Брийн Джилбърт
Прегърни ме силно (8)

Глава VIII

Зала „Асембли Хол“, разположена на втория етаж на хотел „Крал Джордж“, бе препълнена с хора, които споделяха очакванията на Летития от Руфъс Пейт. Беше задушно и топло. Каси пресметна, че над триста души се бяха натъпкали в тази зала, проектирана да побере половината от тях.

Тя се опитваше да следва плътния глас на евангелиста от Шотландия, когато той описваше бедното си детство, но собствените й мисли се натрапваха в съзнанието й.

Учудваше се на своето нежелание да напусне Лондон, съзнавайки колко ядосана щеше да бъде Фронси, ако разбереше за какво мечтае тя. Добре, че поне Фронси и Фипс ще се съберат скоро.

Колкото до себе си, тя ще бъде толкова щастлива, колкото Фронси, ако Кингсли се появи скоро в Бийчскейп. Но каква малка надежда имаше това да стане, като се имат предвид изискванията на адмирал Белвайдър! Лейди Алида щеше да има също своите претенции към него. Сега, когато тя се радваше на нарастващия авторитет, който сър Уилбър имаше пред краля, тя щеше да бъде достатъчно хитра, за да измисли стотици официални причини и да привлече виконт Латам до Онора.

В интерес на истината, Каси трябваше да признае, че Онора видимо се държеше добре с нея, откакто датата на заминаването й за Касълрок беше определена. Лейди Алида беше също доста внимателна с нея. Каси знаеше колко голямо бе нетърпението и на двете да я видят, че си отива. Желанието им беше толкова силно, колкото това на Морайрити и Джолиън, които искаха да се отърват от Фронси час по-скоро.

Мислите й бяха прекъснати от възбудата, която настъпи в залата, и тя отново направи усилие да се съсредоточи върху това, което говореше ораторът.

Мъжът с грубата челюст, чието лице лъщеше от пот, плени слушателите със звучния си глас. Леля Летития беше хипнотизирана.

Руфъс Пейт разкри историята на неговата лична деградация, която изчезнала, като че по чудо, когато той, както повтори неведнъж, в една тъмна нощ излизал от една кръчма в Единбург.

— Това беше повече, отколкото да видя светлината — произнесе напевно той. — Аз почувствах светлината!

Когато всички очи на внимателно слушащите го хора се впиха в него, Каси забеляза една слаба жена в редицата точно пред нея, да се олюлява и свлича на пода. Никой, освен мъжа, който я придружаваше, изглежда не забеляза, че тя беше припаднала. След известно време шепот на безпокойство отвлече вниманието на най-близко седящите, но останалите слушатели бяха погълнати от пламенното слово.

От мястото си, близо до пътеката, Каси наблюдаваше как мъжът полагаше усилия да свести жената, видя безпомощната тревога в очите му и вълнението на тези до него, които непохватно се опитваха да направят място в ограниченото пространство.

Тя се наведе напред, шепнейки:

— Да преместя ли стола си, за да можете да я изнесете навън?

С нисък глас мъжът обясни, че тя страда от епилепсия и не трябва да се движи.

Летития заговори бързо на Каси:

— Слез долу и извикай лекар.

Мъжът благодарно кимна с глава, продължавайки да подкрепя крехката фигура.

Каси се измъкна от залата, докато Руфъс Пейт, който не бе забелязал случката, рецитираше автентична поема за първите проблясъци.

Долу, в партера, докато чакаше пристигането на лекаря, тя разгледа фоайето на хотела с интерес, какъвто не бе изпитала към словото на пастора.

Добре облечени мъже стояха пред камината и разговаряха, други бяха седнали във фотьойлите и четяха до ярко светещите лампи. Жена, наполовина забулена с воал, седеше и разговаряше спокойно с млад мъж, докато келнер, облечен в ливрея, им предложи чай.

