Сандра Браун
Сънувам твоите нощи (2)

Втора глава

Уърт прехвърли ръка през раменете на Син и така прегърнати, двамата се отправиха към внушителния и вдъхващ респект вход на блока.

Тя се усмихна на портиера и Уърт я въведе в просторното фоайе с фонтан в средата.

— Почти си бях тръгнала — каза тя.

— Радвам се, че не си го направила. Дълго ли ме чака?

— Около час. Да не си спирал някъде да пийнеш нещо?

— Не, ходих до фитнес залата, след като излязох от работа.

В асансьора те се облегнаха на противоположни страни и се усмихнаха един на друг. Тя огледа късите панталони и спортното му яке с критичен поглед.

— Фитнес залата, а? Надявам се, че не си се разкарвал из коридорите на „Лансинг и МакКол“ в този вид. В противен случай чувствам се задължена да те порицая.

— Ако си дошла да се заяждаш, по-добре си тръгвай още сега. Няма да повярваш колко неприятен ден беше този.

— Същото е и с мен. Дойдох да пийна чаша вино с теб.

— Все ще се намери малко вино и при мен.

Отправяйки й широка усмивка, той излезе след нея от асансьора и тръгна по коридора към апартамента си на двадесетия стаж.

На вратата Син се спря и се обърна към него.

— Сигурен ли си, че вътре няма някое младо маце, потънало до шия в пенливата вана и в скверните си помисли?

— Ти пък чак толкова ли за покварен ме имаш? — престори се той на обиден, отключи и я бутна вътре. — Хайде — викна на пустите стаи, — всички голи мацки, очиствайте терена! Този път не съм сам. Съвестта ми е тук.

— Опазил ме бог! Да съм ти съвест ще е една безкрайна и ужасно неблагодарна работа. — Тя пусна чантичката си на масичката в антрето. — Почти толкова неблагодарна, колкото и тази, която имам в момента.

— Какво чувам? — постави ръка зад ухото си той. — Дали не долавям нотка на разочарование от професията?

— Разочарование, самосъжаление и отчаяние.

Светло кестенявата вежда се повдигна лукаво.

— Струва ми се, че обстоятелствата налагат две чаши вино.

— Обаче малки. С колата съм и трябва да се прибирам вкъщи.

— Сега ще ги донеса, а ти излез на терасата.

След няколко минути той се присъедини към нея. Тя се бе облегнала на парапета, загледана към центъра на града на няколко мили от тях, но сякаш достатъчно близо, за да се докосне с ръка.

Залязващото слънце, отдясно на Син, се оглеждаше в стъклените небостъргачи, с които се отличаваше Далас, плащайки дан на съвременната архитектура. Вечерта беше хладна, бележеща началото на есента. Небето бе кристалночисто — тъмновиолетово на изток и аленочервено на запад.

Живописната гледка, откриваща се оттук, бе една от причините, насърчили Син да уговори Уърт да купи този апартамент преди няколко години. Тим му бе казал, че това е една добра инвестиция без никакъв риск. Нейната гледна точка обаче бе любовта към красивото.

Той й подаде виното. Тя пое чашата и каза:

— Винаги когато изляза на тази тераса, се сещам за Тим.

— Защо? — Уърт седна на сгъваемия стол, свали обувките и чорапите си и съсредоточено заразглежда мехура на стъпалото си, появил се по време на тренировката в залата.

— Сигурно защото точно от това място той те поздрави за покупката с чаша в ръка, спомняш ли си? Отворихме бутилка шампанско…

— Топло шампанско.

— … и пихме за новия ти дом и за твое здраве.

— Ти го нарече не дом, а дворец на удоволствията — напомни й той, насочил бутилката бира към нея. — А след шампанското ти и Тим се ометохте и ме оставихте в апартамент, пълен с неразопаковани кашони и стиропор.

Усмихвайки се на приятния спомен, Син се облегна назад в шезлонга. Остави чашата си на малката масичка и опъна ръце над главата си. Преди Уърт да дойде при нея на терасата, тя бе свалила сакото на костюма си, бе извадила блузата от полата и изритала обувките. Почувствала се по-разтоварена от дни насам, каза със слаба усмивка:

— Това, че те изоставихме, не трябваше да си го спомняш.

