Линда Хауърд
Втори шанс (25)

Двадесет и пета глава

Стигнаха до Баланс преди зазоряване. Джон бавно обиколи притихналите улици, като търсеше подходяща кола. Населението на града беше повече от шестдесет хиляди души и се предполагаше, че няма да има затруднения с намирането на друг автомобил.

Погледна към Найема, която седеше изправена като войник, и устните му горчиво се свиха. Едва не я беше убил предишната вечер. Беше толкова сигурен, че задачата им ще е съвсем проста — свършват си работата и офейкват. Мислеше си, че могат да се справят със затворени очи. Вместо това едва бяха отървали кожата си.

Все още поемаше рискове за живота й. Знаеше го, но не можеше да се реши да позвъни по телефона и да поиска да ги приберат — не и след всичко, случило се в офиса на Ронсар. То лежеше помежду им като змия, готова да нападне, ако някой я разбута.

Едно телефонно обаждане. Не беше нужно нищо повече. Щяха да ги приберат за по-малко от час и да ги закарат с хеликоптер до Ница, където той щеше да изпрати файловете по сателитната връзка и да приключи с работата. Но така, както стояха нещата сега, тя би направила всичко, за да се добере до дома си и да избяга от него. Не можеше да позволи това да се случи, не и с нещата, които стояха помежду им, не и при положението, в което се намираха.

Беше положил много усилия, за да й попречи да разбере колко е обсебен от нея, и сега това работеше срещу него. Тя си мислеше, че за него не е нищо повече от средство, което води към целта. Как ли би реагирала, ако й каже истината: макар сексът в офиса на Ронсар да започна просто за прикритие, той видя възможността да я притежава и безмилостно се възползва от нея. Още по-лошо бе, че отново би постъпил по същия начин. Искаше да я има и щеше да го направи, независимо от начина и времето.

Всичко, което беше казал в имението, всичко, което бе направил, бе самата истина. Ето защо Ронсар му бе повярвал толкова лесно — защото не го лъжеше. Но, изглежда, Найема не го разбираше така, макар той да знаеше, че тя го желае и физически се чувства така привлечена от него, та невероятно бързо бе достигнала кулминацията. Може би бе твърде добър в проклетата си работа, в това да играе някаква роля. Но вече му бе писнало. По дяволите, искаше му се, когато я целува, тя да разбере, че го прави, защото я желае, а не защото е уместно да постъпи така в съответствие с някакъв неписан сценарий.

Една полицейска кола идваше срещу тях в другото платно. Джон беше погълнат от грижите си и едва не пропусна да забележи как колата намали скоростта си, когато се приближи. Инстинктите му се намесиха и поеха нещата под контрол.

— Откриха ни — каза и превключи на по-ниска предавка. Зави на две колела надясно в следващата пряка. Нямаше смисъл да опитва да мине незабелязано и да се прави, че не е разбрал. Трябваше да изчезнат по-скоро, преди да са ги заловили. Натисна педала на газта до дупка. Трябваше да направи следващия завой, преди полицейската кола да успее да завие и да тръгне след тях.

Найема подскочи и застана нащрек.

— Толкова бързо? — Не можеше да повярва на очите си.

— Ронсар има доста пари. Може да превърне една открадната кола в инцидент от първостепенна важност. — Пришпорваше малкия автомобил колкото се може повече, но моторът му стенеше. Следващият завой беше наляво и той отново го взе на две колела. Изгаси фаровете и на следващата пресечка сви наляво, в резултат на което се озоваха отново на улицата, от която първоначално се бяха отклонили.

Найема опитваше да се хване за таблото, за вратата, където и да е, само и само да не се мята из автомобила.

Той зави надясно. Сега, ако имаха късмет, щяха да се измъкнат от полицията. Тясната уличка, в която влязоха, беше тъмна и криволичеща. Ако не използваше спирачките, нямаше да ги забележат.

Много го биваше да кара, без да натиска спирачките. Включваше на по-ниска скорост, когато трябваше да намали и да вземе завоя, като оставяше на двигателя да свърши работата.

— Сега какво? — попита го тя. Беше се отказала от опити да се задържи стабилно и седеше на колене на пода. Въпреки всичко в гласа й се бе върнала някаква жизнерадостна нотка. Той се сети как беше грабнала пистолета и бе стреляла в отговор, когато минаваха през портала. Вместо да изпада в истерия, възбудата от силните усещания я стимулираше.

