Брийн Джилбърт
Прегърни ме силно (5)

Глава V

Сър Уилбър Тримейн, който беше много зает в парламента, не беше виждал своята внучка, откакто триото от Касълрок пристигна в градската къща в Лондон, а от тогава бе изминала почти една седмица.

Рано една вечер Джолиън извика Каси при дядо й в гостната стая.

Приглаждайки косата си за тази неочаквана среща, тя остави Фронси да пооправи зелената й вълнена пола и замина за аудиенцията нито с чувство на страх, нито с надежда. През годините, когато беше под неговите грижи, той беше посещавал Касълрок много пъти, или със съпругата си, или като домакин на ловни приеми, но винаги показваше подчертано безразличие към нея, което не я изненадваше или учудваше повече.

— Искали сте да ме видите, дядо?

— Да, Касълмейн. Лейди Алида има една много важна работа, която изисква твоето внимание и разбира се оставането ти в града. Без съмнение, имаш представа, как щедро раздава тя времето си за неща, които са важни за Двореца.

Той погледна нагоре, очакващ думи на възхищение за своята съпруга.

Каси стоеше почтително, без никаква промяна на изражението си, и го чакаше да продължи.

Той нагласи монокъла си, разглеждайки я внимателно, дълго и смущаващо. Каси срещна погледа му в очакване. Той се изправи бавно, като продължаваше да я фиксира с поглед и след това се наведе към нея. За секунда изглеждаше, като че ли иска да каже нещо, но не се чуха никакви думи.

Тя чакаше, за да види, за какво беше това старателно изучаване. След това, хладно запита:

— Какво казахте, дядо?

— За пръв път виждам майка ти в теб — каза той, като че ли тя изтръгна от него една тайна, която той не желаеше да сподели.

— Толкова странно ли е това?

Каси вдигна нагоре брадичката си. Тонът й съдържаше слабо порицание, което той забеляза. Тя не промени изражението си и не прибави никакви смекчаващи фрази, които да пощадят чувствата му.

Той се вгледа отново в нея и се засмя плахо.

— Това е така, защото си станала много красива. — О, съвсем не по начина на Онора, но въпреки това, както казах, красива.

В един миг тя искаше да попита, как едно момиче само с една прилична рокля имаше възможност да изглежда „по начина на Онора“, но нейните решения, вдъхновени от религиозните идеи, които Саймън Дънстрийт беше изразил по време на дългото пътуване от Касълрок, бяха живи в съзнанието й и тя не пожела да им противоречи.

— Каква работа желае лейди Алида да свърша?

— Седни. Искаш ли вино?

Такова любезно предложение от негова страна тя получаваше за пръв път.

— Да, благодаря — прие тя, като че ли не само беше свикнала на такова отношение, но и го очакваше.

Когато Джолиън беше сервирал и тя седеше срещу сър Уилбър, той й каза за благотворителния базар, за който лейди Алида беше поела отговорността да организира в полза на вдовиците и сираците на английските моряци, които се бяха удавили в Средиземно море при една катастрофа, станала наскоро.

— Адмиралът, разбира се, е дал на военен съд виновниците за злополуката, но градусът на общественото мнение е много висок, а и кралят е много чувствителен към нещастието, сполетяло толкова много невинни жени и деца.

— Аз знам, че леля Летития изпрати пари в помощ на засегнатите.

— Всеки е изпратил някаква сума броени пари, но ти ще работиш за много пари, за страшно много пари, които ще помогнат на страдащите. Утре ще отидеш в дома на лейди Миньон Брекенридж, която е натоварена с тази работа, и тя ще ти каже какво да правиш. Страданието и скръбта на оцелелите хора са били приоритетна тема на разговор в парламента и са създали ужасен проблем за духа на Кралския флот.

Какво ужасно време за лейди Алида, да изостави Базара заради приема в Касълрок, мислеше Каси, кимайки с глава пред дядо си.

— Прибави към проблема за удавените храбри мъже и арогантното държание на колониите^[1] ни в Америка и ще разбереш защо виждаш толкова рядко дядо си — каза той.

Твърдението, че тя можеше в противен случай да вижда по-често този резервиран човек с бледи очи, й се струваше малко вероятно. Мислите й бяха насочени към антипатията, която се чувстваше в изказването му, по отношение на британските поданици в Новия свят.

— Сигурен съм, че ще бъдеш полезна, Касълмейн. Залата Рилайънс Хол е наета за продажба на различни дарения и всяка стотинка ще помогне на останалите живи от тази морска трагедия. Лейди Алида ще ти бъде много благодарна. Тя беше много притеснена от необходимостта да замине в провинцията и да изостави този толкова важен базар. Нали разбираш?

