Линда Хауърд
Втори шанс (18)

Осемнадесета глава

В десет часа вечерта Джон пристигна с колата си в имението на Ронсар. То бе толкова ярко осветено, че го бе забелязал от километри разстояние. Извитата алея го изведе до портата, чиито крила останаха плътно затворени, когато той се приближи. Спря колата и при него дойде някакъв униформен служител от охраната, който светна с фенерче в лицето му, попита го как се казва и поиска документа му за самоличност. Джон безмълвно бръкна във вътрешния джоб на смокинга си и извади личната си карта. Не каза името си гласно и този пропуск накара мъжа да го изгледа косо, а после отстъпи крачка встрани и каза нещо на портативната си радиостанция, която носеше в ръка.

След миг даде сигнал и вратата се отвори. От това Джон заключи, че пазачът отвън не би могъл да отвори вратата сам. Трябваше да сигнализира вътре, което елиминираше възможността някой насила да го застави да даде достъп до имението.

Мъжът още веднъж изгледа свирепо Джон, навеждайки се да му върне личната карта. Джон отвърна на погледа с безизразно лице и мина през портата.

Спря колата пред масивния вход и излезе от нея. Почти веднага към него се приближиха двама камериери в червени сака. Единият извади багажа му, а другият му подаде някакъв талон и подкара колата. Най-вероятно ще я претърсят щателно, както и багажа, помисли си Джон.

Да търсят. Нямаше да се докопат до никаква информация, дори до отпечатъците му. Внимателно бе напръскал върховете на пръстите си с безцветен гел под формата на спрей, който се втвърдяваше и оставяше гладко покритие. То беше тънко и почти съвсем незабележимо при допир. Щеше да падне, щом измиеше ръцете си с топла вода. Студената вода не можеше да го премахне.

Спреят представляваше революционно нововъведение в сравнение с методите, които бе използвал в миналото. Преди потапяше връхчетата на пръстите си в разтопен восък, но той не беше особено устойчив. Вършеше работа при някаква бърза работа или при непредвидена ситуация. Друг номер бе да намаже пръстите си с плътен слой безцветен лак за нокти, но трябваше да разполага с време, за да изсъхне, иначе всичко отиваше по дяволите. Лепенките за порязвания около пръстите бяха друг бърз и ефикасен метод, но те веднага биеха на очи — особено когато ставаше дума за някой по-възрастен от тригодишно хлапе.

Докато се изкачваше по стълбите, към него се приближи висок, облечен в смокинг мъж.

— Господин Темпъл — каза той с ясен британски акцент, — господин Ронсар ще ви приеме веднага. Последвайте ме, моля.

Джон безмълвно тръгна след него. Не беше склонен да си разменя любезности. Чуваше се музика и официално облечени хора стояха на малки групички, смееха се и си бъбреха на различни езици. Жените блестяха, отрупани с бижута, както и някои от мъжете. Неговият смокинг бе строго скроен, без нито една гънка или извивка, а начинът, по който му прилягаше, красноречиво говореше, че е бил ушит специално за него. Няколко жени му хвърлиха по един бегъл поглед, отклониха го, а после се загледаха отново. Ако искаше, можеше да премине през тълпата напълно незабелязан, но тази вечер желаеше противното. Вървеше безшумно и леко като пантера, която е набелязала плячката си, но знае, че няма нужда да бърза.

Елегантно облеченият лакей го заведе до малко преддверие от другата страна на фоайето. Стаята бе удобно мебелирана с диван и два фотьойла със странични облегалки за главата. Имаше няколко подбрани книги, малка камина и алкохолни напитки. Стаята бе не повече от шест квадратни метра, а на вратата имаше доста здрава ключалка — поради това Джон се досети, че е предназначена за бърз и таен секс. В края на краищата един добър домакин винаги се грижи за гостите си.

— Мосю Темпъл! — Ронсар стана на крака, когато Джон влезе вътре. Кимна на другия мъж, за да го отпрати. Той безшумно заключи вратата зад себе си. — Аз съм Луи Ронсар. — Протегна ръка — един любезен домакин до мозъка на костите си.

Джон направи пауза за частица от секундата, преди да поеме ръката на Ронсар. На лицето му не се изписа и следа от някакво чувство.

— Защо съм тук? — попита най-накрая с нисък и овладян глас. — Тази… среща не беше необходима.

