Линда Хауърд
Втори шанс (8)

Осма глава

— Ти откъде знаеш, че тичам всяка сутрин? — попита го, когато се върнаха в къщата. Тичането до голяма степен беше оправило настроението й. Ранната сутрин бе любимата й част от деня. Небето придобиваше оттенъци на седефено и розово, а птиците се събуждаха и запяваха.

Чувстваше се уморена, но тонизирана, както всеки път след бягане.

— Казах ти, че Франк те следеше през годините.

— Глупости, не се бъзикай!

Той се разсмя. Тя го изгледа ядосано, докато ровеше в джоба си за ключа. Отключи вратата.

— Какво толкова смешно има?

— Ами когато кажеш нещо не особено благоприлично… Иначе изглеждаш като някаква мадона…

— Какво!? — Тя го зяпна слисано.

— Добре тогава — като ангел. Заради това твое невинно личице. — Ухили се и погали с пръст бузата й, а после сръчно направи маневра и влезе в къщата преди нея. Не беше забелязала кога го е извадил, но в ръката му имаше пистолет. — Изглеждаш така, сякаш няма да разбереш повечето псувни, ако ги чуеш. — Той се движеше наоколо, оглеждайки къщата, докато говореше.

Тя се ококори в красноречива гримаса и го последва вътре.

— Тогава ще се опитам да се придържам към „Боже мой!“ и „Я виж ти!“, за да не те шокирам. И не си въобразявай, че можеш да смениш темата. Господин Вини не просто ме е държал под око, нали? Била съм поставена под строго наблюдение. Кажи ми защо.

— Наблюдението не е постоянно. Само в началото беше, докато установим какви са навиците ти. Сега е от време на време, за да сме сигурни, че си добре, и да знаем, ако нещо се промени.

— Кажи ми защо сте прахосвали времето и ресурсите на Управлението за такива цели. — Наложи й се да повиши глас, защото той премина през хола и се отправи да проверява спалните.

— Не сме. Франк се свърза с една частна агенция.

В началото бе раздразнена и не можеше да повярва. Сега беше откровено слисана. Блъсна вратата и тя се затвори с трясък.

— Платил си на частна агенция да ме следи?! За бога, Тъкър, ако си искал да знаеш как съм, защо просто не вдигна телефона и не се обади?

Той се връщаше по тъмния коридор към нея. Почти не се виждаше, защото бе облечен в черно. Забелязваха се единствено лицето и ръцете му. Може би това се дължи и на начина, по който се движи, помисли си разсеяно тя. Сякаш се плъзгаше безшумно; човек трябваше да разчита на зрението си, за да го засече, понеже беше съвършено тих.

— Джон — каза той.

— Какво?

— Ти ме нарече Тъкър. Името ми е Джон.

Той стоеше точно пред нея, толкова близко, че Найема чувстваше топлината на тялото му, усещаше мириса на потта му, мириса на мъж. Тя направи крачка назад и вдигна глава, за да го погледне в лицето.

— Още не съм свикнала. За мен ти беше Тъкър през тези пет години, независимо дали щях да те видя отново или не. Медина си от по-малко от дванайсет часа.

— Не Медина. Джон. Наричай ме с малкото ми име.

Отдаваше учудващо голямо внимание на тази история с имената. Бе застанал неподвижно, вперил поглед в лицето й.

— Добре, Джон да бъде. Но сигурно ще се изпускам, особено когато ме вбесяваш… Средно по веднъж на час, поне засега…

Той й се ухили и Найема се зачуди дали беше, защото толкова лесно я ядосваше, или защото тя отново му проговори малко грубичко. Всъщност за каква я смяташе, за монахиня ли? Май щеше да се чувства неудобно, ако той продължава да се смее на всяка втора нейна дума.

Тя го побутна с пръст по гърдите. Ръката й сякаш срещна стоманена плоча, която изобщо не поддаде.

— Щом като така и така ще използваш друго име, когато стигнем във Франция, не трябва ли да свикна да те наричам така? Ами ако се изпусна тогава?

— Ще внимавам да не те вбесявам.