Нейните кадифени очи гледаха твърдо, когато срещнаха неговия поглед, но тя не каза нищо. След известно време той измести погледа си настрани, чувствайки се неудобно, докато мълчаливо допиваха виното си.

— Приятно ли ти беше посещението на преподобния Дънстрийт? — попита накрая той.

— Леля Летития и аз се радвахме на компанията му. Той пътува в нашата карета на връщане от Касълрок.

Изражението на дядо й стана дяволито.

— Трябва да е било приятно да имаш толкова образован и уважаван кавалер в компанията си?

— Той беше по-любезен с леля Летития — каза кратко тя.

Сър Уилбър не можеше да бъде отклонен така лесно от темата.

— Как го намираш?

Тя поклати леко глава.

— Ще се въздържа да изразя личното си мнение, освен че той, положително, се е посветил на църквата.

Тя наведе главата си и леко се усмихна.

— Ще кажа лека нощ и ще бъда готова, когато Джолиън извести за каретата утре сутринта.

След като тя беше заминала, високо вдигнала красивата си глава, без да погледне назад, сър Уилбър поседя известно време, съзерцавайки празния стол срещу него. След това той стана и отиде в стаята с гоблените, където светеха само две лампи. Изпрати Джолиън за сребърния свещник и прекара много време да търси нещо. Но той не беше в състояние да намери рисувания портрет на лейди Дебора с Анна Лусия, за който си беше спомнил за пръв път през тези дълги години.

 

 

Каси беше силно впечатлена от вида на великолепната карета и конете с кремав цвят, които й подхождаха, спрели до входната врата на следващата сутрин. Редфилд, кочияшът, й помогна да се настани върху меката тапицерия, украсена с пискюли и обкована със сребро. Фронси й махаше тържествено от коридора и пляскаше одобрително с ръце.

Изящните коне проявяваха нетърпение и Каси се усмихна на своето собствено нетърпение, което беше и тяхно. Тя се чувстваше готова за този ден и за всички неща, които той можеше да й донесе. Надяваше се да бъде много заета с новата си работа, за да не мисли постоянно за лейди Алида, Онора и близките приятелки в Касълрок, в компанията на Кингсли Латам.

Каляската летеше по лондонските улици и красивите мостове на река Темза, в която млади хора гребяха с лодки. После се понесе покрай красиви имения, очарователно ниски каменни зидове, масивни дървета и множество разцъфнали храсти и шубраци. Видя къщи, толкова импозантни, колкото къщата на дядо й, хубаво облечени ездачи, излезли на утринна езда. Тя си спомни отново за Латам, но след това си наложи да мисли само за лейди Миньон Брекенридж и за това какво я очаква като заместник на лейди Алида.

Лейди Миньон беше изненадващо висока, добре закръглена, накичена с бижута жена, чийто гръмогласен смях и груб глас разкриваха нейната добрина. Каси прие с удивление червената коса, ярките кръгове руж на бузите и се чудеше дали неодобрението на такава претрупаност бе накарало лейди Алида да напусне града.

Каси пое малката изящна чаша с чай, която лейди Миньон й подаде в момента на пристигането й. Тази неповторима жена спечели сърцето й.

Лейди Миньон засегна различни теми на разговор, преди да започне да говори за моряшките вдовици и сираци. Тя намери семплата зелена рокля на Каси възхитителна, а самата нея — момиче „един път“. За себе си тя довери, че трябва да носи огърлици, обеци, панделки, дантели — защото сър Хорейс Брекенридж ги смята за привлекателни.

Каси се смееше често. Тя се забавляваше, като слушаше дрезгавия глас, който прескачаше от тема на тема, седнала удобно в приятния частен салон. Лейди Миньон гордо призна, че е третата съпруга на сър Хорейс и съвсем не е като предишните му съпруги, нито пък такъв тип жена, която фамилията му би одобрила. Но, каза лейди Миньон, тя и съпругът й бяха извънредно щастливи. Той, все пак, е заслужил правото на петдесет и шест години да удостои с ръката и титлата си, когото сам пожелае.

— Изтънчените дами в двореца, с техните изпити, малки лица и очи жадни за одобрение, не знаят какво да правят с мен, моя скъпа Касълмейн. На тях им харесва да идват тук на приеми и на танци, но, разбира се, те ми се присмиват зад ветрилата си и шушукат зад гърба ми — тя се разсмя весело. — Мисля, че здравият смях е най-хубавото нещо на света. Ако аз ги карам да се смеят, те трябва да ми бъдат благодарни. Какво ще кажете за себе си, мое скъпо дете? Не трябва да гледате на мене, като че ли аз съм тук, за да имате вашата полагаема порция смях. Едно толкова прекрасно момиче, от добро семейство, като вас, трябва да пее и да се смее през цялото време.

