Сандра Браун
Сънувам твоите нощи (8)

Осма глава

Естествено Син познаваше мистър Тантън. Той живееше две къщи по-надолу от тях, когато Тим и тя купиха тази къща. Моравата му бе обект на завист от всички в квартала, който бе известен със съвестното отношение на обитателите към външния вид на дворовете си. Тъй като Чарли Тантън бе пенсионер, той прекарваше цели часове из цветните си лехи и поддържаше тревата, дърветата и храстите в двора в отлично състояние.

Бе приятен човек, добър съсед и винаги отзивчив към учениците продаващи по домовете сладки или билети за томболи. Беше консервативен, говореше спокойно, бе любезен с всички… и бе последният човек, когото Син бе очаквала да види в кухнята си по хавлия в късна неделна утрин.

— Чарли, готов ли си за кафето? — Ладония, единствена от тримата, която остана спокойна, му наля една чаша и заобиколи дъщеря си, за да му я подаде. После го потупа успокоително по ръката. — Закуската е почти готова. Нали нямаш нищо против и Син да седне с нас? Тя се върна по-рано от…

— Извинете ме.

Син профуча като вятър покрай съседа си, които изглеждаше разстроен, също както и тя. Първо отиде в стаята на Брендън — леглото му бе оправено, но него никакъв го нямаше.

Ладония дойде секунди след като Син бе влязла в спалнята, която бяха споделяли с Тим, въпреки че скоро след като той почина, тя я бе преподредила.

Още щом Ладония затвори вратата след себе си. Син се обърна към нея:

— Къде е Брендън?

— Снощи го поканиха да преспи у Шейн Латимър. Днес, след неделното училище, ще ходят в зоопарка.

— И ти веднага си поканила приятеля си да преспи тук, нали?

— Точно така — отвърна Ладония със завидно самообладание.

На петдесет и една години, Ладония Патерсън бе изумителна жена. Косата й бе в същия карамелен оттенък като на дъщеря й, но от години насам тя изкусно я поддържаше в по-светъл цвят, за да прикрие белите коси в нея. Очите й бяха светлокафяви, а фигурата — стройна. Спокойно би могла да мине за жена с десет години по-млада. Прагматизмът бе в кръвта и, затова характерна черта у нея бе да нарича нещата със собствените им имена.

— От месеци насам Чарли и аз искахме да прекараме някоя нощ заедно. Снощи се представи първата ни възможност, която сме имали.

Коленете на Син се подгънаха и тя се тръшна в края на леглото, поразена от откровеното признание на майка си.

— Не мога да разбера защо се разстройваш толкова, Синтия. В края на краищата ти разваляш моето парти, като се прибираш по-рано, без да предупредиш.

— И… откога е това?

— Чакай да видя. — Ладония килна глава на една страна, мъчейки се да си припомни — От миналата пролет, когато Чарли ми донесе прекрасен букет лалета от своите. Поканих го на чашка кафе и той ми погостува около час. — Тя се пипна по бузата, порозовяла от неочакван момински свян, и продължи: — Започнахме да вършим някои смешни работи, като например да си измисляме различни причини да минаваме пред къщата на другия, да излизаме за пощата в едно и също време, за да имаме извинение за разговор. Заел ми е толкова много чаши захар, че го обвиних в незаконно варене на ракия. На другия ден, след като ми поднесе букета с лалетата, ме покани на обяд и това бе първата ни официална среща.

— Къде съм била аз? Къде е бил Брендън?

— Ти беше на работа, а Брендън беше с нас. — Видяла смаяното изражение на Син, тя се намръщи. — За бога, Синтия, та той ме ухажва по всички правила. Не бъди такава пуританка. До снощи изобщо не се бяхме любили и как ще го правим, като Брендън е тук.

— Ти имаш връзка с Чарли Тантън?