Гледката направи Каси неспокойна, изпълни я с неописуемото желание да може да бъде толкова свободна, колкото изглеждаше, че са тези в богато обзаведеното фоайе. Тя видя двама мъже на средна възраст с перуки и флотски униформи, да вървят енергично по улицата към хотела.

Най-после докторът пристигна, изслуша я внимателно и без да каже дума се втурна нагоре по стълбите към „Асембли Хол“. Изненадана от неговата експедитивност, Каси отправи последен, изпълнен с копнеж поглед към камината и хората, които стояха около нея, и неохотно започна да се изкачва по стълбите, но краката й не искаха да я слушат и изоставаха.

На първата площадка тя се обърна назад и вглеждайки се надолу зърна фоайето, което се виждаше добре от това място. След това се обърна със съжаление и се приготви да се върне в задушната зала.

— Мис Касълмейн Томас — Кингсли произнесе името й.

Тя се обърна и почувства, че силите й я напускат, чудейки се дали няма да припадне, като нещастната жена горе.

— Кингсли — успя да каже името му тя и след това можа само да се вторачи странно в него, гузна, че беше тук и смутена, че беше видяна така детински наведена над перилата на стълбите.

— Какво щастие — каза той. — Посетих тази вечер семейство Тримейн, с надеждата да ви видя. Казаха ми, че се връщате в Касълрок утре.

— Да — въпреки, че очите й заискряха, тя не можа да каже нищо повече.

— Елате с мен — каза той бързо.

Тя го последва, без да се колебае. Качиха се на втория етаж, където той се обърна и влезе в една неосветена стая, отдалечена от общата зала. За известно време бе зает със запалването на свещите.

Цял живот тя щеше да помни този момент, изпълнен с екстаз, несигурност и греховност, докато стоеше на вратата на тъмната стая и чакаше.

Къде я беше завел той и какво правеше тя, далече от леля си? И двата въпроса изискваха отговори, но тя не можеше да се съсредоточи върху тях, защото чувството на възторг я беше погълнало.

Тя си каза, че това, което правеше беше едно неправдоподобно нещо, но никога не се бе чувствала толкова великолепно. Можеше да умолява себе си да си спомни какво я беше учила леля й, която сега почтително слушаше думите на пастора в залата, но беше невъзможно да направи нещо, освен да стои в тъмнината и да чувства, че нищо друго не беше важно, освен да бъде с Кингсли.

Той беше посетил дядо й, надявайки се да я види тази вечер и по най-съдбовен начин й бе дадена тази втора възможност да бъде с него, преди да бъде изпъдена от Лондон.

Свещите блещукаха запалени, когато той се обърна към нея, осветен от примигващата им светлина. Косата му изглеждаше като фосфоресциращо злато. Той се спря близо до нея и й подаде един стол.

— Не е добре да разговаряме на стълбите — усмихна се той. — Това е работната стая на адмирал Белвайдър.

Тя се огледа наоколо. Беше малка, подредена стая с голямо бюро и три стола, няколко полички и висока табуретка, на която седеше писарят.

— Сега, Касълмейн, трябва да проведем един разговор, което бе невъзможно да направим на базара.

Беше приел своя авторитарен тон и бе дръпнал стола си близо до нея, така че гледаше направо в нейните очи. Сините му очи бяха сериозни, но устните му се повдигаха в лека усмивка.

— За какво, Кингсли?

— Да започнем с това. Бих желал да знам, какво казва дядо ви за флота?

Без да иска тя смръщи вежди. Очевидното й разочарование от безличието на въпроса му се изписа моментално на лицето й.

— Ако сте били на гости у дядо ми, трябвало е него да попитате — каза хладно тя.

— Вашата очарователна мащеха направи всякакъв разговор по същество невъзможен. Ако можех само да я убедя, че не познавам моя вуйчо и не съм много заинтересуван от техния дълъг период на ухажване, то би ми помогнало много.

— Даже дядо няма успех в тази област — каза тя и се разсмя.

Той се разсмя заедно с нея, взимайки ръката й и за момент обхвана кръста й с палеца и средния си пръст, след това отпусна ръката си. Тя още чувстваше докосването му там, докато го слушаше.

