Габриел Гарсия Маркес
Окапалата шума (12)

11

Това пладне у дома беше ужасно. Макар че вестта за смъртта му не ме изненада, защото отдавна я очаквах, не можех да предположа, че ще предизвика такъв смут в къщата ми. Някой трябваше да ме придружи на погребението и аз мислех, че това ще бъде жена ми, най-вече заради онзи следобед преди три години, след болестта ми, когато, преглеждайки чекмеджетата на писалището ми, тя намери бастунчето със сребърната дръжка и танцуващата балеринка. Мисля, че по това време бяхме забравили играчката. Но този следобед я навихме и балеринката танцува както някога, съживена от музиката, която преди беше весела, но след дългото мълчание в чекмеджето звучеше мрачно и носталгично. Аделаида я гледаше как танцува и си спомняше. После се обърна към мен с навлажнени от лека тъга очи:

— За кого ти напомня?

Аз знаех за кого мисли Аделаида, докато изхабената мелодийка на играчката изпълваше стаята с тъга.

— Какво ли е станало с него? — рече жена ми, обзета от спомени, разтърсена може би от полъха на онова време, когато той се появяваше на прага на стаята в шест часа вечерта и окачваше лампата над вратата.

— В къщата на ъгъла е — отвърнах аз. — Скоро ще умре и ние ще трябва да го погребем.

Аделаида мълчеше, погълната от танца на балеринката, и аз се почувствувах заразен от нейната тъга. Казах й.

— Все ми се иска да узная за кого го взе в деня, когато пристигна у дома. Беше сложила онази трапеза, защото ти е заприличал на някого.

Аделаида отговори с вяла усмивка:

— Ще ми се смееш, ако ти кажа на кого ми заприлича, когато застана ей там, в ъгъла, с балеринката в ръка. — И тя посочи с пръст натам, където го бе видяла преди двайсет и четири години с ботуши от едно парче и дрехи, които приличаха на военна униформа.

Помислих, че този следобед се бяха помирили чрез спомена, и затова днес казах на жена си да се облече в черно, за да ме придружи. Но играчката пак лежи в чекмеджето. Музиката е изгубила своето очарование. Сега Аделаида гасне. Тъжна, съсипана, тя с часове се моли в стаята. „Само на теб може да ти хрумне да му устройваш погребение — рече. — След всичките беди, които ни сполетяха, ни липсваше само тая проклета високосна година. И после потопът.“ Помъчих се да я убедя, че съм обвързан с честна дума.

— Не можем да отречем, че му дължа живота си — рекох.

— Той ни беше длъжник — отвърна тя. — Като ти спаси живота, само погаси един осемгодишен дълг за легло, храна и чисти дрехи.

После придърпа един стол към парапета. И навярно още седи там, със замъглени от скръб и суеверие очи. Толкова отчаяна ми се видя нейната постъпка, че се опитах да я успокоя.

— Добре. Тогава ще ида с Исабел — рекох.

Но тя не отговори. Продължаваше да седи неуязвима. Преди да излезем, й казах, мислейки, че ще й угодя:

— Докато се върнем, постой в параклиса и се помоли за нас.

Тогава тя извърна глава към вратата и рече:

— Няма и да се моля. Молитвите ми ще бъдат все така безполезни, докато оная жена идва всеки вторник да проси стръкче маточина. — В гласа й звучеше мрачен и тревожен бунт. — Ще остана тук, сломена, до часа на страшния съд. Ако дотогава термитите не са прояли стола.

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

Баща ми застава неподвижен, с изпъната шия, като чува познатите стъпки откъм задната стая. Забравя какво е искал да каже на Катауре и понечва да се обърне, подпрян на бастуна, но сакатият крак му изневерява и той насмалко да падне по очи, както се случи преди три години, когато падна в локва от лимонада, сред шума на търкулналата се на пода кана, налъмите, люлеещия се стол и плача на детето, което единствено го бе видяло да пада.

Оттогава куца, оттогава си влачи крака, който се вдърви след онази седмица мъчителни страдания, от които не се надявахме вече да се съвземе. Сега, като го виждам как успява да запази равновесие с помощта на кмета, си мисля, че тъкмо в този сакат крак се крие тайната на дълга, който се готви да изпълни против волята на градчето.

