Джейн Ан Кренц
Въпрос на чест (3)

Трета глава

— Моите поздравления! Ти се съвзе много бързо и продължи да разговаряш непринудено до края на вечерта! — каза й Райдър доста по-късно, когато се качваха отново във ферарито. — Но знам, че си готова да избухнеш. Защо не го направиш още сега?

Брена го изгледа унищожително. Той се осмеляваше да я предизвиква дори след като цялата истина за миналото му бе излязла наяве. Насърчаваше я да използва историята срещу него. Кой знае защо, може би заради няколкото коктейла, които бе изпила, това й се стори забавно и дори трогателно.

— Да не мислиш, че ще те упрекна, защото си спасил кожата на някакво си хлапе?

Райдър се поколеба.

— Той не беше виновен — рече накрая. — Беше се забъркал с някакви отрепки, които го натопили. Тръгнал да опознае света и да избяга от начина на живот на родителите си. И получил повече отколкото очаквал! Сега той ще ти хареса. Вече е борсов посредник.

— Слава Богу, Крейг никога не е помислял да тръгне по света!

— Добре си го възпитала.

— Притеснява ме единствено подозрението, че не е особено възхитен от университета — въздъхна Брена. — Но мисля, че ще го убедя да завърши.

Усети как Райдър пое дълбоко дъх.

— Мога ли да се надявам, че няма да чуя поучителна лекция за ужасното си минало?

— Не е моя работа.

— Моля те, не бъди снизходителна.

Брена се замисли. Нима беше снизходителна?

— Как те намериха Гарднърови, когато… им е потрябвал човек, който да измъкне сина им от затвора?

— Бях офицер във флота. Служих в Югоизточна Азия, Виетнам, а сетне… и на други места. Напуснах, за да пиша, но поддържам връзки с приятели и когато хора като Гарднърови се нуждаят от помощ, аз съм на разположение. А и парите не са ми излишни. Справям се чудесно, когато е необходимо да се промъкна в охранявано място — добави той.

— И ти харесва, нали? — усмихна се саркастично Брена.

— Вече не. Напоследък писането ми е достатъчно — отвърна той, но сякаш я предизвикваше да спори.

Тя обаче се усмихна и вдиша свежия планински въз дух. Тази вечер се чувстваше прекрасно. Беше чудесно да пътува покрай езерото, придружена от мъж, така различен от всички, които познаваше. Сякаш тя самата бе друг човек. И й се искаше тази илюзия да продължи.

— Значи ли това, че съм в компанията на преуспяващ автор на приключенски романи, а не на бивш таен агент?

— Да.

— Добре. Разкажи ми как се пишат романи, Райдър Стърн. Или може би Джъстин Мърдок? — поправи се тя, спомнила си псевдонима му.

— Може ли да ти задам един въпрос?

— Да, разбира се.

— Колко коктейла изпи тази вечер?

— Не съм пияна — възрази Брена, учудена, че се оправдава. Но наистина не беше. Само се чувстваше свободна и наистина привлечена от мъжа до себе си. Никога не е била така заинтригувана от Деймън Филдинг. Никога по този начин. Защо ли?

— Тогава да опитаме щастието си на карти, а? — предложи Райдър. — Ще спра в едно казино и ще ви дим дали твоята философия важи, когато става дума за късмет.

— Предложението ми харесва. Съгласна съм. Усети в гласа си мечтателност. Едно удивително чувство, че е в друг свят, друга реалност. Сякаш беше преминала през някаква невидима преграда и попаднала в друго измерение.

Колкото до Райдър, имаше усещането, че пред него няма никакви прегради. Гласът му звучеше безгрижно и весело.

— Чувствам, че тази вечер късметът ми ще проработи — каза той, докато паркираше пред едно от безбройните казина в южната част на залива в градчето Стейтлайн. — Помогна й да слезе, хвана я за ръка и я поведе към ярко осветеното казино. — Какво наричат късмет в твоя свят?

— Ами, това е теоретична възможност. С други думи шанс.

— Доста точно определение — съгласи се той и прекрачи входа на казиното.

