Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Affair of Honor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 71гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
tsocheto(2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2010)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Въпрос на чест

ИК „Арлекин България“, София, 1994

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954–11–0164-Х

История

  1. —Добавяне

Шеста глава

Книгата се казваше „Операция Живак“, а на корицата бе изобразен як, мускулест мъжага, заобиколен от кобри. В краката му лежеше хубавица, този път, червенокоса. Позата й бе определено предизвикателна. Брена имаше чувството, че както се притиска към крака на героя, само му пречи да спаси и двамата от кобрите. Мъжът бе въоръжен с дълъг остър нож.

Без да е съвсем сигурна защо се съгласи да чете тази глупост, когато трябваше да размишлява над проблема с откраднатите материали и връзката си с Деймън Филдинг, Брена разтвори книгата. Вероятно бе някаква форма на отлагане. В живота й се случиха неща, които налагаха бързо вземане на решения. Избор, който тя явно не искаше да направи. Четенето на „Операция Живак“ беше начин да избяга от действителността. Така ли бе наистина?

„Трябва да призная, че беше доста добър, но явно все още новак в работата. Не бе взел под внимание нито прогнилия перваз на стария хотелски прозорец, нито факта, че агенти, които са останали живи толкова време, имат навика да спят по-различно от останалите хора. Освен това бях буден и заради онази, русокосата хубавица в Париж. Така или иначе, чух тихото поскърцване и нито за миг не си помислих, че е звук, който се чува често в почтените английски хотели. Ръката ми стисна здраво камата под възглавницата.

Не се помръднах, докато той се промъкваше безшумно през прозореца. Сетне усетих, че неканеният ми гост си поема оня тих дъх, който е необходим на човек, когато се прицелва и знае, че трябва да убие от първия път.

В мига, в който хвърлих камата, се претърколих на пода от другата страна на леглото. Почувствал опасността, неканеният посетител стреля, но не улучи, защото дългото тънко острие, станало естествено продължение на пръстите ми, вече се бе забило в гърлото му. Както изстрелът, така и викът му бяха приглушени.

Станах от пода и запалих лампата с въздишка на съжаление. В края на краищата това бе възможно най-ужасният начин да започна отпуската си.“

Без да иска, Брена се сети с кисела ирония за начина, по който тя самата събуди Райдър първата нощ. Сетне иронията й се стопи. Май беше имала повече късмет от героя в романа!

Разказът, изпълнен с напрежение, вървеше бързо. В края на първа глава героят, някой си Хънт Камерън, се оказа забъркан в опасна акция по измъкване на изменник, известен с кодовото име Живака от Източна Европа. Но към относително праволинейното действие Райдър бе добавил няколко украшения. Камерън трябваше да работи с нова сътрудничка, Касандра Вон. Сигурно червенокосата от корицата, помисли си Брена. Тя бе завършила модерна школа за шпиони. Бе специалист по компютърен анализ, използваше последните комуникационни новости и бе обучена да работи теоретично. „Живак“ щеше да бъде първата й операция.

Хънт Камерън, от своя страна, бе изоставил теориите още преди години. За да остане жив, той разчиташе на такива ненаучни подходи като инстинкт, предчувствие и нестандартни методи за решаване на проблемите. Единственото оръжие, на което имаше доверие, бе камата, с която никога не се разделяше. Дори в леглото. Разногласията между Хънт и Кас започнаха още при първата им среща.

Разбира се, под конфликта между признатия професионалист и хубавата новачка се таеше непреодолимо физическо привличане. Брена изненадано се хвана, че чете любовните сцени с голям интерес.

По обяд двамата с Райдър отидоха до неговото бунгало за сандвичи и чай. Ядоха в пълно мълчание. Брена бе нетърпелива да дочете романа. Мъжът я поглеждаше изпод вежди, но не пророни нито дума. След половин час се върнаха на малкия плаж. Всеки зачете своята книга.

