Линда Хауърд
Втори шанс (27)

Двадесет и седма глава

Джон се свърза по радиостанцията с мъжа, който ги бе докарал с лодката, и два часа по-късно той донесе на яхтата дрехи: джинси, тениски, бельо, чорапи и маратонки.

— Научи ли нещо за Ронсар? — попита го Джон, докато взимаше вързопа.

Мъжът поклати глава. Беше облечен почти както и предишния ден: в памучни панталони и пуловер, носеше и слънчеви очила, които скриваха очите му.

— Нищо ново. Хората му са навсякъде из Марсилия. Изглежда са загубили следите ви. Но ние за всеки случай ще държим яхтата под наблюдение.

Найема почака, докато мъжът си тръгна, а после излезе на палубата.

— Дрехи! — каза доволно и взе вързопа от ръцете на Джон. — Слава богу! Да бъдеш гол, когато има какво да облечеш, е едно, но да си гол, когато нямаш избор, е доста изнервящо.

Той протегна ръка и опипа дебелата хавлия, която тя плътно бе пристегната на кръста си, след като бе взела душ преди няколко минути.

— Изглеждаш ми съвсем облечена. Твърде облечена, ако питаш мен.

— Там е работата. Ако човек трябва да полага усилия, за да постигне нещо, след това го оценява повече. — Тя се отдръпна от посегателството на ръката му и се скри под палубата.

— Тогава трябва да се смяташ за най-оценената жена на света — измърмори той.

Може би думите му не бяха предназначени за нея, но тя ги чу. Коленете й леко омекнаха. Всеки път, когато се сетеше за думите, които бе изрекъл тази сутрин, сърцето й започваше да бие неудържимо. Чувстваше се толкова щастлива, сякаш ще полети.

Щяха да се сблъскат с проблеми в бъдеще, може би съвсем скоро. Не знаеше в каква насока ще се развие връзката им — дали ще се смятат за официално обвързани, или ще постигнат негласно споразумение да останат любовници, като се срещат, когато им е възможно, или другояче казано — не особено често. Но всичко това бе в бъдеще. Засега, през тези откраднати дни, преди да се върнат с военен транспорт в Щатите, не им оставаше нищо друго, освен да се обичат.

Не й бе казал, че я обича, но това не беше необходимо. Тя го чувстваше всеки път, когато я докосваше с онази умопомрачителна смесица между нежност и диво желание, караща ръцете му да треперят; както и когато я поглеждаше, а емоциите му се разголваха в очите му. Джон притежаваше завиден самоконтрол и самият факт, че й позволяваше да види чувствата му, говореше по-красноречиво от всякакви думи.

Днес тя не се нуждаеше от обещания, от планове. Не и днес. Не и утре. Може би загубата на Далас я бе накарала да се страхува да разчита на бъдещето. Знаеше само, че сега е щастлива просто да има Джон до себе си.

Той слезе под палубата и се облегна на рамката на вратата. Гледаше я как изважда дрехите от торбата и ги разделя на леглото — за него и за нея.

— Ще ходиш ли някъде?

— Не, просто исках да се облека. Май не мога да повярвам, че Ронсар се е отказал да ни търси. Ако нещо ще става, предпочитам да не съм по хавлия.

Джон се приближи и мушна пръст в колана на кръста й, като я придърпа към себе си. Тя не се възпротиви и обви ръце около врата му.

— Тук сме в безопасност — каза той. — Някой може да проникне незабелязано само под вода. Под постоянно наблюдение сме, а яхтата е електронно обезопасена срещу опити за подслушване.

— Значи ще останем на борда, докато ни приберат?

— Нямам нищо против няколко дни принудително бездействие. — Устните му се извиха в лека усмивка. — От друга страна, не съм и Супермен, така че може и да се облечем.

Събу панталона на смокинга си — единственото нещо, с което бе облечен — и успя да обуе гащета и джинси, преди тя да облече бикините си. Погледна стъпалата й.

