Брийн Джилбърт
Прегърни ме силно (9)

Глава IX

Фронси се наведе над готовия за път месингов пътнически сандък. Тя внимателно подреждаше вещите на господарката си в предназначените за целта отделения. Обръщайки се към Каси, която стоеше и гледаше замечтано през прозореца на спалнята, тя попита срамежливо:

— Мога ли да сложа моите дрънкулки във вашия сандък? Има достатъчно място и аз искам кочияшът да ги върже здраво, а не само да бъдат подхвърлени на покрива на каретата с другите сакове и кутии.

— Разбира се — каза Каси и пусна пердето, като се опитваше да не мисли повече за Кингсли — Фронси, можеш ли да направиш едно заклинание?

— Що за въпрос! Вие мислите, че говорите на хаитянка? Аз не правя заклинания. Доктор Томас беше твърдо против тях.

— Но ти би могла, ако желаеш.

— Разбира се, че не!

— Няма да го направиш, даже ако искаш да очароваш Ян Фипс?

— Аз не се нуждая от магии и магьоснически трикове за Ян Фипс. Какво щяха да помогнат преклонението пред драконите, тревите и кръвта за чувствата, които той изпитва към мен и аз към него?

Фронси разгледа самоуверено прекрасното си мургаво лице в огледалото.

— Но да предположим, че трябва да бъдете разделени с години, може би? Да предположим, че друга жена е решила да ти отнеме Ян Фипс, и ти се страхуваш, че той ще те забрави? Тогава не би ли използвала заклинание?

Пълните устни на Фронси се изкривиха и показаха голямото й отвращение, когато момичето стрелна господарката си с презрителен поглед, издаващ недоволството й.

Каси упорстваше:

— Да кажем, че не си сигурна, дали Ян те харесва толкова много, колкото ти искаш. Щеше ли да вземеш тези синци, чантата си от пера, пръстените и да направиш така, че да ти послужат за целта?

— Какво ви е? — попита Фронси обидена. — Аз оправям багажа, а вие стоите унила до прозореца и говорите за омагьосване и лоши магии. Срамота!

— Искам да знам! — каза заповеднически Каси.

Мургавото момиче се извърна бързо и отиде да се занимава с дрънкулките, които висяха на дървената закачалка.

— Кажи ми!

— Току-що ви казах. Заклинанията са за хора от някоя секта или за езичници, или за някои стари, мъдри хора, като моята баба Джей. Защо питаш за магии и ме караш да се чудя за Ян?

Каси я погледна замислено и като че ли желаеше да даде пояснение, но не намираше точните думи.

— Можеше ли твоята баба да прави заклинания и магии?

Тя издърпа заплетеното кълбо от сини и жълти синци, нанизани на върви. След това взе една фигурка от слонова кост.

— Да предположим, че трябваше да го поставя в джоба на мъжа, който искам да имам. Щеше ли това да свърши работа?

Фронсина грабна предмета, сложи го в сандъка и затвори капака с трясък.

— Не искам това нещо да попадне, в който и да е джоб! Получих го от една мисионерка, много преди вие да сте била родена.

Каси нарочно отново отвори сандъка и извади пръстена с големия син камък, който беше нанизан заедно с други на къса плетена каишка.

— Какъв вид заклинание се прави с това?

— Изненадана съм от вас, госпожичке. Това е един пръстен, който брат ми намери и ми го даде. Няма никаква магия тук. Това са само хубави неща, които са спомени за мен. Аз ги пазя от толкова време, че те са станали скъпи за мене.

Отказвайки се от фантазиите си, свързани с изкуството да омагьосва, Каси изведнъж поиска да знае историята на всяко едно от съкровищата.

— Този колан от мидени черупки?

— Намерих черупките и ги нанизах, докато се грижех за вас.

— Това огледало с панделката?

— Падна от файтона на една дама и баба ми го хареса. Един ден тя ми го даде.

— А този ярък зелен пръстен?

— Чичо ми ги прави и ги продава. Той ми е подарък.

— Този сив, стар пръстен? — показа тя един матов, оловен пръстен с черен камък.

— Беше даден за един мъж, когото познавах някога, но не успях да го предам! Сега затворете капака на сандъка и се пригответе за пътуването.

Фронси беше излязла от търпение напълно.

Подавайки всички ценни неща, Каси каза с въздишка:

— Ако можеш да омагьосаш един мъж да се привърже към едно момиче, това би било чудесно нещо.

Тя вдигна косата си нагоре и я закрепи с фиба. Мислите й се насочиха към Кингсли, изживявайки отново омайния момент, когато той я беше взел в ръцете си в хотел „Крал Джордж“.

