Брийн Джилбърт
Прегърни ме силно (7)

Глава VII

Базарът беше изпълнен с глъчка, пъстрота, блъсканица, вълнуваща музика, силно патриотично настроение и безкрайна върволица от щастливи хора, склонни да проявят щедрост.

Каси наистина не беше мечтала, че ще бъде така. Тя гледаше как първият съветник на краля преряза лентата и откри базара, възхищаваше се на видните джентълмени от приближения кръг на краля, всеки един, от които за известно време удостои с присъствието си базара. Тя поемаше всеки тон от прекрасната музика и чувстваше, че сърцето й ще се пръсне от радост и че се слива с радостта от всяко друго сърце в голямата зала.

Цял Лондон изглежда, че присъстваше. От богатите и могъщите до чиновниците, хотелиерите, готвачите, бар дамите и вехтошарите. Бедата на оцелелите от катастрофата хора имаше широк отклик.

Въпреки че кралят не присъства лично, а изпрати свои представители, обикновените поданици счетоха, че базарът в голямата си част беше негово дело. Това щеше да бъде помощ за хора, повечето от които бяха като тях самите.

Имаше нещо толкова зашеметяващо, както в размаха на цялостното неповторимо, увенчано с успех усилие, така и в светлината и багрите, които бяха създадени. Дворецът и цял Лондон бяха смаяни от дръзкото използване на труда на виконтеси, дукеси, почетни дами в кралския двор, представители на висшето общество, важни личности и славолюбиви хора, които настояваха да вземат участие в работата като скромни продавачки зад импровизираните щандове в базара на лейди Брекенридж. Народът идваше на тълпи да види със собствените си очи как високопоставени личности изпълняват задълженията на обикновени служители.

Цял Лондон беше изумен — с изключение на лейди Миньон.

Докато продавачите с аристократичен произход разпределяха изработените на ръка бърсалки за пера на ужасно високи цени, лейди Миньон стоеше сред блещукащите фенери от Япония, книжните цветя, знаменцата и кръжащата тълпа от хора, като ярък, светещ маяк в рокля, богато украсена с бродерии, и шапчица от наредени една до друга момини сълзи. Тя стоеше и се усмихваше, но не беше ни най-малко изненадана. Прие успеха без много приказки и се оттегли в импровизираната си канцелария, за да запише внимателно приходите от нейното начинание.

Каси не беше толкова blase. Даже в най-смелите си мечти тя не си беше представяла, че всичко може да изглежда така. Бузите й се зачервиха от вълнение и учудване. В най-добрия случай, животът в Англия изглеждаше необикновен, това преживяване я оставяше без дъх от вълнение и възбуда. Беше завладяна от неповторимото усещане, че тя е част от този блясък, част от това ликуване и движение, глъчка навсякъде около нея. Тя беше помогнала, за да стане всичко това възможно, беше познала отчаянието, когато не пристигаше никакъв отговор на многобройните й писма, в които молеше за стоки за нуждите на базара, обещанията за помощи, които не идваха, нежеланието на някои хора, като лейди Тримейн, да изпълнят поетите ангажименти за подкрепа и съдействие.

Да, с гордост мислеше Каси, приходите, които се получаваха от базара, блъскащата се надменна тълпа, даже широкото присъствие на видни сановници, се дължеше в някаква степен на нейното вярно следване на указанията на лейди Миньон.

Тя мина покрай павилиони, щандове с тестени изделия, магазини за подправки, арки покрити с цветя, издигнати специално за базара, и чу флотската банда да повтаря още веднъж припева на „Англия ви слуша“, наслаждавайки се на това съвършено ново чувство за нея.

В този миг тя беше силна, способна и уверена. Тя принадлежеше на всяко сърце от всички, които туптяха тук около нея. Може би леля Летития ще нарече такива мисли недостойни, но Каси продължаваше да се радва на това напълно ново усещане. Мисълта за Кингсли често я навестяваше и тя знаеше, че той е част от нейното ново чувство за собственото й достойнство. Изведнъж, чувство на радост се надигна в нея, заради него, заради всичко в този свят и затрептя силно в нея.

Поемайки дълбоко дъх от щастие, тя побърза да изпълни задълженията си. Лейди Миньон й беше възложила задачата да разнася пакети там, където бе нужно да се направи всеки пакет, тя получаваше от различните продавачи различни суми, които се пазеха в направени за целта каси. Каси беше задължена също да наблюдава, както персонала от всяка секция, така и попълнението от доброволци на всяко място, изискващо подкрепление за щандовете, на които имаше много клиенти.