— Трябват ти лепенки, преди да обуеш чорапи и обувки. Ще донеса аптечката.

Найема седна на леглото и огледа краката си. Пришките не изглеждаха зле и не я боляха — антибиотичният крем, който бе нанесла предишния ден, бе подействал доста добре, както и това, че откакто бе стъпила на борда на яхтата, бе ходила само боса. И все пак той имаше право: трябваше да се пази. Бегачите се научават да се грижат за стъпалата си.

Той се върна с малка бяла чантичка в ръка и седна до нея на леглото.

— Вдигай краката — каза и потупа скута си.

Стана й приятно да я поглезят. Усмихна се, легна назад на възглавницата и вдигна крака на скута му, като се остави изцяло в ръцете му. Тези силни ръце нежно поеха стъпалата й, нанесоха успокояващ хладен мехлем върху мехурите и ги покриха с лепенки. Изпълни задачата със същата страховита съсредоточеност, която прилагаше към всичко останало.

Погледна я, като още държеше краката й в ръцете си.

— Знаеш ли, че стъпалата са ерогенна зона?

Леко притеснена, тя отвърна:

— Знам, че са зона, където ме е гъдел. — Опита се да издърпа краката си от ръцете му, но Джон парира без усилие движението й.

— Довери ми се. — Тонът на гласа му бе едновременно убедителен и успокояващ. — Няма да те гъделичкам.

Найема тъкмо се опитваше да се изправи и да седне, когато той притисна устни към вътрешната част на дясното й стъпало. Тя падна обратно на възглавницата и дъхът й се спря на гърлото, а миниатюрни стрелички пронизаха тялото й в слабините. Пое си шумно въздух през устата.

— Направи го пак!

— С удоволствие — измърмори той и погали с език стъпалото й, докато наблюдаваше с интерес как зърната на гърдите й набъбват.

Найема затвори очи. Това, което й правеше, бе невероятно: изобщо не й беше до смях. Докосваше я силно, сякаш я масажираше. Езикът му безпогрешно намери най-чувствителното място на извивката на ходилото й и продължи да го стимулира, докато тя не простена от удоволствие. После насочи вниманието си към левия й крак — премести се и седна срещу нея, така, че той се оказа в дясната му ръка, а десният — в лявата. Разпредели по равно вниманието си между тях, като ги целуваше, галеше с език и всмукваше, а тя вече не успяваше да сдържа стоновете си. Тялото й се сгърчи и гръбнакът й се изви като дъга. Дишането й стана накъсано.

Почти не забеляза кога Джон умело смъкна бикините й, усети само как обхвана с длани задните й части и я повдигна към устните си. Допирът на косата му по вътрешната страна на бедрата й бе хладен, а на езика — горещ, когато проникна в нея. Беше така възбудена, че след секунди стигна до върха. Усещането бе толкова наситено, че кръвта забуча в ушите й, а реалността се сви и концентрира в пламъка, който се разливаше по тялото й.

Най-накрая Найема успя да отвори очи. Джон й се усмихваше.

— Видя ли?

— Олеле! — Тя се протегна вяло. — Знаеш ли и други номера?

— Няколко, но ще трябва да ги разработим. — Засмя се и стана на крака.

Бе успял да притъпи интереса й към обличането, но тя все пак го направи и се присъедини към него на палубата. Слънцето светеше ярко и повърхността на водата блестеше. Тя се загледа към многолюдния плаж и града зад него.

— Ще ми се да можехме да отидем до града — каза и сложи слънчевите си очила.

— Може би по-късно. Нека да видим дали ще научим още нещо за Ронсар, преди да отидем до града. — Той вдигна бинокъла и се зае да оглежда брега.

— Жените без горнище на банския ли гледаш? — попита тя и го щипна по задника. — Мислех, че си прекалено изтънчен за това.

