Линда Хауърд
Втори шанс (15)

Петнадесета глава

Телефонът до леглото й иззвъня в шест сутринта и я изтръгна от дълбокия сън, в който беше потънала. Претърколи се и заопипва наоколо, търсейки слушалката.

— Ало? — Звучеше толкова замаяна, колкото се чувстваше.

Чу как някой сподави смеха си.

— Смея да отбележа, че звучиш много свежо и нащрек.

Джон! При звука на гласа му стомахът я присви. Облегна се назад и потъна в меката възглавница.

— Ние, светските хора, имаме нужда от сън.

— Има ли някакъв резултат от светските ти изяви?

— Определено. — Тя се прозя. — Стана още в първите минути.

— Казах ти. Ние сме като амебите.

— Надявам се тази телефонна линия да не се подслушва — внезапно се притесни тя.

— Ако не е така, значи Компанията не си върши работата. Всички телефонни линии в посолството са сигурни, а аз се обаждам от също такъв телефон. А сега ми разкажи всичко за снощи.

Откъде знаеше той, че се е запознала с Ронсар вчера вечерта?

Почувства се леко раздразнена.

— Да не би да ме следиш? Как точно? И къде си сега?

— Разбира се, че те наблюдавам — спокойно отвърна той. — Да не мислиш, че ще те въвлека в тази операция и ще те оставя да се оправяш сама? Наблизо съм, за момента.

Разбра, че това е всичко, което възнамерява да й разкрие. И все пак беше достатъчно. Докато не чу гласа му, не съзнаваше колко много й липсва, колко много й липсва предизвикателството на неговото присъствие. Ако той се намираше наблизо, значи тя трябваше да е нащрек, защото той можеше да изскочи всеки момент. Не й се искаше да излезе от банята чисто гола и да се окаже лице в лице с него. От друга страна… Охо! Изостави тази мисъл, без да я довърши, и започна да докладва за събитията от предишната вечер:

— Той ме последва на верандата и се представи, а после ме покани на танц. Докато танцувахме, ме покани да вечеряме заедно. Отказах му. Днес ще се срещнем на обяд в „Льо кафе Марли“, в един часа. Знаеш ли къде се намира?

— В крилото на Ришельо в Лувъра. Това е мястото, където отиваш, ако искаш да видиш някого и да бъдеш видян от хората.

— А пък аз си мислех, че ще е по-дискретно да обядвам с него, а не да вечерям.

— Не и в „Кафе Марли“. Защо ти е да бъдеш дискретна?

— Ако наистина съм тази изискана и почтена персона, за която се представям — приятелка на семейството на посланика и така нататък, — би изглеждало логично поне да се притеснявам, ако ще се срещам с един търговец на оръжие.

— Ронсар се среща с всички влиятелни хора в Париж — сухо отвърна той.

— Да, но аз съм по-различна от тях. — Каза го с лека надменност, която го накара да се разсмее.

— Кога ще се предадеш и ще се съгласиш да вечеряш с него? Ако разполагам с достатъчно време, мога да уредя някой от нашите да е край тебе, да постави подслушвателни устройства на масата в ресторанта и други такива неща.

— Не мисля, че някога ще го направя. Ще обядвам с него, но като изключим това, не искам да го насърчавам прекалено много.

— Само се погрижи да го насърчиш достатъчно, за да те покани в имението си.

— Ще се държа приятелски с него, но това е всичко.

От двата края на линията настана пауза.

— Ако се опитваш да ми кажеш, че няма да спиш с него, трябва да знаеш, че никога не съм възнамерявал да го правиш — отвърна накрая той с равен глас.

— Радвам се да го чуя, защото въпросът за секса никога не е стоял пред мен. Макар че започнах да взимам онези проклети хапчета против забременяване, както ми нареди.

Отново настъпи тишина.

— Хапчетата не бяха за в случай, че решиш да имаш връзка с него. Предвидени са, ако нещо се обърка.

Сега разбираше. Ако нещо се объркаше и я пленяха, можеше да бъде изнасилена.

— Ясно — каза с тих глас. Въпросът за хапчетата против забременяване не стоеше при операцията в Иран, защото тогава тя и бездруго ги пиеше. Двамата с Далас искаха да изчакат година-две, преди да имат деца.

— Ще поддържам връзка — каза той и затвори.

Тя бавно постави слушалката на мястото й и се сгуши в завивките, но шансът да заспи отново беше отлетял. Мозъкът й се бе разсънил напълно и препускаше из многобройните перспективи за развитие на нещата, както ставаше винаги след разговор с Джон. Сега се нуждаеше от един хубав, продължителен крос. Колкото повече мислеше за плана, толкова по-добър й се струваше. Щеше да попита Елинор къде е най-подходящото място за тичане. Изскочи от леглото и се зае да изрови от багажа си анцуга, взет за всеки случай.

