Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Whole New Light, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 105гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona(2010)

Издание:

Сандра Браун. Сънувам твоите нощи

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

ISBN: 954–459–231–8

История

  1. —Добавяне

Дванадесета глава

— Здрасти.

— Здрасти.

— Изглеждаш фантастично.

— Благодаря.

Уърт протегна ръка и преплитайки пръсти с нейните, я дръпна в антрето си. После я отдалечи от себе си и я огледа по-обстойно.

— Страшна си.

Тя скромно наведе очи, но тайничко в себе си призна, че контенето й не е отишло напразно. В дома на красотата си бе направила маникюр, та дори и педикюр и бе обработила краката си с кола-маска.

Чувствайки лека вина, че обръща внимание само на себе си, бе завела Брендън да хапне една пица в любимия му ресторант, известен повече с игралните си площадки, отколкото с храната си, след което го бе оставила у приятеля му.

После взе вана с въздух под налягане и дълго се излежава в нея. След това обърна особено внимание на грима. Новата рокля бе още една екстравагантност, но тя оправда заплащането на чудовищната цена, като си напомни, че от години не си е купувала вечерна рокля. Нежното черно жарсе обгърна плътно тялото й.

Деколтето на роклята се спускаше дръзко и стръмно надолу, но двойното колие от фалшиви перли запазваше донякъде приличния му вид.

— Да го е страх човек да те докосне — каза той. — Почти.

Приближи се да я целуне. Син го очакваше и наклони глава на една страна. За нещастие обаче едновременно с нея той наклони главата си в същата посока и вместо устните им да се срещнат, носовете им се чукнаха един в друг. В съвършен синхрон и двамата промениха посоката на наклона и носовете им отново се срещнаха.

— Ти се накланяш на твое дясно и аз се накланям на мое дясно, окей? — каза той и се засмя тихо.

— Окей.

Целувката бе нежна и сладка.

— Готова ли си за замразени маргаритас? — прошепна той, без да вдига устните си от нейните.

— Напомняне за Акапулко?

— Правя всичко възможно да ти е приятно.

Той я отведе в дневната, настани я на тапицирания с бяла кожа диван и се отправи към кухнята. Уърт най-безсрамно и без да се крие, бе подготвил цялата обстановка в апартамента само с една цел — да я прелъсти. От сложната стереоуредба тихо се носеше едно от най-хубавите соул изпълнения на Линда Ронстад. Масата бе заредена с порцелан и в средата й имаше някаква екзотична композиция, състояща се от райски птички и тигрови лилии.

— По дяволите!

— Уърт?

— Ей сега.

Изненадана от бавенето и от очевидното отчаяние в гласа му, тя стана от дивана и отиде при него в кухнята, където го завари да ругае сложен електронен уред. Приличаше на инструмент за изтезание, конструиран от някой откачен зъболекар в момент на умопомрачение. А може и да беше вибратор за особено огнени натури.

— Какво е това? — попита Синтия, взирайки се с недоверие в лъскавата играчка.

— Купих го завчера. Това е ръчен миксер, но не мога да накарам проклетото нещо да работи.

Той отново направи няколко неуспешни опита.

— А прочете ли инструкцията?

— По дяволите, не. Какво ли може да му е толкова трудното?

— Къде е тя?

— Изхвърлих я заедно с кашона.

Синтия прехапа език, за да не му каже колко глупаво е постъпил. Както всички мъже, неразбиращи много от механика, той толкова се ядоса, че започна да блъска миксера в плота.

— Мисля, че това няма да помогне, Уърт. Защо просто не използваш стария миксер?

— Защото го отнесох в офиса, когато купих този.

— Е, аз и без това обичам ледени маргаритас.

— Така ли?

— Да. Наистина.

Накрая седнаха да ядат, бъркайки с лъжици в чашите и вадейки парчета миришещ на маргаритас лед. Най-накрая Уърт избута настрана чашата си, сипа си чаша скоч и вода, без да спира да ругае сложната техника.

— Няма значение, Уърт.

— Исках просто всичко да е както трябва.

