Линда Хауърд
Втори шанс (28)

Епилог

Вашингтон, окръг Колумбия, три седмици по-късно

Найема внимателно стана от леглото и се насочи към единствения стол в болничната стая. Краката й бяха по-стабилни и с всеки изминат ден можеше да ходи повече — макар че в случая това означаваше няколко минути повече. Вече бе намразила леглото и гледаше да прекарва колкото се може по-дълго на стола. Седешком се чувстваше не толкова като инвалид.

Тази сутрин й свалиха и последната система. На следващия ден трябваше да я изпишат от болницата. Щеше да продължи да се възстановява у дома. Франк Вини я бе посетил и беше казал, че е уредено да й помагат в домакинството, докато закрепне достатъчно, за да се оправя и сама.

Би било приятно да се върна у дома, помисли си. Силните усещания й допадаха, но една жена има нужда от покой и тишина, когато се възстановява от огнестрелна рана. Много от събитията през последните три седмици в най-добрия случай бяха неясни и объркани в съзнанието й, а повечето безвъзвратно се бяха загубили в дебрите на паметта й. Смътно си спомняше реанимацията в някаква болница във Франция. Луи Ронсар май беше идвал при нея; веднъж й се бе сторило, че държи ръката й.

След това я бяха изпратили със самолет от Франция обратно в Щатите. Изобщо нямаше спомен от полета — сестрите й казаха. Бе заспала във Франция и се бе събудила във Вашингтон. Това бе достатъчно да дезориентира всеки.

Всеки път, когато съзнанието й се проясняваше, изпитваше ужасна болка, но бе престанала да взима болкоуспокояващи лекарства, откакто я прехвърлиха от интензивното в нормално отделение. Първите два дни бяха тежки, но след това се чувстваше все по-добре.

За последен път бе видяла Джон, когато лежеше в онази тясна, притихнала уличка в Ница. Той, разбира се, трябваше да изчезне след това. Не можеше да се размотава наоколо нито като Джоузеф Темпъл, нито като Джон Медина. Не бе попитала и господин Вини за него. Джон или щеше да се появи, или нямаше.

В стаята бе запалена само една малка лампа. След ярките светлини на интензивното, които светеха над нея ден и нощ, тя желаеше само приглушено осветление. Включи радиото на някаква музикална програма и намали звука. Отпусни се назад на стола и остави съзнанието си да се носи по потока на музиката.

Не чу никакъв странен звук, нито усети течението от отворена врата, но бавно осъзна присъствието на Джон. Отвори очи и му се усмихна. Изобщо не бе изненадана да го види, застанал сред тъмнината в другия край на стаята.

„Би било приятно да се върна у дома“, помисли си. Силните усещания й допадаха, но една жена има нужда от покой и тишина, когато се възстановява от огнестрелна рана. Много от събитията през последните три седмици в най-добрия случай бяха неясни и объркани в съзнанието й, а повечето безвъзвратно се бяха загубили в дебрите на паметта й.

— Най-накрая — каза Найема и протегна ръка към него.

Той се приближи към нея безшумно, сякаш не стъпваше по земята, а погледът му жадно я изпиваше. Очите му потъмняха болезнено, докато преценяваше наум колко килограма от теглото си е изгубила. Обхвана лицето й с длани и потърка с палец безкръвните й бузи, а после се наведе и леко притисна устните си към нейните. Тя сложи ръка на тила му и почувства как нещо в нея се успокоява от докосването до топлото му, жизнено тяло.

— Не можех да стоя далеч от теб нито минута повече — каза й с нисък, дрезгав глас. — Франк ме държеше в течение, но аз… Не е същото като да те видя с очите си.

— Разбрах. — Тя се опита да изглади с ръка новите линии, които тръгваха от ъгълчетата на устата му.

— Когато утре се прибереш у дома, аз ще бъда там.

— Ще дойде някой, който да ми помага…

— Знам. Аз съм този някой — отвърна и приклекна до нея. Хвана ръката й в своята.