— Нещо главата ви не е в ред тази сутрин, госпожичке! Не зная какво да правя с вас? Вие се държите като mono l’oie, един идиот!

— Не съм глупава гъска. Едно любовно заклинание би помогнало влюбените да запазят моментното щастие за цял живот.

— Не! Заклинанието е противопоказно на любовта. Не можете ли да видите? Сама по себе си любовта е магия. Вие избрахте любовта. Вие не сте измамена с магия. Джейс казва, че заклинанията за любов и омраза са лоши магии. Само тези за помощ и закрила са добри.

Каси изгаряше от желание да зададе друг въпрос, когато леля й влезе в спалнята.

Лицето на Летития, покрито с деликатни бръчки, изразяваше задоволство, а меките, светлокафяви очи играеха.

— Няма нужда да бързате с подреждането на багажа. Пътуването се отлага за утре.

— Защо?

Летития се поклони важно.

— Заради теб, моя скъпа племеннице.

Самият Руфъс Пейт щеше да похвали неговата любезна привърженичка за обстойната й проповед, с която тя обясни причината за отлагането на пътуването.

Мисис Пикеринг увери Каси и Фронси, че това беше знак на чудните пътища на Провидението, както и пример за награда на добродетелта. Това даже беше доказателство, че светилото не може да бъде скрито под шиник, т.е. таланта да бъде погребан.

Казано накратко, лейди Тримейн, Онора и Каси бяха първо поканени, а след това им бе наредено да се явят в замъка на лейди Илейн Рембо този следобед на чай, даден в чест на участниците в благотворителния базар.

— Ние не трябва да закъсняваме с пътуването, лельо Летития — каза Каси. — Вие сте приготвили всичко за път, а не е необходимо аз да присъствам на това събиране.

— О, да, моя мила Касълмейн!

Летития предполагаше, че за всичко това е виновна лейди Брекенридж.

— Наистина трябва да отидеш. Защото… — тя направи драматична пауза, бузите й бяха младежки и блестящи. — Ако ти не отидеш, нито лейди Алида, нито пък дъщеря й е необходимо да си правят труда да се появяват!

Фронси се изсмя тържествуващо.

— Представете си, тези двете да липсват от висшето общество и от цялата церемония в замъка на Рембо.

— Точно така! Страхувам се, че лейди Алида беше много разстроена, но от съобщението, което кочияшът на лейди Илейн донесе, личеше ясно, че ти си тази, която е поканена и на която трябва да отдадат заслуженото, като на човек, помогнал най-много в организацията на базара. Те могат да отидат само като твои придружителки.

— Колко хубаво — каза въздържано Каси.

— Приготви се, Касълмейн. Лейди Алида ще намине да ти каже за това, когато й мине малко лошото настроение.

Каси беше сама в стаята си, когато Онора почука и влезе, като държеше една рокля в ръцете си.

— Предполагам, че знаеш за чая. Помислих, че може би, би ти харесало да облечеш тази рокля.

Каси докосна плисетата на меката, жълта рокля от муселин с фина дантела отпред и на ръкавите и красивата пола, богато падаща над многото фусти.

— Благодаря. Прекрасна е, но аз ще облека това, което имам.

— Но майка избра тази рокля от моя гардероб, за да имаш нещо наистина хубаво!

— Много мило от ваша страна, но мисля, че няма да я приема. Моята леля и аз ушихме тази рокля и се чувствам добре в нея.

Онора сложи жълтата рокля върху зелената.

— Но тя е за много официални случаи. Наистина, пробвай я, Каси.

— Искрено благодаря, но бих предпочела да не го правя.

— Но всички, които работеха за базара, са виждали зелената ти рокля десетки пъти. Не ти ли харесва жълтата? Имам една синя, която е много красива.

Никога Онора не е била по-благосклонна.

— Харесвам жълтата много. Това е само, защото предпочитам да нося моите собствени дрехи.

Изражението на Онора се измени рязко и сега то изразяваше негодувание и яд.

— Искаш да ни накараш да се чувстваме неудобно! Да ни засрамиш! Това е, което ти искаш, нали?

— Може да изглежда по този начин, но аз просто харесвам повече моите собствени дрехи.

— Лейди Илейн е поканила дами в двореца, а ще присъстват също и служещи от флота. Не можеш наистина да облечеш тази всекидневна рокля за едно такова събитие.

— Освен това, аз не държа да отида там — каза Каси, съзнавайки, че тя имаше предимство по силата на обстоятелствата, и бе решила да действа по свой начин.

— Хората ще помислят, че ние — дядо ти и всеки от нас — се държим зле с теб — избухна Онора. — Защо не можеш да бъдеш добра и благодарна?