Може би благодарността му е оттогава. Откакто падна по очи на чардака и каза, че почувствувал сякаш го блъскат от кула, а последните лекари, останали в Макондо, ни посъветваха да го приготвим да умре по християнски. Спомням си го на петия ден от болестта, отпаднал, смалил се между завивките; спомням си отслабналото му тяло, също като тялото на Палето, който предишната година бе изпратен до гробищата от всички жители на Макондо, отрупан с цветя, сред вълнуваща процесия. В ковчега неговата величественост излъчваше същата непоправима, печална безпомощност, каквато виждах на лицето на баща ми в онези дни, когато в спалнята отекна неговият глас. Разказваше за онзи страшен воин, който по време на войната от осемдесет и пета година се появил една нощ в лагера на полковник Аурелиано Буендия с шапка и ботуши, украсени с тигрови кожи, нокти и зъби. „Кой сте вие?“ — го попитали. Но странният воин не отговорил. Пак го попитали: „Откъде идвате?“ Но и този път той не отговорил. „На чия страна се биете?“ — попитали го за трети път, но отново не получили от непознатия воин никакъв отговор. Тогава ординарецът грабнал една главня от огъня, доближил я до лицето му, разгледал го за миг и се провикнал възмутен: „По дяволите! Това е херцог Марлбъроу^[1]!“

След това страшно бълнуване лекарите наредиха да го изкъпем. Така и сторихме. Но на другия ден едва ли можеше да се долови някаква промяна в състоянието му. Тогава лекарите си отидоха, като казаха, че най-добре ще е да го приготвим да умре по християнски.

Спалнята потъна в безмълвие, сред което се чуваше само бавното и спокойно дихание на смъртта, онова стаено дихание, което край леглото на умиращите има човешка миризма. След като отец Анхел му даде последното причастие, дълго стояхме неподвижни, съзерцавайки острия профил на обречения. После удари камбанката на часовника и мащехата ми се приготви да му даде лекарството. Повдигнахме главата му, мъчейки се да му отворим устата, та мащехата ми да пъхне лъжицата. Точно тогава в коридора се чуха бавни, уверени стъпки. Мащехата ми замря с лъжицата във въздуха, престана да чете молитвата си и се обърна към вратата, застинала, мъртвешки бледа. „Дори и в чистилището бих познала стъпките му“, успя да промълви тя, точно когато погледнахме към вратата и видяхме доктора. Стоеше на прага и ни гледаше.

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

Казвам на дъщеря си: „Палето щеше да ги докара тук с камшици“ и се упътвам към ковчега, като си мисля: Откакто докторът напусна къщата ни, бях сигурен, че нашите деяния се подчиняват на някаква висша воля, срещу която не бихме могли да се опълчим, дори и да се стремим с всичките си сили, дори да последваме безсмислената постъпка на Аделаида, която се затвори да се моли.

Докато изминавам разстоянието, което ме дели от ковчега, и виждам моите хора, безучастни, седнали на кревата, струва ми се, че с първата глътка от въздуха, който трепти над мъртвеца, съм вдъхнал цялата онази горчива и гибелна атмосфера, която разруши Макондо. Мисля, че кметът скоро ще дойде с разрешение за погребението. Знам, че навън, по изгарящите от горещината улици, хората стоят в очакване. Знам, че на прозорците са се надвесили жадни за зрелище жени и че стоят там, надвесени, забравили, че млякото кипи на огъня, а оризът е останал без вода. Но мисля, че и тази сетна проява на непокорство е свръх силите на тези изстискани и съсипани хора. Способността им да се борят рухна още преди неделята на изборите, когато се оживиха и започнаха да кроят планове и бяха сразени, но останаха с убеждението, че сами ръководят собствените си постъпки. Ала всичко това изглеждаше подготвено, нагласено, за да насочва събитията, които полека-лека неизбежно щяха да ни доведат до тази сряда.

