Габриел Гарсия Маркес
Окапалата шума (11)

10

Дядо отиде пак при мама. Тя седи дълбоко умислена. Роклята и шапката й са тук, на стола, но нея я няма. Дядо се приближава, вижда я умислена и размахва бастуна си пред очите й: „Събуди се, дъще.“ Мама премигва, тръсва глава. „За какво мислиш?“ — пита дядо. А тя се усмихва с усилие и отвръща: „Мислех за Палето.“

Дядо пак сяда до нея и опира брада на бастуна. Казва: „Какво съвпадение! И аз си мислех за него.“

Те разбират какво искат да кажат. Говорят, без да се гледат — мама, облегната на стола, удря леко с длан ръката си, а дядо седи до нея, все още с брада, опряна на бастуна. Но и така се разбират, също както се разбираме ние с Абраам, когато ходим да гледаме Лукресия.

Казвам на Абраам: „Сега тика такишката.“ Абраам винаги върви отпред, на около три крачки пред мен. Без да се обърне да ме погледне, той отвръща: „Още не, след малко.“ Но аз настоявам: „Когато тика, алкутанът идва и се пръска.“ Абраам е с гръб към мене, но аз усещам, че се смее тихичко с глупав и наивен смях, като струйка вода, която трепти по муцуната на вола след водопой. Казва: „Трябва да стане към пет.“ Затичва се и добавя: „Ако идем сега, алкутанът може да се пръсне.“ Но аз настоявам: „Все едно е тика такишката.“ А той се обръща към мен, затичва се и казва: „Добре, тогава да вървим.“

За да видим Лукресия, трябва да минем през пет двора с дървета и ями. Трябва да прескочим зеленото дуварче с гущери, където преди пееше джуджето с женски глас. Абраам го прескача тичешком, блестящ като метално острие на силната светлина, преследван по петите от лая на кучето. После се спира. Сега сме пред прозореца. Казваме: „Лукресия“, така, като че Лукресия спи. Но тя е будна, седнала на кревата, боса, с колосана широка бяла нощница, която й стига до глезените.

Като ни чува, Лукресия вдига глава, шари с поглед из стаята и впива в нас голямо кръгло око — също като на алкараван^[1]. После се разсмива и тръгва към средата на стаята. Устата й е отворена и се виждат неравни дребни зъби. Главата й е кръгла, с подстригана като на мъж коса.

Когато стига до средата на стаята, престава да се смее, навежда се и гледа към вратата, докато ръцете й стигнат до глезените, а после започва бавно да си вдига нощницата, с премислено бавно движение, едновременно предизвикателно и свирепо. Ние с Абраам стоим все така надвесени над прозореца, докато Лукресия си вдига нощницата, с изкривени в задъхана и неспокойна гримаса устни, вторачила в нас огромното си святкащо око на алкараван. Тогава виждаме белия корем, който по-надолу става тъмносин, а тя си покрива лицето с нощницата и стои така, изправена посред спалнята, с прибрани крака, стиснати с някаква трепетна сила, която идва откъм петите й. Изведнъж си открива лицето с рязко движение, сочи ни с показалец и блестящото й око излиза от орбитата си сред ужасен вой, който отеква из цялата къща. Тогава вратата на стаята се отваря и жената излиза с викове: „Вървете на майната си!“

От няколко дена не ходим да гледаме Лукресия. Сега ходим на реката, по пътя за плантациите. Ако си тръгнем рано оттук, Абраам сигурно ще ме чака. Но дядо не мърда. Седи до мама, опрял брада на бастуна. Аз го гледам, изучавам очите му зад стъклата, а той сигурно усеща, че го гледам, защото внезапно въздъхва шумно, раздвижва се и казва на мама с глух и тъжен глас: „Палето щеше да ги докара тук с камшици.“

После става от стола и се запътва натам, където е мъртвецът.

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

За втори път влизам в тази стая. И първия път, преди десет години, всичко беше както сега. Като че ли оттогава не се е докосвал до нищо, като че ли още от онова далечно утро, когато дойде да живее тук с Меме, е престанал да се грижи за себе си. Книжата бяха на същото място. Масата, няколкото прости дрехи — всичко си стоеше там, където е и днес. Сякаш беше вчера, когато Палето и аз дойдохме да помирим този човек с властите.

По това време банановата компания ни беше изстискала докрай и беше напуснала Макондо заедно с отпадъците от отпадъците, които ни бе донесла. С тях си беше отишла и окапалата шума, последните следи на цветущото Макондо до 1915 година. Останало бе едно разорено село с четири бедни, тъмни магазина, населено с безработни, озлобени хора, измъчвани от спомена за едно цветущо минало и от горчилката на едно унило, застинало настояще. Нищо друго нямаше тогава в бъдещето освен един мрачен и тревожен неделен ден с избори.