— Няма ли да ми кажеш? — попита го невярващо Найема.

— Още не.

Тя го подмина и ядосано се отдалечи.

— Отивам да взема душ. Заключи вратата, като излизаш.

Бълваше огън и жупел, докато се къпеше. Нямаше никаква причина да не й каже името си, под чието прикритие щеше да работи. Просто обичаше да й противоречи и да се прави на потаен, макар че това вече се бе превърнало в навик за него и може би не осъзнаваше… Не, разбира се, че съзнаваше. Той правеше всичко съвсем съзнателно. Бе забелязала това негово качество в Иран.

Тогава излизаше, че нарочно й бе разкрил истинското си име, а не че беше толкова изненадан, та да го каже неволно. Джон Медина не казваше нищо неволно. Ако го правеше, нямаше да е жив сега. Въпросът беше — защо? Можеше да се представи за Тъкър и тя никога нямаше да разбере. Какво пък толкова, каза си. Някой знаеше ли изобщо с каква цел Джон Медина прави каквото и да било?

Тя се позабави в банята, наслаждавайки се на сутрешния ритуал на хидратиране на кожата си и после нанасяйки балсам за тяло с фин мирис, който щеше да се запази през целия ден. Нямаше да ходи на работа преди девет, така че не трябваше да бърза. Това бе една от причините, поради които ставаше толкова рано: не обичаше да бърза и припряно да пристига на работа. Разбира се, обикновено спеше повече, отколкото снощи, но Медина си бе тръгнал доста след обичайното й време за лягане.

Влезе в спалнята и взе един комплект тъмносиньо бельо, но облече само бикините. Носеше сутиен, докато тичаше и беше на работа, но вкъщи не си правеше труда. Облече хавлията си и плътно завърза колана около кръста си, измъкна мокрите си коси изпод яката и се отправи боса към кухнята да види дали кафето, което беше приготвил Медина, още става за пиене.

Той седеше на бара и пиеше кафе — досущ както преди малко. Найема се поспря за секунда, после отиде при кафеварката и си наля една чаша.

— Мислех, че щеше да си тръгваш.

— Защо?

Тя обърна глава към него, както се бе подпряла на шкафчето, с чашката кафе в ръка. Забеляза, че косата му е мокра.

— Използвах другата баня, за да си взема един душ — каза. — Надявам се, че нямаш нищо против. Макар че трябваше да облека същите дрехи.

— Не, нямам нищо против. Но все пак мислех, че си тръгваш. Трябва да ходя на работа.

— Не, не трябва. В безсрочен отпуск си.

Тя отпи от кафето, като се опитваше да скрие изненадата си — а, да, и раздразнението.

— Това е ново за мен.

— Франк се погрижи за това снощи. На мое разположение си, докато приключим с тази работа.

Не беше много сигурна, че й хареса как прозвучаха думите му. Стомахът леко я присви. Смешно е, каза си. Отново се опита да се скрие зад чашата кафе.

Приличаше на хищна пантера — гъвкав, мъжествен, облечен изцяло в черно — и спокойно се бе отпуснал сред ведро обзаведената й кухня. Тениската прилепваше по тялото му и подчертаваше ширината на раменете му, както и плоския корем. Беше висок и строен, но по-мускулест, отколкото изглеждаше във всекидневните си дрехи. Имаше предвид нещо друго с последните си думи, но физическото му присъствие беше толкова силно, че тя не можа да се въздържи да не възприеме казаното в малко по-различен контекст. Дали издръжливостта и силата му се простираха и до правенето на любов? Ако беше така, то… Господи!

Веднага отклони мислите си от тази насока — тя не вещаеше нищо добро.

— А какво се очаква от мен да правя през свободното си време, докато заминем? Кога всъщност заминаваме? — попита го трескаво.

— След около седмица. Нужно е време, за да ти изградим стабилна самоличност. Междувременно ще тренираме. Как се справяш с оръжията и самозащитата?

— Изгубила съм форма.

— Някога обучавали ли са те да се защитаваш?