Каси повдигна веждите си, опита да се усмихне, но не можа да измисли никакъв отговор.

Блестящите очи от широкото лице с големи петна от руж я съзерцаваха.

— Да — отговори сама на въпроса си тя. — Познавайки Тримейн и мис Хардинг, а мисля, че ги познавам добре.

Тя си наля още чай и мина на друга тема на разговор.

— Какво мислите за доктор Франклин от Филаделфия? Казвам на сър Хорейс, че той е един аристократ по рождение, който може да накара целия кралски двор да го забележи. Как само пише, остроумието му — нещата, които неговият мозък ражда — лицето на лейди Миньон светна. — Какви идеи щеше да има Бен за базара!

Тя се разсмя и насочи разговора към мечтата си да посети вирджиния. Да направи една експедиция сама през необятната пустош на Америка.

Каси беше очарована.

— Наистина ли ще го направите един ден?

— Сър Хорейс каза, че не трябва да говоря за това сега, тъй като Кралят е много разочарован от колониите. Но аз мисля, че той е един добър господар, тъй като даде на Брекенридж земя във вирджиния преди много години! Бих искала да отида и да построя голяма къща, да остана там и да отглеждам царевица, да се науча от индианците да ловувам, да яздя и да бъда освободена завинаги от ужасните сбирки, които трябва да понасям в Лондон.

Жизнеността на Тринидат изглежда завладя Каси, докато слушаше, съпоставяйки всяка фраза с онези, които лейди Алида или леля й щяха да одобрят. Лейди Брекенридж беше напълно лишена от суетността на лейди Тримейн и от тихата скромност на Летития. Каси откри много скоро, че високият дух на лейди Брекенридж и радостта й от живота бяха съчетани с проницателен ум и талант на ръководител.

Не след дълго Каси седеше вече в стаята й с високо бюро и стол, топ хартия, мастило и много пера с отлични писци. Лейди Миньон я инструктира да навие на руло бялата хартия, за да си направи маншети, които да предпазват ръкавите й, и започна да диктува един безкраен поток от писма, съдържащи молба към привилегированите граждани на Лондон, да подпомогнат флотския базар.

В началото Брекенридж четеше всяко писмо и не се двоумеше да критикува начина на изразяване. Към края на деня обаче Каси беше натоварена да пише, както намери за добре, и й бяха поверени още две други помощнички, които пристигнаха по-късно.

До третия ден от работата й при леля Миньон, Каси вече беше станала, без официално назначение, помощник — секретар на лейди Миньон.

С каляската на лейди Алида тя изпълняваше поръчки от различен вид за странната червенокоса директорка на базара.

Каси събираше бродерии, предмети на изкуството, буркани с желе от господарите на красивите къщи, до които кочияшът й я водеше всяка сутрин. Така тя се запозна с всеки дарител.

В склада, който беше най-забележителният търговски обект в Лондон, ако не и в Европа, тя убеди доста неразговорчивия управител, че неговото предприятие може и трябва да я снабди с дузини от изложените маси, така необходими за базара.

— Знам, че той никога не може да откаже нещо на розите, които носиш на бузите си, и на това доминиращо излъчване, което имаш — ликуваше лейди Миньон и я притискаше в прегръдките си.

Сигурна, че амвонът ще бъде чудесно място, от което съобщението за събитието да бъде огласено, тя изпрати бележка на Саймън Дънстрийт, към когото изпитваше голямо уважение и симпатия.

Когато преподобният мистър Дънстрийт се яви и се нагърби доброволно да посети всички свещеници в града, украшенията на лейди Миньон започнаха да треперят често-често от одобрение. Тя заяви, че Касълмейн е „арабия човек“ и че работата на Саймън в църквата би трябвало да получи помощ от нейната собствена кесия.

Младият пастор, проникнат от загриженост, се задължи да прави редовни посещения на семействата на моряците и внимателно да записва техните нужди, които после да предаде на лейди Брекенридж, за да бъде на разположение, когато базарът бъде открит.

Когато чу от Саймън за дете без дрехи, майка, която не може да се снабди с храна, тясна стая приютила четири изоставени на произвола на съдбата деца, Каси почувства, че не може да работи достатъчно много и достатъчно бързо за всичко това, което лейди Брекенридж се опитваше да осъществи. Съобразителна, смела, въодушевена, нищо, за което тя бе помолена да свърши под вещото ръководство на нейно благородие, не можеше да я изплаши.

Лейди Миньон я сложи да помага за привличането на видни личности във внушителната здрава мрежа, която беше създала за организирането на базара. Нейното желание беше всеки ден по страниците на лондонските вестници и списания да се появяват имената на известни хора, които поддържаха това благотворително начинание и действително щяха да помогнат в деня на голямото откриване на базара в Рилайънс Хол.

