Сандра Браун
Сънувам твоите нощи (3)

Трета глава

— Т-тръгваме ли? — заекна тя. — Искаш да кажеш аз? Ние? Двамата?

— Да. Ние. Двамата. Ти и аз ще му извъртим един страшен уикенд, от който имаме крещяща нужда.

— Да не си откачил?

— Кажи-речи. Точно затова ужасно искам да отида.

— Ами Гретхен?

— Грета. Ако съдим по написаното в бележката, нещо важно е изникнало в последния момент и тя не може да се възползва. Научих за това, след като излязох от работа. Побеснях и си помислих, че уикендът ми е отишъл по дяволите. — На устните му цъфна широка усмивка. — После се появи ти и го спаси.

Той я хвана за ръката, повлече я след себе си и я отведе до телефона.

— Обади се на Ладония и й кажи да ти събира багажа. — Погледна часовника си. — На път за летището ще минем през вас и ще го вземем. Бордни карти си имаме вече, така че няма да се редим на опашка за билети. Отиваме направо към изхода. Мисля, че ще успеем съвсем спокойно, ако започнем веднага да се стягаме. — Спря да си поеме дъх. — Е, хайде, звъни.

Чак сега той си даде сметка, че тя стиска слушалката, която и бе тикнал в ръцете, но вместо да набира, се взира в него с отворена уста.

— Уърт, ама ти луд ли си? Този уикенд не мога да отида в Акапулко.

— И защо?

— Поради милион причини.

— Кажи една.

— Работата.

— Един ден ще минат и без теб. Утре Ладония ще им се обади и ще каже, че си болна и че ще бъдеш на работа в понеделник.

— А на нея какво да кажа?

— На кого? На Ладония ли? — Той вдигна рамене, без да крие изненадата си — Ще й кажеш, че тръгваш за Акапулко с мен.

— Не мога!

— Защо да не можеш?

Явно ядосана от глупавите му въпроси, тя тресна слушалката на мястото й.

— Тя ми е майка. Ще си помисли, че…

— Какво?

Син задъвка долната си устна, после каза:

— Ти може и да си свикнал да хукваш по уикенди из разни екзотични места при първото хрумване, но аз не съм. Нито пък майка ми е свикнала да върша такива безотговорни неща.

— Слушай, Син, по този начин ми правиш услуга.

— Услуга ли? — попита тя недоверчиво.

— Билетите са подарък от Грета. Купила ги е със специална отстъпка по случай рекламната кампания на туристическата агенция. Не могат да бъдат осребрени. Важат само за тази вечер и за обратния полет в неделя вечерта. Трябва да ги използвам или губя, а това ще бъде просто прахосничество. Би ли искала това да тежи на съвестта ти?

Тя насочи показалец към него.

— Когато се усмихваш така обезоръжаващо, Уърт Лансинг, това е сигурен признак, че си намислил някоя лудория.

— Ако не ми вярваш, виж сама.

Подаде й билетите. Тя ги взе и прочете мястото, където бяха посочени ограниченията — всичко бе така, както й го бе описал.

— Сигурна съм, че имаш цял списък с очарователни млади създания, които биха дали мило и драго да прекарат уикенда си с теб в Акапулко.

— Разбира се — отвърна той откровено, — но не и два часа преди това и не с името на друга жена на билета. Освен това, Син — може би ти е трудно да повярваш, но се радвам, че ще бъда именно с теб, защото с теб няма да ми се налага да играя никаква роля.

— Роля ли?

— На очарователния принц от приказките.

— На Дон Жуан ще е може би по-точно.

— Няма значение. Щом съм с теб, мога да си бъда аз. Без никакви преструвки. Просто се отпускам и не мисля за никакви роли. — Стисна раменете и, за да подчертае твърдението си. — Точно от това имам нужда — тотално отпускане.

— В такъв случай за какво ти е още един човек? Използвай единия билет, а другият да върви по дяволите.

