Джейн Ан Кренц
Въпрос на чест (2)

Втора глава

Може би се намирам на кръстопът. В кариерата, а сигурно и в живота, каза си Брена на следващата сутрин. Но не бива да забравям отговорността си по отношение на Крейг. По-младият й брат изглежда също бе стигнал до повратна точка. Тя го усещаше, макар че Крейг се справяше отлично в колежа. Само още една година! Една година и ще завърши. След това ще има време да тръгне по пътя, който сам избере. Но поне да завърши!

Май това лято се очертаваше доста проблематично. Във всякакви отношения!

След като се изкъпа, тя навлече джинсите и една бяла блуза с дълги ръкави и класическа яка.

Застана пред огледалото, разреса косата си и я сви стегнато на малък кок. Този строг стил й отиваше. Откриваше лицето и подчертаваше златистите й очи.

Отиде в кухнята, намери чайник и го сложи на печката. След кратко претърсване откри между продуктите пакет чай. Посегна да вземе някаква кана от бюфета, погледна през прозореца и съзря Райдър.

Връхлетя я същият необикновен шок, който изпита при първата им среща. Но не толкова силен. На дневна светлина мъжът не представляваше опасност, но пак излъчваше някаква скрита заплаха. Това особено чувство не я беше напускало през цялата нощ.

Райдър се упражняваше в стрелба с лък на поляната пред нейното бунгало. Слънцето се отразяваше в косата му и очертаваше детайлно стройната мускулеста фигура. На бедрото му висеше колчан със стрели, а на ръката си носеше кожена ръкавица.

Дръзката поза и сурово изсечените черти подсказваха, че мъжът се е сблъсквал с доста трудности в живота си. Всъщност, помисли си Брена кисело, като наля горещата вода в каната, той прилича на своите герои от кориците. Липсваше му само блондинката, увиснала на рамото!

Тя вдигна очи в мига, в който той стреля. И никак не се учуди, когато стрелата попадна точно в центъра на мишената. С бавно, грациозно движение Райдър извади нова, постави я в лъка и отново стреля. Тя се заби до първата.

Неочаквано, сякаш усетил погледа й, той се обърна. Очите им се срещнаха и без да се двоуми, той се отправи към бунгалото й.

Брена го посрещна на прага и му предложи чаша чай.

— Благодаря — продума Райдър, като остави лъка и стрелите на кухненската маса.

— Не е толкова добро като брендито, но става за пиене — усмихна се Брена.

— Чудех се дали имаш нещо за ядене. Щях да ти предложа от моите запаси.

Сребристите очи изпитателно се плъзнаха по лицето и тялото й.

— Ние, философите, не сме толкова разсеяни, че да забравим такива прозаични неща като храната! — засмя се Брена.

— Тази сутрин изобщо не приличаш на преподавател по философия — каза той с дълбок глас, от който тръпки пробягаха по тялото й. — Но ти и снощи не приличаше!

— Понякога външният вид лъже. Едно от основните правила на философията — осведоми го с усмивка тя.

— Едно от основните правила на всеки интелигентен човек. Искаш ли да дойдеш с мен утре вечер?

Изненадана от неочаквания въпрос, който нямаше никаква връзка с разговора, Брена го загледа втренчено.

— У Гарднърови. Тези бунгала са техни. Живеят на няколко километра оттук. Канен съм на вечеря и си помислих, че ще ми бъде приятно да дойдеш с мен. Сигурен съм, че ще се радват да се запознаят с теб.

— О, много мило от твоя страна, но…

— Ясно — кимна той. — Тръгваме към шест и половина.

— Господин Стърн… Райдър — бързо го прекъсна тя, — не съм приела поканата. Само благодарих и мислех да откажа. Има толкова неща, които…

— Имаш цяло лято за тях — усмихна се Райдър. — Освен това си ми длъжница.

— Така ли? Защо?

— Заради страха от миналата нощ.

— Доколкото си спомням, никак не изглеждаше уплашен — успя да каже накрая тя.

Усмивката изчезна и на нейно място се появи иронична гримаса.

— Човек трябва да се справя някак.

— Със страха ли?

— Аха. — Той отпи от чая си. — И освен това не бях единственият, който се държа както трябва!

— Ако това е някакъв вид комплимент, уверявам те, не е необходимо да се отнасяш снизходително!

Но защо, по дяволите, се ядоса?

