Линда Хауърд
Втори шанс (10)

Десета глава

Маклийн, Вирджиния

Найема натисна копчето на будилника, преди да спре да звъни; стана, облече се в екипа си за джогинг, мина през банята и сънливо се затътри към кухнята. Както очакваше, Медина седеше на обичайното си място до бара и пиеше кафето си.

— Много смешно! — изръмжа й той, а тя се засмя.

— Не се цупи. Все пак успя да влезеш вътре, нали?

— Да бе, трябваше да се провирам през прозореца на пералното помещение. Не беше особено достойно появяване.

„Но пък много безшумно“, помисли си тя. Спеше леко, но не беше чула нито звук.

— Предполагам, че си неутрализирал алармата и на прозореца.

— Неутрализирах я цялата. Вземи си нещо с инфрачервени лъчи или реагиращо на движение, не на пряк контакт.

Тя го изгледа намръщено. Алармената система бе намалила бюджета й с цели хиляда долара, а той й предлагаше да похарчи нови две хиляди.

— Защо просто да не направя същото с всичките прозорци и врати? Там, където висшите технологии не помагат, низшите вършат работа.

— И двете са добра идея. — Той й се усмихна и вдигна чашата си към нея, сякаш я поздравяваше. — Това приспособление си го биваше.

„Низша технология“ звучеше като добро описание на това, което бе направила със задната си врата. Беше кула две обикновени резета от един железарски магазин, първото го бе поставила по обичайния начин: закопчалката — закрепена за рамката на вратата, а куката, която влизаше в закопчалката — върху вратата. Второто резе бе поставила до първото, но разменяйки местата на двете му части така, че закопчалката стоеше на вратата, а куката — на рамката.

Всеки, който разполагаше с кредитна карта, нож или друг плосък и тънък предмет, можеше да го пъхне в пролуката на вратата, да избута нагоре куката и да я освободи от закопчалката. Ако резето беше само едно, разбира се. При две резета, поставени обратно едно спрямо друго, този метод не можеше да се приложи. Ако човек пъхнеше кредитната си карта отдолу и я плъзнеше нагоре, тя опираше в резето, но вместо да извади куката от закопчалката, я натискаше в погрешна посока. Ако пък се опиташе да освободи резето отгоре, резултатът беше същият. Разбира се, ако човекът е много як или разполага със стенобойна машина, можеше да изкърти вратата от пантите й, но това не представляваше много тих начин за влизане с взлом. Найема остана изключително доволна, че простичкото разрешение, изнамерено от нея, го е поставило в затруднено положение.

Излязоха от къщата, но вместо да завие надясно към парка, Медина се насочи наляво.

— Паркът е в другата посока — каза Найема, когато го настигна и изравни темпото си с неговото.

— Вчера тичахме там.

— Това означава ли, че никога не тичаш по един и същ маршрут два пъти, или пък лесно се отегчаваш?

— Отегчавам се — каза просто той. — Толкова съм наблюдателен, че чак ми е скучно.

— Лъжец!

В отговор той само се ухили и мълчаливо продължиха да тичат по пустата улица. Не се виждаха никакви звезди, а въздухът бе влажен, сякаш ще вали. До лактите ръцете й бяха леко напрегнати заради стрелбата от вчера, но като изключим това, тя се чувстваше страхотно. Мускулите на бедрата й се свиваха и отпускаха, а кръвообращението й се засилваше с ускоряването на пулса й.

Бяха тичали половин час, когато една кола зави зад ъгъла и тръгна бавно срещу тях по улицата, сякаш търсеше нещо.

Джон метна дясната си ръка през кръста й и я дръпна зад едно дърво. Тя сподави инстинктивния си вик и едва успя да се предпази с ръце, когато той я притисна към ствола на дървото и я задържа така. Видя металния блясък на пистолета в лявата му ръка. Притаи дъх и още по-плътно долепи бузата си до грубата кора на дървото.

— Двама мъже — прошепна той едва чуто, а дъхът му накара фините косъмчета на слепоочието й да настръхнат. — Вероятно са от частната агенция, която е наел Франк.

— Вероятно? Не знаеш ли?

— Не, не знам в кои часове те наблюдават, а и те не знаят, че съм тук. Сигурно те търсят, защото си се отклонила от обичайния си маршрут.

Мисълта за „часовете за наблюдение“ я раздразни. Стана й неприятно, като си помисли колко пъти през последните години се беше случвало някоя кола да мине покрай нея в ранните сутрешни часове, без тя да заподозре каквото и да е. Просто се оглеждаше с присъщата на една жена предпазливост, докато колата се отдалечи и се изгуби от погледа й. Чувстваше се смутена от собственото си неведение. Трябваше да е по-наблюдателна.