— Но за сам човек на плажа не е интересно — изстена той — Кой ще ми подава летящите чинийки, кои ще ми маже гърба с плажно масло?

— Сигурна съм, че би могъл да си намериш някой да ти помага — каза тя иронично.

— Да, но не ми се иска да хабя толкова енергия. — Той отново вдигна слушалката, но този път сам набра телефонния и номер. — Хайде, направи нещо невдовишко и импулсивно.

Доближавайки слушалката до ухото си, той проточи:

— Ладония, дама на моето сърце, как си, сладка моя? Да, и ти ми липсваше, но напоследък бях затънал до гуша в работа. Как са хризантемите ти? Нещо не искаха да цъфнат, когато говорихме с теб последния път… А-а, добре, добре. Ще намина да ги видя. Чакай малко така, миличка, Син е тук и иска да ти каже нещо.

Син енергично поклати глава, устните й оформиха едно възмутено „не“, но той, без да обръща внимание, й подаде слушалката, покрил микрофона с ръка.

— Уърт, но това е лудост!

— Точно затова трябва да го направиш. Спонтанно, не забравяй.

Впила разгневен поглед в самодоволното изражение на лицето му, тя издърпа слушалката от него.

— Здрасти, майко. Чу ли съобщението, което оставих на телефонния секретар? Добре, не исках да ме чакаш за вечеря… Не, всичко е наред. Просто наминах към Уърт да му кажа едно здрасти и на него му хрумна безумната идея, че трябва да отидем заедно за уикенда за Акапулко.

Подготвяйки се за рязката реакция на майка си, тя прехапа устна и затаи дъх. Но когато чу отговора й вдигна глава и прикова поглед в очите на Уърт.

— Така ли! Аз обаче не мисля! Според мен това е смешна идея.

— Тя е по-отворена от теб — изкоментира Уърт, наведе се напред и почука с пръст слепоочието си.

— Какво за работата? Да, обади се от мое име и им кажи, че съм болна.

Едно по едно всички възражения, изстреляни от Син, бяха свалени от майка и като глинени панички на стрелбище. Уърт й направи знак, че отива в стаята да си приготви багажа. Докато тя приключи с разговора, той вече се бе върнал, облечен с подходящи за тропическия климат дрехи, стиснал малко куфарче в ръка.

— Майка ти каза, че идеята е страхотна нали?

Синтия уморено се обърна към него.

— Уърт, все още не знам какво да мисля. Просто не ми изглежда редно. Какво ще си помислят хората?

— Кои хора?

— Ония, които разберат.

Той и отправи най-циничната си усмивка.

— Искаш да кажеш онези, които знаят, че ти си прелестна вдовица, а пък аз имам такава репутация пред жените.

— Точно така. Поне що се отнася до моята репутация. Не бива да тръгвам на някъде с толкова опасен ерген.

— За теб аз не съм „опасен ерген“. Аз съм просто Уърт.

— Да, но никой не знае това.

— И никого не го интересува.

— Мен ме интересува.

Той изпусна дълга въздишка на отегчение.

— Кой ще разбере? Ако някой те попита, ще му кажеш, че си била в Акапулко с най-добрата си дружка, което си е чистата истина. Не гледаме един на друг като на сексуални партньори. Ти нямаше да се стягаш толкова, ако бях жена, нали?

— Разбира се, че не.

— Е, същото е.

Стараейки се да погледне нещата обективно, тя промърмори:

— Не съвсем.

Защото, бидейки най-добрият и приятел, в същото време той бе и възможно най-подходящият партньор за леглото. Освен това изглеждаше много добре, като слязъл от страниците на модно списание. Съмняваше се дали някой би повярвал, че да се пътува с Уърт е почтено и безопасно нещо за всяка вдовица под седемдесет и пет години.

— Трябва да побързаме. Минава осем часът.

