Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Whole New Light, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Огнян Алтънчев, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 105гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Xesiona(2010)
Издание:
Сандра Браун. Сънувам твоите нощи
ИК „Хермес“, Пловдив, 1995
ISBN: 954–459–231–8
История
- —Добавяне
Единадесета глава
Той я притегли в прегръдките си и тя охотно се отпусна в тях. Устните им се долепиха. Плътно притиснати един до друг, двамата потънаха сред възглавничките на дивана и се изпънаха на него — тялото му почти покриваше нейното.
— Син, по дяволите! — изхриптя той, когато се отдръпна, за да си поеме въздух. — Кажи ми, че този ухилен тъпанар не те е докосвал с нищо друго, освен със стетоскопа си.
Заровила пръсти в косата му, тя дръпна главата му надолу за още една гореща целувка, елиминирайки по този начин необходимостта да отговори. Когато изгарящата целувка най-сетне свърши и той зарови глава в шията й, тя попита:
— А Грета?
— Не съм я докосвал. Казах й, че съм изпаднал в състояние на временна импотентност.
Син го отблъсна и втренчи невярващи очи в него. Той отново я намести на дивана и се сгуши в гърдите й.
— Излъгах я, разбира се.
Зелените й очи заблестяха с нова страст и тя пак го прегърна. Тихите и задъхани звуци на нарастваща страст и незадоволено желание се смесиха с веселия пукот на огъня.
Тя сякаш цялата пламтеше — от топлия анцуг, от затоплената стая и от галещите ръце на Уърт. А те междувременно се спуснаха към талията й и се плъзнаха под анцуга.
— Син, това, което казах днес следобед…
— Да?
— То бе непростимо.
— Да.
— Но точно за това си мислех в момента. — Ръцете му намериха гърдите й — податливи, пълни и горещи — и пръстите му нежно погалиха зърната. — Просто не можех да го изхвърля от главата си. Бог ми е свидетел, че се опитах. Но просто не можех да забравя как се подмокри още първия път, когато те докоснах.
Тя изстена тихо и се размърда неспокойно под него, надигайки таза си към бедрата му.
— Толкова си мъничка — каза той хрипкаво — и ми е страшно хубаво вътре в теб.
Уърт избута горнището на анцуга нагоре и я целуна между ребрата, точно под гръдната кост. Устните му се плъзнаха към гърдите й, целунаха едното зърно, после се спуснаха по нежната извивка на гръдта и се спряха в топлата долинка между тях.
— Уърт. — Тя въздъхна, извивайки шията си нагоре.
Обхванал с длани гръдния й кош, той бавно спускаше уста към центъра на тялото й — трепетна, търсеща, томителна. Устните му се спираха тук-там, всмукваха кожата и езикът му оставяше влажни следи по нея. На едно място лекичко я ухапа, съвсем нежно одрасквайки със зъби голата й кожа.
Милувките му я омайваха. Със замъглени от страстта очи тя гледаше играещите по тавана светлинки от огъня. Дълбоко вдъхна аромата от свещите — почти толкова главозамайващ, колкото и шампанското, шумящо в главата й.
Думите от днешната сватбена церемония бавно си пробиха път към дълбоките кътчета на съзнанието й. Хубави думи — като „ценя“. Романтични фрази — като „само нея да имаш на сърцето си“.
Изведнъж зрението и се проясни, а с него и мисълта.
— Уърт, не бива!
Отблъсна го и избяга от дивана. Той с мъка запази равновесие и примигна изненадан.
— Какво има?
— Не бива.
— Този път съм се подготвил. Нося си някои работи в колата.
— Нямам предвид това.
— А какво? — Той трескаво си поемаше въздух. — Но аз умирам от болки тук, Син.
Тя стисна отчаяно ръце.
— Познато ми е това чувство, но… но не можем да бъдем обикновени любовници.
— Не можем да бъдем и приятели — каза той раздразнено. — Това се разбра днес. Когато видях ръцете на Мастърс върху теб, сериозно се замислих дали да не го стисна за гушата.
— А, аз нарочно бях груба с Грета.
— Значи и двамата сме се държали глупаво. Хайде да си обещаем, че повече няма да се повтаря. Но точно сега искам да продължим това, с което се бяхме заели.
— Но не разбираш ли? — извика тя и притисне юмруци към слепоочията си. — Тази вечер ние се плъзгаме по същия наклон, както и първия път. Ако му се оставим, след това ще се чувстваме още по-зле, отколкото се чувстваме в момента.