— Мисля, че е. — Ронсар се прикриваше, но внимателно изучаваше лицето на Джон. — Не обичам да правя бизнес с непознати. При това вие знаете за съществуването на едно съединение, което е съвсем ново и се предполага, че е неизвестно на широката публика. Имате ли нещо против да ми кажете как узнахте за него?

Джон го изгледа безмълвно през полуспуснатите си клепачи.

— Аз не обичам да ме наричат по име пред тълпата, а според моите разбирания тълпа е всякакъв брой хора, по-голям от двама.

Ронсар трябваше да почака, докато получи отговор на въпроса си. Събеседникът му не беше в особено сговорчиво настроение.

— Уверявам ви, че никой тук няма понятие кой сте.

— А пък аз ви уверявам, че на такива партита има поне един човек, който си прави списък с имена, за да го продаде после.

— Строго наказвам предателството — отвърна меко Ронсар. След като очевидно реши, че Темпъл не е от хората, които могат да бъдат очаровани, впечатлени или пък сплашени, той посочи към креслата. — Моля, седнете. Искате ли едно питие?

Джон избра едното кресло.

— Не пия.

Ронсар се спря, с ръка върху стъкленицата с алкохол и вдигнал учудено вежди, а после посегна към една бутилка и си наля малко вино.

— Извинявам се, ако си мислите, че като сте дошли тук, излагате на опасност прикритието си. Но аз също съм предпазлив човек, а боравенето с това съединение не е шега работа. Правя го само когато съм сигурен, че поръчката е редовна и не се опитват да ме изиграят. И така, имайки предвид тайната, с която е забулено съединението, мисля, че разбирате защо се интересувам да науча как разбрахте за него.

Джон сключи пръстите на ръцете си и изгледа продължително Ронсар с немигащи очи. Видя как погледът му трепна, когато забеляза пръстена с преплетените змии на лявата ръка на Джон.

— Полет 183 — каза накрая той.

— Самолетната катастрофа? Да, много жалко наистина. Предполагам, че беше… своего рода тест, ако мога да се изразя така. Не бях уведомен предварително.

— Не ми пука дали беше тест или не. Получи се.

— Но как установихте какъв експлозив е бил използван?

— Аз… Сдобих се с копие от доклада на Националната служба за безопасност на полетите относно предварителния химически анализ. Имам достъп до една много добра лаборатория в Швейцария. Химическите следи приличаха на RDX. Не беше открито доказателство за наличието на детонатор. Останалото говори само за себе си — каза отегчено Джон.

— Нима наистина мислите, че ще повярвам как сте сглобили картината с чиста дедукция? — Ронсар се усмихна нежно. — Не, някой ви е казал. Едно второ лице също се обърна към мен с искане да закупи известно количество от съединението, лице, което няма достъп до Националната служба за безопасност на полетите. Как би могъл да разбере той, освен от същия източник на информация?

— Ернст Морел — с готовност каза Ронсар. — Аз го уведомих.

Ронсар го изгледа втренчено за миг, а после отпи от виното си.

— Вие ме изненадвате — промърмори.

— Морел ще ни осигури… отвличане на вниманието. Всичко, което стане, ще бъде приписано на него.

— Значи той е примамка. — Ронсар поклати с усмивка глава. — Господин Темпъл, поздравявам ви. Изключително подмолна стратегия.

Джон се отпусна леко, но забележимо. Каменното изражение на лицето му омекна. Позволи си да премигне.

— Ако имам късмет, копелето ще хвръкне във въздуха. Ако нямам късмет, пак ще привлече толкова голямо внимание към себе си, че накрая ще го хванат. Във всеки един от двата случая той повече няма да ми се пречка в краката.

— Познавате Морел отпреди?

— Не, но той е кръгъл идиот. Намеси се в една сделка.

Ронсар се засмя, а красивото му лице се оживи от искрена развеселеност.

— Мосю Темпъл, мисля, че за мен ще бъде удоволствие да правя бизнес с вас. Ще си поговорим още, но изоставих гостите си за прекалено дълго време и трябва да се връщам при тях. Елате, ще ви представя.

— Представете ме като господин Смит.

— Смит — повтори Ронсар. Още имаше развеселено изражение. — По някаква случайност това е фамилията на моята секретарка.

— Може и да сме роднини.

Когато напуснаха приемната, привлякоха не един поглед, в който се четеше интерес. Джон премина заедно с домакина си през огромното фоайе и влезе в бляскавата бална зала. Озоваха се в горния край на малка стълба с три стъпала, а под тях беше тълпата. Над главите им висяха огромни кристални полилеи, които искряха като диаманти, а цяла стена от стъклени френски прозорци откриваше изглед към нощта навън. Хората се движеха насам-натам из залата, излизаха на верандата и се прибираха обратно, и цялото това непрестанно движение му напомняше за кошер.

