Линда Хауърд
Втори шанс (6)

Шеста глава

Найема се качи в колата и закопча предпазния колан.

— Не трябва ли да ми сложиш превръзка на очите или нещо такова? — попита го иронично, но съвсем не на шега.

Вратата на гаража се вдигна пред тях и колата излезе на улицата, а после зави наляво.

Тъкър — по-скоро Медина, както вече трябваше да свикне да го нарича — взе, че се усмихна.

— Само ако желаеш. Не ми казвай, че ти завързаха очите, за да те доведат тук.

— Не, но седях със затворени очи.

Не се шегуваше. Не беше имала никакво желание да узнае къде живее заместник оперативният директор. Бе загубила вкуса си към приключения преди пет години, а адресът на Франк Вини попадаше в графата „потенциално опасна информация“.

Усмивката на Медина се разтегна още повече. „Всъщност той изглежда доста добре“, помисли си тя, докато наблюдаваше лицето му в мъждивата зелена светлина на таблото. През изминалите пет години, когато си спомняше за него, то бе в контекста на случилото се, а не как изглеждаше. Лицето му бе избледняло в паметта й. И все пак тя го бе разпознала веднага, дори и без брада.

Когато го видя, шокът от срещата им се оказа доста по-силен, отколкото можеше да си представи, но пък тя едва ли бе очаквала да го види някога отново, така че нямаше как да се подготви за това. Тъкър — не, Медина — бе неразривна част от най-големия кошмар в живота й. Когато чу гласа му, това моментално я върна пет години назад.

— Трябваше да се досетя, че си редовен агент на ЦРУ, а не временно работещ. — Сега се чувстваше като наивна глупачка, но пък нещата винаги изглеждаха по-ясни, когато човек ги оценява в контекста на вече минали събития.

— Защо да е трябвало? — каза той с интерес. — Работех под прикритие и се представях за агент на свободна практика.

Връщайки се назад в спомените си, тя осъзна, че Далас знаеше истината и именно затова бе настоявал Медина да не участва в най-рискованата част от операцията, когато можеха да го заловят. Далас, един бивш „тюлен“, свикнал да работи при условия на пълна секретност, бе запазил тази информация за себе си, като не я бе споделил дори с жена си. Но сега тя работеше за Управлението и бе наясно с факта, че така се работи. Човек трябва да умее да пази тайна, не да разгласява пред приятели и съседи с какво си вади хляба; дискретността се превръщаше във втора природа.

— Далас знаеше, нали? — попита просто за да се увери.

— Знаеше, че съм щатен агент, но не знаеше истинското ми име. Бях работил с него преди и той ме познаваше като Тъкър.

— Тогава защо ми го каза? Не беше нужно. — Щеше й се да не го бе направил. Ако даже само петдесет процента от това, което се говореше за Джон Медина, беше истина, то тя предпочиташе да не знае кой стои зад името. В този случай неведението бе по-безопасно от предпазливостта.

— А може би беше. — Гласът му прозвуча замислено, но той не се впусна в обяснения.

— Защо ти трябваше прикритие, за да работиш с нас? Нали бяхме екип? Никой нямаше да те предаде.

— Ако не знаехте истинското ми име, нямаше да можете да го разкриете, ако случайно попаднехте в плен.

— А ако ти попаднеше в плен?

— Нямаше да се случи.

— О, нима? И как щеше да го предотвратиш?

— С отрова — каза той и това прозвуча като нещо съвсем естествено.

Найема се сви и потрепери. Знаеше, че някои агенти от дните на Студената война са носели отрова, обикновено цианкалий, с който да се самоубият в случай на нужда. По-скоро биха го погълнали, отколкото да се оставят да ги заловят. Пригади й се от това, че Джон Медина би постъпил по същия начин.

— Но…

— За предпочитане е пред това да те измъчват до смърт — сви рамене той. — Доста хора съм успял да вбеся през всичките тези години. Всички те с удоволствие биха участвали в това да ме нарежат на парчета.

От онова, което й бе известно за подвизите му, можеше да съди, че изобщо не преувеличава. Даже напротив. Носеха се слухове, че премахнал собствената си жена, когато открил, че е двоен агент и се готви да предаде някакъв високопоставен шпионин. Найема не бе повярвала на този слух, но пък не бе повярвала и че Джон Медина е реално съществуващо лице. Никой от хората, които говореха за него, не го познаваше лично, не го беше виждал, нито пък познаваше някого, който го е виждал. Тя го възприемаше като някаква… градска легенда, като мит, роден в средите на работещите за ЦРУ.