— Абсолютно невъзможно — изпъшка той и стана от дивана. — Имам нужда от още шампанско. — Заклати се към вратата и добави през рамо: — От още много шампанско.
Когато се върна, Син с облекчение забеляза, че състоянието му се е подобрило, въпреки, че си бе отворил нова бутилка и пиеше направо от нея.
— Какъв наклон?
— Романтичната атмосфера — отвърна му тя от мястото до камината, където бе седнала. — Сватбата е романтично и сантиментално събитие, което размеква душата на човека.
— Никога не ми е идвало наум.
— Събитията от този род преплитат в себе си духовното с материалното, романтичното с религиозното. Карат всички присъстващи, без значение колко е закоравял отделен човек, да повярват в истинската и трайна любов.
Той отпи от бутилката и избърса устните си с опакото на ръката.
— Права си. Очите ми днес се навлажниха, когато Чарли и Ладония си дадоха клетва един на друг. Спомням си и други сватби, а един Бог знае на колко съм присъствал. Приятелките ми след това винаги се държаха особено. Млъкна и я погледна. Не че искам да кажа, че ти си просто още една следсватбена приятелка.
— Благодаря. — Тя сведе глава на неспокойните си ръце. — Сватбите настройват всички на романтична вълна. Това, в комбинация с шампанското, свещите, самотата, огъня в камината тази вечер и ще получиш… — Помръдна леко с рамене. — Неуловимо е като въздействието на тропика в Акапулко. Ние просто станахме жертви на това въздействие.
— М-м-м, може би.
Шампанското избълбука в бутилката, когато той отново го надигна към устните си.
— Може би ли?
— Ела при мен, Син — каза и усмихнато. Няма да те ухапя.
— Ти вече го направи.
Въпреки че му припомни това, тя стана и отново зае мястото си до него.
Той вдигна ръката, с която държеше бутилката за гърлото, отлепи показалеца си от нея и я погали по ъгълчето на устата. Другата му ръка взе нейната и я притисна в скута му. Подобреното му състояние бе измамно.
— За да стане това, е нужно нещо повече от няколко приятно миришещи свещи и огън в камината, Син.
Откъм бедрата й избликна сякаш горещ гейзер и топлината му заля гърдите й. Тя рязко отдръпна ръката си, стана от дивана отново и се приближи към полицата над камината, където безцелно започна да размества поставените в рамка снимки на Брендън.
— Каза, че няма да…
— Хапя? Това е всичко, което казах, че няма да ти направя, Син. — Не каза нищо повече, докато тя не се обърна отново към него и го стори неохотно. — В нас има влечение един към друг.
— Влечение един към друг или влечение към леглото?
— Можех да си легна с Грета. А ти си могла да си легне с Мастърс.
— Не исках…
— Точно така. И аз не исках Грета. Исках теб.
Хваната в собствения си капан, Син отстъпи. Отпусна се отново на каменния перваз на камината.
— Мисля, че няма смисъл да отричаме, че двамата с теб се привличаме сексуално, нали?
— Би било глупаво. А от нас двамата никои не е глупав. Точно затова дойдох тук тази вечер. Трябва да разрешим тази дилема като зрели хора, а не като ревниви ученици.
Той остави втората бутилка на масичката за кафе до първата и погледна ръцете си.
— Обаче ако бях те заварил, впримчена в сладострастна прегръдка с оня гинеколог, всичките ми добри намерения да се държа като разумен зрял човек щяха да се изпарят яко дим.
— Истинско мъчение бе, като си представях как ся лягаш с Грета. — Вдигнала изпълнените си с болка очи към неговите, тя запита: — Какво ще правим, Уърт? Не можем да продължаваме така.
— И да ме питаш, и да не ме питаш, не знам отговора.
След дълго мълчание Син се реши да произнесе на глас най-очевидното, но и най-неприятно решение:
— Може би ще е по-добре да не се виждаме известно време.
— През изминалите две седмици едва не полудях.
— Аз също — призна тя. — Освен това тази стъпка ще нарани Брендън. Ти си единственият мъж, с когото той контактува директно. Трябва да измисля какво да кажа и на майка. А тя вече почувства, че отношенията ни след Мексико се промениха.
— Умна жена е Ладония. — Бе събрал пръсти и ги почукваше един в друг, обмисляйки проблема им. — Това, че се любихме, наистина промени отношенията ни, Син. Никога няма да бъде същото. Повече не можем да бъдем просто приятели. Това поне ни стана ясно.