— Ще се придържаме към първоначалния план. Зарязваме тази и намираме друга кола.

— Има ли някакъв шанс да се сдобием с малко храна, докато вършим всичко това?

— Ако успеем да намерим някаква вода, за да се измием. Прекалено бием на очи с вида си.

Тя погледна към босите си стъпала и раздърпаната си рокля, а после — към изцапания му с кръв смокинг и сви рамене.

— Май сме облечени прекалено официално. Не мисля, че миенето на ръцете и лицето ще помогне особено.

Имаше право. Трябваше да намерят нови дрехи, преди да се появят на публично място — сега се забелязваха прекалено лесно. А и той беше забравил за черната лента плат на главата си, която не можеше да свали, преди да намерят вода, защото проклетата рана щеше отново да закърви.

От друга страна, ако следващата кола, която откраднеха, имаше пълен резервоар с гориво, можеха да стигнат до Ница, без да спират — щеше да открадне и малко храна, и вода. Можеха да се изкъпят на яхтата и да поръчат да им доставят дрехи там.

— Освен това трябва да намерим някое потайно място и за други цели — изтъкна тя.

— Слушам и изпълнявам.

 

 

Той паркира реното зад един магазин и свали табелките с номерата. Направиха същото и със следващата кола, която намериха. После размениха номерата на двата автомобила. Когато местната полиция намереше реното, щяха да помислят, че е друга кола, защото номерът на откраднатата нямаше да съвпада. Накрая щяха да се сетят, но този малък номер все пак щеше да ги забави за известно време.

— А сега накъде? — попита Найема. Чувстваше се уморена, но Джон поне бе намерил един храсталак, където бе успяла да се облекчи, така че не изпитваше физически дискомфорт, ако изключеше разранените си крака.

— Ще вървим, докато намерим друга кола.

— Страхувах се, че ще го кажеш. Защо просто не вземем онази, върху която монтирахме табелките с номера на реното?

— Двете коли се намираха прекалено близо една до друга. Веднага щяха да ни заподозрат. Трябва ни кола от срещуположния край на града.

Тя въздъхна. Последното нещо, което й се правеше сега, бе да върви до другия край на града. Не — последното нещо, което желаеше, беше да я хванат. Прехапа езика си, за да не се изпусне и да вземе да се оплаква.

Вървяха в продължение на четиридесет и пет минути, преди той да открие подходяща кола: фиат, паркиран в горната част на малък склон и незаключен.

— Качвай се — каза Джон и тя с благодарност седна в автомобила. Вместо да запали мотора, като даде накъсо с жичките, той освободи ръчната спирачка и постави скоростния лост в неутрално положение. Започна да бута автомобила надолу по улицата. После скочи вътре и безшумно се понесоха по склона, далеч от дома на собственика. Остави колата да се движи, докъдето може, а после приложи номера с жичките. Моторът беше поредната шевна машина, но вървеше гладко и това беше всичко, което се искаше от него.

 

 

Ронсар тихо крачеше насам-натам из офиса. Не му харесваше перспективата да остави всичко в ръцете на хората си. Струваше му се, че разбира Темпъл. Поне не го подценяваше. Гостите му си бяха отишли и нищо не го задържаше тук.

Телефонът звънна с поредната информация за развитието на нещата. Бяха открили реното в Баланс, но нямаше и следа от Темпъл или мадам Джеймисън. Табелките с номера на реното бяха сменени с тези на някакво волво, но волвото не беше откраднато.

— Какви други коли са били обявени за откраднати през последните двадесет и четири часа? — попита Ронсар.

— Някакво пежо, оставено зад къща на километър от реното. Както и един фиат, но това е станало на по-голямо разстояние. Един мерцедес също е обявен за откраднат, но собственикът е бил извън града и не знае от колко време я няма колата му.

Най-вероятно са взели пежото, помисли си Ронсар. И все пак… Може би Темпъл искаше да го накара да мисли точно това.

— Концентрирайте се върху мерцедеса и фиата — каза той. — До два часа ще дойда с хеликоптера при вас. Открийте тези две коли.

— Да, сър — гласеше краткият отговор.