— Не става дума за снизхождение — отвърна спокойно той. — Смелостта е качество, от което се възхищавам. — Вдигна ръка, за да спре възраженията й. — Почакай, ще ти обясня. Възхищавам се от смелостта у всеки, независимо дали е мъж, или жена.

— Няма да споря — отвърна Брена. — Аз също се възхищавам на смелостта у другите.

— О, значи все пак имаме допирни точки!

— Само дето оставам с неясното чувство, че смелостта, от която ти се възхищаваш, не е точно смелостта, от която се възхищавам аз.

— Така ли мислиш? — заинтригувано попита той.

— За теб смелостта е свързана с усещането за опасност. Снощи се опитах да те нападна и ти смяташ това за похвално. От моя гледна точка си беше чисто безразсъдство. Просто се паникьосах и действах инстинктивно. Това изобщо не е смелост. Истинската смелост се проявява, когато хората не се отказват от своите идеи, макар по-голямата част от обществото да не ги приема или въпреки че не са по вкуса на някой от властващите в момента. Смел човек е например Сократ, който е бил измъчван до смърт заради философското си учение, и въпреки това не се е отказал от него. Или пък английският хуманист Томас Мор, който се противопоставил на Хенри Осми, като не се съгласил с опитите на Парламента да направи краля и глава на Църквата.

— И предпочел да бъде екзекутиран, нали? — иронично подхвърли Райдър.

— Да. Бил е обвинен в предателство.

Начинът, по който Деймън се опитва да ме убеди да се откажа от спора с декана, прилича много на предателство, помисли си тя.

— Е, не отричам, че са били смели мъже — съгласи се Райдър. — Макар мъчениците да не са много по вкуса ми. Но това не омаловажава снощния случай. Ти от самото начало знаеше, че нямаш шансове да победиш и въпреки това не се отказа. Не се предаде, дори когато те повалих по гръб. За това е нужна смелост.

— Бих го нарекла по-скоро глупост — отвърна с неочакван смях тя. — Ако се бях опитала да говоря с теб, може би щях да открия грешката си, преди да се намеря на пода, претърсвана за скрито оръжие. Ето един прост пример за надмощието на разума.

— Сега е много лесно да се каже. Тогава обаче трябваше да направиш избор между съвсем малко възможности. Всъщност трябваше да избираш между разума и насилието. Понякога подобни ситуации ни изненадват и сами ни налагат най-доброто решение. Освен това всеки научава нещо за другия.

— И какво научихме ние в този случай? — повдигна въпросително вежди Брена.

Той явно усети предизвикателната нотка в гласа й, защото по устните му се плъзна усмивка.

— Ти разбра, че не пускам крадли през прозореца си безнаказано, но не прибягвам до насилие. — Пренебрегна червенината, заляла лицето й и продължи: — Аз научих, че не си страхливка и че се чувстваш много добре в прегръдките ми.

— Какво? — повтори слисано Брена, като се сети за начина, по който ръцете му изследваха тялото й. Бузите й почервеняха още повече от объркване и гняв. — Много благородно от твоя страна да ми напомняш как ме събори. Изобщо не трябваше да го споменаваш, ако наистина имаш намерение да ме поканиш на среща!

— Само напомних, че не те изнасилих! — усмихна се ласкаво той. — Доказах, че съм безопасен. Това е.

— И смяташ, че е достатъчно, за да приема поканата? — запита Брена. Всъщност беше наполовина очарована и наполовина разгневена от начина, по който Райдър се върна на темата за срещата.

— Не искаш ли да се запознаеш с хазаите си?

— Не мисля, че е необходимо. С тях имам само делови отношения.

— Те са много приятни хора. А както казах, длъжница си ми.

— А пък ти имаш страхотна техника за убеждаване — промърмори сухо Брена. Не можа да измисли нищо друго. Освен това щеше да бъде интересно да излезе с някой, различен от Деймън Филдинг и всичките й колеги от факултета!

— Имаш ли някакви планове за утре вечер?

— Всъщност не — съгласи се накрая тя. — Добре, ще дойда у Гарднърови, ако си сигурен, че наистина няма да имат нищо против задето водиш със себе си натрапник.

Райдър изпи чая си и стана. Изглеждаше доволен.

— Нямат. Обадих се на Сю Гарднър тази сутрин и я предупредих, че ще те заведа.

— Бих казала, че не ти липсва самочувствие? Винаги ли подреждаш нещата така, както на теб ти е удобно?

— Избрал съм такъв начин на живот, който ми позволява да живея по свои собствени закони — отвърна той, без да откъсва очи от нея.