Навсякъде имаше съблазнителни неща, които примамваха купувачите. Шалове, мильота, калъфки за възглавници, красиво пакетирано дамско бельо, спортни костюми, ръкавици с орнаменти, направени по последна парижка мода, красиви бродерии, незначителни украшения — всички разположени така, че да очароват англичаните и те да ги купят, за да помогнат на вдовиците и децата на други англичани.

За нейна изненада, обикновените кораби, направени от хартия, на която бе закрепено националното знаме на Великобритания — направено съвсем малко за целта, бяха спуснати, докато хора събираха пари за пострадалите от катастрофата. Японската чайна градина гъмжеше от заети хора, но имаше едно местенце, което бе оазис на спокойствие.

До щанда с карамелените бонбони лейди Илейн Рембо гордо подаде дебел свитък сметки, прие пакета и притисна в прегръдките си Каси, оповестявайки, че е сигурна, че Кралският флот ще се подсили със стотици нови хора благодарение на базара.

— Не мога да си спомня, откога не съм била толкова щастлива — призна лейди Илейн почти виновно, — но трябва да се връщам при моите клиенти, скъпа.

Тя се обърна, сви фуния от хартия, взе монети от един мъж, натоварен с претъпкани торби с различни неща, които се разпиляха по пода.

Каси махна с ръка одобрително и забърза през навалицата от хора. Тя обикна лейди Рембо, защото под елегантните й дрехи и маниери тя усещаше, че има насреща си жена, надарена с интелигентност и голямо човешко разбиране.

Това беше лейди Илейн, арбитър на вкуса на висшите кръгове на Лондон, близка на кралицата, която беше направила толкова много, за да стане реалност мечтата на лейди Миньон за този базар.

Когато лейди Рембо се присъедини към усилията им, да постигнат нещо за каузата, една удивителна група жени, досега все изплъзващи се или прекалено заети, изведнъж необяснимо започнаха шумно да протестират пред Каси и лейди Брекенридж да бъдат включени и те.

Може би те бяха малко неуверени в работата, малко непохватни с пакетите, мислеше Каси. В действителност, участието на висшата, титулувана аристокрация, беше в основата на успеха на лейди Миньон. Изтънчените дами бяха крайно необходими.

Клиентите — млади, стари, богати, привлекателни, някои в най-хубавите си празнични дрехи, други, облечени как да е в единствените си костюми, обикновени купувачи или пламенни патриоти, мъже в униформа, всички те никога не бяха и мечтали, че дамите от аристокрацията ще им продават свещи и шалчета.

В повечето случаи аристократичните дами бяха с техните лични домашни прислужници. Тихо радвайки се на гледката, те чакаха да дойде времето, когато едно повдигане на веждите ще покаже, че тяхната господарка има нужда от каретата си или от техните услуги, защото „в името на благотворителността“, трябва бързо да се оттегли във файтона, който да я заведе в удобния й будоар.

Не, веждите не се повдигаха. Дамите отказаха да заминат.

Нещо в магнетизма на лейди Миньон, благородната им гордост от собствения им значим жест, който проявяваха към нуждаещите се, тръпката на вълнението от това, което виждаха около тях, ги задържаше на местата им.

Каси знаеше и разбираше всичко. Тя мислеше сега за тях, като за сърдечни, добри приятелки, които не можеха да й внушат благоговение, а само другарство и съвместно отдаване на една кауза, която ги свързваше задушевно.

Движейки се от сергия на сергия, тя долови миризма на баница, пай с месо, пирог с плодове, които бяха наредени върху скари с дървени въглища, за да бъдат топли. За момент изкушаващият аромат на топли препечени кори, пълни с вкусни плънки, я завладя.

Ако времето позволяваше, тя би опитала от пирога с череши. За пръв път такова земно нещо, като храната, привлече нейното внимание. Бе дошла в Рилайънс Хол с примирената лейди Алида и намусената Онора толкова рано, че лампите на каретата им бяха запалени. Сега минаваше два часа и тя беше гладна, но си каза, че яденето не може да се сравни с чувството, което тя изпита, докато подаваше събраните пари на лейди Брекенридж.