Кората на дървото драскаше бузата й, а гърдите й бяха притиснати.

— По-полека — каза задъхано. — Ще ме смачкаш.

Той се отмести с около сантиметър от нея, но това й донесе облекчение. Остана зад дървото, докато колата се отдалечи на една пресечка разстояние, а после се отдръпна от нея. Тя недоволно изсумтя, когато се отблъсна от дървото.

— Ако са от нашите, защо просто не ги оставим да ни видят?

Той затича равномерно, а тя зае мястото си до него.

— Първо, защото не съм абсолютно сигурен, че са от нашите. И второ, защото не искам да ме видят, още по-малко да ме видят с теб.

— Няма що, страхотни бодигардове си имам — измърмори тя. — Да те оставят да проникнеш в дома ми два пъти един след друг.

— Нямаше ги, когато пристигнах. Сигурно просто минават с колата.

— Защо просто не кажеш на господин Вини да отмени наблюдението, поне засега? Изглежда ми логично. И ако някой мине покрай нас с колата си, ще знаем, че не е от нашите.

— Може и да го сторя.

Колата, изглежда, просто бе направила един кръг из квартала и сега отново се появи зад тях.

— Престори се, че ме преследваш, да видим дали ще стрелят — каза Найема и увеличи скоростта си, като знаеше, че светлините на фаровете са още далеч. Едва успя да се сдържи да не се изкикоти, когато Медина тихо изруга зад нея. Направи само няколко крачки и нещо тежко се стовари на гърба й, а ръцете, които я сграбчиха, я свалиха на земята. Приземиха се на меката трева до тротоара, тя — по корем, а той — върху нея.

В предутринния здрач бе малко вероятно да ги забележат, освен ако не се раздвижеха.

Той я притискаше към земята, въпреки че Найема се опитваше да се отскубне от тежестта му, и се кикотеше развеселено. Изчака колата да ги подмине.

— Ах, ти, малко… птиче — каза задъхано Джон, сякаш се опитваше да сподави смеха си. — Да ме застрелят ли искаш?

— Поддържам те във форма, Медина.

— Искаш да кажеш — в легнало положение — измърмори той и се изправи на крака, като й помогна да стане. — Ами ако някой погледне от прозореца си и извика ченгетата?

— Отдавна вече няма да сме на това място. А ако сме още тук, ще кажа, че съм се спънала и ти си се опитал да ме хванеш. Няма проблеми.

— Надявам се, че ти е забавно — изръмжа той.

Тя се смути леко, защото осъзна: наистина й бе забавно. За първи път от доста време чувстваше, че животът й има някакъв смисъл, че й предстои нещо важно. Без значение колко интересна бе работата й с подслушвателните устройства, изпитанията им в лабораторията не я въодушевяваха особено.

Сега тя се чувстваше изпълнена с живот като преродена, сякаш през последните пет години бе водила някакво полуживо съществуване. През цялото това време не бе преставала да тича, но до вчера не бе забелязала силата, която изпълва мускулите й, както и мощните удари на сърцето си. Харесваше й спаринг двубоя с Медина — и на словесно, и на физическо ниво. Не беше маниачка на тема „оръжия“, но й бе приятно да научи повече за различните пистолети, да ги усети в ръката си, да разбере докъде се простират възможностите й при тяхното използване, а после да разшири границите им. Искаше да знае повече, да прави повече, да бъде повече.

Ето къде се криеше опасността от това да си на бойното поле. Познаваше изкушението, устояваше му цели пет години, но сега възбудата препускаше във вените й като мощен наркотик. Не знаеше дали да изпитва омраза или благодарност към Медина, задето я бе въвлякъл отново в това.

Пет години самоналожено въздържание — бяха ли достатъчни? Сто години биха ли запълнили празнината, биха ли изкупили вината й, която чувстваше спрямо Далас? Коленете й омекнаха, когато си припомни как тичаха с него, а след това се къпеха заедно, след което си лягаха и правеха любов.

Щеше ли Далас да се чувства привлечен от жената, в която тя се бе превърнала за пет години, от жената, която си бе наложила да бъде? Или щеше да е отегчен от настойчивото й придържане към сигурността и стабилността, към липсата на риск? Страхуваше се, че знае отговора. Далас беше човек, който поема рискове; въпреки скрития си темперамент той обожаваше предизвикателствата и опасностите. Защо иначе бе станал „тюлен“, а после агент на свободна практика? Най-силно ги привличаше един към друг съзнанието, че си приличат.

