се нарече обич или признателност. Вероятно баща ми е единственият човек, който е изпитвал към него някаква привързаност. Една необяснима привързаност, която сега му помага да не изгние между тези четири стени.

Измъчва ме нелепостта на всичко това. Тревожи ме мисълта, че след малко ще излезем на улицата зад един ковчег, който на никого няма да вдъхне друго чувство освен задоволство. Представям си лицата на жените по прозорците, когато видят как пристъпя баща ми, когато видят как пристъпям с детето зад един ковчег, където се разлага тялото на единствения човек, когото градчето бе искало да види точно така — каран към гробищата сред неумолимо забвение, следван от тримата души, решили да сторят едно добро дело, което сигурно ще бъде начало на собствения им позор. Нищо чудно заради това татково решение утре никой да не пожелае да присъствува на нашето погребение.

Може би затова доведох детето. Когато татко ми каза преди малко: „Трябва да ме придружиш“, първото нещо, което ми дойде на ум, беше да взема и детето, за да се чувствувам защитена. Сега сме тук, в този душен септемврийски следобед, и чувствуваме, че нещата, които ни заобикалят, са безмилостните оръдия на нашите врагове. Татко няма за какво да се безпокои. Всъщност той цял живот е вършил такива неща; карал е градчето да гризе камъни, изпълнявал е и най-незначителните си задължения, без да се съобразява с каквото и да било. Още преди двайсет и пет години, когато този човек дойде у дома, татко трябва да е предположил (забелязвайки нелепото държане на госта), че днес в градчето никой няма да пожелае дори да хвърли тялото му на лешоядите. Може би татко е предвидил всички пречки, претеглил и премислил възможните трудности. И сега, след двайсет и пет години, сигурно чувствува, че това е просто изпълнението на едно дълго премисляно задължение, което той щеше да доведе докрай на всяка цена, дори да трябва сам да влачи трупа по улиците на Макондо.

И все пак, когато настъпи часът, той няма смелостта да го стори сам и ме накара да разделя с него това мъчително задължение, което сигурно е поел много преди да мога да разсъждавам. Когато ми каза: „Трябва да ме придружиш“, не ми остави време да се замисля върху значението на думите му; не можах да преценя колко смешно и позорно е да погребваш човек, когото всички са чакали да се превърне в прах в леговището си. Защото хората не само бяха чакали това, но и се бяха подготвили нещата да се случат тъкмо така и бяха чакали искрено, без угризения и даже предвкусвайки удоволствието да усетят някой ден как из градчето се носи сладостната миризма на разлагащия се труп. И никой нямаше да се почувствува развълнуван, разтревожен или възмутен, а, напротив, доволен, че е настъпил жадуваният час, желаейки да трае дотогава, докато вонята на мъртвеца засити и най-дълбоко спотаената злоба.

Сега ние ще лишим Макондо от едно дълго жадувано удоволствие. Чувствувам, че това наше намерение ще породи някак в сърцата на хората не унилото усещане за измамени надежди, а за една отсрочка.

И затова трябваше да оставя детето у дома; за да не стане жертва на тази клетва, която ще ни преследва ожесточено, тъй както бе преследвала доктора цели десет години. Детето трябваше да остане настрана от това задължение. То дори не знае защо е тук, защо сме го довели в тази стая, пълна с вехтории. Стои мълчаливо, объркано, сякаш очаква някой да му обясни какво означава всичко това; сякаш чака, седнало, клатейки крака, опряло ръце на стола, някой да му даде отговор на тази ужасна гатанка. Иска ми се да вярвам, че никой няма да го стори; че никой няма да отвори невидимата врата, която не му позволява да проникне отвъд обсега на своите сетива.

На няколко пъти ме погледна — знам, че съм му се сторила странна и непозната с тази затворена рокля и тази стара шапка, която си сложих, за да не бъда разпозната дори от собствените си предчувствия.