Още не можеше да асимилира факта, че той не само съществува, но и че тя го познава лично. И дори по-смайващо бе неговото собствено отношение към всичко, свързано със собствената му персона. Сякаш приемаше славата и репутацията си като някаква неизбежна цена, която трябва да плати, за да може да върши това, което обича.

— Като се имат предвид обстоятелствата — каза тя жлъчно, — не трябваше да ми го казваш. Даже и сега. — Фактът, че бе разкрил самоличността си, я изпълваше с подозрение.

— Всъщност толкова се изненадах да те видя, че се изпуснах.

Самата мисъл нещо да го извади от контрол бе толкова несъстоятелна, че тя се изсмя.

— Защо не продължиш да ме занасяш! — каза.

— Вярно е — промърмори той. — Не знаех, че ще те заваря там.

— И нямаше никаква представа, че господин Вини иска аз да… каквото там искаше да направя? И просто ей така се появи? Колко вероятно е това?

— Не особено, но невероятни неща се случват всеки ден.

— Той очаква ли от теб да ме убедиш да приема работата?

— Може би. Не знам какво е намислил. — В гласа му прозвуча леко раздразнение. — Но подозирам, че играе някаква двойна игра. Ще трябва сама да го попиташ.

— Щом като отказвам да приема работата, каквато и да е тя, има ли някакво значение каква е двойната му игра?

Той внезапно се ухили.

— Не мисля, че очакваше да му откажеш. Поне не толкова бързо. Не са много хората, които могат да му кажат „не“.

— Значи е имал нужда да го преживее.

— Нищо чудно, че Далас беше луд по тебе — каза Медина с възхищение. — Беше трудно и на него някой да му се опре. Изглеждаше толкова твърд, колкото бе и в действителност.

Да, така беше. Далас бе висок метър и деветдесет и тежеше малко над сто килограма, само мускули. Но силата му не се намираше в тялото, колкото и добра да беше формата му, а в качествата на съзнанието му, в решителността и концентрацията. Именно те го правеха… изключителен.

Не можеше да разговаря за Далас с никого. През последните пет години капсулира спомените си за него в душата си. Бяха женени за кратко, запознаха се малко преди това и не успяха да си създадат кръг от семейни приятели. Професиите им бяха свързани с много пътувания. Ожениха се набързо в Рино, прекараха един незабравим меден месец в Аруба, после Далас го нямаше за шест седмици, а тя замина за Сиатъл, за да работи по един проект за митнически контрол. Възникваше ту едно, ту друго и така и не успяха да се запознаят един друг с роднините си.

След смъртта на Далас тя отиде до Индиана и се запозна с роднините му. Държаха си ръцете, горчиво оплаквайки го заедно. Но тогава бяха все още твърде шокирани от случилото се, твърде смазани от бремето на въпросите „защо“ и „как“, за да се отдадат на спомени и да я питат що за човек е тя. Понякога им пишеше писма, но когато Далас беше жив, не бяха разполагали с достатъчно време да установят по-близък контакт помежду си. Сега, когато Далас го нямаше, нито една от страните не бе склонна да задълбочава и сближава отношенията си с другата.

Нейното собствено семейство, милите, любящи родители, които живееха спокойния си, нормален живот в едно предградие на Каунсил Блъфс, Айова, се държаха с разбиране и съчувствие, но още отначало не бяха успели напълно да скрият неодобрението си за това, че двамата с Далас решиха да заминат за Иран. Цялото й семейство — родителите, братята й Мейсън и Сам, сестра й Киара — не искаха нищо друго, освен традиционния семеен бит: работа от девет до пет, женитба, деца, да живееш в един и същи град, откакто си се родил и докато умреш, да познаваш всеки в махалата и да пазаруваш в един и същ магазин в края на седмицата. Не знаеха какво да правят с черната овца в стадото си, не познаваха копнежа по това да видиш повече, да правиш повече неща от другите. Бе им чужд стремежът й да се развива и да търси приключения, стремеж, който я бе подтикнал да напусне родния си град и да поеме към неизвестното.