Помежду им сякаш премина ток. Напрежение, което тя усети с необяснима чувственост. Заплаха, на която сетивата й реагираха.

— Но аз не съм част от твоя живот. — Гласът й прозвуча някак отдалече. Не искаше да има недоразумения помежду им. Те бяха само съседи за едно лято и нищо повече. Принадлежаха към два съвсем различни свята.

— Вие, философите, непрекъснато ли пренебрегвате действителността и проявата на собствените си чувства? Снощи ти влезе в живота ми. Ето, тази сутрин мога да те докосна… — Той вдигна ръка и хвана брадичката й. Сребристите очи се впиха в нейните и я повлякоха към неподозирани дълбини. — Да, Брена Луелин. Ти определено си част от моя живот.

— Само… Само за това лято — прошепна дрезгаво тя. Искаше да намери отнякъде сили и да се отдръпне. Но какво правеше? Защо му позволяваше да я докосва? Полудяваше ли?

— Достатъчно дълго — сви рамене той.

Брена прозря намеренията му и направи неуспешен опит да се измъкне. Но както винаги закъсня. Ръката му се плъзна и обви врата й. Райдър се наведе и я целуна.

Анализирайки ситуацията, тя остана абсолютно не подвижна. Така. Той просто виждаше в нейно лице жена, която щеше да живее няколко седмици в съседното бунгало и бе решил да опипа почвата. Най-правилно би било да го отблъсне внимателно. Всяко друго действие би провокирало този мъж, който вярваше единствено в грубата сила. Затова тя остана неподвижна, докато устните му докоснаха нейните.

Бяха топли, уверени, търсещи устни. Права съм, каза си отново Брена. Той ме изпитва. Остана с отворени очи, макар че гъстите тъмни мигли покриха неговите. Ръката му нежно погали шията й.

Брена се хвана за ръба на масата и се опита да остане безчувствена. Ала тази бавна, предизвикваща ласка не беше просто проверка. Имаше глад, жажда, нетърпение и копнеж. Но Райдър умееше да контролира чувствата си и в момента нищо не я заплашваше. Все пак, зачуди се тя, какво ли би станало, ако откликна на целувката му!

Той докосна за последен път устните й, вдигна глава и отвори очи. Те бяха потъмнели и бе невъзможно да се прозре истината в бездънния сив поглед.

— Не искаш ли?

— Не — отвърна със сигурен глас тя и го погледна.

— Имаш си някой друг? — Ръката му все още бе на врата й.

— Някой друг, нещо друго. Имам много причини.

Устните му се извиха в усмивка, а сивите очи проблеснаха дяволито.

— С подобни смътни причини мога да се оправя — заяви с учудваща арогантност той.

Може би беше време да заеме по-твърда позиция.

— Не съм дошла тук да търся краткотрайна лятна авантюра, Райдър.

— А защо си тук?

— За да работя. За да взема важно решение.

— Още по-неопределено. На това ли учи философията — да се отговаря неопределено на директно зададени въпроси?

— Понякога.

— Виж ти! Сега ми става ясно защо ви държат затворени в университетски градчета. Ами че вие изобщо не бихте могли да живеете в реалния свят!

— Предубеждението ти към академичния свят е просто забележително!

— А твоето впечатление от моя свят е повърхностно — сухо отвърна той. — Хайде да излезем и проверим дали имаме общи интереси.

— Как?

— Ще те науча да стреляш с лъка. Може би ще започнеш да мислиш за него като приложение и илюстрация на философския принцип за хармонията във вселената. — Райдър се засмя, хвана я за ръката и я придърпа към себе си.

— Докато ти мислиш за него като за смъртоносно оръжие в ръцете на твоите герои.

— Укоряваш ме, че търся практичното в живота, така ли?

— Не съм и помислила да те упреквам! — възрази Брена, но се остави да я изведе навън в студената утрин. Огледа се с възхищение.

— Езерото наистина се вижда! Фантастично е! Та то е огромно! Цяло море!

Цветът му бе ослепително син. Беше толкова дълбоко, че не замръзваше дори през най-лютите зими.

— Дълго е почти трийсет километра. А тук е широко около десет. Играеш ли комар?

— Моля? — изненада се тя.

— Чудя се дали се интересуваш от комар, след като си избрала да прекараш лятото от тази страна на езерото, в Невада — обясни той. Неусетно стигнаха до мишената.

— Не, не се интересувам. Видях казината, когато минах снощи през града. А дойдох тук, защото бе най-привлекателното място, което ми предложиха от туристическата агенция.