— Хубаво. Значи ще ми помогнеш да се изправя на крака. Рехабилитаторите тук не ми позволяват да правя достатъчно упражнения.

— Ако си мислиш, че аз ще ти позволя да правиш нещо друго, освен да ядеш и да спиш, жестоко се лъжеш.

— Така ли? Аз пък си мислех, че ще си заинтересован да си възвърна формата по-скоро.

— Какво имаш предвид?

— За да ми покажеш останалите номера, които знаеш — ухили му се тя. — Нямам търпение. Лежа си тук и се чудя какво ли представляват.

Напрегнатото му изражение се отпусна и една усмивка кацна на устните му.

— Ще ти трябва доста време, преди да си в достатъчно добра кондиция за който и да било от тях.

— Зависи от това доколко бързо ще ме вкараш във форма, нали?

— Ще напредваме бавно и полека. Разкъсан черен дроб не е нещо, от което човек се оправя за ден-два.

Наложи се да отстранят и част от далака й, а куршумът бе строшил и две ребра. От друга страна, Джон беше останал жив и това бе най-важното. Ако не беше привлякла вниманието им, щяха да го застрелят пред очите й.

— Какво всъщност се опита да направиш? — Тя се отдръпна и се намръщи. Най-после можеше да му зададе въпроса, който я мъчеше, откакто бе дошла в съзнание. — Защо така нападна Ронсар?

— Копелето бе насочило пистолет към главата ти — отвърна просто той. — Изгубих контрол. Това ми се случва често, когато си замесена.

— Това не може да продължава.

— Ще се постарая. — Каза го с много сух тон.

— Сделката, която сключих с Ронсар… Не съм говорила с господин Вини за нея. Още ли е в сила?

— Шегуваш ли се? Всички обезумяха от щастие.

— Тогава ми се струваше добра идея. Той иска единствено пари, с които да се погрижи за Лора. Не го интересува откъде са и какво трябва да направи, за да ги получи. — Тя направи малка пауза. — Можеш ли да й намериш сърце?

— Опитваме се. Шансът не е голям, но се опитваме. — Той въздъхна. — Дори да й намерим сърце, това ще означава, че някое по-здраво дете ще бъде лишено от своя шанс.

— Но с информацията, която може да осигури Ронсар, ще бъде спасен животът на много други хора.

И двамата замълчаха. Всяка страна в спора имаше своите етични основания. Тя подозираше, че отношението на човек зависи от това дали става дума за детето му. Разбираше много добре сляпата преданост на Ронсар към дъщеря му. Някой друг, чието дете също чакаше сърце, не би проявил такова разбиране.

Найема сложи ръце на облегалките на стола и бавно се изправи на крака. Джон също стана и я погледна тревожно, протегнал ръце да я хване, сякаш беше малко дете, което прави първите си стъпки. Тя му се усмихна весело.

— Не съм чак толкова крехка.

— За мен си — отвърна и на лицето му се изписа ужасът от спомена за преживяното. — Дяволите да те вземат, без повече прояви на героизъм, чуваш ли?

— Да ги оставя на теб, така ли?

Той си пое дълбоко въздух.

— Да. Остави ги на мен.

— Не мога. — Тя го прегърна и склони глава на гърдите му. — Герои не се раждат често. Когато намериш такъв, трябва да се грижиш за него. — Какъв късмет имаше, помисли си, да обича и да бъде обичана от двама мъже като Далас и Джон — изключителни мъже във всяко едно отношение.

Той бавно я погали по гърба, съвсем леко, да не би случайно да й причини болка.

— Тъкмо това си мислех и аз.

Найема зарови лицето си в гърдите му и вдиша мъжествения аромат на кожата му. Когато я бе докоснал, бе изгубила нишката на разговора.

— Какво казваш?

— Когато намериш жена герой, трябва да се грижиш за нея. — Той вдигна брадичката й в ръката си. — Партньори ли сме?

На лицето й бавно се разля доволна усмивка, която прогони болнавия й вид.

— Партньори сме — отвърна и двамата увенчаха договорката си с ръкостискане.