— Майтапиш ли се? Аз дори си спомням извинението ви.

— И какво беше то?

— Тогава ти още кърмеше Брендън и каза, че е време да го храниш.

— Съвсем нормално извинение.

— И удобно — допълни той. — И най-важното — неоспоримо. Бе споменала нещо, че кърмата ти протичала и аз се уплаших да не се получат някакви усложнения.

— Какви например?

— Откъде да знам? Аз съм просто един тъп ерген. Когато си мисля за гърди, то е в съвършено различен контекст.

Тя се засмя и отпи от виното си.

— Как върви брокерският бизнес?

— Кофти. През последните три седмици пазарът непрекъснато спада. Опасявам се, че ще го видиш на отчета си.

— Имам ти доверие.

В завещанието си Тим й бе оставил процент от чистата печалба на фирмата. Всеки месец тя получаваше доклад и внасяше дивидентите в спестовна книжка на името на Брендън.

— Днес трябваше да обядвам с една дама, чието портмоне отдавна ухажвам — каза й той.

— Дама, а?

— Искам да кажа — възрастна, Син.

— Някъде около трийсет и пет ли? — попита тя невинно.

— Не, някъде около осемдесет и пет. Имах среща с нея в една чайна в Хайланд Парк. Знаеш, от ония заведения, дето посетителите са със сини коси и носят бели ръкавици.

— И мъжете ли?

— Както и да е — продължи Уърт, мръщейки се на не особено сполучливите й шеги, — обади се по телефона и отмени срещата.

— Съжалявам.

— Стига за моите проблеми, кажи ми сега за твоите. — Той сложи лакти на коленете си и се наведе напред. — Какво не е наред?

— Свърши ми виното.

Мърморейки проклятия по неин адрес, той взе чашата й и изчезна във всекидневната. Лампите се бяха включили автоматично благодарение на предвиденото за целта реле. През стъклената стена на прозореца Син го виждаше как й налива още една чаша вино. Не беше от евтиното вино от кутии, а от някаква скъпа марка.

Уърт винаги бе обръщал внимание на качеството, защото бе свикнал с него, израсъл като единствено дете на заможни родители. След тяхната смърт той наследи доста солидно по размери състояние. За него Лансинг и МакКол представляваше поле за изява, а не начин да си изкарва хляба.

Апартаментът му бе разкошно обзаведен и безупречно чист. Веднъж Уърт бе прекратил връзката си с жена само защото тя хвърляше целофанената опаковка на любимите си ментови бонбони в пепелниците. Това бе смешно, помисли си Син, като се има предвид, че Уърт не пуши и на никого не позволява да пуши тук, така че пепелниците винаги си стояха празни.

Уърт бе ужасно придирчив относно дома си, дрехите си и особено към приятелките си. Винаги намираше някой недостатък на жената, с която излизаше. Твърде висока. Твърде ниска. Твърде слаба. Твърде пълна. Твърде креслива. Твърде свита. Твърде амбициозна. Твърде ленива. Твърде хубава. Твърде плоска. Твърде злобна. Тим непрекъснато му се караше, че много бързо ги разкарва, но по такъв начин, по който може само най-добрият ти приятел, и то женен.

— О’кей, ето ти виното — каза той, като се върна, подавайки й чашата — Аз пък си отворих още една бира, така че всичко е наред. Само не мога да разбера защо е тъжно лицето ти.

— Не знам, Уърт.

— Кажи де.

— Не, наистина. Не знам.

— Да не би кръщелникът ми да не те слуша?

— Освен някои странни навици при хранене, той…

— Странни навици при хранене ли?

— Вади стафидите и ги подрежда… — Тя прокара пръсти през косата си, която лъчите на залязващото слънце бяха превърнали в разтопен карамел. — Няма значение. Брендън не създава проблеми. Той дори е единствената ми радост.

— Неприятности с Ладония? Не мога да си го представя. Бих се оженил за тази жена в минутата, в която ме поиска.

