Джейн Ан Кренц
Въпрос на чест (4)

Четвърта глава

Сандалът й се изхлузи и падна, докато Райдър я носеше без усилие по стълбите. Младата жена се сгуши в обятията му и склони глава на рамото му.

Най-сетне той прекъсна безкрайната целувка и потърси очите й.

— Тази нощ си като магьосница със златни очи.

— А ти? — запита го, като докосна леко с пръсти ъгълчето на устните му. — Ти какъв си тази нощ?

— Само мъж. Мъж, който безумно те желае. Достатъчно ли е?

— Напълно.

Той навярно мисли, че ще искам обещания, ангажименти, мина й през ума. Брена не разбираше, но и не искаше да прави анализ на положението. Не сега, не тази нощ. Тази нощ беше различна, необикновена и тя искаше да я изживее.

— Райдър, аз не съм магьосница. Аз съм просто жена. Това достатъчно ли е за теб?

— То е всичко, което искам — прошепна нежно той и я остави да стъпи на пода.

— О! — Тя загуби равновесие и инстинктивно обви ръце около раменете му. — Какво има?

— Обувката ми. Изглежда с паднала.

— Като Пепеляшка след бала? — Той й помогна да седне на леглото и коленичи пред нея.

— Само ако играеш ролята на Принца — опита да се пошегува тя, но гласът й съвсем не прозвуча безгрижно.

Чувстваше се нервна, копнееща, напрегната и нетърпелива. Изобщо вълнуваха я много други чувства, но не и безгрижие.

— Не съм съвсем готов за тази роля. — Райдър докосна коляното й и плъзна ръка надолу. Бавно разкопча тънката кожена лентичка, пристегнала глезена й. — Копнея да те съблека, вместо да те търся с чехълче в ръка. Тази нощ май ще играя ролята на мързеливия Принц.

Брена зарови пръсти в косата му. Едно извечно женско чувство й подсказа, че той иска доказателства за влечението й към него. Как можеше да се съпротивлява? Тази нощ щеше да даде на мъжа до себе си всичко, което той пожелаеше.

— Ти си най-добрият Принц. Точно такъв, какъвто съм си го представяла.

Райдър безмълвно впи устни в нейните. Брена чувстваше, че страстта му е излязла извън контрол. Как издържаше на подобно напрежение? Желанието на мъжа е относително просто нещо и не бива да се потиска или контролира, особено когато има възможност да бъде задоволено. Винаги си бе мислила, че е така.

Но този мъж бе различен и желанието му бе различно. Тя чувстваше, че не е само сексуално и бе щастлива, че е успяла да събуди такава силна страст.

Той обсипа с целувки шията, гърдите й. Преглътна трудно, когато усети втвърдените зърна и я положи на леглото. Последва я и се притисна до нея, като даряваше тялото й с гальовни милувки.

Брена се надигна. Искаше да получи повече и прошепна нечуто името му. Ръката му докосна червения колан, който се разтвори сякаш по вълшебен начин. Пръстите му потърсиха копчетата на бялата блуза, а устните му продължиха да обсипват с целувки шията й.

— О, Райдър!

Главата й лежеше на рамото му. Очите й бяха затворени. Искаше й се мигът да спре. Всичко бе съвършено. Той беше съвършен.

— Тялото ти сякаш е създадено за моето! — Бялата блуза се свлече до кръста и разкри гърдите й. — Толкова си нежна и чувствена. — Пожелах те в мига, в който прескочи през прозореца!

— Не е възможно. Не и тогава…

— Ти все още не ме познаваш достатъчно добре, нали?

Но тя не можа да отговори. Мъжът не й даде възможност. Обхвана с устни зърното й и възбудата се разля по тялото й като огнена лава. Ноктите й се впиха в раменете му. Усети как пръстите му свалиха останалите й дрехи. Отвори очи и срещна жадния му поглед, докато ръцете му разкопчаваха ризата.

— Нека ти помогна — рече Брена и потърси копчетата с тръпнещи пръсти. Райдър безмълвно отпусна ръце, ала когато тя погали голите мускулести ръце, той изстена и сграбчи китките й.

— Брена, златоока моя магьоснице! Подлудяваш ме! Искам тази нощ да продължи вечно!