Небрежно се огледа наоколо, като не остави погледа си да се задържи по-продължително време върху нищо и никого, но почти веднага забеляза Найема. Един индустриалец се приближи до Ронсар и учтиво си побъбри с него за известно време, а после нетърпеливо зачака да го представят. Джон се беше срещал с него преди, но тогава използваше друго име и външността му беше променена. Преди косата му беше боядисана в сиво и носеше кафяви контактни лещи. Индустриалецът си помисли, че се здрависва с напълно непознат човек.

Една пищна червенокоса жена с доста разголени гърди, които чувствено надничаха от деколтето на плътно прилепналата по тялото й бледозелена рокля, бе следващият кандидат да се запознае с него. Тя се притисна към ръката на Ронсар и зачака той да я представи. Ронсар се подчини, нескрито развеселен. Джон надяна на лицето си най-безстрастната си маска, като не реагираше на нито едно от кокетните подмятания на жената. Макар намеренията й да бяха прозрачни, тя не беше глупачка и скоро насочи флирта си към Ронсар, който се усмихваше и я ласкаеше, а през цялото време развеселеното изражение не напускаше лицето му.

Когато жената си тръгна, за кратко останаха сами. Джон отново огледа с един поглед балната зала и замръзна. Ронсар, разбира се, веднага забеляза това.

— Да не би да видяхте някой познат? — попита той и незабележимо застана нащрек, докато се оглеждаше наоколо.

— Не. — Думата прозвуча така, сякаш някой я изтегли насила от гърлото на Джон. — Но ще се запозная. Онази жена… Коя е тя?

— Коя жена?

— Тъмна коса, синя рокля. Носи перли. Говори с високата блондинка.

Търсенето на Ронсар ограничи възможните жени до Найема. Лицето му се стегна, когато разбра, че Джон е забелязал именно нея.

— Тя е с мен — гласеше краткото му предупреждение.

Джон удостои домакина си само с един поглед, преди да фокусира цялото си внимание върху нея. Позволи си да я изпие с очи, като се любуваше на начина, по който светлината падаше върху голите й рамене.

— Ще се жените ли за нея? — попита някак небрежно.

Ронсар сухо и кратко се засмя.

— Не, разбира се.

— А аз — да.

Тихо изречените думи увиснаха помежду им като кинжали. Очите на Ронсар потъмняха от гняв.

— Тя ми е приятелка, на която много държа. Не е за хора като нас двамата.

— Може би не е за вас. Ако имахте някакви претенции, щях да се оттегля, но признахте, че не е така. Тя е свободна — но няма да е за дълго.

Ронсар бе завършен бизнесмен. И бе достатъчно прозорлив, за да разбере, че мъжът на име Темпъл не може току-така да бъде сплашен. Пое си дълбоко въздух и си наложи да се овладее.

— Не влизам в пререкания заради жени — каза той. — Но пък няма да ви позволя да й се натрапите. Казвам го, защото тя е… доста сдържана. Вдовица е и все още е силно влюбена в мъртвия си съпруг. Даже и да не беше, тя пак щеше да е един от малкото принципни хора, които познавам. Не одобрява хора като вас и мен.

— Значи ви е отхвърлила — констатира Джон.

— Категорично. — За миг Ронсар сякаш се надсмя над самия себе си и ъгълчетата на устните му се извиха. — Аз я харесвам. Няма да позволя някой да я нарани.

— Нито пък аз.

Ронсар пръв наруши тишината, която тегнеше между двамата:

— Вие ме изумявате. Не бих очаквал да се влюбите в когото и да било, камо ли от пръв поглед. Изглежда ми нетипично за човек с вашия характер.

— Така е. — Джон си пое дълбоко въздух и позволи на цялото желание, стаено през последните пет години, да пламне в погледа му. Повтори: — Така е. Запознайте ме с нея.

— Мисля, че това и ще направя — замислено каза Ронсар. — Би могло да се окаже забавно.

 

 

Найема видя двамата високи широкоплещести мъже, които си проправяха решително път през тълпата от хора. Ронсар изглеждаше небрежно чаровен, но пленителен както винаги с тъмната си дълга коса, свободно пусната по раменете. Но не той, а мъжът до него с поглед на хищник я накара да затаи дъх. Джон изглеждаше суров и опасен, някак различен. Сините му очи я фиксираха като с лазерен лъч.