— Съдба — драматично въздъхна той и пусна ръката й, за да свали кожения предпазител от китката си.

— Страхувам се, че няма никакви емпирични доказателства съдбата да е достоверен фактор в света — засмя се Брена.

— Съдбовна среща като тази ще ограничи връзките ти с други членове на факултета — промърмори той сякаш на себе си, хвана лявата й ръка и нахлузи кожения предпазител. — Защото предполагам, че този „някой друг“ ти е колега.

— Ти доста се потруди да събереш доказателства.

— Само че той не те обича. И ти го знаеш — продължи Райдър и се наведе да вземе стрела от колчана.

Брена преглътна, обзета от гняв. Не биваше да му позволява да я въвлича в подобен разговор.

— Това си е твое мнение.

Той постави стрелата в ръката й и я погледна в очите.

— Това е само извод от един факт.

— Какъв?

— Че те е оставил да дойдеш тук сама.

— И от това съдиш, че не ме обича? — В кехлибарените й очи сякаш избухнаха пламъци.

— Аз съм мъж. Като се има предвид какво знам за мъжете, това е най-вярното предположение.

— Прекалено си самоуверен — подигра се тя, но беше развълнувана от близостта и увереността, която се излъчваше от него.

— А искаш ли да чуеш още едно предположение?

— Съмнявам се!

— И ти не го обичаш — отсече неумолимо той.

— Вероятно наистина така си мислиш, защото изобщо не се почувства виновен, когато си открадна онази целувка — отвърна тя, горда от ледения си глас. Гледаше оръжието в ръцете си. Защо стоеше тук и му позволяваше да издевателства над нея? Трябваше да хвърли лъка, да се върне в бунгалото и да заключи вратата. Но това значеше да признае, че не може да се справи, нали?

— Да, не се чувствам виновен — засмя се гърлено той. — И не изпитвам никакви угризения.

— Защо да не го обичам? — не се сдържа тя, макар че се ядосваше на слабостта си.

— Защото си жена, която притежава чувство за чест. Ако беше влюбена в него, нямаше да водиш подобни разговори с мен — отвърна спокойно той. — А сега да се върнем към урока. Това се нарича извит лък. Начинът, по който са огънати краищата, дава повече опорни точки. Ти си деснячка, затова пристъпи с левия крак напред. Ще започнем със стойката…

Той се клекна пред нея и нагласи краката й в правилното положение. Брена мълчеше объркано, докато й показваше как да хване лъка. Постепенно се увлече в урока. Райдър беше прекрасен учител. Ако имаше нещо, на което се възхищаваше у другите, то бе способността да преподават.

— Господи! Толкова е трудно! — извика, когато трябваше да опъне тетивата. — Никога няма да мога да поставя стрелата!

— Ще можеш. Това всъщност е доста лек лък. Силна жена като теб ще успее.

— Какво те кара да мислиш, че съм силна?

— Нали се борих с теб снощи? Забрави ли? — усмихна се той.

— Мисля, че сключихме споразумение да не ми напомняш за това.

— Аз се съгласих да помисля за сделката, която предложи. Не съм казал, че я приемам. Ето така. Нали ти казах, че ще се справиш!

Тя отслаби натиска върху лъка и го погледна. Но не каза нищо, докато й обясняваше основните правила за поставяне на стрелата.

— Това са стрели с алуминиев връх. — Той й подаде една. — Най-добрите. Което значи скъпи. Ако загубиш дори една между боровете, ще я търсиш цял ден, да знаеш!

— Заплашваш ли ме?

— Нищо подобно, опитвам се да те накарам да улучиш мишената. Запомни, че щялата философия се състои в способността да комбинираш отпускането на мускулите на ръката, която дърпа тетивата, с пълната концентрация при прицелването. Отпусни се и освободи стрелата. И чакай да достигне целта.

— Или да я подмине — въздъхна Брена, когато стрелата наистина излетя някъде встрани.

— Трябва ти практика. Не се тревожи. Видях къде падна. Опитай пак.

След няколко опита почти успя. Дори се възгордя, когато отиде заедно с Райдър, за да вземе няколкото стрели, попаднали в целта.

— На Крейг много ще му хареса — каза ентусиазирано Брена.

— Кой е Крейг? — Под привидно безразличния тон се криеше напрегнатост. Брена я усети и се подсмихна.

— Брат ми. Тази есен ще завърши Университета в Бъркли.