— Това не е най-подходящата дума за отношението, което имаме един към друг. Освен това не бих казала, че изражението ти ми харесва. Нито пък тонът. Аз съм свободна. Чарли — също. Жена му е починала преди седем години. Имаме много общи интереси и ни е много хубаво заедно. — Очите й заблестяха. — Доста е секси, не мислиш ли?

Син нямаше думи.

— Изминалата нощ потвърди, че сме съвместими във всичко и затова решихме да направим отношенията ни официални.

— Да не си решила да се преместиш при него?

— Разбира се, че не — отвърна Ладония възмутено. — Ще се оженим.

— Ще се жените?

— Да! Не е ли чудесно?

— Ще се жените? Кога?

— Веднага след като уредим формалностите.

Син стана от леглото и се приближи до прозореца. Отметна щорите и впери невиждащ поглед навън.

— Просто така? — попита тя, обръщайки се отново към майка си.

— О, скъпа! Чарли се безпокоеше как ще приемеш новината, но аз го успокоих. Разочароваш ме. Не мислех, че си от онези деца, които трудно приемат доведени родители.

— Не ставай смешна.

— Тогава какво ти става? Защо не се радваш за мен.

Син разпери безпомощно ръце.

— Толкова неочаквано е, майко. Така внезапно.

— Но ние от месеци насам се виждаме.

— Скришом. Промъквали сте се тук, докато аз съм на работа. Сигурно и Брендън си подкупвала, за да пази мълчание за вашите малки срещички. Защо не ми каза? Защо го държа в тайна? — Тя се разсмя подигравателно. — Ти какво очакваше? Да го погледна с безразличие, когато излезе от банята по хавлия, като че ли това е най-нормалното нещо на света?

— Виждам, че не си в настроение да обсъждаме това сега. Въпреки това няма да ти позволя да развалиш и моето.

Тя се обърна да излиза.

— Майко! Защо научавам последна?

Ладония се върна, но с високомерно вдигната брадичка.

— Добре, Синтия, щом ме питаш, ще ти кажа защо криех от теб. Чувствах се неприятно, защото започвах нов живот, а ти — не.

— Какво?

— Точно в това бе същността на нещата. Станах вдовица шест месеца след теб, но се оправих далеч по-бързо, отколкото ти. Непрестанно те подбутвах да продължиш живота си, Уърт също. И всички, които те обичат. Ти обаче не предприемаше нищо. Мотаеше се унило насам-натам, хленчейки непрекъснато колко скучно, колко тъпо и колко неприятно било всичко. Изглежда, бе твърдо решила да прекараш цял живот в самосъжаление.

Ладония се изпъна още повече и продължи:

— Е, аз нямам такова намерение. Чарли навлезе в живота ми като свеж полъх. Обичах баща ти с цялото си сърце. Знаеш това. Чарли също го знае, както аз знам, че той е обичал своята Кейт. Тъй като животът ни преди това е бил богат и изпълнен със съдържание, сега можем да дадем даже още повече от себе си и да заживеем пълноценно и с любов. Има десетки жени на моята възраст, а и по-млади, които с удоволствие биха ми отмъкнали Чарли.

Очите й заблестяха с някакво чувство, което Син безпогрешно определи като радост и любов. С учудване се запита как не е забелязала досега тази жизнерадост у майка си.

— Чарли ме намира за много хубава, забавна и от снощи — за страшна в леглото. Затова когато около четири часа сутринта ми направи предложение, аз казах „да“. И честно казано, Синтия, дори не помислих за теб, когато му дадох отговора си. Може и да не ти харесва, но, по дяволите, това е положението.

Обръщайки се, тя излезе от стаята, както големите артистки напускат сцената.

Син стоя, загледана в затворената врата, докато пулсиращата й от болка глава не я накара да отиде в банята, където взе две таблетки аспирин и напълни ваната с гореща вода. След като постоя половин час в нея, давайки възможност на аспирина да притъпи болката, тя се облече.

