Джейн Ан Кренц
Въпрос на чест (9)

Девета глава

На сутринта Райдър откри плика в пощенската кутия. Влезе в кухнята, където Брена си вареше яйце за закуска. Дори не почука.

— За теб е — подаде й писмото той и седна. — Има ли чай?

Тя се намръщи. Беше прекарала безсънна нощ, разкъсвана между гнева и хладните разсъждения. Той пък изглежда бе спал непробудно. Искаше й се да се заяде за нещо. За това, че влиза, без да чука например. Но не можа да измисли нищо, което да не звучи толкова детински.

— Има. Сипи си. — Избърса ръце и взе малкия плик. Беше от Даян Берген.

— Приятелка ли ти е? — попита небрежно Райдър, като си наливаше чай.

— Колежка. От факултета. Да, приятелка. — Отвори писмото и бързо го прегледа. — Така — прошепна накрая. — Ето че всичко си дойде на мястото.

— Кое? — настоя Райдър.

— Професор Хъмфри е обявил неочаквано бързо своето оттегляне. Утре вечер ще има тържество в негова чест и Даян ми предлага да отида. — Устните й се изкривиха. — Пише, че би ми телефонирала за повече подробности, но разбрала, че нямам телефон. А също и че Деймън несъмнено ще заеме поста на Хъмфри.

Райдър отпи от горещия чай.

— Идва есенният семестър. Наистина ли смяташ да се върнеш и да работиш с човека, когото оскърби преди няколко дни?

Брена потропа нервно по масата.

— За Деймън ще мисля по-късно. Ще трябва да му се извиня и да го помоля да ме разбере. Сега трябва да мисля за Хъмфри. Ако не отида утре, може никога да не го видя. Ако изобщо някога му кажа всичко в лицето, май утре е най-подходящият момент.

— Защо смяташ да мислиш за Филдинг по-късно? Доколкото си спомням, ти каза, че той е в състояние да направи работата ти в колежа невъзможна.

— Да — съгласи се тя, — но едва ли ще го стори. Той ме харесва. Ще разбере колко бях разстроена, така както аз осъзнах защо ме убеждава да не правя скандал. Въпросът сега е да се изправя ли срещу Хъмфри, или не.

— Той може ли да изложи на опасност кариерата ти?

— Съмнявам се. Не и в оставка. Но аз мога да се окажа в ролята на глупачка. Деймън точно от това ме предпазва. Все още съм само млад асистент, който отправя тежки, налудничави обвинения към уважавания почетен декан на факултета. Само че не мога да оставя всичко така! Господи! Работих толкова време върху тази статия. Някои от изводите ми отнеха цели седмици изследвания и анализи. И да ги видя публикувани от човека, към когото изпитвах такова уважение! Това е непоносимо! Трябва да му го кажа, дори да изглежда глупаво и заядливо! — Брена рязко се изправи. — Ще отида. Ще тръгна днес следобед. Имам време да се приготвя.

Явно бе взела решение и знаеше какво прави. Трябваше да разобличи Пол Хъмфри независимо какво щеше да стане с бъдещето й. Какво облекчение — най-сетне да вземе решение!

— А Филдинг? — попита Райдър.

— Ще сбъркам, ако се надявам Филдинг да ми помогне в битката. Няма да се опитам да го привлека. И нямам право да го обиждам само защото иска да ме накара да видя и другата страна на нещата. Утре вечер ще му се извиня. Той ще разбере. Ще му обясня и за теб.

— Е, това ще е много интересно.

Брена почувства, че се изчервява.

— Не е необходимо да знае всичко!

— Той вече си въобразява доста, доколкото си спомням. Мисли си, че съм оня измет, който прекарва с теб лятото.

— Не говори така!

— Но ти го чу. И ти ли мислиш като него, Брена?

— Райдър, не ставай смешен. Не се опитвай да ме провокираш — погледна го умолително тя. — А за снощи, надявам се, разбра какво искам да ти кажа.