— Не. Изкарала съм само един курс по предотвратяване на изнасилвания, нещо от този род. Нали знаеш, най-основните техники. — Както и вече закърнелите й способности, останали от тренировките й с Далас преди пет години, които тя така и не беше продължила.

— Добре. Няма да имаме време за навлизане в подробности, но за една седмица мога да те подготвя достатъчно, така че да си равностоен съперник за повечето мъже. Вече си в добра форма, което ще ти е от полза.

Страхотно! Изглежда, щеше да й се наложи да остане в неговата компания непрекъснато в продължение на една седмица. Тя въздъхна и измъкна един тиган от шкафа.

— Нямам намерение да правя нищо, докато не хапна. Ти какво искаш за закуска?

 

 

— Избери си — каза Медина, като посочи малкия арсенал, който беше наредил на пейката. Намираха се в едно частно стрелбище, използвано от работещите в ЦРУ. Огромната, приличаща на хамбар сграда бе празна, с изключение на тях двамата.

Помещението не беше претенциозно. Личеше си, че е построено с оглед на функционалността, а не на вида му. Далечната стена на стрелбището бе отрупана с чували, пълни с пясък, и бали слама, така че амунициите да не минават през стената и да няма опасност да ударят нещо или някого навън. Стените бяха шумоизолирани, а осветлението — огромни лампи като тези, използвани във фабриките. Всяка една от тях можеше да бъде включвана и изключвана сама за себе си, така че светлината можеше да се регулира.

Той посочи към първото оръжие.

— Това е „Колт“, 45-ти калибър. Той е доста мощен, с по-специално предназначение. Следващият е револвер „Смит и Уесън 357“. Той също е доста тежко оръжие. Но и двата са надеждни като слънцето, така че може би трябва да се поупражняваш с тях. Обаче не бих ги препоръчал за редовна употреба — заради теглото им. На теб ти трябва нещо по-леко. — Посочи останалите оръжия. — Следващият е „Зиг Зауер П 226“, деветмилиметров. Моят предпочитан пистолет. Другият е „Н&К P9S“. Той е с двеста грама по-лек от колта и е доста добър. Който и да избереш от двата, няма да сбъркаш.

Найема разгледа оръжията, после взе в ръцете си всяко едно от тях подред. Двата револвера се оказаха толкова тежки, че едва успяваше да се прицели. С „Н&К“ се справяше по-добре, но най-много й допадна моделът на „Зиг“ — заради лекотата, с която боравеше с него.

— Изглежда, „Зиг“ ще се окаже и мой фаворит. — Не беше оръжеен експерт, но не беше и абсолютно начинаеща. Далас не би могъл да понесе органически една съпруга, която не може да стреля, и й бе преподал основното, настоявайки да се упражнява. Но това беше преди пет години и оттогава тя не бе стъпвала на стрелбище.

— Моделът „Зиг“ няма предпазител, който се задейства с палец. Този лост от лявата страна служи за това — каза той. — Никога, ама никога недей да сваляш ударника, ако лостът е освободен. Някои пистолети „Зиг“ са с двойно действие и нямат такъв лост, но ти трябва да свикнеш да го използваш.

— Много е неудобен — каза Найема, след като прекара една минута в опити да свикне с лостчето. — Не мога да го освободя, ако не го преместя в другата си ръка.

— Опитай с левия палец. Аз свикнах да стрелям с него с лявата си ръка, защото срещнах същото затруднение.

Тя го изгледа косо.

— Точно ли?

— Разбира се — отвърна хладно той. — Иначе нямаше да го правя.

— Извинявай, че засегнах мъжкото ти достойнство.

— Мъжкото ми достойнство не е свързано с оръжието ми, скъпа.

Тя прехапа устната си, за да не добави още нещо. Точно тази тема можеше да ги тласне в опасни води.

Веднага щом успя да овладее оръжието, то й отвърна с учудваща точност и лекота на действието. Постави един пълнител в него и Медина нагласи първата мишена с форма на човешка фигура на десет метра от Найема.

— Само толкова ли? — попита, като се чудеше дали би трябвало да се засегне.