Преди десет години, когато настъпи разрухата, дружните усилия на онези, които желаеха да се съвземат, биха били достатъчни, за да се изгради всичко наново. Достатъчно би било всички да излезем на опустошените от банановата компания полета; да ги почистим от бурени и да започнем пак всичко отначало. Но окапалата шума беше научена да бъде нетърпелива; да не вярва нито в миналото, нито в бъдещето. Беше научена да вярва само в настоящия миг и в него да задоволява ненаситния си апетит. Не беше нужно много време, за да си дадем сметка, че шумата си бе отишла и че без нея не беше възможно да се започне отначало. Шумата бе донесла всичко и всичко бе отнесла със себе си. След нея оставаше само един неделен ден сред развалините на едно градче и вечният интригант пред избори, който в последната нощ на Макондо бе сложил на площада четири дамаджани ракия за полицията и охраната.

Ако онази нощ Палето успя да ги усмири, въпреки че все още бяха способни на бунт, днес би могъл да тръгне от къща на къща с камшик в ръка и да ги застави да погребат този човек. Палето им бе наложил желязна дисциплина. Дори когато той умря преди четири години — една година преди болестта ми, — тази дисциплина пролича в страстния порив, с който всички изскубнаха цветята и храстите в градините си и ги занесоха на гроба, за да отдадат на Палето последна почит.

Докторът единствен не присъствува на погребението. И той единствен дължеше живота си тъкмо на това безпрекословно и противоречиво подчинение на градчето пред свещеника. Защото вечерта, когато сложиха на площада четирите дамаджани ракия и Макондо се превърна в потъпкано от сган варвари градче, едно обезумяло от ужас градче, което заравяше мъртъвците си в общата яма, някой трябва да си е спомнил, че в къщата на ъгъла живее лекар. Тогава именно сложиха носилките до вратата и му извикаха (защото той не отвори, а се обади отвътре): „Докторе, погрижете се за тия ранени, че другите лекари не смогват вече“, а той отговори: „Карайте ги на друго място, аз не разбирам нищо от тия работи.“ — „Вие сте единственият лекар, който ни остава. Трябва да проявите милосърдие“ — му рекоха, а той отвърна (но и тогава вратата си остана затворена, а тълпата си го представи сред стаята, вдигнал лампата нависоко, с осветени жестоки жълти очи): „Забравил съм всичко, което знаех. Карайте ги на друго място“ и си остана зад затворената врата (защото оттогава вратата никога вече не се отвори), докато мъже и жени от Макондо агонизираха пред нея. Тази нощ тълпата би била способна на всичко. Готвеха се да подпалят къщата и да превърнат в пепел единствения й обитател. Но тогава се появи Палето. Казват, че сякаш бил там, невидим, бдейки, за да предотврати унищожаването на къщата и човека. „Никой да не е посмял да докосне тази врата“ — изрече Палето. И нищо повече не каза, с разперени като на разпятие ръце и озарено от пламтящата ярост на тълпата студено и безстрастно лице като череп на крава. Тогава бурята затихна, отмина нанякъде, но тълпата все още имаше достатъчно сили, за да изкрещи оная присъда, която неизбежно щеше да доведе до настъпването на тази сряда.

Отивам до леглото, за да кажа на моите хора да отворят вратата, като си мисля: Всеки момент трябва да дойде. И си казвам, че ако до пет минути не дойде, ще изнесем ковчега без разрешение и ще сложим мъртвеца насред улицата, дори и да трябва да го погребем пред самата къща. „Катауре“ — повиквам най-стария от моите хора и той едва успява да вдигне глава, когато чувам стъпките на кмета откъм другата стая.