Слънцето се отразяваше в езерото. Понякога случайна моторница нарушаваше тишината. Беше спокойно и тя дочете „Операция Живак“ на един дъх. Чувстваше близостта на Райдър, но цялото й внимание бе погълнато от опасните приключения в романа.

Когато късно следобед затвори книгата, трябваше да признае, че Джъстин Мърдок бе заслужил уважението на своите читатели. Чудеше се дали осъзнава, че им дава и друго, освен развлечения.

— Свърши ли? — запита Райдър и също затвори своята книга.

Тя кимна и подпря брадичка с ръка. Загледа се замислено към другия бряг.

— Написал си чудесна история, Райдър. Но сигурно си го чувал много пъти.

— Харесва ми да го чуя от теб.

Последва мълчание. Явно чакаше да чуе още.

— Има много насилие — каза замислено Брена, като знаеше, че с това застъпва болна тема.

— Съществуват определени условия, които трябва да се спазват при писането на подобни книги.

— Любовните сцени също ли са част от условията? — запита тя и моментално съжали. Но вече бе задала въпроса и зачака отговор.

— Това не са любовни сцени. Те са просто секс. И, разбира се, са едно от нещата, които читателят очаква. Нали веднъж ти казах, че заедно с насилието и интригите продавам и секс.

Тя се обърна рязко към него.

— Но това бяха любовни сцени!

— Защо ги наричаш така? — запита уж небрежно той, но в сребристите очи имаше отново глад и любопитство.

— Защото не само се желаеха физически, Хънт и Касандра разбраха, че имат нужда един от друг. Влечението помежду им не бе просто секс, Райдър! Боже мой! Защо ли ти говоря! Нали ти си ги измислил!

— Продължавай — настоя той. — Интересно ми е как един асистент по философия ще направи анализ на евтина булевардна историйка. Така значи, наричаш секса любов. Та Хънт нито веднъж в целия роман не й казва, че я обича.

— И тя също. Можеш да го допишеш на последната страница. Според мен накрая става безпределно ясно, че са дълбоко влюбени един в друг.

— Извинявай, но в отношенията им няма нищо сантиментално и сълзливо.

— Ти смяташ любовта за сантиментална и сълзлива?

— Читателите ми смятат така! — отвърна убедено той.

Брена се разсмя и отново се загледа в езерото, сякаш обмисляше какво да каже.

— Краят ми хареса. Допадна ми, че и двамата осъзнаха какво искат от живота. И намериха смелост да го потърсят.

Хънт и Кас бяха решили да напуснат опасната си професия и да започнат живота си отначало. Заедно.

— Не намираш ли, че Камерън е доста шовинистично настроен по отношение на жените?

— Е, сигурно. В много отношения — съгласи се Брена. — Мисля, че Хънт се наемаше да оправя сам заплетените истории, не защото не вярваше в способностите на Кас. Просто искаше да го прави вместо нея. Опитваше се да я защити, да я предпази от опустошението на душата, което обикновено настъпва, когато убиеш човек, нали? И да не я излага на опасност.

— Да — отвърна кратко Райдър.

— Определено шовинист. А също груб, циничен, агресивен и опасен. Но ми харесва — прошепна Брена. — Бих му вярвала до края на живота си. Мъж на думата и на честта. Макар че живее по собствени закони. А може би е така, защото сам си ги е създал — добави с учудване Брена. — Колко от себе си си вложил в Хънт Камерън, Райдър? — изведнъж запита тя.

— Не зная. Ще трябва да решиш сама.

Тя не го погледна. В тренирания й, аналитичен мозък започнаха да се оформят заключения. А не беше много сигурна дали й харесват.

Разговорът се въртеше около факта, че тя наистина харесва Хънт Камерън и начина му на живот. И подобно на Кас е привлечена от силата и честността му, макар понякога да не отговаряха на собствените й понятия. Брена бе достатъчно честна да си признае, че чувствата й към Райдър приличат на тези на героинята от „Операция Живак“ към Хънт. Откритието я заля като студена вълна и тя машинално прибегна към първата защита, която й дойде на ум.

— Не трябваше да удряш Деймън!