Лейди Тримейн не усещаше никакво удоволствие. Тя не харесваше грубата тълпа от хора, не одобряваше силната музика и с нежелание и отегчение изпълняваше възложената й задача в Чайната градина.

Това беше, предполагаше тя, една подходяща и твърде добра идея — дамите от висшето общество да демонстрират загриженост за вдовиците на моряците. Сигурно с лейди Рембо и нейната компания, толкова силно желаещи да помогнат в това начинание, тя нямаше да посмее да критикува базара, но това въобще не беше начинът, по който си беше представяла, че ще бъде.

Ако не беше чувствала, че е абсолютно необходимо да замине за Касълрок с Онора заради приема й, тя щеше да види, че това не беше работа за една уважаваща себе си лейди, да взима участие в това отвратително, шумно и претъпкано място за търговия. Беше много по-добре предварително да направят план и след това само да упражняват контрол за изпълнението му, но тази непристойна работа да се върши от самите знатни дами, беше лудост.

Лейди Алида вирна глава и помисли със съчувствие за лошото настроение на Онора, породено от днешното мъчение. Колко добре я разбираше тя!

Тя не харесваше цялата тази простотия и това беше лошо за нервите й. Тази невъзпитано бутаща се тълпа от хора, които чакат за чай, това фамилиарничене в цялата негова примитивност, всичко това беше отвратително. На всичко отгоре, тази атмосфера, създадена в интерес на вдовиците и сираците, навеждаше на мисълта, че не съществува реална разлика между лейди Алида Тримейн и коминочистача!

Лейди Алида беше потисната от суровостта на лейди Миньон, а и краката я боляха. Най-болезнена за нея обаче беше мисълта за амбициозната, пресметлива внучка на сър Уилбър.

Всеки викаше Касълмейн Томас, за да й даде абсурден съвет, всеки я възхваляваше, радваше се на нейното присъствие и я ограждаше с нежност. Изглежда имаше някакъв заговор, чиято цел бе да се повдигне нейното самочувствие, даже по-високо от това, което винаги е имала.

Непоносимо беше Онора Хардинг, доведената дъщеря на сър Уилбър, дъщеря на лейди Алида, да бъде напълно пренебрегната. Нейната майка беше принудена да проведе истинско стълкновение с лейди Миньон, за да осигури място на Онора на щанда за цветя. В края на краищата, това беше най-приемливото място, отговарящо на произхода й и не беше така притеснено, като тази тъмна, преградена Чайна градина, където този натруфен дявол я беше принудил да работи.

Но никой не беше забелязал Онора, нито я беше насърчил с думи или действия, с каквито щедро обсипваха Касълмейн. Те не бяха се обърнали към Онора, не бяха я похвалили и изглежда, че не я забелязваха.

Не. Всички обръщаха внимание само на безпризорното дяволче, което Летития Пикеринг беше наложила на колебаещия й се брат да прибере, една грешка, която той трябваше да осъзнае.

Потрепвайки, лейди Алида гледаше как Каси получава банкноти от почитаемата Джойс Атертон и двете си приказват. Защо ли суровата Джойс Атертон имаше тази глупава усмивка на лицето?

Тя предполагаше, че бе нейна грешката, че пробута на първо място Касълмейн при лейди Брекенридж. Но ако тя имаше намерение да стане близка с почитаемата Джойс Атертон, която не харесваше Онора, поради някаква неизвестна причина, вече наистина ставаше прекалено много!

Почитаемата Джойс беше горда, без чувство за хумор. Тя бе роднина на всеки аристократ в Англия. Тя приличаше на овца и се мислеше за по-добра от кралицата, но тя беше от значение за Онора. Ако почитаемата Джойс решеше да не впише името на Онора в списъка на присъстващите на известните приеми, това ще означава Онора да бъде лишена следващата година, когато ще стане на осемнадесет години, от възможността да срещне и да се омъжи за някой от дузината избрани мъже, на което нейната майка се надяваше и за което мечтаеше.

Лейди Алида взе друго пакетче чай и си каза, че не трябваше да отива в Касълрок.

Истината беше, че пребиваването й там не беше източник на удовлетворение. Тя не би признала това на никого, но далеч по-малко важни хора бяха приели поканата й и още по-малко бяха дошли на нейния прием в Касълрок. Тези, които дойдоха, бяха безразсъдни като Ланарк, който нямаше изцяло благороден произход, и дебелия Седи Грейв, който нямаше нищо, което да го представи, освен титлата, както всеки знаеше. Но най-лошото от всичко бе, че племенникът на Адриан не се появи.