Брена застина, онемяла пред бляскавата, възбудена, развличаща се тълпа в голямата зала. Полилеите, елегантните крупиета, оскъдно облечените сервитьорки на коктейли, тенекиеният звън на автоматите и въртящото се колело на щастието допринасяха за чувството на нереалност. Съществуваше някаква пресилена атмосфера на лукс, която поглъщаше човека и създаваше свят, различен и непознат. Но той й харесваше. Подхождаше на настроението й.

Тя се облегна на ръката на Райдър. Макар да не се чувстваше обвързана с него, искаше да се наслади на близостта му. Жестът, с който я обхвана през кръста, й достави удоволствие. Деймън никога не се бе държал така, когато излизаха заедно. Професор Филдинг не вярваше в древното мъжко чувство за собственост. Естествено, аз също не вярвам, напомни си Брена. Но тази вечер бе различно. Може би защото мъжът до нея бе различен.

— Знаеш ли да играеш? — попита Райдър.

— Не, но ще те гледам. Мога да опитам на автоматите.

— Стой зад мен и ще проверим колко късмет ще ми донесеш тази нощ. — Той седна до една от покритите със зелено сукно маси. Младата красива жена, която раздаваше картите, му се усмихна ослепително.

— Крупието май флиртува с теб — предупреди го Брена с драматично приглушен глас.

— Глупости. За тази усмивка й плащат. Сега стой съвсем тихо и сложи ръка на рамото ми. Така ще знам, че си до мен.

— Ръката на рамото задължителна ли е?

— По този начин късметът ще преминава от теб в мен — обясни й той.

— Аха.

Не можа да каже нищо повече, тъй като красавицата започна да раздава картите и Райдър насочи цялото си внимание към играта. Брена не свали ръка от рамото му. Наблюдаваше го с интерес. Райдър играеше професионално. Всъщност така правеше и всичко останало, мина й през ума. Бърз, внимателен и с невероятно самообладание. Освен това и печелеше.

— Е, достатъчно! — заключи той, като прибра чиповете в джобовете си и стана от масата. — Тази нощ имах късмет. Хайде, скъпа, да намерим някоя друга игра.

На колелото на щастието самата Брена извади късмет. Постави цял долар върху числото, което си избра. Когато доларът се удвои, тя радостно вдигна очи към Райдър, който я беше прегърнал през кръста.

— Това май е по-лесен начин за препитание от преподаването.

— Толкова ли е тежка философията?

Въпросът я върна към нежеланите спомени за действителността, която я очакваше в началото на есенния семестър.

— Не, не преподаването с тежко, а… Всъщност няма значение. Искам да опитам и на автоматите.

Райдър тактично не продължи неприятния разговор. Отведе я до най-близкия ред автомати. И тя започна да играе с ентусиазъм, който в друг случаи би я удивил.

— Тук парите просто не изглеждат истински — промърмори извинително Брена, докато автоматът лапаше цент след цент.

— Продължавай — настоя той. — Казах ти, че няма да загубим тази нощ.

При следващото залагане думите му се потвърдиха. Вместо да глътне монетата, машината започна да бълва. Звънък водопад от монети.

— Райдър, виж! Ние сме богати!

— Ще взема една купичка да ги съберем — усмихна се той.

Брена се опита да пресметне печалбата, докато Райдър се върна с хартиената купа. Щастливо усмихната, Брена изсипа монетите в нея.

— Толкова са много! Никога няма да можем да ги пренесем!

— Трябва само да отидем до касата. Там ще ги обърнат в хубави съвсем лекички банкноти.

— Управата на казиното сигурно ще ни помоли да напуснем, ако поискаме да задържим всичко това.

— Няколко стотачки няма да ги разорят. Но бихме могли да си дадем почивка.

— Мислех, че ще гониш късмета докрай — възрази тя.

— Точно това ще направя. Но на дансинга.

Той я заведе на терасата, която гледаше към игралната зала. Свиреше трио музиканти, а между интимно осветените масички кръстосваха оскъдно облечени сервитьорки. Брена се опита да анализира положението. За пръв път се запита в какво се забърква. Но когато Райдър хвана ръцете й, въпросите излетяха от ума й, далеч извън границите на прекрасния приказен свят, в който бе попаднала.

