Метаданни
Данни
- Серия
- Джон Медина (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- All the Queen’s Men, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мария Христофорова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 149гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- Xesiona(2010)
- Допълнителна корекция и форматиране
- maskara(2010)
- Сканиране
- ganinka(2009)
- Допълнителна корекция
- asayva(2013)
Издание:
Линда Хауърд. Втори шанс
ИК „Хермес“, Пловдив, 2000
Американска. Първо издание
Редактор: Пламен Тотев
Коректор: Атанаска Кузманова
ISBN: 954–459–786–7
История
- —Добавяне
- —Корекция от asayva
Втора глава
От микрофона на радиото изригна грохотът на стрелбата. Найема подскочи така, сякаш някой куршум я беше уцелил, и с всички сили притисна длани към устата си, за да сподави вика, който бе заседнал в гърлото й. Тъкър се обърна и я погледна право в лицето — сякаш й нямаше доверие, че ще запази мълчание. Не беше нужно да се притеснява — тя буквално бе замръзнала на място.
Последва глухо изръмжаване, като стон на ранено животно.
— Дявол да го вземе! Убиха Сайед!
— Изтегляй се! — каза Тъкър, но канонадата от пушечни изстрели заглуши думите му.
Откъм тенекиеното радио дойде един приглушен звук, съпроводен с изстрели и шум от строполяването на човешко тяло. Космите на тила на Найема настръхнаха.
— Аа!… По дяволите! — Думите му бяха немощни и напрегнати.
Тя едва успя да разпознае гласа на Далас.
— Хади! — излая Тъкър. — Уцелиха Далас. Помогни му!…
— Не — каза Далас след една дълбока и продължителна въздишка.
— Дръж се, човече, ще дойда при теб! — Гласът на Хади звучеше разтревожено и напрегнато.
— Спести си… труда. Прострелян съм в корема…
Светът около нея се покри с някаква сива пелена. Найема се бореше с шока, с усещането, че цялото й тяло се разпада на парчета. Стомахът й се сви, а дробовете й отказваха да си поемат въздух. Прострелян в корема! Дори да се намираха в Щатите и наблизо да имаше спешно отделение, раната пак щеше да е много опасна. А тук, в тези мразовити, забутани планини, където можеха да се надяват на някаква медицинска помощ едва след дни, това бе равносилно на смъртна присъда. Знаеше го, съзнанието й го разбираше. Но въпреки всичко отказваше да го приеме, отказваше да погледне истината в очите.
Чуха се още изстрели, твърде наблизо. Далас продължаваше да стреля и още ги държеше на разстояние.
— Шефе… — Тихият шепот увисна във въздуха.
— Тук съм. — Тъкър още стоеше лице в лице с Найема, приковал поглед в нея.
— Там ли е… Найема чува ли ме?
Далас очевидно изпадаше в шок, иначе не би задал този въпрос, би знаел, че тя чува всичко. Найема бе конструирала предавателя по този начин.
Тъкър не откъсваше очи от нея.
— Не — каза той.
Последваха още изстрели, после дишането на Далас — късо и забързано.
— Добре. Аз… Детонаторът още е в мен. Не мога да ги оставя да се измъкнат… с тази гадост.
— Не — каза отново Тъкър. — Не можеш. — Гласът му прозвуча почти нежно.
— Грижи… грижи се за нея.
Лицето на Тъкър бе непроницаема маска, а очите му — приковани в нейните.
— Ще се грижа. — А след кратка пауза каза: — Направи го!
Експлозията разтърси бараката и от пукнатините на тавана се посипаха парченца мазилка, а вратата сякаш щеше да изскочи от пантите си. Ударната вълна още не беше преминала, когато Тъкър се раздвижи, изтръгна слушалките от ушите си и ги хвърли на пода. Хвана в ръка един чук и започна методично да удря по радиото. Въпреки че беше старо и износено, то още работеше, а според плана им не трябваше да оставят след себе си нищо, което можеше да се използва. Отне му около половин минута, за да направи радиото на парчета.
Когато приключи с него, дръпна Найема настрана от провизиите и бързо започна да ги преразпределя, като ги опаковаше наново. Тя стоеше вдървено по средата на бараката като парализирана, мозъкът й бе вцепенен от шока. Осъзнаваше някаква болка, която сякаш раздираше гърдите й — като че сърцето й щеше да експлодира, — но дори тя й се струваше далечна и смътна.
