Сандра Браун
Сънувам твоите нощи (1)

Първа глава

Стафидите, помисли си Син МакКол, всъщност имат отвратителен вид.

— Брендън, моля те.

— Искам така да си ги правя, мамо, щото мога да ги гледам по-хубаво.

Син поклати глава и въздъхна примирено. Майка й тъкмо влизаше в светлата кухня и чу въздишката.

— Какво става? Какво пак се мръщиш, Синтия? — попита Ладония, запъти се право към кафеварката и си наля кафе.

— Внукът ти вади стафидите от попарата си и ги подрежда по ръба на купата.

— Колко е изобретателен!

Син отправи гневен поглед първо към майка си, а после и към капките мляко, образувани под всяка извадена стафидка.

— Опитвам се да му направя забележка, мамо, а не да насърчавам изобретателността му.

— Ти тази сутрин да не си станала с гърба нагоре? Пак ли?

Паузата между двата въпроса съвсем не бе случайна. По този фин начин Ладония Патерсън искаше да намекне, че мрачните настроения на дъщеря й се повтарят с твърде неприятна честота.

Син се престори, че не е доловила намека и започна да попива млякото със салфетка.

— Изяж си и препечената филийка, Брендън.

— Мога ли да си я отнеса в кабинета и да я ям, докато гледам Улица Сезам?

— Да.

— Не.

Двата противоположни отговора бяха произнесени в забележителен унисон.

— Майко, знаеш че съм му казвала…

— Искам да си поговорим малко, Синтия. Насаме.

Ладония помогна на четиригодишния Брендън да стане от стола и уви препечената му филийка в салфетка.

— Гледай да няма трохи.

Потупвайки го по дупето, тя го изведе през вратата, върна се и застана войнствено срещу дъщеря си. Обаче Син първа откри огъня.

— Тия постоянни намеци, когато се опитвам да възпитавам Брендън, трябва да спрат, майко.

— Не искам да говорим за това.

Ладония — стройна, привлекателна и освежена от току-що взетия душ — зае позиция от другата страна на масата.

Син с неохота се подготви за неизбежната родителска атака, защото усети приближаването й точно така, както усещаше и миризмата на кафе в момента. Погледна бегло часовника си.

— Трябва да тръгвам или ще закъснея за работа.

— Седни.

— Не искам да започвам деня с караници.

— Седни — повтори Ладония спокойно и Син се отпусна на стола. — Искаш ли още кафе?

— Не, благодаря.

— Това не си ти, Синтия — започна Ладония, след като се настани срещу дъщеря си с нова чаша кафе в ръка. — Пренапрегната си, избухлива, понякога си неадекватна, губиш търпение с Брендън. Ако не знаех за какво става въпрос, щях да си помисля, че си бременна.

Синтия завъртя очи към тавана.

— За това поне можеш да бъдеш спокойна.

— Но какво става с чувството ти за хумор? Какво става с теб напоследък?

— Нищо.

— Добре, аз ще ти кажа.

— Така си и мислех.

— Не ми се прави на много умна! — закани й се Ладония с пръст.

— Майко, нека не повтаряме този разговор рано сутринта. Вече знам какво ще кажеш.

— Какво ще кажа?

— Че не живея пълноценен живот. Че Тим е мъртъв вече две години, но аз съм все още жива, все още млада и, че пред мен има още доста години. Че имам чудесна работа, с която се справям много добре, но работата не е всичко. Че трябва да развия у себе си нови интереси и да завържа нови познанства. Че трябва да излизам, да се срещам с хора на моята възраст, да се запиша в някой клуб за самотни родители. — Тя й се усмихна печално. — Видя ли? Всичко това съм го научила наизуст.

— Тогава защо не постъпваш така?

— Защото това са неща, които ти искаш. А не неща, които аз искам.

Ладония скръсти ръце на масата и се наклони напред.

— А ти какво искаш?

— Не знам. Искам…

Какво? Син затърси причина за тъжното си настроение напоследък. Не беше лесно да се посочи какво й липсва в този живот. Ако знаеше какво е, щеше отдавна да попълни празнотата. От месеци насам й се струваше, че се движи във вакуум.

Брендън вече не беше бебе, нуждаещо се от постоянното й присъствие. На работа тя се чувстваше неефективна. Откакто се бе преместила при тях след смъртта на баща й, Ладония бе поела по-голямата част от къщната работа. Официално Син бе глава на домакинството, но титлата й не означаваше кой знае колко.

Нищо в живота не й носеше чувство на удовлетворение. Монотонно точещите се дни бяха изцедили младостта и жизнеността й.

— Искам нещо да се случи — каза тя накрая, — нещо, което да ме раздруса и да обърне живота ми.

