Линда Хауърд
Втори шанс (17)

Седемнадесета глава

Дъщеря му? Джон не й беше споменал, че Ронсар има дъщеря. Найема се опита да скрие изненадата си.

— Никога досега не си ми споменавал за нея — каза тя. — Мислех, че сестра ти е единствената твоя роднина.

— Е, може и да съм параноик. Правя всичко, което е по силите ми, за да я опазя. Както самата ти изтъкна, аз имам неприятен характер. Имам и много неприятели.

— Казах, че Елинор мисли, че имаш неприятен характер — поправи го тя.

— Права е, така да знаеш. Прекалено неприятен съм за една жена като теб. Неприятен и неприемлив.

Тя направи гримаса с очи.

— По-полека, Ронсар! Жените сигурно направо ти се нахвърлят, когато ги предупредиш, че си твърде опасен за тях.

— Някога споменавал ли съм ти, че притежаваш този отвратителен навик да прозираш истината зад конспиративните ми намерения? — попита нехайно той и двамата дружно се засмяха.

Не бяха единствените хора в коридора. Минаха покрай няколко от гостите, а те непременно искаха да поговорят с домакина. Един господин й се стори познат и това си пролича по начина, по който я изгледа. След миг тя го идентифицира като любителя на конни надбягвания, с когото се бе запознала на банкета у премиер-министъра. Усмихна му се и го попита как е финиширал конят му на състезанието през уикенда.

— Ето че си спечели един доживотно предан роб — каза Ронсар, щом продължиха по коридора. — Той отегчава всички с приказките си за коне и надбягвания.

— Аз обичам конете — спокойно отвърна тя. — А и да се държиш мило с някого не изисква повече усилия, отколкото да се държиш гадно.

Отне доста време да стигнат от единия край на вилата до другия, особено след като постоянно го спираха. Най-накрая преминаха в личните му покои, защитени от тежки дървени порти.

— Тук е моят апартамент — каза той и посочи друга дървена врата с две крила вляво по коридора. Показа й една всекидневна, която я порази с уютната семейна атмосфера; една малка кинозала; една огромна стая за игра, пълна с всевъзможни играчки и игри; както и една библиотека, така претъпкана с книги, че според нея бе невъзможно на лавиците да се постави дори и една книга повече. Заглавията варираха от художествена литература през всякакви други жанрове до изумително разнообразие от детски книжки, които бяха смесени с останалите.

— Това е една от любимите стаи на Лора — каза той. — Тя обожава да чете. Разбира се, вече е надраснала книжките с приказки, но аз се старая винаги да има подходящи за нейната възраст книги.

— На колко е години?

— На дванадесет. Очарователна възраст. Колебае се между детството и моминството, сякаш не може да реши дали иска да си играе с куклите или да експериментира с червилото. Забранил съм червилото, поне за още една година — каза той и сви устни.

Обърна се към нея, а на устните му още имаше усмивка, но очите му сякаш гледаха през нея.

— Лора е дребничка за своята възраст — каза. — Много дребничка. Искам да си подготвена. Здравето й… не е добро. Всеки миг с нея ми е като дар от Бога.

От устата на човек като Ронсар това прозвуча странно, но пък може би не беше. Отвори някаква врата, която водеше към една толкова приветлива и очарователна стая, че Найема затаи дъх. Пристъпиха вътре.

— Тате!

Гласчето бе тъничко и сладко, чисто като кристал. Дочу се някакво бръмчене и тя се приближи, седнала на автоматизирана инвалидна количка — една малка кукла с живо лице и усмивка, която озари света. Към гърба на количката бе прикрепен кислороден апарат, а от него до ноздрите й водеха прозрачни тръбички, закрепени с панделка около главата й.

— Лора! — Гласът му бе изпълнен с болезнена нежност. Приведе се и я целуна. Заговори на английски: — Това е моята приятелка мадам Джеймисън. Найема, това е моето сърчице, дъщеричката ми Лора.

Найема се наведе напред и протегна ръката си.

— Много ми е приятно да се запознаем — каза тя също на английски.

— И на мен, мадам. — Малкото момиче подаде ръка на Найема. Тя внимателно пое крехката ръчичка в своята и изпита болезнено усещане. Ронсар бе казал, че дъщеря му е на дванадесет, но тя изглеждаше сякаш на шест години и най-вероятно тежеше само около двадесет и пет килограма. Беше тъй слабичка, че кожата й изглеждаше снежнобяла, със синкав оттенък. Имаше очите на Ронсар, тъмносини и интелигентни, както и ангелска усмивка върху лице като от алабастър. Копринената й косица бе светлокестенява, внимателно сресана назад и вързана с ярка панделка.