Медина също бе от този тип мъже, дори и нещо повече. Внезапно в главата й прозвучаха предупредителни сирени: да си позволи да я въвлекат отново в този стремителен и главозамайващ свят на шпионаж и секретни операции бе едно, а да изпитва чувства към друг мъж от този свят — нещо съвсем различно.

Трябваше да е изключително предпазлива, защото емоциите се възпламеняваха лесно в подобни стресови ситуации. А и Медина бе привлекателен мъж, всъщност повече от привлекателен. Ако някога изобщо свалеше гарда, щеше да е неустоим. Държеше се непринудено с нея, но нито веднъж не бе разкрил някаква лична информация за себе си. Тя не знаеше нищо за него.

Вече бе почувствала няколко предупредителни сигнала на физическо привличане, породени от близкия контакт с него по време на тренировките. Една жена трябваше да е мъртва, за да не забележи това стегнато и мускулесто тяло — особено когато се намираше притиснат до нея.

Затова ли се бе пошегувала, че ще накара наблюдаващия да си помисли, че Медина я преследва — за да я настигне той и да я хване? В един проблясък на самоосъзнаване разбра, че бе флиртувала с него. „Аха, каза си, в бъдеще трябва да внимавам повече.“

Но за какво бъдеще ставаше въпрос? Това начинание щеше да е еднократно, нали? Щяха да работят заедно за кратко, само веднъж, а после тя щеше да се върне към старата си безопасна работа, а той — да изчезне от живота й.

— Готова ли си да приключваме?

Тя погледна светещия циферблат на часовника си: вече тичаха повече от час. За щастие не се бяха движили по права линия, иначе трябваше да мине още един час, докато стигнат до дома й; понякога се движеха в кръг или се връщаха обратно, така че се намираха на не повече от осемстотин метра от къщата. Наближаваше пукването на зората — контурите на околните обекти се забелязваха съвсем ясно.

— Ами ако екипът, който ме наблюдава, още ме търси?

— По-добре да те търсят, иначе… — Не довърши изречението, но тя можеше да отгатне какво има предвид: иначе щяха да си търсят нова работа.

— Ще те видят — отбеляза тя.

— Ще те оставя да се прибереш вкъщи сама. Когато забележат, че си на сигурно място в дома си, ще преустановят наблюдението.

— Какво още предвижда планът за днес? Още стрелба?

— Това — също, както и още упражнения по самозащита.

С новия поглед върху душевността си не бе толкова сигурна, че близкият контакт с него е добра идея.

— Мислех, че ще ми е нужно само най-основното.

— Нали все с нещо трябва да си запълваме времето. Пък и, кой знае, може да ти потрябва някой ден. Впрочем днес ще ти доставят няколко пакета: нови дрехи, бижута и други такива неща.

— Защо са ми нови дрехи?

— Това е част от прикритието ти. Ще присъстваш на тържества в посолството, представяйки се за дъщерята на стари приятели на посланика.

Ще се налага да се контя, развеселено си помисли Найема. Очакваше с нетърпение тази част от задачата. Както повечето жени, тя обичаше хубавите дрехи и възбудата от това да знае, че изглежда добре.

— Изпробвай всичко — продължи той. — Дрехите трябва да са ти точно по мярка. Каквото не ти става, ще бъде сменено или преправено.

— Няма да мога да ги върна, ако ми ги преправят.

— Не се тревожи за това, можеш да ги задържиш — каза Джон. Огледа се наоколо. — Сега ще те оставя. Ще се видим след пет минути.

И свърна надясно. Ускори крачка, сякаш не беше тичал повече от час. Промуши се между две къщи, прескочи една ограда и се скри от погледа й.

Найема превключи на бързи обороти. Бедрата й я заболяха от усилието, но тя упорстваше и здраво забиваше крака в земята. Беше глупаво да се надбягва с него, когато не се състезаваха. Трябваше само да стигне бавничко до дома си и да позволи на хората от екипа да я видят, за да се уверят, че е добре. Знаеше, че е глупаво, и все пак го направи. Стремеше се да диша дълбоко, докато летеше надолу по тротоара. Който я видеше, щеше да си каже, че от това зависи животът й, само дето никой не я гонеше.