Предпочели близостта един към друг пред услугите на автоматичната миялна машина, Ладония и Чарли миеха съдовете, когато Син влезе незабелязано в кухнята. Ладония ги миеше, а Чарли ги бършеше. Смееха се на някаква шега. Сия усети как я пронизва остра болка на завист и моментално се упрекна за това си чувство.

— Майко, мистър Тантън. — Те се обърнаха, стреснати от гласа й. Син стисна нервно ръце. — Аз… аз исках… приемете моите поздравления — завърши тя несръчно.

— Благодаря ти, скъпа — каза Ладония любезно, като че ли спорът, който бяха водили преди малко, изобщо не бе съществувал.

— Заедно с поздравленията, моля ви да приемете и извиненията ми за начина, по който се държах преди малко — Успя да докара нещо като слаба и скована усмивка на устните си. — Изненадахте ме.

— Извинението се приема — каза Ладония бързо, забелязала сълзите, замъглили очите на дъщеря й. — Искаш ли малко кафе? Още е горещо. Или може би по-добре чай. Изглеждаш бледа въпреки тена.

— По-добре чай.

Чарли остави кърпата, с която бършете чиниите, и тръгна към Син. Въпреки че сега бе облечен, той пак избягвате да я погледне в очите и пръстите му нервно подръпваха меката част на ухото.

— Преди малко вие сигурно сте си помислили нещо съвсем друго и аз не мога да ви обвиня, ако това е така. — Той вдигна добрите си очи и ги впери право в нейните, въпреки че лицето му все още бе зачервено от смущение. — Искам да разберете, че аз уважавам майка ви, мисис МакКол. Не бих направил, пък и нямам намерение да правя, нищо, което би помрачило щастието й или би я наранило по какъвто и да е начин.

Дланта на Син легна върху ръката му.

— Аз просто реагирах много рязко, което е мой характерен недостатък. Сега, след като мина малко време и успях да смеля новината, аз се радвам за вас. Майка заслужава да бъде щастлива. Мисля, че сте я направили много щастлива.

Усмивката му бе отражение на облекчението, което изпита.

— Чудесно. Е, това е наистина чудесно — развълнува се той. — Моля отсега нататък да ми викате Чарли.

— А аз съм Син или Синтия — Те си стиснаха ръцете и се усмихнаха топло един на друг.

Като дар на мира тя връчи на майка си мексиканската сребърна гривна. Ладония много я хареса, както Син предположи. Докато тя пиеше чая си и отхапваше от кифлата с боровинково сладко, те двамата обсъждаха плановете за сватбата. Решиха церемонията да бъде скромна и в тесен кръг и да се проведе в къщата на Ладония и Син, в присъствието само на най-близките приятели и свещеника.

Бъдещите младоженци си тръгнаха заедно, като се извиниха, че искат да гледат някакъв футболен мач в къщата на Чарли. Гледайки ги как вървят ръка за ръка и се препъват, тъй като не откъсваха погледи един от друг, Син си каза, че сигурно няма да догледат целия мач, ако изобщо седнат да го гледат.

Тя отново почувства в сърцето си нещо, което повече приличаше на копнеж по изгубеното, отколкото на завист. Не че не искаше щастието да ги споходи, а просто виждаше колко пълноценна е връзката им, колко много дава това да чувстваш, че си един от двама вместо само един.

Следобед Брендън бе доведен у дома от родителите на своя приятел. Много се зарадва да види майка си, но още повече го радваше посещението в зоопарка. Много хареса и камшика, който тя му бе донесла.

— Харесва ми почти колкото пищовите, дето ми ги подари Уърт — изчурулика той и се спусна навън да го изпробва.

Самото произнасяне на името му накара стомаха й да се свие от желание и разочарование едновременно.