Имаше червило на устните си.

Ронсар го забеляза в същия миг, в който и Найема.

— Лора! — възкликна той. — Забранил съм ти да носиш червило! — Изгледа я строго, с ръце на хълбоците.

Тя му хвърли продължителен и многострадален поглед, сякаш вече се бе отчаяла, че ще успее някога да го накара да я разбере.

— Исках да изглеждам добре, тате. Заради мадам Джеймисън.

— Ти си много красива такава, каквато си. Не ти трябва червило. Твърде малка си за грим.

— Да, но ти си моят татко — каза тя с неоспорима логика в думите. — Ти винаги мислиш, че съм много красива.

— Мисля, че цветът много ти отива — каза Найема, защото жените трябваше винаги да се подкрепят. Не лъжеше. Лора бе проявила несвойствена за възрастта си разсъдливост, избирайки нежнорозово червило, при това нанесено съвсем леко. Всяко по-ярко би изглеждало гротескно на такова бледо лице. Не обърна внимание на дребния ръст на момиченцето — важно бе съзнанието, а не тялото й.

Ронсар вдигна учудено вежди, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— И ти взимаш страната на тази… на тази непослушна бунтарка?

Лора се изкикоти, когато чу да я наричат „бунтарка“. Найема посрещна укорителния поглед на Ронсар с невинно изражение и сви рамене.

— Разбира се. Ти какво очакваш да направя?

— Да се съгласиш с него — каза Лора. — Той очаква всички негови жени да се съгласяват с него.

Този път смайването на Ронсар не беше престорено. Изумен да чуе едно такова твърдение от устицата на невинната си дъщеричка, той я зяпна, останал без думи.

— Но аз не съм от неговите жени — изтъкна Найема. — Аз съм просто една приятелка.

— Никога не е водил някоя от другите да се запознае с мен. И понеже доведе теб, помислих си, че може би иска да бъдеш моя маман.

Ронсар издаде тих звук, сякаш не му достигаше въздух. Найема не му обърна внимание и се усмихна на детето.

— Не, няма нищо такова. Не сме влюбени един в друг, пък и татко ти е алергичен към женитбите.

— Знам, но би се оженил, ако мисли, че го искам. Ужасно ме глези. Би ми дал каквото си поискам, затова се опитвам да не искам много, иначе ще бъде твърде зает за всичко останало.

Тя бе една тревожна смесица от детинска наивност и доверчивост и несвойствена за годините си прозорливост. Каквито и да бяха физическите й проблеми, те я бяха подтикнали да търси отговорите в самата себе си много по-рано, отколкото повечето хора.

— Докато той се възстановява — каза тя и рязко завъртя количката, — ще ти покажа стаите си.

Найема закрачи до количката и Лора я заведе на екскурзионна обиколка из апартамента си. Всичко бе предвидено така, че момичето да може да достига предметите от количката, а отстрани на нея бяха прикрепени чифт дълги щипки, подобни на маша, с които да вдига това, което изпусне. Една жена на средна възраст се приближи до тях и бе представена като Бернадет, болногледачката на Лора. Нейната спалня се намираше до тази на момичето, така че тя бе на разположение и през нощта, ако помощта й беше необходима.

Всичко, което би могло да представлява интерес за едно момиче, бе осигурено. Имаше книги, филми, кукли, игри, албуми, модни списания… Лора ги показа всичките на Найема, докато Ронсар се влачеше отзад смаян и замислен, защото го бяха накарали да се почувства излишен.

Лора дори показа на Найема комплекта си с гримове. Ронсар отново издаде хриптящи звуци, сякаш ще се задуши. Това не беше някакво си комплектче „наужким“, а истински гримове на „Диор“ във великолепна сребърна кутийка с многобройни отделения и чекмедженца.

— Аз си ги поръчах — каза Лора, необезпокоена от ужаса на баща си. — Но нищо не изглежда както трябва, когато го пробвам. Даже и червилото ми стои… като на палячо. Днес потърках с пръст червилото, а после с него — устните си.