Тия маргаритас заплашиха да се превърнат в главна тема на разговор тази вечер.

Приборите му издрънчаха, когато той ги бутна още по-далеч от себе си.

— Платих четиридесет долара за този стек. Не ми е жал за парите. Просто очаквах, че поне ще може да се яде!

— Сигурен ли си, че са ти казали само да ги притоплиш?

Малко преди това бе й казал, че ги е купил от един от най-добрите ресторанти в града. Син преглътна с усилие хапката, която бе дъвкала толкова дълго, че челюстите я заболяха. Месото обаче си оставаше жилаво като кожа за обувки и горе-долу със същия вкус.

— Сам главният готвач ми каза какво да правя. Обеща, че щели да бъдат magnifique[1].

Той целуна събраните връхчета на пръстите си, имитирайки готвача-французин, който му бе продал стека.

— И без това не бях гладна — излъга тя.

Бе направила графика си така, че да не страда от угризения на съвестта, когато тръгне по-рано за часа в дома на красотата. Изобщо нямаше желание да опитва пицата на Брендън, сервирана върху картонен поднос, и през целия ден не намери време да сложи нищо в устата си.

Ако Уърт не се бе отчаял толкова много с тия маргаритас и изобщо с цялото ядене, тя щеше да му предложи да нападнат хладилника и да си направят сандвичи. Като се вземе предвид състоянието, в което се намираше, би било по-разумно изобщо да се откаже от вечерята.

— Страшно съжалявам за стека — каза той, захвърляйки салфетката си.

— Голяма работа. Дай просто да си пием виното и… О, боже!

Вирнала чашата си високо вън въздуха, тя се бе изправила и бе бутнала стола си назад. Дясното и токче се бе закачило в персийския килим на пода в дневна и Синтия загуби равновесие, изпускайки чашата. Тя не се счупи. В замяна на това обаче цялото и съдържание от бургундско попи завинаги в тъканта на неговата гордост и радост.

Коленете на Син се удариха в пода.

— О, Уърт, не! Не мога да повярвам, че аз направих всичко това. Дай ми една салфетка! Бързо!

Тя трескаво се опита да попие рубиненото петно.

— Какво върви с виното?

— Сирене — каза той нещастно.

— Искам да кажа с какво се премахна вино. Сода бикарбонат? Оцет? Студена вода? Може би ако потопим една кърпа в студена вода и…

— Зарежи това, Син. — Хвана я за лактите и я вдигна на крака. — Сигурен съм, че има все пак нещо, с което да го премахнем. Специалист по сухо химическо чистене. Вероятно, Може би.

— Уърт, по-добре да бях умряла — проплака тя. Той се бе отървал от жена, която само бе хвърляла целофанени опаковки от бонбони в пепелниците, а тя току-що бе съсипала безценния му килим. — Спомням си, когато го купи. Толкова се гордееше с него.

— М-м-м. И все още се гордеех. Гордея — поправи се той бързо. — Искам да кажа, още се гордея с него.

— О-о-ох! — закърши тя ръце отчаяно.

Уърт я дръпна в прегръдките си и я целуна по шията.

— Забрави този проклет килим, Син. В момента най-важното нещо на този свят е, че ти си тук и че ще се любим.

Тя отдръпна глава назад и впери поглед в него, прокарвайки пръсти през косата му.

— Наистина ли?

Той я целуна силно.

— Наистина.

Преплели пръсти отново, двамата се отправиха към спалнята. Син боязливо прекрачи прага й. Често го бе подкачала на тема колко крещящо секси е обстановката в нея. На пода бе просната кожи от зебра. Пликът със завивките бе от черна кожа, осветлението — непряко, атмосферата — уютна. Той отметна завивките и под тях се откриха необятни простори бял сатен.

Сърцето й затуптя бързо. Тази стая, тя бе сигурна в това, бе свидетел на много любовни сцени. Син обаче искаше да бъде съвсем различна от другите. Искаше тази нощ да се запечата завинаги в съзнанието му.

Както често й се случваше, тя получи много повече, отколкото бе искала.