Тъкър бутна в ръцете й дебело зимно палто. Найема се втренчи в него, все едно не разбираше какво се очаква от нея. Той безмълвно я загърна в него, мушна ръцете й в ръкавите, като че ли беше невръстно дете, закопча я и подпъхна косата й под яката, за да я пази от вятъра. Сложи ръкавици на ръцете й и топла кожена шапка на главата.
Навлече през глава един дебел пуловер, после метна на раменете си собственото си палто. Докато си слагаше ръкавиците, навън се чу тихо изсвирване и той загаси светлината. Хади се промъкна през вратата и Тъкър отново запали лампата.
На светлината на мъждивата лампа лицето на Хади бе подчертано бледо и изпито. Веднага погледна към Найема.
— Господи… — понечи да каже нещо той, но едно рязко движение на Тъкър го накара да замълчи.
— Не сега! Трябва да тръгваме. — Бутна в ръцете на Хади един от пакетите с провизии, метна другите два на раменете си и взе една пушка. Хвана Найема за ръка и я поведе навън в нощта.
Превозното им средство, старо рено, ги предаде още на първата нощ и целият набор от технически умения на Тъкър се оказа безсилен пред счупената ос. Хади изгледа разтревожено Найема. През първите два дни не беше трепнала нито веднъж, движеше се машинално като робот, и не изоставаше — независимо от убийственото темпо, което налагаше Тъкър. Отговаряше, когато й задаваха директен въпрос; ядеше, когато Тъкър й даваше храна; пиеше, когато й даваше вода. Но не спеше. Лягаше, когато той й кажеше, но не заспиваше и очите й бяха подути от безсъние. И двамата знаеха, че няма да издържи още дълго така.
Хади попита Тъкър, като внимаваше да не повишава глас:
— Какво смяташ да правиш? Ще се разделяме ли, както смятахме първоначално, или ще останем заедно? Може да имаш нужда от помощ, за да я измъкнеш оттук.
— Ще се разделим — каза Тъкър. — По-безопасно е. Една жена, която пътува с двама мъже, би привлякла повече внимание, отколкото един мъж със съпругата си.
Движеха се на северозапад, през най-гъсто населената област на Иран, но това бе единственият начин да стигнат до Турция и до своята безопасност. Ирак се намираше на запад, Афганистан и Пакистан — на изток, миниатюрните държавици, образувани след разпадането на Съветския съюз — на североизток, Каспийско море — на север, а Персийският залив — на юг, отвъд крайно негостоприемната пустиня. Турция бе единственото разумно направление. Отсега нататък Найема трябваше да носи традиционната мюсюлманска роба.
Отначало пътуваха през нощта, за да избегнат по-лесно евентуалните преследвачи, макар че бе напълно възможно Сайед и Далас да бъдат сметнати за единствените саботьори. Тъкър мислеше, че е вероятно мълвата за нападението дори да не се е разпространила. Обектът беше отдалечен и до него достигаше само една телефонна линия. Далас може би бе натиснал бутона на детонатора, преди някой да успее да стигне до телефона, ако въобще някой от работниците се бе сетил да позвъни.
Сградата представляваше купчина овъглени камъни. Сам Тъкър бе отишъл на разузнаване, оставяйки Найема под зоркия и загрижен поглед на Хади. Както винаги, Далас се бе справил докрай със задачата си. Каквото и да е останало след избухването на експлозива, бе разрушено от пожара.
Тогава Найема за първи и последен път заговори, без да я питат нещо. След завръщането на Тъкър тя втренчи в него тъмните си очи — неразбиращи, отнесени, в тях сякаш се четеше слаба надежда.
— Намери ли го? — попита тя.
Изумен, той успя да потисне реакцията си.
— Не — отвърна.
— Но… тялото му…
Не се бе вкопчила в някаква ирационална надежда Далас да е останал жив. Просто искаше тялото му, за да го погребе.
— Найема… нищо не е останало — каза го колкото се може по-внимателно, знаейки, че нищо не може да направи, за да смекчи удара, но въпреки това се опита. Беше се държала мъжки през цялото време, но в този момент изглеждаше тъй дяволски крехка.
Нищо не е останало. Видя как думите я поразиха, как се сви под удара им. Оттогава не беше попитала или помолила за нищо, даже и за вода. Самият той бе толкова издръжлив, че можеше да мине много време, преди да усети жажда. Затова не можеше да разчита собствените му нужди да му напомнят за нея. Определи един интервал от два часа, през който й даваше да пие. На всеки четири часа я караше да се храни. Не че тези интервали се бяха наложили от само себе си, тя приемаше това, което й даваше, без да протестира.