— Не се блъскай — каза строго тя на опашката от хора и въобще не се усмихна, когато една жена в дрипава дреха се обърна към нея весело, казвайки й „скъпа“.

Адриан Колеман, такъв, какъвто беше преди, изплува пред очите й и за момент тя даде воля на всичките си мечти, които веднъж беше пазила за него и които сега уви, трябваше да бъдат прехвърлени на Онора и сегашния виконт Кингсли.

Ако Кингсли само ухажваше Онора, както неговият вуйчо ухажваше нея! Лейди Алида почти се усмихна на беззъбия каруцар, мислейки си за това.

Ако Кингсли беше дошъл в Касълрок, както те очакваха, ако беше очарован от Онора, колко поносимо би било всичко това. Но както стояха сега нещата, тя трябваше само да има търпение, да чака той да отговори на постоянните й покани и тогава да се увери, че Онора беше най-привлекателна от всички момичета. Но защо един благородник, с богатство и положение в две страни, имаше желанието да посвети себе си на трудната, неприятна, изискваща ужасна дисциплина работа във флота? Щеше да му бъде трудно да получава команди и самият той да издава команди!? Тя раздвижи крака си, тъй като пръста я болеше, и изрази категоричен протест.

Очите й се спряха на внучката на сър Уилбър. Девойчето се движеше наоколо с глупавите си малки пакети, привличайки вниманието върху себе си, като че ли всичко, което се виждаше, бе негово притежание. Да, Летития и безсрамната черна вещица Сен Пиер трябва да бъдат върнати в Касълрок, преди да е изтекла седмицата. Твърде много хора се бяха запознали с Касълмейн Томас по време на този глупав базар. Ако почитаемата Джойс Атертон или тази гъска лейди Илейн я бяха взели под тяхно покровителство, тогава Касълмейн можеше да бъде издигната нагоре… Лейди Алида трепна и погледна нагоре, над подадената й ръка. Тя видя красив млад мъж, облечен в униформа на флота, който я гледаше и й се усмихваше.

— Надявам се, моя госпожо, че ме помните? Аз съм Кингсли Латам от Бийчскейп, адютант на адмирала на Негово Величество — адмирал Белвайдър. Мога ли да ви представя лорд адмирал Белвайдър?

Адмирал Белвайдър пое ръката й и я погледна с явно одобрение:

— Лейди Тримейн, вие и другите, които поехте отговорността за този базар, спечелихте вечната благодарност на всеки мъж от флота!

— Това е най-малкото, което можем да направим — каза тя със затаен дъх. — Бих искала само ние да можехме да направим много, много повече!

— Можете ли да отделите време от вашите задачи, за да пиете чай с нас? — попита Кингсли. — Аз чаках с нетърпение да ви видя и адмиралът сподели това желание също.

Лейди Алида почти се подмлади. Миглите й трепкаха, бузите й порозовяха. Тя оправи косата си и се усмихна отстъпчиво:

— Мисля, че един член от организационния комитет може да си позволи свободата да пие чай с двама така уважавани мъже от кралския флот!

 

 

Каси обиколи набързо залата, като стискаше пакетите здраво в ръцете си. Тя мина покрай децата, събрали се да гледат куклената комедия „Пънч и Джуди“. В ръцете им видя парчета пай, пасти и даже парчета сирене. Тя отново почувства глад и се зачуди колко ли е часът, след това вниманието й беше привлечено от един ловък млад мъж, който изпращаше стрела след стрела към една мишена, а тълпата наоколо весело го приветстваше.

— Ето ме — каза с укор Онора зад гърба й. — Обиколихме навсякъде из тази джунгла на ужаса, за да те търсим.

Каси я погледна за миг, след това срещна очите на Кингсли и не можа да каже нищо.

— Дошли сме, да ви вземем с нас в Чайната градина — каза Кингсли, като се поклони. — Лейди Тримейн и лорд адмиралът са запазили маса, която е на много хубаво място.

— С удоволствие бих приела чаша чай — каза Каси, — но трябва да занеса тези пакети. Мисля, че сергията е… — гласът й заглъхна неуверено, долавяйки, че Онора беше хванала ръката на Латам и той се усмихваше, но не на мис Хадринг, а по-скоро на нея.