Знам, че идва право към мене и се опитвам бързо да се завъртя на токовете си, подпрян на бастуна, но болният крак ми изневерява и политам напред. Сигурен съм, че ще падна и ще си разбия главата в ръба на ковчега, но се натъквам на неговата ръка, здраво се вкопчвам в нея и чувам гласа му, изпълнен с глупава кротост: „Не се безпокойте, господин полковник. Уверявам ви, че нищо няма да се случи.“ Аз мисля, че не е така, но знам, че той го казва, за да си вдъхне кураж. „И аз мисля, че нищо няма да се случи“ — му казвам, като си мисля обратното, а той споменава нещо за сейбите^[2] на гробищата и ми връчва разрешението. Без да го прочета, го сгъвам, пъхам го в джоба на жилетката си и казвам: „Така или иначе, каквото и да се случи, значи, е трябвало да се случи. Все едно, че е предсказано в алманаха.“

Кметът се обръща към индианците. Заповядва им да заковат ковчега и да отворят вратата. Виждам как се раздвижват, търсят чука и пироните, които ще заличат завинаги образа на този човек, на този бездомник отникъде, когото видях за последен път преди три години до леглото ми на оздравяващ, с глава и лице, поразени от преждевременна старост. Тогава току-що ме бе спасил от смърт. Сякаш същата сила, която го беше довела тук, която му бе донесла вестта за моята болест, го крепеше сега до леглото ми на оздравяващ. Каза ми:

— Трябва само да раздвижвате по малко крака. Може би занапред ще се наложи да ходите с бастун.

След два дни щях да го попитам какво му дължа, а той щеше да ми отговори:

— Нищо не ми дължите, полковник. Но ако искате да ми направите една услуга, когато умра, хвърлете върху мене малко пръст. Това е единственото, от което се нуждая, за да не ме изкълват лешоядите.

В самото задължение, което ме караше да поема, по начина, по който го изрече, и в ритъма на стъпките му върху плочите на стаята се забелязваше, че този човек отдавна беше почнал да умира, макар че щяха да минат още три години, докато тази отсрочена и непълна смърт настъпи завинаги. Този ден беше днешният. И дори мисля, че не е имало нужда от въже. Един лек полъх би бил достатъчен, за да угасне и последната искра живот в жестоките му жълти очи. Аз предчувствувах това още от онази вечер, когато разговаряхме в стаичката, преди да отиде да живее с Меме. Така че не се изненадах, когато ме накара да поема задължението, което ще изпълня днес. Просто казах:

— Няма нужда да ме молите, докторе. Вие ме познавате и трябваше да се досетите, че дори да не ви дължах живота си, бих ви погребал напук на всички.

А той ми отвърна усмихнат и жестоките му жълти очи за пръв път бяха спокойни:

— Вярно е, полковник. Но недейте забравя, че един мъртвец не би могъл да ме погребе.

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

Сега вече никой не ще може да предотврати този позор. Кметът връчи на баща ми заповедта за погребението, а баща ми каза: „Така или иначе, каквото и да се случи, значи, е трябвало да се случи. Все едно, че е предсказано в алманаха.“ И го каза със същото безразличие, с което се обрече на съдбата на Макондо, верен на сандъците с дрехите на всички роднини, умрели, преди аз да се родя. Оттогава всичко тръгна към разруха. Дори енергията на мащехата ми с нейния твърд и властен характер бе удавена в горчива скръб. Тя изглежда все по-далечна и мълчалива и е толкова разочарована, че днес след обяд седна до парапета и каза: „Ще остана тук, сломена, до часа на страшния съд.“

Баща ми вече за нищо не налага волята си. Само днес се надигна, за да изпълни този позорен дълг. Ето го, уверен, че всичко ще мине без сериозни последствия, гледа индианците, които се раздвижиха, за да отворят вратата и заковат ковчега. Виждам ги как се приближават, изправям се, хващам детето за ръка и премествам стола до прозореца, за да не ме видят хората, когато вратата се отвори.

Детето е объркано. Когато станах, то ме погледна в лицето някак слисано. Но сега седи до мен объркано и гледа индианците, които се потят, докато се мъчат да дръпнат халките. И вратата се отваря широко с провлечен, пронизителен стон на ръждясал метал. Тогава отново виждам улицата, блестящия парещ бял прах, който покрива къщите и придава на градчето жалкия вид на разнебитена мебел. Сякаш господ е обявил Макондо за ненужен и го е захвърлил в ъгъла, където са градчетата, престанали да служат на света.

Детето, което в първия миг сигурно е било заслепено от рязката светлина (ръката му трепна в моята, когато вратата се отвори), внезапно вдига глава, съсредоточено, напрегнато, и ме пита: „Чуваш ли?“ Едва тогава си давам сметка, че в някой от съседните дворове се обажда алкараван. „Да — отвръщам, — трябва да е вече три часът“ — и почти в същия миг отеква първият удар на чука върху пирона.

