Метаданни
Данни
- Серия
- Джон Медина (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- All the Queen’s Men, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мария Христофорова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 149гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- Xesiona(2010)
- Допълнителна корекция и форматиране
- maskara(2010)
- Сканиране
- ganinka(2009)
- Допълнителна корекция
- asayva(2013)
Издание:
Линда Хауърд. Втори шанс
ИК „Хермес“, Пловдив, 2000
Американска. Първо издание
Редактор: Пламен Тотев
Коректор: Атанаска Кузманова
ISBN: 954–459–786–7
История
- —Добавяне
- —Корекция от asayva
Втора част
Трета глава
1999, Атланта, Джорджия
Полет 183 от Атланта до Лондон беше пълен. Пасажерите от първа класа вече се бяха качили на борда и се бяха настанили удобно, с напитка в ръка, нещо за четене или и двете заедно. Стюардесите бяха взели палтата им и ги бяха окачили в гардероба, бяха си поприказвали с онези от тях, които имаха настроение за това, бяха проверили дали момчетата от пилотската кабина се нуждаят от нещо.
Конгресменът Доналд Брукс и съпругата му Илейн заминаваха на почивка. Последната им ваканция бе толкова отдавна, че Илейн почти не можеше да повярва как Доналд се бе съгласил на това принудително бездействие. Откакто го избраха за първия му мандат преди петнайсет години, той редовно посвещаваше на работата си по осемнайсет до двайсет часа на ден. След всичкото това време, прекарано в Конгреса, у него все още бе останало зрънце идеализъм, което го подтикваше да смята, че данъкоплатците заслужават подобаващо усърдие от негова страна, дори и нещо повече. Тя бе свикнала да си ляга сама, но винаги се събуждаше, когато той се прибираше у дома. После двамата се държаха за ръка и си приказваха. В началото не фигурираха в ничии списъци с най-влиятелните хора от елита, така че тя бе прекарала доста вечери сама с децата.
Сега нещата бяха малко по-други. Доналд бе председател на Комисията по международни отношения към Белия дом и те определено бяха сред елита, час по час присъстваха на различни мероприятия и събирания, но поне бяха заедно.
О, понякога се случваше да се върнат за малко у дома, в Илинойс, когато Конгресът не заседаваше. Вместо да се поотпусне и да намали темпото, Доналд използваше времето да си навакса в контактите със своите избиратели. Не бяха прекарвали заедно истинска ваканция от времето, когато бе избран за първи път.
Илейн очакваше с трескаво нетърпение дните, когато щяха да се излежават до късно, да поръчват храна от рум сървис, да се наслаждават на спокойното разглеждане на забележителности из Лондон. Пет дни — в Лондон, след това — кратка разходка из Париж за още пет дни, после — Рим и Флоренция. Идеалната ваканция.
Два реда зад тях Гарвин Уитакър вече бе погълнат от документите, които носеше в куфарчето си. Той беше сред висшата администрация на една водеща компютърна фирма, бурно разраснала се през последните седем години — печалбата й сега възлизаше на петдесет милиарда долара. Не можеше да се мери с „Майкрософт“, но пък кой можеше? Когато проектът му се реализираше на пазара, Гарвин предвиждаше за пет години фирмата да удвои печалбата си. Поне се надяваше, мечтаеше за това. Изчакваше най-удобния момент, увеличаваше мощта и пазарите си, като внимаваше да не настъпва гигантите по мазола. Но когато преценеше, че времето е дошло, щеше да им покаже своята оперативна система — толкова съвършена и опростена и тъй добре защитена срещу вируси, че щеше да остави всички останали след себе си.
На първия ред седеше един делегат на ООН от Германия, който притискаше ледената напитка към челото си с надеждата главоболието му да намалее достатъчно, за да може да подремне по време на дългия полет. На място 2F седеше една дама, която работеше в Световната банка. Смръщила вежди, тя четеше „Уолстрийт Джърнъл“. Като малка винаги си бе мечтала да има вълнуваща професия, например неврохирург или филмова звезда, но бе разбрала, че парите са най-силният стимулатор, много по-мощен от всеки наркотик. Пътуваше из целия свят: беше вечеряла в Париж, пазарувала в Хонконг, карала ски в Швейцария. Животът й беше хубав и тя възнамеряваше да го направи още по-хубав.
Един дипломат от кариерата седеше на място 4D. В годините на президента Буш той беше посланик във Франция, но после му бяха отредили много по-незначителна роля. Наскоро се бе оженил за дъщерята на известна фамилия от Чикаго, чието богатство и влияние много скоро щяха да му донесат нужните дивиденти; очакваше да го направят отново посланик, но не в някоя държавица с непроизносимо име, която никой не може да открие на картата.
В отделението на туристическата класа Чарлс Лански избърса потта от челото си и се опита да не мисли за предстоящото излитане. Нямаше нищо против летенето, когато самолетът е вече във въздуха, но направо му прилошаваше от страх, докато кацаше или излиташе. След кратък престой в Лондон щеше да лети за Франкфурт, което означаваше две излитания и две кацания. Единствено изключително важна среща можеше да го принуди да преживее всичко това.
На борда на самолета се изсипа група колежанчета, които щяха да посетят Англия, Шотландия и Ирландия. Всеки от тях носеше на гърба си неизменната раница, в която имаше най-необходимото: бутилка минерална вода „Евиан“, преносим компактдиск плейър, колекция любими дискове, чантичка с гримове — ако колежанчето беше момиче, и електронна игра — ако беше момче, вероятно и някоя дреха. Те бяха загорели от слънцето, със здрав вид, приличаха си като грахови зърна в шушулка, но бяха достатъчно млади, за да смятат себе си за уникални и неповторими.
Един след друг в самолета се качиха обичайната група от бизнесмени и туристи, засуетиха се наоколо и накрая заеха местата си. Млада дама тревожно стискаше в ръце пътната си чанта, докато стюардесата не й предложи да я остави в багажното отделение над главата й. Тя поклати глава и успя да набута чантата под седалката пред себе си, макар че тя едва се побра и не остана никакво място за краката й. Беше пребледняла и се потеше въпреки хладната струя въздух, който идваше от вентилацията над главата й.
Най-накрая огромният самолет L-1001 се откъсна от входа на терминала и се присъедини към онези, които чакаха за излитане. Пред него имаше седемнадесет други самолета, които бавно се придвижваха към пистата. Единият от пилотите от време на време даваше по микрофона някаква информация на пътниците за предстоящото излитане. Повечето от пасажерите в първа класа вече бяха събули обувките си и бяха обули черните пътнически чорапи — компанията „Делта“ предвидливо ги осигуряваше на тези, които щяха да летят през океана. Хората прелистваха списания, изваждаха книги от чантите си, а някои вече похъркваха.
Най-накрая дойде ред и на полет 183. Големите двигатели зареваха, самолетът набра скорост и се понесе надолу по пистата, все по-бързо и по-бързо, после се откъсна от земята и се понесе във въздуха. Чу се някакво ръмжене — колесникът се прибираше в тялото на машината. Машината се стрелна в синьото небе, като постепенно набираше нужната височина. Според предвидения план трябваше да стигнат до източното крайбрежие и близо до Ню Йорк да се отклонят към Атлантическия океан.
Тридесет и три минути след началото на полета, някъде над планините в западната част на Северна Каротина, самолетът избухна в огнено кълбо, от което като в забавен каданс излитаха парчета от корпуса, достигаха пиковата точка на своята траектория и падаха обратно на земята.