 

 

По пладне пристигнаха в Ница. Найема бе уморена и едва успяваше да мисли, но тялото й все пак продължаваше да се движи. На пристанището бяха посрещнати от човек, който ги закара до яхтата на малката си лодка с извънбордови двигател. „Сигурно е от Компанията“, помисли си Найема. Беше американец и не задаваше никакви въпроси, просто маневрираше умело с лодката през пристанището, докато стигнаха до снежнобялата осемнадесетметрова яхта.

Не беше чак толкова изморена, че да не се изуми. Изгледа втренчено яхтата, върху която стърчаха впечатляващ набор от антени. Когато Джон бе споменал за „яхта“, тя си бе представила някаква лодка с дължина осем-девет метра, доста по-тясна, с миниатюрен нос и койки в тясна каюта. Това нещо попадаше в съвършено друга категория.

Джон тихо заговори с другия мъж. Даваше му инструкции как да се отърве от откраднатия фиат. Колата трябваше незабавно да изчезне. Последваха и други инструкции.

— Дръж ни под наблюдение. Не позволявай на никого да се приближи до нас, без да бъдем предупредени.

— Разбрано.

Обърна се към Найема.

— Ще можеш ли да се качиш по стълбата?

— А ще мога ли да взема душ и да си легна, ако го направя?

— Непременно.

— Тогава ще мога да се кача по стълбата.

Тя премина от думи към дела и тръгна с босите си крака по стъпалата, използвайки сетните си сили, за да се качи на палубата. Джон се справи съвсем лесно, сякаш току-що е станал от сън и е пълен с енергия. Изглеждаше ужасно, но тя не откри и следа от умора у него.

Той отвори капака на палубата и я поведе навътре. Вътрешността на яхтата бе учудващо просторна; имаше всичко, което би могло да бъде вградено, а дизайнът изглеждаше едновременно изискан и луксозен. Намираха се в средата на яхтата, в просторен салон, обзаведен с мебели от светло дърво с тъмносини кантове. Срещу тях беше просторният камбуз. Джон я преведе през камбуза към някакъв тесен коридор, или както там се наричаше съответното помещение на борда на кораба. Ако кухнята се наричаше „камбуз“, спалнята — „каюта“ и така нататък, то сигурно и коридорът си имаше специално наименование.

— Тук е банята — каза той и отвори една врата. — Ще намериш всичко необходимо. Когато свършиш, избери си някоя от двете каюти. — Той посочи двете врати в коридора срещу банята.

— Къде ще бъдеш ти?

— В офиса. Ще се свържа по сателита, за да предам информацията. На борда има още две бани, така че недей да бързаш.

Да бърза? Сигурно се шегуваше.

Банята не отстъпваше по лукс на останалата част на яхтата. Всички шкафчета бяха вградени, за да се пести пространство. Стъклената кабинка на душа беше просторна, а крановете — позлатени. На закачалката зад вратата висеше плътна бяла хавлия, а излъсканите до блясък теракотени плочки бяха покрити с постелка за баня — толкова дебела, че краката й потъваха.

Тя се зае да изследва съдържанието на тоалетката и откри всичко, което евентуално би могло да й потрябва, както бе казал Джон: сапун, шампоан, балсам за коса, паста за зъби, нова четка за зъби, хидратиращ балсам за тяло. В едно друго чекмедже имаше сешоар и цяла колекция от четки за коса и гребени.

Бе толкова уморена, че й се щеше просто да се строполи в леглото и да спи през целия ден. Намираха се в безопасност, а задачата им бе изпълнена. Което се изискваше от нея, бе извършено.

Би трябвало да се чувства доволна или поне да изпитва облекчение. Но вместо това усещаше само тъпа болка, която се бе надигнала в гърдите, а след това се бе разпространила из цялото й тяло. Всичко свърши. Край. Джон… Работата… Всичко.

— Не мога да го оставя да си отиде — прошепна тя и зарови лице в дланите си. Прекалено много го обичаше. Беше се съпротивлявала на чувствата си в продължение на седмици. Да обичаш мъж като него не бе никак лесно. Вече бе обичала един герой, а загубата на Далас почти я бе унищожила. Рискът, който поемаше сега, й се струваше прекалено голям, но връщане назад нямаше.