През последните пет години изплащаше греховете си, живеейки сама със спомените, които никой не споделя. Понякога мислено шепнеше името му, а когато самотата преливаше в душата й, го изричаше на глас в безответен и безутешен порив. Но не можеше да разговаря за него с никого.

Обаче Медина го бе познавал, бе присъствал, когато всичко това се беше случило. Той щеше да разбере. Именно той от всички останали можеше да я разбере напълно и изцяло.

Не бе устояла на изкушението — позволи му да я откара до дома й. Не можеше да обвинява него за собственото си чувство за вина. Може би имаше нужда да поговори с него, за да остави тази част от миналото зад гърба си. Може би отдавна щеше да го направи, ако знаеше как да се свърже с него, но щом стигнаха до Париж, той бе изчезнал.

Положила ръце в скута си, тя наблюдаваше как тъмните улици се нижат покрай тях. Запита се дали Далас би я обичал сега, дали изобщо би разпознал в нейно лице жената, в която се е влюбил. Онази жена бе дръзка и жизнена, с вкус към предизвикателствата. Но онези дни бяха безвъзвратно отминали. Бе престанала да поема рискове.

— Така и не ти благодарих — каза едва чуто. — За онова, което направи.

Той повдигна изненадано вежди и я стрелна с очи.

— Да ми благодариш!

Стори й се, че не е просто изненадан, а направо изумен.

— За това, че ме измъкна от Иран — поясни Найема, а после се зачуди защо бе необходимо да го казва. — Знам, че бях просто едно бреме за вас.

„Че бях легнала на плещите ти“ сигурно звучеше по-точно. Цели епизоди от онези дни се губеха в паметта й, изобщо не си спомняше как е излязла от бараката. Но помнеше как вървяха през студените тъмни планини, когато емоционалната болка бе толкова силна, че не чувстваше никакви физически страдания.

— Бях обещал на Далас.

Думите му прозвучаха простичко, но непоколебимо. Заболя я, когато чу името на Далас, изречено гласно.

През тези пет години не минаваше и ден, в който да не мисли за съпруга си. Ужасната болка си бе отишла и на нейно място понякога идваше смътна тъга и чувство за самота. Но най-често тя си спомняше хубавите моменти, които двамата бяха преживели. Съжаляваше за това, че не са имали повече време да бъдат заедно, че не са успели да научат всички най-дребни подробности един за друг. Името на Далас отново я потопи в тъга, но сега тя бе някак поносима, по-притъпена, а и в гласа на Медина звучеше нотка на разкаяние. Това, което времето не успяваше да промени, бе изпитваната от нея вина — съзнанието, че Далас нямаше да се захване с тази работа, ако тя не бе пожелала да я приеме.

Може би тя не бе единственият човек, чувстващ се виновен. Медина, за какъвто и да се представяше, й правеше впечатление на човек, който би направил нужното и после би продължил по пътя си, без да се обръща назад. Но очевидно не беше съвсем така. Той се бе грижил за нея, точно както бе обещал на Далас, при положение, че би било много по-лесно да я остави да замръзне и да умре от студ в планината. Не можеше да си представи какво го бе подтикнало да постъпи по този начин, но въпреки това му беше благодарна.

— Да не мислиш, че обвинявах теб? — попита го с тих глас. — Не. Никога не съм го правила.

Отново го бе изненадала. Когато го погледна, забеляза как той стисна зъби.

— А може би трябваше — отвърна Медина.

— Защо? Какво можеше да направиш? — Беше преживявала тази нощ хиляди пъти в неистовите си усилия да приеме реалността. — Никога нямаше да успеем да го измъкнем жив от фабриката, камо ли от Иран. Ти го знаеше. И той също го знаеше. Избра да изпълни мисията си, избра бързата смърт пред бавната и мъчителната. — Успя да се усмихне, но някак тъжно. — Както ти с твоето хапче цианкалий.

— Аз бях този, който му каза да натисне бутона.

— Той щеше да го направи, независимо от думите ти. Той беше мой съпруг и ми беше известно, когато се омъжих за него, че е дяволски способен да прояви героизъм. — Тя знаеше от кой тип мъже е Далас; знаеше, че ще се чувства задължен да доведе работата си докрай, на всяка цена, дори и това да му струва живота.

Медина замълча и се концентрира върху шофирането. Тя му каза накъде да завие на следващото кръстовище. Живееше в Маклийн, от същата страна на реката, от която се намираше Лангли, така че пътуването й до работата не я затрудняваше.