Тя леко се стресна и даже отстъпи крачка назад, а ръката й посегна към перлите около врата й.

Не го бе виждала повече от една седмица. Не беше подготвена за внезапната чувствена реакция на тялото си — все едно удар в стомаха. Преди, когато го бе срещала, той всеки път бе притъпявал опасната сила на своята личност. Осъзна това, защото сега тази сила я заливаше като бурна река, дива и невъзпирана от нищо.

Погледът му се плъзна надолу по тялото й и тя се почувства така, сякаш я съблича с очи и се готви да я изяде жива. Опита се да отвърне своя поглед и да възвърне самообладанието си, но не можеше. Нервите й затрептяха от възбуда. Той беше тук и играта наистина започваше.

— Найема! — Стигнаха до нея. Бяха толкова високи, че раменете им закриваха пред очите й останалата част от помещението, въпреки че тя носеше високи токчета. Ронсар взе ръката й в своята и леко я целуна. — Мила моя, това е господин Смит, който ме помоли да ви запозная. Господин Смит, Найема Джеймисън.

— Найема — повтори Джон името й, сякаш се наслаждаваше на вкуса му.

— Г-господин… Смит. — Едва успяваше да говори. Гърлото й необяснимо се бе свило. Погледна безпомощно Ронсар, който не изглеждаше ни най-малко доволен от нейната реакция. И тя самата не можеше да си я обясни. Знаеше, че добре се връзва с плановете на Джон, но… изобщо не й се налагаше да играе.

— Джоузеф — каза Джон.

— Моля?… Моля да ме извините.

— Името ми е Джоузеф.

— Джоузеф… Джоузеф Смит? — Тя примигна и се опита да сподави смеха, който внезапно я напуши. Поне не си беше избрал някое по-оригинално име. — Вие сте американец.

— Да. — Някак се бе докопал до ръката й, а пръстите му силно и здраво я държаха. — Танцувай с мен! — Това бе по-скоро заповед, отколкото покана.

Найема хвърли на Ронсар още един смаян и безпомощен поглед, но този път през рамо, защото Джон вече я водеше към дансинга. Той не просто сложи дланта си на гърба й, а обви ръка около кръста й, като я прикова към себе си. Хвана дланта й в свободната си ръка и я притисна към гърдите си. Започна да се движи в плавен и равномерен ритъм и тя нямаше друг избор, освен да следва стъпките му.

Той наведе главата си близо до нейната.

— Влюбих се в теб от пръв поглед — промърмори.

— Нима? — Тя потрепери, докато отново се опитваше да сподави смеха си. — Джоузеф Смит? — Наклони главата си до рамото му, за да прикрие изражението си. Беше се отегчила да говори с хора, с които няма нищо общо, но сега енергията й вибрираше във всяка клетка на тялото й.

— Джоузеф Темпъл всъщност. Казах му да ме представи като господин Смит.

— Темпъл — повтори тя и запечата името в мозъка си. Единственото, което не можеше да си позволи да направи, бе да го нарече Джон, без да иска.

— Къде е твоята стая?

— В източното крило. Казва се Градинската стая и има собствен балкон. — Беше преброила вратите и можеше да му каже как точно да стигне до нея. — Качи се по стълбите и поеми по коридора вдясно. Като минеш десет врати, завий наляво. Пада се третата врата от дясната страна.

— Остави вратите на балкона отключени.

— Защо? Ключалките не значат нищо за тебе.

Ръката му обви по-плътно талията й, сякаш за наказание. Гърдите му бяха твърди като стомана под копринения смокинг. Държеше я толкова близко до себе си, че бюстът й се притискаше в тялото му. Топлината, която се излъчваше от него, се процеждаше през дрехите помежду им и уханието му я обвиваше, мъжествено и възбуждащо, примесено с някакъв едва забележим аромат на одеколон.

— Държиш ме прекалено плътно до себе си — каза тя и почувства как я обхваща лека паника, защото удоволствието, което изпитваше, далеч не беше безопасно. Притисна с ръце гърдите му, не прекалено явно, но достатъчно, за да отдалечи горната част на тялото си с два сантиметра от него.

Той просто я върна отново плътно до себе си, като силата на ръцете му не се нуждаеше от никакво усилие.

— Аз съм влюбен в теб, забрави ли? А ти си отчаяно запленена от мен.