Ако Меме беше жива, ако беше тук, в тази къща, може би щеше да бъде по-различно. Би могло да се каже, че съм дошла заради нея. Би могло да се каже, че съм дошла да споделя една болка, която тя нямаше да изпита, но би могла да се престори, че изпитва, и която градчето би могло да си обясни. Меме изчезна преди около единайсет години. Смъртта на доктора ни лишава от възможността да узнаем къде е тя или поне нейните кости. Меме не е тук, но може би дори да беше тук — ако не се беше случило онова, което се е случило и което така и не можа да се изясни, — щеше да застане на страната на градчето, против мъжа, който в продължение на шест години топлеше леглото й с такава обич и човечност, с каквато би могло да го стори и едно муле.

Чувам как влакът изсвирва от последния завой. „Два и половина е“, си казвам; и не мога да отпъдя мисълта, че в този миг Макондо следи със затаен дъх това, което става в тази къща. Мисля си за сеньора Ребека, слаба и съсухрена, с нещо от домашен призрак в погледа и облеклото, седнала до електрическия вентилатор, със засенчено от телените мрежи на прозорците лице. Докато слуша влака, който се губи зад последния завой, сеньора Ребека навежда глава към вентилатора, измъчвана от горещината и злобата. Спиците на сърцето й се въртят като перките на вентилатора (само че в обратна посока) и тя промърморва: „Дяволът има пръст във всичко това“, и потръпва, вкопчена в живота с мъничките корени на ежедневието.

Агеда, сакатата, вижда как Солита се връща от гарата, след като е изпратила годеника си; вижда я как отваря чадърчето си, завивайки по безлюдната улица; усеща как се приближава, изпълнена с онази чувствена наслада, която и тя самата бе изпитвала преди и която се превърна в тази упорита религиозна болест, която я кара да казва: „Ще се въргаляш в кревата като свиня в кочината си.“

Не мога да прогоня тая мисъл. Да не мисля, че е два и половина; че мулето с пощата минава обвито в парещ облак прах, следвано от мъжете, прекъснали следобедната си почивка в сряда, за да вземат пакета с вестниците. Отец Анхел спи седнал в ризницата, с отворен молитвеник на тлъстия корем, чува как минава мулето с пощата, пъди мухите, които смущават съня му, оригва се и казва: „Тровиш ме с кюфтетата си.“

Татко проявява хладнокръвие във всичко. Дори когато заповядва да отворят ковчега и да сложат вътре забравената в леглото обувка. Само той можеше да се интересува от този груб човек. Не бих се изненадала, ако, като излезем с трупа, тълпата ни причаква на вратата с изпражненията, събрани през нощта, и ни обсипе с нечистотии, задето сме престъпили волята на градчето. Може би няма да го направят заради татко. Може и да го направят заради нещо толкова долно, като да лишиш градчето от едно дълго жадувано удоволствие, предвкусвано в знойни следобеди, всеки път, когато мъже и жени са минавали край тази къща и са си казвали: „Рано или късно ще осъмнем с тази миризма.“ Защото точно така казваха всички — от първата до последната къща.

След малко ще удари три часът. Госпожицата вече знае. Сеньора Ребека я видя да минава и я повика, скрита зад телената мрежа. Излезе за миг от обсега на вентилатора и каза: „Госпожице, това е дяволът. Нали знаете?“ И утре вече няма да ходи на училище моят син, а друго, съвсем различно момче; едно момче, което ще порасне, ще има деца и накрая ще умре, но никой няма да му дължи някаква признателност, която би му помогнала да бъде погребан като християнин.

Сега щях да си седя спокойно в къщи, ако преди двайсет и пет години не беше дошъл при баща ми с препоръчително писмо този човек, за когото така и никой не разбра откъде идва и който остана да живее у нас, хранейки се с трева и гледайки жените с тези гладни и облещени кучешки очи. Ала наказанието ми е било писано още преди да се родя, било е скрито и отсрочено до тази злокобна високосна година, в която ще навърша трийсет години, до деня, в който баща ми ми каза: „Трябва да ме придружиш.“ А после, преди да успея да го запитам нещо, затропа с бастуна си по пода: „Трябва да се справим каквото ще да става, дъще. Докторът се е обесил на разсъмване.“

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

Мъжете излязоха навън и се върнаха в стаята с чук и кутия пирони. Само че не заковаха ковчега. Сложиха нещата на масата и седнаха на кревата, където беше лежал мъртвецът. Дядо изглежда спокоен, но спокойствието му е неубедително, отчаяно. Не е спокойствието на мъртвеца в ковчега, а на един нетърпелив човек, който се мъчи да не изглежда такъв. Непокорно и трескаво е спокойствието на дядо, който снове из стаята, куцайки, и рови сред натрупаните вещи.