Шест месеца преди това на вратата на доктора се появи един пасквил. Никой не му обърна внимание и той си стоя закован много дълго, докато накрая дъждовете изтриха тъмните букви и парчето хартия изчезна, повлечено от последните февруарски ветрове. Но в края на 1918 година, когато наближиха изборите, правителството се замисли как да раздвижи и държи в напрежение своите избиратели. Тогава някой е споменал пред новите власти за самотния лекар, за когото от много време насам би могъл да даде достоверни сведения. Сигурно им е казал, че през първите години индианката, която живеела с него, държала дюкянче, което процъфтявало така, както процъфтявали дори и най-незначителните работи в Макондо. Един ден (никой не помни през кой месец, нито дори през коя година) вратата на дюкяна не се отворила. Предполагало се, че Меме и докторът продължават да живеят там, затворени, хранейки се само със зеленчуци, които сами отглеждали в двора. Но в пасквила, който се появил на ъгловата къща, се казвало, че докторът убил държанката си и заровил тялото й в двора, опасявайки се да не би градчето да я използува, за да го отрови. Необяснимото е, че за това се заговори тогава, когато едва ли някой е имал причини да желае смъртта на доктора. Струва ми се, че властите изобщо не си спомняха за неговото съществуване до годината, в която правителството засили полицията и органите за сигурност със свои доверени хора. Точно тогава бе изровена забравената легенда за пасквила и властите разбиха вратите, претърсиха къщата, разкопаха градината и бъркаха в нужника, търсейки трупа на Меме. Но не намериха от нея нито следа.

Тогава сигурно щяха да разкарват и тормозят доктора и щеше да падне още една жертва в името на общественото мнение и на всесилните власти. Но Палето се намеси, дойде у дома и ме повика да посетим доктора, сигурен, че аз ще получа от него задоволително обяснение.

Когато влязохме през задната врата, видяхме една човешка развалина в хамака. Навярно на този свят няма нищо по-страшно от човешка развалина. Още повече на тоя ничий гражданин, който се надигна в хамака, като ни видя, че влизаме, и самият той изглеждаше покрит със слой от праха, който покриваше всичко в стаята. Главата му беше стоманеносива, а жестоките му жълти очи все още пазеха могъщата вътрешна сила, която бях виждал и у дома. Имах чувството, че стига само да докоснем тялото му с нокът, то ще се разпадне, ще се превърне в купчина човешки стърготини. Нямаше мустаци, но не беше гладко избръснат. Брадата си стрижеше с ножици, така че кожата му не изглеждаше обрасла с дебели и твърди косми, а с нежен бял мъх. Като го видях в хамака, си помислих: Сега не прилича на жив човек. Сега прилича на мъртвец, на когото очите още не са умрели.

Заговори със същия ленив глас на преживно животно, който бях чувал и у дома. Нямал какво да каже. Разправи ни, сякаш мислеше, че не знаем, как полицията разбила вратите и разкопала градината без негово съгласие. Но това не беше протест. Беше само едно жално и тъжно признание.

Колкото до Меме, даде ни едно обяснение, което би могло да се стори наивно, но беше изречено от него със същия глас, с който би казал и самата истина. Меме просто си отишла, това било всичко. Когато затворила дюкянчето, започнала да се отегчава в къщи. Не разговаряла с никого, нямала никаква връзка с външния свят. Един ден я видял, че си реди куфара, но нищо не й казал. Не й казал нищо и когато я видял с рокля за излизане, високи токове и куфар в ръка, застанала в рамката на вратата, без да продума, просто като че ли му се показвала така, нагласена, за да разбере, че си отива. Тогава той станал и й дал останалите в чекмеджето пари.

— Колко време има оттогава, докторе? — попитах го аз.

А той отговори:

— Пресметнете по косата ми. Тя ми я стрижеше.

Палето почти не говори по време на посещението. Още с влизането си в стаята изглеждаше поразен от вида на единствения човек, когото не познаваше, въпреки че от петнайсет години беше в Макондо. Този път забелязах (и то по-добре от всякога, може би защото докторът си беше махнал мустаците) необикновената прилика между тия двама мъже. Не бяха съвсем еднакви, но си приличаха като братя. Единият беше с няколко години по-стар, по-слаб и мършав. Но те имаха общи черти като на двама братя, макар единият да прилича на бащата, а другият — на майката. Тогава си спомних последната вечер на чардака и казах:

— Това е Палето, докторе. Веднъж вие ми обещахте да го посетите.

Той се усмихна. Погледна свещеника и рече:

— Вярно е, полковник. Не знам защо не го направих. — И продължи да гледа и изучава Палето, докато той заговори:

— Никога не е късно за онзи, който започва добре. Бих искал да ви бъда приятел.

Веднага забелязах, че в присъствието на чужденеца, Палето бе изгубил обичайната си сила. Говореше плахо, без непоколебимата увереност, с която гласът му гърмеше от амвона, когато четеше с многозначителен и страховит тон атмосферните предсказания от Бристолския алманах.