Дойде време да се разделят, както бяха планирали, но вместо Найема да продължи с Далас, сега щеше да остане с него, а Хади щеше да напусне страната сам.
Утре щяха да стигнат в Техеран, където да се смесят с местното население. Тогава Тъкър щеше да установи контакт и ако всичко е наред — да осигури транспорт. След още един ден щяха да стигнат до границата с Турция. Щяха да изоставят автомобила и да прекосят пеша границата през нощта в едно отдалечено място, което той вече бе проучил. Хади щеше да премине през друго място.
Хади се почеса по брадата. Никой от тях не се бе бръснал в продължение на две седмици и доста бяха брадясали. Погледна към Найема и каза:
— Може би утре, когато стигнем в Техеран, ще мога да се поогледам, да намеря някоя аптека и да й купя хапчета за сън или нещо такова. Тя трябва да поспи.
Бяха спрели за кратка почивка, подслонявайки се край една полуразрушена стена, останала от някаква отдавна запустяла глинена къща. Найема седеше малко встрани от тях, но самотата й се простираше далеч отвъд разстоянието, което ги делеше. Изобщо не трепваше. Просто седеше. Ако поне можеше да заплаче, помисли си Тъкър. Ако се освободеше от някаква част от огромната си мъка, ако се разтовареше, сигурно щеше да успее да заспи. Но досега тя не беше плакала — преживяният шок бе твърде дълбок, а тя не се бе възстановила достатъчно, за да може да заплаче. Сълзите щяха да дойдат по-късно.
Той обмисли предложението на Хади, но идеята да я упоят не му харесваше — вероятно щеше да се наложи да се движат бързо. И все пак…
— Може би — каза и остави нещата така.
Достатъчно дълго бяха почивали. Тъкър стана и даде сигнал, че времето за отдих е изтекло. Найема също се изправи и Хади се пресегна, за да й помогне да мине по няколко изкъртени глинени тухли. Тя не се нуждаеше от помощ, но Хади напоследък се държеше покровителствено като квачка.
Той стъпи върху някаква дъска, чийто свободен край отскочи, и разбута тухлите, върху които Найема стъпваше в този момент. Някои от тях се затъркаляха изпод краката й. Тя загуби равновесие, подхлъзна се и падна на дясното си рамо върху натрупаните отломъци.
Не извика, понеже беше тренирана да не издава ненужни звуци. Хади тихо изруга и се извини, докато й помагаше да се изправи на крака:
— По дяволите! Съжалявам! Добре ли си?
Тя кимна и заизтупва дрехите си. Тъкър забеляза, че веждите й се смръщиха леко, когато докосна рамото си. През последните два дни лицето й беше толкова безизразно, че тази малка промяна веднага му подсказа наличието на някакъв проблем.
— Ранена си — едва каза той и вече беше до нея, помагайки й да се измъкне от отломъците.
— Да не си изкълчила рамото си? — попита Хади и се намръщи загрижено.
— Не. — Звучеше леко учудена, но нищо повече.
Все пак извърна глава и огледа задната част на рамото си. Тъкър я накара да се обърне. Ризата й беше леко съдрана и от мястото капеше кръв.
— Трябва да си паднала на нещо остро — каза той и си помисли, че раната може би е предизвикана от остро парче тухла, но после видя ръждивия пирон, който стърчеше от една изгнила дъска.
— Пирон. Добре, че ти биха инжекция против тетанус. — Докато говореше, разкопча сръчно ризата й. Тя не носеше сутиен, затова той се задоволи с първите няколко копчета и оголи раненото й рамо.
Прободната рана бе виолетова и вече се подуваше, а от раздразненото място се стичаше кръв. Пиронът се бе забил встрани от плешката, в месестата част под ръката й. Той стисна раната и кръвта рукна по-силно. Хади вече бе отворил скромната им аптечка и бе извадил няколко парчета марля, с които попи течащата кръв.
Найема стоеше неподвижно, оставяйки ги да се погрижат за раната — бе незначителна, както Тъкър предположи, в сравнение с проявената от тях загриженост. Всяка една травма, която можеше да ги забави, бе опасна, защото щеше да ги принуди да останат в Иран по-дълго от предвиденото, така че притесненията им бяха основателни. Но зад всичко, призна си Тъкър, стоеше инстинктът на мъжа да защитава жената. Тя не само бе единствената жена в компанията им, но и бе ранена — емоционално, а вече и физически. Разбира се, че ще се надпреварват да я защитават — тя беше красива млада жена, която бързо спечели симпатиите на всички в екипа със смелостта и интелекта си.