— Онора, опитай се да разбереш — аз не се срамувам от себе си или от нещо, което имам. Аз ще бъда с тази хубава зелена рокля, в противен случай, няма да приема поканата.

— Ти си прекалено горда и ние ще те оставим вкъщи!

Онора се втурна навън и тръшна вратата.

Останала сама, Каси направи един реверанс пред огледалото, чувствайки се само малко виновна за това, че знаеше, че лейди Алида не може да не я допусне до тържеството. „Щом щяха да присъстват хора от флота у лейди Илейн, то Кингсли щеше ли да е между тях?“ — чудеше се тя, като усещаше отново устните му върху своите и чуваше думите му: „Нямам намерение да ти позволя да заминеш!“

Въпреки здравите възгледи на Фронси, споменът от очите на Кингсли, допирът на неговите пръсти, чудото от времето, което бяха прекарали сами в малката стая, всичко това й действаше като магия.

 

 

Каси седеше и бъбреше с лейди Брекенридж и почитаемата Джойс Атертон. Бяха седнали на изящни, позлатени столове, разположени пред един великолепен гоблен. Главната приемна зала в замъка на лейди Рембо бе отворена и се свързваше с другите салони. Всеки сантиметър от това огромно пространство бе изпълнен с членове на организационния комитет на базара, хора от двореца, светски жени, които бяха направили малко за вдовиците и сираците на моряците, но не можеха да бъдат пренебрегнати за един такъв случай. Разкошните салони кипяха и трептяха от стотиците разговори, от звънтенето на фин, китайски порцелан, от приятелски радушен шепот.

Лакеи в атлазени ливреи и напудрени перуки разнасяха подноси с най-отбрани деликатеси, докато лейди Рембо се движеше между гостите си и разменяше подходящи реплики с всеки от тях.

— Тя добре се справи с краткото известие — каза Джойс Атертон и погледна Каси многозначително. — Когато научи, че вие заминавате в провинцията, каза, че не може да бави повече момента на това събиране.

— Беше толкова великодушно от нейна страна — каза Каси.

Почитаемата Джойс повдигна веждите си.

— Едва ли е така. Не можеше да отсъствате от честването на нещо, чийто успех зависеше толкова много от вас. Защо? Това щеше да бъде като отбелязването на това дело без лейди Брекенридж.

— Това, разбира се, би било немислимо — съгласи се Каси.

Тази достойна дама, облечена днес в костюм с необичаен за нея гълъбовосив цвят, протестираше мило, но в един момент замлъкна, като че ли видя нещо извънредно интересно в съседния салон.

— Вярвам, че лейди Тримейн държи адмирала под свое покровителство — каза тържествуваща тя. — Флотът присъства наоколо с цялото си великолепие, откакто Касълмейн се залови с него, нали?

Следвайки погледа й, Каси видя Онора, облегната на ръката на Кингсли. Зад тях, бъбрейки с лейди Рембо, бяха адмирал Белвайдър и лейди Алида.

Тя чакаше примряла да види в очите му знак, че той я е разпознал, а чашата й с чай дрънчеше опасно. Да го има в съседната стая, беше много по-различно нещо от надеждата, че той ще дойде днес, когато мислеше за него на безопасност в стаята си. Внезапна възбуда я обхвана, докато двете дами говореха. Чаената чаша изтрака отново и тя я остави на малката масичка, страхувайки се, че ще я изпусне.

Видя устните на Кингсли да се разтварят в усмивка, показваща блестящите му зъби. Той отметна назад златистата си глава и се разсмя одобрително, а Каси наблюдаваше как той сложи върху ръката, облегната на неговата, другата си ръка и я притисна.

Със затаен дъх тя чакаше той да я погледне, да пусне Онора и бързо да влезе в този салон, за да я поздрави.

Изглежда, че адмиралът зададе въпрос на лейди Илейн, която отговори и погледна Кингсли за съгласието му. В този момент виконт Латам погледна нагоре, погледът му мина покрай тях в главната зала и се спря директно на Каси. Втренченият му поглед срещна нейния, без ни най-малко да наруши неговата погълнатост от компанията около него. Техните очи се срещнаха, тя почувства топлина да се разлива по гърлото и гърдите й, но погледът му беше толкова безразличен, като че ли тя бе от прислугата.

Кингсли разговаряше с адмирала, обърнат с гръб към Онора, но продължаваше да държи ръката й. Онора се усмихваше и гледаше само в него. В този момент Каси възпроизвеждаше в съзнанието си жеста, с който той взе слабата ръка на Онора в неговата, притискайки я силно. Споменът за това действие държеше Каси като в менгеме за мъчение. Обикновените разговори станаха невъзможни.