— Уърт Лансинг, ти си един безсъвестен лъжец. Не обръщаш абсолютно никакво внимание на жена, чиято възраст или степен на интелигентност превишават размера на бюста й.

— За втори път тази вечер се опитваш да ме уязвиш. Престани или ще стана лош!

— Давай! Ще го понеса някак си.

— Окей. Сама си го поиска — предупреди я той. — Ако не се разбираш с майка ти, готов съм да се обзаложа, че ти сама си си виновна. Тази жена е светица.

— Готова съм да призная, че за повечето ни спречквания съм виновна аз — каза тя уморено. — Моя беше идеята тя да дойде да живее с мен и Брендън, когато татко умря, но нито веднъж не съм съжалила за това. По-добре Брендън да си седи вкъщи, отколкото да ходи по детски градини. Освен това на две вдовици им е по-лесно да се справят със самотата. Мисля си, че съм я подкрепяла толкова през тази година и половина, откакто татко си отиде, колкото и тя подкрепяше мен, когато загубих Тим.

— Сигурен съм, че е така.

— Но тя непрекъснато ми опява, Уърт.

— Опява ли ти?

— Да съм излизала и да съм се занимавала с още нещо, освен с работа.

— Правилно.

— Моля те, не започвай и ти.

Той остави бирата си на масата и взе ръката й в своята. Изправяйки я, застана зад нея, както бе седнала на шезлонга, и го обкрачи с дългите си крака. Задникът й се оказа между широко разперените му встрани бедра.

— Дръж това! — Той събра косите й в юмрука си и ги отметна нагоре, откривайки врата. — Ако някой въобще се нуждае от разтриване на врата, това си ти.

— М-м-м, благодаря — промърмори тя, когато силните му пръсти започнаха да разтриват схванатите и мускули.

— Слушай, Син…

— О, не! Винаги когато започваш някое изречение с думите „Слушай, Син“, то е нещо, което не искам да чуя.

— Казвам ти го, защото знам, че Тим би искал да ти го кажа.

— Знаех си, че тази разтривка ще има някаква цена.

— Млъкни и слушай. Говори твоят най-добър приятел. Тази вечер явно си дошла при мен за съвет, затова ще ти дам някой и друг. — Преди да продължи, той пое дълбоко дъх. — Ладония е права. Трябва да събудиш интереса си към нещо извън работата. Знам колко много обичаше Тим. Аз също го обичах. Той беше най-добрият приятел и съдружник, за когото човек може да мечтае. Никои не би могъл да го замести.

Известно време продължи да разтрива раменете и в мълчание и тя започна да усеща разтоварващия ефект от масажа.

— Никога не би могла да предположиш, че един следобед, връщайки се вкъщи след работа, той ще катастрофира и ще се убие. Ти го прие много трудно и кой би могъл да те обвини за това? Но, Син, скъпа — прошепна, подпрял брадичка на рамото и, произнасяйки думите право в ухото, — това се случи преди две години. Та ти още нямаш трийсет. Просто трябва да продължиш да живееш.

— Това ми е ясно. Уърт. Сърцето ми ще трепва винаги когато си помисля за това, което е било и никога няма да се върне, но реших, че това, което се случи с Тим, няма нищо общо с моя случай. Несигурна и недоволна съм от моя живот.

— Но аз си мислех, че обичаш работата си. Тим те остави в такова добро финансово състояние, че даже няма нужда да работиш. Веднъж дори те чух да казваш, че консултациите ти доставяли огромна радост.

— Толкова са безполезни.

— Как може да говориш така? При теб идват за помощ изпаднали в беда жени и ти им я даваш.

— Така ли? Вчера дадох консултация на една жена, която е бременна за трети път. За трети път, а е само на седемнайсет години! — възкликна тя. — Не бе се вслушала в нито един от съветите, които и бях дала по-рано. За нея контролът над бременността е безплатен, но тя не използва това предимство. Все едно че говориш на стената.

— Не бива да обвиняваш себе си за действията на другите. Съветът ти е бил разумен, а дали тя ще го използва или не — си е неин проблем.