Ладония се върна у дома навреме за вечеря. Хапнаха в кабинета, гледайки заедно с Брендън филмче на Уолт Дисни. Телефонът звънна някъде по средата на филмчето и Ладония стана, за да отговори.

— Сигурно е Чарли. Каза, че ще ми се обади, след като уведоми децата си за пашите планове.

Забави се само няколко минути, през които Син Я чуваше как се смее. Когато се върна, каза:

— Теб търсят.

— Мен ли? Кой ме търси?

— Уърт. Кълна се, че този мъж е луд. Като му казах, че ще се омъжвам, той се престори на убит от мъка и се разплака.

— Не искам да говоря с него.

Усмивката на Ладония угасна.

— Защо?

— Главата ми още не ми е минала съвсем и нямам настроение за разговори. — Опита се да го каже равнодушно, но знаеше, че от проницателния поглед на майка й нищо не може да убегне.

— Не е много учтиво от твоя страна, Синтия.

— Съжалявам. Просто сега не ми се говори. Два дни не съм виждала Брендън.

Брендън изобщо не го интересуваше нищо наоколо. Той бе изцяло погълнат от приказката за семейството, което тръгнало да плава по реката със сал.

Ладония, слагайки ръце на кръста, зае позата на родител, канещ се да разпитва непослушното си дете за поредната му беля.

— Какво е станало между теб и Уърт в Акапулко?

— Нищо! — възкликна Син. — Просто в момента не ми се говори.

— Какво да му кажа?

— Кажи му, че не се чувствам добре. Не, чакай. Кажи му, че съм уморена, защото снощи не съм спала както трябва. Не, не, не казвай това! Кажи му, че излизам.

— Е, последно кое?

— Кажи му, че излизам.

— Няма да го лъжа заради теб.

— Тогава му кажи, че в момента съм заета и не мога да дойда на телефона. Ако е достатъчно възпитан, той ще разбере и няма да настоява за повече обяснения.

Син си спечели един укорителен поглед от майка си, но тя изпълни молбата й. Малко след това позвъни и Чарли. Ладония говори може би цял час, кискайки се и шепнейки, явно бързайки да навакса всички ония пропуснати моменти, когато отношенията им бяха все още тайна.

Когато най-сетне Брендън бе сложен да легне, молитвите бяха казани, а целувките за лека нощ — раздадени, Син с облекчение се отправи към стаята си. Тепърва й предстоеше да разопакова багажа си. Всяка вещ, която вадеше от чантата, й напомняше по особен начин за Уърт и за прекарания заедно с него уикенд.

Той й бе направил комплимент, че цветът на тази блуза много й отивал и правел кожата й да блести. Бе я погалил по бузата.

Бе й казал, че краката й изглеждат страхотно в тия шорти. Бе стиснал леко прасеца й.

Тези сандали придавали на пръстите й много секси вид и на човек „дяволски му се приисква да ги изяде“ Бе прокарал връхчетата на пръстите си по тях.

— Най-обикновени ласкателства — промърмори тя, мъчейки се да потуши пожара на надигащата се в гърдите й ярост. После добави унило: — Да, но му дадоха това, което искаше, нали?

Сърдечната болка, която изпитваше, обаче бе далеч по-силна от съжалението. Очите й се напълниха с горчиви сълзи, когато извади от багажа роклята, която той я бе накарал да купи, после й бе отправил комплимент колко хубаво й стои и накрая я бе съблякъл с такава невъздържана страст.

След като се отпусна в познатите прегръдки на леглото, тя се опита да се успокои със спомените от любовта с Тим. Разбира се, призна пред себе си, сигурно е имало моменти, когато би могла да прояви малко повече инициатива.

Но също така имаше моменти, когато и той би могъл да го направи. Невинаги бе успявал да се представи сто процента, но някой да я е чул да се оплаква? Невинаги е била изцяло задоволявана. Невинаги е била заливана от лавата на страстта. Невинаги звездите са я обсипвали с огъня си.