Елинор не само знаеше къде е най-добре да тича, но и уреди един морски пехотинец, страстен почитател на бягането, който в момента не беше на служба, да я придружи. Найема и сериозният млад мъж с къса, военна подстрижка, тичаха един до друг, докато и от двамата не започнаха да се стичат вадички пот. До връщането им в посолството тя бе успяла да го предразположи да се отърси от сковаността си и да й разкаже историята на живота си, както и за сватбата, която щеше да се състои по време на следващата му по-продължителна отпуска.

Чувствайки се едновременно релаксирана и заредена с енергия от кроса, взе душ и хапна лека закуска, а после реши да попазарува преди срещата с Ронсар на обяд. Елинор й даде списък с интересни магазини и Найема се впусна да изучава френската столица.

Когато таксито я докара до „Кафе Марли“ в един без две минути, тя носеше голяма чанта, пълна с покупки. Погледна към кафенето и за миг я обзе силно желание: прииска й се да обядва с Джон на място като това… „Не!“, заповяда строго на самата себе си, като пресече рязко мисълта си. Не можеше да си позволи да изгуби концентрация по време на работа. Трябваше да се съсредоточи, а не да си мисли какво прави или какво не прави Джон в момента, какво би било да се срещне с него на обяд или на вечеря… „Ето че пак започвам“, промърмори Найема на себе си.

Пропъди всякакви мисли за него и влезе в кафенето. Веднага я посрещнаха. Трябваше само да каже: „Мосю Ронсар?“ — и незабавно я упътиха към една маса.

Ронсар вече беше там и се усмихваше, ставайки. Пое ръката й и леко я целуна. После я настани на стола до него, а не на срещуположния.

— Днес изглеждаш дори още по-добре от снощи.

— Благодаря ти. — Бе облечена в класическа червена рокля без колан, която прилепваше по тялото й, а на врата си носеше перлена огърлица. Ако той бе достатъчно наблюдателен, както й се струваше, щеше да забележи стила и качеството на „Шанел“. Тя се огледа наоколо, заинтригувана от кафенето. Беше отделено от забележителните произведения на изкуството в Лувъра само със стъклени стени.

— Направо сияеш. Стимулирането на икономиката на една нация май ти влияе добре. — Кимна многозначително към чантата с покупките.

— Една жена никога не притежава прекалено много чифтове обувки.

— Наистина ли? Колко са твоите?

— Недостатъчно — каза твърдо тя и той се засмя.

Днес косата му бе прибрана на врата със семпла златна шнола. Но макар че носеше панталони и ленено сако вместо смокинг, а косата му бе вързана на опашка, погледите на всички жени в кафенето изглеждаха привлечени от него както на бала миналата вечер. Притежаваше естествено присъщ екзотичен чар, който действаше като магнит за окото.

Злото би трябвало да е изписано на лицето му, каза си тя. Да изкриви и да загрози чертите му, така че в тях да се чете някакъв намек за неговото присъствие в душата му. Но ако Ронсар бе обладан от злото, тя още не бе видяла никакъв знак за това. Досега той беше неизменно учтив и чаровен, с някаква нежност в маниерите, която изобщо не изглеждаше престорена.

— И така — каза той и се облегна назад, спокоен и отпуснат, — мадам Териът предупреди ли те отново да внимаваш с моя милост.

— Разбира се. Елинор е загрижена за мен.

— Нима мисли, че съм заплаха за теб?

— Смята, че имаш противен характер.

Той примигна, изненадан от откровеността й, а после се разсмя с глас.

— Тогава защо си тук? Изпитваш тръпка от опасността или мислиш, че можеш да ме спасиш от лошия път, по който съм тръгнал?

— Нито едното, нито другото. — Изгледа го сериозно с тъмните си очи. — Смятам, че може би си много мил човек, но не мога да те спася от нищо. А и въобще не си заплаха за мен.

— Май е редно да се обидя — измърмори той. — Ще ми се да бях заплаха за теб по един определен начин. Сигурно много, много си го обичала.

— Повече, отколкото мога да изразя с думи.

— Какъв беше той?

На лицето й се изписа усмивка.

— Беше… В известен смисъл беше необикновен, а от друга страна бе като повечето мъже. Правеше гримаси, докато се бръснеше; оставяше дрехите си по пода, когато се събличаше. Управляваше яхта, пилотираше собствения си самолет, редовно даваше кръв и участваше във всички избори. Смеехме се, карахме се и си правехме планове, както повечето двойки.