— Много добре. Така се придава съвсем лек цвят и блясък на устните. — Найема придърпа стола си и седна до момичето, като взе комплекта с гримовете в скута си. Зае се да разглежда съдържанието му. — Гримирането е като всичко останало — за да се овладее, е нужна практика. Някои неща никога няма да ти стоят добре просто защото не подхождат на лицето ти. Човек се научава, като експериментира. Искаш ли да ти покажа?

— О, да, моля те! — нетърпеливо възкликна Лора и се наведе напред към нея.

— Забранявам! — каза Ронсар по-скоро с отчаяние в гласа, отколкото с решителност. — Тя е твърде малка…

— Луи — прекъсна го Найема, — изчезвай оттук. Това е женска работа.

Той обаче не изчезна. Седеше, а на лицето му бе изписано очарователно безпомощно изражение, докато наблюдаваше как Найема демонстрира начина на използване на гримовете.

Розовият руж бе прекалено ярък за това бледо лице.

Найема взе салфетка и избърса по-голямата част от него, като остави съвсем лека следа от руменина върху страните й.

— Запомни: и след като нанесеш грима, това не значи, че не можеш да правиш корекции. Ако е прекалено много, избърсваш го донякъде. Когато се гримирам, винаги имам под ръка салфетка и памук, за да направя ефекта по-лек и ненатрапчив. Виждаш ли как съм очертала очите си? — Тя се наведе и приближи към Лора лицето си, а момичето се взря настойчиво в нея и кимна.

— Използвам черен молив, като този… Много мек, за да не опъва кожата ми. После избърсвам повечето с тампонче памук, така че едва да се забелязва. Но аз съм брюнетка, а ти си руса, ето защо черното би било прекалено тъмно за теб. Когато пораснеш достатъчно, за да използваш молив за очи или очна линия, избери пастелно сиво или бежово…

Урокът по гримиране продължи, а Лора попиваше всяка нейна дума. Под напътствията на Найема върху дребното, слабо личице всъщност бе нанесено съвсем малко от грима, само лека следа, която да придаде повече цвят на тена й. Лора се огледа в огледалото с изпитателен поглед, а после се усмихна.

— Сега нямам чак толкова болнав вид — каза доволно. — Благодаря много, мадам Джеймисън. Видя ли, татко?

— Да, видях. Изглежда добре, но…

— Ако умра, искам да се погрижиш някой да ме гримира точно така. Не искам да изглеждам болна, когато стигна на небето.

Лицето на Ронсар изведнъж стана мъртвешки бледо. Найема почувства как сърцето я заболя заради него, но също и заради малкото момиченце, което вероятно никога не бе изпитало радостта от доброто здраве, никога в живота си не бе тичало и играло подобно на другите деца.

— Няма да нося грим сега, обещавам. Нито дори червило, въпреки че ми харесва — каза тя. — Но… ако… Обещай ми, тате!

— Обещавам! — Гласът му прозвуча дрезгаво, напрегнато, съвсем различно от обичайния му изискан и школуван тон.

Тя се пресегна и го потупа по коляното — дете, което успокояваше родителя си.

— Можеш да вземеш комплекта и да ми го пазиш — каза. — Така винаги ще знаеш къде е.

Той я вдигна от количката и я взе на скута си, като внимаваше да не измъкне тръбичката на кислородния апарат. Беше толкова крехка, толкова мъничка. Краченцата й висяха далеч от пода като на детенце от детската градина. Свел глава над нея, така че бузата му да докосва косицата й, за момент той не беше в състояние да каже нищо.

— Още дълго, дълго време няма да ти трябва — каза най-накрая.

— Знам. — В очите й обаче се четеше съзнанието за нещо друго.

Изглежда, вече започваше да се уморява. Той я докосна по бузата.

— Искаш ли да си полегнеш малко?

— На шезлонга — отвърна тя. — Има един филм, който искам да гледам.

Дойде Бернадет и забута инвалидната количка с кислородния апарат, а Ронсар носеше дъщеря си на ръце към покрития с плюш шезлонг. Под леката следа от розово червило устните на детето изглеждаха малко синкави. Той зави крачетата й с едно меко одеяло, а Бернадет подреди възглавниците така, че да й е удобно.

— Добре! — рече Лора и се намести на възглавниците. — Сега съм в идеалната поза за гледане на филми. — Хвърли на баща си дяволит поглед. — Филмът е романтичен.