— Внимавай добре какво си пожелаваш — тихо я посъветва Ладония.

— Какво искаш да кажеш?

— Смъртта на Тим доста жестоко те раздруса.

Син скочи от стола като ужилена.

— Как можа да кажеш такова ужасно нещо!

Тя грабна чантичката, куфарчето и ключовете и със замах отвори задната врата.

— Може би наистина е ужасно, Син. Не исках да прозвучи по този начин. Но ако искаш нещата да се променят към добро, не бива да седиш и да разчиташ на съдбата да ти върши работата. Ти сама трябва да се помъчиш да промениш нещо.

Син не отговори на това.

— Тъй като тръгвам толкова късно, движението по Норт Сентръл ще е станало вече кошмарно. Кажи на Брендън, че през обедната почивка ще му се обадя.

Обвита в бронята на справедливото си възмущение Син тръгна за болницата.

 

 

— Знам, че точно така казах, Джордж, но това беше вчера. На кого би му минало през ума, че ще ги обявят за продажба преди…

Уърт Лансинг направи знак на помощничката си да му налее още една чаша кафе. Задълженията й надхвърляха обаче границите на служебното. Мисис Хардимън бе негова секретарка, помощничка, майка и приятелка, в зависимост от случая — с всичко се справяше отлично.

— Знам, че това е моя работа, Джордж, но ти не си загубил…

Докато клиентът му сипеше огън и жупел, Уърт притисна слушалката към гърдите си.

— Друг някой обаждал ли се е? — попита той мисис Хардимън, която тъкмо поливаше цветята, украсяващи офиса му на дванадесетия етаж.

— Само зъболекарят ти.

— Той пък какво иска? Бях при него миналата седмица.

— Ами… Огледа рентгеновите ти снимки и каза, че имаш нужда от две пломби.

— Страхотно, страхотно! — Уърт изпусна дълга въздишка. — А да имаш някои добри новини? Сигурна ли си, че Грета не се е обаждала?

— Абсолютно — отвърна тя и върна месинговата лейка в шкафа зад мокрия бар.

— Добре, ако се обади, свържи ме — каза й Уърт, намигайки. — Без значение дали съм зает или не.

Тя му изшътка и излезе от вътрешния офис.

Уърт отново доближи слушалката до ухото си. Клиентът му продължаваше да ругае непредсказуемия стоков пазар.

— Джордж, успокой се. Ти просто избра неподходяща за теб стока, това е всичко. Нека сега малко помисля и ще ти се обадя още днес, преди борсата да е затворила. Имам цяла шапка със зайчета. Сигурен съм, че мога да измъкна поне едно.

След като затвори, Уърт стана от червения кожен стол, погледна телевизора, работещ непрекъснато на борсовия канал, и взе умалена баскетболна топка. После я хвърли към ринга, монтиран на вратата към офиса му. Не улучи.

Нищо чудно, не бе във форма. Изминалата седмица бе направо ад, той не бе стъпил нито веднъж във фитнес залата, нещо, което обикновено вършеше с религиозен фанатизъм всеки ден. Днес следобед обаче, зарече се, преди да се види с Грета, ще накара това тяло да се поизпоти и здравата да поработи. За този уикенд трябва да е в чудесна форма.

С всяка изминала секунда информацията, течаща в долния край на телевизионния екран, ставаше все по-потискаща. Той все още се чудеше каква форма да придаде на заека, обещан на Джордж, и разсеяно хвърляше стрелички по мишената и другия край на стаята, когато мисис Хардимън го повика на интеркома.

— Грета ли е? — попита с надежда той.

— Не, току-що отмениха срещата ти за обед.

— По дяволите! Тая стара уличница сякаш рине парите си с лопата — промърмори той.

— Договорихме се да я отложим за сряда. Добре ли е?

— Разбира се, но се надянах дебелият й портфейл да компенсира загубите за тази седмица.

— Искаш ли да се обадя на закусвалнята долу и да им кажа да ти изпратят нещо за обед?

— Не много препечен ростбиф с пшеничен хляб и много горчица.

Уърт проведе няколко телефонни разговора, хвърли няколко топки, метна няколко стрелички, отработи няколко голф топки, утеши тези клиенти, които днес бяха загубили пари, и поздрави онези, които бяха спечелили. Борсата затвори, преди той да успее да пробута стоката на Джордж на някой друг левак. Обеща на нещастния си клиент, че това ще му бъде първата грижа в понеделник сутринта.

Когато телефонът отново иззвъни, той се хвърли към него.

— Да?

— Ростбифът им току-що свършил — осведоми го мисис Хардимън.

— Да вървят по дяволите! Няма да обядвам! — Той тросна слушалката и се обърна към четирите стени. — Ама този ден няма ли край?