Когато забелязвам, че в стаята има мухи, започва да ме измъчва мисълта, че ковчегът е пълен с мухи. Още не са заковали капака, но ми се струва, че това бръмчене, което отначало взех за шум от електрически вентилатор наблизо, е роякът мухи, които се блъскат слепешката в стените на ковчега и в лицето на мъртвеца. Разтърсвам глава; затварям очи; виждам как дядо отваря един сандък и вади някакви предмети, които не мога да различа; виждам над леглото само четирите пламъчета на запалените цигари. Измъчван от непоносимата горещина, от застиналия миг и от бръмченето на мухите, сякаш чувам как някой ми казва: Така ще е и с теб. Ще лежиш в ковчег, пълен с мухи. Още не си навършил и единайсет години, ала някой ден ще лежиш така, изоставен в затворен ковчег, пълен с мухи. Протягам двата си крака и виждам собствените си обувки — черни и лъскави. „Едната ми връзка се е развързала“, си казвам и пак поглеждам към мама. Тя също ме гледа и се навежда да ми завърже връзката на обувката.

Изпарението, което се носи над главата на мама, топло и ухаещо на шкаф, ухаещо на старо дърво, отново ми напомня за ковчега. Започвам да дишам тежко, искам да изляза оттук; искам да вдъхна жаркия въздух на улицата и прибягвам до крайното си средство. Когато мама се изправя, повиквам я тихо: „Мамо!“ Тя се усмихва и пита: „Какво?“ И аз се навеждам към нея, към строгото й светло лице, и казвам разтреперан: „Ходи ми се на едно място.“

Мама повиква дядо, казва му нещо. Виждам тесните му неподвижни очи зад стъклата, когато той се приближава и ми казва: „Сега не може, разбери.“ Протягам се, а после заставам мирно, без да се вълнувам от несполуката си. Миговете пак се нижат прекалено бавно. И отново мама, наведена над рамото ми, пита: „Още ли ти се ходи?“ Казва го със строг и сух глас, сякаш не ме пита, а по-скоро ме упреква за нещо. Коремът ми е твърд и напрегнат, но от маминия въпрос става мек и отпуснат и тогава всичко, дори и нейната строгост, ми се струва зло и предизвикателно. „Да — отвръщам й аз. — Още ми се ходи.“ Натискам си стомаха и се опитвам да тропам с крака по пода (друго крайно средство), но се натъквам само на празното пространство под мен; разстоянието, което ме дели от земята.

Някой влиза в стаята. Един от хората на дядо, следван от полицай и от един мъж със зелен дочен панталон и колан с револвер. В ръката си държи шапка с обърната широка периферия. Дядо се запътва да го посрещне. Човекът със зеления панталон кашля в тъмнината, казва нещо на дядо, пак кашля и все още кашляйки, заповядва на полицая да разбие прозореца.

Дървените стени изглеждат чупливи. Сякаш са направени от застинала пресована пепел. Когато полицаят удря резето с приклада на пушката си, имам чувството, че прозорецът няма да се отвори. Стените ще рухнат безшумно и къщата ще се срути, ще се разпадне във въздуха като замък от пепел. Струва ми се, че още един удар и ще се озовем на улицата под ярките лъчи на слънцето, седнали сред развалини. Но при втория удар прозорецът се отваря и в стаята навлиза светлина; нахлува стремително, като объркан звяр, който бяга и души мълчешком; който беснее и драска по стените, точейки лиги, а после се връща и ляга кротко в най-хладното кътче на своя затвор.

Когато прозорецът се отваря, предметите започват да се виждат ясно, но още повече изпъква странната им нереалност. Тогава мама вдишва дълбоко, протяга ми ръце и казва: „Ела да погледнем нашата къща през прозореца.“ Вдигнат на ръце, виждам отново градчето, сякаш се завръщам в него след някакво пътуване. Виждам нашата къща, избеляла и разнебитена, но свежа сред бадемовите дръвчета, и се чувствувам оттук така, сякаш никога не съм бил сред тая зелена и нежна свежест, сякаш нашият дом е идеалната въображаема къща, обещана от мама в кошмарните ми нощи. Виждам Пепе, който минава разсеяно, без да ни види. Момченцето от съседната къща, което минава, подсвирквайки си, променено и непознато, сякаш току-що си е подстригало косата.