На съзнателно ниво той много добре разбираше всички причини, инстинктивни и лични. Подсъзнателно усещаше, че би преместил планини, само и само да не допусне тя да изпита още болка. Бе обещал на Далас да се грижи за нея и щеше да спази обещанието си, каквото и да му струва това.
На светлината кожата на голото й рамо блестеше като седеф. Въпреки тъмните си коси и очи Найема имаше светъл тен. Елегантната извивка на рамото й накара Тъкър да се възхити от нейната грация, докато мажеше раната с антибиотичен мехлем. Беше невероятно женствена въпреки грубите си дрехи и въпреки факта, че не носеше грим, че косата й не беше сресана и че като всички тях наистина, ама наистина се нуждаеше от баня. Бе тъй изтънчена и елегантна, че той постоянно се удивяваше на силата и издръжливостта й.
„Изглежда така, че ти се иска да я поставиш на пиедестал и да не допуснеш никога да се изцапа или да се нарани — бе казал Далас, когато сформираха екипа още преди Тъкър да се запознае с Найема. — Но ако го направиш, ще ти избие зъбите.“ Беше го казал с чисто мъжко задоволство, защото тя му принадлежеше, а Тъкър учудено бе поклатил глава при вида на влюбения до уши Далас Бърдок.
Тъкър постави една голяма лепенка над раната и придърпа ризата над рамото й. Би закопчал дрехата й вместо нея, но тя го направи сама с бавни движения, съсредоточено навела глава.
Времето, когато щеше да реагира на преживяния ужас, бе още далеч. Сега реакциите й бяха притъпени от шока и изтощението. Той се съмняваше, че ако възникне нещо, което изисква да се действа бързо, тя ще се справи. Трябва да поспи, помисли си Тъкър, по един или друг начин.
Направи знак на Хади да се приближи.
— Няма да я пресилвам повече. Според картата на около петнадесет мили на север оттук има малко селце. Мислиш ли, че ще можеш да намериш някакъв превоз?
— А ти как мислиш?
— Недей да поемаш никакви рискове. Не можем да си позволим да започнат да ни преследват. Ако е нужно, изчакай до късно през нощта.
Хади кимна в знак на съгласие.
— Ако не се върнеш до призори, ще продължим сами.
Хади отново кимна.
— Не се притеснявай за мен. Ако не успея да се върна, просто я измъкни оттук.
— Така и ще направя.
Взел малко храна и вода, Хади скоро се изгуби от погледа им. Найема не попита къде отива, просто си седеше и гледаше с празен поглед пред себе си. Не, погледът й не е празен, помисли си Тъкър. Това щеше да е по-поносима гледка от бездънното море от страдание, отразено в очите й.
Денят напредваше. Тъкър посвети времето си на построяването на някакъв примитивен заслон, който да ги пази от слънцето през деня и от вятъра през нощта. Когато слязоха от планините, стана по-топло, но през нощта все още беше адски студено. Нахраниха се — или поне той яде, Найема отказа всичко, с изключение на няколко хапки. Но пък пи доста вода, повече от обикновено.
Когато се свечери, бузите й леко се зачервиха. Тъкър пипна челото й и без изненада установи, че е горещо.
— Имаш температура — каза той. — Заради пирона. — Температурата й не беше особено висока, но тялото й определено нямаше нужда от това допълнително изпитание.
Той хапна на светлината на джобното си фенерче. Треската бе лишила Найема от малкото апетит, който имаше, и тази вечер тя не яде нищо, но отново пи доста вода.
— Опитай се да поспиш — каза мъжът и тя покорно легна върху одеялото, което той постла за нея. Известно време наблюдаваше дишането й, знаейки, че не спи. Просто лежеше, вперила поглед в сенките, и скърбеше за съпруга си, който не беше до нея и никога повече нямаше да бъде.
Тъкър се загледа в гърба й. Двамата с Далас се бяха държали дискретно, въздържайки се от публични прояви на привързаността си един към друг, но през нощта спяха заедно, прилепили тела, а Далас обвиваше голямата си ръка около кръста й. Тогава тя спеше като бебе, напълно спокойна и сигурна.