Каси с учудване откри, че може да направи всичко, което лейди Миньон изискваше от нея. Тя осигури едно бележито сопрано, посети изтъкнат поет, покори един генерал в оставка със завити мустаци, прекара два часа в чакане, за да призове към милосърдие прочута актриса, която изтъкна със съжаление, че я очаква турне в провинцията, но направи дарение от седем паунда за делото.

Само новият адмирал на флота, Рейнолд Белвайдър — наскоро назначен от краля, умело отбягваше да съдейства за организацията, създадена от лейди Миньон. Адмиралът не обръщаше внимание на нейно благородие, отговаряше на запитването на кавалера на Жартиерата — Хорейс Брекенридж с мълчание и се отнасяше презрително към упоритите писмени молби на Каси.

Лейди Миньон лично взе перото и му писа, но без успех. Сър Хорейс се опита да се застъпи официално чрез двора, но новият лорд адмирал беше безмълвен.

— Той е толкова лош, колкото онзи негодник, който ги остави да се удавят! — мърмореше лейди Миньон. — Безчувственият нещастник се храни някъде със сребърни прибори или скрит в своя клуб дреме над брендито си. Бих искала да отида в онези свещени предели, където жени не се допускат, с малкото безпризорно дете в ръце. Ще му кажа: „Адмирале, неговият баща е погребан под водата, благодарение на вашия флот! Сега имате ли намерение да спазите благоприличието и да подкрепите базара, за да помогнете на това дете и на другите като него?!“ О, неговото жестоко сърце кара кръвта ми да кипи!

Каси беше напълно съгласна и непоколебима за начина на действие, почти толкова драстичен, както лейди Брекенридж го беше замислила, и тя се надяваше, че ще даде резултати.

Всеки ден с нейния равен, четлив почерк тя пишеше писма с почтителен тон до адмирал Белвайдър, описвайки положението на едно от нуждаещите се семейства, които Саймън беше посетил, напомняйки му датата на откриване на базара и споменавайки видните хора, които бяха изразили съгласието си да се явят в часа на отварянето.

Всеки ден тя търсеше в пощата неговия отговор и като не намираше такъв, започваше друго любезно обръщение, придружено с факти.

Писмата бяха давани за подпис винаги на лейди Миньон, но нито едно от тях не получи отговор.

Оскърбена и малко уплашена от собственото си нахалство, Каси можеше само да стиска устни и без колебание започваше да пише ново писмо до човека, който оглавяваше институцията, от която лейди Брекенридж се мъчеше да получи помощ.

През последните дни на усилия, преди откриването на базара, лейди Миньон работеше с още три титулувани дами по протоколирането на подробностите, касаещи очакваните видни личности, които щяха да посетят базара. Контролираше също и домакина си Лаймън, който бе натоварен с ръководенето на дърводелците, които подготвяха залата.

Каси бе оставена в къщата да се оправя с неимоверно многото работа, която кипеше в дома на пищната, червенокоса инициаторка на това събитие. За нуждите на базара лейди Миньон нареди на кочияша си да бъде на разположение и той по цял ден обикаляше из града.

Каси взе две доверени доброволки, за да направят списък на дарените неща, възложи на няколко безпристрастни благородни жени да печатат знаци за томболата и отиде в малката стая, която бе нейна канцелария, за да опише по категории всички дарени предмети, които щяха да се продават в залата Рилайънс Хол, специално подготвена за това.

Работейки с линия и молив над плана на вътрешното пространство на залата, който Лаймън бе направил, Каси погледна нагоре и видя домакина да гледа безпорядъка, който цареше около нея с неодобрение.

— Да?

— Мис Томас, един джентълмен чака в приемната. Иска да види моята господарка. Нещо във връзка с базара. Обясних, че тя не е вкъщи, но той е ядосан и настойчив. Каза, че няма време и иска да види някой, който е в течение на нещата. Той е в синята стая, мис.

Доволна, че може да спести още една неприятност на лейди Миньон, Каси с петна от мастило по ръцете, с хартиени маншети, навити около ръкавите й, с изцапана черна памучна престилка, която предпазваше отпред зелената й рокля, бързаше да посрещне непознатия посетител.

От входа тя видя един мъж в униформа на кралския флот. Беше застанал с гръб към нея, но тя можеше да види нетърпението му, като крачеше напред-назад. Беше висок, косата му бе руса и държеше някакъв куп листа, които с надменност и яд прехвърли в другата си ръка. От нетърпеливата му походка, когато се отправи към прозореца, личеше, че е на път да си тръгне.