Тогава тя също бе седяла до него, докато той мълчаливо караше в нощта. Хади бе „осигурил“ от иранското село един „Форд феърлейн“, модел 1968, и тримата заедно стигнаха с автомобила до Техеран. После Хади се отдели и двамата продължиха пътя си сами. Тогава тя имаше треска и всичко я болеше, бе съсипана от мъка и от чувство за вина и едва издържаше.

Медина се бе грижил за нея. Когато раната от пирона в рамото й се инфектира, той измъкна незнайно откъде една ампула с антибиотик и й направи инжекция. Следеше за това да се храни и да спи и я преведе през границата с Турция. Намираше се до нея по време на първия раздиращ пристъп на безкрайна болка, но не се опита да я успокои, защото знаеше, че плачът е за предпочитане пред това да задържи всичко вътре в себе си.

Ако вземеше предвид всички обстоятелства, оказваше се, че дължи на този мъж живота си.

Да обвинява Медина би било лесно, много по-лесно, отколкото да вини себе си. Но вътрешната твърдост на характера й, която бе привлякла Далас, й пречеше да постъпи другояче, освен да погледне истината в очите: когато Медина се бе обърнал към тях двамата с предложението да приемат тази работа, Далас искаше да откажат. Именно тя искаше да я приемат. Би могла да си каже, че работата е била важна, а това наистина беше вярно, но имаше и други, които Медина можеше да вземе в екипа си, ако те с Далас му бяха отказали.

Да, Далас разбираше много от експлозиви. А тя — от електроника, независимо дали ставаше дума за сглобяване на радио или на детонатор, или пък за монтиране на подслушвателно устройство на телефонна линия. Но имаше и други хора, които се справяха добре и които щяха да свършат работата не по-зле от тях. Тя бе пожелала да идат — не защото се чувстваше незаменима, а защото копнееше да усети тръпката на предизвикателството. Като дете винаги се катереше високо по дърветата, връзваше чаршафите един за друг и се спускаше от прозореца на втория етаж. Обичаше джетовете и спускането със сал от бързеи и водопади, и дори за малко, докато беше в гимназията, обмисляше възможността да се присъедини към един отряд за обезвреждане на бомби. За облекчение на родителите си вместо това се бе записала да учи електроника и чужди езици, но по-късно установи, че познанията й я отвеждат по-далеч от дома и към по-големи опасности, отколкото ако бе отишла в местния отряд за обезвреждане на бомби.

Найема познаваше добре собствената си природа. Обичаше възбудата, прилива на адреналин, причинен от усещането за опасност. Именно в търсене на подобно силно усещане, макар и свързано с нещо, което съвсем не бе самоцелно, тя бе повлякла Далас и го бе убила. Ако не беше тя, щяха да си търсят къща по крайбрежието на Северна Каролина, както искаше Далас.

Ако не беше тя, Далас още щеше да е жив.

Затова тя се бе отказала от живота, който обожава, от високото напрежение и ходенето по ръба на острието. Цената се оказваше твърде висока. Последната мисъл на Далас бе за нея и това означаваше твърде много, за да си позволи лекомислено да излага живота си на опасност.

Медина спря колата до алеята, която водеше към къщата й, после влезе на заден ход. Държейки ключа от дома си в ръка, тя излезе от колата. Далас също паркираше така: с предницата на колата, насочена към изхода — една елементарна предпазна мярка, която му позволяваше да тръгне по-бързо при нужда и правеше по-трудно блокирането на пътя му.

Колко странно, че не се бе сещала за това от години; просто паркираше колата си в гаража, както постъпваха милиони други хора като нея. Но методът на паркиране на Медина я накара в един миг да почувства внезапното заставане нащрек, остротата на сетивата си, ускоряването на пулса. Докато се усети, и вече се оглеждаше, взираше се в сенките и се опитваше да регистрира някакво движение с периферното си зрение.

Медина бе сторил същото, само дето извърши огледа много по-бързо, с отработен рефлекс.

— По дяволите! — каза Найема раздразнително и тръгна покрай тротоара към сводестия навес над входната врата.

— По дяволите какво? — Той се намери до нея, като се движеше безшумно, и направи така, че да стигне до навеса първи. Никой не се криеше там и не се готвеше да ги нападне — не че тя бе очаквала нещо различно. Просто искаше да не забелязва какви ги върши той.