— С ума си го разбирам, но всичко това е толкова безнадеждно. Неотдавна едно петнайсетгодишно момиче реши да даде бебето си за осиновяване, но се страхува да ходи на училище, докато е бременна, тъй като е водачка на клакьорките. По-скоро би зарязала училище, отколкото да стане непопулярна. Друга пък днес плака цял час, защото се страхувала, че баща и ще я изрита от къщи, когато разбере, че е бременна, но тя пък иска да роди. И това са само случаи, за които се сещам, без да си напрягам мозъка. Иначе бих могла да ти разправям цяла нощ. А какво правя аз за тях? Седя си удобно зад бюрото, раздавам им салфетки и кърпички и им разправям, че разбирам проблемите им, като в същото време ми е пределно ясно, че изобщо не ги разбирам, тъй като едно време съм имала щастието да не се сблъсквам с тях. Чувствам се толкова фалшива.

— Чувстваш се така, защото не си такава.

Тя го погледна през рамо.

— Това пък какво беше? Не говориш смислено.

— Съвсем смислено говоря даже. Ако ти не вземаше проблемите им присърце, щеше да приличаш на ония дървени циганчета под стъкления похлупак, които продават късметчета по петак парчето. Щеше да им подхвърляш по някоя и друга добра дума, дето да ги накара за известно време да се почувстват по-добре, и да ги отпращаш.

— Вярно?

— Вярно. — Той я целуна лекичко по врата и плъзна пръстите си надолу по гръбнака й. — Работата ти може да е извинение за бъркотията, в която се намират, но не бих казал, че е причина за проблема ти.

— Това означава ли, че се връщаме към излизанията и контактите извън работа?

— Означава.

— Време е да се прибирам.

— Няма да стане. — Той я хвана за раменете и я дръпна върху гърдите си. — Как си с половия живот?

— По-страшна от лъвица.

— Радвам се да го чуя.

Тя се засмя, отпуснала глава на гърдите му. Бяха широки, космати и само частично покрити от якето му.

— Ако щеш вярвай, но наистина имам един поклонник.

— Вярвам, разбира се. И кой е този щастливец?

— Срещнахме се в болницата. Той е гинеколог.

— Без майтап? Е, те такъв искам да стана, като порасна.

Тя го смушка с лакът в корема.

— Перверзник такъв.

Уърт изохка пресилено и каза:

— Разкажи ми за него.

— Хубав, очарователен и богат. Истинска мечта за жените.

— Брей, значи голяма работа! Откога излизаш с него?

— Излизах няколко пъти, но напоследък нещо престанах.

— Е, как така?

— Защото е хубав, очарователен и богат.

— Е, кой от двама ни сега говори смислено?

Тя попита:

— Какво може да иска един хубав, очарователен и богат гинеколог от мен?

— … когато цели легиони жени умират да си дигнат краката на неговите стремена.

— Ужасен си! — Тя се измъкна от стола и се обърна срещу него.

— Просто казах на глас това, което ти си мислеше. — С всички сили той се мъчеше да изглежда сериозен, но в ъгъла на устните му потрепна лукава усмивка. Блестящите сини очи се смееха. — Честна дума.

— Прав си — призна тя кисело. — Точно това си мислех: „Той ме ухажва само защото съм една от малкото, която не му е дала.“

— Ами щом го харесваш, защо не му дадеш? — Той се опъна на стола по същия начин, както го бе направила и Син — облегна се назад и протегна ръце над главата си.

— Искаш да кажеш…

— Ами да. Толкова е просто. Правиш го и толкоз.

— Не мога, Уърт. — Тя изрече думите тихо, но твърдо и се обърна отново към гледката, откриваща се от терасата. Светналите силуети на небостъргачите се открояваха на фона на спусналия се вече здрач — Има нещо толкова гадно пресметливо да си легнеш с някой непознат само защото ти се иска да правиш секс е него. Единственият мъж, когото съм имала, бе Тим.

— Знам.

Тя се обърна и го погледна въпросително.