Те вървяха, като Онора непринудено, със сарказъм, разговаряше за несъвместимостта на тълпата от хора, която бе в контраст с обслужващите дами от аристокрацията. Кингсли изглежда изпитваше удоволствие от всяка язвителна дума и се подсмихваше с разбиране на всеки от нейните заядливи коментари. И още, Каси забеляза, че той се беше освободил от ръката й и вървеше на разстояние не по-малко от един инч^[1] от нея.

Каси се опита да намери Онора забавна, но се отказа и вместо това започна да се безпокои за срещата с адмирал Белвайдър. Тя си представяше внушителен великан, който ще я нахока пред лейди Алида и Онора за тези настойчиви писма, които тя беше допуснала да излязат от нейното перо.

— Е, мис Томас — ръката на Кингсли посочи гъмжащата тълпа, — задоволява ли това стълпотворение от хора вашите големи изисквания?

Тя не можеше да бъде копие на високомерието на Онора, нито пък искаше да бъде.

— Това е най-удивителният успех! Лейди Миньон каза, че ще има пари, за да набави всички необходими неща за вдовиците и сираците.

— Разбира се, ще има много пари — отговори грубо Онора. — Всичко, което е продадено, беше подарено и цялата помощ, за да се продадат тези парцали, е безплатна.

— Как върви продажбата на цветя? — попита Каси.

— Виж! — Онора показа одрасканите си ръце, непривикнали да понасят такива мъки. Тя каза възмутено: — Ние сме принизени до увехналите папрати и досадния бръшлян.

В Чайната градина те последваха Кингсли до масата, която се намираше в дъното на градината.

Видя се, че лейди Алида изведнъж започна да се радва на базара. Тя се наведе към якия, набит мъж с ястребово лице, чието изражение несъмнено носеше отпечатъка на човек, свикнал да командва и да му се подчиняват.

— Мис Томас — изглежда адмиралът я познаваше, защото преди Кингсли да може да я представи, я назова по име. — Както виждате, вашите писма не бяха напразни. Дойдох да се уверя, каква поразителна работа сте свършили вие, лейди Тримейн и Онора.

Той се разсмя и й държа стола, докато тя седне. Каси успя само да промълви нещо неопределено.

Лейди Алида чакаше търпеливо, докато останалите коментираха и дадоха поръчките си за чай. След това тя се върна на въпроса, който беше я занимавал преди тяхното пристигане.

— Както казах, аз бях млада вдовица с мъничко детенце, а скъпият сър Уилбър беше загубил и двете — съпруга и единствена дъщеря в един кратък интервал от време. Така че съдбата, предполагам, беше благосклонна към нас накрая. Но вие можете да си представите страданието, което ме измъчваше. Първо, от загубата на галантния вуйчо на Кингсли, после мистър Хардинг беше поразен от болест и накрая…

Нейната смела усмивка помръкна, когато тя забеляза липсата на съчувствие в очите на собствената си дъщеря от тази тирада. Гласът й секна.

Адмиралът изглеждаше искрено развълнуван.

— По някакъв начин личните изпитания, през които сте преминали, без съмнение са трогнали сърцето ви, за да направите тези възхитителни неща за семействата на служещите във флота — каза той.

Чаят пристигна и Каси се залови за чинията, пълна с малки, разнообразни сандвичи.

— Мис Томас — адмиралът се извърна от лейди Алида, — капитан Латам ми каза, че вие сте дъщеря на покойната Анна Лусия Тримейн?

— Да. Моят баща беше доктор Томас от Порт ъв Спейн. Познавахте ли майка ми?

— Срещнах я, когато бях млад флотски офицер. Бях помощник — капитан на кораба, с който майка ви отплава за Тринидат. Трябва да е било 1750 година. Тя беше, бих казал, на вашите години тогава. Екипажът научи, че една млада лейди с деликатно здраве трябваше да отиде в чужбина.

Той се разсмя, като че ли доволен да си припомни безгрижните дни. По начина, по който говореше той, Каси усети, че имаше нещо, което можеше да сподели единствено с нея, и изведнъж тя спря да усеща даже присъствието на Кингсли. Тя се наклони към този внушителен мъж, като в блестящите й кафяви очи се четеше нетърпение.

— О, разкажете ми! — беше всичко, което тя каза.