— По дяволите, прекарах половин час с теб и вече търся убийци в храстите!

— Няма нищо лошо в това да си нащрек и да забелязваш какво става около тебе.

— Няма, ако бях в тайните служби или поне ченге, но не съм. Просто си играя с машинарийки. Единственото нещо, което може да се спотайва в храстите ми, е някоя котка.

Той протегна ръка към ключа от къщата, но тя го спря с поглед.

— Караш ме да се чувствам като параноичка. Има ли някаква конкретна причина за всичко това? — попита го, докато отключваше вратата и после я отвори. Нищо зловещо не се случи, не последваха изстрели или експлозия.

— Извинявай. Просто по навик.

Тя бе оставила да светят някои лампи и той надникна вътре, а на лицето му се четеше интерес.

— Искаш ли да влезеш? Така и не пийнахме кафе в дома на Вини. — Не предполагаше, че ще го покани, докато не чу думите, които изричаше. Не можеше да се каже, че са в приятелски отношения, макар че тя се изненада да установи колко лесно се разговаря с него. И все пак той беше Джон Медина, а не някой солиден и улегнал бюрократ, който я бе извел на вечеря.

Той пристъпи вътре нащрек, а погледът му обходи стаята, като поглъщаше всеки детайл от обстановката. Наблюдаваше я как отваря вратата на гардероба и изключва алармената система. Внезапно й се стори, че би могъл да опише подробно всичко, което бе минало през погледа му за тези няколко секунди, и дори да й каже кода на алармената система.

Тя затвори вратата на гардероба. Медина каза:

— Направи ми една услуга. Включи отново алармената сигнализация.

Понеже той имаше основателни причини да държи на спазването на правилата за сигурност, тя го стори.

Найема бе купила къщата преди три години, когато едно значително увеличение на заплатата й даде възможност да притежава собствено жилище, вместо да живее под наем, даже при космическите цени на недвижимите имоти в окръг Колумбия. Бе твърде голяма за сам човек — с три спални и две бани плюс една отделна тоалетна. Но тя бе оправдала покупката пред себе си, казвайки си, че така ще разполага с достатъчно място за близките си, когато й идват на гости. Макар че те никога не идваха. Пък и с трите си спални къщата щеше да се продаде по-лесно, ако някога й хрумнеше, че иска да живее другаде.

Със сводестите си врати и прозорци къщата донякъде напомняше испански стил. Бе боядисала сама стените на стаите, избирайки пастелен прасковен цвят, докато мебелите бяха в тъмнозелено и тюркоазно, а килимът — в неутрално бежово, не особено оригинален, но понеже бе запазен, вместо да го смени, тя го бе покрила с голяма рогозка на геометрични фигури в зелено, синьо и прасковено. Ефектът бе свеж и създаваше уют, а атмосферата — женствена, без да е претенциозна.

— Тук е приятно — каза той и тя се запита какви ли изводи си е направил от начина на обзавеждане.

— Кухнята е насам. — Поведе го, като включваше лампите пред себе си. Обожаваше кухнята си — дълга, с редица от прозорци на дясната стена. Барът бе покрит с мозайка от теракота в синьо и керемидено и представляваше удобна и функционална работна площ за всеки кулинарен проект, независимо колко е амбициозен. На первазите на прозорците в малки сандъчета растяха билки и ароматни треви, а ароматът им изпълваше въздуха. В дъното на стаята се намираше уютна малка маса за закуска с два стола и обградена с пищно избуяли папрати.

Найема се зае да приготвя кафето, докато Медина се приближи до прозорците и започна да спуска щорите една след друга.

— Не се ли уморяваш понякога — попита го тя — да си винаги нащрек?

— Вече не ми прави впечатление, отдавна съм свикнал. А и ти би трябвало да пускаш щорите. — Закрачи из кухнята с ръце в джобовете. Спря се пред дъбовата поставка, на която бяха наредени кухненските ножове, измъкна най-големия и опря острието му в палеца си, после го върна на мястото му. Следващото му спиране бе при задната врата, чиято горна половина бе от стъкло; спусна перденцата и провери ключалката.

— Обикновено го спускам. Гледам да не предизвиквам съдбата и да не си навличам неприятности. — Едва изрече думите си и уличи сама себе си в лъжа. Едва ли можеше да си навлече по-голяма неприятност от Джон Медина, а със сигурност сама бе отправила предизвикателство към съдбата с поканата си.