— Един мъж никога не е прекалено изтънчен за това — измърмори той и се засмя, когато тя го ощипа отново.

Късно следобед Джон получи нов доклад от мъжете на брега. Ронсар, изглежда, бе изтеглил хората си — макар летищата още да се намираха под наблюдение, никой не претърсваше околността заради тях.

— Май ще можем да поразгледаме малко забележителностите на града — каза той.

Найема разбра, че го прави заради нея.

— Ти си бил в Ница и преди, нали?

Той сви рамене.

— На повечето места съм бил и преди.

— Какво правиш, когато искаш да си починеш?

Джон се позамисли.

— Скривам се на някоя яхта на Ривиерата и правя любов с теб — отвърна най-накрая.

— Искаш да кажеш, че… Никога не се качваш в някоя кола, просто ей така… Не наемаш някое бунгало в планините, не ходиш за риба, не се любуваш на природата? — Беше ужасена, не можеше да проумее как човек може да живее при такъв постоянен стрес.

— Като нормалните хора? Не.

„Господин Медина, това ще се промени“, помисли си тя, докато го гледаше съсредоточено. Когато разполагаше със свободно време, тя щеше да се погрижи той да си почине някъде, където няма да има нужда постоянно да пази гърба си или да внимава за прикритието си. Сигурно това щеше да е единственият начин да са заедно, на някое толкова усамотено място, че ако искат да срещнат друг човек, те трябва специално да го търсят.

Джон съобщи по радиото, че отиват на брега.

— Искаш ли да те следим?

Той се замисли.

— С колко души разполагате?

— Можем да наблюдаваме яхтата или вас, но ще ни бъде трудно да го правим едновременно.

Найема знаеше, че това е един пресметнат риск. Фактът, че хората на Ронсар не бяха забелязани, не означаваше, че ги няма. Но всичко в живота на Джон бе пресметнат риск, а напоследък — и в нейния. „Така ще бъде занапред“, помисли си тя. Такъв бе животът, който избираше, който искаше да води.

— Остави за нас един човек — каза накрая Джон.

— Разбрано.

Той затъкна пистолета отзад на кръста си и метна на гърба си тънко яке. Найема бе открила една сламена чанта в каютата и сложи своя пистолет в нея.

Яхтата разполагаше с малка гумена лодка с мотор и те отидоха до брега с нея. Слънцето висеше ниско над хоризонта, светлината намаляваше, а сенките се удължаваха. Разходиха се известно време заедно с другите туристи. Спряха за чаша кафе в едно открито кафене. Тя разгледа няколко симпатични малки магазинчета и тъкмо щеше да си купи един дълъг метър и осемдесет небесносин шал, когато установи, че няма пари.

— Разорена съм — каза на Джон през смях и го издърпа навън от магазина.

Той погледна назад.

— Ще ти го купя.

— Не искам да ми го купуваш. Искам да ми дадеш малко пари.

— Нагла феминистка! — отбеляза Джон, издърпа ръката си от нейната и влезе обратно в магазина.

Найема го изчака на тротоара, скръстила ръце, потупвайки нервно с крак, докато той се върна с опакования шал. Пусна лекия пакет в сламената й чанта и залепи една целувка на носа й.

— Това е от мен. Що се отнася до налични средства, ще се погрижа утре да ни финансират отново.

— Благодаря ти. — Погледна през рамото му и зърна някакъв мъж да ги наблюдава. Той бързо се обърна и влезе в един магазин. Тя каза замислено: — Знаеш ли как изглежда човекът, който е натоварен да ни следи?

— Забелязах го, когато слязохме от лодката. Панталони в цвят каки, бяла риза.

— Мъж с черни панталони, бяла риза и жълто-кафяво сако ни наблюдаваше. Когато ме видя да поглеждам към него, влезе в един магазин.