И със сигурност никога не е било като снощи.

Още щом съзнанието й роди тази еретична мисъл, тя моментално успя да я квалифицира. Имаше си причина за тази нейна проява на неимоверна страст. Отдавна не си бе лягала с мъж и това бе всичко. Само като си помисли човек колко страст може да се натрупа в една млада жена за две години! Нищо чудно, че реагира така експлозивно на ласките на първия мъж от толкова време насам.

Но дълбоко в себе си се съмняваше, че това не е цялата истина. Откакто Тим бе починал, и други мъже се бяха опитвали да отвият кранчето на тази страст, последният от които бе Джош Мастърс. Да, но това кранче се оказа твърде здраво затегнато за него.

— Дявол да те вземе, Уърт Лансинг — прошепна тя във възглавницата, легна на една страна и с тих стон притисна колене към гърдите си.

Въпреки че го наруга, Синтия копнееше да почувства как силните му ръце повдигат тялото й, как дланите му обхващат бедрата й и ги подготвят за увереното му и гладко проникване. Споменът за коленете му бе жив. Затваряйки очи, тя отново усети всмукването на зърното в жадните му устни и горещите парвания на езика му по кожата си.

Никога повече няма да изпита това диво и изпепеляващо чувство в любовта. Той не само я бе накарал да откликне по един срамен начин — бе съсипал и всички други мъже в мислите й. Дори Тим, чиято любов бе нежна или страстна — в зависимост от настроението му, бледнееше в сравнение с Уърт.

Той я бе наранил три пъти. Първо бе накарал тялото й да я предаде, после бе насочил гнева й към починалия й съпруг, който дори нямаше възможност да се защити, и най-сетне бе й отнел най-добрия й приятел. Тази загуба й действаше почти като чувството, че е била използвана.

В най-тъмните кътчета на душата си тя се надяваше Уърт да страда така, както тя страда, но той вероятно празнуваше. Та нали бе постигнал целта си.

 

 

— Помолих за диетично питие — каза Уърт и смръщено погледна чашата сода, която многострадалната мисис Хардимън току-що му бе наляла.

— Това и получаваш.

До четвъртък същата седмица дори и нейното търпение започваше да се изчерпва от непрекъснатите му заяждания.

— Да, но няма вкус на диетична сода.

— Е, такава е — отвърна тя с растящо раздразнение. — През цялата седмица човек не може да ти угоди. Какво ти става?

— Нищо — отвърна той и продължи разсеяно да побутва с пръст кубчето лед в чашата.

— Мислех си, че добрите комисионни през тази седмица ще подобрят настроението ти.

Той сви рамене, но не отговори.

— Даже успя да хванеш онова тлъсто портмоне.

— Ами като я ухажвам от толкова време — изръмжа той.

— Тя мисли, че си просто божествен. Каза ми го вчера следобед на минаване оттук. Разбира се, защото не е имала възможността да се наслади на вкиснатата ти физиономия тази седмица. — Мисис Хардимън му подаде подложката за чашата. — Нещо не е наред. Да не би нещо в любовта да не върви?

— По дяволите, не! — възкликна той и зае по-уверена поза в стола си. — С любовта всичко е наред.

Тя го погледна скептично.

— Мислех, че почивката в Мексико ще ти подейства добре.

— Е, не можа.

— Грета звъни два пъти днес. Вече не ми вярва, като й кажа, че те няма или че говориш по другата линия. Запасът ми от извинения започва да се изчерпва.

— Част от заплатата ти отива точно за това.

Мисис Хардимън опита нов подход.

— Мисля, че Грета ти е обидена, защото не й се обаждаш.

— Кофти.

Той още не се чувстваше готов да й прости, задето му бе погодила такъв номер в последната минута. И виж какво стана в резултат на това. Бе изгубил най-добрата си приятелка.