Със самоувереност, която не й беше изменила по време на работата й за лейди Брекенридж, Каси влезе в стаята, но преди да бъде в състояние да проговори, мъжът усети нейното присъствие и се обърна с лице към нея.

Каси разпозна Кингсли Латам.

Нямаше я светлата усмивка на лицето му този ден. Сега изражението му показваше досада. Веждите му, по-тъмни от изсветлялата от слънцето му коса, бяха застрашително сключени. Тя видя искри от възмущение в сините му очи, студени като водите на Арктика, когато погледът му се спря надменно на нея.

— Аз чакам — каза той, като полагаше усилие да контролира нервите си. — Ако домакинята не може да ми отговори, няма защо да изпраща прислугата си.

— Това вече ви е станало досаден навик, виконт Латам, да ме взимате за прислужница!

Гневът й замести бързо първоначалното й учудване. Очите й сега имаха цвета на пламтящ амбър.

— Имате ли някаква представа, кой е отговорен за тази срамна колекция писма? — попита грубо той, без да й обръща внимание. — Изпратете ми някой, който е компетентен по това, веднага!

Кингсли извади на показ намачкани листа хартия и тя видя собствения си почерк, разпозна в усуканото руло хартия, което той държеше толкова пренебрежително, безсмислените писма, които тя от дълго време пишеше на адмирал Белвайдър.

— Ще ви кажа още веднъж — каза тя много отчетливо — че аз не съм прислужница.

— Много добре. Вие сте херцогиня от кралския двор, кралицата на Маите, принцесата на Персия, ако ви харесва повече. Давате си вид достоен и за трите. Вашето потекло не означава нищо за мен. Аз идвам от името на лорд адмирала, на флота на Негово Кралско Величество и искам да видя автора на тази мътилка, който е срам и за най-евтиния роман. Ще бъдете ли така любезна да доведете това лице или този, който носи отговорност?

— Аз съм тази, която писах писмата.

— Ако мога да ви вярвам, как може да имате нахалството и дързостта да безпокоите лорд адмирал Белвайдър със сладникавите ефекти на един просещ уличен хлапак?

Лицето му, под ореола на златна, ненапудрена коса, беше като на Мефистофел. Разширените ноздри, белите като алабастър зъби и студените сини очи изразяваха такова презрение, че Каси трябваше да устои на силното желание да се върне в стаята си. Вместо това, тя остана на мястото си, вдигна по-високо главата си и срещна неговия поглед непоколебимо твърдо, без да мигне.

— Наистина ли лейди Брекенридж ви позволява да използвате нейното име за такива евтини сензации? Насърчава ви да безпокоите и преследвате един човек, който почива само четири часа в денонощието? Подтиква ви към безкрайни съчинения на измамливи, сълзливи, надгробни песни? — сви устните си той. — Тъй като вие сте от нейния екип, ще допусна, че тя го прави.

— А аз ще допусна, виконт Латам, че вие смятате страданията на безутешните деца и положението на моряшките вдовици за обикновени сантиментални ефекти и безвкусни сензации. Ще допусна, че човекът, на когото нашият крал е поверил цялата флотилия на Англия, е само раздразнен и равнодушен към жертвите на мъжете, които той командва.

Кичури от кехлибарената й коса паднаха върху бузите й, докато говореше. Тя ги отметна назад гневно, оставяйки следа от мастило по слепоочието си.

Този мастилен знак на уязвимост от страна на обвинителя на неговия началник изглежда слабо умилостиви Латам. С по-умерен глас той възрази срещу нейното последно изречение:

— Не, разбира се. Адмиралът наскоро взе десет от най-тежките случаи под свой личен контрол. Личните му фондове и неговото великодушие са на тяхно разположение.

— А стотиците други случаи, точно толкова злочести, не заслужават ли поне един отговор от страна на адмирала до лейди Брекенридж? — хладно попита Каси.

— Младите жени не знаят нищо за проблемите на флота — почти й се усмихна Кингсли.

— Младите флотски офицери не знаят нищо за проблемите на благородните души, като тази на лейди Брекенридж, които се опитват да помогнат на много повече от десет семейства!

Каси не отговори на усмивката му. В действителност, тя никога няма да му се усмихне отново. Това, че той беше дошъл от забавленията в Касълрок, за да я нарече слугиня, и че обиди лейди Брекенридж, означаваха много малко за нея. Това, което я нарани, бе непоносимият факт, който заличи всичко друго, че мъжът, за който бе мечтала от три години даже не я позна, беше забравил напълно тяхната среща.

— Моя скъпа, млада госпожице, бихте ли си помислили вие или лейди Брекенридж, че лорд адмиралът ще изостави своите задължения към краля и страната си, за да участва в писането на писма за събиране на бърсалки за пера, порцеланови кучета и кутии за колосани яки?