Джон веднага се раздвижи, но без следа от припряност. Преметна ръка през кръста й и я поведе към най-близкия магазин. Щом се озоваха вътре, с бърза крачка я насочи към задния вход, докато собственичката разгорещено бърбореше нещо зад гърба им. Излязоха навън и се озоваха в тясна калдъръмена уличка, полутъмна от сенките и отворена и в двете посоки. Той зави надясно, по посока на магазина, където беше влязъл непознатият, който ги следеше.

Ако мъжът ги бе последвал в магазина и излезеше през задната врата, инстинктивно щеше да се насочи наляво, в посока, обратна на тази, от която е дошъл. Ако пък можеха да излязат от уличката, преди той да реши, че са го забелязали, и да ги последва, щяха да се отърват от него.

Почти успяха. Мъжът изскочи от задната врата на магазина, когато бяха на две къщи разстояние от края на уличката. Собственичката на магазинчето крякаше подире му, обидена, че хората използват терена й, за да минават по-напряко. Той не й обърна повече внимание, отколкото на досаден комар, като махна с ръка, в която се бе появил пистолет, измъкнат от кобура под сакото му.

Собственичката изпищя и побърза да се прибере в магазина си. Джон бутна Найема в една вдлъбнатина на сградата до тях, образувана от рамката на входната врата, и направи плонж в обратната посока. Измъкна пистолета си и се претърколи, след като се приземи. Първият изстрел уцели казан за боклук. Вторият изстрел беше на Джон, но мъжът се скри обратно в магазина.

— Бягай! — извика Джон и стреля още веднъж към вратата на магазина. — Аз ще го задържа.

Тя тъкмо бъркаше в сламената чанта за пистолета си, но щом чу заповедта му, си плю на петите, съзнавайки, че ако се забави, може да му попречи. Хората пред нея се разпръснаха встрани от края на уличката, като пищяха и се опитваха да се скрият.

Стигна до края, зави зад ъгъла, и долепи гръб до стената на сградата. От време на време надничаше, за да види какво става. Джон си проправяше път назад и стреляше с добре премерени изстрели, които откъртваха големи парчета от тухлите на къщата. Когато стигна до нея, я хвана за китката и двамата затичаха по улицата, блъскайки смутени и уплашени пешеходци.

— Към лодката ли отиваме? — попита го задъхана, като се опитваше да не изостава.

— Не и преди да ни изгубят. Не искам да открият яхтата.

Което означаваше, че тя не е просто място, където ще пренощуват. На борда й имаше секретна информация; може би самата яхта беше секретна.

Тичайки, Найема смъкна от рамото си сламената чанта и взе да рови в нея за пистолета.

— Какво правиш? — попита й Джон и погледна зад тях. — Надясно!

Тя зави надясно.

— Слагам пистолета там, където ще ми бъде под ръка — измърмори Найема, затъкна оръжието в колана си отзад, както беше направил той, и го покри с фланелката си.

Някой извика зад тях. За нещастие улиците още бяха оживени и пълни с туристи и хората обръщаха глави след тях, докато те си проправяха път. Всеки преследвач би могъл прекрасно да се ориентира по суматохата, която създаваха.

— Наляво! — каза Джон и те завиха толкова едновременно, сякаш краката им бяха части от невидим механизъм. — Надясно! — Завиха надясно в следващата пресечка. Ако можеха да накарат хората да се оглеждат в различни посоки, това щеше да създаде достатъчно объркване, за да добият преднина и да се измъкнат незабелязано.

Отклониха се в една малка странична уличка, изпъстрена с ярки цветя в сандъчета и саксии, подредени на верандите. Вратите бяха боядисани във весели тонове, а децата се радваха на последните слънчеви лъчи. Джон ускори крачка — трябваше да се махнат от тази улица, преди някое дете да пострада.

Завиха надясно по една уличка — толкова тясна, че слънцето едва ли някога я огряваше. Наложи се да тичат един зад друг. Улицата пред тях бе виолетова от сенките и по нея вече проблясваха първите лампи. Множество хора вървяха насам-натам.