— Добре. Без съмнение, тя беше много крехка, но толкова прекрасна и толкова внимателна към всички на кораба, че нямаше мъж, включително и капитанът, който да не си загуби ума по нея. Щастие бе, че тя имаше една много строга, неподкупна и бдителна милосърдна сестра, която я придружаваше и се грижеше за нея.

Той се разсмя отново.

Лейди Алида и Онора се присъединиха доста вяло към неговия смях. За свое учудване, Каси откри, че очите й се изпълниха със сълзи. След един дълъг период на забрава тя не беше нажалена толкова много от тъжното напомняне, колкото от това, че нейната майка е била някога млада и обожавана. Очите й срещнаха очите на Кингсли и тя прочете в тях разбиране за всичко, което чувстваше. Каси промълви „Благодаря ви“ на адмирала и докосна очите си. След това тя отбягваше даже погледа на Кингсли, тъй като не можеше да погледне никого за един момент.

— Както я описахте — каза благоразумно лейди Алида — не виждам очебийна прилика с нейната дъщеря.

— Не мога да се съглася с вас — адмиралът беше свикнал да казва това, което мисли. — Същата коса, в която се виждат тези необичайни светли кичури, същата осанка и тези очи…

Той разглеждаше Каси дълго време.

— Мога да кажа, след всички тези години, че носих в себе си видението на тези очи доста дълго време, нещо, което млад човек, плаващ по моретата е склонен да направи.

Онора се въртеше неспокойно на стола си и заговори Кингсли с една лукава усмивка и тон на любезно порицание:

— Вие намирате време да пиете този ужасен чай и да скитате из базара, но не дойдохте в Бийчскейп, както ние се надявахме.

— Колко съжалявам, че пропуснах да бъда наблизо, когато вие давахте прием в Касълрок! Лорд адмиралът обеща, че ще очаква големи лични жертви от мен с назначаването ми на тази работа, но отсъствието ми от вашия бал бе извън моя дълг.

Изглеждаше, че той съжалява дълбоко.

— Ще има други удобни случаи — усмихна се тя опрощаващо.

Обръщайки се към адмирала, тя каза:

— И вие трябва да обещаете, че той ще бъде свободен да дойде.

Адмиралът се разсмя в отговор на думите й и извади своя златен джобен часовник. Той погледна адютанта си многозначително и каза:

— Време е веднага да направим само още една жертва, като напуснем тази очарователна компания и се завърнем към нашите задължения.

Лейди Алида и Онора изразиха шумен протест.

Каси пое дълбоко дъх:

— Адмирал Белвайдър — каза тя, — мога ли да ви помоля, да ми отделите само още десет минути, така че да мога да ви представя на дамата, която е отговорна за идеята за този базар и за всичко, което виждате тук днес? Лейди Брекенридж е съвсем наблизо във временния си офис и тя е — каза Каси, като се изчерви — тази, която подписа толкова много писма, в които ви умолявахме да присъствате на откриването на базара.

— О, тя го е направила, така ли?

Адмиралът се намръщи и я погледна свирепо в продължение на една секунда, след което избухна в смях.

— Имам своите съмнения, че тя може да напише собственото си име — каза Онора, като се изсмя кратко.

— О, хайде сега — кротко я смъмри лейди Алида.

— Тя е изумителен екземпляр — каза Кингсли възторжено. — Мисля, че идеята на мис Томас е отлична и се извинявам, че самият аз не се сетих за това.

Той поздрави Каси с кимване на глава:

— Ще ни заведете ли да видим великодушния инициатор на цялата тази глъчка и възбуда?

— С най-голямо удоволствие — каза тя.

— Ако адмиралът бърза — предложи лейди Алида, — може би това би трябвало да се отложи за друг ден.

Онора кимна енергично с глава към Кингсли. Адмирал Белвайдър погледна часовника си.

— Това би изглеждало — Каси търсеше заместител на думата „жестоко“, която се въртеше в главата й — жалко, лорд адмиралът да види всичко, което тя е осъществила, а да не успее да се срещне със самата лейди Брекенридж.

— Дадено! Съгласен! — каза сърдечно адмиралът. — Моя скъпа лейди Тримейн, мис Онора, беше голямо удоволствие за мен. Хайде, капитан Латам, нека последваме мис Томас.

Майка и дъщеря седяха изоставени сред чашите чай и наблюдаваха как двамата мъже се отдалечават с Каси.