По време на разговора той бе затворил всички врати и прозорци в апартамента. Оставаше да се включи само алармената система и той го стори на излизане.

Синтия го хвана за ръката и го дръпна към себе си.

— Твърде късно е. Заминавай без мен. Нямам време да си стегна багажа.

— Това е всичко, което вземам — каза той, повдигайки чантата си. — Останалото ще си напазаруваме оттам и това ще е половината от добре прекараното време. Хайде, стига вече си спорила. Да тръгваме.

След като спряха за кратко в дома на Син, за да вземат нещата, които Ладония и бе приготвила, те се понесоха към летището. Син едва има време да смени работния си костюм с панталон от естествена коприна и подходяща блуза.

До летището ги откара Ладония, за да не губят време да паркират и да вземат автобус до терминала. Докато чакаха да обявят полета им, тя обеща да ги вземе пак оттук в неделя вечерта.

— Брендън, добре ли се чувстваш? — Син притисна ръка към челото на сина си. — Бузите му са червени. Да не го е втресло?

— Не го е втресло — каза Уърт и я изправи, както бе клекнала пред сина си. — Ако му е горещо, то е, защото е развълнуван от новия си пищов. Хей, колега! — Той ощипа Брендън по брадичката.

Брендън въртеше новата си играчка, проврял пръст през спусъка, и със завъртане я вкарваше и изкарваше от кобура на кръста си. Той вдигна щастлив поглед към грижовния си кръстник.

— Страшен е, Уърт.

— И много скъп — укори го Син. — Друг път пак купувай подаръци от летището.

— Ако на Уърт му се иска да направи подарък на Брендън, не виждам защо трябва да разваляш настроението му — каза Ладония.

Уърт я стисна енергично в прегръдките си и я целуна по бузата.

— Обичам тази жена! — заяви той и на Ладония й стана ужасно приятно от вниманието му.

— Предполагам, че новата играчка ще задържи вниманието на Брендън, докато ме няма. — Син се надяваше, че никой няма да я чуе, но Ладония я чу.

— Не се безпокой за Брендън. Така ще му отвлека вниманието, че даже няма да забележи отсъствието ти. Не мисли за нищо друго, освен как да прекараш по-добре времето си.

— Не съм се отделяла от него за толкова време, откакто Тим умря. — Изражението на Син бе смесица от вина и тревога, обичайното майчинско изражение в такива случаи.

— Кратката раздяла ще бъде полезна и за двама ви.

— Ами ако започне да си мисли, че повече няма да се върна?

Уърт я обгърна с ръка.

— Хайде стига с тия глупости! Я го виж. Изглежда ли ти на много загрижен?

Брендън не само не изглеждаше загрижен от предстоящото заминаване на майка си, напротив, той се забавляваше чудесно, криейки се зад един от столовете в чакалнята и стреляйки с пистолета си по хората.

— По-добре я качи в самолета, преди да се е изплашила — предложи Ладония на Уърт, когато обявиха, че самолетът е готов да приеме пътниците си.

— Точно за това си мислех и аз.

Със сълзи на очите Син целуна Брендън за довиждане. Единствените признаци на безпокойство, показани от него бяха, че го прегръщат пред хората. Започна да се дърпа далеч преди Син да е решила да го пусне. Очите й още бяха влажни, когато Уърт зае определеното му място до нея, след като сложи багажа в раклата над главите им.

— Сълзите са забранени! — каза той строго.

— Повече няма, обещавам. — Тя се усмихна неуверено.

— Затегна ли колана си?

— Всичко е наред, но все пак трябва да се прегледам, задето се оставих да ме придумаш. През цялото време ще се притеснявам за Брендън.

Докато самолетът излиташе, той горе-долу поносимо имитира Гручо Маркс, размахвайки въображаема пура и движейки вежди енергично.

— Ти никога не си карала уикенда си с мен, кукло.