— Тук ти трябва по-здрава ключалка — каза той разсеяно. — Всъщност трябва ти нова врата. Някой може просто да счупи стъклото, да се пресегне и да отключи вратата.

— Първото нещо, което ще направя утре сутринта, ще е да се погрижа за това.

Сигурно бе усетил иронията в гласа й, защото я погледна и се ухили.

— Извинявай. Ти вече знаеш всичко това, нали?

— Да. — Тя извади две чашки от шкафа. — Нивото на престъпността в този квартал е ниско, а аз наистина разполагам с алармена система. Предполагам, че ако някой наистина иска да се вмъкне вътре, ще счупи колкото прозорци му е необходимо, а не само прозореца на задната врата.

Той дръпна един от високите столове на бара и приседна на него. Изглеждаше отпуснат и спокоен, макар че тя се зачуди дали някога се отпуска напълно, като се има предвид кой е и с какво се занимава. Наля кафето и постави една чашка пред него. Погледна го през бара.

— Окей, кажи ми сега защо ме докара у дома. Само не ми казвай, че е в името на доброто старо време.

— Тогава няма да ти кажа. — Както си пиеше кафето, за момент изглеждаше потънал в мислите си, но бързо се съвзе от мимолетното разсейване. — Доколко неуловимо е това ново устройство за подслушване, което си разработила? Разкажи ми за него.

Тя направи гримаса.

— Нищо не е напълно неуловимо, както знаеш. Но поне не предизвиква колебания във волтажа, така че осцилоскопът не може да го засече. Но ако някой използва метален детектор, това е нещо друго.

— Франк изглеждаше впечатлен.

Найема изведнъж се настрои подозрително.

— Не е кой знае какво, защото, както казах, може да се използва само в определени случаи. Ако ти е известно как се проверява за подслушвателни устройства, тогава можеш да го пригодиш и да го направиш практически неуловимо. Защо изобщо ти е споменал за него?

Устройството можеше да има ценни приложения, но далеч не беше потресаващо откритие, което да промени развитието на разузнаването в световен мащаб. Защо заместник оперативният директор трябваше да знае за него, че и да я вика на частна среща в дома си?

— Попитах го как я караш. Той ми каза върху какво работиш.

Предпазливостта й се превърна в нескрита подозрителност. Е, добре, нормално бе Медина да пита за нея, но това не обясняваше как Вини би могъл да знае каквото и да е за нея, още по-малко — за последния й проект.

— От къде на къде заместник оперативният директор ще знае нещо за мен? Ние работим в съвсем различни отдели. — Мнозинството от служителите на ЦРУ не бяха бляскавите герои, пресъздавани от Холивуд, а чиновници, аналитици и технократи. Допреди Иран Найема копнееше за вълнението и тръпката на оперативната работа, но вече не. Сега се задоволяваше да работи върху електрониката, необходима за събирането на информация в разузнаването, и се чувстваше доволна, че всяка вечер се прибира в собствения си дом.

— Защото го помолих да те държи под око.

Откровеното му признание я изненада.

— И защо ти трябваше да го правиш? — Не й харесваше идеята някой постоянно да я следи.

— Исках да разбера дали си добре, пък и никога не изгубвам дирите на някого, чиито умения мога да използвам отново.

По гърба й преминаха студени тръпки. Сега вече знаеше защо я бе докарал до дома й — искаше да я въвлече обратно в света, от който се бе оттеглила след смъртта на Далас. Готвеше се буквално да размаха бутилка под носа на алкохолик, който се е отказал от пиенето, да я отклони от правия, сигурен път, който следваше. Няма да успее, освен ако у нея не се пробуди старото желание да изпита покачването на адреналина, свързано с опасността, помисли си тя с нарастващ ужас. Ако наистина се е променила, нищо от казаното от Медина нямаше да може да я изкуши да изостави сигурния си, безопасен живот, който си бе изградила.

Смяташе, че се е променила. Мислеше, че гладът за приключения я е напуснал. Защо тогава я обхващаше такава паника, сякаш представата за евентуалното предизвикателство можеше да й замае фатално главата?

— Недей да смееш да искаш от мен това… — започна тя, но той я прекъсна.

— Нуждая се от теб, Найема.