Някой се блъсна в Джон в мига, в който излязоха от уличката, а после и двамата се озоваха на земята. За част от секундата Найема помисли, че е станало случайно, но после нечии ръце я хванаха изотзад и тя реагира моментално, като заби лакти в един не чак толкова твърд корем. Мъжът шумно изпусна дъха си като пробит мях, а тя се отскубна от хватката му, завъртя се и го перна, целейки се в ъгълчето на окото му. Не можа да хване нужния ъгъл, но той и така се свлече на земята, сгърчи се и започна да повръща.

Джон я сграбчи за китката и я дръпна силно, след това и двамата побягнаха. Тя се обърна и видя нападателя си да лежи неподвижен на земята. А мъжът, който се бе опитал да се справи с Джон, беше в полуседнало полулегнало положение, облегнат на една стена, и също не помръдваше.

— Недей да гледаш! — Джон още я дърпаше за китката — толкова силно, че краката й едва докосваха земята, докато тичаше. — Продължавай да бягаш!

Стомахът й се обърна.

— Не исках да го…

— Той искаше — гласеше лаконичният му отговор.

Свърнаха по някаква уличка и се озоваха в квартал, в който улиците се разклоняваха и пресичаха като оплетени спагети. Трима мъже с извадени оръжия в ръка пресякоха улицата пред тях. Един от тримата ги забеляза и посочи с ръка. Джон я дръпна към най-близката пресечка.

— Колко са? — каза задъхано тя.

— Много — отвърна мрачно той. Насочи се по посока на тримата мъже, като се надяваше да излезе зад гърба им. Тичаха по тясна живописна уличка с цветя по прозорците и с възрастни жени, които продаваха на прага на къщите си дантелени шалове и собственоръчно приготвени възглавнички с ароматни билки и треви. Една от жените изпищя при вида на пистолета в ръката на Джон, когато двамата с Найема притичаха покрай нея. Направиха остър завой наляво и се озоваха в задънена улица. Найема се завъртя и понечи да се върне, но Джон я хвана за лакътя и я дръпна към себе си.

Тя усети това, което и той. Улицата зад тях бавно притихна, когато стариците грабнаха стоката си и се скриха по домовете си. В далечината се чуваха шумове на превозни средства, но тук наблизо цареше гробна тишина.

Луи Ронсар се появи на улицата с лека усмивка на изваяните си устни и „Глок 17“ в ръка. Големият пистолет бе насочен в главата на Найема.

Джон моментално направи крачка встрани от нея. Оръжието все така остана насочено към главата й.

— Спри на място! — каза Ронсар и Джон се подчини. — Приятели мои — продължи шеговито Ронсар, — тръгнахте си, без да кажете „довиждане“.

— Довиждане — каза Джон. Лицето му беше безизразно. Оръжието в ръката му не помръдна, не и когато огромният деветмилиметров пистолет сочеше право в челото на Найема.

— Хвърли оръжието! — извика Ронсар на Джон. Тъмносините му очи бяха студени като айсберг. Джон се подчини и остави пистолета да падне на улицата. — Вие се подиграхте с гостоприемството ми. Ако охраната не ви бе изненадала, щеше да ви се размине. Така и нямаше да разбера, че сте проникнали в компютъра ми. Това направи, нали? Иначе още щеше да си в дома ми и да работиш по въпроса.

Джон сви рамене. Нямаше смисъл да отрича.

— Получих каквото ми трябваше. Копирах всичко. Сега знам това, което ти знаеш.

— С каква цел, приятелю? Изнудване? Или искаше изключителен достъп до RDX-a?

Темпъл отговаряше на въпросите. Докато Найема го наблюдаваше, лицето на Джон се промени съвсем незабележимо, а очите му станаха безизразни.

— Който притежава съединението, ще направи много пари за съвсем кратко време. Освен това… Искам да го приложа за нещо.