— Флотът е в затруднено положение, Каси. Даже лорд адмиралът не знае какво прави парламентът. Някои казват, че нашият крал иска Чатам да се върне, други, че силно желае да нанесе поражение на Франция. Носи се слух, че той повече не се доверява на собствения си флот. Получих безнадеждната задача да се опитам да открия какво става между разглезената привилегирована клика, наречена „приятели на кралете“, върху която той сипе подаръци, прави услуги в ущърб на кралството. Не съм подал още молбата си, да започна да плавам по море само защото такива неща за разрешаване изникнаха тук.

Тя се наведе към него със сериозна загриженост, все още съзнаваща, че той беше държал кръста й.

— Разбира се, бих желала да помогна, но знам толкова малко. Дядо беше в голяма услуга на базара на лейди Брекенридж. Той говори с уважение за адмирал Белвайдър. Чух го да казва една вечер, по време на вечеря, че лорд Белвайдър е изправен пред много обезпокоителни проблеми.

Тя спря, несигурна, че нейните бедни знания въобще ще могат да послужат.

— Всичко това е добре, но какво мисли Тримейн за нашия крал Джордж, който прави толкова грешки? Вашият дядо толкова робски ли е предан на короната, че да желае силно война с Колониите само за да ги научи на добри обноски?

Очите му, които светеха като скъпоценни камъни, гледаха безжалостно.

— Аз, ами — спря тя и започна отначало, вече твърдо решила какво да каже. — Разбира се, моят дядо е дълбоко предан на краля, както и аз.

Той се изсмя остро и неприятно.

— Вашата лоялност, като поданик, не е поставена под съмнение. Вие сте много горда! Откакто ви видях за пръв път си помислих, че трябва да се боря с този ваш властен начин на държание! — каза той, но сините очи не бяха вече строги.

— Не искам вие да се заблуждавате. Ако търсите хора, които са в конфликт с краля, вие трябва да погледнете другаде, извън моето семейство.

Виконт Латам поклати глава учудено усмихнат. Все още седнал, той направи нисък поклон към нея и отметна назад глава, като се разсмя.

— Заключението, което направихте току-що, е достойно за тази глупава кукла, вашата роднина — мис Хардинг. Въпреки че, честно казано, признавам, че не ви е роднина. Във всеки случай, надявах се да намеря повече здрав разум в моята приятелка, ездачката от Касълрок.

Техните погледи се сляха за миг.

— Наистина ли вярвате — попита накрая той, — че един велик англичанин, какъвто е Рейнолд Белвайдър, и един мъж, който е зарязал луксозното безделие в Париж, заради неблагодарната работа във флота, както аз сторих, щеше да го направи, ако не беше предан на нацията?

— Предполагам, че не.

— Истината, Каси, е, че нашият добър крал прави големи грешки с нашите ценни колонии в Америка. Той ги облага с данъци, не им обръща внимание и отминава с безразличие всеки глас, обявил се за решаването на тяхната съдба.

— Защо, Кингсли? Кажете ми, защо ще прави такова нещо?

— Защото си е въобразил, че е всемогъщ. Втълпил си е идеята, че колониите са безразлични към неговите кораби, че само да ги изпрати срещу тях, и ще ги накара да си плюят на петите без повече церемонии.

Учудена, тя призна, че е чувала дядо й да говори за някои губернатори, чиито назначения били неблагоразумни.

Латам въздъхна. Той стана от мястото си, обиколи бавно стаята, след това се обърна и се наклони към нея.

— Нашите колонии са зле управлявани, неправилно разбрани и към тях не се подхожда както трябва. Помислете за това! Представете си, че вие трябва да се справяте с трудности, лишения, самота, изолация. Представете си, че страдате от всичко това и полагате робски усилия да свършите работата си както трябва, сигурна, че ще бъдете уважавана, оценена високо и почитана — той стисна ръцете си от силното вълнение — и вместо това вас просто ви пренебрегват и още повече неприятности се струпват върху вас. Е, как бихте се чувствали?