Докато нейните събеседнички разговаряха, приемаха парчета кейк, разменяха поздравления с навалицата от гости, Каси седеше изправена на позлатения стол, с поглед, отправен към лейди Миньон и към почитаемата Атертон, неспособна да види нищо друго, освен неговата ръка, притискаща ръката на Онора и безразличния му поглед, когато блестящите му сини очи срещнаха нейните.

Той, който миналата нощ само й беше казал тревожни факти за флота, защото й се доверяваше толкова много. Той, който беше обхванал кръста й със силните си пръсти. Той, който я беше издърпал от стола и целунал устните й, който я беше отдръпнал от себе си, за да наблюдава лицето й и я беше накарал да мисли, че тя не трябва да пътува далече от него. Този фин, коварен мошеник не е имал предвид нищо от това!

Гърлото я стягаше и правеше дишането й трудно. Очите й горяха, бузите й бяха пламнали.

Тя беше за виконт Латам момиче, което можеше да заведе в една стая, в която никой нямаше да го види, но с което отказваше да се покаже на едно събиране като това. В изисканата среда на замъка на лейди Рембо той беше предпочел нещо от по-префинено естество. Само Онора Хардинг би подхождала за адютанта на флота с неговите френски маниери, с подигравателния поглед и искрящите очи.

Тя седеше зашеметена и невярваща, така силно ядосана, че краката й трепереха. Едва можеше да диша, беше останала без мисъл, докато чувствата й я държаха в плен. Понякога тя поемаше подадена ръка, понякога си даваше вид, че се смее одобрително, но правеше всичко това, без да мисли или да го желае.

— … не би ли харесала това, Касълмейн? — попита я лейди Миньон.

— Съжалявам, не чух добре.

Почитаемата Джойс Атертон започна отново:

— Казах, че планирам известен брой soirees, малки танцови забави и два бала за сезона и искам да бъда сигурна, че вие ще присъствате.

— Няма да останете в Касълрок дълго, нали? — придумваше я лейди Брекенридж.

— Страхувам се, че ще бъда там за известно време. Леля ми и аз тръгваме утре.

— Но сигурно — почитаемата мис беше ужасена — ще можете да уредите с вашия дядо да бъдете доведена обратно в Лондон?

През широките отвори между салоните Каси наблюдаваше Кингсли да се покланя на някакъв гост, представен от лейди Рембо, докато Онора пляскаше с ръце от удоволствие. Каси откри, че собствените й длани бяха влажни. Едно силно желание да избяга се надигна в нея, но тя се пребори с него, неспособна да намери подходящо извинение пред дамите.

— Касълмейн, скъпа — лейди Миньон изглеждаше почти нерешителна, — искам да разгледам един въпрос с вас и изглежда сега е моят единствен шанс.

Известно време тя седеше и гледаше ръцете си покрити с лунички. Сивият цвят на костюма й сякаш бе отнел обичайната й увереност.

— Сър Хорейс и аз си говорихме колко много бихме се радвали, ако ни посетите и останете при нас, толкова месеци в годината, колкото бихте желали.

Кратък вик излезе от устата на Каси. Това невероятно благородство след жестокостта на Латам беше прекалено много за нея. Очите й се замъглиха и тя поклати глава, като се стараеше да превъзмогне слабостта си и да не пророни нито една сълза.

— Лейди Миньон — каза тя с променен глас, — трогната съм от вашата любезност и добрина.

Тя протегна ръка към Миньон Брекенридж и погледна безпомощно другата жена.

Почитаемата Джойс заговори след кратко обмисляне:

— Знаете ли, това наистина е доста добра идея.

— Вие вече направихте толкова много за мен — произнесе Каси, заекваща от вълнение.

В този момент Кингсли и лейди Алида влизаха в главната зала. Той отново я погледна с невиждащ поглед, проправи си път през насъбралите се с чаши чай в ръце гости и се насочи към отсрещната страна на великолепния салон.

Яростта към Кингсли и благодарността към лейди Миньон, бушуваха в Каси толкова мъчително, че тя изгаряше в треска от стълкновението на тези противоположни чувства. Тук седеше великодушната, непоколебима лейди Миньон, предлагайки всичко, което има, докато отсреща върху блестящия паркет виконт Кингсли Латам, облегнат на шкафа в стил Луи XIV, отричаше с цялото си сегашно поведение, това, че само миналата вечер я бе притискал в прегръдките си. Отричаше просто нейното съществуване, отказваше сега даже да погледне в посоката, където седеше тя. Яростните чувства, които я разкъсваха, от една страна — дълбока благодарност към лейди Миньон, а от друга — силен гняв срещу Кингсли, я накараха да вдигне гордо глава. Тя се чувстваше физически зле.