— Можеше да си купиш каквото количество ти трябва.

— А ти щеше да спечелиш.

— Значи за това става въпрос. За пари?

— Винаги става въпрос за пари.

— А тя? — Ронсар посочи Найема. — Предполагам, че ти е партньорка.

— Аз нямам партньори.

— Тогава тя е…

— Тя няма нищо общо с това. Пусни я да си върви — тихо каза Джон.

След миг Ронсар вече бе прехвърлил пистолета си от Найема към Джон, а пръстът му бе на спусъка.

— Никога не се опитвай да ме правиш на глупак! — каза тихо, а тонът му бе смъртоносен.

Найема посегна към колана си и сграбчи пистолета. Ронсар забеляза движението на ръката й с ъгълчето на окото си и понечи да се обърне, но тя вече бе измъкнала оръжието и го бе насочила към главата му.

— Може би — промърмори тя, подражавайки съвършено на Джон Медина — трябва да отправиш въпросите си към мен. Хвърли пистолета!

— Не мисля така — отвърна Ронсар, все още с пистолет, насочен към Джон. — Нима си готова да рискуваш живота на любовника си? Той не желаеше да рискува твоя.

Найема вдигна рамене, все едно това нямаше значение.

— Просто застани до него.

И двамата мъже се вцепениха. Джон сякаш бе престанал да диша, а лицето му пребледня като платно. Ронсар я зяпна изумено, а после се разсмя невесело. Найема не можеше да си позволи да свали очи от Ронсар, но едва не се парализира от съзнанието за риска, който поема. С неговото минало — с жена, която бе предпочел да убие пред това да я остави да предаде двама агенти, предателството на друга любима би било съкрушително, толкова непоносимо, че даже неговият свръхчовешки контрол можеше да не го понесе. Реакцията му бе решаваща, защото Ронсар трябваше да му повярва.

— Приемете моите извинения, мосю Темпъл — каза Ронсар на Джон. — Изглежда, и двамата ни изиграха.

— Извинявай, скъпи. — Тя дари Джон с неискрена усмивка. — Дискетата е у мен. Докато ти спеше снощи, може да се каже, я присвоих. — Джон знаеше, че тя лъже. Не само че не бе напускала леглото снощи, освен, за да отиде до банята, ами и присвояването на дискетата не можеше да свърши работа, когато информацията вече бе изпратена на Лангли.

Найема отново погледна към Ронсар, за да привлече вниманието му към себе си.

— Бих се представила, но по-добре да не го правя. Бих искала да ти направя предложение, Луи… Такова, каквото ще е от полза и за двама ни.

— По какъв начин?

Тя отново се усмихна.

— ЦРУ е силно заинтересувано от… постигането на споразумение с теб. Не желаем да те отстраняваме от бизнеса ти. Ти би могъл да бъдеш изключително ценен за нас, както и ние за теб. Имаш достъп до някои много интересни сведения и ние сме готови щедро да ти заплатим за тях.

— Така биха постъпили и други правителства — отвърна той, а очите му още я гледаха студено.

Найема наблюдаваше и Джон, като се молеше да не провали плана й.

— Не така, както можем да си позволим ние. Освен това има една допълнителна премия.

— Например?

— Сърце.

Тишина, която изглеждаше абсолютна, последва думите й. Джон щеше да каже нещо, но се възпря. Лицето на Ронсар се изкриви в омраза.

— И ти се осмеляваш — прошепна, — осмеляваш се да търгуваш с живота на дъщеря ми?

— Предлагам ти услугите на правителството на Съединените щати за намирането на сърце за нея. Не можеш да се мериш с тяхното влияние, независимо с колко пари разполагаш. Едно ново сърце може и да не я спаси, но поне ще й даде шанс да дочака разработването на нови методи за лечение.

Той се вкопчи за думите й, а на лицето му се изписа бащинска загриженост и болка.