— В повечето случаи, когато ще ти се наложи да използваш пистолет, ще трябва да стреляш отблизо, но всичко става много бързо, така че ще имаш на разположение пет секунди или дори по-малко. Работи върху точността си, преди да започнеш да се тревожиш за разстоянието. Така или иначе, за всяка мишена, която се намира на много повече от трийсет метра, по-добре е да разполагаш с пушка.

— Как ще качим оръжията си на борда на самолета?

— Няма да ги качваме. Бихме могли, но ще привлечем твърде много внимание. Ще си ги набавим, когато стигнем във Франция. Между другото, няма да пътуваме заедно.

Тя кимна, сложи слушалките и вдигна пистолета. Далас я бе научил на техниката „насочваш и стреляш“. Според някои проучвания хората били много точни, когато трябва да посочат към нещо, но когато се опитвали да стрелят, стремежът им да се прицелят точно по някакъв начин повлиявал на естествената им способност. Идеята бе в това не да се целиш, а просто да насочиш оръжието.

Ръцете на Медина я обгърнаха откъм гърба и се сключиха върху нейните, като нанесоха някои корекции в начина, по който държеше пистолета.

— Леко натисни спусъка — промълви той, а гласът му прозвуча през слушалките.

Тя пое дълбоко въздух и бавно започна да издишва както я бе учил Далас. Когато стигна до половината, спря и дръпна спусъка. Оръжието отскочи в ръцете й като живо, а цевта се вдигна от отката на изстрела. Ушите й бяха защитени от слушалките и шумът прозвуча глухо — като дъска, която се пропуква. Пушек и мирис на барут обгориха ноздрите й. Без да каже нито дума, тя здраво стисна пистолета, пое си дъх и стреля отново.

Този път Медина хвана за по-голяма стабилност китките й, но и тя самата бе по-подготвена за отката. Не се опита да му противостои, просто остави предмишниците й да поемат силата на удара.

— Добре — каза Медина и свали ръцете си от нейните.

Спокойно, без да бърза, тя изпразни пълнителя по мишената. Когато свърши, според указанията му извади празния пълнител и сложи нов. Докато зареждаше пистолета, той постави нова мишена, този път — на двайсетина метра разстояние. Изстреля всичките куршуми и от втория пълнител.

После той приближи мишените за проверка. На първата от петнайсет изстрела Найема бе уцелила два пъти главата, веднъж — врата и пет попадения бяха улучили гърдите.

— Само осем — каза тя с отвращение. — Малко над петдесет процента.

— Това не ти е състезание по стрелба, така че не се прави на легендарната Ани Оукли. Можеш да приемеш нещата така: с останалите седем куршума вероятно би изкарала ангелите на всеки, застанал близо до целта.

Наложи й се да се засмее, нищо че го направи малко невесело.

— Много ти благодаря.

— Няма защо. Погледни втората мишена.

Втората мишена я накара да се почувства по-добре. И двата пъти се бе опитала да разпредели по равно изстрелите между главата и гърдите. Сега имаше три попадения в главата, което не беше кой знае какво, но пък всичките осем изстрела бяха попаднали в целта при стрелбата й в гърдите.

Каза на Джон какво се е опитвала да направи.

— Забрави главата — посъветва я той. — Когато си под напрежение, гърдите са много по-добра мишена. Не е нужно да убиваш никого, само да го спреш. А сега да преминем към друго оръжие.

— Защо ще го правим?

— Защото никога не се знае какво ще намерим. Трябва да се научиш да използваш каквото имаш под ръка.

„От неговата уста звучи така, сякаш ще ме прави професионален стрелец“, каза си кисело тя. Но премина към „Н&К“, както гласяха инструкциите му, и повтори същото упражнение. Доста се затрудни обаче с колта и „Смит и Уесън“-а. Пистолетите бяха толкова тежки, че само за да ги държи стабилно, и то с двете ръце, трябваше да използва всичките си сили. Първият изстрел с калибър 357 така я разтърси, че зъбите й изтракаха.

Медина отново застана зад нея и хвана китките й с двете си ръце, като й даде от силата си.