— Надявам се, че не съм ви разстроила.

— Не, никак. Това е само, защото съм толкова трогната и благодарна.

— Добре, знам, че моето предложение и начинът, по който ви го казах, без каквото и да било предупреждение, ви дойде като гръм от ясно небе, но моля ви, помислете за това. Помнете, това не означава, че трябва да жертвате живота в провинцията. Сър Хорейс има около двеста стаи в Бондейн, в Кент, и неговите конюшни са твърде известни.

— Моля ви — помоли Каси, чувствайки безнадеждно, че залата изведнъж бе станала непоносимо гореща.

Тя наблюдаваше движението на лакея, носещ огромен сребърен поднос с уверени ръце в бели ръкавици. Неговото движение напред се отразяваше отново и отново в огледалата, които покриваха стените на голямата зала. Тя видя също десетки и десетки отражения на позлатената глава на Кингсли и дълбоките му блестящи очи, но извърна поглед, презираща себе си за радостта, която бе изпитвала тази сутрин в стаята си при мисълта за него.

Той не беше това, за което тя беше мечтала толкова дълго. Вместо това той беше толкова жесток, студен и повърхностен, колкото огледалата го отразяваха.

Тя се помъчи да поеме дълбоко дъх. Главата я болеше още по-силно.

— Скъпа лейди Миньон, не знаете колко дълбоко ценя вашата покана.

Почитаемата Джойс беше реалистка, както обикновено.

— Да — каза тя отривисто. — Това може би наистина е едно добро решение. Вашата собствена баба не е забравена, Касълмейн. Не трябва да забравяте, скъпа моя, че вие имате място и положение в това общество, и ако вие ги желаете, само предявете претенции за тях. Вие направихте прекалено добро впечатление, за да бъдете забутана в провинцията за един неопределен период от време от вашия живот. — Тя кимна с глава в знак на пълно съгласие с това, което каза. — Изключително малко млади дами имат вашето благоприличие и добри обноски. Извлечете полза от престоя си там, Касълмейн! Прекарайте в провинцията някой и друг сезон, докато скуката и досадата завладее младите благородници. Тогава можете да дадете голям прием в Касълрок.

Тя вдигна празната си чаша за чай, за да даде знак на прислужницата, и се усмихна одобрително на лейди Миньон.

Каси предпочете да не обърне внимание на почитаемата лейди. Обръщайки се към лейди Миньон, тя каза:

— Позната ми е добрината ви, лейди Миньон, и съм сигурна, че ще изпитам удоволствие от вашето гостоприемство, но се страхувам, че е абсолютно невъзможно да приема.

Лейди Брекенридж я разглеждаше, докато почитаемата Джойс Атертон, без да обръща внимание на току-що налятия чай, гледаше неодобрително.

Изглеждайки възрастна и почти тъжна, лейди Миньон й се усмихна:

— Добре, Касълмейн — каза тя с дрезгав глас — знам, че бих се радвала много, ако беше възможно.

Сега почитаемата Джойс взе нещата в свои ръце. На това, да разрешава проблемите между привилегированите, тя гледаше като на свое задължение. Доставяше й удоволствие да мисли спокойно, докато другите обикновено проявяваха емоции.

— Вие, разбира се, си мислите, че приемайки предложението на лейди Миньон, бихте накарали дядо ви и лейди Тримейн да се чувстват неловко. Напълно разбирам вашата гледна точка. Но има начин, по който това може да бъде оправено.

Тя разглеждаше мъничкото цвете, избродирано на тъмната й рокля.

Каси чувстваше как кръвта тупти в слепоочията й, знаейки какво изтъкнатият арбитър имаше наум. Осъзнаваща силата на своите префинени списъци за гости и значението, което те имаха за лейди Алида и Онора, почитаемата мис Атертон можеше да склони и двете да направят това, което тя пожелае. Можеше да ги накара да раболепничат пред лейди Миньон. Студеният, безизразен глас попита:

— Да не би случайно да се безпокоите за евентуалното противопоставяне от страна на лейди Тримейн?

— Не — каза рязко Каси. — Мисля за моята леля Летития.

— О, хайде сега! — Почитаемата глава се поклати подигравателно, надсмивайки се на тази мисъл. — Познавам Летития Тримейн Пикеринг от времето, когато ние двете се загубихме в замъка Камптън, когато бяхме на десет години. Летития има златно сърце. Тя не може да причини зло на една бълха. Не ме разбирайте погрешно. Аз я харесвам, но това да ви спира? Никога. Това е абсурдно.