Така че какво от това, че Грета била развълнувана, защото той я избягвал? Защо той трябва да е единственият тъпак в града, който отвръща на обажданията на другите? От неделя вечерта насам например се бе обаждал по десет пъти всеки ден, но никой не си направи труда да отвърне на обажданията му.

— Е, хайде, или се усмихни, или ме уволни — вметна Хардимън, подавайки му кореспонденцията, изискваща подписа му.

— Ако условията на работа тук не ти харесват — тросна се той, — защо просто не напуснеш?

На вратата тя се спря и му отправи величествения и покровителствен поглед, който обикновено пазеше за по-буйните клиенти и невъзпитани доставчици:

— Не ми дава сърце. Никога не ритам повален мъж.

— Жени! — прошепна Уърт на затръшнатата врата. Каквито и да са ти житейските отношения с тях, винаги намират начин да ти отровят живота.

Той стана от бюрото и отправи няколко голф топки към купата. Трите пропуска отдаде на въображаемите гънки на мокета. Захвърляйки стика, Уърт ритна встрани изпречилата се на пътя му баскетболна топка. Тази седмица нито една от любимите му играчки не повдигаше настроението му.

Няколко пъти се питаше дали да не излезе някъде, но не можа да се сети за нито една жена, с която би искал да бъде и която да си струва усилието да си определи среща. Нито пък му се искаше да се мотае сам и да търси какво да вдигне от някое често посещавано от него заведение.

Без особен ентусиазъм се замисли дали да не атакува дамата-адвокат, която имаше кабинет в неговата сграда, но от самата мисъл за атаката се почувства уморен. Освен това, откакто се бе върнал от Мексико, беше я срещал няколко пъти на паркинга и бе стигнал до заключението, че краката й не са точно като на газела. Носът й бе твърде дълъг, устните — твърде тънки, а косата твърде накъдрена. Очите й не бяха просто лукави — те бяха измамни. Нямаше свободно нехайните движения на малко жребче, нямаше онзи приятен, кратък смях, нито пък навика да си навлажнява устните, преди да каже нещо важно. Тя просто не беше Син.

Син бе единствената жена, с която искаше да бъде, но за нещастие тя не му говореше.

Как може да е толкова късогледа, та да си мисли, че когато се е любил с нея, е искал само да види дали би могъл да я разпали по-силно от Тим? Ама че глупаво, необмислено и чисто по женски нелогично заключение!

След като е толкова глупаво, необмислено и по женски нелогично, защо тогава той се тормози? Защо просто не махне с ръка и не отдаде всичко на проклетата женска психика, която от времето на Ева насам никога не е успяла да роди една що-годе логична мисъл? Винаги бе мислил, че Син стои над глупости от тоя род, но явно се е лъгал.

Както и да е, ще омекне. Винаги така правят. А дотогава може да върви по дяволите! Достатъчно си е блъскал главата с този въпрос.

Във внезапен прилив на решителност той дръпна сакото от никелираната закачалка и стремително отвори вратата към външния офис.

— Доста раничко си тръгваш — подхвърли мисис Хардимън.

— Отивам да потренирам малко в залата. А, да, и ако Грета утре пак позвъни, този път веднага ще ме свържеш.

 

 

Сърцето на Син се изпълни със съчувствие към момичето, седнало срещу нея от другата страна на бюрото. Тя някак си не се вписваше в общия портрет на жените, които идваха в болницата за консултация. Доходите им обикновено варираха между средни и ниски. Върху по-голямата част от тях се упражняваше слаб или никакъв родителски контрол и още от пубертета, а някои и преди него, водеха активен полов живот.

Шерил Дейвънпорт бе третата дъщеря на известен магнат по недвижими имоти в Северен Далас и неговата жена — неуморима посетителка на всички обществени събития в града. По-голямата сестра на Шерил бе уважаван юрисконсулт в голяма фирма, а другата й сестра бе женена за някакъв пер на Обединеното кралство, пръв партньор по поло на Уелския принц.