— Имаш най-благоприятната възможност да ми обясниш всичко за снощи. — Усмивката му, за голяма нейна изненада, преливаше от нежност. Той стана, заобиколи масата и обхвана лицето й. — Но аз говоря за бъдещето. Не се опитвам да ти кажа, че не бива да ходиш на това тържество. Ако смяташ, че трябва, значи трябва. Това е твоя работа. Въпрос на гордост и чест. Но трябва да знам дали имаш намерение да се върнеш след това. Тук.

Брена застина. Вълнението се четеше ясно в очите й.

— Райдър, не зная. Може би ще бъде най-добре да приключим.

— Няма да приключим, ако останеш там — предупреди я той. — Само ще ме накараш да тръгна след теб. Искам да ми обещаеш, че ще се върнеш, вместо да се криеш. Мисля, че си достатъчно смела, скъпа. — Пръстите му се плъзнаха по шията й, а сребристите му очи сякаш я държаха в капан, от който не можеше да избяга.

— О, Райдър — прошепна безпомощно тя.

— Обещаваш ли?

Какво да каже? Как да се съпротивлява? Знаеше, че ще се върне. Този мъж може и да не беше подходящ, но имаше власт над нея.

— Райдър, ще бъде по-добре, ако…

Той не й позволи да продължи. Наведе устни над нейните и целувката му я изпълни със сладка нега, слабост и копнеж.

Тя простена и се притисна към силното му тяло, а мъжът се взря в очите й.

— Обещай, че ще се върнеш. Дължиш ми го.

Не му дължа нищо, помисли си диво Брена и се чу как казва тихо:

— Да.

— Чудесно е да знаеш, че си имаш работа с жена, която държи на честната си дума.

Брена тръгна по обяд. Беше напрегната, както от това, което й предстоеше — срещата с Хъмфри очи в очи, така и от погледа, с който Райдър я изпрати. Той остана на пътя, разкрачен, с ръце в джобовете. Брена знаеше, че я разбира. Освен това му беше дала дума да се върне и той й вярваше.

Защо обеща така безразсъдно, питаше се тя по дългия път към Сан Франциско. Щеше да бъде много по-лесно никога повече да не го види. Връщането на Тахо криеше опасности. А нямаше как да избяга.

Не, сега не трябва да мисли за това. Трябва да реши какво ще каже на професор Хъмфри. Не хранеше илюзии, че ще постигне някаква справедливост. Но беше важно да му покаже, че знае какво е направил. Не биваше да се надява, че Деймън ще застане зад нея. Някои неща човек трябва да свърши сам. Ако имаше истини във философията — това бе една от тях!

Апартаментът й изглеждаше неприветлив. Сякаш не я очакваше да се завърне толкова скоро. Нямаше и никаква храна.

След дългото, уморително пътуване, изтощена и изнервена, Брена се пъхна под студените чаршафи, включи електрическото одеяло и заспа. И сънува мъжа със сребристите очи.

На следващата вечер избра с голямо внимание облеклото си. Дрехи, които една жена облича, когато знае, че ще бъде обект на внимание. Костюмът бе класически — бял, елегантен, със строга кройка. Жълтата копринена блуза контрастираше с тъмната й коса, а високите бели обувки с жълта гарнитура привличаха вниманието. Застана пред огледалото и сви косата си в стегнат кок. Сложи си жълта гривна с тюркоази. Огледа се критично за последен път. Кехлибарените й очи изглеждаха златисти. Дали щяха да различат напрежението и страха в тях?

Реши да закъснее малко и измина разстоянието до университета пеша. Имаше някакви летни курсове, но тълпите от студенти бяха оредели. Не бе шумно и многолюдно както през учебната година.

Сдържаната елегантност на университетския клуб бе наследство от няколко поколения бивши възпитаници. Помещението бе обзаведено като библиотека в старинно английско имение и, естествено, шерито бе основната напитка, която се сервираше. Брена не бе изненадана да види и малките сандвичи, които се поднасяха с напитките. Персоналът от кафенето на университета често правеше кулинарни изненади в подобни случаи.