Може би сега не успяваше да заспи, защото беше сама и чувстваше студа по гърба си. Това бе нещо съвсем обикновено — навик от онези, които една семейна двойка си създава толкова лесно: успокояващото присъствие на едно топло тяло през нощта, дишането на любимия… Може би именно доверието и интимността значеха толкова много. Интимността не бе особено присъща за Тъкър, доверието — още по-малко, но той знаеше, че между Найема и Далас ги имаше. Смъртта на Далас я бе ограбила, отнемайки й нещо скъпо и обичано, и тя вече не можеше да намери покой през нощта.
Тъкър въздъхна вътрешно. Въздъхна, защото се самосъжаляваше. Знаеше какво трябва да направи и знаеше цената, която щеше да плати.
Взе една бутилка с вода и тихо се приближи към нея. Легна върху одеялото и сложи водата до себе си.
— Шшш — промърмори, когато тя се скова. — Просто заспивай. — Изви тялото си до нейното, предлагайки й своята топлина, своята сила. Придърпа второ одеяло, за да ги пази от студа, и я задържа близо до себе си с ръка през кръста й.
Чувстваше треската в тялото й, но топлината ги обвиваше като трето одеяло. Найема все още трепереше леко и той я придърпа по-близо до себе си. Тя лежеше на здравото си ляво рамо и пазеше неподвижна дясната си ръка.
— Треската се бори с инфекцията — каза той е тих и успокояващ глас. — В аптечката има аспирин, ако ти стане твърде зле. Но предлагам да оставим тялото ти да се справи само, освен ако температурата ти не се повиши прекалено.
— Добре. — Гласът й беше немощен от изтощение и апатичен.
Погали я нежно по косата и се опита да се сети за нещо, което да ангажира съзнанието й. Може би ако просто спре да мисли, ще успее да заспи.
— Веднъж видях слънчево затъмнение. Беше в Южна Америка. — Не се впусна в излишни подробности. — Времето беше толкова горещо, че въздухът сякаш лепнеше. Студените душове не помагаха — изпотявах се веднага щом се избършех с хавлиената кърпа. Хората носеха колкото се може по-оскъдно облекло. — Не знаеше дали тя го слуша, не се интересуваше особено. Продължаваше да й говори с този успокояващ, леко монотонен глас, почти шепнеше. Ако я отегчеше дотолкова, че да заспи, щеше да бъде по-добре. — Оня ден по радиото бяха съобщили, че ще има слънчево затъмнение, но жегата така бе уморила всички, че на никой не му пукаше. Това бе просто едно малко селце, не от тези, които привличат интересуващите се от слънчеви затъмнения. Аз самият бях забравил за него. Денят беше слънчев и от светлината направо ме боляха очите, така че носех слънчеви очила. Неочаквано започна затъмнението. Слънцето още грееше, небето беше синьо, но изведнъж сякаш някакъв облак премина върху него. Птиците спряха да пеят и домашните животни се изпокриха. Един от селяните погледна нагоре и каза: „Вижте слънцето“, и аз си спомних за затъмнението. Предупредих ги да не гледат, защото ще ослепеят, ако го наблюдават прекалено продължително. Светлината беше някак призрачна, ако можеш да си представиш мрачна светлина… Небето стана истински тъмносиньо и температурата се понижи поне с двадесет градуса. Притъмняваше все повече и повече, но небето оставаше синьо. Най-накрая слънцето се скри изцяло и короната около луната беше… невероятна гледка. На земята цареше странен, дълбок сумрак и всичко беше притихнало, но над главите ни небето сияеше. Здрачът продължи няколко минути и през това време цялото село беше застинало. Мъже, жени и деца — никой не помръдваше и не проронваше и дума. После светлината започна да се връща и птиците запяха отново. Пилетата излязоха от курниците и кучетата се разлаяха. Луната се отмести и стана толкова горещо, колкото си беше и преди, но вече никой не се оплакваше от времето.
„След два дни всичко живо в селцето бе избито, изклано в масова сеч“, помисли си той, но запази този спомен за себе си.
Почака известно време. Дишането й беше твърде тихо, за да е заспала, но поне не беше толкова напрегната, колкото преди. Ако се отпуснеше, тялото й можеше да престане да се съпротивлява и сънят да я надвие.
После й заразказва за някакво куче, което бе имал като дете. Не съществуваше никакво куче, но тя не го знаеше. Кучето, което си измисли, беше порода Хайнц 57, с дълго, слабо тяло и с къдрава козина като на пудел.