— Ако ти не си заедно с мен, няма да се справя с тези големи пистолети — процеди през зъби тя.

— Справяш се добре. Гледай да си почиваш между изстрелите.

Не само че трябваше да си почива, но и да възстановява концентрацията си. Сега вече знаеше защо наричат големите пистолети „ръчни оръдия“. Не успяваше да уцели всеки път, но куршумите, които попадаха в целта, пробиваха огромни дупки в картонените фигури. След това се налагаше да разтрива ръцете си, за да помогне на мускулите си да се отпуснат.

— За днес стига толкова — каза той, като забеляза действията й. — Ако продължиш, ще хванеш мускулна треска.

— Нямам нищо против да спра — промърмори Найема. — Пък и не съм Рамбо все пак.

— Че кой е? — каза сухо той.

Тя се засмя, докато разтриваше схванатите си рамене.

— Сега какво следва?

— Малко тренировки, ако си съгласна.

Тя го изгледа подозрително.

— Какви тренировки?

— Такива, които да те научат как да се грижиш за себе си.

— Трябва да те уведомя, че взимам витамини и поддържам влажността на кожата си.

— Умница! — разсмя се Медина и небрежно прехвърли ръка през раменете й. — От нас двамата ще излезе страхотен екип.

— Страхотен временен екип — поправи го, като се опита да игнорира внезапното ускоряване на ударите на сърцето си. За нищо на света нямаше намерение да се върне в този бизнес на пълен работен ден, че дори и почасово. Ставаше дума за еднократно споразумение.

Медина й позволи да има последната дума, но тя забеляза самодоволното присвиване на устните му, което той бързо прикри. Това й подсказа, че той има други планове. Което беше почти толкова обезпокоително, колкото и самата работа.

За нейно облекчение Медина не я пресили особено много по време на тренировката. Гимнастическият салон, където я заведе, не беше никакъв салон, а изоставен хамбар на тридесет мили южно от окръг Колумбия. Въпреки това там имаше уреди, тежести, боксови круши и какво ли още не. Имаше и един голям, син, дебел шест сантиметра дунапренов дюшек.

— Това нещо не е достатъчно дебело — декларира тя.

— Достатъчно дебело е. Няма да те хвърлям на главата ти — каза той и изрита обувките си.

— Повече ме притеснява задникът ми. — Тя последва примера му и свали обувките си.

— Обещавам да се грижа добре за задника ти.

И показа на дело, че може да държи на думите си. Тренировката не включваше тръшкане на земята и заплитане на крайниците на кълбо.

— Първо правило: не се опитвай да свалиш на земята никого — посъветва я той. — Не си достатъчно добра. Най-доброто, на което можеш да се надяваш, е да се измъкнеш невредима, и точно върху това ще работим сега. Имаш едно психологическо предимство на своя страна — дребна си…

— Не съм!

Той вдигна очи към тавана.

— Добре, по-дребна си от повечето мъже.

— Но съм жилава.

Тогава той се разсмя — явно не успя да се сдържи.

— Добре, жилава си. Не знам точно къде, но ще се доверя на думите ти. Обаче изглеждаш…

Този път бе неин ред да погледне към тавана, обръщайки очи.

— Знам — като ангел.

— Това май не ти харесва, а? Нека да кажем тогава, че изглеждаш като дама. Изглеждаш така, сякаш никога не си била мръсна, никога не си се потила и не си псувала.

— За третото губиш по точки — промърмори тя.

— А и не изглеждаш толкова склонна да спориш, колкото си.

— Не споря, просто уточнявам.

— Та, както казах — ухили й се отвисоко той, — изглеждаш като сметаново сладкишче. Ангелско, женствено сметаново сладкишче. Така че всеки мъж, който те сграбчи, няма да очаква от теб да направиш нищо, освен може би да се разплачеш.

Тя реши, че засега се бе заяждала достатъчно, и сви рамене, като се опитваше същевременно да ги разкърши.

— Окей, научи ме тогава как да накарам мъжете да плачат.

— Ще бъда пределно доволен, ако те науча как да се измъкваш.