Не виждаше и някакво бъдеще пред тях двамата. Джон беше вълк единак по природа. Бяха работили в екип при изпълнението на тази задача, но това едва ли щеше да се случи отново. Той бе принуден да ограничава до минимум броя на хората, които го познават, и внимателно да избягва всякакъв контакт с тях. Тя все още не можеше да разбере защо се оказа една от малцината — независимо от твърденията му, че го е изненадала и затова й е съобщил истинското си име. Джон Медина не казваше нищо просто така: всичко, което кажеше или направеше, бе с някаква цел.

Защо й бе казал името си? Тя не беше никой — просто една чиновничка с талант в областта на електронните подслушвателни устройства. Би могъл да си замълчи и да я накара да продължи да мисли, че името му е Тъкър, или би могъл да й каже някое друго име. Бог знае само с колко имена разполагаше в този негов загадъчен мозък. Така и нямаше да узнае истината.

Щеше да се побърка от догадки и предположения за него, за действията и мотивите му. Нито една здравомислеща жена не би могла да го обича, но ако тази операция я научи на нещо, то беше, че изобщо не е здравомислеща. Тя приличаше на наркоман, зависим от адреналина, и въпреки че бе прекарала последните пет години в борба със собствената си природа, наказвайки се заради смъртта на Далас и опитвайки се да направи живота си по-конвенционален, повече не можеше да поддържа тази илюзия. Джон трябваше само да махне с ръка и да я повика — и тя би го последвала навсякъде, по всяко време.

Собствената й податливост я вбесяваше. Ако на свой ред той бе проявил поне малко слабост, тя нямаше да смята ситуацията за толкова безнадеждна. Харесваше я, тя знаеше това. Когато се целуваха, тялото му реагираше на физическия контакт, а и не се бе поколебал да се възползва от възможността в офиса на Ронсар. Но физическата реакция на един мъж бе нещо толкова автоматично, че тя не си позволяваше да му отдава голямо значение. Мъжете бяха елементарни създания, както самият той бе изтъкнал. Едно топло женско тяло им бе напълно достатъчно. И тя отговаряше на това изискване.

Можеше да стои така цял ден и да претегля всички подробности в главата си — отново и отново, като плъх, който се опитва да избяга от лабиринта. Но в крайна сметка стигаше до едно заключение: не можеше да си представи никакво съвместно бъдеще е Джон. Той просто си беше такъв. Живееше в мрака и рискуваше живота си всекидневно, ограничаваше личните си контакти до минимум. Тя обичаше дори тази част от неговата личност, защото колко хора по света можеха да правят това, което той правеше, и да се жертват като него?

Можеше единствено да се надява да го вижда от време на време. Дори веднъж на пет години би било достатъчно, ако знае, че е жив и здрав.

Тя потрепери и отхвърли последната си мисъл. Най-накрая пристъпи към действие — съблече мръсните си дрехи и се мушна под топлата вода на душа. Изключи съзнанието си и се зае да се сапунисва, търка и мие, като упорито се опитваше да премахне някакво тъмно петно на бедрото си. Оказа се, че мястото е посиняло от натъртване.

След като се освежи, се почувства малко по-добре, макар че лицето, което видя в огледалото, още изглеждаше бледо и уморено, с тъмни сенки под очите. Реши да се възползва от всички предоставени удобства — изми си зъбите, нанесе хидратиращ балсам на кожата си, изсуши си косата със сешоара. Откри даже и някаква тубичка с крем за медицински цели и нанесе малко от него върху раните на стъпалата си.

Ритуалите по тоалета й оказаха лек успокоителен ефект и нервите й се поотпуснаха. Помисли си, че сега би могла да заспи, и даже се усмихна на себе си. Нима сънят й някога бе под въпрос? Възнамеряваше да прекара поне десет часа в хоризонтално положение, и повече, ако успееше.

Реши да се занимае с мръсните си дрехи по-късно и се загърна в дебелата мека хавлия. Всичко, което желаеше сега, бе да поспи.

Отвори вратата на банята и замръзна на място. Джон стоеше отвън — гол, с изключение на влажната хавлиена кърпа около кръста. Беше се изкъпал и малки капчици вода още блестяха по гърдите му. Найема сви ръцете си в юмруци и ги уви с колана на хавлията, за да се въздържи да не го докосне, да поглади с длани топлите му мускулести гърди и да почувства ударите на сърцето му.

— Свърши ли? — попита го изненадана.

— Отне ми само няколко минути. Поставяш дискетата в компютъра, свързваш се по сателита и изпращаш съобщение. Това е.