Сякаш прочел мислите й, Райдър отговори мигновено.

— Ти си вече моя, Брена. Няма да позволя на никой да те докосне. Деймън извади голям късмет, че не го убих.

Тя осъзна, че Райдър казва истината. Той живееше по свои закони. Бе му се отдала предишната нощ и сега той щеше да защитава своето. Но както Кас от книгата, Брена се съпротивляваше на подобно присвояване. Райдър не беше подходящ за нея! Трябваше й някой като Деймън Филдинг…

В същото време осъзнаваше, че причината, поради която обиди Филдинг тази сутрин, бе в самия него. Той не отговаряше на нейния идеал. Тя искаше да я защитава и брани безкомпромисно.

Не защото тя самата не можеше! Беше в състояние да се защити. Само че част от нея копнееше мъжът, когото бе избрала за свой съпруг, да докаже, че е изцяло на нейна страна в подобна ситуация. Трябваше да знае, че е най-важното нещо в живота му и че той няма да прави компромиси, когато става дума за нея.

Вероятно бе несправедлива. Деймън се опитваше да я защитава по свой начин. Посъветва я първо да мисли за кариерата си и за бъдещето, а сетне за несправедливостта. Неговият подход сигурно бе правилен.

А Райдър бе готов да води война за нея! И какво щеше да постигне? Щяха да ги изхвърлят и двамата от колежа!

От друга страна, знаеше накъде води всичко това. Компромисът по принцип е нещо правилно и добро. Но всеки човек сам за себе си трябва да реши кога и къде да спре. Брена вече бе открила, че Деймън е готов на всичко в името на кариерата си. А сетне?

Преди да обмисли този въпрос обаче, трябваше да се справи с друг проблем. Инстинктът я предупреждаваше, че влечението, което чувстваше към Райдър Стърн, е опасно. Сега, след като прочете и книгата му, осъзна това напълно. Ала част от нея, обладана от някакви първични чувства, бе очарована от грубата му брутална и независима сила. Но това бяха все недостатъци! Не смееше да си признае дори, че може да бъде привлечена от мъж, който не принадлежи към интелектуалния свят, в който живееше. Бе работила така упорито, за да намери път към този свят! Беше просто ерес да си помисли, че може да се влюби в някой, който не й подхожда!

Да се влюби ли? Не! Тя вирна брадичка, а в кехлибарените очи заиграха пламъчета.

— Аз не ти принадлежа, Райдър. Ние… само се любихме снощи. Не сме си дали дума за обич!

Той остави книгата, наведе се и обхвана лицето й. Очите му бяха като разтопено сребро. Брена почувства нетърпението, което се излъчваше от цялото му тяло, както и усилието да се контролира.

— И аз, като читателите ми, не харесвам сантиментални и сълзливи думи като „любов“. Моля те, не ги използвай, за да скриеш основното. Ние се желаем, Брена, и се нуждаем един от друг.

— Как може да твърдиш подобно нещо? — избухна тя. — Ние не се нуждаем един от друг! По никакъв начин! — Но сама почувства лъжата в думите си и се уплаши, че той също я долови. Част от нея наистина се нуждаеше от него! От неговата честност и смелостта му да живее по свои правила и закони. Той изпитателно се втренчи в нея.

— Скъпа, прекарах деня в четене на неща, написани от хора, от които ти се възхищаваш. Да ти кажа ли какво научих? — Дори не изчака да му отговори. — Ти упражняваш професия, в която не се страхуват да задават въпроси. Дори най-невероятните! Проблемите, които твоите предшественици са разглеждали, са толкова важни, че всъщност са поставили основите на всички области на човешкото знание. Създали са науката, и математиката, и етиката, и комуникациите, и логиката. Господи, момиче! Ако последваш примера на тези хора, ще намериш смелост да си зададеш сама няколко въпроса!

— Какви например? — запита предизвикателно тя.

— Например какво искаш от живота! Какво искаш от връзката си с мен! Какво искаш да получиш и какво можеш да дадеш в замяна! — Гласът му бе дълбок, мек и нежен като коприна. — Например защо ме покани в леглото си миналата нощ!