Затруднението, в което Шерил се намираше, не бе по-трагично от това на останалите, но тъй като семейството й имаше високо обществено положение, последиците вероятно щяха да бъдат катастрофални.

— Просто не мога да убия дете. — Тя наведе глава и изхлипа в притиснатата към носа й бродирана кърпичка. От двете страни на лицето й паднаха гъсти къдрици лъскава руса коса. — Ако кажа на родителите си, че съм бременна, те ще ме накарат да го направя. Една от сестрите ми е правила аборт, но тогава тя вече бе голяма, завършваше колежа. Никой, освен семейството ни не разбра. Татко потули всичко.

Шерил бе пълна отличничка в долните класове на прочуто училище за млади момичета. Бе умна, красива и ужасно разстроена.

— Говорили ли сте с някой от училищните ви консултанти? — попита я меко Син.

— Не! Боже господи, не! Моментално ще ме изритат и татко ще получи удар. Майка ми и двете ми сестри са възпитанички на това училище.

— А бащата на детето, Шерил? Той знае ли?

— Не.

— Защо?

— Защото не го интересува.

— Няма никаква възможност за женитба, така ли?

Тя се изсмя тъжно, вдигна рамене и поклати глава.

— Не искам да се омъжвам.

— О!

— Нямаме никаква любовна връзка. Искам да кажа, не го обичам.

— Значи не е имало никакви дълготрайни отношения, така ли? — попита Син и Шерил поклати отрицателно глава. — Затова ли не сте взели никакви предпазни мерки?

— Да — отвърна тя, отмятайки коса назад. — Не е необходимо да ми казвате колко е глупаво това. Знам го вече. Това бе моментно желание. Сигурна съм, че е помислил, че вземам контрацептивни хапчета. Въпреки това той използва кондом, но както виждате — усмихна се тя слабо, — и това не помогна. Учител е по тенис в клуба ни. Истински любимец на жените, но не е кандидат за женитба. Нито пък потенциален родител. — От сините й като на скандинавка очи отново бликнаха сълзи. — Мисис МакКол, кажете ми какво да правя?

Син плесна с ръце по бюрото.

— Ако можехте да направите своя избор, без да взимате под внимание нищо друго, освен своите собствени желания, какво бихте избрали Шерил?

— Да родя — каза тя с нежна и замислена усмивка.

— И да си го гледате ли? — попита Син.

Тя кимна.

— Защо?

— Защото то ще ме обича. Искам да кажа, децата обичат майките си, независимо от обстоятелствата, нали е така?

И без това свитото от жалост сърце на Син се сви още повече. Шерил имаше нужда от безусловна любов — нещо, което не бе имала през целия си живот.

— В такъв случаи може би точно това трябва да направите.

— Не — каза момичето, подсмърчайки. — Невъзможно е.

Да насърчи Шерил да роди детето означаваше за Син да излезе извън ролята си. Имаше право само да обсъди възможностите на клиентките.

— Щом женитбата отпада — каза тя — и не искате да прекратите бременността си, но не можете и да отгледате детето сама, бихте могли да го родите и да го дадете за осиновяване.

— Така е по-добро — каза Шерил, стана от стола и започна да крачи и тясното пространство между прозореца и бюрото на Син. — Ако съм сигурна, че детето ми ще попадне у добри осиновители, обичащи се един друг и които ще обичат детето, така наистина е най-добре. Но родителите ми няма да ме оставят да го износя докрай. Това ще наруши всичките планове, които са замислили за мен.

— А какво ще кажете за плановете, които вие сте замислили за вас?

Шерил спря да крачи и погледна Син изненадано.

— Нямам такива.

— Е, мисля, че трябва да имате. — Син стана, заобиколи бюрото и сложи ръка на рамото на Шерил. — Много ще се радвам да присъствам, когато решите да кажете новината на семейството и да послужа като буфер между вас и родителите ви. Но не е необходимо да решавате веднага — побърза да добави тя.