— Аз ще полудея, ако нощта продължи вечно. Желая те… много те желая.

Тя спря, удивена от думите си. Никога досега не бе говорила така, не бе желала мъж по този начин. Не беше само сексуално привличане. Беше различно и от краткотрайните юношески увлечения, когато си бе въобразявала, че е истинска влюбена. Беше различно и от чувствата й към Деймън. Желаеше до болка Райдър Стърн.

— Наистина ли, Брена? Наистина ли ме желаеш?

— Повече от всичко на света — отвърна искрено тя. Би се изненадала от откровеността си в друг случай.

Той простена и в същия миг Брена усети, че страстта му е разпалена до изнемога.

— Толкова си красив — прошепна тя и плъзна нежни, тръпнещи пръсти по тялото му. Не можа да устои и целуна гърдите му. Неочаквано той зарови пръсти в косата й и потърси жадно устните й.

— Извини ме, скъпа. Искам да бъда галантен любовник, но не мога. Не и този път. Разбираш ли? Не мога да се преструвам тази нощ и да те впечатлявам с нежност и чар. Желая те!

Тя не отговори. Впи нокти в плътта му, повдигна бедра и се притисна към него.

Мъжът погали хълбоците й, нежно докосна кадифената мекота и усети конвулсиите, разтърсили тялото й.

— Райдър, моля те, люби ме! — прошепна.

Той проникна в нея със силен тласък. Брена сля тялото си с неговото и времето сякаш спря.

Двамата откриха нова вселена, плътно слети в своето еротично пътешествие. Озовали се в приказна страна, попаднали в плен на бога на любовта.

След миг достигнаха върховния екстаз и се отпуснаха в сладостна отмала.

Брена срещна очите му, в тях вече не трептеше неистовия копнеж. Лека усмивка се появи на лицето му и той покри с целувки леко подутите й устни.

— Знам, че ще прозвучи смешно, но когато те изпратих до вратата тази вечер, не мислех, че ще се любим!

— Това съдба ли беше или свободен избор? — запита сънливо тя.

— Не зная и не ме интересува. Важното е, че се случи. Само това има значение.

Брена отвори очи при категоричността на изявлението.

— Разстроен ли си, Райдър? — Господи, не! Та тя искаше да е щастлив!

— Не, разбира се. Беше малко неочаквано и води до известни рискове, но просто не можех да постъпя другояче. Сега си моя, Брена. Дълго чаках, докато те открия и сега няма да ти позволя да си идеш.

— Аз никъде няма да ходя. Не и тази нощ — каза тя, но всъщност не бе сигурна, какво точно има предвид. А не желаеше да уточнява. Нощта бе толкова прекрасна!

— Не, няма да отидеш никъде тази нощ — усмихна се той. — Преподавател по философия. И през ум не ми е минавало!

— Моля? — запита Брена и потръпна под нежната милувка на ръката му.

— Че ще открия жената, която търсех и от която се нуждаех, тази, която разбира какво е чест и която е в състояние да ме побърка от желание, в някакъв си факултет на някакъв си малък колеж, за който изобщо не бях чувал! Аз завърших Военноморската академия и трябва да ти кажа, че там не се обръщаше много внимание на етиката и философията.

— Ограничено обучение?

— Не, практично — поправи я с усмивка той. — Щастлива ли си от резултатите на техниката си за прелъстяване тази нощ, магьоснице?

— Отказвам да отговарям на въпроси, които могат да ме злепоставят — промърмори тя.

— Добре. Всъщност няма голямо значение дали ще успея да изтръгна признание от теб. Ти си моя.

Брена си помисли да оспори категоричността на определението, но се отказа. Той беше от мъжете, които притежаваха. Личеше му. И тази нощ притежаваше нея. Не искаше да мисли за по-нататък.

— Не заспивай върху ми, магьоснице — закачливо я предупреди Райдър, като видя, че очите й се затварят. — Първия път бе за поставяне на начало. Сега смятам да ти направя добро впечатление.

— Това заплаха ли е?

— Само се опитай да останеш будна и ще ръкопляскаш на изпълнението.