Тихият шум от разговорите бе подходящ фон за тържеството, както сандвичите на шерито. Беше пълно с преподаватели от всички факултети. Брена застана на вратата и се огледа. Професор Пол Хъмфри, естествено, бе в центъра на вниманието, заобиколен от най-видните гости. Ректорът и съпругата му, шефът на библиотеката и няколко други известни личности бяха образували група около него. От дясната му страна бе Деймън Филдинг.

— Брена! Дойде, значи! Радвам се, че си получила писмото ми!

Даян Берген приближи към нея. На лицето й грееше усмивка. Беше няколко години по-възрастна от Брена и вече бе станала доцент.

— Благодаря ти, че се сети за мен, Даян. — Брена пое тънката чашка с шери и отпи.

— Настина си помислих, че ще е добре да си тук — кимна Даян, като погледна през рамо към групата около Хъмфри. — Признавам, че е малко надут и никой няма да съжалява кой знае колко като си иде, но е важно да присъстваш на подобни събития. Добра възможност да покажеш на ректора, че уважаваш старшите членове на факултета — добави през смях тя.

Преди няколко седмици Брена едва ли би се замислила за тънкостите и необходимите ритуали, които трябваше да спазва един млад асистент. Естествено, общественият живот е задължителен и тя ни най-малко не бе против добрите маниери. Но не и сега. Тази вечер не можеше да не признае, че мнението й по този въпрос бе претърпяло коренна промяна. Един поглед й бе достатъчен, за да види, че всички тези хора играеха хитра користна игра, само и само да се изкачат по-високо. Лицемери! Дали някой от тях би поискал да разбере, какво се случи с нея? Дали изобщо им пукаше, че бе станала жертва на Хъмфри? Или щяха да я забравят веднага? След като научеха всичко, трябваше да вземат страна. А единствената разумна страна бе тази на Хъмфри. Той, разбира се, щеше да отрича.

Нямам право да въвличам, когото и да било, напомни си тя, като се придвижваше сред тълпата. Това бе лична работа — между нея и Хъмфри. Погледна отново аристократичния му профил. Беше висок мъж. Гъстата бяла коса му придаваше патрицианска властност. И тя трябваше да го накара да излезе от кожата си.

В този миг Деймън Филдинг се огледа и я зърна. Брена видя изненада и слисване в очите му. Той поривисто тръгна към нея.

— Брена! — В гласа му прозвуча тревога. — Радвам се, че си решила да дойдеш. Време беше да осъзнаеш ползата от по-активен социален живот. Както виждаш, Хъмфри, фигуративно казано, е на вратата. Няма да работим с него тази есен. Сега е безсмислено да вдигаш шум, нали? Наистина неприятна история, но не си струва да разрушиш бъдещето си и мнението за теб сред останалите членове на факултетния съвет. И пред ректора. Гарантирам ти, нещата ще бъдат съвсем различни, когато заема мястото на Хъмфри.

— Това решено ли е? Ти ли ще бъдеш следващият декан?

— Определено. Всъщност Хъмфри се пенсионира по-рано заради мен. — Той не можа да скрие задоволството си. — Също така искам да знаеш, че не тая лоши чувства към теб след случката на езерото. Разбирам, че беше разстроена.

— Благодаря ти, Деймън — отвърна Брена, учудена от великодушното изявление. То й даваше възможност да изкаже собственото си извинение и тя не се поколеба. — Бях шокирана, когато моят съсед те удари. Той преигра, разбира се, но и ти трябва да го разбереш. Видя ни, че се караме и нямаше начин да знае кой си.

Устните на Деймън се свиха мрачно.

— Не биваше да те удрям. Той наистина видя само това и незабавно реагира. Дори не попита какво става!

— Нещо такова. Аз… съжалявам, че те провокирах. Нямах право да казвам онези неща.

— Брена, кой беше той? — запита с нескрита настойчивост Деймън.

— Моят съсед. — Очите й потърсиха Хъмфри.

— И нищо повече? Бях много ядосан, но подразбрах някои неща.

— Той ми е съсед това лято. Приятел. — Как можеше да му обясни ролята на Райдър Стърн в живота й, когато сама не беше си я изяснила!

— Ти каза ли му за нас? — Гласът на Деймън бе предпазлив. — Обясни ли му, защо се караме? Кой съм аз?