Съдейки по разстроеното лице на Шерил, когато тя спомена за възможността от такава среща, Син си помисли, че Дейвънпорт сигурно са живи страшилища, щом са могли да насадя такъв страх в сърцето на най-малката си дъщеря.

— Време все още има. Вие едва преди няколко дни сте разбрали, че сте бременна. Нека минат седмица-две, за да имате време да свикнете с мисълта и да премислите всички възможности. Тя извади визитната си картичка и я натика във влажните ръце на момичето. — Ако през това време искате да ме питате нещо или просто ви се прииска да поговорите с някого, не се колебайте да ми се обадите. Става ли?

Въздишайки обезкуражено, Шерил кимна.

— Добре. Благодаря ви, че ме изслушахте.

— Всичко ще се нареди, ще видите.

Докато си вземаше довиждане и излизаше от офиса, Шерил съвсем не изглеждаше убедена в това. С уморена крачка Син се върна на бюрото си и подпря с длани брадичка си. Днес бе четвъртият ден от най-черната седмица в живота й, откакто Тим бе починал. Всичките й случаи през изминалите дни бяха особено трудни. А може и тя да не е в достатъчно добра форма, за да може да вземе правилно становище. Глупостите, които предлагаше на разстроените млади жени, звучаха по-банално от когато и да било и на това отгоре бяха доста… лицемерни. Как може да ги съветва да използват предпазни средства и да внимават, като се любят, когато самата тя не изпълни нито едно от тях, преди да легне с Уърт? „Това бе моментно желание“. Да, но това не можеше да бъде никакво извинение.

— Мисис МакКол?

Син уморено напипа копчето на интеркома.

— Да?

Беше и се сторило, че Шерил Дейвънпорт е последната й посетителка за днес.

— Доктор Мастърс иска да говори с вас.

Тя изстена от досада, но не можа да измисли извинение, за да го отпрати.

— Кажи му да влезе.

— Е, здравей! — Той влезе стремително, уверен в доброто впечатление, което създаваше у хората с чудесно стоящата му болнична манта.

— Здрасти, Джош. Как си?

— Аз съм добре. — Той се подпря на ъгъла на бюрото, успешно отрязвайки й пътя за отстъплението. — Но ти нещо не изглеждаш добре.

— Отвратителна седмица.

— Мислех, че миналата седмица бе такава.

— И миналата също.

— В събота ти се обаждах по телефона. Майка ти ми каза, че си решила да си вземеш кратка почивка.

— Да, така беше, но и тя не ми помогна особено.

— Не отвръщаш на обажданията ми.

От всичко Син най-много мразеше да заема отбранителна позиция — нещо, в което Джош явно бе особено добър.

— Последния път като се видяхме, се скарахме, не помниш ли?

— Помня. Спорихме за сексуалния ти живот или по-скоро за липсата му.

Брадичката й отскочи нагоре с едно деление.

— Откъде знаеш за липсата му?

Бавно угасващата му усмивка я накара да се почувства относително добре. Тя се изправи, заобиколи го и посегна към чантата си.

— Тъкмо излизах.

Син изгаси лампите, отвори вратата и застана очаквателно на изхода.

— О, да, идвам и аз.

Той я последва в антрето и оттам в коридора. През това време успя да възвърне малко самочувствието си и плъзна ръка под нейната.

— Мислиш ли, че си ми простила дотолкова, че да вечеряш с мен?

По-скоро би се оставила да й набиват бамбукови клечки под ноктите, отколкото да прекара, макар и една вечер с тия двамата — доктора и безграничното му его.

— С удоволствие — отвърна тя и му се усмихна лъчезарно. — Кога?

Проклета да е, ако даде повод на онзи супер жребец Уърт Лансинг да си мисли, че тя е благотворително дружество за сексуална помощ.