— Толкова добре, колкото аз наистина се чувствам под грижите на дядо ми.

Думите се изплъзнаха от устата й и тя не можеше да ги върне обратно. Свещта освети красивия й профил, когато тя сведе главата си надолу, слисана от тайната, която й беше разкрита.

Кингсли пое дясната й ръка много нежно между дланите си, без да казва нищо. Тя почувства поток от енергия да струи от неговото топло докосване и да преминава през плътта й, което я накара да усети присъствието му с всяка клетка на тялото си. Тя изтегли ръката си, в напразно усилие да заличи опасната настойчивост на неговото докосване.

— Виждам, че е много трудно — каза бавно той. — Моята майка, Матилде, която живее в Париж, имаше много възрастен баща, виконт Рендел Колеман. Това беше неговият втори брак, но той надживя и двете си съпруги. Майка ми ми е казвала, че баща й се е отнасял към нея като към непозната и че тя е чувствала само респект към него. Тя е обожавала нейния природен брат, Адриан, но се е почувствала съвсем самотна, когато той се е удавил. Искам да знаете, Касълмейн, че аз разбирам напълно вашето положение.

Тонът му и искреното чувство, изписано на лицето му, я трогнаха, но тя упорито се бореше срещу тях. Когато застана отново срещу него, главата й бе вдигната високо, очите й блестяха като два скъпоценни камъка.

— Баща ми ме предупреди, когато останах съвсем малка без майка, че не трябва да карам хората да ме съжаляват.

Кафявите очи го пронизваха, а нейният ясен глас бе станал рязък.

— Имам любовта на леля, предаността на Фронси, която се грижи за мен през целия ми живот, обичта и уважението на лейди Миньон, а имам и възможността да яздя Стартбрайт в Касълрок.

Той се вгледа в нея, натъжен, че думите й приличаха толкова много на тези, изречени от някои от храбрите, оцелели от катастрофата в Средиземно море, моряци: „Единият ми крак е съвсем здрав, лицето ми е излекувано и ми казаха, че ще виждам, когато махнат превръзките.“

— Трябва да ви кажа, че лейди Брекенридж е само една от вашите почитателки, Каси. Лорд адмиралът също има слабост към вас от мига, в който ви видя. Той каза, че вие притежавате аристократичност, която не се нуждае нито от титла, нито от труфила и че с всяка частица от себе си бяхте най-голямата дама на базара, въпреки че бяхте облечена в престилка.

— Той мислеше за моята майка, за която аз съм уверена, това е било вярно.

Сърцето й трепна от радост от изтънчените хвалби. Бе удовлетворена, че Кингсли беше чул тези думи. Тя посегна и хвана ръката му, като я стисна само за момента, за да му благодари за неговите намерения, както и за комплиментите на адмирала.

— Трябва да се връщам при леля си в залата, но бих искала, ако можех, да кажа повече за чувствата на дядо ми към краля и към колониите, преди да замина.

Той кимна разсеяно.

— Точно сега нашият флот не може да уплаши една колония на осемдесет години. Показах, че имам доверие към вас, като казвам това. Но това е истината. Ако нашият крал е заблуждаван от тази порочна категория от „Приятели“, които подхранват тази величествена илюзия, без да подготви флота си за това, империята ще загуби американските си колонии.

Неговото сдържано изказване й показа, че той наистина има доверие в нея.

— За щастие има малко непокорни в Америка. В по-голяма степен това са лоялни и горди англичани.

Светлината на свещите освети бронзовите кичури в меката й тъмна коса, която ограждаше лицето й.

— И нашата върховна власт прави всичко, за да отчужди тези лоялни колонии — каза Кингсли замислено. — Твърди, че чете писма от тях, в които те молят настойчиво за губернатори, които познават страната и които имат извоювано положение в Америка. След това той размахва дантелената си кърпа, иска чаша сладко вино от Мадейра и изпраща да доведат контетата, глупаците и пройдохите.