Той я прегърна плътно. Чувството му за собственост, което бе усетила, изглежда се усилваше все повече и повече. Ръцете му се плъзнаха по гърба й, после я притиснаха дръзко. Усещаше дъха му в косите си. Без съпротива тя склони глава на силното му рамо.

— Приятно ли ти беше тази вечер?

— Да — рече без колебание тя. — Много. А на теб?

— Отначало мислех, че нещата между нас няма да потръгнат, но сега се чувствам чудесно. Ти ми харесваш. Май вече ти казах, че обичам да докосвам тялото ти.

Неочакван трепет премина през нея, тъй като той придружи думите си с нежна ласка, Брена залитна, опиянена от допира, от мъжкото му ухание и от неопределената, невероятна комбинация от фактори, които я привличаха у него. Беше вълшебна нощ, макар че тя не вярваше във вълшебства. С любопитство и копнеж обви ръце около врата му и зарови пръсти в косата му.

Реакцията му бе мигновена. Той се наведе към нея и прошепна нещо с дълбок нежен глас. Шепотът бе като коприна върху острието на бръснач. На какво й напомняше?

— Опасност — прошепна Брена със затворени очи.

— Каква опасност?

— Ти си опасен, когато гласът ти стане така нежен и дълбок. — Усмихна се, без да отвори очи.

— Тази нощ не съм единствената опасност тук — продума той, като прокара език по извивката на ухото й. — Ти си много по-опасна.

— Ха! Аз съм само един благоразумен, внимателен, с добро поведение, член на факултетния съвет на престижен колеж.

— Който влиза през прозореца в спалнята на нищо неподозиращи мъже и ги съблазнява на пода — завърши Райдър.

— Не е вярно! Не съм те съблазнявала!

— Въпрос на мнение.

Брена отвори очи и видя, че я гледа втренчено.

— Ти съблазнен ли се чувстваш?

— Чувствам се, сякаш съм скочил в средата на езерото Тахо. Знаеш ли, там е много дълбоко. Човек може никога да не излезе на повърхността. — Гласът му беше като мъркане на лъв.

— Мислех, че си добър плувец.

— Опасността се състои в това, че може да не пожелая да изплувам.

— Това предупреждение ли е? — осмели се да запита Брена.

— Ти как мислиш?

— Тогава ще трябва да бъда много внимателна.

Той сви рамене, сякаш нещата не зависеха от него.

— Вероятно. Но ако съдбата има пръст в това, нищо не можеш да направиш. Няма да има ефект.

— Забравяш, че аз не вярвам в съдбата.

— В такъв случай ще трябва да поемеш цялата отговорност за своите действия. — Той се наведе и обсипа с целувки шията й.

— Аз вярвам в личната отговорност на всеки — храбро рече Брена, развълнувана от приятната топлина, разляла се по тялото й.

— И аз — отвърна той. — Защото дори когато съдбата и късметът се намесят, пак съществуват възможности за избор. Тази нощ изборът е твой, скъпа. Помисли добре преди това, защото ще те задължа да го изпълниш.

— Още едно предупреждение?

— Така изглежда — въздъхна Райдър и я привлече към себе си.

Докато танцуваха, Брена се предаде на естествената грация на тялото му. Чувстваше се непохватна, но мъжът я водеше с такава лекота в ритъма на музиката, че й се искаше танцът да продължи вечно.

— Вече е почти два — каза Райдър, когато седнаха.

— Така ли? — Брена сподави прозявката си. — Значи е време да се промъкна през нечий прозорец?

— Но не и през моя. Искаш ли да се прибираме?

— Да. — Тя погледна към препълненото казино. — Тези места никога ли не ги затварят?

— Никога. Хайде, скъпа, да вървим да спим.

Брена потърси в думите, гласа и изражението му недоизказаното. Но Райдър се усмихваше невинно. Хвана я за ръка и я поведе към паркинга.