— Изглежда се гордееш с него.

— Да. Той е добро момче.

— Ако ще завърши тази година, значи не е момче, а мъж — изгледа я някак странно Райдър.

— Така е. Забравям понякога. Разликата във възрастта ни е твърде голяма. Той е само на двайсет, а аз съм на двайсет и девет. Все още ми е трудно да го възприема като мъж.

— Много ли си привързана към него?

— След смъртта на мама и татко ми остана само той — обясни тихо Брена.

— При тази голяма разлика помежду ви, вероятно ти си го отгледала.

— Е, понякога беше доста трудно — засмя се тя, като си спомни за изминалите години. — Но Крейг бе сериозно дете и не забравяше, че съм от същото поколение, а не родител. Определено не ме предизвикваше по начина, по който тийнейджърите ядосват родителите си. Ако разбираш какво имам предвид.

— Да, разбирам. Не от личен опит, защото нямам деца, но съм го наблюдавал у другите. Преди няколко години Гарднърови имаха неприятности с по-големия си син.

— Успяха ли да ги преодолеят?

— Да.

Брена искаше да го разпита по-подробно, но Райдър премина на друга тема и я поведе към брега. Откриха живописни заливчета и плажове. Меката топлина на деня се стопи, когато слънцето се спусна зад високите върхове на запад. И въпреки твърдото си решение да стои на разстояние, Брена се съгласи да изпие чаша уиски, докато новият й съсед обръщаше пържолите върху скарата на задната тераса.

Когато след вечеря се прибра в своето бунгало, между нея и Райдър сякаш цареше примирие. Той я целуна няколко пъти, но леко и съвсем необвързващо.

Беше неочаквано. И конфузно. Защото бе готова едва ли не за битка. Като се има предвид агресивната му природа и явното му желание за краткотраен летен флирт, беше съвсем логично.

Но защо се чувстваше унижена, запита се ядосано по пътя към спалнята си. Трябваше да е доволна. И благодарна, че не й досажда.

На другия ден Брена прегледа някои от бележките си за есенния семестър. Ала записките само я подсетиха, че трябва да вземе решение. Беше трудно да планира работата си със студентите, когато съществуваше възможност изобщо да не се върне в колежа.

Брена избра с голямо внимание тоалета си за вечерта. Щеше й се Гарднърови да добият добро впечатление от своята наемателка. Облече тънка бяла блуза, която подчертаваше тъмната й коса, и пола до коленете. Стегна блузата с червен колан, в тон с високите червени сандали.

Когато Райдър почука на вратата, изведнъж осъзна, че се е облякла тъй грижливо заради него, а не заради Гарднърови. Заля я вълна от смущение.

— Добър вечер — започна с ентусиазъм Брена и в следващия миг очите й се разшириха от изненада и възхищение. — Не ми казвай нищо — продума, като го огледа от главата до петите. — Твоите герои не само пият най-доброто, но си купуват дрехите от най-елитни италиански шивачи, нали?

Не всеки можеше да си позволи това фантастично сиво-синьо сако, великолепните бели панталони, тъмносинята копринена риза! И не всеки можеше да ги носи с подобна небрежност и елегантност. На Райдър му стояха чудесно!

— Човек живее само веднъж — отвърна кратко той. — Сега вероятно мислиш, че трябва да карам ферари, нали?

— Определено — съгласи се тя и се разсмя, когато видя колата му зад бунгалото. Ферарито бе яркочервено.

— Много си хубава тази вечер — прошепна Райдър, като я настани в луксозната кола. Тя го погледна и очите му сякаш я плениха в сребристата си мрежа. Знаеше какъв ще бъде следващият въпрос, още преди да го е задал. — Само за мен, нали? — Той се усмихна и я погълна с поглед.

— Исках да направя добро впечатление на хазаите — отвърна бързо тя. Не биваше да се издава! Какво я привличаше у този мъж? Какво ставаше с нея? Нещо я предупреждаваше, че е способен да постигне каквото пожелае. А този трудно потискан глад в очите му говореше, че иска нея. Освен онази целувка вчера сутринта, имаше достатъчно доказателства, че ще трябва да се бори, за да го отблъсне.

Той едновременно я интригуваше и плашеше. Трябваше да помни, че не е от нейния свят. За него важаха други закони, различни от правилата в академичния живот. Най-добре да се държи резервирано.

Но когато я представи на Сю Гарднър, Брена наистина бе удивена колко различен е светът на Райдър. Семейство Гарднър бяха очарователни и мили хора на средна възраст, които я посрещнаха много сърдечно.