 

 

Благодарение на курса по защита от изнасилване тя вече знаеше някои от основните неща. Джон й помогна да опресни паметта си за много от хватките: например как да разкъса захвата на някого, който я е хванал отпред. Трябваше бързо и решително да вкара ръцете си под тези на нападателя. Бърз и силен удар със стегната длан по носа можеше и да не убие човек — макар че можеше, ако се изпълни правилно — но със сигурност щеше да му причини болка. Както и ако плеснеше противника си с длани по ушите — движение, предвидено да спука тъпанчетата му. Удар по очите или по гърлото със свити пръсти също вършеше добра работа.

Показа й къде е най-уязвимото място на гърлото. Добре нанесен удар там можеше да разкъса трахеята. Ако не му се окажеше незабавна помощ, човек с разкъсана трахея би умрял. Дори и да не успееше да нанесе достатъчно силен удар, тя поне щеше да обезвреди противника си, удряйки го в гърлото.

Движеха се по тепиха, като заемаха различни пози и следваха различни сценарии. По необходимост упражнението включваше близък контакт. Найема нареди на самата себе си да не обръща внимание на усещанията, предизвикани от допира до високото мускулесто тяло на Джон, когато той се притискаше до нея или я обвиваше с ръце в разнообразни захвати, които търпеливо я учеше да разкъсва.

И двамата се поизпотиха, но той не спираше, докато тя не взе да се задъхва.

— Какво искаш, да викам за помощ ли? — попита го накрая.

— Можем да спрем, когато поискаш — каза учуден той.

— Страхотно! И ми го казваш чак сега.

— Не искам да те пресилвам. Ще тренираме всеки ден, за да увеличим силата и издръжливостта, но няма да се получи, ако хванеш мускулна треска.

Имаше дори леко притеснен вид, затова Найема каза:

— Не мисля, че ще хвана мускулна треска, но въпреки това съм готова за една почивка.

— В онзи хладилник ей там има малко вода. Аз ще поработя малко с тежестите, докато ти си почиваш.

Тя си донесе бутилка със студена вода от ръждясалия хладилник в ъгъла и седна на дюшека да гледа. Той съблече тениската си и я метна встрани. Найема побърза да извърне глава и отпи още малко вода. Един гол от кръста нагоре мъж не беше нищо необичайно наглед, но все пак… това беше Джон Медина, който съвсем не беше обичаен.

Тя се излегна на дюшека и затвори очи, за да не се поддава на изкушението да го наблюдава. Между тях двамата не можеше да има нищо друго, освен работа. Той се занимаваше със секретни операции, а тя си имаше редовно работно време — от девет до пет следобед. Двамата водеха съвсем различен начин на живот. И все пак за няколко главозамайващи секунди тя си помисли дали да не се наслади на една мимолетна връзка с него.

Какво ли щеше да бъде? Приятно й беше да е с него днес, даже и когато я дразнеше. Той я предизвикваше, като просто се държеше естествено. Чувстваше се уморена, но се чувстваше и изпълнена с жизненост, която пулсираше във вените й както не й се бе случвало от много, много време. Той ли бе направил всичко това или перспективата да се върне на бойното поле? Или той самият бе неразривно свързан със самата ситуация така, че да й бъде невъзможно да ги раздели?

Усещаше цялото си тяло като наелектризирано след тренировката с него. На няколко пъти ръцете му неволно бяха докоснали зърната на гърдите й. Дланите му бяха стояли върху краката й, върху хълбоците. Тялото му се бе плъзгало покрай нейното, а на няколко пъти, докато имитираха схватка, кракът му се намираше между бедрата й.

Тя се претърколи по корем и положи глава на ръцете си. Джон Медина бе целият покрит с предупредителни знаци, които гласяха: „Опасна зона!“, и в името на собствената си сигурност тя трябваше да се съобрази с тях. Вече рискуваше повече, отколкото можеше да си позволи да загуби.

— Време е да се залавяме за работа, сметаново сладкишче — повика я той от пейката, на която правеше коремни преси.

— „Сметаново сладкишче“! — троснато повтори тя и се вдигна на крака.