Той бе възстановил самообладанието си.

— Ще ми побелее косата заради теб — обяви той и престорено се намръщи. — Романтичен филм значи!

— Със секс — добави пакостливо тя.

— Не казвай нищо повече — каза Ронсар и вдигна ръце, сякаш за да възпре думите й. — Хич не искам и да знам. Един баща не може да понесе повече. Пожелай на мадам Джеймисън приятен ден и ще те оставим да си гледаш романтичния филм.

Лора й протегна ръка.

— Приятен ден, мадам. Беше ми много забавно! Ще ме посетите ли отново?

— Разбира се! — отвърна Найема и се усмихна въпреки болката, стегнала сърцето й. — Много се радвам, че се запознахме, мадмоазел. Баща ти е късметлия да има дъщеря като теб.

Лора вдигна очи към баща си, а изражението в тях отново беше прекалено зряло за годините й.

— Аз съм тази, която има късмет.

Той я целуна, докосна я по бузата и я дари с усмивка, докато излизаше от стаята. Но стисна ръката на Найема толкова силно, че можеше да счупи пръстите й.

Излязоха в коридора.

— Боже! — промълви задавено той, сви се надве и опря длани на коленете си. Задиша учестено, сякаш не му достигаше въздух.

Найема инстинктивно протегна ръка, за да го успокои. Поколеба се, а ръката й увисна във въздуха. После леко го докосна по гърба.

След миг той се изправи и тръгна надолу по коридора, далеч от стаята на Лора. Едва тогава заговори:

— Понякога ми идва прекалено много. — Гласът му още звучеше напрегнато. — Моля те да ме извиниш. Не си давах сметка, че тя… Опитвах се да не й позволя да научи колко сериозна е болестта й, но тя е толкова интелигентна… — Думите му заглъхнаха.

— Какво й е? — попита внимателно Найема. Върху една малка масичка имаше шише с някакъв алкохол и комплект чаши. Тя се отдалечи и му наля здрава доза. Той я изпи наведнъж, без да задава въпроси.

— Твърде много неща — каза и завъртя празната чаша в ръката си. — Ако проблемът беше един, може би щеше да има решение. Има болно сърце, само един бъбрек и кистозна фиброза. Фиброзата, изглежда, влияе повече на храносмилателната й система, отколкото на белите дробове, иначе вече сигурно… — Замлъкна и преглътна с мъка. — Съществуват нови лекарства, които й помагат, но пак е много трудно да си набави необходимите хранителни вещества. Постоянно се храни, но не расте и теглото й не се увеличава. И малкото тегло, което е качила, допълнително натоварва сърцето й. Сърдечната трансплантация е изключена заради кистозната фиброза. — Устните му горчиво се извиха, но това не беше усмивка. — Да се намери подходящо сърце е почти невъзможно. Би трябвало да получи сърце на малко дете, заради ръста си, а даряването на сърце от дете се случва изключително рядко. Кръвната й група е А отрицателна, което снижава почти до нула шанса да се намери сърце. Даже и ако се осигури подходящо сърце, медиците смятат, че присаждането му на някого, който има толкова други проблеми, би било… една неоправдана загуба.

Тя просто нямаше какво да каже. Не можеше да изрече кухи успокоителни думи, щом състоянието на Лора беше толкова безнадеждно.

— Години наред се опитвам да намеря сърце на черния пазар за органи. — Бе втренчил невиждащи очи в празната чаша в ръцете си. — Осигурявам огромни средства за изследвания на възможностите за генно лечение на кистозната фиброза, за разработването на нови лекарства, за всичко, което би й осигурило още малко време живот. Ако поне една от болестите й можеше да се излекува… Поне една! — възкликна ожесточено. — Тогава би имала някакъв шанс.

Изведнъж истината я порази като гръм от ясно небе.

— Значи затова ти… — каза и спря. Нямаше нужда да довършва изречението.

Той го стори вместо нея:

— … станах незаконен търговец на оръжие? Да. Трябваха ми огромни суми пари, и то бързо. Изборът беше между наркотици и оръжие. Избрах оръжието. Ако се случи нещо, което да увеличи шансовете й — каквото и да било: чудодейно намиране на сърце или пък ново лечение, — трябва веднага да разполагам с пари в брой. Медицинските изследвания и новите разработки също са безбожно скъпи. — Сви рамене. — Тя ми е дете — каза просто. — Може да съм продал душата си на дявола, но бих сторил всичко, стига тя да оживее.