— Вие не разбирате, Касълмейн — заговори без церемонии лейди Брекенридж. — Причината не е, че тя не може да напусне леля си, а че тя не желае да го направи.

— Чувството за дълг, достойно за похвала — каза иронично почитаемата Джойс.

Тя се обърна към Каси.

— Имам навика да говоря откровено. Може ли?

Тя погледна Каси, която нямаше смелостта да й откаже.

— Добре. Благородната лейди Миньон притежава прекалено голяма доза любезност, за да говори прямо.

Тя се изкашля, като че ли се готвеше да съобщи поредната житейска мъдрост:

— Днес Англия е един огромен брачен пазар. Това е вярно. Погледнете ей там отсреща. Виждате ли вашата половин леля от брака на дядо ви с майка й, тази глупава мис Онора? Виждате ли как хубаво е увиснала полуприпаднала на ръката на Латам? Мислите ли, че го прави, защото се чувства изтощена? Нищо подобно. Тя просто е наясно, че след Грегъри Рембо и лорд Пойтън, той е най-добрият улов в цялото кралство.

— И несравнимо най-красивият — разсмя се лейди Миньон.

Каси почувства отново кръвта й да пулсира в слепоочията, усети, че стаята се движи и че малкият позлатен стол, на който беше седнала, не бе стабилен повече. Почувства, че челото й се навлажни и ужасно се уплаши да не припадне.

Почитаемата Джойс продължи оживено лекцията си. Тя каза, че след като приеме предложението на лейди Миньон, на Каси ще са осигурени възможности да срещне такива джентълмени, каквито тя беше назовала. Смяташе, че криейки се далече в Касълрок, няма да може да получи подходящи предложения за женитба.

— Ако сте умна, ще приемете гостоприемството на Брекенридж.

Лейди Миньон се разсмя. Тя вдигна пълните си ръце в знак на безпомощност.

— Боже мой! Нямах такива мисли, когато поканих Каси. Мислех за тази мила и красива млада жена, с която да можем да се смеем, да се обличаме изискано, и която един ден да отведа на гости в нашата колония вирджиния. Мислех колко важен ще е сър Хорейс, ако отивайки на църква Каси върви до него, хванала го под ръка. Разбира се, аз наистина мислех за развлечения, с които да надминем лейди Тримейн и дъщеря й за приеми и бални рокли за Касълмейн, след като те са избрали да се отнасят към нея по този начин.

Каси се изправи разтреперана, промълви нещо и тръгна бързо надолу по коридора, водещ към изкусно боядисаните, високи врати на тоалетната за дами.

Когато прислужницата, която й беше предложила да вдиша амоняк, за да се ободри, и й беше сложила компрес на челото, се бе оттеглила тихо, Каси продължи да лежи на бледорозовия диван и не мислеше за нищо от много дълго време.

Далечен шум от разговарящи хора, приглушен смях, движение и стъпки й се струваше, че идват от един свят, към който тя не принадлежи. Никога не се беше чувствала толкова чужда, намираше обществото толкова противно. Вече не се измъчваше и от натрапчивия образ на Кингсли в мислите си с такова възмущение. Ако можеше само да се почувства достатъчно добре, за да се измъкне оттук!

След време тя се унесе в лек сън.

— Скъпо мое малко момиче! — Лейди Илейн стоеше над нея със загрижено изражение на лицето. — Какво е това, което чух? Вие сте болна? Това е заради многото работа, която свършихте за базара, приготовленията, свързани с пътуването ви в Касълрок и цялата тази навалица от хора тук. Елате сега. Оправете малко косата си и елате да се запознаете със сина ми. Той се върна от ловен поход и е решил твърдо да се запознае с този образец на съвършенство, който майка му хвали толкова много.

Тя последва лейди Рембо кротка като агънце, благодарна, че избяга от собствените си мъчителни мисли, и се почувства по-добре.

Грегъри Рембо не беше красив, но тя хареса неговата увереност, констатира, че е приятно да се разговаря с него, и че притежава весел и приятен нрав. С него беше и другарят му по лов, Дарси Сноу, който си въобразяваше, че е много умен, и я порази най-вече с това си качество. Ако той не чувстваше толкова остро факта, че беше с няколко години по-млад от Рембо, Каси помисли, че можеше да му бъде спестено бремето да полага такива усилия, за да изглежда светски човек.

— Какво е мнението ви за Пит, имам предвид, разбира се, граф Чатам, мис Томас? — запита я Сноу.

— Опасявам се, че познавам много малко от Лондон. Само това, че графът е „голям събеседник“ и „най-проницателният английски оратор“ — отговори тя.