Лейди Миньон накара морските офицери да се смеят даже когато ги хокаше за техния морален дълг към подчинените им редници и сержанти. Тя им показа сумите, получени от различните щандове, записани набързо от педантична ръка, и вече беше изчислила общия сбор от събраните пари, които можеха да бъдат разпределени за разрешаване на жилищните проблеми, и здравните нужди на бедстващите жени и деца.

Тя смяташе личното си време за толкова ценно в този момент, че приключи разговора за по-малко от десет минути, като отдели цяла една минута, за да хвали Касълмейн Томас, която скромно протестираше, но не беше недоволна от възможността адмиралът, който се беше възхищавал от майка й, да чуе добър отзив и за нея.

През цялото време, прекарано с лейди Брекенридж, тя избягваше да гледа или да разговаря с неговия адютант. Очевидното удоволствие, което изпитваше виконт Латам от двете — лейди Алида и Онора, я беше разстроило повече, отколкото тя предполагаше.

Джентълмените се сбогуваха с тях. Отново адмирал Белвайдър спомена за Анна Лусия и отново лейди Миньон изтъкна съобразителността, която Каси прояви в усилието си да й помогне за успеха на базара.

Кингсли, с насмешка в очите, се обърна към колоритната председателка:

— Лейди Брекенридж, виждали ли сте някога как мис Томас язди кон?

— Не. Но съм уверена, че тя има добра стойка на ездач.

Момините сълзи, от малката шапчица на лейди Миньон, се размърдаха уверено.

— Нейната езда е сравнима с твърдението на адмирала за очите на майка й. Открих, че редовно си спомням мис Томас, яхнала своя златист кон — каза той и си тръгна.

Даже колелата на каретата на лейди Алида, на път за вкъщи, нашепваха последните думи, които бе изрекъл Кингсли и които тя си повтаряше отново и отново.

Тя ги чуваше недоловими, но ясни, докато лейди Алида я мъмреше за нейното държание в Чайната градина.

— Радвам се само, че дядо ти не присъства, за да види безсрамното неуважение, което прояви към адмирала!

— Беше нахална — каза Онора.

— Когато човек с неговото положение заяви, че трябва да си отива, е срамота да го мъкнеш насам и натам и да го задържаш, както ти постъпи.

Лейди Тримейн беше прекарала най-изморителния ден в живота си и обвиняваше Каси за всичко това.

— Той изглежда се радваше много на няколкото минути, прекарани в компанията на лейди Миньон.

— Тази скръбна жена е последният човек, когото той искаше да види — каза лейди Алида и погледна гневно Каси.

— Защо ще приема по този начин една лейди, която убеди всички за целесъобразността на този базар и направи толкова много за успеха му? — попита хладно Каси.

— Не е твоя работа да казваш какво лорд Рейнолд Белвайдър трябва да мисли за всяко нещо. Той засвидетелства своето внимание към мен. Аз, в края на краищата, бях в първоначалния организационен комитет. Трябва да помниш, че ти беше включена само защото аз настоях да вземеш участие в организацията на базара. Аз бях тази, която направи предложението на лейди Брекенридж.

— Аз ще направя едно предложение на тази стара пъстърва — хилеше се Онора.

— Съжалявам — каза Каси. — Ако вие ще направите предложението, водена от същите подбуди, с които аз го направих, то тогава ние представяме една и съща идея.

Онора се кикотеше на тази мисъл. Лейди Алида сви тънките си устни.

— Касълмейн, сега е подходящо време да поговорим за твоето държание. Намирам, че то е прекалено самонадеяно и свободно. Не харесвам дръзкия начин, по който се отнасяш с лейди Рембо, и бях възмутена от самоувереното ти държание с почитаемата Джойс Атертон. Съзнаваш ли коя е тя?

Онора не можа да се въздържи и подхвърли:

— Талкова ужасна по свой собствен начин, колкото и лейди Брекенридж.

Лейди Алида не й обърна внимание и продължи към Каси:

— Тези жени са дъщери, съпруги и майки на перове, лордове и други благородници от кралството. Ти обикаляше наоколо с твоите мръсни пачки банкноти и пакети и съвсем забрави къде е твоето място. Тези дами играят ролята на слуги само за този ден, посветен на каузата на кралския флот. Ти се отнасяш с тях, като че ли… — Тя затвори уста и стисна устните си.