— Казах му.

— Добре — промърмори той, явно облекчен. — Значи знае за нашите отношения.

Брена го изгледа. Боже мой, а тя си мислеше да обясни на Деймън за Райдър. Сега вече беше сигурна, че ще бъде безсмислено. Не намираше подходящите думи. А и нямаше време. Беше тук по други причини. Пое си дълбоко въздух.

— Деймън, дойдох, за да обвиня Хъмфри.

Изразът на задоволство върху лицето му се стопи и Брена с удивление видя, че на негово място се появи страх.

— Не можеш! За какво? В името на Бога, той вече си е отишъл! Какво ще спечелиш от това? Остави, Брена, моля те! Само ще си навлечеш неприятности!

— Искам да му кажа, че знам какво е направил — отвърна непоколебимо тя. — Не се тревожи. Не те карам да вземеш моята страна. Това си е моя работа, между мен и Хъмфри. — Тя се усмихна криво. — Уверявам те, няма да правя никакви сцени. Не ми е в характера. Няма да застана отпред и да извикам с цяло гърло „Дръжте крадеца!“. Ще го отведа встрани и ще му кажа, че знам. А също и какво мисля за него.

— Той все още може да те провали, Брена.

— Дори и пенсиониран?

— Това не означава, че ще прекъсне връзките и приятелствата си! Може да каже две-три думи да настрои влиятелни хора срещу теб!

— Ще трябва да поема риска. Той унищожи честта на нашата професия!

— Чест? — избухна Деймън. — Какво, по дяволи те, означава тя в сравнение с кариерата? Брена, в живота трябва да се правят компромиси. Остави тези глупости и всичко ще бъде наред. Само ще спечелиш! Ще бъдеш възнаградена!

Тя го погледна неразбиращо.

— Защото няма да проваля кариерата на Хъмфри ли?

— Защото аз лично ще се погрижа да бъдеш въз наградена.

— Какво, по дяволите… Деймън, какво искаш да кажеш?

— Новият декан ще бъда аз, Брена, не разбра ли?

— Разбрах, но…

— Е, ще имам възможността да „компенсирам“ това, което бившият декан ти стори. — Той зачака, като я гледаше по особен начин.

Брена си помисли, че могъщият шеф на някоя огромна компания сигурно гледа по същия начин младшия си сътрудник, на когото току-що е предложил подкуп.

— Да компенсираш… — повтори като ехо тя.

— Като декан ще имам голямо влияние в случаите за защита, промоция, публикации. Ще видиш, че си струва. Само не прави нищо тази вечер, не проваляй кариерата си.

— Деймън, да не искаш да ме подкупиш? — прошепна онемяла. Не можеше да повярва на ушите си!

— Не ти ли е останала поне капчица здрав разум! — ядосано отговори той. — Ти си ми скъпа и не мога да позволя да разрушиш бъдещето си. Ако подкупът ще те накара да мълчиш, тогава да! Точно това правя!

— О, Деймън! — поклати тъжно глава Брена. — Ти нищо не разбираш и аз не зная как да ти обясня.

Но Райдър ме разбра, помисли си някак унесено тя. Райдър проумя и прие важността на справедливостта, честността и честа, на етиката, макар че никога не беше ги изучавал. Как можеше Деймън, който ги преподаваше и беше писал изследвания на тази тема, да бъде толкова сляп!

— Високо оценявам загрижеността ти, но не мога да оставя нещата така. Имам да кажа нещо на Хъмфри. Чудя се колко пъти е публикувал чужди работи под свое име?

— Ти си готова да извършиш тази глупост, въпреки всичко, което ти казах? Брена, чуй ме!

Деймън понечи да продължи, но един добре школуван мъжки глас го прекъсна.

— А, ето къде си бил, Филдинг! Чудех се къде изчезна. Трябваше да се досетя, когато видях нашата очарователна госпожица Луелин сред гостите. Радвам се да те видя отново, Брена, скъпа. — Пол Хъмфри наклони глава с галантността на джентълмен от Стария свят. — Много мило от твоя страна да се върнеш за това малко сбогуване, което факултетът прави за мен. Доколкото разбрах, прекарваш ваканцията си на Тахо?