Докато пътуваха обратно към бунгалата, тя облегна глава на кожената седалка. Наслаждаваше се на прекрасната гледка, на тъмните сенки на боровете и проблясващото езеро. Райдър мълчеше, но тя усещаше помежду им близост, за която не бяха необходими думи. Един особен мъж. Различен, сложен, вълнуващ. Всъщност имаше някаква уязвимост у него. Уязвимост, която той се опитваше да скрие със самоувереност. Забеляза го тази вечер, след като узна истината за минало то му.

— Искаше ли да зная, Райдър? — прошепна неочаквано Брена.

— Какво?

— Начинът, по който си вадиш хляба.

Той се поколеба.

— Не съм сигурен. Казах си, че ще е по-добре, ако не знаеш, но те заведох у Гарднърови. Предчувствах, че истината ще изплува. Предполагам, искал съм да научиш, преди нещата между нас да отидат прекалено далеч.

— Въпрос на чест?

— В известен смисъл.

— Благородна постъпка! — кимна тя и се усмихна. — Но не биваше да се тревожиш.

— Защото нямаш намерение да го използваш срещу мен ли?

— Не, защото нещата между нас няма да отидат толкова далеч, че да има някакво значение — отвърна, макар да знаеше, че звучи предизвикателно.

Той не отговори. Продължи да мълчи и когато паркира колата, и я изпрати до вратата на бунгалото. Едва тогава се обърна и рече с нежна настойчивост:

— Покани ме, скъпа. За едно питие преди лягане.

Тя срещна очите му и се развълнува от копнежа в тях, както и от ускорените удари на сърцето си.

— Ами… аз нямам бренди.

— И чай е достатъчен.

За миг силата на желанието му се сблъска с чувството, което я измъчваше. После, с треперещи от възбуда и страх пръсти, тя му подаде ключа.

Той отвори вратата и тръгна към камината.

— Ще запаля огън.

Брена го проследи как прекоси стаята е присъщата му гъвкава походка. Сетне младата жена се отправи към кухнята. Стоеше пред чайника, без да вижда нищо и чакаше водата да заври. Главата й бучеше. Какво всъщност правеше? Искаше ли изобщо да мисли за това?

Завладя я някакво чувство за неизбежност. Всъщност не бе я напускало цялата вечер, но тя преднамерено го бе отблъсквала. Беше по-лесно да възприема събитията такива каквито са, макар да осъзнаваше сложността на ситуацията. Наля горещата вода в каната и приготви чашки и чинийки.

Райдър седеше на дивана, загледан в огъня. Вдигна очи към нея и в тях отново имаше ням копнеж и глад, които не можеха да бъдат скрити. Цялото й същество откликна. Ръцете й трепереха, когато остави подноса на масата.

— За нощта на упадъчните удоволствия — вдигна шеговит тост Брена, след като напълни чашите.

— Преподавателите по философия не прекарват летните си вечери, лудувайки сред развихрени хазартни страсти в компанията на писатели на блудкави приключенски романи, нали?

— Обикновено не — притвори очи тя и отпи от чая.

— Хайде, сигурно е имало философи, които са спорили относно въпроса кое трябва да се нарече… „приятен живот“!

Райдър като че ли опитваше да се съобрази с нейното настроение. Това я изненада. Но пък съответстваше на противоречивите сигнали, които бе уловила. В елин момент бе абсолютно сигурна, че я желае. В следващия й даваше ясно да разбере, че сама ще вземе решението. Не можеше да проумее тактиката му.

— О, има няколко, които са защитавали удоволствията, но се опасявам, ме са имали предвид тези от интелектуално естество, а не светските — дръзко отвърна тя — Дори Епикур е бил много по-ангажиран с удоволствието да търси знанието, отколкото с удоволствията на плътта. Всъщност неговите опоненти и врагове са превърнали думата… „епикуреец“ в синоним на луксозен начин на живот.

— Въпреки това съществуват теории, които оправдават живота на бързи обороти, както и такива, които ги опровергават.

— Вероятно — съгласи се Брена.

— И решението на човек кой път да следва зависи от неговия собствен избор?

— Винаги съществува доктрината за свободната воля — учудена призна тя.

Той остави чашата си и взе нейната от ръката й.