— Не смей да ме разсейваш след тъжната сцена на сбогуването. Обещах да не плача, но за меланхолия нищо не съм споменавала.

Той посегна надолу и съвсем неочаквано я стисна за коляното.

— О, стига, Уърт! Гъделичкаш ме!

— Знам. Винаги си имала гъдел в коленете.

— Престани! О-ох! — Тя се надигна от седалката, когато той отново я стисна за коляното — Говоря ти сериозно, престани! — Отблъсквайки ръката му, тя се разсмя.

Той я обгърна с две ръце и я погали с носа си по шията, шепнейки:

— В понеделник ще ми благодариш за това. Ще прекараш чудесно, ще видиш.

— Младоженци ли сте?

Уърт вдигна глава, без да пуска Син от прегръдката си. И двамата се загледаха учудено в застаналата до тях стюардеса.

— Младоженци ли сте? — повтори тя въпроса си. — Доста от тях използват този късен полет.

— Ъ-ъ, не — каза Уърт.

Стюардесата сведе поглед към венчалната халка на Син, която още не бе отвикнала да носи.

— А-а — каза с дружелюбна усмивка. — Вие сте отдавна женени, но все още се обичате.

— Ами, ние… — обърка се Син — … не сме женени.

— Тя беше жена на най-добрия ми приятел.

Устните на стюардесата оформиха едно съвършено О.

— О, разбирам.

Докато тя се отдалечаваше, двамата избухнаха в смях.

 

 

— Не обичат да пилеят ток за осветяване на пътищата, нали?

Син политна срещу Уърт, докато таксиметровият шофьор правеше такъв завой, който би накарал и мюсюлманин горещо да се моли на Дева Мария за спасението на душата си. Доколкото можеше да види през одимените прозорци на тази консервена кутия, пътят от едната страна бе ограден от високи скали, а от другата — въздух.

— Бъди доволна, че е така — каза и Уърт, слагайки отново лакът между гърдите и — Ако всичко се виждаше, наистина щеше да се изплашиш.

Колата отново подскочи и Син рефлексивно се хвана за бедрото му, умирайки от страх за живота си.

— Идвал ли си тук преди?

— Само веднъж. Преди много време. Бяхме още студенти.

— Бяхме? Искаш да кажеш ти и Тим, така ли?

— Аха.

— Никога не ми е казвал, че сте били в Мексико.

— Точно така. И мен накара да се закълна, че няма да ти казвам.

— Защо? — Широката му усмивка я накара да присвие очи с подозрение. — Какво сте правили?

— Е, момчетата си остават момчета.

Дрънчащото такси ги бе взело от летището наедно с още шестима пътници. Бяха натъпкани заедно с багажа си в прашното купе на долнопробното комби, от чието радио гърмеше усилена докрай духова музика. Молбите към шофьора да го намали малко оставаха без последствие, защото, след като всичко бе уговорено и платено, той със завидна лекота бе забравил английски.

— Не ти ли се струва, че участваш в реклама на дезодоранти? — попита я Уърт.

Младата жена, седнала от другата му страна, се изкиска. Откак тя и приятелката й, също млада дама, бяха видели Уърт на летището, той се бе превърнал в обект на доста откровени погледи от тяхна страна. От вниманието на Син не убягна фактът, че и двете няколко пъти ходиха до тоалетната в задната част на самолета, тъй като трябваше да минават покрай тях, и пътем не пропускаха да мятат нежни погледи към Уърт. Едната даже почти изблъска другата в старанието си да седне до него в претъпканото такси.

— Натъпкани сме — каза тихо Син — като сардини в консервена кутия.

— Да, но сардините поне ги потапят в олио, преди да ги натъпчат така.

— Е, това е самата истина.

Коментарът дойде от жената, седнала от другата страна на Уърт. Докато произнасяше думите, тя многозначително насочи поглед към скута му. Приятелката й се изсмя цинично.

За щастие двете слязоха на първата спирка от маршрута.