Как беше разбрал? За частица от секундата този въпрос подпали мозъка й, преди да си спомни сценария, който разиграваха.

Танцовите им стъпки ги бяха довели близо до отворените френски прозорци. Той я завъртя поривисто и тя се озова на верандата. Нощта беше топла, но все пак по-хладна и по-свежа, отколкото въздухът вътре, където имаше толкова много хора в едно помещение. На малките масички, разпръснати по верандата, седяха хора, които си приказваха и се смееха, но определено беше много по-тихо.

Той спря да танцува и я поведе надолу по стълбите към градината. Сладкият, силен аромат на розите изпълваше въздуха. Под стъпките им проскърцваше ситен чакъл, докато вървяха по една от алеите. Въпреки че осветлението навсякъде бе доста силно, относителната тъмнина им даде поне някакво усещане за интимност.

— Тук е добре — каза Джон, спря и се обърна с лице към нея. — Все още може да ни види. — И преди тя да усети какво се кани да направи, той обхвана с длани лицето й и я целуна.

Найема автоматично вдигна ръцете си и го хвана за китките. Сърцето й отброи два безкрайно дълги удара, дъхът й спря, а коленете й омекнаха. Стори й се, че ще се строполи на земята, ако ръцете не придържаха лицето й, макар че горещото докосване на дланите му бе съвсем леко.

Отначало целувката му беше лека, сякаш нежно вкусваше устните й и ги изучаваше. Найема стоеше неподвижна, замаяна от удоволствието на тази простичка ласка, на която след това отвърна с нежна настойчивост. Джон наведе още по-близо главата си и я целуна по-страстно, а езикът му разтвори устните й. Тогава нещо избухна в нея и горещина заля тялото й, което безжизнено се отпусна и се облегна на неговото. Той пусна лицето й и я притисна до себе си още по-плътно от преди — толкова плътно, че бедрата и гърдите им се сляха.

Устните му я поглъщаха, изпиваха. Целуваше я така, както не трябваше, както тя не си бе позволила да си представи: дълбоко, силно; така, както един мъж целува жената, преди да я повали по гръб и да проникне между краката й. И тя приемаше тези целувки, приветстваше ги, отговаряше им. Езикът й си играеше с неговия, а ръцете й плътно обвиха врата му. Тялото й се устреми към неговото и тя установи, че пенисът му, притиснат до корема й, е твърд като скала.

Това откритие така я шокира, че тя се отскубна от ръцете му и залитна назад. Джон я хвана за лакътя, за да не падне, а после веднага отпусна ръката си отстрани до тялото си. Стояха лице в лице сред уханната градина, а мракът не беше достатъчно гъст. Найема виждаше хладното съсредоточено изражение в очите му и това й дойде като втори удар под пояса. Тези целувки я бяха разтърсили из основи, но Джон, въпреки автоматичната реакция на тялото му, просто си вършеше работата. Действаше по задачата. Преструваше се на влюбен.

А Ронсар ги наблюдаваше и преценяваше онова, което току-що се беше случило. Тя преглътна, като се опитваше да прецени какво да направи. Да удари Джон, всъщност Темпъл, през лицето? Тя с готовност бе участвала в сцената, а Найема Джеймисън не беше лицемерка.

„Забрави Найема Джеймисън“, каза си тя. Беше твърде потресена, за да играе ролята си тъкмо сега. Вгледа се дълбоко в истинската си същност — тази на Найема Бърдок, и установи, че двете жени много си приличаха. Нима Джон нарочно бе планирал нещата така: бе направил историята на Найема Джеймисън толкова близка до нейната, че тя всъщност играеше самата себе си?

Но именно Найема Бърдок събра остатъците от своето достойнство и тихо се отдалечи. Без истерии. Насочи се обратно към верандата и видя, че Ронсар наистина стои отвън, точно до вратите на балната зала, и ги наблюдава. Светлината зад него беше прекалено ярка и тя не можа да разчете изражението му, но събра кураж и се приближи до него.

Той стоеше безмълвно и я гледаше. Найема срещна погледа му, като се сви в себе си от циничното разочарование, което знаеше, че ще види в очите му, но вместо това откри само загриженост. Устните й потрепериха и внезапно сълзи замъглиха погледа й.