Найема вече знаеше, че душата му е многопластова и сложна. Като се изключи бизнесът му, той изглеждаше почтен човек. Онова, което вършеше, бе ужасно, но той го правеше заради всеотдайната си любов към своето дете. Заболя я за него, както и за Лора.

— А майка й?

— Тя беше… едно мимолетно увлечение. Не искаше да задържи детето, но аз я убедих да го роди. Платих всичките й разходи и й дадох голяма сума пари накуп заради труда, който си даде. Не мисля, че изобщо я видя. Лекарите й казали, че бебето най-вероятно няма да оживее, и тя си тръгнала. Аз донесох Лора у дома. Не бях беден. Семейството ми беше повече от заможно. Но това не беше достатъчно, не и ако исках детето ми да оживее. Ето защо използвах положението си във висшите кръгове на Париж — и за да си осигуря контакти, и за да успея. Моля те, не ме гледай така сърцераздирателно, мила. Не съм галантен или трагичен, а безмилостен и прагматичен. Единствената ми слабост е дъщеря ми и пред нея съвсем се размеквам, както видя. Тя е способна да се отнася с мен съвсем безмилостно — едно качество, което без съмнение е наследила от мен.

— Сърцето ми се къса не заради теб, а заради нея — рязко каза Найема. — Ти си направил своя избор.

— Бих направил същия избор и сега, както вече ти казах. И ти би могла да го сториш. — Той я изгледа, а на устните му трепна цинична усмивка. — Човек никога не знае на какво е способен, докато не стане въпрос за детето му.

Не можеше да го оспори, не и ако беше искрена. Не спадаше към хората, които биха приели без съпротива смъртната присъда на детето си. Ако имаше начин, би обърнала земята, за да помогне; ако нямаше, пак би опитала. Именно това бе сторил Ронсар. Макар да не бе съгласна с избрания от него път, реакцията му бе същата, каквато би била и нейната.

Той остави чашата на масичката с решително движение и стана на крака. Прекара пръсти през свободно падащата си коса и разкърши рамене, сякаш се беше схванал.

— Има стотина гости, които ме чакат — каза. — Може би трябва да започна с изпълнението на задълженията си като домакин. Но исках да те запозная с Лора и… да ти покажа тази част от мен. Благодаря ти, че си направи труда да й обясниш за гримирането. Нямах никаква представа за това.

— Как би могъл да имаш. — Найема почувства отново как сърцето й се къса при мисълта за малкото момиче, което искаше да изглежда възможно най-добре на смъртното си ложе.

— Забранявам ти да плачеш.

Тя изправи предизвикателно рамене.

— Не плача. Но ако искам, ще го направя и не можеш да ме спреш.

Той вдигна ръце.

— Предавам се. Ела, нека се присъединим към гостите.

Когато напуснаха личните му покои, към тях се приближи една висока, руса валкирия.

— Съжалявам, че ще те обезпокоя — каза тя на Ронсар. Акцентът й беше явно американски. — Изникнаха обаче някои подробности, на които трябва да обърнеш внимание.

Той кимна.

— Найема, това е Кара Смит, моята секретарка. Кара, Найема Джеймисън. Ще ме извиниш ли, скъпа моя? — попита я. — Дългът ме зове.

— Разбира се. — Найема го проследи с поглед, докато се отдалечаваше надолу по стълбите, а Кара го следваше на половин крачка разстояние. Забеляза посоката, в която се отправиха — значи офисът му се намираше на първия етаж, в западното крило.

Мъчно й беше и изпитваше съчувствие и към него, и към Лора. Но това нямаше да й попречи да изпълни задачата си.

Нехайно се насочи в същата посока, но докато стигне до огромното централно фоайе, той вече се бе изгубил от погледа й. Явно бяха минали през някоя от вратите наоколо, но щеше да направи ненужно впечатление, ако се мотае наоколо и отваря всички врати.

Но сега поне имаше обща представа за разположението. Възнамеряваше да го придума да я разведе из първия етаж и той сигурно щеше да посочи къде се намира офисът му.

Утре щеше да пристигне Джон. Ако вече разполагаше с точното местонахождение, можеха да поставят устройството и да копират файловете на Ронсар утре вечер.

Нетърпеливо очакване заля цялото й тяло. Джон щеше да пристигне утре.