— Чудесно! Сигурно си толкова уморен, колкото и аз.

Той препречи пътя й и я изгледа с непроницаемо изражение в очите.

— Найема…

— Да? — отвърна тя, когато Джон не каза нищо повече.

Той й подаде ръка, с открита длан, която не трепваше.

— Искаш ли да спиш с мен?

Сърцето й сякаш избухна в гърдите й. Изведнъж й премаля. Тя втренчи поглед в него, като се питаше какво ли става зад непроницаемите му сини очи. Тогава разбра, че няма значение. Нищо нямаше значение, освен това да е с него. Тя постави ръката си в неговата и прошепна:

— Да!

Той я прегърна и я вдигна от пода почти преди да успее да му отговори. Устните му се сключиха върху нейните — ненаситни, горещи. Ухаеше на същата паста за зъби като нейната. Езикът му нетърпеливо проникна в устата й и срещна нейния. Тя обви ръце около врата му и във вените й експлодираха наслада и щастие.

Той пусна хавлиената си кърпа на пода. Тя изгуби своята хавлия някъде по пътя към най-близката каюта, дори не разбра кога я съблече. Паднаха на леглото. Преди да успее да си поеме дъх, Джон беше върху нея, между краката й.

Проникна в нея грубо, рязко. Тя извика, гърбът й се изви в дъга, заби нокти в раменете му. Пенисът му бе толкова горещ и твърд, че го усети като нажежено желязо, което прониза неподготвеното й тяло. Целият гореше от трескаво нетърпение, а мускулите му трепереха, докато проникваше в нея все по-дълбоко. Устата му покри нейната и погълна стоновете й, когато възбудата завибрира в тялото й. Това не беше част от операцията. Не беше игра. Той я желаеше.

Изпълваше я цялата. Зарови глава на рамото й и потръпна от облекчение, сякаш не можеше да понесе да е далеч от нея нито миг повече.

Това не беше онзи Джон Медина, когото тя познаваше, а един мъж в отчаяна нужда. Той никога не губеше контрол над себе си, но сега изобщо не се стремеше да го запази.

Тя погали с длани гърба му и почувства силните му мускули, които се напрягаха под кожата на тялото му.

— Искам да изложа пред теб една идея — промърмори Джон. — Нарича се встъпление.

Вдигна глава от рамото й и се усмихна накриво. Подпря се на лакти и се настани по-удобно върху нея и в нея. Обхвана лицето й с длани и притисна устните си към нейните.

— Аз съм един отчаян човек. Всеки път, когато ми позволиш да те докосна, ще се стремя да вляза в теб колкото се може по-бързо, преди да имаш време да промениш решението си.

Думите му я шокираха. Намекваха за някаква уязвимост, за нужда, която тя не подозираше, че може да изпитва.

Той леко се раздвижи и това предизвика малка експлозия в нервните й окончания. Въздъхна и обхвана с крака бедрата му.

— Защо да променям решението си? — успя да го попита.

— Нещата помежду ни… невинаги са вървели гладко.

Не вървяха гладко и сега. Помежду им имаше напрежение, болка, несигурност, експлозивно сексуално привличане, даже и искра на враждебност, предизвикана от сблъсъка на две силни личности. Във връзката й с него нямаше нищо уравновесено и спокойно, никога не бе имало.

Тя прекара пръсти през мокрите кичури на косата му и го задържа неподвижен, като на свой ред раздвижи тялото си.

— Ако исках нещата да вървят гладко, щях да се кача на въртележка.

Цялото му тяло се стегна, а очите му светнаха със студен син блясък. Изглеждаше така, сякаш е загубил способността си да диша. Тя се раздвижи отново, повдигайки тялото си, поемайки пениса му дълбоко в себе си. Стегна мускулите си и бавно се отдръпна. От гърдите му се изтръгна дрезгав стон.

— Дръж се тогава, скъпа, защото ни чака дълъг и тежък ден!

— Всъщност — измърка тя, — май вече е дълъг и тежък.

Той сподавено се засмя.

— Нямах предвид това.

— Покажи ми тогава какво имаше предвид.

В очите му отново се върна онзи израз — нещо неопределимо, скрито зад непроницаема стена.

— Много неща — измърмори. — Но засега ще се концентрираме върху едно.