Толкова чаровен, толкова възпитан и аристократичен! Толкова почитан в професията! Брена изведнъж се почувства объркана. Как може да я гледа в очите и да говори с нея! Все едно, че нищо не се е случило! Обзеха я опасения. Дори когато знаеш, че си прав, не е лесно да се изправиш лице в лице с наглостта. Тя видя благите му очи, но… връщане назад нямаше.

— Не бих го пропуснала за нищо на света, професор Хъмфри.

Ето сега, удаваше й се чудесна възможност. Единственият свидетел бе Деймън. Това нямаше значение. Той всъщност знаеше всичко. Ако искаше да стои тук, докато обвинява Хъмфри, да стои. Негова си работа. Все пак тя се зачуди защо не избяга и не я остави сама със собствената й съдба.

— Знаете ли, има нещо, за което искам да поговорим, преди да ни напуснете.

Пол Хъмфри се усмихна очарователно.

— Не бива да се притесняваш, че ще напусна завинаги, мила. Възнамерявам да се възползвам изцяло от привилегиите си като бивш преподавател и декан. Ще се виждаме често. Дори мисля да запазя кабинета си в северното крило на библиотеката. Сега съм като стар боен кон. Няма да мога напълно да се отърва от хомота. Но преди това планирам кратка ваканция. Едно пътуване до Гърция, което съм обещал на жена ми от години.

— Професор Хъмфри, наистина трябва да говоря с вас — настоя Брена. Стомахът й се сви на топка. Това бе нелепо! Тя трябваше да се бори за правата си. Трябваше да му даде да разбере какво мисли за него. Трябваше да го направи заради себе си и честта на професията!

— Разбира се, скъпа, но мога да се обзаложа, че знам за какво искаш да говорим!

Тя отвори уста да изрече обвинението си и в същия миг осъзна две неща.

Първото бе изключително умолителното изражение върху лицето на Деймън. Той мълчаливо я молеше да не продължава. Нима обичта му е толкова силна, удиви се Брена.

Второто, което привлече вниманието й, бе усещането за нещо неуловимо, но осезаемо. Това, което те кара да обърнеш глава и да потърсиш в тълпата очите, които те наблюдават. За част от секундата Брена хвърли бегъл поглед към вратата и видя Райдър. Тъкмо влизаше.

Не можеше да помръдне. Беше напълно зашеметена от присъствието му. Какво правеше той тук? Изведнъж осъзна, че има само едно обяснение. Райдър не вярваше, че тя ще се върне.

Това я потресе дълбоко. Изведнъж стана най-важното нещо на света. Нищо друго нямаше значение, дори професор Хъмфри! Райдър не вярваше на честната й дума!

Той прекоси помещението. Кимна на учтивата, изненадана домакиня, която му подаде чаша шери, но не откъсна очи от Брена.

Все едно наблюдаваше пантера, която се промъква сред тълпата от гости. Беше облечен подходящо за случая, но явно без всякаква грижа относно стила на предпочитаните в такива случаи дрехи. Сигурно никога не бе носил английски сака от туид или консервативните строги костюми, които преобладаваха наоколо. Бежовото спортно сако бе в европейски стил, с кожена гарнитура. Панталоните бяха тъмнокафяви, скъпи и елегантни. Вратовръзката бе дръзко петно от златно и кафяво и подхождаше възхитително на кафявата копринена риза. С кестенявата си коса приличаше на лъв.

— Извинявай, мила — каза учтиво Хъмфри, като се опита да върне вниманието й към себе си.

Тя се насили да се обърне и да продължи. Но бе силно развълнувана от факта, че Райдър е до нея. Сега трябваше да мисли само за едно. Недоверието на Райдър щеше да почака.

— Брена, моля те! — Тънкият глас на Деймън наруши мислите й.

— Относно статията, която ще публикувате по въпроса за компютърната етика, професор Хъмфри — най-после успя да каже тя. Чувстваше, че всичко става светкавично и трябва да събере сили, за да се справи със ситуацията.