Той се наведе към устните й. Целувката бе бавна, всепроникваща и разпали тлеещия огън на страстта.

И наистина този път Райдър бе безкрайно нежен. Галеше гърдите й, обсипваше с целувки шията, корема, бедрата.

Когато проникна в нея и се потопи в топлината й, действителността сякаш се стопи. Останаха само двамата, гальовните му пръсти и невероятното чувство на блаженство. Когато преплетените им тела достигнаха апогея на страстта, Брена сякаш попадна във вихрен дълбок водовъртеж, който й отне всякакво чувство за реалност.

— Райдър, чувствам се прекрасно — промълви тя и се отпусна в прегръдките му.

— И аз. Хайде спи, мила.

— Защо?

— Защото и аз ще спя. А не мога да понеса мисълта, че лежиш будна до мен и гледаш в тавана, докато хъркам.

— Хъркаш ли наистина?

— Вече е късно да се тревожиш за това. Тази нощ ти се съгласи да останеш с мен.

— Нощта почти свърши, Райдър — напомни му тя шепнешком.

— Тогава да мислим за утре. Лека нощ, сладка моя.

— Лека нощ, Принце!

Той се разсмя. След малко и двамата потънаха в сън.

 

 

На другата сутрин Брена се събуди сама в топлото легло. Първата й мисъл бе, че нещо не е наред. Отвори бавно очи и откри, че слънцето свети ярко в прозореца. Беше доста късно. Протегна се и почувства сладостна болка, която върна всички спомени за изминалата нощ. Тя се надигна и боязливо огледа спалнята. Къде ли е Райдър?

Всъщност не това я тревожеше. Безпокоеше я възможността да се появи от банята или да се качи по стълбите със закуска. Това я изпълваше с паника. Господи! Какво бе направила снощи! Явно не е била на себе си! Брена отметна завивката и стана. Потръпна в хладното утро. Протегна се и грабна меката яркожълта роба, която лежеше в края на леглото. Облече я, завърза колана и изведнъж се сети, че снощи дрехата я нямаше. Значи Райдър я бе донесъл за нея. Остана неподвижна и се заслуша в слабите шумове. После се отпусна.

Душ, помисли си тя. Ето от какво се нуждаеше. Отиде в банята и затвори вратата.

И така, какво става с теб, запита се Брена, втренчена в образа си в огледалото. Защо си толкова нервна? Снощи се остави на настроението си и на един мъж, съвсем различен от всички, които познаваше. И кое беше ужасното? Не това, че постъпи нечестно спрямо Деймън. Връзката ти с професор Филдинг все още не бе стигнала до леглото.

Пусна душа и влезе под струята.

Не, връзката й с Деймън не бе достигнала до точката, до която стигна с Райдър само за три дни. Шокирана от неочакваното разкритие, тя осъзна, че дори да познаваше Деймън Филдинг от десет години, дори да беше спала с него всяка нощ през тези десет години, преживяването едва ли можеше да се сравни с това, което изпита миналата нощ с Райдър.

Прехапа устни и я заля вълна от паника. Защо се забърка в тази каша? Затвори очи при спомена, че Райдър все пак й даде възможност да спре навреме. Преди да е станало късно.

Само че вече беше късно. Случилото се бе неизбежно. Не беше много приятна мисъл, особено за човек, който учи другите на отговорността за свободния избор!

Брена сви юмруци и опря глава на стената. Водата падаше върху й, а тя безуспешно се опитваше да мисли.

Отново и отново си каза, че не се е случило нищо фатално. Никога не е била безотговорна и не трябваше да се обвинява, задето се поддаде на непреодолимото привличане на Райдър. Жена на нейната възраст сигурно можеше да си позволи подобно главозамайващо преживяване поне веднъж!

Знаеше, че няма смисъл да се наказва. Не защото се чувстваше виновна към Деймън. Нямаше за какво да се упреква. Истинският проблем беше, че миналата нощ бе действала по своя воля. Беше се предала. Бе се отдала на Райдър по свое желание.

Ами ако реши да продължи, ако поиска да я притежава и сега, след като нощта на страстта си бе отишла? Тази мисъл разпръсна мъглата и хаоса в главата й и тя се отдръпна от стената. Никога не се бе страхувала да погледне истината в очите.