Сините му очи играеха по нея.

— Ние бихме искали — каза студено Каси, — адмиралът да отдели само четвърт час от времето си, въпреки голямата му заетост, за да покаже на Лондон, че даже и той, от своето високо положение, е само още едно от многото английски сърца, което бие за мъчениците от злополуката на флота ни в Средиземно море. Лейди Брекенридж моли адмирала само да се яви за малко при откриването на благотворителния флотски базар.

— Чудя се — изглежда той мислеше на глас, — че можете да упражнявате перото си за такива изтънчени ласкателства, когато е ясно, че вие сте девойка с изключително посредствен ум и лошо държание.

— Аз се чудя — каза Каси, като го гледаше право в очите — как Англия има още останали кораби при този нов адмирал, толкова ограничен в щедростта си и един адютант, толкова неучтив в изказванията си.

Слисан, Кингсли отстъпи назад и я погледна страшно, като не вярваше на ушите си.

— Нейно благородие знае ли за вашето държание, когато приемате посетителите й? Но, разбира се, че знае, тъй като ме уверихте, че не сте прислужница. Прислужница сте! — той изрева последните думи. — Вие можете да накарате кралицата на Франция да бъде ваша прислужница с това ваше царствено държание! Но какво, в края на краищата, една високопоставена личност с произхода на настоящата лейди Брекенридж знае за доброто възпитание на прислугата си?

— Много малко, сигурна съм — гневно избухна Каси от надменното му отношение към нейната приятелка. — Лейди Миньон е твърде заета да търси помощ от съпругата на министър-председателя, от дамите в двореца, от членовете на духовенството, за да заинтересува обществеността в името на загиналите моряци. Ако не беше толкова заета с тази благородна задача, тя непременно щеше да ви даде уроци по любезност, както прави с всички, които я познават.

Кингсли изглежда не можеше да се справи с отговора. Неговата уста се отвори, без да отрони нито дума. Каси също остана безмълвна. Те стояха, обхванати от взаимна враждебност, която отиваше толкова далече, че даже те, които я бяха предизвикали, внезапно се стреснаха и смутиха.

— Мога ли да седна, мис…?

За пръв път той осъзна, че въпреки, че тя знае името му, не беше се представила.

Каси отговори на въпроса му, като кимна с глава. По-скоро ще умре, реши тя, отколкото да му каже името си втори път. Тя си спомни онзи прекрасен ден в Бийчскейп, който те прекараха заедно преди няколко години.

Кингсли проговори с един напълно различен тон, като че ли искрено искаше да възвърне някакво подобие на добри обноски в тяхната среща.

— Щом сте толкова загрижена за вдовиците и сираците на моряците ни, мога ли да вярвам, че сте загрижена също и за нашия флот?

— Разбира се.

— Тогава мога да ви кажа — започна дипломатично изречението той, като желаеше да я нарече по име, но отново тя не задоволи любопитството му и след пауза той продължи — това са извънредно тежки времена за силите на Негово Величество. Нещастието не засяга само осемдесет процента от нашите средиземноморски сили и бедните съпруги, майки и бебета тук вкъщи. Ударът е попаднал толкова дълбоко и толкова далече.

Той изглежда не бе в състояние да намери думи, обърна главата си за момент и продължи пламенно:

— Истината е, че нашият флот, който повече от осемстотин години е бил гордостта на великата империя и чудото на света, е изпаднал в състояние на неспособност, за което трябва да бием тревога.

Тя го гледаше и знаеше, че той говори искрено. Думите, които каза за флота в Бийчскейп, изплуваха в съзнанието й. Тя взе стол и седна. Сложи ръката си с маншет от хартия на малката мраморна масичка, която беше близо до нея, и се наклони към него.

— Но това сигурно не е възможно.

— Самият аз мислех така. Бях извикан от Париж само преди няколко месеца, тъй като се знаеше, от много отдавна, че морето е голямата страст в живота ми. Адмирал Белвайдър е един стар приятел на семейството ми. Намирам, че назначаването му от нашия крал на поста адмирал, е щастлив случай за страната ни. Смятам също за голяма чест да бъда повикан от лорд адмирал Белвайдър, за да му помагам. Мис — почака отново той, но тъй като тя отново не му каза името си, продължи описанието, чувствайки, че тя слуша с интерес думите му. — Казвам ви това поверително, нещата се развиха в негативна посока, откакто стана нещастието, и носят името на новия адмирал, който се опитват да изкарат виновен за това. Белвайдър има много приятели, които са наясно с нещата, но и много, които работят против него.

Той прехапа долната си устна и заразглежда ръцете си.