Мъча се да не чувам този пронизващ звук, от който настръхвам; старая се детето да не забележи моето смущение, затова извръщам лице към прозореца и виждам на отсрещната страна унилите и прашни бадемови дървета и в дъното — нашата къща. Разтърсена от невидимия порив на разрушението, скоро и тя ще се срути тихо и безвъзвратно. С цяло Макондо е така, откакто го изстиска банановата компания. Бръшлянът нахлува в къщите, бурени растат из уличките, пропукват се стените и посред бял ден човек намира в спалнята си гущер. Всичко изглежда разрушено, откакто престанахме да се грижим за розмарина и туберозата; откакто една невидима ръка строши коледния порцеланов сервиз в долапа и остави молците да ядат дрехите, които вече никой не облече. Разнебити се някоя врата, а няма грижлива ръка да я поправи. Баща ми няма сили да се движи така, както преди болестта, която го остави завинаги сакат. Сеньора Ребека, зад вечния си вентилатор, не върши нищо, което би могло да пресече жаждата й към зложелателство, предизвикана от безплодния и мъчителен вдовишки живот. Агеда е саката, угнетена от упорита религиозна болест; а отец Анхел като че ли няма друго удоволствие, освен да усеща в следобедната си дрямка вечния вкус на несмилаемите кюфтета. Единственото неизменно нещо е песента на близначките Сан Херонимо и онази загадъчна просякиня, която сякаш не остарява и от двайсет години насам идва всеки вторник у дома за стръкче маточина. Само свирката на един прашен жълт влак без пътници нарушава четири пъти на ден тишината. А нощем тътенът от малката фабрика, която остана, след като банановата компания напусна Макондо.

Виждам къщата през прозореца и си мисля, че мащехата ми е там, неподвижна на стола, мислейки си може би, че още преди да се върнем, ще задуха онзи последен вятър, който ще заличи градчето. Тогава всички ще са си отишли, всички освен ние, защото сме свързани с тая земя заради една стая, пълна със сандъци, в които още се пазят домашните съдове и дрехите на дедите на моите деди и чуловете, с които са покривали конете, когато родителите ми дошли в Макондо, спасявайки се от войната. Ние сме вкоренени в тая земя от спомена за далечните мъртъвци, чиито кости вече не биха могли да се намерят и на двайсет разтега под нея. Сандъците са в стаята още от последните дни на войната; там ще си бъдат и днес, когато се върнем от погребението, ако дотогава не е задухал онзи последен вятър, който ще помете Макондо заедно с неговите стаи, пълни с гущери, и мрачните му жители, съсипани от спомените.

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

Изведнъж дядо става, опира се на бастуна и изправя птичата си глава, на която очилата стоят здраво, като част от лицето му. Мисля, че би ми било много трудно да нося очила. При всяко движение те биха се изплъзвали от ушите ми. И докато си мисля това, се удрям лекичко по носа. Мама ме поглежда и пита: „Боли ли те?“ Аз й отвръщам, че не, просто си мисля, че не бих могъл да нося очила. А тя се усмихва, вдъхва дълбоко и казва: „Сигурно си вир-вода.“ И наистина, дрехите изгарят кожата ми, костюмът от дебело зелено кадифе, затворен догоре, е залепнал за тялото от потта и ме дразни. „Да“ — отговарям. И мама се навежда над мене, разхлабва възела на връзката ми и ми вее на врата. „Като се приберем у дома, ще си починеш и ще се изкъпеш“ — казва тя. „Катауре“ — чувам…

В това време през задната врата влиза отново човекът с револвера. Застава в рамката на вратата, сваля си шапката и тръгва предпазливо, като че се страхува да не събуди мъртвеца. Но всъщност го прави, за да изплаши дядо, който полита напред, блъснат от човека, олюлява се, но успява да се вкопчи в ръката на този, който се опита да го събори. Мъжете са престанали да пушат и седят на кревата, наредени като четири гарвана на стряха. Когато влиза човекът с револвера, гарваните се навеждат, пошепват си нещо и един от тях става, отива до масата и взема чука и кутийката с пироните.