Тя въздъхна с тъга.
— Значи наистина трябва да спрем да се виждаме.
— Не — каза бавно той, — трябва пак да го направим.
Няколко секунди Синтия се взира в него с изумено изражение. После в очите й проблесна гневно пламъче и тя ги присви към него.
— Пак да затъваме в сложни отношения? В отношения, от които да се откачиш, когато си поискаш? Няма да стане, мистър Лансинг!
— Би ли ме изслушала, преди да подскачаш до тавана?
Той стана от дивана, прекоси малкото разстояние, което ги разделяше, и застана срещу нея така, че пръстите на краката им почти се докосваха. Тя не помръдна от мястото си на перваза и той се надвеси над нея. За да премахне това му предимство, тя също се изправи бавно.
— Съвсем честно си признавам, че не знам докъде ще доведе това — каза той — но ние сме просто длъжни пред себе си да си легнем поне още веднъж. Син. Докато не го направим, не бихме могли да разрешим този проблем.
Тя завъртя очи нагоре.
— Нямам търпение да чуя размишленията ти по този въпрос.
— Ти сама каза, че между събитията тази вечер и случката в Мексико има много общи неща и че ние сме жертва на обстоятелствата и обстановката.
Тя кимна предпазливо, чудейки се накъде ли бие.
— Е, трябва да разберем дали това е било наистина така.
— Така е било.
— В такъв случай няма какво да се безпокоиш и нищо не ни струва да опитаме пак. — Това бе лавиране. Те просто тъпчеха на едно място. — Слушай — каза той, нетърпеливо прокарвайки пръсти през косата си, — признай, че сексът бе страхотен.
Очите й се сведоха върху гърлото му. Кимна отсечено.
— Добре. Признай, че не бива да ни тормози никакво чувство на вина към Тим, защото до Акапулко помежду ни е нямало нищо, освен чисто приятелство. Съгласна ли си?
— Съгласна.
Тя несъзнателно потърка средния пръст на лявата си ръка там, където все още се виждаше ивица по-бледа кожа. Още като се върна от Мексико, веднага си бе свалила венчалната халка, защото се чувстваше като предателка спрямо Тим, въпреки че приемаше доводите на Уърт за разумни.
— Чудесно. Ти се съгласи по точка първа и точка втора. — Уърт спря да посъбере малко мислите си. — За по-голяма яснота ще събера в едно точки трета и четвърта. Ако виновно е било само настроението, веднага ще разберем и когато наистина разберем, че е така, това ще означава, че никой от двама ни не струва и пукната пара. Защото какви професионалисти бихме могли да бъдем, след като си позволяваме да изпадаме под влиянието на някакъв си емоционален и предразполагащ климат.
Синтия се намръщи на приповдигнатото му красноречие.
— Това май си го репетирал.
— Да. Шест дни.
— Шест дни? След като си го обмислял толкова дълго, защо тогава доведе гаджето си?
— Напук. Което ни води към още един възлов момент. Никога досега не сме си правили номера един на друг, Син. Не искам да ти правя номера и да ти играя разни игри.
— Същото е и с мен. Всеки друг път бих пернала Джош по ръцете, но днес го оставих да ме опипва, защото знаех как ще ти подейства. И всичко, което ми наговори следобед, е вярно, независимо от подбора на свободните ти изрази. Просто се движех и действах под влияние на момента. Бях станала раздразнителна. Не можех в нищо да се съсредоточа. Подготовката на сватбата бе направо свръхчовешки подвиг.
— Е, какво ще кажеш?
Тя се размърда неспокойно, нервно пристъпвайки от крак на крак. Привлекателната му външност можеше да повлияе на решението й, затова се опита да не я взема под внимание, а да базира взетото решение само върху основата на представените от него аргументи.
— Това ще бъде нещо като научен експеримент, нали?
— Точно така. Ще опитаме и ще видим какво ще се получи. Ако не се получи хубаво, ще знаем, че онова в Мексико е било просто инцидентен случай и отново ще станем обикновени приятели.
— А ако е… ъ-ъ… хубаво?
— Като стигнем дотам, тогава ще му мислим. — Той явно настояваше за отговор веднага.
— Ами-и — проточи тя думата, дъвчейки бузата си. — Мисля, че бихме могли да опитаме.
— А, Син чудесна си!
Уърт с усмивка протегна ръце към нея да я привлече в прегръдката си, но с възпиращ жест тя подпря ръка в гърдите му.