— Имал е късмет да бъде обичан толкова всеотдайно.

— Аз имах късмет. А ти? Бил ли си някога женен?

— Не, не мога да се похваля с такова нещо — сви рамене той. — Може би някой ден… — Но от тона му ставаше ясно, че го смята за толкова малко вероятно, колкото слънцето да изгрее от запад.

— Не мисля, че опасната ти репутация е в състояние да изплаши повечето жени — подразни го тя. — Всички представителки на нежния пол наоколо те зяпат.

Даже не се огледа, както биха направили повечето мъже, за да провери дали казаното е вярно.

— Ако съм сам, то е, защото съм избрал да бъда сам. Снощи си мислех, че никога не съм изпитвал нещо подобно на това, което ти си чувствала — и още чувстваш — към съпруга си. Част от мен смята, че би било приятно да обичаш някого толкова силно, но нещо ме кара да съм благодарен, че не е така. Но защо ти разправям всичко това? — каза тъжно. — Да ти обяснявам, че не се смятам за способен някога да те обичам, не е най-добрият начин да те убедя да имаш връзка с мен.

Найема се засмя.

— Успокой се — посъветва го тя и го потупа по ръката. — И без това въпросът за връзката не стои на дневен ред.

Той се усмихна накриво.

— Много ми се иска да беше.

Тя поклати глава, а лицето й още изглеждаше развеселено.

— Не е възможно. Мога да ти предложа единствено приятелството си.

— В такъв случай за мен ще е чест да се смятам за твой приятел. И ще продължа да се надявам — каза той и в очите му проблеснаха весели искрици.

 

 

По-късно следобед Ронсар взе в ръка факса, който Кара му бе изпратила. Беше го прегледал набързо веднага щом пристигна, но сега се зае да го проучи по-внимателно. Около Найема Джеймисън нямаше нищо подозрително. Тя бе от Ню Хемпшър, бе посещавала елитно девическо училище, беше се омъжила на двадесет и четири години и бе останала вдовица на двадесет и осем. Съпругът й бе загинал по време на катастрофа с яхта. На няколко пъти ги споменаваха в светските хроники, обикновено заедно с епитети от рода на „влюбена двойка“. Тя бе точно такава, каквато изглеждаше — едно рядко явление в неговия свят.

Той я харесваше. Бе способна на изненадваща прямота, но без зъл умисъл. В известен смисъл харесваше му даже това, че тя не се интересува от него като мъж. Желаеше я, разбира се, но липсваше натиск от нейна страна, не беше нужно да оправдава някакви очаквания. Тя просто бе обядвала с него — и това бе всичко. После си бе взела такси до посолството, без намек за повторна среща — и това, разбира се, го направи още по-твърдо решен да я види отново. Бе повторил поканата си за вечеря, а тя тактично я бе отхвърлила. Бе продължил да настоява, докато тя склони да приеме още една покана за обяд.

Звънна частния му телефон и той разсеяно вдигна слушалката.

— Ронсар.

Обаждаше се Кара.

— Ернст Морел на няколко пъти те търси.

Ронсар сви устни. Нито харесваше, нито имаше доверие на Морел. Макар че естеството на работата му го принуждаваше да има всекидневен контакт с фанатици, луди или обикновени убийци, Морел най-вероятно бе най-лошият от всички тях. Ръководеше малка, но особено опасна терористична организация и страстно си падаше по бомбите. Бе поставил експлозиви в една болница в Германия, което предизвика смъртта на шестима пациенти, всичко това — в знак на протест срещу сътрудничеството на Германия със Съединените щати в една военна операция срещу Ирак.

— Какво иска?

— Научил е за RDX-a. Иска него.

Ронсар пусна цветиста ругатня. Първо Темпъл, а сега и Морел. Но Темпъл бе едно, а Морел — нещо съвсем друго. Макар че очакваше изтичане на информация за RDX-a, не го бе предвиждал толкова скоро. Имаше споразумение с производителя — щеше да е единственият доставчик на съединението. Самият той не беше казал на никого, защото експлозивът още не беше усъвършенстван; щеше да има много по-голямо търсене, ако бе надежден, вместо да се ползва с фаталната репутация на взривяващ се по-рано от предвиденото. Производителят бе изцяло отговорен за това, че куцо и сакато вече знае за RDX-a.

Както изглежда, партньорите му бяха готови да пожертват големи бъдещи богатства в замяна на незабавна печалба. Въздъхна. Да вървят по дяволите! Щеше да си прибере полагаемия му се процент и да предупреди купувачите, че съединението още не е достатъчно надеждно. Трябваше да пази репутацията си, щом като производителите проявяваха такава липса на далновидност.