Видя пред себе си колата на наблюдаващия екип, или поне така й се стори. Не бе успяла да я огледа добре в тъмното, но стоповете й се сториха познати, а и вътре имаше двама мъже. Колата стоеше паркирана до бордюра. Найема профуча покрай нея, без да удостои двамата мъже с нещо повече от бегъл поглед. Щом измина двадесетина метра, чу как запалиха двигателя.

Беше на две пресечки от дома си. Пренебрегна предупрежденията, които й отправяха мускулите на краката, и си наложи да продължи да тича със същата скорост. Когато стигна до къщата, премина през малкия двор отпред и се насочи към входната врата. С крайчето на окото си забеляза как колата мина покрай нея и продължи пътя си. Отключи вратата и буквално се свлече вътре, като дишаше запъхтяно.

Облегна се на стената до вратата и се запита дали целта си заслужаваше усилието. Сърцето й биеше така лудо, че кръвта бушуваше в ушите й.

Или не беше от това? Наложи си да диша равномерно и вдигна глава, ослушвайки се.

Във втората баня шуртеше вода.

Тя измърмори нещо на себе си и се затътри да вземе душ.

 

 

Найема стоеше на синия дюшек лице в лице с Медина.

— Днес ще ти покажа някои удари — каза той. — Ако се изпълняват както трябва — а за това се изисква много практика, — те са смъртоносни.

Тя се отдръпна назад, сложила ръце на кръста си, и го изгледа подозрително.

— Защо ми трябва да знам нещо подобно? Нима ще влизам в ръкопашен бой с някого?

— Ако смятах, че ще ти се наложи, нямаше да те взимам със себе си. Донякъде го правя, защото разполагам с време и все пак — нищо не се знае. Хайде, ела. — Направи й знак да се приближи.

— Искаш да ме превърнеш в професионален убиец, защото ти е скучно?

Дари я с ослепителна усмивка.

— От теб няма да стане професионален убиец. Най-много да успееш да зашеметиш някого, за да се измъкнеш. Казах ти, че са необходими години, за да се усвоят тези удари. Единственият начин да убиеш човек е ако случайно ги изпълниш правилно. — Отново й направи знак да се приближи.

Тя пристъпи предпазливо напред, но остана извън обсега му.

— Успокой се, в този урок няма да се удряме. Само ще ти покажа някои от точките и ударните движения. — Направи бърза крачка напред и я сграбчи за китката, а после я дръпна до средата на дюшека, преди тя да успее да реагира.

— Това са техники от Тай-чи. Всъщност това е основата. Дим-мак представлява нанасяне на удари по акупунктурни точки. Никога, ама никога не го използвай, освен ако ситуацията не е на живот и смърт. Понеже, както ти казах, може и случайно да уцелиш както трябва.

Той вдигна ръката й и хвана пръстите, после ги постави на външния ъгъл на окото си.

— Ето това е точното място. Почувствай го.

— Чувствам го.

— Даже един лек удар тук може да причини много неприятности — гадене, загуба на паметта, понякога и смърт.

Показа й как се нанася ударът — с върха на пръстите. Техниката беше важна: трябваше да се уцели точния ъгъл. Накара я да повтори движението отново и отново, като използваше себе си за опитен обект. Веднъж наистина го удари, съвсем лекичко. Той бързо се извърна и се преви надве, като се задъхваше.

— О, боже, извинявай! — Тя се втурна към него и сложи ръце на кръста му, сякаш можеше да го накара да се изправи. Обхвана я паника, като си спомни какво бе казал за удара, дори да беше слаб. — Да се обадя ли на 911?

Джон поклати глава и махна с ръка. Опипа с пръсти лицето си над горната устна и разтри слепоочието си по посока на ухото.

— Добре съм — каза той и се изправи.

— Сигурен ли си? Може би трябва да поседнеш.

— Нищо ми няма. Такива неща се случват по време на тренировки.

— Нека да се занимаем с нещо друго — предложи неловко тя.

— Окей, да преминем към слепоочието…

— Имам предвид нещо като джудо.

— Защо, професионален борец ли ще ставаш? — Сините му очи, остри като лазери, я приковаха на мястото й. Хвана ръката й и я насочи към слепоочието си. — Ето тук. Удряй силно, право навътре. Така можеш да нокаутираш противника си, а ако спукаш вената, нападателят загива за ден-два. Даже и да го реанимират, може да умре от кръвоизлива.

— Тук. — Премести ръката й точно под зърното на гърдата си. Показа й точното място и положението на ръката. — Това означава мигновена смърт…

— Няма да го направя — каза тя разгорещено. — Няма да се упражнявам повече върху теб.