— Но не тази вечер.
Усмивката му угасна. Ръцете му паднаха като прекършени от двете му страни.
— О! Да. Точно така. Разбира се. Как може?
— Все още сме в следсватбено настроение.
Ругаейки тихо под нос, той огледа трептящите свещи, бутилките от шампанско, весело пращящия огън и подпухналите от целувките устни на Син.
— Сигурно си права — каза, въздишайки тежко. — Тогава кога? Утре?
Мина известно време в пазарлък, след което те се съгласиха за другата седмица. Уърт не бе никак доволен.
— Но това са седем дни — оплака се той.
— Което е достатъчно време, за да подходим към въпроса трезвомислещо и с изчистени от всякакви влияния глави. В противен случай това просто може да не докаже нищо и тогава по-добре да не го правим.
Страхувайки се, че тя ще се откаже, той се съгласи, но настоя да я целуне за лека нощ, преди да си тръгне.
Тя с удоволствие пое търсещия му език с уста, докато той силно притисна тялото й към своето, но когато ръцете му се плъзнаха към гърдите й, тя го отблъсна леко.
— Не сега — успя да каже, въпреки че бе останала без дъх.
Прекара цялата неделя с Брендън, тъй като Ладония я нямаше и следователно се налагаше да го праща в детска градина. Но Брендън нямаше нищо против. Обичаше да си играе с другите деца.
Работният й график бе претъпкан с консултации, което обикновено караше дните да се изнизват незабелязано, но този път й се стори, че се влачат със скоростта на охлюв към петъка.
В сряда Синтия разреши на Брендън да покани Шейн Латимър да преспи у тях, за да може идния петък да го прати да преспи у Латимърови.
Изчерви се, докато молеше мисис Латимър за това, и излъга, че отсъствието й през тази нощ било свързано с работата. За щастие по телефона не можеха да се видят нито порозовелите й бузи, нито виновните й очи.
За голямо неудоволствие на Уърт, тя бе настояла да не се виждат до деня на първата им официална „среща“. Това обаче не му пречеше да й се обажда всяка вечер, а понякога и през деня.
— Къде ще го направим?
Тъй като този ден бе прекалено претоварен, тя обядваше на бюрото си. Притиснала слушалката с рамо, обели един банан и подхвърли насмешливо:
— Предлагам да е в някое легло.
— Страшно смешно. В кое?
— Например в някой хотел? Ще си платя половината.
— Неее. Освен ако не искаш да замърсиш пода си с още един чек, накъсан на парчета. Какво ще кажеш за у нас? И ще вечеряме тук.
— Не знам, Уърт — поколеба се тя.
— Вече съм планирал и менюто. Освен това у нас е най-логичното място.
— Дворецът на удоволствията.
— Има си своите удобства.
Тя се сети за дебелата овча кожа на пода в дневната и облицованата с черен мрамор вана в просторната баня.
— Предполагам.
Колебанието й се дължеше на смесица от трепетно очакване и вълнение.
— Чудесно. Ще мина да те взема в…
— Не, аз ще дойда с колата.
— Да, но така ще си имаш начин за бягство.
— Супата ми изстива.
— Пъзла! — извика той в слушалката и затвори.
Син тъкмо свърши обяда си, когато секретарката й съобщи, че пациентката за консултацията в един часа е дошла. Беше Шерил Дейвънпорт.
— Влез. — Син се изправи, за да я посрещне. — Как се измъкна от училище?
— Казах им, че имам час при зъболекаря.
— Седни. Как се чувстваш? — попита я Син и се върна на стола зад бюрото си.
— Започнах всяка сутрин да повръщам.
— Изглеждаш ми отслабнала.
Син забеляза също така и тъмните кръгове под очите й. Лекарствата можеха да облекчат страданията и сутрин, но това бе най-малкото, което безпокоеше Шерил.
— А иначе как е?
— Не много добре. Татко ме кара да се запиша в ония курсове, в които те подготвят за SAT. — Тя вдигна ръце и безпомощно ги отпусна в скута си. — Той мисли за приемните изпити в колежа, а аз си мисля какво да правя с бременността си.
— Значи не си казала на родителите си?
— Не. Ако им бях казала, досега да съм мъртва.
— Не бива да говориш така, Шерил. Това не е вярно.
— Досега да съм мъртва — повтори тя съкрушено. — Мисис МакКол, не знам какво да правя.