— Не те поканих! Аз… — Брена затвори очи пред обвинението, което прочете в погледа му. — Добре де. Направих го. А ти какво искаш от мен, Райдър!

— Теб. Всичко в теб. Както и изключителни права. Ако хвана пак твоя професор Филдинг да те докосва, ще го убия. Не се шегувам, Брена. Предупредих те, че щом си моя, си изцяло моя.

— Какво значи изцяло? — възрази тя, учудена, че въпреки гнева и вълнението, не желае да се съпротивлява. Колко по-блажено би било да се хвърли в прегръдките му и да забрави всичко, и минало, и бъдеще! Ала не можеше да се довери на инстинкта си; беше сигурна, че подобна грешка ще завърши катастрофално.

— Не се преструвай, че не разбираш — отговори той с лукава усмивка. — Току-що завърших главата за лингвистичния анализ. Но дори да не бях я прочел, като писател уважавам много силата на думите, мила. А моите думи снощи бяха прями и без заобикалки.

— Това не е шега, Райдър — възрази Брена, усетила закачка в гласа му. — Опитваш се да ме тласнеш в някаква любовна история, а аз не съм свикнала да ме принуждават!

— Аз не те принуждавам. Казах ти, че мога и да почакам.

— Каза, а после започна да изискваш!

— Ти ми даде право!

— Не съм!

— Всъщност защо спорим? Ако си тръгнеш, знаеш, че ще те последвам. Ако останеш, ще ти дам време да обмислиш ситуацията и да намериш решение. Избирай.

Брена се ядоса. Изтръгна се от ръцете му и скочи на крака.

— Как смееш да ми предлагаш избор, Райдър Стърн! Никой, най-малкото пък мъж, няма това право! Ще правя това, което искам, и съм сигурна, че не възнамерявам да се втурна в леглото с теб! Твоето самомнение и арогантност са направо удивителни! Наистина ли си мислиш, че ще ме използваш като любовница това лято? За отмора след тежкия ден на писателя?

Той стисна челюсти, а очите му се присвиха. Брена знаеше, че рискува, но не можеше да се спре. Чувстваше се хваната в капан от сутринта. Райдър искаше да й сложи окови. Трябваше да се бори, докато все още има шанс да се спаси.

— Знаеш дяволски добре, че не търся евтина любовна авантюра. Ако беше така, нямаше да ти кажа, че ще изчакам, докато ме поканиш при себе си. Помисли, скъпа, и престани да си търсиш неубедителни извинения.

— А какви извинения трябва да търся? Сигурна съм, че ти всички би ги нарекъл неубедителни!

— О, имаш основание да се страхуваш от мен — отвърна заплашително той. — Аз представлявам заплаха за целия ти начин на живот!

— Единствената заплаха в живота ми е надвиснала над моята кариера!

— Грешиш, Брена. Тази е най-дребната. Лесно ще се справиш с нея. Аз съм другата и няма лесно да излезеш на глава с мен.

— Започваш да говориш като героя си — ядоса се Брена. Беше вбесена и не можеше да се контролира. Много неща й се случиха днес. А Райдър бе в центъра на всичко!

— Може би е обратното. Вероятно той говори като мен.

— Е, аз не съм красивата червенокоса от „Операция Живак“! И не възнамерявам да падам в краката на вулгарен мъжкар, въобразил си, че в мига, в който пожелае някоя жена, тя трябва да му се подчини, тялом и духом!

Той само сви рамене. Реакцията му имаше ужасяващ ефект върху Брена. Лицето й се обля в червенина. Та тя вече му се бе подчинила! Беше се предала! Как можеше да отрича?

— Виждам, че няма смисъл да продължаваме. Бих желала да се върна в бунгалото си. Беше страшно интересен ден, уверявам те!

Брена тръгна през боровете към къщичката си. С мъка се сдържа да не затича. За нищо на света нямаше да му покаже, че се страхува от него! На двайсет и девет години не можеше да признае, че се бои от мъж! Отвращение, презрение или раздразнение — да, но не и страх!