Дядо стои до ковчега и разговаря с човека. Човекът казва: „Не се безпокойте, господин полковник. Уверявам ви, че нищо няма да се случи.“ А дядо отвръща: „И аз мисля, че нищо няма да се случи.“ — „Можете да го погребете от външната страна, до лявата ограда на гробищата, там, където сейбите са по-високи.“ После подава на дядо някакъв лист хартия и добавя: „Ще видите, че всичко ще мине много добре.“ Дядо се опира на бастуна с едната ръка, взема листа с другата и го пъха в джоба на жилетката, където държи мъничкия квадратен златен часовник с верижка. После казва: „Така или иначе, каквото и да се случи, значи, е трябвало да се случи. Все едно, че е предсказано в алманаха.“

„По прозорците има хора — казва човекът, — но то е просто от любопитство. Жените за нищо и никакво увисват по прозорците.“ Но мисля, че дядо не го чува, защото гледа през прозореца към улицата. Тогава човекът се раздвижва, отива до кревата и казва на мъжете, веейки си с шапката: „Сега може да го заковете. И отворете вратата да влезе малко чист въздух.“

Мъжете се раздвижват. Един от тях се навежда над кутията с чука и пироните, а другите се запътват към вратата. Майка ми става. Изпотена и бледа е. Премества стола, хваща ме за ръка и ме дръпва настрана, за да минат мъжете, които се приближават да отворят вратата.

Първо се мъчат да издърпат резето, което изглежда слепено с ръждясалите халки, но не успяват да го мръднат. Сякаш някой се е облегнал с всички сили откъм улицата. Но когато един от мъжете се опира на вратата и я блъсва, в стаята се вдига шум от дърво, от ръждясали панти, ключалки, споени от времето, и вратата зейва огромна, сякаш за да минат двама души един върху друг: чува се продължителното изскърцване на дървото и събудените железа. И преди да успеем да схванем какво става, светлината нахлува в стаята заднишком, мощна и ослепителна, защото са махнали преградата, която я е възпирала цели двеста години със силата на двеста вола, и тя пада по гръб на пода, повличайки сянката на предметите в стремителното си падане. Хората рязко се очертават, като от мълния по пладне, олюляват се и струва ми се, че трябва да се хванат за нещо, за да не ги повали светлината.

Когато вратата се отваря, някъде в градчето се обажда алкараван. Сега виждам улицата. Виждам блестящия парещ прах. Виждам няколко души, облегнати на отсрещния тротоар, скръстили ръце, гледайки към стаята. Пак чувам алкаравана и казвам на мама: „Чуваш ли?“ Тя ми отвръща, че чува, че трябва да е три часът. Но Ада ми е казвала, че алкараваните се обаждат, когато усетят миризма на умряло. Искам да кажа на мама точно когато чувам силния удар на чука върху главичката на пирона. Чукът удря ли, удря, звукът му изпълва всичко: почива си за миг и продължава да удря, пробождайки шест пъти дървото, събуждайки проточен тъжен вопъл от заспалите дъски, а мама, извърнала лице на другата страна, гледа през прозореца към улицата.

Когато свършват да коват, се чува викът на няколко чапли. Дядо прави знак на своите хора. Те се навеждат, накланят ковчега, а човекът, застанал в ъгъла с шапка, казва на дядо: „Не се безпокойте, господин полковник.“ И тогава дядо се обръща към ъгъла, възбуден, с подута и морава като на боен петел шия. Ала не казва нищо. Човекът пак заговаря от ъгъла: „Дори мисля, че никой в градчето не си спомня за това.“

В този миг действително усещам трепет в корема. Сега наистина ми се ходи на едно място, си казвам, но виждам, че вече е твърде късно. Мъжете се напрягат за последен път, изправят се със заковани в пода пети и ковчегът започва да плува в светлината, сякаш отнасят на гробищата мъртъв кораб.

И аз си казвам: Сега ще усетят миризмата. Сега всички алкаравани ще закрещят.