— Грозновато малко същество — каза небрежно.
— Как му беше името?
Гласът й го стресна. Беше тих, почти колеблив. Нещо го стисна за гърлото и започна да го души.
— Как й беше името ли? — каза. — Кръстих я Фифи, защото мислех, че пуделите трябва да носят такива имена.
Разказа й една след друга много истории за подвизите на Фифи.
Беше направо невероятно куче. Можеше да се катери по дърветата, да отваря сама повечето врати и любимото й ядене беше… (Господи, трябваше да си спомни името на някоя детска зърнена храна!) а, да, „Корн флейк“ с вкус на плодове, Фифи спеше заедно с котката, криеше обувки под кушетката и веднъж дори бе изяла домашното му.
Тъкър си съчиняваше случки, свързани с въображаемата Фифи, в продължение на половин час. Гласът му звучеше в мелодичен ритъм и той правеше по някоя пауза, за да чуе дишането й. То ставаше все по-бавно и по-дълбоко, докато накрая наистина се унесе и заспа.
Той също си позволи да заспи, но леко. Частица от съзнанието му остана будна в очакване на завръщането на Хади или на някакъв подозрителен шум. Събуди се на няколко пъти — да провери състоянието на Найема и да се увери, че температурата й не се е покачила прекалено много. Челото й още беше топло, но треската не беше опасна. Просто тялото й използваше защитните си механизми, за да се излекува. Но за да бъде напълно спокоен, той я будеше всеки път и й даваше да пийне малко вода. Както очакваше, природата вече си казваше думата и тя заспиваше отново в мига, в който затвореше очи.
Часовете минаваха, но Хади още го нямаше. Тъкър не губеше търпение. Хората спяха най-дълбоко в часовете преди разсъмване и може би Хади изчакваше този момент. И все пак винаги когато се разбудеше от леката си дрямка, Тъкър обмисляше положението и проверяваше часовника си. Колкото по-дълго спеше Найема, толкова по-добре щеше да възстанови силите си и щеше да може да пътува по-бързо. Обаче той не можеше да си позволи да чака прекалено дълго.
В пет часа запали фенерчето и пийна малко вода, а после нежно събуди Найема. Тя изпи водата, която той поднесе към устните й, гушна се в него и въздъхна сънливо.
— Време е за ставане — промърмори той.
Тя остана със затворени очи.
— Още не… — Извърна глава към него и обви ръката си около врата му. — Ммм!… — Притисна лице към гърдите му.
Тя го мислеше за Далас. Още беше сънена, съзнанието й бе упоено от дълбокия сън, а може би бе сънувала съпруга си. Свикнала бе да се събужда в прегръдките на мъжа си, да се гушка даже и когато не правят любов, а като се има предвид краткото време, през което бяха женени, Тъкър бе готов да се обзаложи, че почти не е минавала сутрин, в която Далас да не се люби с нея.
Би трябвало да я разтърси и да я събуди напълно, да я нахрани и да провери състоянието на рамото й, да я приготви за тръгване независимо дали Хади ще се върне. Тъкър знаеше точно какво трябва да направи, но за първи път в живота си пренебрегна работата. Прегърна я по-силно, само за секунда, и почувства изгарящия го копнеж, когато тя отвърна на прегръдката му.
Не, тя не отвърна на него. Прегръщаше Далас и сънуваше Далас.
Струваше му много повече, отколкото би искал, но той пое дълбоко въздух и се откъсна от нея.
— Найема, събуди се — каза тихо. — Ти сънуваш.
Тя отвори сънливите си очи, черни като нощта на светлината на фенерчето. В тях постепенно изгря съзнанието за това, което става, последвано от шок и ужас. Отдръпна се от него, а устните й затрепериха.
— Аз… — Понечи, но не успя да каже нищо друго. Изхлипа и се претърколи на одеялото, отдръпвайки се от него. Цялото й тяло се тресеше от ридания. Издаде нисък, скимтящ звук, накъсан от хлипането, което се изтръгна от гърлото й. Мъката й се отприщи неудържимо, след като чувството за самоконтрол вече й бе изневерило. Плака, докато не почна да се задушава, докато гърлото й не се сви конвулсивно и вече не можеше да издаде нито звук. Плака толкова много и той си помисли, че избликът на болката би трябвало все някога да стихне, но не стихваше. Все още хлипаше, когато Тъкър дочу шум от някакъв автомобил, приближаващ се в тъмната, студена утрин, и той стана да посрещне Хади.