— Брена!

Гласът му я удари като с камшик. Завъртя се около нея и я обви с почти осезаема сила. Искаше да тича, а не можеше. Спря и се обърна към мъжа, който бе превърнат една-единствена дума в команда.

Дълъг миг двамата стояха и сякаш се преценяваха. Брена почувства, че дланите й се изпотяват.

— Не се опитвай да ми заповядваш, Райдър.

— Не ти заповядвам.

Но си беше заповед и двамата го знаеха. Заповед, която тя не можеше да пренебрегне. Той тръгна към нея.

— Не се страхувай от мен. Не се страхувай от себе си.

Гледаше го как приближава. Отново искаше да бяга. А не можеше. И нямаше смисъл.

— Райдър, няма да ти позволя да ме прелъстиш — прошепна едва чуто.

— Не — съгласи се той.

— Аз… съжалявам за снощи. Задето си изтълкувал погрешно нещата.

— Аз не съжалявам.

— Моля те, не ме дразни!

— Няма — съгласи се отново той.

— Сърдит ли си?

— Само предизвикан.

Брена вдигна безпомощно ръка.

— Какво смяташ да правиш?

— Да запазя спокойствие, докато проумееш.

— Заплашваш ли ме?

— Не. Няма да дойда при теб, докато не ме поканиш.

Е, това поне бе достатъчно безопасно, помисли си Брена. Можеше да му вярва. При тази мисъл се сети и за друго. Почувства необходимост да му каже, че миналата нощ значеше много за нея. Беше й обаче толкова трудно!

— Райдър, снощи…

— Остави миналата нощ на мира — отсече тон.

— Защо? — запита с неочаквано раздразнение тя. — Защото не можем да постигнем съгласие по въпроса за нейното значение ли?

— Знаеш много добре значението й. Само че не искаш да го приемеш. Все още не искаш.

— Но ти мислиш, че с времето ще го направя?

— Нека изоставим и този въпрос. — Той протегна ръка. — Ще дойдеш ли при мен за едно питие, вечеря и малко философски разговори? — И се усмихна при тази странна и неочаквана покана.

Тя се поколеба. Искаше да поеме ръката му. Копнежът бе непреодолим. Пръстите й трепереха, когато стисна дланта му.

— Добре, Райдър. Благодаря. — Почувства облекчение от допира до топлата му кожа. Пое си дъх и заяви: — Все пак не трябваше да удряш Деймън. Насилието не е нито отговор, нито решение!

Тънка усмивка разтегли устните му.

— Не съм съгласен. Ти самата би трябвало да жадуваш за решителност след всички тези безконечни философски въпроси! Всъщност какво мислиш да правиш с проблема си във факултета?

— Не зная. Деймън е много влиятелен. Сигурен е, че ще бъде следващият декан. След начина, по който го обидих, мисля, че съм изгорила всички мостове за връщане в колежа. — Тя прехапа устни. Ама че каша! Най-лошото бе, че сама я забърка и сега не знаеше как да я оправи!

— А и аз го разкрасих допълнително, което едва ли ще бъде в твоя полза — лаконично отбеляза Райдър. — Дали ще те уволни?

— Не мисля, но…

— Но може да ти създаде доста неприятности, нали?

Беше истина.

След кратка пауза, през която сякаш търсеше думите, Райдър продължи:

— Най-важното е, че ти изобщо не го обичаш, Брена — отсече накрая той.

— Ти смяташ любовта за сантиментално и сълзливо нещо, не си ли спомняш? След като сам не я приемаш, едва ли можеш да кажеш кого обичам и кого не!

— Вярвай ми — повтори той. — Не го обичаш. Никога нямаше да се любиш с мен, ако го обичаше.

Брена тръсна глава, сякаш да избегне безплоден спор. Райдър бе прекалено уверен както в себе си, така и в нея. Самата тя не можеше да определи чувствата си към Деймън напълно обективно. Райдър бе завладял мислите й от момента, в който се събуди в празното легло и през целия този странен, необичаен ден пак той налагаше темпото.