Това беше първата и последната им среща. Но все пак животът на доктора продължи до днешното утро, защото Палето се застъпи за него още веднъж онази нощ, когато го помолиха да се погрижи за ранените, а той дори не отвори вратата и тогава изрекоха ужасната присъда, чието изпълнение сега аз се нагърбвам да осуетя.

Вече се готвехме да напуснем къщата, когато си спомних за нещо, което от години желаех да узная. Казах на Палето, че ще остана тук с доктора, докато той ходатайствува пред властите. Когато останахме сами, го попитах:

— Кажете ми, докторе, какво стана с детето?

Лицето му не се промени.

— Какво дете, полковник?

— Вашето и на Меме. Когато напусна къщата ми, тя беше бременна.

И той, спокоен и невъзмутим, отговори:

— Имате право, полковник. Съвсем бях забравил за това.

 

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

Баща ми помълча. После каза: „Палето щеше да ги докара тук с камшици.“ В очите му се чете сдържано раздразнение. Докато седим в очакване вече към половин час (защото трябва да е около три), ме тревожи обърканият вид на детето, унесеното, сякаш нищо непитащо изражение, хладното и разсеяно безразличие, което го прави досущ като баща му. Моят син ще се стопи в горещия въздух на тази сряда, както стана с Мартин преди девет години, докато махаше с ръка от прозореца на влака, изчезвайки завинаги. Напразни ще са всичките мои жертви за сина ми, ако той продължава да прилича на баща си. Напразно ще моля бога да направи от него човек от плът и кръв, да има обем, тегло и цвят, както всички хора. Напразно ще е всичко, докато в неговите жили тече кръвта на баща му.

Преди пет години детето нямаше нищо от Мартин. Сега постепенно придобива всичко — откакто Хеновева Гарсия се върна в Макондо с шестте си деца, между които две двойки близнаци. Хеновева беше напълняла и остаряла. Около очите й имаше сини жилки, от които лицето й, някога чисто и гладко, изглеждаше сега мръсно. Излъчваше шумно и невъздържано щастие сред пилците си, обути в бели обувчици, с жаба и маншети от органди^[2]. Аз знаех, че Хеновева беше избягала с директора на една куклена трупа и изпитвах някакво странно чувство на отвращение при вида на децата й, чиито движения сякаш бяха автоматични, като че ли се управляваха от един централен механизъм; дребни и смущаващо приличащи си, и шестте с еднакви обувки, с еднакви жаба и маншети. Печално и жалко ми се струваше невъздържаното щастие на Хеновева, нейната външност с куп модни подробности в едно разорено, потънало в прах градче. Имаше нещо тъжно, някаква жалка комичност в маниерите й, в усилието да изглежда щастлива, в оплакванията й от нашия начин на живот, толкова различен от живота в куклената трупа.

Като я гледах, си спомнях миналото. Казах й: „Ама ти страшно си надебеляла.“ Тогава тя се натъжи: „Трябва да е от спомените.“ Изгледа внимателно детето и каза: „Ами какво стана с магьосника с четирите копчета?“ Аз отвърнах само: „Отиде си“, защото знаех, че тя знае. А Хеновева попита: „И само туй ли ти остави?“ Отговорих й, че ми е оставил само това дете. Тя се изсмя с неуместен, просташки смях: „Трябва да си бая слаб, щом за пет години си направил само едно дете.“ И продължи да кудкудяка, като се въртеше сред пилците си: „Пък аз бях луда по него. Кълна се, че щях да ти го отнема, ако не се бяхме запознали на бдение при дете. По онова време бях страшно суеверна.“

Преди да се разделим, Хеновева дълго гледа детето и рече: „Наистина е досущ като него. Липсва му само сакото с четирите копчета.“ И от този миг детето започна да ми изглежда досущ като баща си, сякаш Хеновева му бе донесла магията на приликата. Понякога съм го заварвала опрял лакти на масата, с наклонена на лявото рамо глава и замъглен поглед, зареян нанякъде. Също като Мартин, когато се облягаше на парапета до саксиите с карамфили и казваше: „Дори да не беше ти, пак бих останал да живея в Макондо завинаги.“ Понякога имам чувството, че ще го каже, както би могъл да го каже сега, седнал до мене, мълчалив, пипайки зачервения си от горещината нос. „Боли ли те?“ — питам го аз. Той отговаря, че не, мислел си, че не би могъл да понася очила. „Няма защо да те тревожи това“ — казвам аз и отпускам възела на връзката му. „Като се приберем в къщи, ще си починеш и ще се изкъпеш.“ После поглеждам към баща си, който повиква най-стария от индианците: „Катауре“. Той е нисък и набит, пуши на кревата и като чува името си, вдига глава и търси лицето на баща ми с малките си мрачни очи. Но тъкмо когато баща ми понечва да заговори, в задната стаичка се чуват стъпките на кмета и той влиза, клатушкайки се.