Той я обърна към себе си. След като обсипа с няколко бързи целувки устните й, той ги отвори леко с език, мърдайки го навън и навътре в устата, докато накрая това я накара да се вкопчи в него като удавник и да притисне таза си в неговия.

— Искам да те съблека, Син.

Той прошепна молбата си в косата й, после се отдръпна назад да види реакцията.

Тя навлажни устни, усмихна се нервно и бързо кимна. Той коленичи пред нея и свали най-напред обувките — жест, които й се стори изключително приятен, а също и чувствен, когато усети как дланите му внимателно разтриват ходилата й. После се изправи, ръцете му я обгърнаха и напипаха ципа на роклята й. Той обаче упорито не искаше да се отвори и Уърт го задърпа нетърпеливо.

— Ще ти помогна — предложи тя и избута ръцете му.

Или поне се опита да ги избута. Часовникът му се бе закачил в жарсето.

— Чакай малко, закачил съм се — каза той, като откри проблема. — Обърни се.

Тя мина под ръцете му и се завъртя. Най-накрая Уърт успя да откачи часовника си и да отвори ципа. Избутана от ръцете му, роклята се плъзна по тялото й и падна на пода, но магията на момента се бе разсеяла.

— Струва ми се, че не е повредена кой знае колко — каза той, мъчейки се да оцени нанесените щети.

Син издърпа дългата цяла миля нишка, която се бе измъкнала от плетката на чисто новата и изключително скъпа рокля.

— Не, наистина не е много.

— Съжалявам.

— Няма значение.

Той съблече тъмносиния си блейзър и прилежно го сгъна върху облегалката на фотьойла. Син, мъчейки се да върне романтичното настроение, му помогна да свали бялата си фланелка. Гол до кръста, той застана срещу нея, взе ръцете й в своите и ги вдигна към устните си, целувайки лекичко дланите, после ги притисна към сърцето си.

— Толкова си хубава, Син.

— Ти също.

— Искам те.

— И аз те искам. Толкова много, че чак ме боли.

Това му хареса и той се ухили хлапашки.

— Така ли? Къде? Тук? — Ръката му обхвана едната й гърда, изкусително подаваща се над дантеления сутиен. — Или тук? — прокара той пръст през зърното. — Или тук? — Другата му ръка бавно легна върху черните бикини, спусна се надолу по корема и я обхвана между бедрата. — Или тук?

Пръстите му помръднаха съвсем лекичко, но тя рязко пое дъх и го задържа.

— Ще ме подлудиш.

Той я вдигна на ръце и я отнесе в леглото. Полагайки я леко върху планините сатенени възглавници, той се отдръпна от нея само за миг, колкото да се съблече напълно. Бе чудесен с тази тъмна и загоряла кожа. Гол, строен и възбуден, той се изпъна до нея. Прегърнаха се и се целунаха горещо.

После Уърт се изправи на колене, мушна пръсти под ластика на гащичките. Докато свали колана, чорапите и гащичките — всички чисто нови, — остана без дъх.

Шепнейки страстни думички, той отново легна до нея и я взе в прегръдките си.

— Искам да ме галиш, Син.

Тя свенливо сложи ръка на гърдите му и разроши накъдрените косъмчета. Той изпъшка от удоволствие, когато тя съвсем лекичко докосна едното му зърно.

— Искам да ме галиш… долу. Моля те.

Ръката й, съвсем малка и крехка на фона на обширния торс, бавно се плъзна надолу по набраздените от ребрата гърди, прекоси плоския корем, мина покрай пъпа и се промъкна през гъста растителност. Пръстите й плахо го погалиха.

Уърт изкрещя.

Син изпищя.

Телефонът иззвъня.

Уърт се изправи като ужилен с изкривено от болка лице.

— О, боже! — извика тя, отдръпвайки виновната ръка. — Какво направих? Уърт? Уърт! Какво стана?

— Кра… кракът ми.

Той падна обратно на възглавниците и замята глава наляво и надясно, удряйки с юмруци по дюшека.

— Кракът ти ли?

— Прасецът ми. Спазъм. Схвана се. О-ох! По дяволите, боли!