— Прочете ли литературата, която ти дадох?
— Да.
— И пак не можеш да решиш какво да правиш?
Тя поклати глава.
— Струва ми се, че искам да дам бебето за осиновяване… знаете, от онзи вид осиновяване, дето ще мога да го виждам през определен период от време.
— Открито осиновяване.
— Да. Искам бебето ми да ме познава, да знае, че съм го обичала и че не съм го дала за осиновяване, защото не съм го искала. Но само като си представя как казвам на родителите си… не, не, не мога! — Тя избухна в сълзи.
През останалата част от времето Син се опита да успокои страховете и отчаянието на Шерил. Не беше лесно. Когато Шерил си тръгна, Син бе изтощена. Многозначителната, странна картичка, която получи от Уърт, пристигна със следобедната поща тъкмо когато Син се нуждаеше от нещо за повдигане на духа.
Когато в четвъртък сутринта влезе в кабинета си, на бюрото й имаше разкошен букет бели рози.
— От доктор Мастърс ли са? — попита секретарката, влязла в кабинета, докато Син четеше картичката на изпращача.
— Не — каза тя с тайнствена усмивка. — От друг.
— Сигурно е чудесно да имате толкова много обожатели.
Секретарката се върна към задълженията си във външния кабинет и Син прочете картичката още веднъж. „Розите са червени, теменужките са сини, ние бяхме приятели и все още сме, и точно това му е хубавото.“
Тя още се смееше, когато с нехайна крачка в кабинета влезе Джош, излъчващ чар и аромат на дезинфекционен сапун. Самоуверената усмивка застина на лицето му, като видя цветята във вазата.
— Рози.
— М-м-м. — Тя напъха картичката в джобчето на престилката си.
— Да нямаш рожден ден?
— Няма никакъв специален случай.
— Да не е от някой, за когото трябва да знам?
Известно време тя стоеше, загледана в носовете на обувките си, после вдигна глава.
— Може би наистина трябва да знаеш, Джош. Те са от човек, който ми е много скъп. Той е…
— Той?
— Да, той. Скъп ми е от много отдавна. Но дори и да не беше — добави Синтия и си пое дъх, — нямаше да има никаква разлика.
— За какво?
— За нас.
Ленивата усмивка подчертаваше приятните му черти.
— Разбирам.
— Не, не вярвам да разбираш. Това, което искам да ти кажа, Джош, е, че ти и аз вече стигнахме дотам, докъдето можахме, и аз виждам, че там за мен просто няма нищо. Надявам се, че разбираш.
Да, но той не разбираше. За него бе невъзможно да допусне, че тя предпочита друг мъж или даже въобще никакъв мъж пред него. Направи й доста добра сцена. Не го измъчваше фактът, че я изпуска — измъчваше го нараненото его и мисълта, че е прахосал времето си в преследване на нещо, което не се изплаща. Без никакво угризение на съвестта Син студено го помоли да напусне кабинета й.
След като и това отмина, останалата част от деня се изтърколи незабелязано. Този следобед, преди да си тръгне, тя дръпна една от розичките от вазата и я взе със себе си.
Половин час по-късно с помощта на ключа си тя отключи вратата към кабинетите на Лансинг и МакКол. След смъртта на Тим Уърт бе отказал да си вземе обратно ключа. Тъй като тя участваше в бизнеса, той искаше тя да се чувства свободна да влиза и излиза, когато си пожелае. Това бе първият път, когато се ползваше от тази привилегия.
Както се и бе надявала, офисът бе празен. Пишещата машина на мисис Хардимън бе покрита с калъфа и лампата на бюрото й — изгасена. Син прекоси вътрешния офис и видя, че вратата към кабинета на Уърт не е заключена.
Чувствайки се като крадец, тя се промъкна на пръсти до бюрото и остави на лъскавата му повърхност розичката заедно с благодарствена бележка, предварително написана в нейния кабинет.
— Не мърдай!
Тя изписка уплашено и рязко се обърна. Той стоеше на вратата към тоалетната на офиса, приклекнал в полицейска поза, изпънал пред себе си ръце, сякаш обгърнали дръжката на късоцевен 38-калибров.
— Изплаши ме до смърт!
— Защо се промъкваш така в офиса ми?
— Къде е мисис Хардимън?
— Отиде си. И аз тъкмо се канех да си тръгвам.
Усмивките, цъфнали на лицата и на двамата, показваха колко много се радват, че се виждат. Той свали „револвера“ си и известно време двамата стояха и се усмихваха през разстоянието, което ги разделяше.