Дарси Сноу си играеше с позлатената табакера за емфие.

— Харесвате ли мнението му за тези от Хановер? Мислите ли, че бе благоразумно от негова страна да настрои краля против себе си? Мислите ли, че има някакво право да настоява за това, че колонизаторите трябвало да гласуват, когато става въпрос за облагането им с данъци?

— Елате, скъпа — Грегъри Рембо й предложи ръката си. — Нека да оставим Сноу на неговото словоизлияние. Той не иска отговори. Желае само да разводни разговора с безкрайни въпроси. Е, аз съм бил на лов и нямам настроение за това сега. Бързам обратно към обещанието на майка ми, че ще изпитам удоволствие от срещата ми с вас.

— Намирате ли, че е удоволствие? — засмя се Каси.

— Зависи от това дали ще ми разрешите или не, да ви посетя и да донеса моите пушки в Касълрок. Чувал съм, сър Уилбър Тримейн да се хвали с неговите яребици.

— Наистина, елате. Дядо ще се радва да дойдете.

— А вие ходите ли на лов?

— Съвсем не.

— Мога ли да ви поканя, за да се научите на това, под моето опекунство?

— Можете, разбира се, но аз ще откажа. Обичам да яздя. Не, не бих могла никога да ловувам.

— Ц…ц! Разбира се, че можете. Ma mere^[1] казва, че сте образец на хладнокръвие и смелост. Казва, че нито веднъж не сте се объркали в подготовката на огромната зала Рилайънс Хол. Мога да позная по очите ви, че вие имате добър прицел и тъй като яздите…

— Грег, стари приятелю! — Кингсли протегна ръката си. — Не съм ви виждал, откакто ме изненадахте в Париж преди повече от две години. Как сте?

Двамата мъже си стиснаха сърдечно ръцете, докато Каси, с порозовели бузи, отвърна погледа си в посоката, където Дарси Сноу се бе усамотил. След минута тя се успокои, промърмори кратка учтивост и се опита да последва Сноу по пътеката.

— Останете с нас, мис Томас — каза Рембо. — Позволете да ви представя един стар приятел, адютанта на лорд адмирала, виконт Латам. Кингсли, това е внучката на Тримейн, която спечели уважението на майка ми, заради великолепното й ръководене на операцията в помощ на вас и на останалите от флота.

Кингсли, без да среща очите й, прие представянето небрежно и обсипа Рембо с въпроси за ловуването в Шотландия.

— Мис Томас — поздрави я адмирал Белвайдър, — видях се с лейди Рембо и с вашата чудесна лейди Миньон Брекенридж. И тримата се съгласихме, че това, което се каните да ни причините е просто жестоко.

— Какво е то, милорд?

— Внезапното ви заминаване за Касълрок, когато Лондон има такава нужда от вашата компания.

Тя се засмя, доволна да го види отново, облекчена, че ще бъде пощадена от леденото безразличие на Латам.

— Исках да ви попитам за името на тази добра душа, която придружаваше майка ви по време на пътуването й до Тринидат — продължи адмиралът. — Тя беше един цербер, но ние всички я харесвахме. Разрешаваше на вашата прекрасна майка да идва в салона за чая, но не й позволяваше да остава повече от пет минути след вечеря.

— О, това беше Маджи Джеймсън.

Каси радостно му разказа за любовната история на Маджи, последвалия брак и заминаването й в Индия.

Онора беше дошла да предяви претенциите си над Кингсли. Дарси Сноу се носеше към тях с красива млада жена, лейди Дейвид Торн, която, както Каси забеляза, прояви собственически интерес към Грегъри.

Те бъбриха няколко минути, преди Каси да забележи, че лейди Миньон се готви да си тръгне. След като се извини, тя забърза към приятелката си.

— Скъпа Касълмейн, вие отново се чувствате по-добре — каза сияеща лейди Миньон. — Атертон и аз не трябваше да ви държим там, в това шумно място, толкова дълго време. Вие трябваше да се разходите, да подишате въздух и да се забавлявате в младежка компания, както току-що направихте.

Каси обгърна с ръце милата дама, целуна я и се опита отново да намери думи, за да изрази чувствата си.

— Сега ние трябва да си пишем от време на време — каза ведро лейди Миньон. — Приятен път утре и помни: обръщай се към мен за всичко, от което се нуждаеш.

След заминаването на лейди Миньон Рембо се приближи до нея, предложи й отново ръката си и я изведе през френските врати в градината с розите на майка му.

Той беше стигнал до средата на оживената си реч, като й предложи тъмночервена роза. В този миг Кингсли се приближи към тях.