— Добре. — Той притисна ръката й в средата на гърдите си, между зърната. — Един удар тук предизвиква спазми в долната част на тялото, краката се подкосяват и нападателят пада на земята. Тук… — Придърпа ръката й по-надолу, точно под гръдната кост. — Един правилно нанесен удар спира сърцето.

Беше безмилостен. Тягостният урок продължаваше и нямаше край. Караше я да изпълнява движенията, докато не усвои правилното положение на ръката, но тя упорито отказваше да го използва за опитно зайче. Още бе потресена от това, което може да причини едно леко докосване — ами ако наистина го удари?

Най-накрая той даде отбой. Току-що й бе показал два удара, които причиняваха моментален пристъп на диария, и тя настояваше да ги упражни върху жива мишена. Медина отстъпи назад и поклати глава, като се смееше.

— Няма начин. Достатъчно си ми ядосана, за да го направиш.

— Адски си прав.

— Ще ми благодариш, ако някога те хванат натясно и трябва да знаеш как да свалиш някого на земята.

— Ако това някога се случи, специално ще те намеря и ще ти дам възможност да речеш: „Нали ти казах“. Но смятам да се упражнявам с диаричните удари, а не със смъртоносните.

Той се отдалечи да вземе една от бутилките, които бяха донесли със себе си. Разви капачката и я поднесе към устните си, а адамовата му ябълка се раздвижи, докато преглъщаше. Тя знаеше, че трябва да е предпазлива и да пази дистанция поне с ума си, ако не с тялото, но той представляваше един прекрасен мъжки екземпляр и всичко женско в нея оцени гледката. Долнището на анцуга му беше от мека материя, която прилепваше към задните му части и към бедрата като втора кожа, а черната тениска изобщо не скриваше мускулестите очертания на гърдите и раменете му.

Зърната на гърдите й се свиха болезнено и гореща вълна премина през тялото й. Тя прочисти гърлото си и откъсна поглед от него. Обърна му гръб и се приготви да направи няколко упражнения за разтягане. След тичането тази сутрин краката й особено се нуждаеха от разтягане. Щеше да се заеме с упражненията и без това, просто за да си намери друго занимание, а не да мисли за тялото на Джон Медина.

„Трябва да внимавам — рече си тя. — Много, много да внимавам.“

— Готова ли си за стрелба? — попита той зад нея.

Найема изстена и се изправи. В какво, за бога, се беше забъркала?

 

 

Късно вечерта, след като бе изкупила всички налични запаси от резета с кука и закопчалка от железарския магазин и бе прекарала няколко часа в поставянето им навсякъде, с изключение на високия и тесен прозорец във втората баня — искаше да види дали Джон ще успее да се провре оттам — тя се зае да пробва дрехите, доставени в многобройни кутии.

Всички носеха етикети на известни дизайнери. Комплектите бельо бяха от коприна, чорапогащите — тънки като паяжина. Всеки чифт обувки сигурно струваше поне двеста долара, а те наброяваха цяла дузина. Имаше и вечерни рокли, тоалети за коктейли, елегантни костюмчета, които показваха от краката й повече, отколкото тя обикновено разкриваше; къси панталонки, спортни фланелки, дантелени камизолки, джинси, кашмирени пуловери, поли. Имаше и бижута: перлени обеци и колие в комплект с тях, наниз от миниатюрни диаманти, златни гривни и синджирчета и един огромен медальон от черен опал със съответните обеци, от чиято красота й секна дъхът. Тя внимателно върна комплекта от опали в кутийката и посегна към един пръстен с голям жълт диамант.

Телефонът звънна. Найема вдигна слушалката, като държеше пръстена в ръка.

— Ало?

— Разгледа ли вече дрехите?

— Сега се занимавам с това. — Странно, не беше нужно да й се представя, помисли си тя. Макар че никога не бе говорила с него по телефона, веднага позна гласа му.

— Стават ли ти?

— Повечето.

— Утре ще се погрижа за това. Видя ли вече опаловия медальон?

— Току-що го прибрах. Това е най-прекрасното нещо, което съм виждала. — В гласа й имаше някаква нотка на благоговение.

— Зад камъка има предавател. Пипай го по-нежно. Ще се видим утре сутринта.

Чу се леко изщракване — той затвори телефона. Тя бавно върна слушалката на мястото й. Последните му думи можеха да се възприемат като предупреждение, ако се има предвид навикът му да прониква в къщата й. Тя се усмихна, представяйки си онова малко прозорче в банята.

— О, да, господин Медина! Непременно ще се видим.