За нещастие истината, с която обикновено се сблъскваше, бе от интелектуално естество и не нанасяше удари върху чувствата й. А сега бе различно. Истината бе съвсем друга.

Какво ли си мислеше Райдър? Къде ли беше? Може би щеше да улесни нещата, като остави спомените от предишната нощ да потънат неусетно в забвение. Може би нямаше да има претенции сега, когато дойде денят. Снощи той също сподели един вълшебен свят. А сега, също като нея, може би се е завърнал в реалния.

Но в същия миг си спомни странния копнеж, който бе прочела в очите му и който бе успяла да утоли. Знаеше, че не бе само физически. Чувстваше го от самото начало!

Всичко се свеждаше до чувства, доста по-примитивни от тези, които изпитва едно цивилизовано, интелигентно и наистина разумно създание. Беше несигурна. Объркана.

Спря душа и взе голямата хавлия. Ами ако Райдър реши да предяви някакви претенции? Нелепо е, каза си Брена, докато сушеше косата си. Какво значение имаше? Първо, какви претенции можеше да има той към нея след една-единствена нощ и второ, тя бе възрастен, независим човек, който спокойно би могъл да се справи със ситуацията.

О, Господи! Кого заблуждаваше?

Къде ли беше Райдър? Рано или късно ще се наложи да се срещна с него, каза си Брена. Обу джинсите и навлече памучна фланелка с дълги ръкави. Потърси сандалите си под леглото и в същия миг на вратата се похлопа. Брена замръзна.

С невиждащи очи загледа обувката в ръката си. За нейна изненада чукането се повтори, и то доста нетърпеливо.

Защо изобщо чукаше? Нали той се бе измъкнал тази сутрин от леглото. Не можеше да проумее защо не влиза направо.

— Брена! Вътре ли си?

Тя ахна и се изправи, все още стиснала обувката в ръка. Гласът не беше на Райдър. Пред вратата стоеше Деймън Филдинг.

Последва ново почукване, което я накара да слезе долу. Сърцето й биеше до пръсване. Трябваше да се овладее.

Би трябвало да й бъде по-трудно да отвори вратата на Деймън Филдинг, вместо на Райдър Стърн. Деймън все пак играеше доста по-важна роля в живота й. Той беше мъжът, който й помагаше в професията. Напътстваше я, водеше я през сложните лабиринти на факултетната политика и освен това, както бе започнала да мисли напоследък, вероятно за него щеше да се омъжи. Но когато хвана дръжката на вратата, единствената й мисъл бе, че е благодарна, задето навън стои Деймън, а не Райдър.

— Деймън! Какво правиш тук?

Среден на ръст, с тъмна коса, професор Деймън Филдинг бе специализирал една година в Оксфорд, както и личеше от външния му вид. Носеше самоуверено сакото си от туид с кожени кръпки на лактите. Беше около четирийсетте и очакваше да заеме поста декан на Философския факултет, след като професор Хъмфри се пенсионираше. Изглеждаше добре със стилната си прическа и очарователните сини очи. Беше се развел с първата си жена, професор по английски език, преди три години. Беше един наистина уважаван учен в своята област.

— Добро утро, Брена. Ще излизаш ли? — усмихна се той, като погледна червената обувка в ръката й.

— О, не, разбира се. — Тя се отдръпна и с жест го покани да влезе. — Изминал си толкова път дотук само за да ме видиш, така ли?

— Че кого друг познавам на езерото Тахо? — засмя се той и я целуна леко. — Ще направиш ли кафе на един изморен шофьор?

— Веднага. А закуска? Спирал ли си някъде по пътя? — Благодарна на възможността да избяга в кухнята, Брена се разбърза.

— Предложението ти звучи чудесно. — Деймън огледа всекидневната. — Добре ли си тук? Забавляваш ли се?

— Почивката ми току-що започна. — Брена ровеше из хладилника. Трябваше да има яйца, хляб, кафе. — За един ден ли си дошъл?

— Не. Ходих при колеги в Сакраменто и реших да намина. Безпокоях се за теб, скъпа.