— Аз, ъ-ъ, дойдох да ти благодаря за розите. Бяха толкова прекрасни, че просто исках и друг да усети красотата им.
Той отиде до бюрото, вдигна розичката и започна да я върти между пръстите си, четейки благодарствената картичка на глас.
— „Поет ти не си“. — Той се изсмя късо и вдигна усмихнатите си очи към нея. — Ужасни са, нали?
— Най-лошото нещо, което съм чела. Но ми хареса чувството.
Те отново попаднаха в магията на усмивките и втренчените погледи. Син първа намери начин да се отърве от нея.
— Е, аз дойдох само за това. Ако не си тръгна веднага, ще закъснея да взема Брендън.
— Почакай ме само една секунда и ще слезем заедно до долу.
Той заключи офиса и двамата си тръгнаха заедно. Вървейки по коридора, двамата бърбореха за незначителни неща — времето, работата, как Брендън ходел на детска градина, — но и двамата ясно усещаха ръката на Уърт, леко придържаща талията й.
Харесваше у него начина, по който бе преметнал сакото през рамо, свил пръст като кука.
Харесваше у нея начина, по който косата й се поклащаше върху раменете.
По челюстите му бе избила тъмната сянка на късния следобед.
Бедрата й се поклащаха съблазнително в тясната пола.
Тя се качи в асансьора и се облегна в единия ъгъл. Той зае срещуположния ъгъл. Едната му ръка все още държеше сакото, а другата спокойно почиваше на хромирания парапет, обикалящ цялата кабина.
Докато асансьорът бавно се спускаше надолу, те не откъсваха очи един от друг. Никой не се качи. Точно преди да стигнат до паркинга, Уърт внезапно пусна сакото си на пода, протегна ръка към червения авариен бутон и го натисна.
Рязкото спиране на асансьора свари Син неподготвена. Тя тихо ахна и се вкопчи в парапета. Когато отново възстанови равновесието си, Уърт вече я бе притиснал в ъгъла. Ръцете му обгърнаха талията й, притискайки тялото й към неговото, устните му тържествуващо намериха нейните.
Безтегловността, загнездила се в стомаха й, нямаше нищо общо с движението на асансьора, а със самата нея, с онзи непресъхващ извор на страст, толкова дълбок и тъмен, че тя се съмняваше дали никога изобщо ще успее да стигне до дъното му. Прекрасните му води се пенеха около нея, омайваха я и я теглеха надолу.
Всяка целувка бе по-пламенна от предишната. Страстта на единия напълно подхождаше на страстта на другия. Уърт пъхна ръце под сакото й и разкопча копчетата на блузата. Избута плата встрани и видя гърдите й — трептящи и зачервени над силно нарязания сутиен.
— Прекрасно е като сън! — каза той задъхано и прокара кокалчето на пръста си по трепетната плът, но твърдото зърно, прозиращо през тънката дантела.
Син постави ръка на твърдата му набола буза и дръпна главата му надолу. Искаше да чувства устните му върху себе си, по себе си, около себе си. Тя също имаше сънища.
— Толкова ми се иска да те вкусвам! — изстена той с устни, заровени в нежния каньон между гърдите й.
— Направи го.
— Да те вкусвам? Да те изсмуча? Да те изближа? Кое точно, момиченцето ми?
— Всичко.
Милувките на устата му оставяха по кожата й пламтящи места, тялото й трепереше от желание, ушите й звъняха.
Минаха няколко секунди, докато разберат, че някъде откъм горните етажи някой с нетърпение чака асансьора и звънът, който чуваха, идваше от алармения звънец.
Уърт се отдръпна от нея и с неловки пръсти отново закопча блузата и, разминавайки копчетата и илиците. Лицето му бе обагрено от страстта и Син знаеше, че нейното сигурно изглежда в същото състояние. Чувстваше как кръвта шуми във вените й.
— Готова ли си? — попита я хрипливо.
Тя кимна и приглади косата си, която ръцете му бяха разбъркали. Уърт отново пусна асансьора. За щастие долу на паркинга нямаше никой. Те излязоха от асансьора и се насочиха към колите си.
Той взе ключовете от нейната кола от треперещите й ръце и отключи вратата на шофьора. Тя се намести зад волана. Той й подаде ключовете през отворената врата и се наведе да я целуне лекичко.
— До утре вечер, Син.
— До утре вечер, Уърт.