— Мисля, че ние сме последни — каза Уърт извинително.

— По-добре, че ония ги няма. Чак ме заболя от завистливите им погледи.

— А?

— Не се прави на разсеян. Направо те изяждаха с погледи и ако тия погледи можеха да убиват, досега да съм останала на място.

— Де да бяха само погледи — изкиска се той. — Тя си напъха директно циците под мишницата ми, и то съвсем целенасочено.

— Виж какво, Уърт. Ако искаш да ме оставиш в хотела и да се впуснеш в…

— Не ставай глупава.

— Сериозно говоря. Искам да прекараш добре и да не се чувстваш задължен да ми обръщаш внимание.

— Стига вече де. Изобщо не бяха мой тип. Освен това вече ти казах — този уикенд никакви приключения от този род.

— Вярно?

— Вярно — въздъхна той с облекчение, като видя, че таксито се приближава към входа на хотела. — Ето че пристигнахме.

Въведоха ги в розово фоайе, поднесоха им да си пийнат розови напитки, докато ги регистрираха служители в розови униформи. Син махна розовото цветче от хибискус от чашата си и отпи през сламката.

— М-м-м — изръмжа Уърт, почти пресушавайки високата чаша на един дъх — Не знаех, че съм толкова жаден. Как мислиш, колко от тия чаши могат да свалят мъж като мен под масата?

— Половин чаша — Син бутна своята настрана. — Само от една глътка кръстосах поглед. Явно хората наистина искат да прекараш добре, докато си тук.

— Сеньор Лансинг? — попита раболепно неусетно появилият се служител. — Оттук, ако обичате.

Тримата прекосиха естествено хладното фоайе и излязоха през един изход, където ги чакаше розово-бял джип. Малкото им багаж вече бе натоварен в него. Уърт помогна на Син да се настани на предната седалка, а самият той седна отзад. Шофьорът включи на скорост и като чистокръвен жребец джипът се хвърли напред и пое по стръмното нанагорнище.

Със смесица от мелодичен испански и развален английски шофьорът им обясни, че джиповете ги използвали вместо асансьори и превозвали с тях по стръмните склонове на планината всичко — като се почне от гостите и се свърши с бельото.

Виещият се по гъсто обраслите склонове на планината път позволяваше широк изглед към залива Акапулко, към другите планини наоколо, както и към разположения в ниското град.

— Страшно е красиво! — възкликна Син — От гледката направо ти замира дъхът! О, Уърт, толкова се радвам, че успя да ме убедиш да дойда.

Когато най-сетне се изкачиха на върха, шофьорът паркира джипа на един лек наклон, свали багажа им и кимна по посока на боядисаното в бяло жилище, обградено от пищна зеленина. Факли осветяваха с трептящата си светлина пътя към него.

Усмихвайки се съучастнически, шофьорът ги въведе през желязната порта, после се качи до вратата, отключи я и я отвори със сърдечното:

— Bien venidos!^[1]

Холът бе голям и просторен. В единия ъгъл бе разположено помещение с мокър бюфет, комбиниран с бар за леки закуски, а в другия край се намирате малка мраморна вана. Имаше уединена веранда, обърната към живописната гледка на осветения от луната залив и трепкащите светлинки на пристанището. В средата на верандата блестеше като красиво бижу малък и плитък плувен басейн. По повърхността му плуваха свежи, огромни като чинии цветове от хибискус.

Докато придружителят им обикаляше стаята, обяснявайки кое къде се намира, наблягайки на отделението, което можеше да се отваря и от двете страни и където закуската се оставяше, без да става нужда да се обезпокояват гостите. Син и Уърт стояха като статути в средата на стаята и се взираха в леглото — едно-единствено огромно легло.

Най-сетне Уърт вдигна глава и я погледна, вдигайки безпомощно рамене.

— Както ти самата каза, хората наистина искат да прекараш добре, докато си тук.