 

 

— Здрасти. Къде се губиш напоследък?

И без това ниският дух на Син падна още повече, като видя доктора да влиза в асансьора след нея. През последните няколко седмици тя го бе отбягвала. Повечето жени, без значение какво семейно положение имаха, биха я сметнали за луда, че избягва доктор Джош Мастърс. Той бе хубав, очарователен и имаше най-доходната практика на акушер-гинеколог в Далас. Бе извършил по-голям брой успешни раждания през последната календарна година от който и да било друг акушер в града.

Най-привлекателен от всички негови достойнства бе обаче фактът, че е ерген и богат.

— Здрасти, Джош.

Тя му се усмихна, но предвидливо отстъпи крачка назад. Както се бе притиснал в нея, човек можеше да си помисли, че асансьорът е претъпкан, а в него бяха само двамата.

— Нарочно ли ме отбягваш? — попита той, хващайки бика направо за рогата.

— Бях много заета.

— Толкова заета, че не намери време да отговориш на телефоните ми обаждания?

— Както вече ти казах — отвърна тя, леко повишавайки тон, — бях много заета.

Никога не би наранила човек с разбито сърце. Случаят с доктор Мастърс обаче не бе такъв. Той страдаше само от наранено его.

Но както пролича от по-нататъшния разговор, възстановителните му способности бяха забележителни. Без да се засяга, той продължи:

— Какво ще кажеш за вечеря?

Тя опита с отвличаща вниманието маневра и промени темата на разговора.

— Слушай, Джош, видя ли онази справка, която ти пратих? Дарлийн Доусън.

— Още вчера.

— Благодаря ти, че си я взел, въпреки че няма възможност да си плати. Бих я изпратила в безплатна клиника, но се боя да не би да възникнат усложнения с нейната бременност.

— Според болничния й картон тя вече е правила два аборта.

— Точно така. — Син поклати тъжно глава, замислена за положението, в което бе изпаднала седемнайсетгодишната девойка, дошла да се консултира с нея. — Иска да роди това бебе и да го даде за осиновяване.

— А ти искаш тя да получи най-доброто обслужване. — Той се наклони напред, притискайки я в ъгъла на асансьора. — Но израждането на здрави бебета не е единственото нещо, което правя добре, Син.

Доктор Джош Мастърс не страдаше от липса на самочувствие.

— Е, ето че пристигнахме.

Вратите се плъзнаха встрани, тя се промуши покрай него и излезе от асансьора.

— Почакай малко.

Той се спусна след нея, хвана я за ръката и я дръпна встрани от оживеното движете по коридорите на приземния етаж на акушеро-гинекологичната клиника. Отделението на Син се занимаваше с жени, търсещи възможности за избягване на нежелана бременност.

Преди да овдовее, тя не бе прилагала на практика титлата си на магистър по психология. Веднага след колежа бе последвал брак, а не след дълго се бе появил и Брендън. Месеци след смъртта на Тим всички я притискаха да приеме работата в клиниката, но тя, чувствайки се недостатъчно квалифицирана, се бе съгласила с известни резерви.

Персоналът на болницата, както и социалните работници, изпращащи клиентките при нея, бяха извънредно доволни от работата й. Само тя си мислеше, че е неспособна да се справя с нея. Повечето от случаите, с които се бе занимала, я оставяха потисната и с чувство за недобре свършена работа.

— Ти не ми отговори на въпроса — напомни й Джош.

— Какъв въпрос?

— Да вечеряме заедно довечера — каза той с усмивка, изпипана до съвършенство от зъболекаря му.

— Довечера ли? О, довечера не мога, Джош. Тази сутрин много бързах и не можах да обърна никакво внимание на Брендън. Обещах му да прекарам вечерта с него.

— А утре вечер?

— Утре какво е? Петък? Ами… не знам, Джош. Нека да помисля малко. Аз…

— Но какво ти става все пак? — Той сложи ръце на кръста и я изгледа с раздразнение.

— Какво искаш да кажеш?

— Няколко пъти излизахме с теб. Всичко вървеше идеално и после изведнъж започна да ме пращаш по тъч линията.

Докачена, Син отмахна дългата до рамо коса от лицето си с рязко движение на главата.

— Няма такова нещо.

— Тогава хайде да излезем пак.

— Казах ти, че ще си помисля.

— Имаше на разположение няколко седмици, за да помислиш.

— И пак не ми стигнаха, за да взема окончателно решение — сопна му се тя.

Обхващайки ръката й с галещо движение, Джош смени тактиката.

— Син, Син, виж сега, ние сме зрели хора, не е ли така? Нормално е да постъпваме като такива. Нормално е да излизаме, да се радваме един на друг…

— И да си лягаме ли?