— Влизайте, много мило, че дойдохте! — покани я домакинята в хубавата къща на брега на езерото. — Когато Райдър ни телефонира, че ще ви вземе, бяхме много поласкани. Това е съпругът ми, Адам.

Адам бе представителен мъж с прошарена коса и сърдечна усмивка. И той, и съпругата му имаха бронзовия загар на хора, живеещи на открито. Брена се чудеше къде ли са се срещнали с Райдър. Не можеше да си представи, че и той е от техния лъскав свят на бизнеса и успеха. Няма значение как носеше скъпите си дрехи. Беше сигурна, че едва ли се движи сред подобни среди.

Въпреки това нямаше съмнение относно доброто разположение на Гарднърови към него, както и явното почти майчинско чувство, с което Сю целуна Райдър по бузата.

— Радвам се да те видя. Чудесно е, че можа да дойдеш и тази година. — Жената ги поведе към предната тераса, с изглед към езерото.

— Приятно е да смениш климата, а и не мога да устоя на поканата ви. — Райдър пое коктейла, който му подаде Адам Гарднър. — Всъщност сега ми харесва повече от миналата година. Изборът ви на наемател за съседното бунгало е чудесен — каза многозначително той и погледна Брена, която тъкмо отпиваше от текилата.

— Случаен късмет. Щеше ми се и ние да имаме принос, но според мен заслугата е единствено на туристическия агент.

— Брена не вярва в съдбата, значи сигурно не вярва и в късмета — вметна Райдър.

— Късметът си е чист шанс — каза строго тя и реши да промени темата. Не искаше двамата мъже да продължат разговора за нейна сметка. — Всяка година ли идваш тук, Райдър?

Настъпилото кратко мълчание и колебание я учудиха, Гарднърови като че ли бяха изненадани от въпроса, а Райдър сякаш не искаше да отговори. Сю Гарднър се усмихна топло и се обърна към Брена, която бе започнала да мисли, че случайно е навлязла в непозволена територия.

— Бунгалото е на разположение на Райдър по всяко време на годината — каза тя. — Радваме се, когато идва тук.

— Разбирам — смотолеви Брена, макар всъщност да не проумяваше нищо.

— Райдър не ви ли е разказал? — запита Адам и си отговори сам. — Както виждам не е. Ние сме му много задължени, Брена.

Тя се понамръщи и погледна въпросително Райдър, който се разхождаше по терасата. Той се опря на перилата и се загледа в някаква лодка в езерото, която дърпаше двама души на водни ски. Сякаш му се искаше да бъде при тях.

— Той спаси сина ни.

Брена погледна недоумяващо усмихнатия Адам.

— Така ли?

Неочаквано заговори Райдър. Гласът му бе далечен и глух.

— Брена не одобрява подобни действия. Най-добре замълчи, Адам. — И отново се обърна към езерото.

— Но, Райдър, това е нелепо! Защо да не одобрявам? — Тя погледна отново Адам. — Какво се случи?

Той явно се разкъсваше между желанието да разкаже и задължението да се подчини на Райдър. Сю разреши въпроса.

— Райдър бе ръководител на малкия отряд, който нападна затвора в Южна Америка, където Евън, нашият син, излежаваше присъда заради глупава афера с наркотици. По онова време военният режим там не бе благоразположен към американските граждани. Бяха ни казали, че може никога да не видим сина си, след като потъна в затвора. Райдър го измъкна и ни го върна жив и здрав.

Чашата в ръцете на Брена трепна.

— Господи! И ти си вадиш прехраната с подобна дейност?

Райдър рязко се обърна.

— Вадя си прехраната, като пиша книги — отвърна й предизвикателно. Завъртя чашата в ръка и отпи голяма глътка.

— Книги, които отразяват собствения ти опит? — продължи да настоява тя, шокирана от току-що чутото. Бе усетила интуитивно, че в приключенските му романи се крие част от самия него, от властния му характер. А сега вече знаеше, че е точно така.

— Брена, Райдър спаси живота на сина ни — намеси се Адам, усетил, че нещо не е наред. — Той не е платен наемник, нито убиец.

Неочаквано Райдър се усмихна. Широка, унищожителна, дива усмивка, която имаше толкова странен ефект. Сега в нея се съдържаше открито предизвикателство.

— Вече не. — Той глътна остатъка от коктейла си. — Сега съм автор на второкласни приключенски романи. Хайде да вечеряме.