— Дадено! — каза грубо, без увъртания, без дребни спорове за надмощие. Любовта му към Лора беше искрена и всепоглъщаща. Би направил всичко, би продал душата си на дявола, за да я спаси. Да работи за ЦРУ бе едно нищо в сравнение с това. Свали оръжието си и кимна към Джон.

— Ами той?

— Господин Темпъл? — Найема сви рамене и свали собственото си оръжие. Това беше риск, но тя чувстваше, че трябва да го поеме, за да постигне съгласие. — Той е… един бонус, така да се каже. Не очаквах да получа помощта му за тази работа, но понеже се оказа там и се справяше толкова добре, позволих му да го направи. — Помисли си, че трябва да запази прикритието на Джон. Самоличността му като Джоузеф Темпъл не трябваше да стои под въпрос.

Джон се наведе и вдигна пистолета си. Найема не можа да прочете изражението на лицето му. То все още беше бледо, а очите му — мъртви като никога. Насочи се към Ронсар.

— Темпъл! — извика рязко тя, когато някакъв звук отдясно привлече вниманието й.

Двама от хората на Ронсар се появиха зад ъгъла. Веднага приковаха погледите си върху Джон, главния обект на тяхното търсене. Видяха пистолета в ръката му, видяха го как се насочи към Ронсар. Найема разбра, за частица от секундата я осени видение какво ще последва. Видя как оръжията им го взеха на мушка. За момент той беше толкова съсредоточен върху Ронсар, че не успя да реагира светкавично както обикновено.

Не чу как изкрещя, как дрезгавият вик на ужас и ярост раздра гърлото й. Не осъзна как се раздвижи, как понечи да вдигне пистолета в ръката си. Чуваше само ударите на сърцето си, бавни и кънтящи, сякаш изпомпваше меласа, а не кръв. Една мисъл проряза съзнанието й: „Не и този път!“. Не можеше да гледа как умира. Не можеше.

Последва далечен изстрел. Синя мъгла от пушечен дим. Мирис на барут опърли ноздрите й. Ритникът на оръжието в ръката й при изстрелите й, отново и отново. Нещо я блъсна със страшна сила и я повали на земята. Опита се да се изправи, но краката й не я държаха. Стреля отново.

„Някой друг стреля“, помисли си тя. Чу се по-силен гърмеж, или поне така й се стори. Джон. Той стреляше. Добре… Значи беше жив…

Светлината сякаш угасна, или може би не. Не беше сигурна. Чу някакъв разпокъсан шум, който постепенно оформи думи в съзнанието й. Болка, по-силна от всичко изпитано от нея досега, раздираше тялото й — толкова всепоглъщаща, че Найема едва успяваше да диша.

— По дяволите, не умирай! — крещеше Джон и разкъсваше дрехите й. — Чуваш ли? По дяволите, не!

Джон рядко ругае, помисли си, докато се бореше с болката. Сигурно наистина бе разстроен. Какво, за бога, се бе случило?

Беше ранена. Спомни си това, спомни си страшния удар, повалил я на земята. Нещо я беше уцелило.

Бяха я простреляли. Значи така се чувства човек, когато е прострелян — по-лошо, отколкото си го представяше.

— Не умирай! — изрева Джон някъде отстрани, притискайки с все сили тялото й.

Тя навлажни устните си и успя да каже:

— Може и да не умра, ако побързаш и доведеш помощ.

Главата му рязко се изви и той втренчи очи в нея. Зениците му бяха свити като топлийки от шока, а лицето му — пребледняло и измъчено.

— Дръж се! — каза й грубо. — Ще спра кръвотечението. — Погледна някъде над нея с диво и ожесточено изражение на лицето си. — По-добре използвай цялото си влияние и намери най-добрите лекари в Европа, Ронсар — каза с нисък, гърлен глас, — защото ако тя умре, ще те нарежа на парчета.