Клепачите му се отпуснаха лениво.

— Не ми звучи никак зле.

Той бе пуснал в действие прелъстителната нотка в гласа си, от която на целия сестрински персонал на болницата, пък и на много от пациентките му им омекваха коленете.

Син издърпа ръката си от хватката му.

— Приятна вечер, Джош.

— Значи това било, така ли? — попита той и тръгна редом с нея. — Сексът.

— Какъв секс?

— В нашия случай — никакъв. Теб те е страх от него.

— Едва ли.

— Ти даже се страхуваш да говориш за него.

— Напротив, по цял ден говоря за секс.

Снишил глас, той продължи да върви до нея, двамата излязоха от сградата и се насочиха към паркинга.

— Говориш, да, но когато става въпрос лично за теб, губиш ориентация.

— Казах ти приятна вечер.

— О, хайде, Син! — Той отново посегна да я хване за ръката, но тя рязко се отдръпна. — Виждаш ли? Ти просто не даваш да те докосне човек, толкова се стягаш — извика той вече подире й, докато тя забързано вървеше към колата си. — Ако стоката не е за продан, престани да я рекламираш!

Когато излезе от паркинга и се включи в движението, ръцете й бяха спрели да треперят, но все още кипеше вътрешно. Самочувствието на доктора бе чудовищно и непоносимо. Как смее да й говори така само защото не бе позволила няколкото излизания с него да завършат с преспиване?

Спирайки на светофара на една от покритите с печална известност със задръстванията си пресечки, тя положи чело на ръцете си, трескаво стиснали във влажната си хватка волана. Може би Джош е прав. Може би тя наистина се стяга, когато става дума за секс. Хормоните й не бяха умрели заедно с Тим, но пък и тя не беше склонна да ги усмирява с помощта на първия срещнат мъж. Какво трябва да прави една обикновена и уважавана вдовица с дете в тия времена на безопасен секс със собствения си полов нагон, щом обектът на желанието й вече не е на разположение?

Труден въпрос. Твърде труден, за да му намери отговор този следобед. Денят бе започнал лошо още от закуска и бе продължил в същия дух чак досега. Това, от което тя спешно се нуждаеше в момента, бе да изплаче мъката си пред някой, който би я изслушал с търпение.

За голямо неудоволствие на останалите участници в движението, когато зеленото най-после светна, тя смени лентите и вместо да кара направо, направи ляв завой.

 

 

— Довиждане и приятен уикенд! — подхвърли мисис Хардимън на префучалия през външния офис Уърт.

— Точно такъв смятам да го направя. Утре си тръгни по-рано. Не е необходимо да висиш тук до пет часа. Запразнявай от по-раничко.

— Благодаря. Така и ще направя.

Асансьорът, безшумно свалил Уърт до подземния паркинг, бе последна дума на техниката, както и всичко останало в сградата, в която се помещаваше брокерската фирма по инвестициите на Уърт. Той размени няколко поздрави и благопожелания за приятно прекарване с останалите млади професионалисти, които също се готвеха да си тръгват.

Между тях имаше и една дама адвокат с крака като на газела и очи на лисица. От месеци насам двамата се измерваха с погледи и Уърт най-накрая бе решил да дръпне спусъка на финалния изстрел другата седмица. Той разбираше от лов на лисици.

Убеден в успеха си с дългокраката адвокатка, той си заподсвирква на излизане от асансьора и се отправи към спортната си кола. Усмивката му обаче постепенно угасна, като забеляза прещипания под чистачката плик на предното стъкло.

Още преди да го отвори и прочете кратката бележка в него, предусети, че съдържанието й няма да му хареса. Оказа се прав. Бетонните стени на паркинга закънтяха от невъздържаните му ругатни.

— Страхотно! — промърмори, сядайки зад волана и палейки. — Просто страхотно!

Слънцето беше вече почти залязло, когато той пристигна пред високия блок на Търтъл Крийк, където живееше. Както се бе зарекъл, преди това бе минал през фитнес залата, изкарал си бе всичкия яд от неприятния ден на тренировъчните машини, а след това и на баскетболната топка.

Спрял под арката на входа, където го посрещна униформен портиер, готов да му спести грижите по паркирането на колата, Уърт забеляза привлекателната млада жена, облегната на паркираната до тротоара кола. Тя също го видя, усмихна се и му махна. Уърт отвърна на поздрава, взе си чантата със спортните и принадлежности от дясната седалка и даде бакшиш на портиера. После заподскача надолу по затревения склон към мястото, където тя бе спряла.

— По дяволите, ти си направо отмора за окото! — Той я дръпна към себе си и я притисна в здрава прегръдка.

Син МакКол положи глава на рамото му и отвърна на прегръдката.

— Ти също.