Тя го погледна съчувствено, докато той продължаваше да се гърчи от болка, направи гримаса и прехапа долната си устна. Телефонът бе стигнал някъде към четвъртото позвъняване. Въздъхвайки с облекчение, че не тя е причината за агонията на Уърт, Син вдигна слушалката и я доближи до ухото си.

— Ало, ъ-ъ, дом Лансинг.

— Мисис МакКол ли се обажда?

Тя изобщо не бе очаквала някой да я търси тук.

— Да?

— Обажда се вашата служба за телефонно издирване. Оставили сте този номер, за да ви търсим, в случай че възникне нещо непредвидено.

— Точно така. Какво е станало?

— Поолекна ми малко вече — каза Уърт и стиснал зъби, леко започна да разтрива схванатия мускул.

— Обадиха се от полицията и…

— От полицията? — извика Син. — Брендън! Станало е нещо с него! Или с майка ми?

— Не мисля. Полицай Бъртън не каза нищо такова.

— Полицай Бъртън?

— Да. Той остави номера си и каза веднага да му позвъните.

Син се изтърколи от леглото и отвори чекмеджето на нощното шкафче да потърси нещо за писане.

— Готова съм, казвайте.

Тя надраска номера, който й даде телефонистката, на първата страница на малкото черно тефтерче на Уърт, над името Дженифър Адамс.

— Благодаря ви.

Тя прекъсна връзката и започна да набира трескаво.

— Кой беше? Какво е станало? — Уърт продължаваше да масажира прасеца си, но хвърли обезпокоен поглед към Син.

— Службата. Някакъв полицай се опитва да се свърже с мен.

— Полицай? Какво означава това?

— Не знам. Ало? — Отговориха още на първото позвъняване. — Полицай Бъртън ли е? Обажда се Синтия МакКол.

— Мисис МакКол — опита се той да надвика шумотевицата около него, — благодаря ви, че се свързахте с мен. Намирам се в дома на Дейвънпорт.

— Къде? Кой?

— Къщата на семейство Дейвънпорт. Тук, на „Бент Трий“. Както и да е, дъщеря им Шерил се е заключила в стаята си и отказва да излезе.

Син прокара пръсти през косата си. Изпита такова огромно облекчение, като разбра, че нито Брендън, нито Ладония са пострадали, та отначало не можа да разбере за какво става въпрос, кои са Дейвънпорт и дъщеря им Шерил.

— Шерил добре ли е?

— Не можем да разберем, но по гласа си личи, че е много разстроена. В чантичката й намерих вашата визитка и се запитах дали не можете да помогнете.

— Казвате, че се е заключила в стаята си?

— Точно така. Родителите й се мъчат да я накарат да излезе или пък поне да позволи на някой от тях да влезе при нея, но тя не дава. — Той сниши глас. — Страхувам се да не направи нещо неразумно. Схващате ли какво искам да кажа?

— Да, схващам. Кажете ми адреса и как да стигна дотам от „Търтъл Крийк“.

След като надраска упътването върху адреса на Дженифър Адам, тя затвори и хукна към мястото, където бе роклята й. Уърт, усетил тревогата от проведения телефонен разговор, вече си бе обул панталона и обувките и момента нахлузваше пуловер.

— Едно от момичетата, което идва при мен на консултация, е в беда — каза му тя. — Трябва да отида при нея.

— Ще те закарам.

Ръцете й, заети с обличането, изведнъж омекнаха и тя вдигна поглед към него, разбрала в този кратък миг, че го обича.

Не бе задавал никакви въпроси. Не бе настоял за никакви обяснения. Но бе посочил защо иска да помогне. Не седна да я убеждава. Не се оплака от наложените му притеснения.

Точно както в деня, когато казаха, че Тим е починал от страхотна катастрофа, Уърт и сега бе до нея, предлагайки безкористната си подкрепа. Предлагайки себе си.

Тихо и искрено, давайки си сметка, че за повече време няма, каза простичко:

— Благодаря ти, Уърт.

Бележки

[1] Великолепен (фр.) — Б.пр.