Очите на Каси блестяха.

— Аз се отнасям с тях като към равни. Може би аз си спомних положението на моята баба и майка и забравих, че съм малко повече от слугиня.

— Мамо, имаш един бунтовник на твое разположение — каза Онора и в гласа й се долови слабо удоволствие.

— Твоята баба е напълно непозната за теб. Колкото за майка ти, която лорд адмиралът възхваляваше толкова много, може би е добре да имаш предвид, колко малко тя е направила за теб, освен че е изхарчила парите на дядо ти и те е оставила в сегашното ти нерадостно положение. Бъди благодарна, млада госпожице, че ти е дадена възможността да отидеш в красивото имение в провинцията — Касълрок и че имаш просторна стая на твое разположение, когато си в Лондон. Наричаш себе си слугиня, заради няколкото бода, които те помолих да направиш за мене? Една слугиня вечеря ли всяка вечер, когато е в Лондон, на една маса с могъщия член на Камарата на лордовете или пък се вози в такава хубава карета като тази?

— Толкова ли е необичайно за една внучка да вечеря на масата на дядо си или да се вози в каретата му?

Каси не можеше повече да чува думите, които Кингсли й беше казал на тръгване. Тя беше твърде наранена.

— Позволи ми да бъдем наясно за това, мис Томас — гласът на лейди Алида бе станал писклив — ти смяташ, че случайните услуги, които понякога допускам ти и твоята леля да направите за мен са бреме за вас?

— Би трябвало да бъде изпратена обратно в Касълрок — вметна мрачно Онора.

— Отговори ми, Касълмейн — лейди Алида потупваше ръката си със сгънатото ветрило. — Желая да чуя това своенравие от твоята уста.

Опитвайки се да преглътне буцата, която бе заседнала в гърлото й, Каси не можа да каже нищо.

— Ти няма да ми кажеш, но ще засипеш дядо си с твоите оплаквания. О, да, трябва да отидеш в Касълрок и ми идва да ти кажа, че не съм сигурна, че някога ще ти разреша да дойдеш отново в Лондон.

— Ти не трябваше да й позволяваш да работи в базара — каза Онора. — Тя е научила тези обноски от лейди Брекенридж.

Каси не можеше да търпи повече.

— Причинила ли ви е лейди Брекенридж някакво зло, по какъвто и да е начин? Защо изпитвате такова удоволствие да й се подигравате?

— Ти постъпи много лошо, скъпа — каза лейди Алида самодоволно.

— Постъпи лошо, като едва не сложи белезници на адмирала, за да го принудиш да отиде при лейди Брекенридж — каза остро Онора. — Не мисли, че не можах да видя, че всичко това беше само, за да накараш виконт Латам да те забележи.

Каретата продължи пътя си в мълчание. Каси затвори очи, решила твърдо да не говори повече. Денят бе твърде дълъг и изморителен за нея, за да е уверена в себе си. Тя знаеше, че има горещ темперамент и с постоянните напомняния на леля Летития правеше усилия да го превъзмогне. Уви, беше също достатъчно емоционална, за да се разплаче, когато беше развълнувана, както от добро, така и от лошо.

— Аз чакам — какво можеш да кажеш за себе си, Касълмейн? — тонът на лейди Алида бе такъв, какъвто тя неизменно използваше, когато благоволяваше да говори на Фронсина Сен Пиер. — Е?

— Никога не съм се оплаквала на дядо ми. Не зная за неприятностите с Морайрити, колкото до Джолиън, не мога да му позволя да се държи с Фронсина Сен Пиер така, сякаш тя е негова собственост.

— Тя омагьоса с магиите си глупавия Фипс — каза обвинително Онора.

Като погледна момичето с унищожителен поглед, Каси продължи:

— Щом заведа леля ми да чуе проповедника от Шотландия, ще бъда готова да се завърна в Касълрок.

— И внимавай — предупреди я Онора, — какво ще разправяш на сър Уилбър за всичко това.

Каси облегна главата си назад върху тапицираната облегалка, затвори очите си, за да намали парещата болка в тях, и не каза нищо повече. В себе си тя мълчаливо произнесе най-омразната от всички думи на света: „Сирак!“. След малко в главата й нахлуха спомените, които адмирал Белвайдър имаше от нейната майка, но това я накара да се почувства още по-самотна.