— О, да — кимна невъзмутимо Хъмфри. — Не се изненадвам, че се интересуваш. Надявам се да намериш много полезни неща, които да приложиш в собствените си проекти. Разбрах, че работиш върху подобна тема.

Брена една не се задави с последната глътка шери.

— Да извлека нещо полезно ли?

— Брена, чуй ме!

Отново Деймън. С интуиция, събудена от присъствието на Райдър, тя осъзна, че всъщност е щастлива, задето Деймън Филдинг не я защитава. В противен случай щеше да се чувства задължена, признателна. А не искаше да има задължения към него. Искаше да бъде свободна, напълно свободна, за да отиде при Райдър. Неочакваното й прозрение бе почти смазващо.

— Да — продължи Хъмфри, — но да ти кажа откровено, ако ти трябва помощ, най-добре говори с професор Филдинг.

Брена го гледаше онемяла. Сега Райдър бе точно зад дясното й рамо. Не говореше, нито я докосваше, но беше сигурна, че е там. Усещаше присъствието му, макар че цялото й внимание бе насочено към Хъмфри.

— Преди да напиша статията, с професор Филдинг проведохме няколко разговора на тази тема. Той направи изключително проницателни и верни забележки и предложения. Всъщност толкова много, че ще впиша и неговото име до моето, като автор, макар че настоява да не го правя. Не, не, Филдинг, моля те, не спори. Отлично знаеш, че нямаше да напиша тази статия без твоето участие. Това си беше наистина обща работа и аз ще се погрижа да получиш подходящо признание. Някои от заключенията ти бяха просто брилянтни!

Брена премести удивените си очи върху Деймън. Зад нея Райдър отпи от шерито.

— Помогнали сте на професор Хъмфри да напише статията?! В какво точно се състоеше участието ви, професор Филдинг? Да не би случайно върху етиката на хуманистите и логиката на двайсети век?

Преди Деймън да отговори, Хъмфри се намеси живо.

— Да, точно така. Професор Филдинг разработи точно този въпрос. А също така направи няколко интересни анализа върху учението на Аристотел.

Брена стисна чашата, докато пръстите й побеляха. Та това бе нейната тема!

— И коментари и върху Кант, нали? — продължи безпощадно тя.

— Брена, да ти обясня…

— Извинете — промърмори Хъмфри, — ще ви оставя насаме. Трябва да съм навсякъде тази вечер, нали разбирате? Да позволя на всички да ми покажат колко много ще им липсвам!

Той потупа Деймън по рамото и кимна учудено на Райдър.

— Деймън, как можа! — прошепна Брена. — Ти си откраднал записките ми. Знаеше, че са в бюрото ми. А аз толкова време ти говорех за моите планове. Било е много лесно да вземеш най-важното и да го представиш пред Хъмфри като твое. Но защо?

— Брена, ще ти обясня — започна Деймън, като местеше нервно очи от нея към Райдър. — Но това си е между нас. Какво прави той тук? Изгони го!

За пръв път Райдър проговори, без да се помръдне.

— Не вярвах моето момиче да се оправи с тази мръсна работа, макар че е доста смела!

— Мръсна работа! Как си позволявате! — извика Деймън, но Райдър продължи:

— Е, това ли е крадецът?

— Очевидно.

— Брена, трябваше да си извоювам авторитет пред Хъмфри дотолкова, че да избере мен за свой наследник. Когото той назове, той ще бъде. Не разбираш ли? На този пост ще мога да помогна и на двама ни!

— Какво искаш да направя с него, скъпа? — При тези думи на Райдър, Деймън инстинктивно отстъпи крачка назад.

— Остави го, Райдър — каза ледено Брена. — Дойдох на това гузно парти, за да кажа какво мисля. Вече знаеш какво мисля за теб, Деймън. Продължавай, изкачвай се по академичната стълбица. Мини, ако трябва, през трупове! Чудя се какво ли ще чувстваш, когато стигнеш най-горе!

Без да дочака отговор, тя се обърна и хвана Райдър под ръка.

— Готова съм да вървим. Свърших това, за което бях дошла.

— Доволна ли си?

— Да! Моля те, изведи ме оттук.

— С удоволствие.