Тя се обърна към него. Мъжът я наблюдаваше, пъхнал ръце в джобовете на сакото. Всеки момент щеше да извади лулата си и образът на високоуважаван професор щеше да бъде пълен. Тя сви устни и затвори хладилника.

— В твой стил е да се безпокоиш, Деймън, но аз трябва да реша сама.

— Нали затова съм тук, мила — за да ти помогна да мислиш. Ти си от най-рационалните и аналитични хора, които познавам, но по този въпрос изглежда не можеш да вземеш правилно решение.

— Деймън! Пол Хъмфри публикува моите изследвания под свое име! Това е нечестно и подло! Независимо от каква гледна точка! Неетично, непрофесионално и отвратително! Какво, по дяволите, очакваш да направя? Може да съм най-младият асистент в катедрата, но имам своите права!

— Трябва да мислиш и за бъдещето си!

— Моето бъдеще включва да уча студентите на етика и честност, както и на преданост към истината! Как мога да уча другите на подобни неща, когато сама не ги спазвам!

Къде, по дяволите, беше Райдър? Къде бе отишъл? И защо мислеше точно за него в този момент? Деймън Филдинг бе изминал дълъг път, за да говори с нея. Трябваше да е развълнувана само при мисълта за неговото добронамерено отношение!

— Брена, живеем в реален свят, а не в свят, където поведението на хората се диктува само от законите на етиката! Бъди разумна. Пол Хъмфри ще се пенсионира съвсем скоро, може би дори по-рано отколкото мислим. Той приключи с кариерата си, докато твоята едва започва. Не можеш да го обвиниш, тъй като доказателство са само твоите думи. Той има значителни публикации зад гърба си. Ти практически нямаш нищо, освен доктората си и си на най-долното стъпало на академичната стълбица. Нищо няма да постигнеш. Само ще провалиш бъдещето си, ако обвиниш Хъмфри, че е откраднал изследванията ти.

— Не се изненадвам, че си толкова известен сред студентите, Деймън! — опита да се усмихне Брена. — Логиката ти е желязна и я излагаш перфектно! — Тя счупи яйцата и ги изсипа в тигана. — Но това не е достатъчно. Наистина се чудя дали ще мога да се върна наесен и да работя с теб.

— Ти си една глупачка! — ядосано я прекъсна той. Явно търпението му се бе изчерпало. И с основание, помисли си Брена. Дори не беше закусвал, а трябваше да спори с една упорита млада асистентка! — Ще се върнеш наесен и много добре го знаеш! Какво друго можеш да правиш? Ще ти трябват месеци, дори година, докато си намериш друга работа. В крайна сметка няма да спечелиш нищо.

— А моята гордост и самоуважение?

— И за какво са ти в свят, пълен с хора като Пол Хъмфри? Така е, Брена. Политиката във факултета не е по-различна от тази в останалите колежи и университети. Ако искаш да се издигаш, ще трябва да се включиш в играта. Това означава да не закачаш хора като Хъмфри и да не се правиш на глупачка!

— Господи, Деймън! Звучи като политика от света на бизнеса! Маневри, боричкалия, борба за власт и да не настъпиш шефа по мазола! — Тя остави тигана и се обърна към него.

— Точно така! Успехът винаги има цена. Да играеш по правилата е част от цената — отвърна той.

— Значи според теб по-правилно е да си мълча с подвита опашка?

— Да, по дяволите! Това е единственият начин, по който човек може да спечели нещо за себе си или за професията си.

— Целта оправдава средствата, така ли? Чуваш ли се какво говориш, Деймън? Оправдаваш кражбата и лъжата! Осъзнаваш ли какво ме съветваш? Изобщо какви ги дрънкаш?

Не знаеше защо отиде толкова далеч. Не мислеше да го прави. Вероятно защото бе нервна и объркана от сутринта. Не искаше да ядоса човека, за когото уж възнамеряваше да се омъжи!

Но бе направила точно това. Видя червенината, обагрила лицето му. Мъжът стисна устни и в същия миг й удари плесница.

Тя инстинктивно се отдръпна и в същия миг забеля за Райдър.

Не го бе чула да влиза. Първото доказателство за присъствието му бе ударът, който нанесе върху челюстта на Филдинг. Професорът се свлече на земята под изумения й поглед.