— Тогава аз избирам да те целуна и рисковете да вървят по дяволите.

Брена затаи лъх. Сладостна тръпка премина по тялото й, когато той я грабна в прегръдките си. Устните му се сведоха към нейните. Не беше сигурна, че изобщо може да се противопостави. Това беше естествения край на вечерта и тя знаеше, че го иска. Искаше да опита всичко, което този мъж предлагаше на сетивата й. Желанието бе непреодолимо.

Първата й мисъл, когато я прегърна, бе, че гладът му се е засилил. Усети го по напрегнатото тяло, почувства го в топлината на устните му. Древният инстинкт й подсказа, че тя е жената, която ще утоли този глад и ще задоволи този копнеж.

Брена обви ръце около врата му. Посрещна устните му. Езикът му я хвърли в трескава възбуда. Опита да си поеме дъх, но той не й позволи.

— Още малко — прошепна дрезгаво и тя се подчини. Ръцете й нежно погалиха лицето му. Главата й се замая. Удоволствието я примамваше и изкушаваше. Райдър беше различен, съвсем различен и тя искаше да разбере защо.

Той плъзна ръце по гърба й. Тялото й несъзнателно откликна. Младата жена се притисна към него в неистово желание да се слеят. Простена тихо, а той погълна вика й, сякаш бе жадуван нектар. Прилепи бедра към нейните и Брена усети пулсиращото му желание. Той я желаеше и, Господ да й е на помощ, тя също го желаеше! Никой мъж досега не бе възбуждал подобно усещане. Искаше да забрави минало и бъдеще и да направи всичко възможно, за да продължи този нереален миг.

— Райдър? — Името му се изплъзна от устните й, пълно с въпроси.

Миглите му откриха очите от разтопено сребро. Той сякаш потъна в нейния замечтан поглед.

— Казах ти още на дансинга, че тази нощ изборът е твой, скъпа. Само помни, че ще държа да спазиш обещанието си, ако решиш да поемеш риска.

— Какво обещание? Какъв риск?

— Да ме поканиш в леглото си.

При това така грубо и откровено изявление, тя потръпна, но не сведе очи…

— И какъв е рискът, Райдър? Че няма да останеш дълго време там ли? — провокира го, като едва преглътна болката от предположението.

Той вдигна ръка и освободи косата й от шнолата.

— Не, глупачето ми. Рискът, който поемаш, е, че ще остана там. Не разбираш ли, Брена? Няма да те оставя да си идеш, след като те направя моя. По дяволите, няма да те оставя дори ако ми обърнеш гръб!

— Какво искаш да кажеш? — прошепна тя.

— Говоря за обвързване. А фактът, че ми задаваш въпроси, означава, че не мислиш така. — Той зарови ръце в косата й.

Усмихваше се, но очите му бяха неразгадаеми.

— Ти искаш от мен… обещание? Това някакъв номер ли е? — Кехлибарените й очи потъмняха. — Но нали обикновено жената е тази, която… — Тя замълча, неспособна да продължи.

— Не ме интересува, как е „обикновено“. Интересуваш ме само ти. Желая те, но съм готов да почакам, докато осъзнаеш колко е силно чувството помежду ни. Предупреждавам те, че ако сега станеш моя, на сутринта няма да се освободиш от мен. Няма да играя ролята на летен роман, който да прочетеш, като излезеш за малко от своята стъклена кула…

— Не! Не мислех, че…

— Знам, че съм от различен свят, но вероятно под влиянието на вечерта и на собственото си любопитство ти беше привлечена. Ако само това има значение за теб, по-добре се отдалечи от огъня, преди да си се изгорила.

— Изобщо не е така! — извика яростно Брена. Беше по-важно да го разубеди, отколкото да приеме истината. — Повярвай ми, Райдър, изобщо не е така!

Знаеше, че не може да каже нищо повече, затова обхвана лицето му и го покри с целувки. Не биваше, не трябваше! Чувстваше, че ще сбърка, ако Райдър Стърн си отиде.

Мъжът я грабна в прегръдките си и я понесе на ръце към спалнята, без да откъсва устни от нейните…