Беше й по-лесно да изхвърли от мислите си проблемите и да го остави да организира и вечерта. Това обаче бе необичайно за нея. Брена Луелин не можеше да си спомни кога за последен път в живота си бе позволила някой друг да направлява хода на събитията. Винаги знаеше къде е, накъде върви, знаеше отговорностите си и чувстваше задълженията си към професията и брат си толкова отдавна, че друг начин на живот й изглеждаше ненормален.

Но сякаш беше по-лесен, помисли си тя няколко часа по-късно, подвила крака на дивана пред камината. Много по-лесен. Бе прекарала деня, без да мисли за проблемите. Сега се усмихваше и отпиваше от великолепното бренди, загледана в пламъците. Разговорът им цялата вечер бе на тема философия, а също и за книгите на Райдър. На другия край на кушетката той вдигна своята чаша за наздравица.

— За нашата прекрасна вечер.

Брена извърна глава да го погледне. Беше спокойна и това й даде кураж да го подразни. Нещо, което едва ли би направила преди няколко часа.

— Прекрасна ли? Макар че ще я прекараш в собственото си легло?

В същия миг съжали. За пръв път засегнаха темата секс.

— Собственото ми легло… — повтори замислено Райдър. — Че какво му е лошо на моето легло! Поне няма стълби за изкачване. — Поколеба се за миг и продължи: — Сам ли ще спя там, Брена?

Сърцето й подскочи до гърлото. В стаята изведнъж стана много горещо. Спокойно, Брена. Спокойно, каза си тя.

— Не се тревожи, Райдър. Тази нощ си в безопасност. Няма да те прелъстявам.

— Винаги съм бил безразсъден. Просто някои форми на безопасност не ми харесват. Мисля, че и ти си доста безразсъдна, Брена Луелин.

Тя видя капана, очакващ я в сребристите очи и сърцето й бясно заби. От страх или от желание?

— Ти каза, че ще почакаш — напомни му тихо, а гласът й трепереше.

— Да, за поканата.

— Няма да има покана. — Но пръстите й трепереха и трябваше да остави чашата си.

— Така ли? — Райдър протегна ръка и докосна шията й. Ласката спря дъха й.

— Можеш ли да отречеш какво открихме снощи?

— Да не си решил да ме съблазняваш всяка вечер с философски разговори и бренди? — дръзко попита тя.

— Не, отново ти ме съблазняваш — прошепна дрезгаво той. — Дори разговорът с теб е съблазняване, скъпа. Не го ли знаеш?

С усилие на волята Брена се изправи.

— Мисля, че е най-добре да си вървя, Райдър. Лека нощ. Благодаря за вечерята.

Опитваше се да избягва погледа му. Да се освободи от оковите, с които я задържаше към себе си. Но всяка стъпка към вратата бе като газене в тресавище.

Той бе зад нея, мълчалив и изкусителен.

— Трябва да вървя, Райдър!

— Аз не те спирам.

— По дяволите! Но не ми и помагаш!

— Много искаш, скъпа — отвърна нежно той. — Прекалено много.

Брена отвори вратата и прекрачи навън, вперила очи в тъмнината. Какво искаше всъщност? Едва ли би поела риска да позволи на този мъж да я люби отново. Къде бе изчезнал здравият й разум? Къде бе логичната, рационална страна на характера й сега, когато й трябваше?

— Райдър, не мога да остана тази нощ — започна тя. — Но за снощи, искам да ти кажа, че снощи… О!

Обърна се и го видя до себе си. Не бе чула стъпките му. А той вече я прегръщаше. Бездиханна, безмълвна, тя остана притисната до гърдите му. Сякаш потъна в очите му, изпълнени отново с глад и копнеж.

— Миналата нощ беше прекрасна. И тази ще бъде.

Вдигна я на ръце, затръшна с крак вратата и я поне се към топлината на огъня.