— О, боже! — прошепна тя. — Как?…

Ронсар й протегна ръка и тя я хвана, а той я придружи обратно вътре, сякаш нищо не се е случило. Не изглеждаше така, сякаш бърза, но за нейно щастие двамата напредваха през препълнената с хора зала доста бързо. Пръстите й се вкопчиха в ръката му и тя се притисна към него, като че търсеше закрила. Краката й трепереха. Цялото й тяло трепереше, разтърсвано от едва забележими конвулсии.

В другата стая бе подредена пищна шведска маса. Имаше и маси за онези гости, които желаеха да се хранят там, а можеха и да вземат чиниите си и да отидат на верандата или на двора около басейна. Ронсар я настани на една от празните маси и се насочи към храната, отрупа с всевъзможни неща две чинии и ги донесе при нея. Даде знак на някакъв келнер, който се появи с две чаши шампанско.

— По-рано забелязах, че не пиеш — каза Ронсар. — Но го опитай. Моето шампанско е безкрайно по-добро от онази отвратителна помия, която бе поднесъл премиер-министърът. Освен това — добави с крива усмивка — няма да е лошо да се поуспокоиш.

Найема изпи шампанското и изяде ягодите в чинията си. Той я придума да опита от вкусния пастет, макар че гърлото й се беше свило от силното вълнение.

— Виждам, че бях прекалено голям джентълмен — каза Ронсар, а гласът и очите му бяха развеселени. — Трябваше просто да те сграбча и да те целуна, да те зашеметя с животинския си магнетизъм. Но, скъпа моя, това наистина не е в стила ми.

— Аз… аз също не мислех, че е в стила ми. — Едва успяваше да говори.

— Човек никога не може да предскаже химията на тялото, но пък някак си винаги сме склонни да я подценяваме. — Той я потупа по ръката. — А сега аз ще направя нещо, което никога не съм си представял. Толкова съм изумен от себе си, че може никога да не се възстановя.

— Какво?

Хуморът на Ронсар имаше успокоителен ефект върху нервите й. И така — беше отвърнала на Джон с поразяваща сила и страст, но точно това се очакваше от нея. Това бе част от плана им. Джон не би могъл да разбере, нямаше как да узнае, че реакцията й не беше никак преднамерена, че за няколко секунди тя се бе отдала на физическото удоволствие, на което се съпротивляваше, откакто Джон Медина отново се бе появил в живота й.

— Господин Смит…

— Той ми каза истинското си име — намеси се тя, като разтриваше челото между веждите си — донякъде, за да прикрие изражението си, но и защото напрежението започваше да й причинява леко главоболие.

— Тогава… значи разбираш, че не би използвал псевдоним, ако нямаше основателна причина за това. Не е някаква знаменитост, скъпа моя, точно обратното. Всяка полицейска служба в света би умряла от удоволствие да го прибере в ареста.

Тя го гледаше втренчено и се преструваше, че се опитва да осмисли информацията.

— Той… той е терорист? — каза едва чуто.

Ронсар й отговори с красноречиво мълчание.

Тя отпи още шампанско, но това не й помогна да се освободи от буцата, заседнала в гърлото й.

— Той е единственият мъж, когото съм целувала, откакто съпругът ми…

Пет години. Пет години, откакто Далас бе починал, а тя не можеше да почувства и една искрица интерес към някой от прекрасните мъже, с които от време на време се срещаше. Не беше в състояние да позволи на никого да я целуне — не защото й се струваше, че така ще изневери на Далас, а защото мислеше, че не е честно спрямо тях да се преструва — дори за нещо толкова незначително. Линиите, които разделяха ролята й от реалността, отново се размиха, и ето че отново говореше Найема Бърдок, която се опитваше да си обясни случилото се с нея, намирайки се в прегръдките на Джон Медина.

— Не мога да остана тук — каза и поривисто се изправи на крака. — Отивам в стаята си. Луи…

— Разбирам. — Той също се изправи, а на красивото му лице бе изписана загриженост. — Не мога да ти кажа какво да правиш, мила моя. Решението си е твое. Но, моля те, вземи под внимание всички факти, с които разполагаш, и какъвто и да е отговорът ти, аз винаги ще ценя твоето приятелство.

Боже, как успяваше да е толкова добър във всяко едно отношение и въпреки това да е този, който е? Мистерията на Луи Ронсар не беше по-близо до своето разрешаване, отколкото в деня на тяхното запознанство. Но въпреки яркото му присъствие тя чувстваше, че й е трудно да се съсредоточи върху него — от мига, когато ги видя да се приближават към нея заедно с Джон.

Потърси ръката му и я стисна силно.

— Благодаря ти! — каза и избяга.