— Адмиралът чувства нуждата да бъде заобиколен от знаещи и доверени хора. Това е от голяма важност. Смятам, че е сериозно задължение и специална чест да бъдеш негов адютант, но за съжаление правя твърде малко, а той върши прекалено много работа. Ето защо, тези писма бяха едно досадно усложнение.

— Но ние владеем морето — протестира Каси — искам да кажа… — заплете се тя и почувства, че бузите й пламнаха от факта, че се беше опитала да поучава човек, чиито флотски познания бяха по-големи от нейните собствени. — Достойният за презрение предишен адмирал, в края на краищата, беше премахнат и мястото му бе заето от вашия уважаван стар приятел. Сигурно сега нещата ще бъдат съвсем различни и по-добри.

— Мислите ли? — тонът му беше скептичен. — Съществува корупция, некомпетентност, нисък морал и непоследователност, с които трябва да се постигне компромис, ако Британия трябва да продължи да властва неограничено върху моретата.

Кингсли въздъхна.

— Любезно е от ваша страна, че ме слушате — каза той. — Може би добивате представа колко обезпокояващи са въпросите, които трябва да решава адмиралтейството. Лорд Белвайдър е мой началник и приятел за цял живот и аз не ще позволя вие или лейди Брекенридж да мислите лошо за него.

— Виждам — отговори Каси, като призна, че несъмнената досада на адмирала от поредицата писма, които му бе изпратила, я огорчи. — Съжалявам, че моето пълно посвещение на базара и на лейди Брекенридж ме е направило прекалено усърдна и съм прибавила ново бреме върху плещите на адмирала.

— Сигурен съм, че ще разберете това, когато му обясня — каза Кингсли и за момент се усмихна нахално и топло.

Блясъкът на очите му и моментното нахалство, изписано в тях, я накараха да се изправи от стола си: но няма да позволи на чара на Латам да я трогне този път.

Отново тя стана пълномощничката на лейди Миньон, която е срещнала флотския офицер само този следобед.

— Благодаря, че дойдохте. Писмата ще бъдат преустановени.

Тя стана от стола, отмествайки го царствено.

— Базарът на нейно благородие е най-богатият — каза Кингсли, като също се изправи. — Може би той по някакъв начин убеждава всички мъже, които още служат във флота, че общественото съзнание е будно за тях и ги разбира и че тези приятели, които ги защитават, стоят до тях.

— Действително е така, добри ми капитане. — Лейди Брекенридж, още с шапка, украсена с пера и увита с воали, бързаше към него с отворени обятия.

— Радвам се, че сте разбрали това — каза му тя сияеща, след което се обърна и обля с лъчезарност Каси. — Сега, ако можете да склоните тази грамада от слонова кост и златни ширити, адмирал Белвайдър, да види нещата по вашия начин, Каси може да запише името му в списъка на нашите високопоставени гости за откриването.

Кингсли, по средата на един поклон, изразяващ уважение и признателност към нейното стимулиращо присъствие, се изправи рязко, вгледа се в Каси с израз на странно неверие, което се смени с гневно огорчение и несигурност.

— Каси… имате предвид… Вашата вярна помощничка тук?

Лейди Миньон се разсмя, развързвайки панделките на шапката си и поставяйки я на масата, докато кимаше възторжено с глава.

— Касълмейн Томас — произнесоха и двамата едновременно името й.

Лейди Брекенридж се разсмя отново.

— А вие сте?

— Виконт Кингсли Латам — каза Каси, преди той да се представи.

— Капитан Латам, дотогава, докато моя лорд адмирал има нужда от мен — каза Кингсли. Той се обърна към Каси със стиснати челюсти и изражение на мъж, обрекъл се на унизителна работа.

В този момент влезе икономът, за да отведе господарката си да се занимае със съобщенията, които носеше на един поднос.

Кингсли стоеше и упорито я гледаше.

— Трябва да се извиня. Бих искал да обясня моята ограниченост, за която съжалявам, с голямата ми загриженост за успеха на адмирал Белвайдър. Необикновеното напрежение на новите ми задължения като негов адютант обяснява моята разсеяност. Ще кажа просто, отново съжалявам и моля за вашата прошка, че не можах да разпозная малкото момиче, което аз… — болката от извинението беше изчезнала и държанието му отново бе станало смесица от аристократична арогантност и момчешка прямота. — Но защо, дявол да го вземе, не казахте нещо?

— Аз казах. Напомних ви, че последният път, когато се срещнахме вие също предположихте, че аз съм от обслужващия персонал. Бяхте просто много сърдит за онези нещастни писма, за да ме чуете.

Кингсли поклати глава.