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

Тогава кметът се изправя разгърден, потен, със съвсем изменено лице. Приближава се до мене, зачервен от силната възбуда, предизвикана от собствения му довод. „Не можем да твърдим, че е мъртъв, докато не замирише“ — заявява той, като си закопчава ризата и запалва цигара, с лице, обърнато пак към ковчега. Навярно си мисли: Сега не могат да кажат, че нарушавам закона. Поглеждам го в очите и чувствувам, че съм го погледнал достатъчно настойчиво, за да го накарам да разбере, че прозирам и най-скритите му мисли. Казвам му: „Вие нарушавате закона, за да угодите на другите.“ А той, сякаш е очаквал да чуе точно това, отвръща: „Вие сте почтен човек, господин полковник. Знаете, че имам право.“ Аз му казвам: „Вие знаете по-добре от всеки друг, че е мъртъв.“ А той отвръща: „Вярно е, но в края на краищата аз съм само служител. Единственото законно нещо би било да имаме смъртен акт.“ И аз му казвам: „Ако законът е на ваша страна, възползувайте се и доведете лекар, за да издаде смъртен акт.“ А той ми отвръща с вдигната глава, но без надменност, и в същото време спокойно, без нито сянка от слабост или смущение: „Вие сте почтен човек и знаете, че тъкмо това би било беззаконие.“ Като го слушам, разбирам, че е затънял не толкова от ракията, колкото от страх.

Сега си давам сметка, че кметът споделя омразата на градчето. Едно чувство, подхранвано цели десет години, от онази бурна нощ, когато докараха пред вратата ранените и му извикаха (защото той не отвори, а се обади отвътре): „Докторе, погрижете се за тия ранени, че другите лекари не смогват вече“, но той не отвори (вратата стоеше затворена, с налягалите пред нея ранени). „Вие сте единственият лекар, който ни остава. Трябва да проявите милосърдие.“ А той отвърна (но и тогава вратата си остана затворена, а тълпата си го представи сред гостната, вдигнал лампата нависоко, с осветени жестоки жълти очи): „Забравил съм всичко, което знаех. Карайте ги на друго място“ — и си остана зад затворената врата (защото оттогава вратата никога вече не се отвори), докато омразата растеше, разпростираше се, превръщаше се в колективна болест, която нямаше да даде покой на Макондо, докато не умре докторът, та във всяко ухо да продължава да кънти присъдата — произнесена в оная нощ, — която го обрече да изгние между тези стени.

Изминаха още десет години, през които той престана да пие от водата на градчето, опасявайки се, че е отровена; хранеше се със зеленчуците, които отглеждаше в двора заедно с държанката си индианка. Сега Макондо чувствува, че наближава часът, когато ще му откаже състрадание, тъй както беше сторил той преди десет години, и цялото градче, което вече знае, че е мъртъв (защото тази сутрин сигурно всички са се събудили пооблекчени), се готви да се наслади на това дългоочаквано удоволствие, което всички смятат заслужено. Единственото им желание е да усетят миризмата на трупа, разлагащ се зад вратата, която тогава не се беше отворила.

Сега започвам да си мисля, че моят дълг няма да ми помогне да устоя пред едно освирепяло градче и че съм притиснат до стената, обкръжен от омразата и упорството на сган озлобени хора. Дори и църквата намери начин да се противопостави на моето решение. Отец Анхел ми каза преди малко: „В никакъв случай няма да позволя да бъде погребан в християнска земя човек, който се е обесил, след като цели шестдесет години е живял като безбожник. На господ сигурно ще му бъде угодно, ако и вие се откажете от това намерение, което не би било добро дело, а непокорство, равносилно на грях.“ Аз възразих: „Писано е, да погребваш умрелите, е добро дело.“ А отец Анхел рече: „Да. Само че в случая не е наш дълг да го сторим, а на санитарните власти.“