— Помниш ли — каза той, — когато едно време СПИН-ът започна да ни плаши? Ти ме поучаваше да не продължавам с тези еднодневни връзки, а да си намеря почтено момиче и да спра безразборните си сексуални подвизи. Моят отговор бе, че почтени момичета вече не могат да се намерят, на което ти отвърна, че ти си била почтена, когато си се омъжила за Тим. Почти съм сигурен, че откакто Тим си отиде, не си била с никого и просто предположих, че… — Той красноречиво вдигна рамене.

Тя впери поглед в краката си.

— Джош казва, че много стегнато съм се отнасяла към секса.

— Джош?

— Докторът. Казва, че мога да говоря за секс с момичетата, които идват пра мен на консултации, но когато станело въпрос за мен, нещо съм се стягала.

— Техниката му се нуждае от малко шлифовка. Не особено тактичен кучи син, нали?

— Аз просто перифразирам.

— Е, и какво? Прав ли е?

В зелените й очи проблесна предизвикателно пламъче.

— И аз имам нужда от секс, както всяка жена.

— Поздравления! Кажи тогава на доктора, че не е прав. А още по-добре — докажа му, че не е прав.

— Не мога, Уърт — каза тя и гордата й стойка клюмна с няколко градуса. — Затова си мисля, че в думите му има известна доза истина. Когато излизам с някого се чувствам некомфортно, като знам какво се очаква от мен в края на вечерта. Сексуалният ми механизъм е толкова остарял, че чак скърца, но се мисля за нещо повече от още един експонат към колекцията на великия самовлюбен маниак.

— А защо не започнеш да си правиш собствена колекция.

— Ама ти не ме слушаш, Уърт! Проблемът ми не се състои в това, че се лишавам от секс. Тази депресия няма да секне в момента, в който си легна с някой мъж. Аз искам нещо повече. Искам…

— Какво?

— Не знам — каза тя отчаяно. — Маже би това е просто навик. Когато Тим умря, трябваше да придобивам нови навици. Може би твърде дълго съм се придържала към тях. Имам нужда от промяна, от нещо, което да ме разсее, нещо непредвидено в живота. Тази сутрин казах на мама, че искам да ми се случа нещо, различно от сивото ежедневие, което би ме… — Тя прекъсва, като го вадя, че става от шезлонга — Уърт, Къде отиваш?

— Току-що ме осени блестяща идея — надхвърли й тоя през рамо и влезе вътре.

Обхваната от любопитство, тя го последва. Босите й стъпала потънаха в меката вълна на овчата кожа, оформяща малко бяло островче на фона на тъмния паркет.

Уърт дръпна ципа на спортната си чанта и извади от нея сакото си, което бе натъпкал вътре на излизане от фитнес залата. Разрови се из джобовете му и най-накрая намеря това, което търсеше. После се обърна към Син, пляскайки със смачкания плик по другата ръка.

— Лекарството, което ще излекува всичките ти болести, се намира в ето този плик, малка госпожице.

Той й го подаде. Тя го взе с поглед, който сякаш ясно говореше, че мисли Уърт или за превъртял, или на път да превъртя. От плика извади розова хартия и зачете:

„— Скъпи Уърт, Ужасно съжалявам, но ме мога да дойда. Получи се нещо непредвидено. Ще ти обясня другата седмица.

Любов и целувки, Грета.

P.S. Миналият уикенд бе приказен. Потръпвал от екстаз, като се сетя за…“

Той дръпна листа от ръката й и го смачка.

— Не това.

— Тъкмо бях стигнала до най-интересното.

— Защо не видиш и останалото, ако обичаш? — попита я той рязко.

Върху плака бе щампован фирменият знак на някаква туристическа агенция. В него имаше два двупосочни билета за Акапулко, Мексико. Тя вдигна неразбиращ поглед към него.

— Е, и какво?

— Ама че бавно загряваш! Погледни датата.

— Днешна е.

— Точно така. Тръгване в десет часа вечерта. — Той я стисна за раменете и усмихвайки се широко, обяви — И ние двамата с теб тръгваме в десет часа вечерта.