— Аз съм бил един празноглавец. Когато мисля за това, винаги ще чувствам огорчение. Мис Томас, трябва да ми повярвате, че ще разпозная прекрасния ви кон, Стартбрайт, където и да го видя. Стана така само защото господарката му се е променила толкова много през годините, които са изминали. Това е истината. Много пъти, когато мислех за тази млада девойка, яхнала красивия си жълто-кафяв кон, която яздеше нагоре по стръмните скали, си спомнях вашите думи: „Поглъщам жадно гледката, прехласвам се от пейзажа и се опиянявам от игликите“.

Той я гледаше с пронизващи сини очи.

— Вижте, аз мислех, че бяхте в Касълрок.

— И никой не ви каза, когато гостувахте там, че съм в Лондон?

Тя почувства топлина в думите му и в неговия проницателен поглед. Мъчейки се да запази самообладание, тя мислеше само за това, че той беше запомнил даже думите й от този следобед преди толкова години.

— О, не, мис Томас. Аз дойдох тук от Париж и се потопих в безкрайните задължения, които съпътстват работата ми като адютант на адмирал Белвайдър. Не съм бил нито веднъж в провинцията.

Каси се почувства изведнъж замаяна и седна на малкия диван. Приемът на Онора се бе състоял без почетния гост! Тя забеляза за пръв път хартиените маншети на ръкавите си. В този момент на щастие това не я интересуваше.

— Адмиралът щедро предложи един месец престой в Бийчскейп, когато приведа моите задължения в такъв вид, че да заслужа тази ваканция. По-скоро неговите задължения са причина моите да не могат да бъдат поставени в ред и надеждата ми за пребиваване в Бийчскейп трябва да чака неограничено време.

Каси промърмори нещо, все още усмихвайки му се, неспособна да откъсне погледа си от Кингсли Латам.

— Признавам, смятах, че ще срещна момичето с парцаливата пола за езда в Бийчскейп, но откривам, че нейните идеи за живота са могли да я променят. Възмутително е, че не можах да ви позная, мис Касълмейн. Простете ми, аз ви моля.

Той не би могъл да направи нещо толкова лошо, което да не бъде напълно заличено от тази последна забележка. Тя пое предложената й ръка и забеляза мастилените петна, които я загрозяваха. Латам почувства нейния смутен поглед и каза много нежно:

— Мисля, че може би мастиленото петно на бузата ви е също една от причините, за да не ви позная. Но преди всичко, разбира се, това е промяната на онова малко момиче в най-миловидната и забележителна жена. Очевидно е, че проявявате същото умение при изпълнението на възложените ви от лейди Брекенридж задачи, като това, което показахте веднъж на гърба на Стартбрайт. Трябваше наистина да ви позная само по тази причина.

— Или по „изключително посредствения ум и лошо държание“?

Кафявите очи под гъстите мигли го предизвикваха.

Той се вгледа за момент в нея, засмя се и заразглежда лицето й с такова очевидно одобрение, че тя се почувства задължена да каже нещо повече, почувства сърцето си да бие толкова бързо, че се опасяваше, че той може да го чуе.

— Вашите задължения към флота ще ви позволят да отворите Бийчскейп?

— Имам верен пазач, който живее заедно със съпругата си в една къщурка близо до портала и, съм разпоредил за още малко персонал, за да им помага в поддържането на замъка. Надявам се, че това ще бъде възможно, когато лорд адмирала няма да има такава неотложна нужда от мене. А вие? Ще останете ли в Лондон?

Тя побърза да обясни, че ще се върне скоро в Касълрок. Той й разказа за коня си Карим, който беше върнал от Франция и сега се намираше отново в Бийчскейп.

Лицето на Каси сияеше до момента, в който разбра, че той се готви да си тръгва. Едва ли беше възможно да си представи човек, мислеше тя, че втората им среща ще бъде по-ожесточена от първата.

— Предайте моите поздравления на лейди Брекенридж, която, както можах да видя, е един рядък и неповторим човек. Мис Томас, надявам се, че ще се срещнем отново. Лейди Алида ми е писала благосклонно, че желае да считам тяхната къща в Лондон като мой собствен дом, докато съм тук.

— Сигурна съм, че вие ще бъдете добре дошъл. Лейди Алида и дъщеря й се надяваха да ви видят в Касълрок при сегашното им пребиваване там.

Той се поклони ниско на Каси и я погледна по начин, който тя не можа да анализира и който я накара дълго да размишлява.

— Изпратих им моите плахи извинения със специална поща. Надявам се, те да бъдат толкова милостиви, колкото сте и вие.

Той взе ръката й, докосна я с устни и вглеждайки се в очите й, каза:

— Щеше да бъде много жалко да съм в провинцията, докато вие сте в Лондон.