— Простете безпокойството, но каретата на лейди Тримейн е до вратата и тя ме изпрати да ви извикам, мис Томас.

— По дяволите! Защо е необходимо вие да се прибирате в къщи, само защото тя си отива? — каза раздразнено Рембо. — Аз ще ви заведа след един час с моята собствена карета. Латам, кажи им да заминават, ако обичаш.

— Би било безполезно. Лейди Тримейн и мис Онора ми поръчаха да я доведа.

— Ще им обясня сам. — Грегъри се отправи към вратата.

Кингсли й се усмихна за пръв път.

— Няма да има късмет с тях. Предполагам, че вашето пътуване за Касълрок утре е причина за тяхното бързане.

Каси, с лице като от камък, погледна през него, без да отговори. Ухание на рози полъхна от градината към тях. Упоителен аромат. Стояща в бледата слънчева светлина и изобилието от рози зад нея, бронзовите кичури в тъмната коса на Каси пламнаха в злато, толкова сияйно, колкото неговата собствена коса.

Очите му, за пръв път, сякаш я изпиваха и той направи бърза стъпка към нея с протегната ръка. Тя докосна ръката му, отклони я леко и тръгна бавно, нарочно, с високо вдигната глава надолу по градинската пътека към входа на къщата, за да се присъедини към другите в каретата.

Грегъри, който стоеше там, целуна ръката й на прощаване.

— Помнете вашето обещание, Сноу и аз трябва да бъдем поканени в имението Касълрок, за да отидем на лов.

— Ако вие искахте да ловувате в Касълрок, защо не дойдохте на моя прием? — попита нацупена Онора през прозореца на каретата.

— Касълрок става неотразим само с присъствието на мис Томас.

Той се разсмя, помогна на Каси да се качи в каретата и им помаха с ръка за сбогом.

— Такъв следобед! — Лейди Алида мъркаше от задоволство. — Имах прекрасен разговор за Адриан с адмирала, който познава вуйчото на Латам съвсем добре. Най-хубавото от всичко е, че вие двете бяхте най-търсените на деня.

Тънките й устни се извиха от удоволствие.

— Начинът, по който скъпият Кингсли се държеше с теб, Онора! Не го ли намираш очарователен?

Дъщеря й, в едно ангелско разположение, се закле, че го харесва.

— А ти, Касълмейн? — тонът на лейди Алида беше толкова ласкав, колкото и към дъщеря й. — Ти напълно плени Грегъри Рембо!

— Глупости! — Каси се надяваше да не покаже яростта си пред всички тях. — Майка му беше домакиня и той бе длъжен да бъде любезен.

Лейди Алида се разсмя.

— Ти едва ли познаваш младия Рембо — каза дяволито тя. — Държи се любезно само когато той желае. Скъпата му майка не би могла да го отдели от теб, ако беше поискала.

— Той е луд по лова, така че ухажва Каси само за да получи покана да посети Касълрок — обясни Онора.

— Глупости! Той я харесва — настоя лейди Алида.

— Какво може да очаква тя от него? — попита Онора. — Всеки знае от години, че той трябва да се ожени за лейди Дейвид.

— Не за дълго време, както изглеждат нещата. Знаеш ли, Онора, че е много добре за теб, откакто Касълмейн е в семейството. Това, че такива млади хора като Грегъри имат слабост към нея, ще подсети почитаемата мис Атертон, когато тя прави нейните списъци за гости.

— Скоро аз ще имам Кингсли — заяви Онора. — Всички бяха очаровани от него. Той ме помоли да го придружа в петък на флотския официален прием.

— Онора! — възкликна възторжено лейди Алида. — Не е ли чудесно това, Касълмейн?

— Онора прилича на леля Летития, когато отиваше да чуе Руфъс Пейт — каза Каси със странен тон в гласа. — Има същата усмивка, очите й също блестят в очакване и на лицето й може да се види същата увереност и възторжено задоволство.

За момент лейди Алида остана несигурна, след това доста неохотно се присъедини към смеха на Онора.

Мисли, които не се съобразяваха с волята й, я завладяха и Каси стоеше отново доверчива, боязлива, обезумяла от очакване в тъмното пространство, чакаща Кингсли да запали свещите. Отново в съзнанието си тя го чу да се противопоставя на отиването й в Индия против неговите желания, почувства тялото му твърдо и силно до своето. Тя стисна ръцете си и затвори очи, измъчена от собствената си слабост.

— Много си замислена, Касълмейн.

— Мислех само колко щастлива ще бъда да напусна Лондон — каза тя и се опита да не обръща внимание на парещата болка в очите.