Дойдох. Повиках четиримата индианци, възпитани в моя дом. Накарах дъщеря си Исабел да ме придружи. Така става по-непринудено, по-човешко, не толкова лично и предизвикателно, колкото ако самият аз повлека трупа към гробищата по улиците на градчето. Мисля, че Макондо е способно на всичко, след това, което съм видял през този век. Но ако не проявят уважение към мене, най-малкото защото съм стар, полковник на републиката и при това куц, но с ясно съзнание, надявам се поне да проявят уважение към дъщеря ми, защото е жена. Не го правя за себе си. Може би не го правя и заради спокойствието на мъртвеца. Просто за да изпълня един свещен дълг. Като доведох Исабел, не го сторих от страх, а от състрадание. Тя доведе детето (разбирам, че и тя го е направила затова) и сега сме тук, тримата, поели бремето на това жестоко изпитание.

Дойдохме преди малко. Мислех, че ще намерим трупа все още да виси от тавана, но мъжете ни изпревариха, бяха го положили на кревата и почти го бяха облекли, с тайното убеждение, че нещата няма да продължат повече от час. Докато чакам да донесат ковчега, виждам дъщеря си и детето, седнали в един ъгъл, и разглеждам помещението, като си мисля, че докторът може да е оставил нещо, което да обясни постъпката му. Писалището е отворено, пълно с разбъркани книжа — нито един лист не е изписан с неговия почерк. В писалището е подвързаният наръчник с рецепти, същият, който видях у дома преди двайсет и пет години, когато отвори огромния си сандък, в който биха могли да се поберат дрехите на цялото ми семейство. Но в сандъка имаше само две прости ризи, изкуствени зъби, които не можеха да бъдат негови по простата причина, че собствените му зъби си бяха на място и до един здрави, един портрет и наръчник с рецепти. Отварям чекмеджетата и навсякъде намирам напечатани листове; само прашни стари книжа; а най-долу, в последното чекмедже — изкуствените зъби, които донесе преди двайсет и пет години, прашни, пожълтели от времето и неупотреба. На масичката, до загасената лампа, има няколко пакета неразтваряни вестници. Преглеждам ги. На френски, най-новите — отпреди три месеца: юли 1928. Има и други, също неотваряни — януари 1927, ноември 1926. И най-старите — октомври 1919. Мисля си: От девет години, една година след произнасянето на присъдата, не е отварял вестник. Още тогава се е отказал от последното нещо, което го свързваше със земята и хората.

Мъжете донасят ковчега и свалят тялото. Тогава си спомням оня ден преди двайсет и пет години, когато дойде у дома и ми връчи препоръчителното писмо, писано в Панама, от главния интендант на Атлантическото крайбрежие в края на голямата война полковник Аурелиано Буендия. Търся в мрака на този бездънен сандък разпръснатите му вехтории. Той е в ъгъла, отключен, със същите вещи, които носеше преди двайсет и пет години. Спомням си: Имаше две прости ризи, кутия с изкуствени зъби, един портрет и този стар подвързан наръчник с рецепти. Вземам едно след друго тези неща и преди да затворят ковчега, ги хвърлям в него. Портретът е все още на дъното на сандъка, почти на същото място, където беше и преди. Това е дагеротипна снимка на военен с медали. Хвърлям я в ковчега. Хвърлям изкуствените зъби и накрая наръчника с рецепти. Когато приключвам, правя знак на мъжете да затворят ковчега. Мисля си: Сега отново е на път. Съвсем естествено е и в последното си пътуване да вземе със себе си нещата, които са го съпровождали в предпоследното. Поне това е съвсем естествено. И тогава ми се струва, че го виждам за първи път спокоен в смъртта.

Разглеждам стаята и виждам, че сме забравили едната обувка в леглото. Още веднъж правя знак на моите хора, с обувката в ръка, и те повдигат отново капака, точно когато влакът свири, изчезвайки зад последния завой. „Два и половина е“, си казвам. 12 септември 1928 година, два и половина часът. Почти в същия час на този ден през 1903 година този човек седна на трапезата ни и поиска да му дадат трева. Тогава Аделаида го попита: „Каква трева, докторе?“ А той отвърна с ленивия си глас на преживно животно, неясен заради носовия тембър: „Обикновена трева, госпожо. Каквато ядат магаретата.“