— За кого го иска? — попита примирено и разтри челото си между очите, където се бе появила тъпа болка.

— Не каза. Иска да говори с теб.

— Остави ли някакъв номер?

— Да, и каза, че можеш да го намериш там само в рамките на следващите четиридесет и пет минути.

Това бе нещо обикновено, поне за по-способните организации: често сменяха седалището си и човек можеше да се свърже с тях само за кратко. Подобна тактика силно намаляваше шансовете да ги локализират.

Ронсар записа номера, който Кара му продиктува, и веднага щом прекъсна разговора си с нея, започна да набира цифрите. Видя, че телефонният номер е в Лондон. Чу няколко позвънявания, а после някой вдигна слушалката.

— Хлебарницата — каза някакъв глас със силен акцент. Ронсар произнесе само една дума — името си.

Последва пауза от тридесетина секунди, а после друг глас каза сърдечно:

— Много си точен, приятелю.

Морел бе едър и набит мъж, с гръден кош като гардероб, но гласът му звучеше нелепо тихо. Говореше така, сякаш изстрелва думите от устата си, като се опитваше да компенсира немощното им звучене с по-голяма скорост.

Не беше и никога не би могъл да бъде приятел на Морел.

— Доколкото разбирам, имаш поръчка.

— Дочувам невероятни слухове за тази нова рецепта. Имам нужда от хиляда килограма.

Хиляда килограма! Ронсар изви учудено вежди. Експлозивът щеше да е достатъчен да взриви цял Лондон, не че Морел щеше да го използва наведнъж. Не, щеше да причини големи щети из целия индустриализиран свят или може би да продаде сам известна част от него.

— Подобно количество ще е много, много скъпо.

— Някои неща си струват цената.

— Научи ли от слуховете и това, че рецептата още не е усъвършенствана?

— Как така не е усъвършенствана?

— Резултатите не са благонадеждни. Нестабилни са.

— Аха! — Настъпи тишина…

Морел смилаше информацията.

Един разумен човек не би искал да работи с експлозив, който може да избухне, докато го транспортират, но пък, каза си с мрачен хумор Ронсар, разумът не беше непременно задължителен за подобна категория хора.

— Какво предизвиква такива неблагоприятни резултати?

— Грубо боравене. Например да го изпуснеш.

Последва ново „аха“. Ако човек искаше да използва RDX-a за взривяването на самолет, то трябваше да го носи в ръчния си багаж, за да контролира движението — една самоубийствена задача. Или винаги би могъл да разчита на един нищо неподозиращ куриер, както в случая с полет 183.

— Човек трябва да бъде готов да поеме тези рискове — каза най-накрая Морел. Искаше да каже, че няма лично да борави с експлозива.

— Има още един проблем.

— Толкова много проблеми! — Сега Морел звучеше сприхаво раздразнено като дете, чиято любима играчка се е счупила.

— Рецептата трябва да се използва в срок, иначе… могат да се получат неочаквани резултати. Важно е времето да се изчисли прецизно.

— Така научих и аз, приятелю, така ми казаха! Една наистина интересна рецепта.

— Хиляда килограма са доста голямо количество.

— Но един организиран човек може да се справи с такава задача, нали? Кога ще е готова доставката?

От това негово твърдение Ронсар заключи, че Морел вече е набелязал целите си, които смята да удари почти едновременно. Обаче не разполагаше с достатъчно хора в организацията си, за да се справи сам. Понякога различни организации си сътрудничеха, особено ако имаха общи врагове.

— Не съм сигурен — каза той на Морел. — Това количество наистина е голямо, може би производителят не разполага с толкова много в наличност. — Всъщност Ронсар беше сигурен.

— Готов съм да платя много пари, за да се сдобия с тази рецепта за две седмици.

— Ще предам поръчката ти на производителя.

— Добре, много добре! Утре ще се обадя пак.

Ронсар затвори. Беше крайно ядосан. Пускайки без време RDX-a на пазара, производителят увеличаваше не само своя риск, но и неговия. Подобен риск трябваше да бъде компенсиран, разбира се. Щедро компенсиран.

После му хрумна нещо забавно. Доколкото знаеше, производството още беше крайно ограничено. Една поръчка от хиляда килограма би била трудно изпълнима, а той още не знаеше колко възнамерява да закупи Темпъл. Може би просто трябва да ги остави да се разберат помежду си кой да получи RDX-a. Сваляне на картите на масата, както го наричаха в уестърните. Да, това определено би било забавно.