— Вероятно, защото Англия е произвела толкова много от този сорт — каза тя, мислейки за средата, в която се движеше Онора.

— Съгласен съм — засмя се той. — Бях попитан съвсем наскоро от тези глупаци защо не напусна флота и прекарам дните си в обзалагане на табла и в разтакаване из двореца. — Той поклати глава резервирано. — Един ден, когато адмирал Белвайдър свърши работата си, аз ще си помисля за един живот в Бийчскейп, само за себе си.

— Вие ще живеете там? — запита Каси, като дишаше дълбоко.

— Да, наистина. Очаквам с нетърпение да се понеса в лек галоп на моя любим кон Карим, докато срещна неочаквано вас, яхнала Стартбрайт, след това ние можем да споделим още един очарователен следобед, както направихме веднъж.

Тонът му, толкова дразнещ и лекомислен, я порази с неискреността си.

Тя се изправи на крака, нарочно отбягвайки грейналите сини очи.

— Трябва да отида при леля ми в залата.

Той хвана ръцете й.

— Докато сте тук, останете само за момент, така че да можем да поговорим.

— Аз знам толкова малко за възгледите на дядо ми или за работата му в Камарата на лордовете — каза тя и отново усети този трепет при допира на ръцете им. Тя прочете в очите му, че той също изпитваше това усещане. Те стояха, гледайки се в очите, докато сякаш една безкрайна бездна се отвори пред нея. Лицето й, покрито с лека руменина, сияеше към него с един въпрос, който тя не можеше да изрече с думи.

— Забравете всичко това. Кажете ми, какво възнамерявате да правите в Касълрок? — той се излегна в стола, като че ли бе безразличен към разговора, който бяха водили само до преди минута.

— Аз шия, преписвам някои писма за лейди Алида, чета на леля ми.

Тя спря и се изчерви още повече от неговия смущаващ поглед. Обхвана я силно желание да каже нещо, което да може да го убеди, че тя не беше „глупава кукла“.

— Конярят на дядо ми, Били Хънт, ми помага да се науча да прескачам препятствия със Стартбрайт. Изучавам звездите. Чета за различни места по света — особено за Тринидат, навестявам селяните…

Беше безполезно. Даже внимателно подбрани, най-добрите моменти от самотните й дни в Касълрок, издаваха, че животът й там бе тъжен, а и пламъкът в големите му очи й казваше същото.

— Следващата година, когато стана на осемнадесет години, ще си помисля за евентуално връщане с приятелка на майка ми в Индия — каза убедително тя.

— Вие сигурно няма да направите нещо от този род — каза Кингсли сърдито уверен.

— Моля? Това е моето настоящо намерение и вие не знаете, каквото и да е за него — избухна тя.

— Зная точно това — каза той сурово и издърпвайки я грубо от стола я взе в ръцете си.

Допирът на устните му, усещането на тялото му притиснато до нейното, й даваше една живителна сила, на която животът й винаги се бе уповавал, но за която тя нямаше никаква представа до тази минута. Това беше за нея като откритие на един непознат досега континент. Тя чувстваше дъха му, устните му, силата на ръцете му в този примамващ нов свят.

Целувката на Кингсли придаде в един миг смисъл на съществуването й, показа истинското лице на Касълмейн Томас, което тя бе търсила толкова дълго.

— Сега — каза решително той, нежно отмествайки я настрана, като все още я държеше в ръцете си и изучаваше лицето й със сериозна съсредоточеност, — ви дадох прощална целувка, която да занесете в Индия. Вървете, ако мислите, че сега можете да го направите.

Предполагайки, че Каси беше седнала в другата част на залата, след милосърдната й мисия, Летития бе радостна да я намери в коридора. Тя приказваше за Руфъс Пейт през целия път до къщата на сър Уилбър, стискайки здраво ръката на племенницата си, за да подчертае силата на цитатите на мъжа от Шотландия.

— Да — съгласи се Каси. — Това е една нощ, която и двете ще помним дълго.